Бундори

Глава 36

Един месец след залавянето на Убиеца Бундори банкетната зала на шогуна искреше в шумна празничност. Фенери осветяваха просторното помещение и градината. Слугите поднасяха питиета и блюда на знатните гости, а на верандата музиканти изпълняваха песни от любими пиеси на шогуна. Токугава Цунайоши зае театрална поза и изрецитира:

Членовете на съвета на старейшините, Янагисава и Шичисабуро се засмяха и изръкопляскаха. Сано седеше сам в един ъгъл, но улови подканващия поглед на Цунайоши и побърза да се приближи към господаря си. Сред гостите се мяркаха и лицата на Хирата, Ногучи и съдията Уеда. Той им се усмихна и си даде вид, че се забавлява, а всъщност духът му умираше.

— Тишина! — плесна с ръце Токугава Цунайоши. Музиката спря, разговорите секнаха. Гостите утихнаха в очакване на думите на своя домакин. — Както знаете, този… ъ-ъ… банкет се организира в чест на сосакан Сано — каза шогунът с поруменяло лице и завалена от виното реч. — Тази вечер ние официално празнуваме две важни събития в неговия живот: първото е залавянето на Убиеца Бундори… — всички погледи се обърнаха към Сано. Хирата засия, Ногучи се усмихна, съдията Уеда кимна одобрително. Старейшините се поклониха тържествено, гостите изръкопляскаха. Само Янагисава остана с каменно изражение. Сано предполагаше, че именно той бе отговорен за побоя над него. — Извършеното от теб, сосакан, е славно и велико дело… — в очите на шогуна проблеснаха дяволити пламъчета, — макар че вероятно и Янагисава ти е помогнал! — шогунът се засмя на собствената си шега. Гостите, с изключение на дворцовия управител, също се засмяха. Янагисава стрелна Сано с искрящ от злоба поглед.

Сано затвори очи и си припомни явяването си пред съдията Уеда три дни след като бе заловен Чуго, за да представи уликите срещу обвиняемия. Тогава разказа как бе насочил подозренията си към началника на дворцовата охрана и как го бе подвел да се само разобличи. След обиска, извършен по-късно в къщата на Чуго, бе открит списък с имената и местонахождението на всички родственици на Араки и Ендо, както и вторият меч с ефес във формата на череп. Освен това полицаите намериха актове за собственост за три къщи — една в Нихонбаши, една недалеч от Йошивара и още една при храма Зоджо, — всички те подписани с различни псевдоними и купени с пари, взети на заем от Мацуй. И в трите къщи бяха намерени дъски, клинове, грим за лице, тамян и следи от кръв. Съдията Уеда махна към стражите в съдебната зала и им заповяда да доведат Чуго.

Тълпата отвън крещеше за мъст и настояваше за главата на Убиеца Бундори, а над цялата тая врява кънтяха безумните декламации на Чуго:

— Ще ви унищожа всички, до един! Никой няма да ми попречи да изразя почитта си към своя праотец! Защото това не бяха убийства! Това бе война! Справедливо отмъщение. Родовете Ендо и Араки погубиха моя господар Ода Нобунага и затова заслужават смърт! Искам светът да знае, че най-накрая генерал Фудживара е отмъстил за убийството на своя господар!

Съдията Уеда се навъси:

— Значи не се разкайваш?

— Да се разкайвам? Ха! — изсмя се Чуго. — Един самурай не се извинява за това, че е изпълнил дълга си.

От публиката отново се разнесоха възгласи, които съдията Уеда бързо усмири.

— В такъв случай трябва да заявя, че ти отнемам привилегията да извършиш сепуку, която ти се полага по ранг. Ще бъдеш обезглавен незабавно на мястото за публични екзекуции, а останките ти ще бъдат изложени на показ за назидание на евентуалните престъпници.

Сано бе притворил очи, но до него отново долетя гласът на шогуна:

— Смятам, че делото ти трябва да бъде официално отразено в историческите хроники. И тъй като ти си историк, лично си удостоен с привилегията да впишеш своите… ъ-ъ… подвизи в архивите на двореца!

Откъм гостите се разнесе одобрителен шепот.

— Това е голяма чест за мен, ваше превъзходителство, и аз искрено ви благодаря — Сано се опита да влее ентусиазъм в гласа си. Най-после щеше да изпълни обещанието, което бе дал на баща си. Гордееше се с извършеното и духът му на самурай тържествуваше. Но в същото време се чувстваше така, сякаш сърцето му бе изтръгнато от гърдите.

Аой бе изчезнала. Завинаги.

След процеса срещу Чуго, Сано бе препуснал с коня си към Момиджияма да види Аой. Но там завари друга жена, назначена да се грижи за храма. Обезумял от мъка, се върна вкъщи. Погледна официалните си одежди, които трябваше да облече за банкета, и изведнъж съзря втъкната в тях бележка:

Писмото завършваше с набързо щрихирана рисунка на забулена женска фигура, застанала на върха на една планина. Сано разбра, че Аой е предприела опасната стъпка да превърне своята мечта в реалност. Предрешена като монахиня, хранейки се с корени, семена и от подаянията на непознати, тя бе поела към провинция Ига.

В този миг Сано зяпна от учудване. Буквите от бележката избледняваха. Написани с магическото мастило на нинджа, те изчезваха, отиваха си от него също като автора им. Скоро Сано държеше само един празен лист.

Празен като живота му без Аой.

Сега, когато шогунът възхваляваше смелостта му, Сано се изправи пред най-трудното признание в живота си — Бушидо бе жесток кодекс, мястото в историята — безсмислена награда. Разбитото му сърце бе разкрило истината в думите на Д-р Ито.

Гласът на шогуна, силен и весел, се вряза в мислите на Сано.

— А втората причина, заради която сме се събрали, е да ознаменуваме тържествено и годежа на сосакан Сано с дъщерята на съдията Уеда! — с изключение на Янагисава, всички присъстващи посрещнаха новината с аплодисменти. Сано сковано кимна на съдията Уеда, който отвърна на поздрава му. Промяната в положението му го бе убедила да му даде ръката на Рейко. Сано ценеше високо брака, тъй желан за него от баща му, както и сродяването с такъв достоен и уважаван човек, но в този миг с радост би се отказал от всичко, за да види поне за миг Аой.

Шогунът благослови бъдещия брак и после възкликна:

— Но стига толкова речи! — и плесна с ръце. — Време е да се повеселим!

Сано получи стъкленица със саке от един слуга и с неохота се надигна да изпълни жеста на вежливост, който избягваше цяла вечер. Приближи се до Янагисава, коленичи, поклони се, протегна стъкленицата и каза:

— Ваша светлост, моля, позволете.

Ритуалът изискваше дворцовият управител да поеме чашата и да се поклони. Янагисава го стори с присъщата си елегантност, но изражението му остана все така ледено.

— Няма да забравя, сосакан — изрече той със зъл шепот, предназначен само за ушите на Сано. Пресуши чашата си с гримаса, сякаш вкусът му бе противен, и после се поклони на шогуна. — Моля да ме извините — и бързо напусна залата.

Сано знаеше, че Янагисава никога нямаше да му прости това, че бе станал причина за развенчаването му. Нито щеше да забрави, че заради Сано шогунът си бе направил шега за негова сметка. И най-вече никога нямаше да му прости, че бе станал свидетел на унижението му и че бе спасил живота му. Отсега нататък, каквото и да предприемеше, Янагисава щеше да го спъва на всяка крачка. Покрусен от заминаването на Аой, нямаше сили да понесе подобна перспектива. Постът му на сосакан бе загубил смисъла си…

Нечий вик проряза влажната тишина на лятната утрин:

— Сосакан сама — Сано се обърна и видя Хирата, който препускаше след него. — Добре ли сте? — попита дошинът, когато го настигна. — Къде отивате?

Сано препусна по-бързо, за да се отскубне от него.

— Просто имам нужда от чист въздух — излъга. — Ще пояздя… сам.

— Ще дойда с вас! — Хирата явно бе усетил, че нещо не е наред, и застана плътно до Сано.

Твърде изморен и отчаян, за да спори, Сано го остави да язди редом с него. Двамата се отправиха на север, извън града, където убийствата бяха приключили със залавянето на Чуго. Когато се озоваха край храма Асакуса, Сано слезе от коня си пред един параклис.

— Изчакай тук — нареди на Хирата.

Сано влезе през портата, прекоси малкия двор и мина през друга врата. Озова се в гробището, където коленичи пред четвъртита каменна колона, увенчана с декоративен покрив, под който малка урна съхраняваше праха на баща му.

— Отосан, аз удовлетворих желанието ти — гласът на Сано затрепери от усилието да сдържи сълзите си. — Но защо изпълненият дълг не е достатъчен, за да се почувствам щастлив?

Изведнъж клоните на дърветата в гробището прошумоляха и в шепота им Сано чу гласа на баща си:

— Борбата, която водиш, сине мой, е неизбежна съдба на всеки самурай. Това е борбата да разграничиш правдата от неправдата, да отсееш доброто от злото.

— А как самураят разбира кое е правилно? — поддаде се Сано на илюзията и отправи гласно въпроса си към невидимия дух.

— По-добре попитай как самураят успява да следва пътя на доброто, а не този, който води към лошото… — отвърна шепотът на клоните. — Като прави добро, самураят ще постигне удовлетворението, че е изпълнил своята карма и е овладял най-трудната част от Бушидо! — и клоните утихнаха тъй внезапно, както бяха зашумели.

Неочаквано се почувства по-спокоен. Върна се при Хирата и рече:

— Да тръгваме.

Думите на баща му, тъй загадъчно прозвучали в ушите му, не излекуваха болката, но му донесоха прозрение. Да, наистина, Сано бе рискувал живота си в услуга на един слабохарактерен и своенравен деспот, комуто трябваше да продължи да служи, но неговото собствено бундори — бойният трофей, който бе спечелил в това разследване — бе мъдростта да знаеш какво е да си самурай. И да постигаш удовлетворение от избора на верния път.

Сано трябваше да продължи да служи на правдата, тъй като навикът бе вече неделима част от същността му, — докато самото служене му донесе щастие. Някой ден.

Хирата стоеше до него и чакаше.

— Сега накъде, сосакан сама?

— Обратно към двореца.

И макар че духът му винаги щеше да копнее за Аой, а мислите му да я следват по суша и море, Сано бе длъжен да дири щастието в работата си, в брака си и във вярната служба към господаря.

Защото утрешният ден започва от днес.