Братята

24

В продължение на два дълги и тежки месеца Арън Лейк и губернатор Тари се движеха рамо до рамо, глава до глава, от единия до другия край на страната. Бяха подадени почти двайсет и пет милиона гласа в двайсет и шест щата. Двамата политици работеха неуморно по осемнайсет часа на ден и пътуваха непрекъснато — обичайната кандидат-президентска треска.

Не по-малко старателно гледаха да избягват прекия дебат. Отначало Тари не искаше да се среща с Лейк, защото беше фаворит. Той разполагаше с организация, пари и благоприятни прогнози. Защо да признава опонента си? Лейк не искаше дебат, защото тепърва излизаше на националната сцена и нямаше опит в толкова важни кампании. Освен това беше по-лесно да се крие зад сценарии и благосклонни камери и да снима клипове, когато се наложи. Един дебат на живо просто беше твърде рискован.

Теди също не искаше да се стига дотам.

Само че кампаниите се променят. Фаворитите изостават, дребните теми стават големи, а пресата може да създаде криза просто от скука.

Тари бе решил, че иска дебат, защото парите му свършваха и той непрекъснато губеше първични избори.

— Арън Лейк се опитва да купи тези избори — повтаряше той. — Аз искам да се срещна с него лице в лице.

Звучеше добре и пресата подхвана думите му.

— Той бяга от дебата — обяви Тари, а журналистите харесаха и това изказване.

— Губернаторът не иска да се срещне с мен още от Мичиган — гласеше стандартният отговор на Лейк.

И така три седмици двамата си отправяха взаимни обвинения в малодушие, а екипите им разработваха детайлите.

Лейк не искаше дебат, но пък имаше нужда от форум. Макар да печелеше всяка седмица, неговият опонент от доста време губеше сили. Собствените му проучвания, както и тези на „Ди-Пак“, показваха голям интерес към Лейк от страна на гласоподавателите, но това се дължеше предимно на факта, че е нов, привлекателен и на пръв поглед избираем.

Освен това проучванията показваха някои слаби места, макар екипът на Лейк да ги пазеше в тайна. Първото беше фактът, че кампанията на Лейк беше основана на един-единствен проблем. Военният бюджет не може вечно да занимава гласоподавателите, а проучванията показваха, че хората се питат какви са позициите на Лейк по други въпроси.

Второ, Лейк все още беше на шест точки след вицепрезидента в евентуалното им съревнование през ноември. Гласоподавателите бяха уморени от вицепрезидента, но поне знаеха кой е той. Лейк си оставаше загадка за мнозина. Освен това до ноември двамата щяха да минат през много дебати. Лейк имаше нужда от опит.

Тари усложняваше проблема, като непрекъснато повтаряше: „Кой е Арън Лейк?“ С част от малкото си останали пари той поръча да напечатат стикери за коли с вече прословутия въпрос: „Кой е Арън Лейк?“

(Теди Мейнард също си задаваше този въпрос почти ежечасно, но по други причини.)

Мястото на дебата беше в един малък лутерански колеж с уютна аудитория, добра акустика, подходящо осветление и контролируема публика. Дори и най-дребните детайли бяха предмет на спор между двата екипа, но тъй като в момента и двете страни имаха нужда от този дебат, в крайна сметка стигнаха до съгласие. Без малко да се разрази юмручен бой по въпроса за сценария, но след като веднъж го приеха, всички бяха доволни от него. През една част от дебата на сцената щеше да има трима репортери, които да задават въпроси. Зрителите имаха двайсет минути да питат за всичко, което ги интересува, без това да се заснема. Тари, който беше адвокат, искаше пет минути за встъпителни думи и десет минути за заключение. Лейк искаше половин час пряк дебат с Тари, само двамата, без посредник или правила. Това изплаши екипа на Тари и почти развали уговорката.

Водещият беше известна личност от местното радио. Когато той каза: „Добър вечер и добре дошли на първия и единствен дебат между губернатор Уендъл Тари и конгресмен Арън Лейк“, приблизително осемнайсет милиона души го гледаха на живо.

Тари носеше тъмносин костюм, избран от жена му и съчетан със стандартната синя риза и стандартната червеносиня вратовръзка. Лейк беше облечен със страхотен светлокафяв костюм, бяла риза с широка яка и вратовръзка в червено, ръждивокафяво и още десетина цвята. Целият тоалет беше подбран от моден консултант така, че да подхожда на цветовете в студиото. Цветът на косата на Лейк беше леко променен. Зъбите му бяха избелени. Той изглеждаше слаб и свеж и гореше от нетърпение да излезе на сцената.

Губернатор Тари също беше привлекателен мъж. Но макар да беше само с четири години по-стар от Лейк, кампанията му се отразяваше зле. Очите му бяха уморени и зачервени. Беше наддал няколко килограма и това личеше особено по лицето му. Когато започна встъпителното си слово, по челото му избиха капчици пот и заблестяха на светлината.

Според обикновената логика губернатор Тари имаше повече за губене, защото вече бе изгубил толкова много. В началото на януари авторитетен пророк като списание „Тайм“ беше обявил, че номинацията му е в кърпа вързана. Той се подготвяше от три години. Кампанията му беше основана на широка поддръжка. Всеки местен кмет и всеки високопоставен общински служител в Айова и Ню Хампшър беше пил кафе с него. Организацията му беше безупречна.

А после се появи Лейк със своята единствена магическа тема.

Тари имаше отчаяна нужда или от изумително добро представяне, или от голям гаф от страна на Лейк.

Не се случи нито едното, нито другото. Теглиха жребий и на Тари се падна да започне пръв. Встъпителните му думи бяха неубедителни, защото Тари се движеше сковано по сцената и се опитваше да изглежда спокоен, но забравяше какво пише в бележките му. Макар да бе работил като адвокат, беше специалист по ценните книжа. Понеже забравяше реплика след реплика, той се върна към обичайната си тема, а именно твърдението, че мистър Лейк се опитва да купи изборите, защото няма какво да каже. Тонът му бързо стана заядлив. Лейк се усмихваше любезно; за него това бяха халосни патрони.

Слабото начало на Тари му вдъхна смелост, даде му увереност и му подсказа, че трябва да остане зад подиума, където бяха бележките му. Лейк започна с думите, че не е дошъл да критикува, че уважава губернатор Тари, но през изминалите пет минути и единайсет секунди неговият събеседник не е казал нищо позитивно.

След това той игнорира опонента си и очерта накратко три теми, които трябваше да бъдат дискутирани — данъчните облекчения, реформата в социалното осигуряване и търговския дефицит. Не каза нито дума за отбраната.

Първият въпрос от репортерите беше към Лейк и засягаше бюджетния излишък. Какво да се прави с парите? Това беше леко подаване от приятелски настроен репортер и Лейк реагира моментално. Трябва да увеличим социалните помощи, отвърна той, а после демонстрира удивителна финансова компетентност, като изложи как точно смята, че трябва да бъдат похарчени парите. Цитираше само по памет цифри, проценти и прогнози.

Отговорът на Тари беше просто да се намалят данъците. Да върнем парите на хората, които са ги спечелили, каза той.

Докато отговаряха на въпросите, кандидатите спечелиха сравнително малко точки. И двамата бяха добре подготвени. Изненадата беше, че Лейк, човекът, който искаше да притежава Пентагона, беше толкова компетентен по всички други въпроси.

Дебатът продължи нормално. Въпросите от зрителите бяха напълно предсказуеми. Интересното започна, когато на кандидатите беше позволено да спорят пряко. Тари започна пръв и, както се очакваше, попита Лейк дали се опитва да купи изборите.

— Вие не се притеснявахте за разходите, когато имахте повече пари от всички останали — отвърна Лейк и публиката се оживи.

— Аз нямах петдесет милиона долара.

— И аз нямам толкова — каза Лейк. — Цифрата е по-скоро шейсет милиона и парите продължават да идват по-бързо, отколкото сме в състояние да ги броим. Изпращат ни ги работници и хора със средни доходи. Осемдесет и един процента от нашите дарители са хора, които печелят по-малко от четирийсет хиляди долара годишно. Нима тези хора нямат право на това, губернатор Тари?

— Трябва да има лимит на средствата, които един кандидат има право да похарчи.

— Съгласен съм с вас. Затова съм гласувал за лимит осем пъти в Конгреса. Вие от своя страна никога не сте говорили за лимит, докато парите ви не свършиха.

Губернатор Тари погледна глупаво като Дан Куейл към камерите — замръзналият поглед на заслепен от фарове елен. Неколцина от хората на Лейк сред публиката се засмяха достатъчно силно, за да бъдат чути.

Капчиците пот отново се появиха на челото на губернатора, докато той преравяше големите си листове с бележки. Тари не беше действащ губернатор, но все още предпочиташе да бъде наричан така. Всъщност бяха минали девет години, откакто гражданите на Индиана бяха оттеглили подкрепата си от него само след един мандат. Лейк пазеше този удар за по-късно.

После Тари попита защо Лейк е гласувал за петдесет и четири нови данъка по време на четиринайсетте си години като конгресмен.

— Не си спомням петдесет и четири данъка — отвърна Лейк, — но много от тях бяха върху тютюна, алкохола и хазарта. Освен това съм гласувал против повишаването на данъците върху личните и корпоративните доходи, срещу федералните данъци при източника и данъците върху социалните осигуровки. Не се срамувам от това. А като стана въпрос за данъци, губернаторе, как ще обясните факта, че през четирите ви години в Индиана повишихте данъците в щата средно с шест процента?

Не последва бърз отговор и Лейк продължи.

— Искате да намалите федералните разходи, но по време на мандата ви в Индиана щатските разходи бяха увеличени с осемнайсет процента. Искате да намалите данъците върху корпоративните доходи, но по време на вашия мандат корпоративните данъци нараснаха с три процента. Искате да намалите безработицата, а когато бяхте губернатор, четирийсет хиляди души повече получаваха социални помощи. Как бихте обяснили това?

Всеки факт от Индиана нанасяше тежки удари и губернатор Тари беше безпомощен.

— Не съм съгласен с цитираните от вас цифри, сър — успя да каже той. — Ние създадохме работни места в Индиана.

— Наистина ли? — попита иронично Лейк. Извади лист хартия, сякаш държеше обвинителен акт срещу губернатор Тари. — Може и да е така, но по време на вашия мандат почти шест хиляди бивши служители се записаха като безработни — заяви той, без да гледа към листа.

Наистина Тари се беше справил зле като губернатор, но икономическите условия бяха неблагоприятни. Той беше обяснявал това и преди и с удоволствие би го повторил пак, но имаше само няколко жалки минути по националната телевизия. Със сигурност не би трябвало да ги губи, като навлиза в подробности от миналото.

— Тази кампания не е за Индиана — каза той, като успя да се усмихне. — Тя засяга всички петдесет щата. Тя засяга работниците в цялата страна, които ще трябва да плащат по-високи данъци, за да финансират скъпоструващите ви военни проекти, мистър Лейк. Не можете сериозно да искате да удвоите военния бюджет.

Лейк изгледа твърдо опонента си.

— Говоря сериозно. И вие бихте говорили така, ако искахте силна армия. — Той продължи с безкрайни статистически данни, които се подкрепяха взаимно. Представяше безспорни доказателства за слабата боеспособност на Съединените щати и когато най-сетне свърши, всички бяха убедени, че американската армия би се затруднила да навлезе дори на Бермудите.

Тари обаче разполагаше с данни за противното — дебел лъскав ръкопис, представен му от група бивши адмирали. Той го размаха пред камерите и заяви, че подобно въоръжаване е излишно. Според него в света цареше мир, като изключим няколко граждански и регионални войни, които не засягаха американските интереси, а САЩ бяха единствената останала суперсила. Студената война беше история. Китайците бяха на десетки години от постигането на някакво слабо подобие на равенство. Защо да товарим данъкоплатците с разработване и производство на нови оръжия за милиарди долари?

Известно време двамата кандидати спориха откъде да се вземат парите и Тари успя да отбележи няколко слаби точки. Само че тук бяха на територията на Лейк и докато дискутираха, стана ясно, че конгресменът знае много повече от своя опонент.

Лейк остави най-силния си довод за накрая. По време на десетминутното си заключение той се върна на въпроса за Индиана и продължи да изброява срамните провали на Тари по време на неговия единствен мандат. Тезата му беше проста и много ефектна: щом губернаторът не може да управлява един щат, как би могъл да управлява цялата страна?

— Аз не осъждам жителите на Индиана — каза Лейк. — Всъщност те имаха благоразумието да върнат мистър Тари към частния му живот след един-единствен мандат. Те разбраха, че той се е справил зле. Затова едва трийсет и осем процента гласуваха за него, когато той поиска още четири години. Трийсет и осем процента! Би трябвало да вярваме на гражданите на Индиана. Те познават този човек. Те знаят как управлява той. Те направиха грешка, а после оттеглиха подкрепата си. Би било жалко останалата част от страната да направи същата грешка.

Направените моментално проучвания показаха убедителна победа на Лейк. Веднага след дебата от „Ди-Пак“ се обадиха на хиляда гласоподаватели. Почти седемдесет процента смятаха, че Лейк е бил по-добрият от двамата.

По време на късния полет от Питсбърг до Уичита бяха отворени няколко бутилки шампанско и започна малко празненство. Непрекъснато пристигаха резултати от социологически проучвания, като всеки следващ беше по-добър от предишния. Всички тържествуваха.

Лейк не беше забранил алкохола на своя боинг, но не насърчаваше употребата му. Ако член на екипа му си пийнеше, това винаги ставаше тайно и набързо. Някои мигове обаче трябваше да се отпразнуват. Самият Лейк с удоволствие изпи две чаши шампанско. С него бяха само най-приближените му хора. Той им благодари и ги поздрави с победата. Докато отваряха още една бутилка, изгледаха за удоволствие основните точки от дебата. Спираха видеото всеки път, когато губернатор Тари изглеждаше особено объркан, и избухнаха в смях.

Тържеството обаче беше кратко; умората ги застигна. Седмици наред тези хора спяха по пет часа на нощ. През нощта преди дебата повечето от тях бяха спали още по-малко. Самият Лейк беше изтощен. Довърши третата си чаша — за пръв път от много години пиеше толкова, — настани се в голямото кожено кресло и се зави с дебело одеяло. Останалите се изтегнаха в мрака на салона.

Лейк не можеше да заспи, както често му се случваше по време на полет. Имаше твърде много неща, за които да мисли и да се тревожи. Но сега нямаше как да не се наслади на победата в дебата и докато се въртеше под одеялото, Лейк си повтаряше най-добрите реплики от вечерта. Беше се справил блестящо, макар че никога не би казал това пред друг човек.

Номинацията му беше в кърпа вързана. Той щеше да бъде героят на партийния конгрес, а после четири месеца щеше да се състезава с вицепрезидента, продължавайки достойно най-великата американска традиция.

Той включи една лампичка за четене над главата си. През няколко места от него имаше и друга такава, близо до пилотската кабина. Още някой не можеше да заспи. Като изключим това, в самолета беше тъмно. Помощниците му буквално хъркаха под одеялата си — съсипани от работа млади хора, които вече бяха напълно изтощени.

Лейк отвори куфарчето си и извади малка кожена папка с личните си картички за кореспонденция. Те бяха с размери десет на петнайсет сантиметра, с цвят на слонова кост. В горната част с тънки староанглийски букви беше изписано името му. Лейк извади дебела старинна писалка „Монблан“ и написа кратко писмо до съквартиранта си от колежа, който сега беше професор по латински в малък тексаски университет. После написа благодарствена бележка до водещия дебата и едно писмо до координатора си в Орегон. Лейк обичаше романите на Том Кланси. Току-що беше прочел последния и писа на автора колко го е харесал.

Понякога писмата му ставаха по-дълги и затова Лейк имаше и картички в същия цвят и размер, но без името му. Огледа се, за да се увери, че всички спят дълбоко, а после бързо написа на една:

Пъхна картичката в чисто бял плик. Адреса на клиниката „Аладин Норт“ написа по памет. После се върна към персонализираните си картички и надраска няколко благодарствени писма до големи дарители. След двайсетото писмо умората най-накрая го надви. Картичките още стояха пред него, а лампата за четене още светеше, когато той се поддаде на изтощението и след минута вече спеше.

След по-малко от час го събудиха изплашени гласове. Светлините бяха включени, хората се движеха напред-назад, а в самолета имаше пушек. Откъм пилотската кабина бръмчеше силно някаква аларма и щом се спомни, Лейк си даде сметка, че носът на боинга е насочен надолу. Скоро настъпи пълна паника, отгоре се спуснаха кислородните маски. След като години наред бе гледал разсеяно как стюардесите правят рутинни демонстрации преди излитане, сега наистина трябваше да използва проклетата маска. Сложи я на лицето си и вдиша дълбоко.

Пилотът съобщи, че ще кацнат аварийно в Сейнт Луис. Лампите примигаха и някой изпищя. Лейк искаше да обиколи самолета и да успокои всички, но маската не можеше да се движи с него. Отзад имаше двайсетина репортери и още толкова агенти на тайните служби.

Може би там не се бяха спуснали кислородни маски, помисли си той и се почувства виновен.

Пушекът се сгъсти, а светлината помръкна. След началото на паниката Лейк успя да помисли рационално, макар и само за няколко секунди. Бързо събра картичките и пликовете. Писмото до Рики привлече вниманието му дотолкова, доколкото да го пъхне в плика, адресиран до клиниката. Лейк го запечата и пъхна папката обратно в коженото си куфарче. Светлините отново примигнаха, а после окончателно угаснаха.

Пушекът изгаряше очите им и топлеше лицата им. Самолетът се спускаше стремително. Откъм пилотската кабина виеха сирени и звъняха аларми.

Това е невъзможно, каза си Лейк, като стисна страничните облегалки. Аз ще бъда избран за президент на Съединените щати. Спомни си за Роки Марчиано, Бъди Холи, Отис Рединг, Търман Мънсон, сенатор Тауър от Тексас и Мики Лиланд от Хюстън, който му беше приятел. А също и за Джон Кенеди Младши и Рон Браун.

Изведнъж въздухът стана студен и пушекът бързо изчезна. Бяха на по-малко от три хиляди метра надморска височина и пилотът някак беше успял да проветри пътническия салон. Самолетът възстанови хоризонталното си положение, а през прозорците се виждаха светлините на земята.

— Моля продължавайте да използвате кислородните маски — обади се пилотът в тъмнината. — Ще се приземим след няколко минути. Кацането би трябвало да бъде нормално.

Нормално ли? Сигурно се шегува, помисли си Лейк. Трябваше да намери най-близката тоалетна.

Пътниците постепенно се поуспокоиха. Малко преди самолетът да докосне земята, Лейк видя проблясващите светлини на стотина линейки. Машината подскочи леко, както обикновено при кацане, а когато спряха в края на пистата, аварийните врати се отвориха.

Хората хукнаха към изхода и след минути бяха поети от спасителите и отведени до линейките. Огънят в багажното отделение на боинга продължаваше да се разпространява. Докато Лейк бягаше от самолета, срещу него тичаха пожарникари. Изпод крилата излизаше пушек.

— На косъм се отървахте, сър — каза един лекар, докато се отдалечаваха от самолета. Лейк стисна куфарчето с писмата си и за пръв път замръзна от ужас.

Злополуката и последвалият задължителен шум в медиите вероятно не увеличиха особено популярността на Лейк, но все пак бяха нещо. Кандидат-президентът присъстваше в сутрешните новини по всички канали — първо говореше за решителната си победа в дебата с губернатор Тари, а после разказваше подробности за онова, което би могло да бъде последният му полет.

— Мисля, че известно време ще пътувам с автобус — заяви той с усмивка. Използваше възможно най-много шеги и се държеше, сякаш нищо особено не се беше случило. Членовете на екипа му бяха на друго мнение и разказваха как са дишали кислород в тъмнината, докато димът се е сгъстявал и сгорещявал. Репортерите на борда също с готовност описваха подробно преживения ужас.

Теди Мейнард гледаше всичко това от своя бункер. Трима от хората му бяха пътували със самолета, а един от тях му се беше обадил от болницата в Сейнт Луис.

Не знаеше какво да мисли за злополуката. От една страна, той още вярваше, че Лейк трябва да стане президент. От това зависеше сигурността на нацията.

От друга страна, една катастрофа не би била фатална. Лейк и неговият двоен живот щяха да изчезнат. Едно тежко главоболие по-малко. Губернатор Тари беше научил от първа ръка какво означават неограничените пари. Теди можеше да сключи сделка с него навреме за победа на изборите през ноември.

Само че Лейк още беше жив, и то по-силен отвсякога. Загорялото му лице беше на първа страница във всички вестници и в едър план пред всяка камера. Кампанията му напредваше по-бързо, отколкото Теди беше мечтал.

Защо тогава в бункера беше толкова тревожно? Защо Теди не празнуваше?

Защото още не беше решил проблема с Братята. А не можеше просто да започне да убива.