Бундори

Глава 5

Сано яздеше през лабиринт от тесни улички към затвора Едо, в който се помещаваше и градската морга. Паянтов дървен мост го преведе през канал с воняща застояла вода, образуващ ров около високите каменни зидове на затвора. Самата сграда стърчеше над канала застрашително и зловещо с многобройните си наблюдателници и масивни, обковани с желязо порти.

От другата страна на моста стояха двама пазачи. Когато видяха знатните одежди на Сано, те се поклониха и плъзнаха встрани тежките дървени греди, които препречваха портата. Докато водеше коня си през портите и после през двора на затвора, Сано си мислеше за промените, които бяха настъпили в живота му, откакто преди два месеца за първи път бе прекрачил прага на това място: тогава бе дошъл с отвращение и неохота заради неприятното задължение да установи причината за смъртта на жертвите във възложения му случай. Наложи се да присъства на нелегална аутопсия — най-отвратителното му изживяване. Не бе и допускал, че някога ще му се прииска отново да дойде тук. Шинтоистката религия, на която бе привърженик, постулираше, че всяко съприкосновение със смъртта или посещение на място, свързано с нея, е равносилно на духовно и плътско оскверняване. Отне му доста време, за да преодолее отвращението си, но продължи да идва, не по работа, а за да види д-р Ито Генбоку — главния лекар на моргата в Едо, приятеля, чиято научна вещина му бе помогнала да докаже, че едно привидно двойно самоубийство всъщност е умишлено злодеяние.

Сано стигна до задната стена на затвора и спря пред ниска сграда с хоросанови стени и сламен покрив. Посрещна го нисък набит мъж с късо подстригани посивели коси и квадратно строго лице.

— Добър ден, Мура сан — поздрави Сано. Мура бе ета — човек от най-низшата и презряна прослойка на обществото. Останалите четири касти страняха от ета заради духовно скверните им професии — те работеха като носачи на трупове, надзиратели, мъчители и палачи, вършеха най-мръсната работа, изпразваха тоалетни ями, събираха боклук и отнасяха труповете след наводнения и пожари. Всеки можеше да убие ета без повод и без да го грози наказание. Сано отдавна бе превъзмогнал кастовата си неприязън и не се скъпеше да поздравява Мура с нетипично за социалната му принадлежност уважение. — Как е днес почитаемият доктор?

— Както обикновено, господарю. Ще се радва да ви види.

Сано подаде на Мура юздите на коня си, извади от натъпканите дисаги един плосък пакет, мушна го под мишницата си и рече:

— Можеш да разтовариш останалото! — после прекрачи прага на моргата.

Д-р Ито — мъж около седемдесетте, с къси бели коси, леко оредели на слепоочията, четеше в далечния край на помещението от голяма книга на непознат език. Бе жива илюстрация на политиката на Токугава, която петдесет години по-рано буквално бе изолирала страната за външния свят, за да стабилизира нацията след дългогодишна гражданска война. Само холандците бяха запазили известни привилегии за търговия с Япония. Чуждестранните книги бяха забранени; всеки, който практикуваше западни науки, се наказваше жестоко. Няколко рангакуша — учени от холандската школа, продължиха тайно да усвояват забраненото познание. Д-р Ито, преди това изтъкнат и високоценен лекар на императорската фамилия, бе разкрит, арестуван, пратен на съд и осъден на доживотен затвор в моргата на Едо. Друг едва ли би преживял подобно опозоряване, но д-р Ито, забравен от властите, откри, че разполага с неограничени възможности да усъвършенства знанията си — тук можеше на спокойствие да извършва аутопсии, да наблюдава и да записва наученото и да експериментира. Сано се приближи и лекарят вдигна поглед:

— А-а, Сано сан. Добре дошъл! — старческите му очи засияха от удоволствие.

Сано отвърна с поклон.

— Добър ден, Ито сан — каза той и протегна пакета.

— Моля приемете това в знак на искреното ми приятелство! — подаръкът съдържаше пособия за писане — единствените неща, които д-р Ито би приел. Обикновено в дисагите Сано донасяше храна, гориво и други важни неща, но ги даваше скришом на Мура, за да пощади гордостта на приятеля си.

— Какво те води насам този път? — Ито насочи проницателния си поглед към Сано. — Чувствам, че не е просто желанието за приятна компания.

— Шогунът ми възложи разследването на убийството на Тоджу Кайбара, чиято глава…

— … е била отсечена и превърната в боен трофей! — лицето на д-р Ито се оживи, а веселостта му изглеждаше неуместна предвид на характера на новината. — Да, чух за това убийство. Великолепно!

— Великолепно ли? — попита Сано и се хвърли да обяснява какви трудности е имал с полицията и как не е открил никакви улики на мястото на убийството.

Вместо да му отвърне със съчувствие или съвет, д-р Ито се усмихна тайнствено и каза:

— Може би излишно се тревожиш…

Обзет от подозрение, Сано попита:

— Защо? Знаете ли нещо?

— Може би.

— Какво? Нещо от останките на Кайбара? — нетърпеливо предположи Сано. — Може ли да ги огледам?

— Щом толкова настояваш, моля! — Ито нареди на Мура да донесе вързопите с трупа и главата на убития и да приготви необходимите инструменти. — Още не са измити и приготвени за кремация — предупреди д-р Ито.

— Добре — Сано кимна доволен. Може би някои улики бяха оцелели! Но когато Мура разгърна вързопите, усети, че му се повдига. Дрехите на мъртвеца бяха толкова подгизнали от кръв, че не беше възможно да се определи първоначалният им цвят. Кръвта бе изцапала прибраните в ножниците мечове и се бе съсирила в плътни кори около посечения врат. Сано се насили да пристъпи по-близо и потръпна от погнуса, когато долови сладникавия тежък мирис на кръв и тление. — Изглежда, няма нужда да правим аутопсия, щом причината за смъртта е толкова очевидна — каза Сано с облекчение, че поне тази част ще му бъде спестена. Аутопсията все още бе незаконна и дори покровителството на шогуна не би го предпазило от последствията, ако евентуално станеше ясно, че се е забъркал със забранени чуждоземски науки. Изтънченият и набожен Цунайоши без колебание би го пратил в изгнание. Мисълта да предизвика закона и да изложи на риск поста си го ужасяваше, но истината му бе по-скъпа и заради нея бе готов на всякакви жертви.

— Разбира се, аутопсията е излишна — съгласи се д-р Ито. Той огледа трупа от всички страни и каза: — Все пак, нека се убедим. Мура, свали дрехите!

Ета започна да разсъблича трупа. Когато разхлаби пояса на Кайбара, върху масата падна малка кесийка от кафяво платно. Сано я взе. На връвта, с която бе стегната, се полюшваше бял нефритен нецуке — талисман, във формата на кацнал върху слива скакалец. Кесията бе пълна със сребърни монети — значи не кражбата е била водещ мотив за убийството. Сано тикна кесията в собствения си пояс — възнамеряваше да я върне на семейството на Кайбара, но преди това щеше да я даде на Аой като необходима вещ за нейния ритуал. Междувременно Мура смъкна от трупа наметалото, кимоното и панталоните, оставяйки само препаската около слабините, цялата на петна от фекалии и урина — смъртта бе охлабила червата и пикочния мехур на жертвата.

— Убиецът едва ли е нападнал Кайбара, за да си премерят силите — рече Сано, като видя голото съсухрено тяло на стареца. — Няма синини или рани, значи е бил умъртвен с един-единствен удар.

Ито разглеждаше врата на Кайбара.

— Мура, почисти разреза.

Мура донесе кана с вода, после взе да плакне и да полива, докато засъхналата кръв почна да се размеква. Най-после разрезът се открои вече почистен и д-р Ито се приведе съвсем близо до раната, присвил очи с концентрацията на учен.

— Няма разкъсвания на плътта, нито нащърбване по костите — каза той. — Този разрез е направен с много остро оръжие и с изключителна сила. Убиецът е знаел съвсем точно какво прави…

— Значи извършителят си служи майсторски с меча? — попита Сано.

— Да.

Сано въздъхна отчаяно. Повечето самураи в Едо и в околните яшики — именията на феодалните владетели даймио, бяха изкусни майстори на оръжието. Сякаш прочел мислите му, д-р Ито вдигна глава и каза:

— Трудно ще ти е да откриеш убиеца, но засега не губи надежда. Нека огледаме главата.

Мура вече разгъваше по-малкия вързоп. Щом зърна съдържанието му, Сано застина в искрено страхопочитание — това бундори бе великолепен образец, точно както ги описваха по книгите за церемониите след битки, безупречно до най-малката подробност. Сведените очи, прибраните в стегната опашка коси, вързани с бяла хартиена ивица, квадратната поставка, гримираното с руж лице, мирисът на тамян — всичко съответстваше на стандарта, описан в класическите бойни наръчници. Самият Токугава Йеясу би се гордял с такъв почетен дар.

— Да… Ясно е, че убиецът е самурай, който знае отлично как се подготвя боен трофей — каза замислено Сано и посегна към етикета, вързан на опашката. После се смръщи изненадан, когато прочете изписаните с туш букви: — Араки Йоджиемон?!?

Д-р Ито се обърна към него:

— Нали бойните трофеи трябва да носят името на убития… Вероятно убиецът не е знаел кой е Кайбара, и е избрал друго име, за да не оставя етикета празен…

„Дали?“, помисли си Сано. От историята знаеше, че Араки Йоджиемон е бил васал на Токугава Йеясу по времето на Сенгоку джидай8 — Дългата война, преди повече от сто години. Йоджиемон е бил един от генералите под командването на Ода Нобунага. Каква връзка би могло да има между Араки Йоджиемон и Кайбара Тоджу?

— Ако убиецът не е знаел кой е Кайбара — изрече на глас Сано, — какъв е мотивът за деянието му? И защо е изписал името на прославен генерал от миналото върху главата на един непознат? — той откачи етикета и го мушна в пояса си до кесията на Кайбара. — Можете ли да ми дадете някакъв съвет, Ито сан?

Очевидно докторът бе очаквал точно този момент, защото рече ликуващо:

— Нямам съвет, но имам една важна новина. Ако се възползваш от нея, може би няма да имаш нужда от съвет — и кимна към Мура, който извади от един шкаф голям захлупен керамичен съд. — Сано сан, имам съмнителното удоволствие да те уведомя, че това необикновено убийство не е първото по рода си…

— Не е първото? Как така? Откъде знаете? — Сано беше искрено озадачен.

Д-р Ито само се усмихна и с жест насочи вниманието му към ета, който с гримаса на отвращение бръкна с ръце в съда и извади отвътре отсечена мъжка глава, от която се стичаше саке — очевидно използвано като консервант. Плътен бял слой замъгляваше очите на мъртвеца; кожата му бе станала белезникава. Устните се бяха обърнали и разкриваха жълти застъпващи се зъби. Късите черни коси оформяха само оскъдна миша опашка. Главата, също както на Кайбара, бе поставена на квадратна дъска, а върху бузите все още личаха следи от руж. Двете убийства несъмнено бяха дело на един и същ човек.

— Без етикет… — промълви Сано, макар че му се гадеше невъобразимо. — Питам се защо… Кога е станало? В полицията знаят ли?

— Събирачите на трупове ми я донесоха преди десет дни — отвърна д-р Ито. — Съмнявам се, че в полицията имат информация по случая…

— Защо? — Сано отмести очи от зловещия трофей и погледна към приятеля си.

— Защото жертвата е ета — отвърна лекарят.

Властите не си правеха труда да разследват убийствата на ета, независимо от това, колко необикновени бяха. Ако не бе професионалното любопитство на Д-р Ито, смъртта на този ета щеше да остане незабелязана заедно с информацията, която би могла да предостави за убиеца. Сано почувства прилив на признателност към своя приятел.

— Благодаря ви, Ито сан.

— За какво говориш? — лекарят се престори на недоумяващ, но искрицата в очите му подсказа на Сано, че е оценил признателността му.

После Мура отряза кичур коса от главата на убития ета, уви го в хартия и го даде на Сано да го отнесе на Аой. Сано се сбогува с д-р Ито, обнадежден от новата информация, но и обезсърчен от предстоящите трудности. Обезглавяването на Кайбара не бе единично произшествие. Престъпникът явно бе тренирал върху ета убийството на Кайбара… а може би и върху още някого? Засега мотивите му бяха неясни, но със сигурност шогунът не бе единствената мишена.

Из Едо на свобода бродеше неизвестен безумец. Колко ли още хора бяха изложени на смъртна опасност?