Бундори

Глава 21

Сано се върна в крепостта по пладне. Чувстваше се унил и обезкуражен. Отправи се да търси Чуго Гичин — началника на охраната, и се надяваше да го разпита, преди да отиде на уречената миай. Искаше му се да го срещне уж случайно, за да не може заподозреният да разбере истинската цел на разговора.

Здравият разум му подсказваше, че сребролюбец като Мацуй не би рискувал богатството и положението си, за да възроди стара родова вражда, но не биваше и прибързано да го изключва от кръга на възможните убийци. Сано вече знаеше, че Мацуй е способен на насилие, дързък, безцеремонен и невероятно честолюбив, което лесно можеше да доведе до съзнание за непобедимост. Естествено, телохранителите и служителите му ще го защитят и ще потвърдят алибито му, пък и търговецът бе твърде умен, за да оставя улики. А това само би затруднило разследването и събирането на доказателства.

Затова Сано се надяваше чрез следващия разговор да открие по-подходящ заподозрян или веднага да елиминира Чуго, за да има повече време да уличи Мацуй. За Янагисава просто не смееше да мисли, защото доказването на неговата вина щеше да означава собственото му унищожение.

Сано пое към централната кула, в която бе настанена охраната, наброяваща над хиляда самураи. Дългите дървени навеси в подножието на кулата служеха като склад за оръжията — мечове, копия, лъкове, алебарди, аркебузи, оръдия и муниции. В двора, образуван от пространството между навесите, видя Чуго Гичин придружаван от трима лейтенанти. Бе в пълни бойни доспехи: черен метален шлем с дълги наушници и двойка инкрустирани клони от златен бор, изкусно изработена ризница с обрамчени в червено метални и кожени плочки, златни копринени ширити по раменете. Дългите му ръце бяха защитени от гъсто преплетени фини метални нишки. Метални щитове предпазваха и стройните мускулести крака на воина. Чуго носеше тежките си доспехи без видимо усилие. Гласът му при резките заповеди към подчинените се извисяваше над тропота на нозе и копита в двора.

Сано наблюдаваше началника на охраната и без особен успех се опита да си го представи като убиец. Семейството на този човек бе служило вярно на клана Токугава поколения наред. Чуго се бе издигнал, минавайки през всички низши военни чинове и даже след кратка служба във флота. Сега отговаряше за охраната на крепостта, негово задължение бе да брани шогуна, семейството му и многобройните му служители, васали и слуги. Той се грижеше за спокойствието и реда в замъка. Как би могъл в същото време да е престъпникът, убил четирима души и хвърлил града в невъобразим смут?

Чуго мина покрай оръжейните навеси и влезе в командния пост, закрит с червени завеси с неговия герб — бял осмоъгълник, обграждащ лунния сърп на Фудживара.

Сано слезе от коня и последва Чуго. Не бе направил и десетина крачки, когато двама стражници го спряха:

— С какво можем да ви помогнем, сосакан сама — в гласа на стражника Сано долови скрита нотка на арогантност и се удиви колко бързо новината за провала му бе стигнала дори до най-ниските ешелони на бакуфу.

— Трябва да разговарям с капитан Чуго — отвърна Сано и добави: — Става въпрос за охраната на крепостта.

— Елате с мен — рече единият.

Сано го последва до един голям навес в далечния край на двора и спря да изчака Чуго. В дъното на навеса през една отворена врата се виждаше кабинетът на капитана — семпло обзаведен, с гол пръстен под и многобройни оръжия, окачени по стените. Върху писалището в ъгъла имаше разхвърляни разписания на дежурствата и карти на крепостта. В средата на стаята Чуго бе коленичил върху сламена рогозка. Беше свалил бронята и шлема си и сега главата му бе цялата покрита от черна качулка. Един слуга разполагаше четири сламени чучела в естествени размери около Чуго. След като свърши, той застана до Сано при вратата и вдигна пръст към устните си, показвайки му, че трябва да пазят тишина. Сано кимна и насочи поглед към Чуго. Стомахът му се сви в очакване. Щеше да присъства на демонстрация на яйджуцу — изкуството да посечеш с меча си още в мига, в който си замахнал. Чуго се бе прославил из цялата страна с майсторските си умения в това бойно изкуство. Яйджуцу бе дисциплина, предназначена специално за мирно време, когато самураите трябваше да държат мечовете си в ножниците. Тази техника се използваше главно за защита или да подсигури начална преднина при дуел. Затова и инструкторите по кенджуцу обучаваха учениците си и в яйджуцу. Но това изкуство имаше и измамна, непочтена страна, защото често се използваше срещу неподготвени противници или срещу невъоръжени селяни. Много невинни хора бяха намерили смъртта си в така наречените учебни убийства, когато някой самурай искаше просто да изпробва новия си меч. Дали Чуго бе използвал смъртоносното си майсторство да покоси Кайбара, Тозава и безименния ета, преди изобщо да усетят опасността? Крайната отдаденост на бойните изкуства често означаваше прекомерно пристрастяване към Бушидо. Възможно ли бе верността и преклонението пред дедите да са тласнали Чуго към убийство?

Известно време началникът на охраната седеше абсолютно неподвижен, сякаш не дишаше. Но Сано почувства умствената енергия, която се излъчваше от него, докато тренираните му сетива определяха положението на невидимите мишени. С мигновено, но плавно движение капитанът скочи на крака и измъкна меча си от ножницата. Острието описа неясна бяла дъга, изсвистя встрани и отсече главата на първото чучело. Без да спира и миг, Чуго се завъртя. Отсече втората, третата и четвъртата глава още преди първата да тупне на пода.

Дъхът на Сано секна от красотата и прецизността на изпълнението. Но едновременно с това го близна и предчувствие за близка опасност. Неволно отскочи назад и ръката му инстинктивно посегна към меча. Защото, вместо да прибере оръжието си в ножницата и да коленичи отново, както предполагаше упражнението, Чуго се втурна право срещу Сано с вдигнат над главата меч, готов да нанесе смъртоносен удар. Сано застина в готовност да парира удара. Едва в последния миг стражникът и слугата на Чуго осъзнаха какво става.

— Не, Чуго сама! Спрете!

Те го хванаха за ръцете и спряха атаката му. Той замръзна с меч в най-високата точка на смъртоносната дъга. Сано също застина, после бавно прибра оръжието си. Тялото на Чуго се отпусна и поривът му за убийство угасна. Сано проследи с поглед как Чуго се освободи от хората си и спокойно смъкна черната качулка.

— Сосакан сама — гласът на капитана бе дрезгав и равен, лишен от каквато и да било изненада. Тесните му очи — тъмни, немигащи и безжизнени, го наблюдаваха над острите му скули. Отвесни бръчки прорязваха лицето от ноздрите до тънките устни. Линията на челюстта се скосяваше и завършваше с остра, издадена напред брадичка. Само една черта не съответстваше на тази геометрична симетрия — сбръчканият белег, който криволичеше по обръснатото му теме. — Нека не обсъждаме този инцидент! — очевидно намекваше, че ако запазят в тайна случилото се, няма да бъдат принудени да извършат самоубийство като наказание, че са извадили меч в рамките на двореца.

Сано успя само да кимне, защото все още бе шокиран от желязното самообладание на Чуго, който със завързани очи бе обезглавил четири чучела за времето, в което всеки обикновен воин би успял само да извади меча си. И макар че капитанът бе нарекъл случилото се просто „инцидент“, в онзи момент Сано бе почувствал с всяка своя фибра, че Чуго е готов да го убие. Дали той бе Убиецът Бундори?

— Упражнението свърши. Отнеси мишените! — нареди Чуто на прислужника. После се обърна към Сано: — Какво искате? — и с жест го покани в кабинета си. — Е?

Сано попита, опипвайки почвата:

— Вероятно знаете, че шогунът ми възложи да заловя Убиеца Бундори?

— И какво от това? — без да проявява какъвто и да било интерес или елементарна вежливост, Чуго напусна командния пост и се обърна към своите лейтенанти: — Охраната на източния периметър е твърде рехава. Незабавно изпратете там още един отряд! — после се върна в кабинета си и се зае да прегледа дежурствата по списъците и картите.

— Върху етикетите, оставени от убиеца на жертвите, бяха изписани имената Араки Йоджиемон и Ендо Мунецуго — каза Сано. — И двамата са били врагове на вашия праотец генерал Фудживара.

Ръката на капитана, който проследяваше с пръст колоните от имена по списъка, изобщо не трепна. Той сви раздразнително устни:

— И какво от това?

Сано се опита да разчете мислите зад непроницаемия му поглед. Ако бе Убиецът Бундори, той по никакъв начин не прояви страх, че може да бъде разкрит. Но, от друга страна, бе майстор по бойни изкуства и достатъчно трениран, за да прикрива чувствата си.

— Генерал Фудживара е ненавиждал Араки и Ендо и е рискувал живота си, за да им отмъсти. Който е убил Кайбара, Тозава и свещеника Ендо, изглежда, е възродил тази вражда, нападайки потомците на Араки и Ендо. Затова смятам, че убиецът е роднина на генерал Фудживара и е решил да приключи кървавата сметка…

— Хм! — изсумтя Чуго, изразявайки безкрайното си презрение. После коленичи на рогозката, разгърна кимоното си и нави ръкавите. По тялото и крайниците му нямаше видими белези — или е избягнал копието на брат Ендо, или е бил защитен от броня, или изобщо не се бе сражавал. — Ако сте тук, за да ме питате дали аз съм убиецът, ще ви кажа, че не съм. И не е ваша работа да се занимавате с моите прадеди. Освен това миналото е мъртво!

Един слуга донесе кутия с обяд за началника си и Чуго я отвори нетърпеливо.

— Сухи кестени, келп и морски охлюви — отбеляза Сано. — Винаги ли избирате храна, каквато воините консумират преди битка?

Чуго сви рамене. Ядеше бавно и механично, като прокарваше всяка хапка с глътка саке от очукана метална манерка.

— Ям каквото си искам.

Сано осъзна, че с дискретни въпроси няма да стигне доникъде, затова се опита да предизвика този непроницаем човек с прям въпрос:

— Къде бяхте снощи?

— Това също не е ваша работа. Но все пак ще ви кажа. Бях тук. В крепостта. Където съм неизменно през последните петнайсет години. Всеки един от хората ми ще го потвърди.

Сано впери отчаян поглед в тавана. Още едно алиби, не по-малко съмнително от това на Мацуй и даже още по-трудно за опровергаване. Помисли си за двете кимона и за тайнствената непозната, която бе изчезнала след убийството в храма Зоджо. Дано Хирата е имал повече късмет и дано е открил майстора на паланкина с изрисувания дракон!

— Притежавате ли паланкин с изрисуван отстрани дракон? — попита с надежда.

— Не, обикновено използвам тези на крепостта — с герба на Токугава.

— Някога прибягвали ли сте до услугите на наемен убиец?

Чуго изви уста в презрителна усмивка:

— Ако искам да убия някого, ще го направя сам.

— Как ще реагирате, ако ви кажа, че познавам човек, който ви е видял извън крепостта снощи? — блъфира Сано.

Чуго сдъвка хапката си, преглътна и избърса уста в ръкава си:

— Ще кажа, че лъжете — или вие, или вашият „свидетел“ — началникът на охраната приключи с обяда си и каза: — Стига толкова фалшиви обвинения, сосакан сама. Време е да си вървите! — после се отправи към вратата и извика на лейтенантите с глас, който би надвикал грохота на истинска битка. Веднага дотърчаха двама юначаги и поведоха Сано навън от командния пост. Пренесоха го през двора и го метнаха по корем на коня му. Някой плесна животното по хълбока. Сано едва успя да се изправи на седлото, когато конят се понесе напред. Цялата команда го съпроводи с подигравателни възгласи, дюдюкане и смях.

Вбесен, Сано жадуваше за реванш. Представяше си Чуго арестуван, осъден и екзекутиран като Убиеца Бундори. Характерът на капитана, майсторството, с което въртеше меча, и познанията му за воинските ритуали будеха повече подозрения, отколкото алибито му можеше да разсее. Но засега Сано нямаше време за губене с мисли за лично отмъщение. Обърна коня си към административния район — ако не побързаше, щеше да закъснее за уречената миай.

По пътя спря един вестоносец от крепостта. Извади от пояса си писмото, което бе написал за Хирата. В него обясняваше на младия си помощник какво да прави, в случай че на Сано му се наложи да разследва дворцовия управител Янагисава. Даде писмото на вестоносеца, изсипа в ръката му няколко едри монети и рече:

— Незабавно отнеси това писмо на дошин Хирата!

После побърза да се прибере вкъщи, за да се приготви за предстоящата среща с Уеда Рейко.