Бундори

Глава 26

Топлина, нежна и ласкава. Тих плисък на вода. Болка, първоначално приглушена и далечна, после все по-осезаема и натрапчива. Сано изплува от безсъзнанието като гмурец, който изскача на повърхността на лепкав океан. Повдигна тежки клепачи и изстена. Не можеше да си спомни какво се бе случило. Не знаеше къде се намира, единственото, което чувстваше, бе, че лежи по гръб и че го грози опасност. Опита се да помръдне, но усилието му причини неописуема болка, която окончателно го разбуди, и той усети нечие присъствие до себе си. Рязко си пое въздух.

На златистата светлина на фенера изплува спокойният лик на Аой, която нежно допираше до лицето му влажна бяла кърпа. Ръкавите на кимоното й бяха навити над лактите. Щом срещна погледа му, тя се усмихна едва доловимо.

— Събудихте се. Добре.

Сано седна, преодолявайки болката, която го пронизваше. Зави му се свят. Когато пристъпът на замаяност отмина, разпозна собствената си спалня с декоративния таван и изрисуваните паравани. Сведе очи към тялото си и изтръпна от ужас. Беше съвсем гол, само с препаска около слабините. Тялото му бе почистено от мръсотията, потта и кръвта, но ръцете, краката и гърдите му бяха осеяни с тъмночервени и морави петна. Дланите и коленете му бяха жестоко ожулени. Изведнъж си спомни — преследването, гората, побоя.

Аой положи ръка на гърдите му и нежно, но настоятелно го бутна обратно на футона:

— Лежете неподвижно, докато почистя раните ви.

Дрезгавият й глас му подейства успокоително. Красотата й възбуди желанието му въпреки болката. Но в следващия миг си спомни защо бе искал да я види.

— Как се озовах вкъщи? — попита рязко, отново сядайки на футона. — И какво правиш тук?

— Патрулът ви намери в несвяст във Фукиаге и ви пренесе тук… — очите й срещнаха неговите, а погледът й бе открит и невъзмутим. — Слугите ви ме повикаха заради лечителските ми умения — тя посочи с жест към пода, където Сано видя три подноса с различни с пособия: каменен хаван и чукало; керамични чаши и лъжици; димящ чайник; лакирани купички, пълни с лют лук за налагане върху рани против болка; шафранови влакна, които се напояваха с чай и се използваха против шок; жълт прах от куркума срещу възпаление. От чайника дъхаше на женшен. Всички тях Сано ги разпозна, тъй като бяха известни и употребявани билки. Другите обаче му бяха непознати. Подозрението му към Аой се засили.

— Какво е това? — попита той и посочи към една купичка със слузести кафяви ленти, от които лъхаше на развалена риба.

Аой сбърчи чело в израз на искрено недоумение заради враждебността му:

— Кожа от дънна риба — отвърна тя. — Предпазва от загнояване. Моля, отпуснете се.

Тя отново протегна кърпата към лицето му, но той отмести ръката й.

— А това какво е? — и посочи една чаша с намачкани на каша листа.

— Листа от хелодендрон в оцет. За лекуване на натъртвания — Аой скръсти ръце и добави: — Не мога да ви помогна, ако не ми съдействате! — тя се обърна да изплакне кърпата в дървеното ведро до леглото и очертанията на извърнатото й лице провокираха все още замъглените спомени на Сано. Тъмна фигура. Огрян от лунна светлина профил. Той я сграбчи за китката.

— Не стражниците са ме пренесли вкъщи. Те ме пребиха. И не слугите ми са те извикали, нали? Какво стана всъщност? Как се озова тук?

С нотка на примирение Аой отвърна:

— Е, добре. Минавах през Фукиаге. Намерих ви на сечището. Извиках слугите да ви пренесат и останах да промия раните ви. Страхувах се да ви кажа, за да не помислите, че съм твърде самонадеяна. А сега, моля, оставете ме да ви лекувам.

Гневът прониза гърдите му. Той отблъсна ръката й и с един замах разпръсна всички лекарства.

— Стига лъжи! — кресна той. — Спомням си всичко. Ти, сама жена, пребори петима мъже. После ме пренесе у дома без ничия помощ. За да ме отровиш с твоите вълшебни илачи, сякаш малко си ми навредила досега! Излъга ме с твоите сеанси и видения… — „и ме накара да те пожелая“, прищя му се да добави, но нямаше сили да го признае. — Прати ме за зелен хайвер да преследвам несъществуващ човек… Само и само да се проваля! — със сетни сили Сано се изправи на крака. Залитна, зави му се свят. Пот бликна от порите му. И все пак разбра, че раните му щяха да са далеч по-сериозни, ако не се бе намесила. Но разумът не намали гнева му. Чак сега свърза фактите — бойните й умения, медицинските й познания, родната й провинция Ига и свръхестествените й способности сочеха само едно: — Нинджа! — изкрещя той. — Ти си нинджа! За кого работиш, слугиньо на злото и мрака?

Аой се изправи с искрящи от гняв очи:

— Кой сте вие, та си позволявате да ме ругаете? Аз служа на същите господари, на клана Токугава. Те определят моя дълг. Да, опитах се да ви попреча. Ако на вас ви бяха наредили да извършите онова, което направих аз, и вие бихте го сторили. Но тогава щяхте да го наричате достойно следване на вашето мръсно Бушидо! — тя хвърли парцала в кофата и разплиска вода по пода. — Невеж високомерен самурай!

Фактът, че една селянка си позволяваше да се обръща към него по този начин, още повече го вбеси:

— Как смееш да ме обиждаш! — Сано никога не би вдигнал ръка на жена, но сега посегна да я сграбчи за раменете с намерението да я разтърси, за да й внуши страх и респект. Само че изобщо не успя да я стигне. Ръцете й светкавично отблъснаха неговите. Така й не видя как кракът й се заби в корема му. Въздухът изхвръкна от дробовете му и той политна назад. — Хайде, нападни ме! — изхриптя той. Знаеше, че стига да решеше, Аой можеше да го убие. Тя го превъзхождаше по умения за ръкопашен бой. А и кой знае какви други смъртоносни оръжия криеше: невидими остриета, ослепяващи прахове, тайни примки? И въпреки опасността той се хвърли върху Аой през футона и през разпилените лекарства. Сграбчи я и изкрещя: — Измет! — притисна я до стената и дочу отвън притеснените гласове на прислугата си, но знаеше, че няма да влязат без позволение. — Лъжкиня! Защо ме излъга?

Аой се загърчи и се заизвива в хватката му.

— Е, добре, излъгах! — извика тя. — Упражнявах се на тренировъчната площадка както всяка вечер. Видях стражниците, които те преследваха. Тръгнах след тях и те спасих. Защото те харесвах и ми стана жал за теб. А ти ме хулиш и обиждаш. Трябваше да те оставя да умреш! — тя сведе глава, заби зъби в рамото му и изплю собствената му кръв право в лицето му.

Разгневен до крайна степен, Сано вдигна ръка да я удари, но в същия миг усети гърдите й притиснати в неговите, бедрата й допрени до слабините му. Внезапно избликналото желание заглуши гнева и мъжествеността му се втвърди до смайващ лост на удоволствието. За първи път разбра как страхът и яростта можеха да възбуждат сласт.

Отпусна хватката си, без да го интересува, че ръцете на Аой могат да сеят смърт. Пресегна се и развърза колана й. Притисна се в нея и рязко разгърна кимоното. Дрехата се свлече и разголи крехкото й тяло. При вида на гърдите й — тъй заоблени, сочни и с едри зърна, както си ги бе представял, възбудата му стана още по-трескава. Устреми се към нея с мощни груби тласъци, като по този начин не само си отмъщаваше на жената, която го бе измамила, но и изразяваше вродената си ненавист към нейния род. После диво вплете пръсти в косите й и те се разпуснаха, разпилявайки фиби и гребенчета. Дръпна ръка и продължи да тегли главата й назад, докато устата му достигна гърдите й. Свирепо впи устни в тях, захапа зърната и ги засмука с непознато до този момент удоволствие.

Тя изпищя. Лактите и коленете й се забиха в тялото му, като безпогрешно целеха синините и раните. Сано извика, но не от болка, а по-скоро стъписан от съзнанието, че Аой приема с наслада насилието му. Усещаше, че й е приятно да му се съпротивлява. Зърното в устата му се изостри и втвърди. Тя продължаваше да го удря с едната ръка, а с другата трескаво започна да развързва препаската му. Сано знаеше, че и за двамата в този момент омразата и болката са не по-малко възбуждащи от страха и гнева.

Сега Аой сключи нозе около кръста му в смазваща прегръдка. Сано освободи косите и гръдта й. Отнесе я на футона, пусна я там и се хвърли върху й с такава сила, че подът се разтресе. Аой сграбчи члена му и го устреми в голите си слабини. Сано изстена, потъвайки във влажна копринена пещ. Неописуемото чувство почти го накара да достигне върха, но той му устоя. Продължи да я обладава с мощни тласъци, изгарящ от желание да я притежава, да я наранява. Аой само извиваше гръб, за да ги посреща. Издавайки дрезгави, задъхани стенания, тя сключи ръце около задните му части и го притисна още по-дълбоко в себе си. Сано отказа да се владее. Движенията му станаха още помощни и резки. Усети как вътрешните й мускули се стегнаха като пръстен около него, видя как тя притвори очи. Собственият му вик се сля с нейния писък, когато насладата достигна своя връх. Времето спря, тялото му се разтресе в див екстаз. Светът изчезна. После, задоволен и изнемощял, се отпусна на лакти и отвори очи. Под него Аой лежеше неподвижна. Цялото напрежение бе изчезнало от тялото й, всичкият гняв и омраза от очите й бяха отстъпили място единствено на изпълнена с копнеж нега. Сано разбра, че не бе постигнал отмъщение, обладавайки Аой, а, напротив — подпомогната от изменчивото му сърце, тя го бе победила. Той вече не можеше да отрича, че е влюбен в нея.

Въздъхна, претърколи се встрани и се отпусна по гръб. Връхлетя го неистово психическо и физическо изтощение. Болката от раните пулсираше. До този момент не бе осъзнал каква топлота и надежда внася в самотната му душа присъствието на Аой. Сега тази надежда бе рухнала, унищожена от предателството й. Сано закри очи и се отдаде на отчаянието.

Долови шумолене. Представи си как Аой става и вдига падналото си кимоно. Подът изскърца, тя коленичи на няколко крачки непреодолимо далеч! — от него.

— Когато се видяхме последния път, ти ме желаеше толкова силно, колкото и аз — Сано никога не бе изразявал чувствата си тъй открито. — И не само с тялото си, а и… — фразата „с душата си“ изглеждаше смущаващо сантиментална и отказа да излезе от устата му. — Нали? — никакъв отговор. Сано се обърна към нея и видя, че бе коленичила с гръб към него, свела глава в безмълвно, покорно съгласие. — Как ти даде тогава сърце да ме измамиш? — той долови рязка нотка в собствения си глас.

Аой остана все така безмълвна, но сега раменете й потръпваха. Сано седна и облече кимоното си. После се примъкна по пода и седна пред нея. Безизразните й черти притежаваха скованост, която издаваше неистово усилие да се овладее. Сухожилията по врата й бяха изпъкнали; клепачите й потрепваха. Сано осъзна, че плаче — беззвучно, без сълзи. Дори и след горчивото разочарование от предателството й не можеше да остане безразличен към това дръзко отрицание на мъката, което би било гордост за всеки самурай. Докосна я по бузата непохватно и попита:

— Какво има?

Треперенето на Аой секна с бурен спазъм. След това тя застина, вперила поглед в празното пространство.

— Понякога, когато спя в моята колиба вън от Момиджияма, сънувам как бягам — каза тя с тих, неуверен глас. — Обръсвам си главата и се обличам в одежди на монахиня. Напускам крепостта посред бял ден и тръгвам. През деня по пътищата прося милостиня, а нощем спя в пещери и гори. Храня се с растения, ядки и дребен дивеч. Докато стигна до родния дом и семейството си. Но после се събуждам и сънят свършва — добави Аой глухо. — Зная, че никога няма да мога да си тръгна. Токугава ще изпрати войници, които да избият целия ми род и да опожарят селото. Както винаги са постъпвали самураите, за да получат съдействие от нинджа… — очите й се спряха на Сано и в тях отново се мярна сянка на гняв. — Ние винаги сме водили вашите войни. Убивали сме враговете ви, прониквали сме в лагерите им, рискували сме живота си, за да ви донесем победа. И сега, макар че вече няма война, пак не ни оставяте на мира. Принудихте баща ми да ме изпрати едва четиринайсетгодишна да шпионирам и да унищожавам противниците ви. Насилвате ме да прекарам живота си в робство. А заради усилията ми да изпълнявам съвестно заповедите на господаря си и да закрилям семейството си, ти ме нарече измет. И ме заклейми в безчестие!

Сано сведе глава. Никога досега не бе разсъждавал върху това, какво е общото между нейната и неговата класа. Кланът Токугава бе подчинил и двете. Нинджите му служеха по-неохотно, тъй като плащаха по-голяма цена срещу по-малко възнаграждение и не жънеха слава с делата си. Но смелостта на Аой, привързаността й към семейството и стоицизмът, с който приемаше страданието си, разкриваха достойнството й.

— Съжалявам — каза Сано и хвана ръката й. Пръстите й се сплетоха около неговите за миг, след което се отдръпнаха. Тя сведе очи, но това, че прие неговия жест, потвърди бликналата й любов.

Горчива ирония обагри дрезгавия смях на Аой:

— Какво ли би казал дворцовият управител Янагисава, ако можеше да ни види сега — неговия агент заедно с врага, когото държи да унищожи на всяка цена?

Сано усети оловна тежест в стомаха си.

— Значи Янагисава ти е наредил да провалиш разследването ми? Какво по-красноречиво доказателство за неговата вина!

— Янагисава е сред заподозрените в убийство? — резкият въпрос на Аой изтръгна Сано от мрачната му замисленост.

— Да — призна той и й обясни как е стигнал до това заключение. Все още не й се доверяваше, но едва ли щеше да си навреди, ако й кажеше онова, което Янагисава вече знаеше.

Когато той свърши, Аой остана напълно неподвижна:

— Тогава… ако е виновен… Янагисава ще бъде екзекутиран? — в гласа й прозвуча надежда.

Сано разбираше мисълта й: ако Янагисава умре, тя ще бъде свободна да се върне у дома без заплаха от наказание, защото бакуфу ще е твърде ангажирано със собственото си преустройство, за да се занимава с шпионите на мъртвия си висш сановник. Сърцето му се сви — за нея вината на Янагисава би означавала нов живот, а за него — смърт.

— Да — отвърна Сано накрая. — Ако е виновен, Янагисава ще бъде осъден на смърт.

Блестящите очи на Аой заискриха, тя се приведе към него и сграбчи ръцете му.

— Аз мога да ти помогна да докажеш вината му!

Сано потръпна вътрешно от нетърпението й да уличи Янагисава. Тлеещите въглени на гнева му се разпалиха отново, когато си спомни за доскорошната й „помощ“.

— Какво можеш да направиш? — изпълнен с подозрение, той отдръпна ръце от нейните. Тя се намръщи, бе засегната, но остана гордо изправена.

— Да, измамих те, така както моите хора винаги са мамили твоите — рече тя, сякаш прочела мислите му. — Не мога да предсказвам бъдещето или да общувам пряко с мъртвите. Но понякога чувам мислите на живите, както сега долових твоите. А също и думите на мъртвите, чрез вещите, които са оставили. Предметите говорят за хората, които са ги притежавали, и аз мога да разбирам техния език… — тя се примъкна по-близо до него и го погали по гърдите. Усмихна се изкусително, включвайки цялата убедителност на красотата и женствеността си. — Ако дворцовият управител Янагисава е Убиецът Бундори, аз мога да използвам уменията си, за да ти помогна да го пратим на съд. Да направя добро вместо зло, поне веднъж в живота си. Моля те, нека работим заедно, за да унищожим нашия общ враг!

Сано впи очи в нея. До крайния срок, определен от шогуна, оставаха само три дни. Дългът към баща му и към господаря изискваха всички възможни усилия за залавянето на Убиеца Бундори, независимо от цената, която трябваше да плати. Освен това знаеше точно какво ще поиска от Аой. С въздишка я пое в обятията си и зарови лице в косите й, тъй че да не види мъката му.

— Добре, Аой. Благодаря ти. Ще работим заедно.

„И ще бъдем заедно, колкото време ни остава!“, прибави мислено.