Братята

3

В пространствено отношение библиотеката с юридическа литература заемаше точно една четвърт от квадратурата на цялата библиотека на Тръмбъл. Беше разположена в един ъгъл и отделена със стена от червени тухли и стъкло, издигната с вкус и с парите на данъкоплатците. От претъпканите с често ползвани книги лавици вътре едва оставаше място колкото за един затворник. До стените имаше бюра с пишещи машини, компютри и пособия, достатъчни за библиотеката на всяка голяма фирма.

Тук управляваха Братята. Разбира се, всички затворници имаха право да ползват библиотеката, но по неписано правило трябваше първо да поискат разрешение. Е, не точно разрешение, но поне да се обадят.

Мировият съдия Рой Спайсър от Мисисипи изкарваше по четирийсет цента на час, като метеше пода, подреждаше лавиците и бюрата и изхвърляше боклука, всичко това доста немарливо. Съдията Хатли Бийч от Тексас беше официалният библиотекар на юридическия отдел и получаваше най-високата надница от петдесет цента на час. Той много държеше на своите „томчета“ и често се караше със Спайсър, че не ги пази достатъчно. Някогашният член на Върховния съд на Калифорния Фин Ярбър печелеше по двайсет цента на час като компютърен техник. Заплатата му беше в дъното на стълбицата, защото той не разбираше почти нищо от компютри.

Обикновено тримата прекарваха от шест до осем часа в библиотеката. Ако някой затворник имаше юридически проблем, той просто си уреждаше среща с един от Братята и посещаваше тяхната обител. Хатли Бийч беше специалистът по присъдите и обжалванията. Фин Ярбър се занимаваше с банкрут, разводи и детски издръжки. Джо Рой Спайсър, който нямаше юридическо образование, не се беше профилирал. Не му и трябваше. Той се занимаваше с измамите.

Строги правила забраняваха на Братята да приемат заплащане за юридическите си услуги, но строгите правила не се спазваха. Обжалванията бяха златна мина. Около една четвърт от затворниците в Тръмбъл бяха несправедливо осъдени. Бийч можеше за една нощ да прегледа документацията и да намери някоя вратичка. Преди един месец бе успял да свали четири години от присъдата на един младеж, на когото бяха дали петнайсет. Семейството му се беше съгласило да плати и Братята спечелиха пет хиляди долара, най-големият им хонорар досега. Спайсър уреди да бъдат внесени в тайна сметка чрез адвоката на тройката в Нептун Бийч.

Зад рафтовете в дъното на юридическата библиотека имаше тясна стаичка за съвещания, почти скрита от основното помещение. Вратата към нея беше остъклена, но никой не си даваше труда да гледа през прозореца. Братята се оттегляха там за тихи занимания. Те наричаха тази стая свой кабинет.

Спайсър току-що се бе срещнал с адвоката им и носеше пощата, сред която имаше няколко наистина хубави писма. Той затвори вратата, измъкна един плик и го размаха пред Бийч и Ярбър.

— Жълта хартия — каза той. — Колко трогателно. Писмото е за Рики.

— От кого е? — попита Ярбър.

— Къртис от Далас.

— Банкерът ли? — попита развълнувано Бийч.

— Не, Къртис е собственикът на бижутерийните магазини. Слушайте. — Спайсър отвори писмото, което също беше написано на мека жълта хартия. Той се усмихна, изкашля се и зачете:

— Къде е той?

— Рики е затворен в скъпа клиника за наркомани. Лечението му се плаща от богатия му чичо. Рики е там от година и вече е чист и напълно излекуван, но ужасната управа на клиниката няма да го пусне до април, защото получава двайсет хиляди долара на месец от богатия му чичо, който иска племенникът му да е затворен и не му изпраща никакви джобни пари. Не си ли спомняш?

— Сега вече да.

— Ти ми помогна да го измисля. Да продължавам ли?

— Давай.

Спайсър продължи да чете:

— През април ли? — попита Бийч.

— Да. Рики е убеден, че ще го пуснат през април.

— Колко мило — усмихна се Ярбър. — Значи Къртис има жена и деца?

— Къртис е петдесет и осем годишен, има три пораснали деца и две внучета.

— Къде е чекът? — попита Бийч.

Спайсър бръкна в плика и мина на втора страница.

— Ама че гадост — възкликна все още усмихнат Бийч. — И това ми бил тексасец.

— В Тексас сигурно има много сладки момченца — отвърна Ярбър.

— А в Калифорния няма, така ли?

— Останалото е само лигавщини — заключи Спайсър, като прегледа набързо писмото. По-късно щеше да има достатъчно време да го четат. Извади чека за хиляда долара и го показа на колегите си. Скоро той щеше да бъде предаден на адвоката им, за да депозира сумата в тайната им сметка.

— Кога ще почнем да го притискаме? — попита Ярбър.

— Нека разменим още няколко писма. Рики трябва да сподели още свои мъки и страдания.

— Какво ще кажете някой пазач да го набие или нещо такова? — предложи Бийч.

— Там няма пазачи — възрази Спайсър. — Това е клиника за баровци, нали така? Там има психолози.

— Но Рики не може да излезе, нали? Значи е оградено и сто на сто има по някой и друг пазач. Или пък някой дръвник да награби Рики в банята или гардеробната?

— Не може да бъде жертва на сексуално насилие — отвърна Ярбър. — Къртис може да се изплаши, че Рики е хванал някоя болест.

Те отделиха още няколко минути, за да измислят нови неволи за бедния Рики. Снимката му беше задигната от стената на друг затворник, размножена от адвоката им и разпратена на повече от десетина адреса из всички щати. От нея се усмихваше красив колежанин в тъмносиня тога и шапка, стиснал диплома в ръката си.

Решиха, че Бийч ще поработи два-три дни върху новата история, а после ще напише чернова за следващото писмо до Къртис. Бийч беше Рики и в този миг бедното измислено момче пишеше сърцераздирателни писма до осем състрадателни души. Ярбър беше Пърси, също излекуван младеж в клиника за наркомани, който чакаше скоро да го пуснат и си търсеше богат чичко за другар в живота. Пърси бе пуснал пет въдици и бавно поклащаше стръвта.

Джо Рой Спайсър не го биваше в писането. Той координираше операцията, следеше да са последователни в измислиците си и се срещаше с адвоката, който носеше пощата. Освен това се грижеше за парите.

А това, многоуважаеми колеги, е от Куинс — обяви той, като измъкна друго писмо.

Бийч и Ярбър зяпнаха писмото в гробна тишина. Според шестте писма, които си бяха разменили с Рики, Куинс беше богат банкер от малко градче в Айова. Бяха го открили, също като останалите, чрез обявите в едно гейсписание, което криеха, в юридическата библиотека. Той беше втората им жертва. Първият, който бе захапал кукичката, явно беше заподозрял нещо и бе спрял да пише. Куинс беше пратил и снимка — на пикник със семейството си на брега на някакво езеро. Гол до кръста, с шкембе, хилави ръце и оредяваща коса. На петдесет и една години. Снимката беше некачествена, несъмнено подбрана от Куинс така, че трудно да го разпознаят.

— Искаш ли ти да го прочетеш, Рики? — попита Спайсър и връчи писмото на Бийч, който го пое и погледна плика. Беше бял, надписан с печатни букви и без обратен адрес.

— Чел ли си го?

— Не. Давай.

Бийч бавно извади писмото, напечатано гъсто на стара пишеща машина върху обикновен бял лист. Той се изкашля важно и зачете:

Бийч спря и вдигна поглед над кацналите на носа му очила за четене. Двамата му колеги се усмихваха и попиваха всяка дума.

Бийч едва сдържа усмивката си, докато поклащаше отвратено глава.

— Ще повърна — каза Спайсър, но не съвсем убедително. Имаше твърде много неща за вършене.

— Хайде да го притиснем — предложи Бийч. Другите бързо се съгласиха.

— Колко да поискаме? — попита Ярбър.

— Поне сто хиляди — отвърна Спайсър. — Семейството му притежава банки вече две поколения. Знаем, че баща му още е в бизнеса, и си представям как ще побеснее, като разбере, че синът му е обратен. Куинс не може да си позволи да го отбият от семейната ясла, затова ще плати колкото поискаме. Ситуацията е просто идеална.

Бийч вече си водеше бележки. Ярбър също. Спайсър закрачи из стаичката като погнала жертвата си мечка. Идеите идваха бавно, трябваше да се внимава с езика, да се прецизира стратегията, но не след дълго писмото се оформи. Бийч прочете черновата:

Бийч спря и погледна колегите си за одобрение.

— Прекрасно е — каза Спайсър, който вече мислено харчеше парите.

— Много жестоко — каза Ярбър. — Ами ако се самоубие?

— Не ми се вярва.

Прочетоха писмото още веднъж и поспориха дали сега е най-добрият момент да го пуснат. Не разискваха доколко незаконно е тяхното изнудване, нито евентуалното наказание, ако ги хванеха. Бяха провели тези дискусии преди месеци, когато Джо Рой Спайсър убеди останалите двама да се присъединят към начинанието му. Рисковете бяха незначителни в сравнение с потенциалните печалби. Жертвите им едва ли щяха да изтичат в полицията и да се оплачат.

Досега обаче още не бяха притиснали никого. Кореспондираха си с десетина потенциални жертви, все застаряващи мъже, направили грешката да отговорят на следната обява:

Една малка обява с дребен шрифт на гърба на гейсписание беше предизвикала шейсет отговора и Спайсър се зае със задачата да отсее боклука и да намери богаташите. Отначало това му се струваше отвратително, а после му стана забавно. Сега беше истински бизнес, защото се канеха да приберат сто хиляди долара от един напълно невинен човек.

Адвокатът им щеше да вземе една трета. Макар това да бе обичайната практика, все пак делът им се виждаше твърде голям. Но нямаха избор. Той беше важен елемент, незаменим съучастник в техните престъпления.

Поработиха над писмото до Куинс около час, а после решиха да премислят една нощ и да напишат окончателния вариант на следващия ден. Имаше и отговор от мъж с псевдонима Хувър. Това беше второто му писмо до Пърси и беше пълно с приказки за птички. Ярбър трябваше да понаучи нещо за тях, преди да отговори от името на Пърси и да демонстрира голям интерес към темата. Явно Хувър се боеше и от сянката си. Не разкриваше нищо лично и не споменаваше дали има пари.

Братята решиха да му дадат още малко време. Да си поговорят за птички, а после да се опитат да го подмамят да спомене нещо за физическа близост. Ако Хувър не усетеше намека или ако не разкриеше нещо за финансовото си състояние, щяха да се откажат от него.

Според Бюрото по затворите Тръмбъл се водеше лагер. Това означаваше, че няма нито огради, нито бодлива тел, кули или пазачи с пушки, които да дебнат за бягащи затворници. „Лагер“ означаваше минимална охрана, така че всеки затворник можеше просто да си тръгне. В Тръмбъл имаше хиляда души, но малцина бягаха.

Вътре беше по-добре уредено от повечето държавни училища. Имаше стаи с климатик, чисто кафене, зали за фитнес, билярд и карти, игрища за баскетбол и волейбол, писта за бягане, библиотека, църква с дежурен свещеник, психолози и неограничени часове за посещение.

Тръмбъл беше възможно най-доброто място за един затворник. Всички задържани тук се водеха слабо опасни. Осемдесет процента лежаха за престъпления, свързани с наркотици. Около четирийсет затворници бяха ограбили банки, без да наранят или сериозно да изплащат някого. Останалите бяха заможни хора, които варираха от дребни измамници до доктор Флойд, хирурга, който в рамките на две десетилетия бе откраднал шест милиона долара от здравните фондове.

Насилието не се толерираше в Тръмбъл. Заплахите бяха рядкост. Имаше много правила и администрацията не срещаше особени проблеми при налагането им. Нарушителите бяха изпращани в затвор със средно тежка степен на охрана, което означаваше бодлива тел и твърде груби надзиратели.

Обитателите на Тръмбъл предпочитаха да се държат добре и да излежат присъдите си във федерален „кафез“.

Опитите за извършване на сериозни престъпления отвътре бяха нещо нечувано до пристигането на Джо Рой Спайсър. Още преди да го приберат на топло, Спайсър беше чул за аферата в Ангола, прочутия затвор в Луизиана. Няколко пандизчии се бяха усъвършенствали в изнудването на хомосексуалисти до такава степен, че бяха прибрали от жертвите си седемстотин хиляди долара, преди да ги усетят.

Спайсър живееше в селски район близо до границата с Луизиана и аферата „Ангола“ беше много известна в неговия край. Никога не си беше представял, че ще я повтори, докато една сутрин не се събуди във федерален затвор и не реши да издои всеки, който му паднеше в ръчичките.

Всеки ден в един часа следобед излизаше на разходка, като винаги вземаше със себе си пакет „Марлборо“. Не беше пушил от десет години, преди да го осъдят, а сега беше стигнал до две кутии на ден. Разхождаше се, за да неутрализира ефекта върху дробовете си. За трийсет и четири месеца беше извървял около двеста километра. Освен това беше свалил тринайсет килограма, макар и вероятно не с гимнастика, както твърдеше. Причината беше по-скоро в забраната да се пие бира в затвора.

Трийсет и четири месеца разходки и пушене. Оставаха му още двайсет и един.

Деветдесет хиляди долара от откраднатите от бингото пари бяха буквално заровени в задния му двор, до една барака на петстотин метра зад къщата му. Беше ги закопал в саморъчно направена бетонна шахта, за която жена му не знаеше нищо. Тя му бе помогнала да изхарчи остатъка от плячката, общо сто и осемдесет хиляди долара, макар от ФБР да бяха успели да проследят само половината. Бяха купили два кадилака, бяха летели първа класа от Ню Орлиънс до Лас Вегас, бяха наемали лимузини и бяха отсядали в най-скъпите хотелски апартаменти.

Ако му бе останала някаква мечта, тя беше да се превърне в професионален комарджия, който живее извън Лас Вегас, но всява страх във всички казина. Любимата му игра беше блекджек и макар да беше загубил цяло състояние, все още вярваше, че може да победи всекиго на нея. На Карибите имаше казина, които никога не беше виждал. Азия ставаше все по-интересна. Спайсър смяташе да обиколи света, първа класа, със или без жена си, да спи в луксозни хотели, да си поръчва обслужване в стаята и да тероризира всяко крупие, имало глупостта да му раздаде карти.

Щеше да изрови деветдесетте хиляди от задния си двор, да ги прибави към своя дял от сегашната операция и да замине за Вегас. Със или без нея. Тя не беше идвала в Тръмбъл от четири месеца, макар преди да го посещаваше на всеки три седмици. Спайсър сънуваше кошмари, в които жена му разкопаваше задния двор, търсейки скритото му богатство. Беше почти убеден, че тя не знае за парите, но имаше и някои съмнения. Беше се напил два дни, преди да го приберат в затвора, и беше споменал нещо за деветдесетте хиляди. Не можеше да си спомни точните си думи. Колкото и да се мъчеше, просто не можеше да се сети какво точно й бе казал.

След първия километър запали нова цигара. Може би тя си беше намерила приятел. Рита Спайсър беше привлекателна жена, малко пълничка тук-там, но нямаше нищо, което деветдесет хиляди долара не биха могли да скрият. Ами ако тя и новото и гадже бяха намерили парите и вече ги харчеха? Един от най-страшните кошмари на Джо Рой беше като сцена от слаб филм — Рита и някакъв непознат мъж копаят с лопати в дъжда. Защо точно в дъжда, един господ знаеше. Но винаги нощем, в някаква буря. Светкавиците ги осветяваха и той виждаше как двамата обръщат пръстта в задния двор и всеки път стигат все по-близо до бараката.

Веднъж сънува любовника й на булдозер, с който ровеше купища пръст из собствения му двор, а Рита стоеше наблизо и сочеше насам-натам с лопатата.

Джо Рой копнееше за парите. Усещаше банкнотите в ръцете си. Смяташе да открадне и измъкне каквото може в Тръмбъл, а после да изрови плячката си и да замине за Вегас. Никой в родния му град нямаше да има удоволствието да го посочи и да прошепне: „Гледай, това е Джо Рой. Явно са го пуснали от пандиза.“ Никакви такива.

Щеше да бъде богат. Със или без нея.