Бундори

Глава 7

— Как завърши диренето? — обърна се Сано към Хирата, когато двамата се срещнаха вечерта при рова, ограждащ крепостта Едо. Хирата разпери ръце в отчаяние:

— Гомен насай… съжалявам. Обиколихме всички къщи и магазини около мястото на убийството, но не открихме нито един очевидец. Никой не се държеше подозрително, не видяхме следи от кръв. Един от стражите при портата съобщи, че предишната вечер видял Кайбара сам. Друг забелязал мъж с наметало, който май носел кошница. Но не успял да види добре лицето му… — той се взря мрачно в моста, който прехвърляше рова и водеше към главната порта. — Надявахме се да покрием по-голям участък, но бяхме само четиримата…

— Въпреки това сте свършили добра работа — похвали го Сано. Младежът доволно изпъна рамене. — Аз пък открих нова следа! — и Сано му обясни за убийството на ета. — Нека утре твоите хора продължат диренето, а ние с теб да се срещнем в часа на дракона9 пред дома на Кайбара в Банчо, района с къщите на хатамото западно от крепостта.

— Щом вече знаем, че убийството не е само едно, значи никой не е в безопасност, докато не заловим убиеца. Вече разпоредих на пазачите при всяка порта в града да проверяват един по един всички преминаващи след мръкнало. Предупредих старейшините на отделните махали, че е добре да организират въоръжени патрули по улиците от здрач до зори. Искам да сториш същото и в северозападната част на Нихонбаши до затваряне на портите. Не бива да предизвикваме паника, но сме длъжни да предупредим и да охраняваме.

Хирата кимна енергично:

— Да, сосакан сама.

Двамата се сбогуваха и Сано проследи с поглед как Хирата се изгуби сред тълпата от прибиращи се у дома самураи. Дали убиецът не бе един от тях? Дали не бродеше из улиците, търсейки нова жертва?

— Където и да си, ще те открия! — закле се на глас той и пое по моста към портите на крепостта. Предстоеше му среща с шогуна и му се щеше да е по-убеден в собствените си думи.

Въоръжените стражи пред личната приемна на шогуна кимнаха за поздрав и се отдръпнаха да сторят път на сосакан Сано. Вътре няколко фенера позлатяваха със светлината си окачените по стените фрески и кошници с увивни растения, а ниските мангали с дървени въглища разпръсваха вечерния хлад.

— А-а, сосакан сама — възкликна Токугава Цунайоши от подиума, където се бе излегнал върху десетина копринени възглавнички. На меката светлина пищното му кимоно проблясваше, а лицето му изглеждаше по-младо и одухотворено. — Ела по-близо, стопли се, почини си след тежкия ден. Този пролетен въздух е толкова свеж и толкова уморителен!

— Да, ваше превъзходителство — Сано коленичи пред подиума, обзет едновременно от благоговение и безпокойство.

За първи път оставаше насаме с Цунайоши, ако не се смятаха тримата внушителни и безмълвни като сенки телохранители, опрели гръб до вратите. За първи път имаше някакъв шанс да задълбочи познанството си с човека, който управляваше съдбата му. При това любезната покана на шогуна показваше, че той също приветства възможността да развият личното си приятелство.

— Разбрах, че преди да станеш йорики, началник на силите на реда, си работел като преподавател, нали? — Сано кимна утвърдително и шогунът продължи: — Значи си образован? Къде си учил? И какви предмети?

— При свещениците на храма Зоджо, ваше превъзходителство — отвърна Сано с облекчение: шогунът явно отдаваше огромно значение на знанията и ерудицията, а въпреки финансовите си затруднения бащата на Сано му бе осигурил първокласно образование! — Изучавах литература, математика, право, история, политическа теория и китайските класици.

— О, значи си един наистина много интелигентен самурай… — в очите на Цунайоши проблесна интерес и той се приведе напред с нетърпелива усмивка: — Предполагам, имаш някой любим пасаж от Книгата на великото познание10?

Сано не бе очаквал подобен „литературен“ разговор, но с охота поде инициативата на своя господар. Благодарение на строгите свещеници в храма Зоджо бе заучил наизуст цели глави и сега без затруднение цитира първия пасаж, който му хрумна. Цунайоши го изслуша с искрен интерес, после сбърчи нос като дете, което откъсват насила от любимите му занимания, и плесна с ръце в знак, че е време за работа:

— Някой от следващите дни с теб ще се посветим изцяло на удоволствието да си говорим за класиците, но сега трябва да обсъдим друго… Докъде стигна с… ъ-ъ… разследването на убийството на Кайбара Тоджу?

В този момент вратата се отвори със замах и дворцовият управител Янагисава влезе шумно в залата, придружен от млад самурай на около четиринайсет години. Момчето носеше косата си по начин, който показваше, че още не е преминало церемонията за посвещаване в мъжественост — темето му бе обръснато, а отпред бе оставен дълъг кичур, опънат така, че да не пада върху челото. Лицето му бе нежно и красиво като на момиче.

— О, простете, че ви прекъснах, ваше превъзходителство… — Янагисава коленичи пред шогуна и се поклони. Момъкът стори същото. — Позволих си волността да реша, че тази вечер ще искате да видите Шичисабуро! — той направи жест към момчето и добави: — Веднъж проявихте интерес към него и… надявам се… не съм сгрешил?

Сано бе чувал за Шичисабуро — настоящата звезда от театъра Но, създаден от клана Токугава. Младежът произхождаше от знатно семейство и притежаваше невероятен талант за роли на самураи, което обясняваше прическата му. Но точно сега ли трябваше да ги прекъсват?!

Озадачен и обезпокоен от ненавременната поява на Янагисава, Сано отправи поглед към подиума: шогунът съзерцаваше Шичисабуро като в транс с пламтящи очи и полуотворени уста. Още преди да дойде да живее в крепостта, Сано знаеше за предпочитанията на Цунайоши към млади момчета и бе чувал какви ли не истории за неговия харем от красиви актьори, самураи и селяни. Сега нагледно се убеди, че слуховете не са толкова далеч от истината. Почувства отвращение, но не толкова заради сексуалните предпочитания на шогуна — любовта между мъже се практикуваше от много самураи като висше проявление на Бушидо, — колкото заради това, че и друг слух също отговаряше на истината: Цунайоши позволяваше еротичните му щения да го отклоняват от деловата работа. Сано си припомни какво го учеше баща му:

„Добрият самурай никога не упреква своя господар — дори и наум.“

Цунайоши, изглежда, бе забравил всичко, свързано с разследването на убийството:

— Ела насам, Шичисабуро! — заповяда той дрезгаво.

Момъкът се приближи и шогунът го изгледа от глава до пети. Янагисава повдигна вежди въпросително, сякаш питаше: „Е, какво ще кажеш?“ Дишането на Цунайоши се учести, пръстите на ръцете му леко трепнаха и гърлото му се сви, докато преглъщаше. Сано сведе поглед към пода, смутен от тази открита проява на лъст. Миг по-късно за негово облекчение Янагисава направи знак на един от стражите:

— Отведи Шичисабуро в покоите на негово превъзходителство да изчака, докато той приключи работата си със сосакан Сано! — това небрежно споменаване на името му бе единственият знак, че Янагисава е регистрирал присъствието му.

Когато вратата се затвори зад Шичисабуро и стражника, лицето на Цунайоши се изкриви от разочарование. Благият глас на Янагисава наруши неловкото мълчание:

— Убийството на Кайбара ли обсъждате? — дворцовият управител остана доста далеч от Цунайоши, леко обърнат настрана, за да може да вижда едновременно шогуна и Сано.

— Убийство? А, да… — Цунайоши премигна и насочи поглед към Сано с печална въздишка. — Сосакан Сано точно щеше да докладва докъде е стигнал. Няма ли да останеш с нас? Убеден съм, че твоята… ъ-ъ… проницателност само ще ни е от полза!

Янагисава и Цунайоши размениха погледи, които за Сано останаха непонятни. Усети емоционална връзка между двамата, но не можа да определи характера й. Бяха ли наистина любовници? Не се докосваха, не проявяваха някакво явно желание за физически контакт. Зад официалните им маниери Сано почувства, че Цунайоши е дълбоко привързан към своя дворцов управител и искрено му се възхищава. Янагисава изпитваше към господаря си нещо по-силно и двусмислено. Трябваше да следи всяко тяхно движение, всеки нюанс в репликите им един към друг — щом се налагаше да работи в екип с двама висшестоящи, поне трябваше да е наясно за взаимоотношенията им. А засега имаше сериозен повод за безпокойство: явно Янагисава целенасочено подклаждаше апетитите на шогуна за удоволствия. Но защо? Сано затвори съзнанието си за тази неуважителна мисъл и каза:

— Вашето присъствие е чест за мен, Янагисава сан.

Янагисава кимна хладно в израз на благодарност:

— В такъв случай, сосакан, осведомете ни докъде стигнахте с разследването днес. Открихте ли вече убиеца? — дворцовият управител пое ролята на задаващия въпроси.

— Не… още — запъна се Сано.

Нямаше намерение да крие истината, но се надяваше достойно да изтъкне вече постигнатото, а директно зададеният от Янагисава въпрос го лиши от тази възможност. Той хвърли смутен поглед към шогуна — нали все пак Цунайоши не очаква чудеса за един ден работа?

Шогунът изкриви лице в гримаса на мрачно разочарование:

— Колко жалко… — изглеждаше доволен от желанието на Янагисава да води разговора и заинтригуван единствено от вратата, през която бе излязъл Шичисабуро.

— Но разговарях с хората, които са открили останките на Кайбара — побърза да продължи Сано, за да предотврати други отклоняващи въпроси от страна на Янагисава. Щеше му се дворцовият управител да не бе водил проклетия Шичисабуро. Сега разговорът с Цунайоши бе разстроен и затормозен от похотливите мисли на шогуна. — Възрастните аптекари и стражникът при портата…

— … са ви дали подробно описание на убиеца? — прекъсна го дворцовият управител.

— Не, Янагисава сан, за съжаление те не са видели престъпника… — за втори път Сано бе принуден да отговори отрицателно и вече съвсем се изнерви.

— Хм… — поклати глава Янагисава в израз на разочарование, презрение и злорадство.

Внезапно Сано си спомни погледа, който дворцовият управител му бе отправил тази сутрин — Янагисава не се и стараеше да прикрива необяснимата си враждебност. Недоумяваше с какво я бе заслужил, а и протоколът не допускаше да помоли за обяснение. Но трябваше бързо да измисли нещо, за да не бъде окончателно злепоставен пред шогуна!

— Научих, че Кайбара често е посещавал района на аптекарите — заговори отново той, като се стремеше да звучи уверен и убедителен. — Възможно е убиецът да е негов враг, някой, който добре е познавал привичките му и го е причакал…

— Може би — прекъсна го пак Янагисава. За момент Цунайоши се изтръгна от замечтаната си вглъбеност и Сано се окуражи. Но Янагисава добави: — А може би не! Какви са доказателствата в подкрепа на този… сценарий?

Този път Сано реши да се изхитри и да не отговаря пряко на зададения въпрос:

— Утре, когато посетя семейството на Кайбара…

— Нима още не сте го сторили? — възмути се Янагисава и изкриви устни в зла усмивка: — Наистина, сосакан, страхувам се, че не работите ефективно и се осланяте на твърде съмнителни факти.

Сано потисна прилива на безпокойство и гняв. За миг видя, че дворцовият управител и шогунът си разменят бързи погледи. Какъв глупак, казваше поклащането на глава от страна на Янагисава. Май че си прав, отвръщаше Цунайоши, свивайки рамене с печална усмивка. С ясното съзнание, че трябва да действа незабавно, за да спаси добрата си репутация пред шогуна, Сано избухна:

— Когато отидох в моргата на Едо, за да огледам останките на Кайбара, открих, че…

— Моргата? — Янагисава го прекъсна за пореден път, но този път възклицанието му съдържаше само ужас и погнуса. — Ходили сте на това скверно място?! И на всичко отгоре имате нахалството да го споменавате пред негово превъзходителство?! — той се обърна към шогуна: — Моля, простете обругателството на този човек. Без съмнение ниското му потекло и възпитание са причина за демонстрираната плачевна липса на деликатност…

Безсилен гняв обзе Сано. Ненавиждаше Янагисава, задето уж неволно засегна произхода и социалното му положение.

— Хиляди извинения, ваше превъзходителство! — думите с усилие излизаха през скованото му гърло.

Цунайоши стана и тихо рече:

— Приемам ги.

Сано набра смелост и продължи, като внимателно подбираше словата си:

— Исках само да отбележа, че Кайбара не е първата жертва на ритуалния убиец. Преди десет дни друг мъж е бил убит по абсолютно същия начин! — той млъкна за миг, за да види реакцията. Шогунът седна и се втренчи в него изненадан. Ноздрите на Янагисава потръпнаха, а фино изписаните му устни се свиха в израз на недоволство. — Ваше превъзходителство, вярвам, че това по-ранно убийство е важна улика за мотивите и самоличността на убиеца — продължи Сано, усещайки, че все още разполага с вниманието на Цунайоши.

— Мъдро заключение! — Цунайоши се потърка замислено по брадата.

Но триумфът на Сано бе кратък.

— Хм, друго убийство! — намеси се Янагисава и тъмните му очи проблеснаха дяволито. — Но, сосакан Сано, вие си противоречите! Само преди миг ни убеждавахте, че убиецът е враг на Кайбара, а сега излиза, че си имаме работа с поголовен престъпник? — той безпогрешно бе схванал слабото място в логиката на Сано. — Чудно как успяхте за един-единствен ден така да усложните този най-обикновен акт на посегателство срещу властта на шогуна! — Янагисава се разсмя ехидно и Сано усети, че го побиват тръпки.

— Не! — извика той, принуден да се защитава. — Не си противореча! Другото убийство хвърля нова светлина върху мотивите и дава нова насока на разследването… — искаше му се да посочи колко много неща е планирал за следващия ден, но замълча, защото видя, че шогунът отново съзерцава вратата. Янагисава се разсмя отново и затвърди победата си.

Сано отново изпита онова всяващо страх неясно чувство, което го терзаеше, откакто бе пристигнал в крепостта: в двореца властваха странни взаимоотношения и коварно подмолни течения определяха хода на събитията в него. Сигурно, рано или късно, интригите щяха да засегнат и него или поне да го подведат. Дворцовият управител явно не желаеше Сано да разкрие кой е ритуалният убиец. Но защо? Съзнателно ли бе довел младия актьор — за да прекъсне срещата и да отвлече вниманието на Цунайоши?

— Ваше превъзходителство, по отношение на полицията… — започна той.

— А, да — обади се Янагисава смръщен. — При цялата помощ, която получавате от полицията, наистина е странно, че нищичко не сте постигнали! — злият блясък в очите му опровергаваше привидната загриженост.

— Не виждам причина да обсъждаме полицията. Лично съм разпоредил техните усилия да продължат такива, каквито са били до момента.

Така значи! Стомахът на Сано се сви от отчаяние, но не можеше да не се възхити от финеса на Янагисава — колко ловко му попречи да уведоми шогуна, че в полицията изобщо не са получили заповед да му окажат необходимото съдействие! При това дворцовият управител най-нагло му бе съобщил, че именно той се е погрижил за това. Сано се оказа в безизходно положение — за да получи подкрепата на полицията, без която не би могъл да разреши случая, трябваше да разкрие пред шогуна, че Янагисава му пречи, или просто да помоли Цунайоши да му връчи необходимите писмени акредитиви. Бушидо обаче забраняваше и двете възможности: „Ако критикуваш висш служител на своя господар, значи критикуваш самия господар, което е равносилно на опозоряване“ и „Самураят няма право да отправя изисквания към своя господар или да го моли за помощ“ — това бяха строгите правила на кодекса. Сано бе обещал на баща си, че ще бъде живо въплъщение на Бушидо и ще извърши подвиг, с който да прослави фамилното име, а какво излизаше — за да извърши мечтания подвиг, трябваше да престъпи Пътя на воина! Никога не бе очаквал да изпадне в такова противоречие. Как само копнееше за съвета на баща си!

Тържествуващата усмивка на Янагисава показваше, че му е ясна дилемата на Сано и искрено й се наслаждава:

— Е, щом имате „нова насока на разследването“, по-добре не губете време в разговори, а се заемете с нея — каза той благо, след което се обърна към шогуна: — Ваше превъзходителство?

— Какво? О, да! — Цунайоши отправи замъглен поглед към Сано: — Вдругиден ще ти уредя аудиенция пред съвета на старейшините, където да докладваш за постигнатите резултати от… ъ-ъ… разследването. Постарай се дотогава да отбележиш по-сериозен напредък — после махна с ръка. — Свободен си.

Сано се чувстваше несправедливо унизен, но нямаше друг избор, освен да се поклони за сбогуване и да се оттегли. Преди вратата да се затвори зад гърба му, той чу как шогунът каза на Янагисава:

— Ще бъда в покоите си през останалата част на вечерта. Погрижете се никой да не ме безпокои до сутринта.