Бунтарката

17

Иън бе наел къща в центъра на столицата.

Те пристигнаха през нощта, но дори в тъмнината Вашингтон изглеждаше необичайно жив. По улиците тракаха карета, тропотът на конските копита се чуваше ясно. Алена не искаше да се радва на нищо във Вашингтон. Ала въпреки волята си го хареса още от момента, в който пристигнаха. Мястото изглеждаше толкова изпълнено с живот. Продавачи предлагаха ядки, които се печаха на открити огньове и викаха на минувачите с напевни гласове. Момчета продаваха вестници и раздаваха диплянки дори през нощта, куриери сякаш сновяха напред назад усърдно по всяко време на денонощието.

Къщите светеха с ярки светлини.

Пътуването бе уморително. Въпреки че железницата ги бе докарала от Чарлстън почти до къщата, пътуването не бе лесно за нея. Сега Алена усещаше съвсем ясно бремето на бебето и откри, че много трудно може да спи.

Пътуването с файтона от гарата до къщата бе ужасно, а зимното време превръщаше пътищата в тресавища. Алена мислеше, че ще е изтощена и няма да има търпение да си легне, като стигнат къщата.

Но градът отново я оживи. И тя се зарадва, като откри, че къщата, която бе взел Иън бе много близо до самата столица, близо до главната улица и оживения център. Бе доста студено и влажно в нощта, когато пристигнаха, но като слязоха от файтона, тя почти не забеляза това. Обърна се очарована и после осъзна, че Иън я наблюдава и самият той също изглежда уморен и се опитва да е търпелив с нея.

— Искаш ли да разгледаш къщата? — предложи той.

— Разбира се.

Пътеката бе хлъзгава, той внимателно я хвана за лакътя и я придружи по стълбите до верандата. Като стигнаха горе, вратата автоматично се отвори и Иън поздрави върлинестият слаб човек, който застана отпред, да ги посрещне.

— Хенри, доведох жена си — рече Иън. — Хенри е мой иконом и много други неща тук.

— Така е — потвърди Хенри вежливо. Той бе толкова висок и слаб, че напомняше на Алена щъркел, но имаше изненадващо приятна усмивка, която отиваше на буйната му бяла коса и тънко лице, покрито с бръчици. — Аз върша каквото се наложи, мисис Макензи — добави той и я поздрави, като наклони глава. — Заповядайте, мисис Макензи. За мен е удоволствие да ви услужа с каквото мога.

— Благодаря, Хенри — каза му Алена.

— Хенри, ще бъдеш ли така добър да покажеш на готвачката и прислужницата на жена ми стаите им, а аз ще разведа мисис Макензи из къщата.

— Както желаете, сър.

Архитектурата на къщата бе в достолепен федерален стил, антрето бе във форма на полумесец с модни тапети с цвят на мрамор и много висок таван с красив полилей. Едно вито стълбище започваше веднага след входа, докато стаите на първия етаж се намираха от двете му страни.

— Наляво — поведе я Иън, докато Хенри тръгна с Бела и Лили нагоре по стълбите.

— Официалната трапезария — естествено никой не очаква от теб да даваш приеми в сегашното си положение, но може би след време ще приемаме гости. Следват дамският салон, после големият салон. А до него са библиотеката и кабинета ми. — Стаите следваха една след друга, а големият салон бе точно над извитото стълбище. До него библиотеката имаше определено мъжко излъчване с тъмното си дърво и кожа, а кабинетът зад нея сякаш заявяваше, че също е забранена територия за слабия пол.

Алена разгледа библиотеката и свързания с нея кабинет и се обърна към Иън.

— Много е величествено за място, където да отседнеш, докато си на служба тук. Човек би си помислил, че смяташ да останеш по-дълго.

— Взех къщата преди няколко години, което се оказа мъдро решение — рече той просто. — Хайде, ще те заведа горе. Сигурно си капнала.

— Наистина ми няма нищо…

— Но не искаш да се преумориш — рече той твърдо, като я заведе по обратния път и после тръгна по стълбището.

— Всички стаи на прислугата са на третия етаж — каза й той, като отвори една врата точно срещу коридора на площадката. — Наредих да приготвят тази за теб.

Алена влезе в стаята. Тя бе изключително приятна, с голямо легло, покрито с дебел бял юрган в центъра на стаята. Мебелировката бе от борово дърво, тапетите в нежен син десен, а розетката на тавана бе оцветена в същия син цвят по края.

— Много е хубава — промълви тя. Но сърцето сякаш се качи в гърлото й. Това бе нейната стая. Само нейната. Не неговата.

Тя го погледна.

— А къде… спиш ти във Вашингтон? — попита тя любезно.

— Аз съм в следващата стая по коридора — каза той и я изгледа. — Засега така ще е най-добре. Ще ви притеснявам с бебето.

— Не, няма.

— Хайде, любов моя, напоследък не съм си отспал, а имам нужда от сън — каза той меко. — Там има мивка, зад паравана ще намериш вана, а на поставката над камината — чайник за топлене на вода. До леглото има звънец. Ако се нуждаеш от каквото и да било, Хенри разполага с трима души и естествено, сега имаме още помощ, след като Бела и Лили са тук. Ще те оставя да си починеш. Искаш ли Лили да дойде да ти помогне?

— Не, благодаря, добре съм.

Той бързо се приближи до нея, сякаш внезапно бе изгубил търпение. Целуна я по челото.

— Почини си! — промълви той и я остави.

Когато излезе, тя внезапно се свлече в долния край на леглото озадачена, неспокойна, а в добавка към това наранена и самотна. Те наистина се караха за състоянието на страната, но тя бе много радостна да е с Иън в Чарлстън. Чувстваше се сигурна до него, удобно й бе в прегръдките му. Изглеждаше, обаче, че той е непреклонен в решението си да не спи в една стая с нея и тя имаше усещането, че той издига още една от стените си помежду им. Не можеше да не изпитва малко ревност и се чудеше дали той не си мечтае за нещо друго тук, във Вашингтон.

За свободата си.

Да прекарва времето си с дъщерята на полковника?

Все пак Алена бе много уморена и изобщо не бе сигурна как да подходи и бе прекалено горда, за да настоява Иън да е при нея. Ами ако направо й откажеше? Тя реши, че няма да може да понесе такава ситуация.

Някой вече бе донесъл куфара от файтона до стаята й и тя смъкна дрехите, с които бе пътувала и облече само една нощница, а после освободи Лили с обяснението, че е страшно уморена. Което бе самата истина.

Легна на леглото, покрито с юрган и се загледа в нощта.

Тя наистина заспа, но сякаш току-що бе склопила очи, когато откъм верандата отдолу се издигнаха гласове. Отиде до прозореца и внимателно дръпна дебелите брокатени драперии. Иън стоеше на стъпалата с Хенри и говореше толкова тихо, че тя не можеше да разбере за какво става дума. После той заслиза по стълбите и тя видя, че един млад прислужник доведе Пай от обора и Иън се качваше на коня си.

Той не се обърна назад към къщата. Излезе през портата и пое по улицата в нощта.

И с терзания и гняв тя се запита къде ли смята да прекара Иън нощта.

Алена бе решена, че може да е точно толкова резервирана, колкото и съпругът й, което бе ужасно трудно, понеже него непрекъснато го нямаше в къщата. Вестниците уверяваха гражданите, че конгресът продължава да се бори за компромисно решение.

Първите дни на януари наистина изглеждаха много студени.

Иън бе изключително любезен и грижовен в малкото часове, когато се прибираше вкъщи. И толкова отчужден, че на нея й се щеше да го зашлеви. Бебето трябваше да се роди съвсем скоро, но тя не можеше да спре ужасното чувство, че е сложена в чист, благопристоен шкаф и после са и затворили плътно вратата. Не трябваше да я виждат и да я чуват. Тя бе сигурна в това, защото, макар че Иън винаги бе вън от къщата, когато тя се събудеше сутрин, той се връщаше, за да вечерят заедно. Когато тя се опиташе да подхване разговор за състоянието на страната или поскаше да знае дали на него му е известно какво друго става, той отвръщаше с половин уста, а после сменяше темата. Когато тя спомена, че иска да поразгледа града, той й напомни, че е зима, че навсякъде има поледици и че трябва да се грижи за своето здраве и това на детето. Съвсем скоро щяла да може да се разхожда до насита.

Алена си помисли, че той й се изплъзва по някакъв неуловим начин. Знаеше, че не говори с нея за разцеплението в страната, защото бе решил да не се карат. За да не се кара, той я избягваше. Често излизаше от къщата нощем. Държеше се дистанцирано и почти не я докосваше. В нея вряха нетърпение и гняв и бе по-ужасно да знае, че трябва да овладее гнева си или да чуе, че е разстроена поради напредналата й бременност. Искаше й се да го засипе с яростни удари и в същото време я беше страх.

Бе стояла във Вашингтон малко повече от седмица, когато Хенри й донесе бележка от Иън, в което се казваше, че той няма да се прибере за вечеря, че ще ходи на събиране, където били поканени в дома на някоя си мисис Роуз Грийнхау.

„Макар и да бях отказвал преди това, естествено — пишеше Иън — полковник Магий намекна открито, че трябва да присъствам. Салонът на мисис Грийнхау е може би най-изисканият във Вашингтон. Мистър Грийнхау почина преди няколко години и Роуз е майка на четири деца, но тъй като наскоро загуби дъщеря си Гъртруд, в последно време не бе давала много приеми. Поради факта, че мисис Грийнхау е толкова забележителна жена и успява да събере всички страни на едно място, а много повече се постига с лично приятелство, отколкото с по-официални, дипломатически средства, аз ще отида за малко. Няма да закъснявам, но не ме чакай.“

— Може би ще искате да ви сервирам вечеря в стаята, мисис Макензи? — предложи Хенри.

Алена замислено потупа с бележката на Иън брадичката си и каза:

— Не, мисля, че не, Хенри. Мисля, че самата аз ще изляза за малко.

Хенри не бе достатъчно бърз да скрие изненадата си.

— Но, мисис Макензи…

— Да, Хенри?

— Мисис Макензи, бебето…

— Бебето се нуждае от чист въздух — увери го тя.

— Ама…

— Моля те, Хенри, прати Лили при мен, ако обичаш.

Хенри затвори уста. Когато излезе от стаята й, Алена се забърза към тоалетната си масичка. Поканата от мисис Грийнхау бе дошла адресирана до нея. Тя я бе отворила и бе казала на Иън за нея по време на вечерята, но той бе изтъкнал бебето, лошото време, с което тя изобщо не бе свикнала и съвсем скорошната треска, която бе изкарала.

Но не можеше да понася повече да е затворена в къщата. Жадно четеше вестниците, но новините бяха пристрастни и тя нямаше търпение да чуе какво говорят хората. Вашингтон оставаше пълен с най-различни мнения и тя бе убедена, че може да намери някой южняк, който да говори по-охотно от съпруга й по държавните въпроси.

И повече не можеше да понася да чака да се срещне с дъщерята на полковник Магий.

Лили, която обикновено бе най-горещата й подкрепа, й помогна да се облече с явно неодобрение.

— Това просто не е прието — уведоми я Лили. Първата ти грижа трябва да е…

— Бебето. Бебето ми е съвсем наред.

— Ако паднеш…

— Няма да падна. Лили, полудявам. Заключена съм сам-самичка тук, на Север…

— Не си заключена.

— Добре тогава, ако не съм в затвор…

— Освен това той сигурно ще е бесен — Лили имаше предвид Иън.

Алена срещна очите на Лили в огледалото.

— Предполагам. Но ще трябва да се примири, както го правя и аз — рече тя просто. — Лили, не можеш да ме разубедиш, така че, моля те, направи косата ми колкото можеш по-добре.

Лили изпусна дълбока въздишка, но продължи да подрежда косата на Алена.

Трийсет минути по-късно Алена бе готова.

Тя се погледна загрижено в огледалото. Отново бе напълняла, но бузите й не бяха закръглени и още имаше трапчинки на ключиците. Тя леко прехапа долната си устна, като й се щеше да може да се пристегне с корсет. Роклята й бе черна, понеже колкото и да й се щеше да изглежда красива, тя спазваше траур за баща си. Каза си, че черният цвят прикрива малко големия й корем. Дженифър й бе помогнала да нагласи роклята и сега тя имаше малко старомоден вид с талия, прихваната с панделки точно под гърдите, така че роклята се спускаше на меки дипли надолу. Тя си каза с въздишка, че няма да изглежда привлекателна, но поне бе доста прилично облечена.

Като слезе долу, наметна пелерината върху раменете си и помоли Хенри да повика файтона, тя усети миг на паника. Иън щеше да е бесен. Ами ако беше там с Риса Магий?

Алена прехапа долната си устна. Поканата бе адресирана до нея. И тя щеше да отиде, реши Алена. По дяволите всичко друго.

Риса Магий отпиваше шери и се преструваше, че й е интересно с добрия приятел на баща й, полковник Монтгомъри, докато старецът не спираше да приказва за някакво индианско нападение на Запад.

Прииска й се тя самата да е на Запад — или даже в проклетия Юг. Навсякъде освен тук. Но възпитанието на Риса цял живот бе свързано с военните. Баща й бе поискал да е тук и тя дойде — понеже това бе неин дълг. Не можеше да скрие колко не й е по сърце почти всяка задача. Не че събирането бе неприятно — стаята бе пълна с бляскави, интелигентни, очарователни хора. Хора, които със сигурност щяха да играят важни роли в драмата, която се разиграваше в страната. Имаше много полковници, както и майори, имаше дори няколко генерала, както и политици, писатели, бизнесмени и свещеници.

Но сред майорите бе Иън Макензи и колкото и да се опитваше, Риса откри, че е почти невъзможно да се преструва, че между тях не е имало нищо. Но после…

Иън се бе оженил за друга.

Естествено бе дошъл право при нея да й съобщи, макар че слуховете вече бяха стигнали до ушите й. И знаеше колко го е боляло да дойде при нея. Риса вярваше с цялото си сърце, че това е било ужасно болезнено за него. А когато усетеше погледа му върху себе си, знаеше, че той още я смята за повече от привлекателна и през цялото време бе съзнавала, че всъщност я иска… Естествено съпругата му бе някъде в джунглите на Флорида и, убеждаваше се тя, между него и жена му нямаше нищо, освен брака им — насилствен брак, който благоприличието и обстоятелствата бяха наложили. Тя си внуши и че Иън се е оженил за жалка, позастаряла мома, несъмнено грозна като вещица. И с изненада установи, че й се искаше да не е прекарала толкова време във флиртуване и да не бе чак толкова самоуверена. Но след като бе израснала сред море от мъже, тя съзря с доста голяма доза самочувствие. Естествено бе имала многобройни ухажори и бе видяла най-интелигентните, смели и интригуващи мъже в страната. Бе отхвърлила няколко забележителни млади мъже, преди да се спре на Иън. Само че го бе сторила твърде късно. И сега за свой ужас тя откри, че понякога й се иска да е имала благоразумието да го прелъсти незабавно. Тогава можеше именно тя да е с него, да очаква детето му и да го подкрепя в любовта му към Съюза.

Млад мъж с къдрава кестенява коса и гневни очи внезапно се приближи до Иън. Риса се напрегна, за да чуе разговора и разбра, че човекът е от Алабама и току-що е подал оставката си, за да се върне вкъщи в очакване щатът му да напусне Съюза. Той бе ядосан, задето Иън още не сторил същото. Иън му отвърна с равен, добре овладян глас — без да спори и без да се съгласява. Защитаваше позицията си.

Риса реши, че може да иде при Иън и да го докосне.

Да го спаси.

Имаше добро оправдание, за да го стори.

— Полковник, бихте ли ме извинили? — обърна се тя към приятеля на баща си, като гледаше как веждите му се повдигнаха високо върху челото му. — Мисля, че един приятел има нужда от помощ — продължи тя и отпрати ослепителна усмивка към стареца.

— Разбира се, мила, разбира се!

Риса пъхна чашата си с пунш в ръката му и бързо се извърна към Иън. Музикантите тъкмо бяха засвирили един валс, който я улесни.

— Господа! — рече тя, като се намеси между мъжете с жив ентусиазъм. — Ще бъдете ли така добри да ми обърнете внимание? Иън, знам, че мога да съм само лош заместник на жена ти, но може би ще ми позволиш този валс?

Очите му срещнаха нейните развеселени — и както винаги в тях имаше частица болка и неудобство. Но отвърна бързо и галантно.

— Мис Магий — промълви Иън, — убеден съм, че никога не може да си лош заместник за когото и да било. Всъщност сигурно съзнаваш, че красотата ти надминава себе си с всеки изминал ден.

Очите му докоснаха нейните. В тях сякаш винаги имаше малко син огън. Въпреки волята си, усети как сърцето й лудешки затуптява. Отново й се прищя да се бе опълчила срещу приличието и порядките и да го бе прелъстила, когато имаше тази възможност.

— Благодаря ти, че ме спаси. Справи се блестящо.

Тя обичаше топлината му. Да танцуват. Какво прекрасно хрумване. Тя можеше да се доближи до него, да го почувства, да усети силата, дъха, уханието му…

Сърцето й трепна още по-осезаемо.

— Ммм… защо казваш това? — попита тя и си напомни, че външно изглеждаше, сякаш тя просто бе поканила свой стар приятел да потанцуват — женен приятел.

— Всеки момент ще чуем, че Флорида се е отцепила.

— Може би ще гласуват против…

— Няма абсолютно никакъв шанс.

— Какво ще направиш? — попита Риса.

— Все още не знам — рече той, а после очите му отново докоснаха нейните. — Всъщност знам. Няма да си подам оставката. Мисля, че отделянето е лудост, а робството — несправедливо. Ако страната се раздели мирно и тихо, може би накрая ще си подам оставката и ще се върна у дома, за да стана истински плантатор. Това е крайният ми замисъл. Но ако избухне война, предполагам, че ще стана пълен изгнаник.

— Не и тук, Иън! — увери го тя с разпален шепот. — Никога няма да си изгнаник тук.

Той разтегли уста в бавна, изкривена усмивка и я погледна в очите, докато двамата се носеха по пода.

— Тук не. Но именно това е тъжното, Риса. Аз обичам дома си. Страстно. И именно там ще съм изгнаник. Да не говорим, че… — започна той, а после рязко се спря.

Риса не знаеше какво я караше да действа толкова прибързано.

— Да не говорим, че ще си изгнаник в собственото си легло, нали? — довърши тя.

Той я хвана по-здраво през кръста. Очите му бяха много студени, много твърди и тя не знаеше дали погледът е предназначен за нея… или за отсъстващата му съпруга.

— Жена ми ще трябва да приеме избора ми. Аз съм решил — заяви той.

После направиха още един кръг из стаята под съпровода на сладките трели на три цигулки. Като се обърнаха, Риса видя, че предната врата се отвори. Роуз Грийнхау поздрави една зашеметяваща дребна блондинка, загърната в черна кадифена пелерина.

Риса не знаеше как, но разбра.

Южнячката на Иън бе дошла да огледа сама северното общество.

Висока, тъмнокоса жена отвори вратата, когато Алена позвъни. Алена бе готова да избяга, но се смъмри и нервно реши, че щом е стигнала дотук, трябва да влезе.

Тафтените поли на жената прошумоляха и сладко ухание на парфюм изпълни въздуха край нея. Алена реши, че тя е около четирийсетте, изключително красива с особена виталност, трептяща по лицето и в очите й. Очите й бяха много тъмни, както и косата й. Тя имаше прекрасна усмивка и изглеждаше впечатляваща във всяко отношение.

Жената плъзна поглед по Алена и явно реши, че тя трябва да е сред поканените.

— Добър вечер. Заповядайте — рече тя със сърдечна усмивка. — И кажете ми, моля ви, с кого имам честта да се запозная?

— Аз съм Алена Макензи — бързо изрече тя. — Мисис… Грийнхау?

— О, да, наистина! Аз съм Роуз Грийнхау — рече очарована жената. — А вие, естествено, сте жената на Иън! Колко съм глупава, трябваше да се сетя, но просто… ами, скъпа моя, в тази пелерина състоянието ви изобщо не си личи, а аз разбрах, че съвсем скоро очаквате да родите?

— До края на януари, струва ми се — каза й Алена.

— Ами, май все гледаме да прикрием истинските неща в живота, а? И затова много жени се държат като щрауси и се крият, когато би трябвало да се разхождат с гордост. Децата са дар божи.

— Вие имате ли деца?

— Имах четири дъщери. Наскоро загубих една от тях. Моля ви, заповядайте. Толкова е хубаво, че сте тук. Извинете, не ви очаквах. Отначало Иън се извини, че вие двамата не може да дойдете, но после явно са му повлияли да дойде… Мисля, че командирът му изрично го помоли да присъства тук тази вечер за някои неофициални разисквания. Но той трябваше да ме предупреди, че и вие ще дойдете!

Алена не беше сигурна какво да отвърне. Радваше се, че не се наложи, понеже Роуз Грийнхау не дочака отговор, а я въведе в стаята.

Сърцето на Алена се смрази. Понеже съпругът й танцуваше с най-красивата жена в стаята. Дъщерята на полковника?

Тя бе стройна и слаба, но тънката й талия изглеждаше още по-съвършена и подчертана от прекрасния бюст, който се надигаше от деколтето й. Тя бе смугла, косата й бе мека и гладка като тъмен самур. Лицето й бе перфектен овал, а очите й — светлозелени. Нюанс, който се промени, щом се спряха на Алена, и после потъмняха до тъмно морскосиньо.

— Елате, скъпа, да намерим съпруга ви и да ви запозная с хората наоколо — рече Роуз Грийнхау, като добави шепнешком: — Всички просто умират да се срещнат с вас. Толкова ще се зарадват на появата ви.

Алена се съмняваше, че светските дами във Вашингтон ще се радват да я видят. Естествено щяха да осъдят присъствието й и тя можеше да раздухва клюките още дълго време. Но пък това щеше да е нещо ново за нея.

Въпреки това, тя копнееше да избяга. Особено сега, когато дъщерята на полковника я гледаше с прекрасните си зелени очи от прегръдките на Иън.

Дъщерята на полковника прошепна нещо на Иън и той се извърна.

Изненадан. Истински изненадан.

Иън умееше добре да прикрива мислите и чувствата си. Издаваше много малко. Но Алена го познаваше. И видя как кръвта пулсира в гърлото му и очите му бързо потъмняха и разбра, че е ядосан. Изведнъж й се прииска да се скрие, но не можеше. Един прислужник дойде да вземе пелерината й и тя остана по черната си дантелена рокля, насили се да се усмихне и протегна ръка, докато Роуз Грийнхау я побутна към една красива възрастна двойка и ги представи.

Все повече хора се приближаваха, мъже и жени. Алена се бореше с изкушението да се разтрепери, усмихваше се изящно и отговаряше толкова добре, колкото можеше. После осъзна, че мисис Грийнхау я представя на дъщерята на полковника, младата жена с кадифената тъмна коса, красиви зелени очи и невероятно тънка талия.

— А, ето те и теб, скъпа Риса! Това е Алена, жената на Иън. Риса е дъщеря на полковник Магий, така че естествено вие трябва да станете добри приятелки!

Алена и Риса се втренчиха една в друга с насилени усмивки.

— За мен е удоволствие, мис Магий — успя да промълви Алена.

— Удоволствието е мое — отвърна любезно Риса. — Иън е дотолкова част от живота ни — двамата с баща ми нямахме търпение да се запознаем с теб.

— Но, скъпа моя! — възкликна една от по-старите дами, на които Алена току-що бе представена. Мисис Макнали, помисли си Алена. Съпругът й бе в конгреса. — Няма нужда да се криеш! Обществената сцена тук винаги е толкова оживена и ти просто трябва да си част от нея! Колко жалко, че не си идвала по-рано!

— Но, Клара, миналата година мисис Макензи бе болна и не бива да искаш твърде много от нея — рече Риса вежливо.

— Бях болна… но сега съм съвсем добре — Алена увери другата жена. — Е, като изключим…

Красивата Риса я гледаше и любезно я чакаше да продължи. После странният проблясък в очите на другата жена накара Алена да разбере, че Риса току-що е осъзнала положението си. Че Иън очевидно няма почти нищо общо с нея.

Алена затвори очи и внезапно й прилоша. Тя носеше пръстена му, детето му, името му, каза си тя. И това естествено нараняваше другата жена.

Жената, за която бе смятал да се ожени.

— Всъщност наистина се чувствам изключително добре — рече тя. — Бих могла… да изкача планини! — заяви тя сладко.

— А! — промълви Риса и внезапно повдигна вежда. Алена леко се извърна, като осъзна, че Иън стоеше зад нея. С пелерината й.

По гърба й полазиха тръпки. Очите му изглеждаха почти черни.

— Любов моя — започна той с тон, който не издаваше подобно чувство. — Не мога да се добера до теб — направо са те обградили. Толкова е хубаво, че дойде, но мисля, че постоя доста, нали?

Тя се бореше с изчервяването, което изгаряше страните й и се чувстваше като дете, на което му се карат. Пред Роуз Грийнхау, Риса и мисис Макнали — цялото вашингтонско общество.

— Наистина се чувствам прекрасно — настоя тя леко. Но внезапно усети, че не е така.

Чувстваше се…

Наводнена.

За част от секундата тя не знаеше какво се е случило. Но Дженифър я бе предупредила за всички етапи на раждането и тя разбра какво е станало, когато полите й подгизнаха, още докато се опитваше да проумее как може съдбата да се обърне така: водата й бе изтекла. Бебето идваше.

Тя не бе усетила и най-малката болка…

Освен сега. Внезапна, ужасна болка. Като нож, който се заби в гърба й.

Завладя я паника. Тя усети как кръвта се отдръпва от лицето й. Колкото и да е странно, видя именно блестящите зелени очи на Риса Магий да срещат нейните с разбиране. Задържаха погледа й сякаш един безкраен миг, но в действителност бе само няколко секунди.

Тя се обърна плавно и събори голямата светла бира от ръката на някакъв политик, стоящ наблизо.

— Толкова съжалявам. О, боже, залях всичко!

— Алена, скъпа, не се притеснявай, няма нищо — увери я Роза спокойно.

И макар Алена да бе благодарна, тя бе и унижена, когато Риса се наведе и тихо предложи:

— Иън, мисля че може би сега трябва да заведеш жена си в къщи. Бързо.