Глава 20

Магазинът за платове „Хинокия“, най-представителният за търговската империя на Мацуй Минору, се намираше в новата търговска част на града, северно от Нихонбаши. Сано подкара коня си нагоре по стръмния хълм Суруга, от върха на който и се разкриваше прочутата гледка към връх Фуджи. Разносвачи на стока сновяха между магазините, продавачи на храна пристъпваха тежко с отрупани подноси, търговци на вода полюшваха ведра, а пред витрините се тълпяха любопитни минувачи. Вестопродавците не спираха да крещят:

— Прочетете най-новото! След като отне живота на знатен хатамото, на безименен ронин и на беззащитен ета, Убиецът Бундори не се посвени да отсече главата и на Божи човек!

Сано знаеше, че хаосът в града се засилва: осем самураи бяха убити в пиянски дуели само през изминалата нощ, а двайсет селяни останаха ранени или осакатени след тежка улична схватка. Отново се сети за Аой и в душата му припламна гняв. Защо го бе подвела, защо го бе излъгала? При всички тези шпиони в Едо и куп хора, които искаха разследването му да се провали, нима бе допуснал грешка, че се довери на една непозната? Трябваше на всяка цена да се срещне с Аой и да потвърди или да отхвърли черните съмнения, които го измъчваха. Но сега му предстоеше да се заеме с по-неотложни проблеми.

Днес следобед трябваше да иде на уречената миай, а дотогава да разследва поне единия от четиримата заподозрени. При това великолепно си даваше сметка, какви трудности го очакват при разпитите на такива изтъкнати личности, като Мацуй Минору, Чуго Гичин, Отама и Янагисава. Общественото им положение им гарантираше солидна закрила от закона и при евентуален съд щеше да се вярва повече на техните думи, отколкото на неговите. Не можеше да ги прати в затвора и с мъчения да изтръгне от тях истината, както се постъпваше с обикновените престъпници. Длъжен бе дебело да подплати с безспорни доказателства всяко обвинение, което реши да им отправи, а разполагаше с твърде оскъдно време, за да планира и да осъществи безупречно действията си. Затова избра стратегия, основаваща се по-скоро на чувства и интуиция, отколкото на целесъобразност и логика.

Реши на първо време да не се занимава с Отама, която даваше най-малко основания за подозрения. Като началник на дворцовата охрана Чуго Гичин на практика бе с по-висок чин от Сано, а Бушидо строго забраняваше опълчване срещу вишестоящ. Колкото до Янагисава, усилията му да осуети разследването говореха за вина и гузност, но само при мисълта, какви препятствия трябваше да преодолее, за да го докаже, принудиха Сано да запрати образа на дворцовия управител в най-отдалеченото кътче на съзнанието си. Оставаше му единствено Мацуй — най-лесният и достъпен за разследване.

Затова сега се бе запътил към най-представителния магазин на Мацуй. Възнамеряваше умело и дискретно да разпита персонала къде е бил търговецът по време на убийствата. А ако усилията му се окажеха неуспешни, щеше да се наложи да разследва Чуго и Янагисава. Припомни си какво знаеше за Мацуй — поколения наред дедите му бяха живели скромно като низши самураи в Канто. После, преди трийсетина години, младият и амбициозен Минору станал глава на семейството, отказал се от ранга си на самурай и навлязъл в търговията. Първо отворил малка пивоварна за саке недалеч от храма Исе. Скромният успех засилил апетита му и той преместил бизнеса в Едо, където подхванал и търговия с платове. Отворил галантериен магазин в Нихонбаши, който му спечелил цяло състояние, но и много врагове. От няколко години насам Мацуй Минору използваше рекламата като революционно средство в продажбите. Служителите в магазините му посрещаха еднакво радушно както дребните клиенти, така и слугите на богатите даймио. Цените му бяха твърди и не подлежаха на договаряне; искаше парите в брой и веднага, а не в края на годината. В замяна на това клиентите му плащаха с двайсет процента по-малко от другите. Всички тези практики вбесиха конкурентите му и за да избегне враждебността им, Мацуй измести магазина си в Шуруга. Освен това той бе собственик на по-голямата част от националната корабна компания, притежаваше няколко оризови плантации и бе един от трийсетимата основни кредитори на държавата. Работеше също като финансов съветник на Токугава и на няколко от най-изтъкнатите даймио, които смятаха, че да се занимават с парични проблеми, е под достойнството им на самураи. Мацуй бе спечелил още куп пари от посредничество и лихварство и сега, на петдесетгодишна възраст, бе най-богатият и може би най-известен жител в Япония без благородническа титла. Заради завидното си материално състояние имаше самурайската привилегия да носи мечове. И може би с тях бе убил четирима души?

Сано стигна до „Хинокия“, слезе от коня и го върза за една от украсените с дърворезба колони пред магазина. Вратите стояха широко отворени и разкриваха изобилието от стоки вътре. По индиговите завеси на входа висяха хартиени фенери с изписани на тях реклами: „Памучни и копринени платове“, „Модерна конфекция“, „Достъпни цени!“

Сано пристъпи в магазина и плахо се огледа. Пространството бе разделено по дължина на две симетрични части — вляво чиновниците записваха поръчките и изчисляваха дължимите суми, а вдясно бяха разположени рафтовете с разноцветните топове платове и мострите на модни облекла. Сано се престори на купувач и започна да оглежда стоката, а всъщност тайно следеше кога ще се появи управителят.

— Сосакан сама, хей! Сосакан сама!

Сано трепна и се обърна по посока на гласа. Млад вестопродавец му махна и заразпитва на висок глас:

— Истина ли е, че има очевидци на убийството в храма Зоджо? Някой видял ли е убиеца?

— Иди си! — изсъска Сано.

Вестопродавецът обаче не отстъпи:

— Работата ми е да доставям новините на моите клиенти.

Сано посегна към меча си и момъкът побърза да изчезне през вратата. Но бедата беше сторена. Работата беше спряла, а чиновници и купувачи стояха втренчени в него. В този миг откъм улицата започнаха да нахлуват нови и нови хора — явно се бе разчуло, че следователят на шогуна е в „Хинокия“. Всички обкръжиха Сано и го засипаха с истерични викове:

— Заловете убиеца!… Този бундори съсипва търговията ми… Докога да чакаме!… Банди върлуват из улиците… Покайте се, грешници… Злодеят ще избие всички ни!…

Сано осъзна с горчивина, че е станал обществена фигура. Как тогава да извърши тайно разследване в „Хинокия“? Реши да опита в някой от другите магазини на Мацуй с надеждата, че ще успее да скрие самоличността си, докато получи някои отговори.

Опита се да се измъкне, но тълпата го притисна още по-силно. Внезапно прозвуча гневен мъжки глас:

— Какво става тук? Всички вън! Незабавно!

Виковете на тълпата преминаха в писъци и хората отстъпиха пред огромните тела на двамата мрачни самураи, които се появиха от дъното на магазина. За нула време вратите бяха затръшнати. „Хинокия“ бе опразнена и вътре останаха само служителите, Сано и… мъжът, когото бе дошъл да разследва — Мацуй Минору. Човекът, чиято търговска империя се разпростираше из цялата страна. Застанал между двамата си телохранители, той представляваше интригуваща и противоречива смесица от търговец и самурай. Кръглата му гола глава, пълни бузи и присвити очи, можеха да принадлежат на всеки охранен мъж от простолюдието. Носеше памучно кимоно на кафяви, черни и бежови ивици, вероятно най-евтиното от всички стоки в „Хинокия“, но при маншетите се показваше луксозната му копринена подплата — така богатите търговци заобиколяха закона, който забраняваше носенето на коприна от хора без благородническа титла. Имаше набита фигура, масивен врат, мускулести рамене и ръце, които издаваха дълги години опит с вдигане на тежки каси саке и топове плат.

Мацуй се поклони:

— Коничи уа, добър ден, сосакан сама. Използвате почивката си, за да напазарувате в моя скромен магазин? — прямият му поглед противоречеше на любезните думи и изразяваше открито самурайско предизвикателство, подсилено от двата му меча — символ на високото му положение в обществото. Сано знаеше, че Мацуй си е наел частен инструктор по кенджуцу, за да поддържа добра физическа форма. Изобщо, всичко в този човек сочеше, че макар и преуспяващ като търговец, той все още копнее по самурайското си минало. Възможно ли бе този копнеж да е съживил в душата му онези отминали героични времена и да е подхранил желанието за изпълнение на синовния дълг към праотеца генерал Фудживара? Сано огледа внимателно Мацуй от глава до пети — да, този човек бе достатъчно интелигентен и проницателен, за да е наясно с мотивите, довели пратеника на шогуна в магазина му. Сано реши да действа открито:

— Тук съм да помоля за съдействието ви за залавянето на Убиеца Бундори.

Сред продавачите в магазина се разнесе приглушен шепот, след което настъпи пълно мълчание. Мацуй се усмихна широко и отвърна преднамерено любезно:

— За мен би било чест да ви помогна, но не виждам как!

Сано се усмихна в отговор — поведението на Мацуй го принуждаваше да изиграе карта, която смяташе да запази като последен коз:

— Със сигурност ще ми помогнете, ако ми обясните връзката между Араки Йоджиемон и Ендо Мунецуго, чиито имена бяха прикачени към трофеите, и… — той млъкна за момент. Мацуй изглеждаше спокоен. Сано добави с пренебрежение: — … и някой си генерал Фудживара — довърши той.

По лицето на Мацуй се изписа напрежение. Бе уцелил мишената. После търговецът се засмя, сякаш обявяваше собствената си победа в този първи рунд, и рече:

— Е, това определено заслужава да се обсъди. Каня ви вкъщи. Заповядайте, не е далеч…

Той потупа Сано по рамото и кимна на телохранителите. Навън пред магазина тълпата ги погълна, но и бързо се разпръсна под заплахата от размаханите мечове на двамата могъщи самураи. Сано и Мацуй продължиха надолу по хълма Суруга необезпокоявани — Сано на кон, а Мацуй и неговият ескорт — пеша.

— Охраната ви изглежда много умела — отбеляза Сано и хвърли поглед към пресните рани по лицето и ръцете на единия от телохранителите. Ако Мацуй беше престъпникът, дали двамата самураи му помагаха за убийствата? Дали тези рани не бяха от копието на брат Ендо?

Разбиращата усмивка на Мацуй показа, че е доловил мислите на Сано.

— Пазят ме от врагове. И понеже често нося много и пари, представлявам мишена за крадците — и той посочи телохранителя с раните по лицето: — Онзи, който стори това, изглежда доста по-зле.

— Крадец ли? — попита Сано.

— Ако така ви харесва.

Сано си даде сметка, че Мацуй иска да предизвика открито обвинение, което би поставило обвинителя в доста неизгодно положение — шогунът не би простил подобна обида към главния си съветник по финансовите въпроси.

— Да познавате наемник със сипаничаво лице, който яде семки от пъпеш? — Сано деликатно смени темата.

Мацуй сви рамене:

— Едо е пълен с наемници.

Сано опита друга следа:

— Защо вървите пеша? Нямате ли паланкин?

— Имам три — този въпрос ни най-малко не смути Мацуй, но Сано го отдаде на богатия опит в прикриването на чувствата при водене на търговски преговори. — Но ги оставям на разположение на семейството си. Аз лично предпочитам да ходя пеша, по-полезно е за тялото. А-а, ето че стигнахме. Добре дошли в моя скромен дом, сосакан сама.

Къщата на Мацуй бе голяма двуетажна постройка с потъмнели от времето дървени стени, обикновен кафяв керемиден покрив и порта без украса, отделена от улицата и съседните домове с малък двор и семпла бамбукова ограда. Открит навес бе подслонил трите паланкина — до един черни, без всякакви рисунки, но това, естествено, не снемаше подозрението от търговеца.

Занемарената външност на къщата беше за заблуда — отвътре жилището се кипреше с позлатени тавани, лакирани дървени шкафове, цветни спирални орнаменти, бродирани копринени възглавници, изящни порцеланови вази и статуи от слонова кост. Всяко помещение имаше по две прислужници и един въоръжен стражник. В една от стаите няколко жени в пищни и скъпи кимона играеха карти, пушеха сребърни лули, пиеха чай и ядяха сладки във форма на цветя. Прозорците към вътрешния двор разкриваха потънала в зеленина градина и миниатюрен параклис с кокетна камбанария. Всичко бе пропито от мирис на тамян и скъп парфюм.

— Надявам се, че бедната ми къщурка ви харесва, сосакан сама — в гласа на Мацуй прозвуча скрит присмех.

Телохранителите се изкискаха.

Сано се запита защо търговецът така нагло се хвали с богатствата си, щом самият закон налагаше ограничение за демонстрирането им? Семплият вид на къщата отвън доказваше, че се съобразява с този закон, а ето че изведнъж Мацуй му бе позволил да види скандалното му съкровище. Нима протекциите на клана Токугава му внушаваха усещане за неприкосновеност? При това достатъчно силно, за да си въобрази, че може да извърши убийство и да се измъкне безнаказано?

— Сега ще ви покажа нещо, което ще ви се стори много интересно — продължи Мацуй. И той плъзна встрани една солидна на вид преграда в стената и зад нея се откри тесен коридор към ниска врата с железен обков. — Тук са най-ценните ми вещи — поясни той, докато я отваряше. Сано го последва в малко помещение без прозорци, осветено от един-единствен фенер, висящ от тавана. На отсрещната стена бе подпрян портрет в естествена големина на седнал мъж в доспехи, но с гола глава, а шлемът му почиваше на коляното. — Моят праотец генерал Фудживара — обяви Мацуй гордо.

Слисан, Сано се втренчи в своя домакин, после се озърна и едва сега разбра, че стаята бе мемориал на Фудживара: под портрета имаше олтар, в който горяха ароматни пръчици и кадилница, а на пода бяха оставени чаша саке, два портокала и купичка ориз. По рафтовете край страничните стени имаше реликви на генерала. По всичко личеше, че Мацуй при всичките тънещи в разкош стаи на дома си прекарва голяма част от времето си в тази малка тъмна дупка, общувайки с духа на своя праотец.

Искреният глас на Мацуй потвърди мислите на Сано:

— Това, че вече не съм самурай, не означава, че съм отхвърлил потеклото си, сосакан сама. Кръвта вода не става… — той посочи портрета и попита: — Виждате ли приликата между нас? — Сано погледна и се увери колко силно чертите на Мацуй наподобяват стилизирания лик на генерал Фудживара. Само изражението му бе друго — не така строго и сурово, както на великия воин. Мацуй сновеше из стаята, като вдигаше различните предмети от пиедесталите им, за да ги покаже на Сано: — Ето, това е шлемът му… — и нежно погали очуканата метална повърхност. — А това е бойното му ветрило, украсено с герба му — златен полумесец… В тези свитъци се разказва за подвизите му… А това… — Мацуй протегна към Сано метален щит и гласът му премина в изпълнен с преклонение шепот: — … това е бронята, която е носел в битката при Анегава.14 Бил е ранен… това тъмно петно тук е от неговата кръв!

Сано усети, че го побиват тръпки, когато видя, че усмивката на Мацуй е изчезнала и очите му, втренчени в страховитата реликва, блестят с жесток фанатизъм. В този момент той приличаше поразително на своя праотец. Сано попита предпазливо:

— Имате славен прадядо. Не ви ли се е искало да сте живели неговия живот?

— О, често! — Мацуй въздъхна дълбоко. — След изморителното ежедневие в сключване на сделки, броене на пари и писане на бумащина изпитвам невъобразим копнеж по простотата на Бушидо. Вярност към господаря… Готовност да умреш в битка за него… Какво би могло да бъде по-чисто и по-благородно? За разлика от мръсния бизнес и печеленето на пари… Знаете ли, че собствените ми братовчеди скъсаха отношенията си с мен, когато станах търговец?

Сано не знаеше дали Мацуй е искрен в признанията си, или играе добре заучена роля, затова реши да го подтикне към изповед:

— Сигурно това ви е наранило…

— О, да — потвърди Мацуй тъжно и коленичи пред олтара. — Но въпреки това неодобрението на роднините ми причинява по-малка болка от мисълта за неговото — и търговецът погледна към портрета, — ако знаеше как съм опозорил нашия род… Има мигове, в които съм готов да дам всичко, което притежавам, за да се почувствам достоен наследник на славния си прадядо…

— А той защо е враждувал с клановете Араки и Ендо? — попита Сано тихо, за да не изтръгне Мацуй от мечтателното му състояние.

Търговецът въздъхна:

— Моят дядо — неговият син, казваше, че тази вражда е озадачаващ, но разбираем епилог на един образцов живот. Генерал Фудживара е бил болен, когато е започнал нападенията срещу Араки и Ендо. Недоволството му срещу тях вероятно е било резултат от помраченото му старческо съзнание. Но аз… Аз мисля, че прадядо ми е имал основателна причина за действията си, и ми се ще да знаех каква е тя!

Интуицията на Сано му подсказа, че търговецът лъже. Затова много внимателно подбра думите си за следващия въпрос:

— А дали, ако възобновите войната срещу потомците на Араки и Ендо, това ще успокои духа на генерала? — и впери очи в търговеца. Мацуй бавно се извърна от портрета. Целият му вид говореше, че притежава стръв да убие, за да осигури посмъртна победа на генерал Фудживара над враговете му. Сано се опита да изтръгне самопризнание: — Къде бяхте снощи, Мацуй сан? И в нощите, когато бяха убити Кайбара и Тозава? Вие ли сложихте край на живота им?

Мацуй вдигна към него отсъстващ поглед. После отметна глава назад и избухна в смях, срутвайки крехкия скелет, върху който Сано бе построил разпита си.

— Много сте добър, сосакан сама — каза той и ставайки, размаха заканително пръст към него. — Но не достатъчно, за да изиграете стария Минору. Мислите ме за убиец, така ли? Щях ли тогава да ви покажа този мемориал? Нямаше дори да ви пусна в дома си, ако имах да крия опръскана с кръв работилница за бундори. Хайде, претърсете дома ми, магазина, заложните къщи и канцелариите на корабната ми фирма! Няма да намерите нищо. Разпитайте, когото щете, но всички мои служители ще ви кажат, че съм честен и уважаван гражданин! Колкото до нощите на убийствата — продължи Мацуй със същия гневен и безцеремонен тон — бях тук, в тази стая — той посочи към двамината самураи и добави: — Телохранителите ще го потвърдят. Аз не ходя никъде без тях. А сега извинете, сосакан Сано, чака ме работа. Ако имате още въпроси, ще трябва да ме арестувате. Но си помислете добре, преди да го сторите, защото, ако златото на шогуна престане да се множи, той едва ли ще ви бъде благодарен…

Загрузка...