Братята

9

„Дифенспак“, или „Ди-Пак“, както скоро стана известен, се появи с гръм и трясък на изпъстрената с полусенки и покрита с мъгла сцена на политическото финансиране. Никой комитет за политическо действие от близкото минало не бе толкова силен.

Първоначалната вноска дойде от един чикагски финансист с двойно гражданство — американско и израелско. Богаташът Мицгър внесе първия милион, който стигна само за първата седмица. Почти веднага го последваха други твърде заможни евреи, макар самоличността, им да бе скрита зад корпорации и офшорни сметки. Теди Мейнард знаеше колко опасни могат да бъдат откритите дарения от богати евреи за кампанията на Лейк. Той разчиташе на стари приятели в Тел Авив, които щяха да организират финансирането на кампанията в Ню Йорк.

В политическо отношение Мицгър беше либерал, но никоя кауза не му беше по-скъпа от сигурността на Израел. Арън Лейк беше твърде умерен по отношение на социалната политика, но затова пък заемаше твърда позиция по отношение на армията. Стабилността в Близкия изток зависеше от силата на Америка, поне според Мицгър.

Той нае апартамент в хотел „Уилард“ във Вашингтон и до обяд на следващия ден вече бе наел и цял етаж офиси в една сграда до летище Дълес. Екипът му от Чикаго работеше непрекъснато, за да оборудва четиристотин и петдесет квадратни метра площ с най-новите продукти на високите технологии.

В шест сутринта имаше бизнес-закуска с Илейн Тайнър, адвокатка лобистка от огромна вашингтонска компания, която тя бе изградила със собствената си желязна воля и с много петролни клиенти. Тайнър бе шейсетгодишна и в момента минаваше за най-влиятелната лобистка в града. Докато се подкрепяха с кифлички и сок, тя се съгласи да представлява „Ди-Пак“ срещу първоначалната сума от петстотин хиляди долара. Нейната компания щеше незабавно да изпрати двайсет юристи и още толкова служители в новите офиси на „Ди-Пак“. Екипа щеше да ръководи един от нейните партньори. Цял отдел щеше да се занимава само и единствено с набирането на средства. Друг щеше да анализира подкрепата за Арън Лейк в Конгреса и да започне, отначало съвсем внимателно и деликатно, да лобира в негова полза сред сенатори, конгресмени и дори губернатори. Нямаше да бъде лесно; повечето от тях вече бяха застанали зад други кандидати. Трети отдел щеше да се посвети изцяло на различни проучвания — какво представлява военната техника и технология днес, кое колко струва, кои са нововъведенията, бъдещите оръжия, руските и китайските изобретения — всичко, което кандидат-президентът Лейк би трябвало да знае.

Самата Тайнър щеше да събира пари от чужди правителства — това бе една от нейните специалности. Тя се разбираше отлично с южнокорейците, понеже беше представлявала тази страна във Вашингтон близо десет години. Познаваше дипломатите, бизнесмените и важните клечки. Южна Корея бе сред страните, които бяха най-заинтересованите от една силна във военно отношение Америка.

— Сигурна съм, че ще дадат най-малко пет милиона — каза тя уверено. — Поне като начало.

Тайнър направи по памет списък с двайсет френски и английски компании, които реализираха около една четвърт от годишните си продажби чрез Пентагона. Веднага щеше да се заеме с тях.

Тайнър се бе превърнала в типична вашингтонска адвокатка. Не беше влизала в съдебна зала от петнайсет години, а всяко важно събитие с международен отзвук по някакъв начин бе свързано с нея.

Сега бе изправена пред безпрецедентно предизвикателство — да помогне за избирането на неизвестен, появил се в последния момент кандидат, познат на трийсет процента от избирателите и симпатичен на дванайсет процента. За разлика от другите аутсайдери обаче този кандидат се радваше на едва ли не неограничено финансиране. През годините Тайнър беше получила достатъчно пари, за да избира или побеждава всякакви политици, и затова хранеше непоклатимото убеждение, че парите винаги печелят. С пари тя можеше да избере или провали всеки кандидат.

През първата седмица от своето съществуване „Ди-Пак“ преливаше от необуздана енергия. Офисите бяха отворени по двайсет и четири часа на денонощие, а хората на Тайнър стегнаха редици и устремно се втурнаха в атака. Отделът за финансиране състави списък с триста и десет хиляди работници от военната индустрия и свързаните с нея производства, а после ги заля с листовки, които молеха за пари. Друг списък включваше имената на двайсет и осем хиляди служители в сферата на отбраната, които печелеха повече от петдесет хиляди долара годишно. На тях изпратиха друг тип молби.

Лобистите от „Ди-Пак“ откриха петдесетте членове на Конгреса, в чиито избирателни райони имаше най-развита военна индустрия. На трийсет и седем от тях предстоеше преизбиране, което щеше да ги направи далеч по-сговорчиви. „Ди-Пак“ щеше да слезе на най-ниско ниво, при работниците от военните концерни и техните началници, и да организира масирана телефонна кампания в подкрепа на Лейк и на увеличаването на военните разходи. Шестима сенатори от региони, където имаше големи военни заводи, трябваше да се преборят със силните си опоненти през ноември. Илейн Тайнър щеше да обядва с всеки един от тях.

Неограниченото финансиране не може да остане дълго незабелязано във Вашингтон. Един конгресмен от Кентъки, който беше сред най-невзрачните от четиристотин трийсет и петте, отчаяно се нуждаеше от пари, за да води смятаната си за обречена предизборна кампания в своя щат. Никой не беше чувал за този нещастник. Той не беше казал и дума през първите си две години, а сега противниците му в Кентъки бяха намерили далеч по-привлекателен кандидат. Конгресменът дочу някои слухове, откри Илейн Тайнър и разговорът им протече горе-долу така:

— Колко пари ви трябват? — попита Тайнър.

— Сто хиляди долара. — Той потръпна, но не и тя.

— Можете ли да подкрепите Арън Лейк на президентските избори?

— Бих подкрепил всеки, ако цената е добра.

— Чудесно. Ще ви дадем двеста хиляди долара и ще проведем кампанията ви.

— Ваш съм.

Повечето не бяха толкова лесни, но „Ди-Пак“ успя да купи подкрепата на осем конгресмени през първите десет дни от своето съществуване. Всички те бяха дребни риби, които бяха работили с Лейк и го харесваха. Стратегията беше да ги съберат пред камерите седмица-две преди седми март. Колкото повече, толкова по-добре.

Повечето конгресмени обаче вече бяха застанали зад други кандидати.

Тайнър действаше бързо и понякога ходеше на три делови обеда на ден, все за сметка на „Ди-Пак“. Целта и беше да разтръби навсякъде в града, че новата й фирма има много пари и че нейният фаворит скоро ще се откъсне от останалите състезатели. В един град, където приказките сами по себе си бяха индустрия, за нея не беше проблем да разпространи новината.

Съпругата на Фин Ярбър пристигна без предупреждение в Тръмбъл — това беше първото й посещение от десет месеца насам. Тя бе облечена в мръсна дънкова пола и широка блуза, украсена с мъниста и пера. Около шията и китките и по главата си имаше всевъзможни шарени дрънкулки. Беше с оръфани кожени сандали. Сивата й коса беше подстригана по мъжки, под мишниците й се виждаха косми и тя приличаше на уморена, изхабена хипарка от шейсетте, каквато всъщност и беше. Когато Фин чу, че жена му го чака, съвсем не бе възхитен.

Тя се казваше Кармен Тополски-Йокоби: трудно произносимо име, което цял живот бе използвала като оръжие. Кармен беше радикална феминистка и специалността и като адвокат бе да представлява лесбийки, оплакващи се от сексуален тормоз на работното място. Така че всичките й клиенти бяха разгневени жени, които съдеха разгневени работодатели в Оукланд. Гадна работа.

Двамата с Фин бяха женени от трийсет години, но невинаги бяха живели заедно. Той бе съжителствал с други жени, а тя — с други мъже. Някога като младоженци те бяха живели с цяла къща други хора — всяка седмица в различни комбинации. И двамата бяха твърде непостоянни в предпочитанията си. Веднъж успяха да живеят шест години в хаотична моногамия и създадоха две деца, от които не излезе нищо особено.

Бяха се срещнали на бойното поле в университета в Бъркли през 1965 година, докато протестираха срещу войната и други злини и защитаваха високо морални позиции за социална промяна. Съвестно се опитваха да регистрират гласоподаватели. Бореха се за достойнството на работниците емигранти. Бяха ги арестували дори. Привързваха се с вериги към застрашени секвои. Подаваха съдебни искове от името на китовете. Маршируваха по улиците на Сан Франциско на всяка демонстрация, за всяка кауза.

Освен това пиеха много, ходеха от купон на купон и вземаха наркотици; сменяха жилища и партньори и това беше в реда на нещата, защото те имаха свои собствени правила и свой собствен морал. Та нали се бореха за мексиканците и секвоите! Значи бяха добри хора!

А сега просто бяха уморени.

Тя се срамуваше, че нейният съпруг, интелигентен мъж, който бе стигнал до Върховния съд в Калифорния, сега лежеше във федерален затвор. Той пък се радваше, че затворът е във Флорида, а не в Калифорния; иначе тя щеше да го посещава по-често. Отначало го бяха разпределили близо до Бейкърсфийлд, но той успя да уреди да го прехвърлят.

Те никога не си пишеха и не се търсеха по телефона. Тя минаваше през Тръмбъл, защото имаше сестра в Маями.

— Хубав тен — каза тя. — Изглеждаш добре.

А ти си се сбръчкала като сушена фурма, помисли си той. Жена му изглеждаше стара и уморена.

— Как си? — попита той, без да се интересува особено.

— Твърде заета. Прекалено много работа.

— Това е добре. — Щастие беше, че сега тя работеше и си изкарваше сама хляба. Не го беше правила редовно в миналото. На Фин му оставаха пет години, преди да изтръска калта на Тръмбъл от напуканите си боси нозе. Нямаше намерение да се връща нито при нея, нито изобщо в Калифорния. Ако оцелееше, в което непрекъснато се съмняваше, щеше да излезе навън на шейсет и пет години. Мечтаеше да намери място, където данъчните, федералните и всички подобни служби да нямат правомощия. Фин мразеше своето правителство толкова силно, че смяташе да се откаже от гражданството си и да си избере друга националност.

— Още ли пиеш? — попита Фин. Той, разбира се, беше спрял, макар от време на време да успяваше да изкрънка малко трева от един пазач.

— Още съм трезвена, благодаря.

Всеки въпрос беше заяждане, всеки отговор — ответен удар. Фин започна да се чуди защо се бе отбила Кармен. После разбра.

— Реших да поискам развод — каза тя.

Той сви рамене, сякаш искаше да каже: „Защо ще си даваш зор?“ Вместо това отвърна:

— Идеята не ми изглежда лоша.

— Имам си друг — каза тя.

— Мъж или жена? — попита той не от друго, а от любопитство.

— Мъж. По-млад от мен.

Фин сви рамене и едва не каза: „Давай, маце.“

— Не е първият — рече той.

— Да не подхващаме тази тема — отвърна тя.

Фин нямаше нищо против. Той винаги се беше възхищавал от буйната й сексуалност и енергичността й, но трудно можеше да си представи тази застаряваща жена да го прави сравнително редовно.

— Покажи ми документите — каза той. — Ще ги подпиша.

— Ще пристигнат тук след седмица. Няма да има проблеми, защото притежаваме много малко.

В апогея на неговата кариера съдията Ярбър и мисис Тополски-Йокоби бяха кандидатствали заедно за ипотека на къща в крайбрежен район на Сан Франциско. Молбата за развод, старателно дезинфекцирана срещу всяка следа от шовинизъм, сексизъм или расизъм и скучновато формулирана от плахи калифорнийски адвокати, които се бояха да не би някоя обидена душа да ги осъди, показваше разлика от почти един милион между активите и пасивите на семейството.

Не че един милион долара имаха някакво значение за тях двамата. Те бяха твърде заети да се борят срещу безогледната сеч на дървета и безотговорните фермери. Всъщност дори се гордееха с оскъдните си средства.

Калифорнийските закони зачитаха семейната имуществена общност, което, общо взето, означаваше, че всичко се дели по равно между двамата. Документите за развода щяха да бъдат лесно попълнени по много причини.

Една от тях Фин никога нямаше да спомене. Тайната им игричка с ония нещастници носеше пари, скрити и мръсни, далеч от лапите на всички алчни агенции. Госпожата със сигурност нямаше да научи за тях.

Фин не беше много наясно как пипалата на семейната имуществена общност могат да стигнат до тайния влог на Бахамите, но и не смяташе да научава. С удоволствие щеше да подпише документите за развода.

Двамата си побъбриха за старите приятели — разговорът не трая дълго, защото повечето от общите им познати си бяха отишли. Те се сбогуваха без тъга и съжаления. Бракът им беше отдавна мъртъв. И двамата изпитваха облекчение от края му.

Той и пожела всичко хубаво, без дори да я прегърне, а после се върна на пистата за бягане, съблече се по гащета и един час се разхожда на слънце.