Бундори

Пролог

В навечерието на часа на мечката1 великият град Едо тънеше в тежка мъгла, която сгъстяваше мрака и приглушаваше всеки звук.

Пролетният дъжд трополеше по керемидените покриви на търговския квартал Нихонбаши и пръскаше в тесните улички. Дрезгавата светлина на газени лампи проблясваше тук-там зад дървените решетки и хартиените прозорци. Димът от мангалите с дървени въглища се виеше над комините, смесваше се с мъглата и правеше въздуха още по-тежък. Градските порти все още не бяха затворени, но улиците вече бяха пусти като в полунощ, въпреки че дотогава оставаха още три часа.

От сянката под навеса на една от вратите в поредицата дюкяни, здраво залостени с дървени капаци заради неприветливото време, се отдели самотна фигура на мъж. Влажният студ проникваше през наметалото му и се просмукваше между плочките на бронята му. Дъждовните капки се събираха в широкополата му шапка и се стичаха по металната маска на лицето му. Тялото му, вече изпънато в напрегнато очакване, затрепери. При всяко вдишване долавяше мирис на влажно дърво, пръст и риба от река Сумида. Като се придържаше към сянката на увисналите стрехи, мъжът се промъкна предпазливо до следващата врата. Спря и напрегна докрай сетивата си, за да долови още първия признак за появата на плячката си.

Миговете течаха. Шумовете на нощта — долитащи гласове от близките къщи, далечен тропот на конски копита, трополене на каруците с нечистотии, поели към полята извън града — постепенно замираха, докато Едо се готвеше за нощното си пленничество. Дебнещият хвърли поглед надолу по улицата. Пръстите му опипаха изваяния във формата на човешки череп ефес на меча му. Ще се появи ли тази нощ? Ще постигне ли най-после целта си, отлагана толкова години?

Заради мъглата видимостта бе не повече от десетина стъпки. В далечината едвам се различаваше неясният пламък на факлата, осветяваща междинната градска порта в края на улицата. Нощта изглеждаше безмълвна и неподвижна. Напрежението растеше. Жажда за кръв заля притихналия в тъмното Преследвач. Докато чакаше, в трескавото му съзнание изплуваха образи — най-напред смътни, после все по-отчетливи. Изведнъж върху черното платно на мъглата оживяха личности и събития отпреди много години, от времето на изтощителната, но славна гражданска война — далеч преди селцето Едо да набъбне до едномилионен град, преди първият шогун от клана Токугава — Йеясу, да покори съперниците си и да наложи мир в държавата. Време, за което бе слушал толкова много, че го познаваше почти като своето собствено. Времето на най-великия военачалник, живял някога.

Сто и двадесет години по-рано безмилостното лятно слънце сипе палещите си лъчи върху онези две хиляди самураи, намерили убежище зад дървените ограждения на крепостта Кийосу. Преследвачът — един от многобройните пешаци — чувства безпокойството, обсебило жалката им армия, и предвкусва победата, която този ден може да му донесе. Или поражението…

— Той идва!

Трескав шепот обхожда редиците от човек на човек. Заедно с другите Преследвачът коленичи и се покланя с протегнати напред ръце и с чело, опряно в земята, но не успява да се сдържи и за миг вдига поглед към преминаващия страховит и обичан техен господар.

Ода Нобунага2, владетелят на провинция Овари, твърдо решен някой ден да управлява цяла Япония, е яхнал великолепния си черен кон.

Ярките му доспехи от стотици метални и кожени плочки, свързани със син копринен ширит, проблясват на слънцето, а черният му железен шлем е увенчан с двойка златни гравирани рога. Със суров поглед владетелят Ода слиза от седлото, разменя няколко думи с тримата генерали, които крачат редом с него, и после всички заедно влизат в крепостта.

По редиците преминава нов шепот.

— Крепостта Маруне е превзета!

Ужас сковава Преследвача и от устата му се изтръгва възклицание на покруса: с падането на Маруне, граничната крепост на владетеля Ода, вече нищо не стои между тях и врага им — владетеля Имагава и неговите двайсет и пет хиляди воини. Значи са обречени. Но страхът за живота на господаря Ода засенчва страха за собствения му живот.

Звук от стъпки изтръгна Преследвача от виденията му и го върна към действителността. Той бързо пропъди образа на обречената крепост и погледна към улицата. Вляво от него, тътрейки крака, от мъглата изникна силуетът на възрастен самурай, препасан с обичайните за ранга му два меча — един дълъг и един къс.

Преследвачът стисна дръжката на собствения си дълъг меч и усети как го обзема боен плам. Зачака жертвата да се приближи. Насочи мислите си към противника и предстоящия сблъсък, но част от съзнанието му отлетя обратно към събитията, случили се нея утрин преди толкова години…

Портите на крепостта се отварят, за да пропуснат двама задъхани съгледвачи:

— Армията на Имагава е в клисурата край село Окехазама! — крещят те.

Всичките две хиляди воини — конници и пешаци, — така малобройни в сравнение с огромната сила на противника, потеглят в поход. Най-напред крачат знаменосците, после — стрелците, след тях — копиеносците и воините с мечове. В ариергард яздят владетелят Ода и генералите. Всички изнемогват в жегата, изпепеляваща хълмовете и оризищата.

Наближава пладне. Най-после спират по склоновете на хълма преди клисурата и замират в очакване на командата за атака. Преследвачът чува долитащите от клисурата гласове на врага, необуздания пиянски смях и песните на предвкусващите близката победа войски на Имагава. Той наостря слух и чака неподвижен.

Внезапно от запад се надига камара от черни буреносни облаци, които затулват слънцето. Светкавици раздират небето. Гръмотевиците закънтяват като гигантски боен барабан. Първите дъждовни капки шибват земята и сякаш чакал точно такава поличба от небето, владетелят Ода вдига огромното си златно ветрило и го смъква рязко, разсичайки въздуха в знак за нападение. Проехтява тръба и воините на Ода се втурват в атака към клисурата. Преследвачът чува стъписаните викове на врага.

Изненадани едновременно от бурята и от нападението на противника, воините на Имагава припряно се мъчат да заредят подгизналите си аркебузи, търсят опипом потъналите в калта лъкове, копия и мечове. Но твърде късно. Войската на Ода връхлита и прегазва превъзхождащите я по многочисленост вражески воини. Звън на стомана отеква из цялата клисура. Пушкала бълват облаци черен дим, стрели звънтят във въздуха и се забиват с тъп удар в жива плът. Писъци на предсмъртна агония съпровождат свирепите ревове на нападателите. Металният вкус на кръв надвива лятната миризма на пот и дъжд. В разгара на битката се включва и владетелят Ода — вдигнал високо меч, той се насочва право към владетеля Имагава, който е съвсем сам, без телохранители. Единствен майсторски удар на меча му, единствен победоносен вик и Имагава рухва мъртъв.

Благоговеещ от възхита, Преследвачът вади своя меч и се хвърля в схватката:

— Владетелю Ода, ваш верен слуга до последна капка кръв!

Възрастният самурай с тътрещата се походка вече бе досами вратата, в чиято сянка се спотайваше Преследвачът. В следващия миг тъмен силует с дълъг меч в ръка се плъзна напред и препречи пътя му. Старецът ахна от изненада и замръзна на място. Преследвачът вдигна меча си с две ръце и го стовари върху немощния си противник, описвайки рязка странична дъга. Острието се вряза чисто във врата на самурая и го разсече докрай. Силна струя черна топла кръв опръска всичко наоколо, главата падна на земята и се претърколи няколко пъти, преди да спре с лице към калната улица, а обезглавеното тяло се сгърчи и рухна.

Победа! Обладан от необходимостта да й се наслади, Преследвачът отстъпи крачка назад и огледа посечения труп, проснат в краката му. Пред очите му отново изплуваха окървавените тела на мъртвите воини в клисурата. Прииска му се да изиграе мислено краткия остатък от битката при Окехазама, но не биваше да позволява фантазиите му да го отвличат от важната цел; не биваше да забравя къде и в кое време се намира, нито да подценява опасностите… А и му предстоеше още много работа, преди да затворят портите. Той прибра меча си в ножницата, вдигна отсечената глава и я мушна под наметалото си. После бързо се отдалечи.

Войските на Ода се връщат в крепостта Кийосу, изпълнени с бурен възторг. Тържествуващи възгласи и смях отекват между стените от колове. Сутрешното отчаяние е заменено от радостно въодушевление. Битката при Окехазама е приключила с мигновена и съкрушителна победа за Ода. Владетелят Имагава е мъртъв. Оцелелите от касапницата в клисурата воини са се спасили с паническо бягство. Провинциите Микагава, Тотоми и Суруга вече са покорени от Ода, откривайки пътя за победоносния му поход към столицата Киото. Но преди това е ред на тържествения ритуал, за да ознаменуват блестящата победа.

В малката стаичка Преследвачът извади изпод наметалото си отсечената глава. Изми нежно кървавия си трофей в кофа с вода и го подсуши с чиста кърпа. До него имаше квадратна дъска с остър клин в средата. Той наниза главата на острието, пъшкайки от усилието. Най-накрая клинът проби мозъка и вратът прилепна до дъската. Преследвачът внимателно среса сплъстените сиви коси и ги върза на опашка с бяла лента. Сложи руж на бледите, осеяни с бръчки страни, за да възвърне цвета на живота. Острига темето. Намести с пръсти очните ябълки, докато застанаха по най-удачния начин — сякаш собственикът им бе свел поглед. Запали ароматна пръчица тамян и я размаха около главата, за да убие неприятния мирис. Накрая добави най-важното — бял хартиен етикет с черен надпис, разясняващ целта на извършеното. Окачи го на конската опашка. После стана и огледа произведението си. Зарея поглед над главата и сърцето му се изпълни с гордост.

Бундори. Неговият боен трофей.

В крепостта Кийосу вечерният бриз развява флаговете под аления диск на залязващото слънце. Отекват удари на бойни барабани. Горящи факли осветяват мястото, където седи владетелят Ода Нобунага, заобиколен от коленичилите пред него генерали. Зад тях, подредени по чин, коленичат воините. Владетелят Ода кимва тържествено и церемонията започва.

Откъм укреплението тръгва шествие от самураи — всеки носи по една отсечена глава, която поставя в нозете на своя господар, покланя се и се връща за нова. Преследвачът е четвърти поред. Едва сдържа ликуването си. Днес той се отличи в боя, посече със собствените си ръце четирийсет вражески воини. Наградата му — почетно място в шествието и лично признание от господаря.

„Това е само началото. После ще стана командир, а след това — генерал, мечтае си той в опиянение. А дойде ли краят, ще умра славно в битка, поднасяйки на своя господар върховната дан на почит — живота си.“

Негов ред е да мине пред владетеля Ода. Изправен, вперил поглед право пред себе си, той пристъпва напред, протегнал в изпънатите си ръце своя трофей — бундори.

Навън мъглата се бе сгъстила, а дъждът продължаваше. Приведен под тежестта на голямата кошница на гърба си, Преследвачът бързаше по пустите улици към мястото, което бе избрал за своя скъп трофей.

— По-бързо, прибирай се! — провикна се към него нощният страж при една от портите. — Време е да затваряме.

Преследвачът не отвърна. Бързаше да остави бундори там, където всеки да го види и да научи за подвига му. Рискуваше някой от пазачите да се усъмни и да го спре, но не чувстваше безпокойство или страх — само копнеж да довърши започнатото.

Ловко се покатери върху покрива на някакъв дюкян точно до една от високите дървени наблюдателници против пожар. Отвори кошницата и извади главата. В съзнанието му звучаха победни песни и тържествен барабанен звън. Той внимателно постави главата върху дървената поставка и стори дълбок поклон:

— Почитаеми владетелю Ода — шепнеше Преследвачът, изпълнен с неописуемо задоволство. — Моля, приемете моя пръв дар за вас.

После метна кошницата на рамо и се спусна обратно на улицата. Вдигна високо глава и пое към къщи. Чувстваше се тъй, сякаш бе посякъл не просто онзи немощен старец, а цял легион вражески воини…