Май 1860
Симарон
— За бога, какво по дяволите…
Най-напред Иън видя странната групичка, събрана на моравата му. Група млади мъже, няколко от тях в униформа, стояха срещу млада жена. Жената държеше сабя, както и един от униформените.
Що за нелепица се разиграваше на моравата на баща му?
Той възседна Пай и препусна към свадата, готов да спаси жертвата.
Само дето жертва нямаше. Той чу смеха й и бързо дръпна юздите, като по този начин пръв видя непознатата си гостенка — и я видя в действие.
— Парирането, казваш?
— Да, скъпа господарке, и въпреки това именно силата на намушкването дава най-голямото предимство на мъжа!
Мъжката публика се засмя на двусмислието.
— Силата, казваш, на намушкването? Парираш, намушкваш, парираш, намушкваш, така ли? — гласът й бе мек, сладко женствен, само с лека острота. Тя бе измамно крехка, елегантна и ангелска на вид. Дори не трепна при намека. Не се сконфузи.
Действително, помисли си Иън, в гласа и маниерите й имаше нещо, което трябваше да предупреди младите ухажори, че тя знае какво прави. Държеше умело кавалерийска сабя в дясната си ръка. Сабята изглеждаше доста нелепо, тъй като момичето имаше вид на най-идеалната и очарователна южняшка красавица. Дневната й рокля бе от бял и син брокат, подходящо семпла за следобед и все пак подчертаваше талията, хълбоците и гърдите й.
Косите й бяха с цвят на меко жълто злато. Очите й подхождаха на великолепието на косата. Също златисти, като котешки и точно сега… проблясваха леко като на хищник.
Знаеше, че може да завладее всеки мъж, който си избере.
Внезапно се стрелна напред. Последва бърз сблъсък на стомана при срещата с опонента. Дуелираше се със светкавична бързина, грация и хитра безскрупулност.
Сабята на опонента й описа кръг във въздуха през поляната и падна в храстите.
Като стигна до дома си точно навреме, за да види странния дуел, Иън Макензи усети, че изпитва силно любопитство към малката кокетка, която току-що бе успяла да направи един наперен младеж на глупак.
Победеният носеше униформа на кавалерийски капитан. Името му бе Джей Пиърпонт. Иън го познаваше бегло от базата в Тампа. Трябва да му се признае, че понесе поражението си с добри маниери и печално чувство за хумор.
— Браво! — извика той.
От тълпата се надигна смях.
— Джей! Победен си от жена! — подкачи го някой.
— Ами естествено, скъпи господине, нали имах толкова добър учител в лицето на Джей — изръкопляска поласкана пъргавата красавица. — Доказахме, че не голямата сила на мъжа е най-доброто му оръжие, а по-скоро начинът, по който мисли.
— Господа! — извика Джей. — Дамата е невероятно добра ученичка.
— Разбира се. Научих всичко от този войник през последните десет минути! — съгласи се тя.
Отново се разнесе смях и болката от поражението на Пиърпонт се уталожи. Пиърпонт й се поклони. Тя направи дълбок реверанс.
Десетината младежи на моравата се скупчиха по-плътно, като се бореха за вниманието й и пърхаха наоколо като ято молци около пламък.
Смехът й бе като камбанен звън във въздуха. Усмивката й, реши Иън, бе абсолютно смъртоносна. Наистина не можеше да се сети да е виждал друга толкова жизнерадостна красавица, толкова грациозна — и арогантно уверена в уловките си — през целия си живот. Тя бе превърнала флиртуването в изящна наука, ослепително изкуство.
Младите мъже край нея бяха глупаци, помисли си той. Тя си играеше с всички тях. В този момент почувства тъжно веселие, като си помисли колко мъка би могла да донесе на неговото сърце, ако не беше Риса. Ала понеже той си бе наумил да се жени за най-самоуверената и красива дъщеря на полковник Ангъс Магий, можеше с лекота да се отдръпне от тази малка чаровница и да съжалява мъжете, които ще се уловят в мрежата й. Въпреки това тя бе направо невероятна и той се канеше да скочи от Пай и да поиска да се запознаят. Но чу майка му да го вика от верандата.
Майчината радост в гласа й бе толкова голяма, че тя веднага измести за момента другата жена. Преди да стигне до верандата, Иън скочи в движение от коня си, така че се приземи право на първото стъпало. Втурна се по стълбите, награби Тара Макензи в обятията си и я завъртя на верандата.
— Ей, мамо! Липсваше ми! Ти си лъчезарна, както винаги.
Тара се засмя и запъхтяна стъпи отново на краката си, като се протегна, за да стисне с ръце бузите му и го погледна право в очите.
— Иън — рече тя засмяна, — първородният ми, моя гордост и радост! Толкова се радвам, че можа да си дойдеш днес!
— Имам три дена отпуск и още два да се върна обратно във Вашингтон, майко. — Той се поколеба и добави сериозно: — Трябва да поговоря с теб и с татко.
Тара се намръщи и Иън съжали, че е избързал с това. Майка му не бе някоя сантиментална красавица, а още по-малко наивно парниково цвете. С наближаването на средна възраст тя си оставаше красива жена. Златната й коса не бе загубила и частица от блясъка, който имаше още от детството на Иън. Тя бе слаба и изящна, идеалната стопанка за обичния Симарон на баща му. Но макар да олицетворяваше нежната южняшка женственост, нейният свят бе много по-широк. Несигурната позиция, която Макензи винаги бе заемал по семинолския въпрос във Флорида, бе накарала Тара да се интересува от политика през цялото време. Още като я погледна, Иън разбра — тя знаеше, че страната се държи косъм.
— Нещата са даже по-лоши, отколкото изглеждат, така ли? — попита тя меко.
Тя се намръщи още повече. Иън поклати глава. Подобно на много други Тара не искаше да повярва, че страната ще се раздели на две, че може да избухне война.
— Знам, че във Флорида има дива и яростна фракция. Все пак ние сме робовладелски щат и хората могат да са непреклонни, като стане въпрос за опазване на собствеността им. Но, Иън, по-здравомислещите глави не може да не надделеят.
— Не и ако изберат Линкълн за президент. Майко, знаеш какво мислят повечето от съседите ни!
— Съмнявам се, че Линкълн изобщо ще бъде включен в избирателната листа във Флорида — рече Тара. — Наистина, избирането му засега изглежда доста невероятно.
Иън сви рамене. Може би е така. Но по време на един отпуск с приятели в Илинойс той бе видял Ейбрахам Линкълн да говори и бе сигурен, че тези, които никога не са го виждали, сериозно подценяват този човек.
Иън поклати глава.
— Е, няма да е утре. До изборите няма да стане нищо, поне това е сигурно. Но въпреки това… с нетърпение очаквам вашето празненство днес, макар че демократите и витите вече са започнали да разискват този въпрос помежду си!
Внезапно тя поклати глава.
— Скоро ще сервираме чая. Бързо се поосвежи, скъпи, и слез долу. Ти си най-добрият възможен подарък за баща си. Той е като дете, което умира от нетърпение да те види.
— Джулиън и Тиа прибраха ли се вече?
— Джулиън работеше в Сейнт Августин, нали знаеш. Трябва да си дойде до довечера и ще мине през училището на Тиа, за да докара и нея. Побързай, скъпи.
— Добре.
Той я целуна по челото.
— Ей сега слизам, майко.
Иън обожаваше Симарон. Къщата бе самото съвършенство. Баща му и чичо му я бяха проектирали и построили, когато тази област навътре към реката от залива Тампа бе само пустош.
Стаята му бе изключително просторна, както и цялата къща. Леглото му бе голямо, направено от дъб, резбован в Англия, мъжествено творение с крака на лъв и крилати грифони на таблото над главата му. Цветовете бяха на наситено тъмно дърво. Персийският килим под леглото бе в блестящи сини и алени цветове, а пердетата на прозореца също бяха украсени с богата синя бродерия.
Прозорците на втория етаж всъщност се отваряха като врати, които водеха към балкона. Иън излезе и хвана парапета. Оттам погледна към земния склон, към реката на север и към потока, който се отделяше от нея, населен от речни видри и някои от най-красивите птици, населявали земята. Той леко се извърна и погледна към дълбоката борова гора на юг, заграждаща малките островчета от бяла цивилизация, изникнали тук. В далечния край на гората имаше шубрак и в този шубрак — един вир, рукнал от извори под земята. Дори през зимата тревата на поляната бе изумрудено зелена. Реката течеше наситено тъмносиня и боровете се издигаха с величествена красота към лазурно синьото небе.
Той намери вода в каната на мивката и бързо се освежи. Въпреки това стигна точно пред трапезарията навреме, за да види слугите да изнасят яденето и да чуе събралите се да вдигат тост с чашите си с лимонада, за да поздравят Питър О’Нийл по случай годежа му с Елзи Фич.
Следваха поздравления. Елзи бе хубава, мила — малко апатична според Иън — но за човек като Питър вероятно така бе най-добре.
Освен това беше много, много богата.
— Иън!
Гласът на баща му. Зад него. Иън забрави всичко, потънал в прегръдката на баща си. После Джарет отстъпи на крачка от сина си и го изгледа с тъмни като въглен очи.
— Изглеждаш чудесно, сине. Наистина, прекрасна гледка за тези остаряващи очи.
Иън се засмя.
— Като говорим за остаряване, честит рожден ден, татко.
— Наистина е честит. Всичките ми деца ще са си у дома. Нямам търпение да прекарам малко време с вас, да чуя какво става по света.
— Татко, не съм съвсем сигурен, че ще искаш да чуеш за света. Не можеш да си представиш каква е ситуацията.
— Имай ми доверие. Видял съм какво ли не. Ще успея да си представя всичко, което ми съобщиш. Много се страхувам за страната и за щата ни.
— Разделянето във възгледите става толкова дълбоко, че се боя, че никога няма да може да се поправи.
— Ще поговорим по-късно — каза Джарет. — Мисля, че майка ти току-що изпрати господата в библиотеката и една сюрия млади дами ще тръгнат към стълбите, за да подремнат преди вечерните празненства. Естествено предполагам, че сигурно предпочиташ да си обграден от млади дами, но чичо ти ще иска да те види и не толкова младите дами ще прекарат само няколко минути с господата, така че и леля ти да може да те целуне и прегърне.
— Неотдавна видях чичо Джеймс и леля Тийла. Казаха ли ти?
— Изглежда, че те наистина те виждат по-често от нас, след като прекарваш толкова много време в базата в Кий Уест. Хайде, да идем в библиотеката и да се дръпнем от пътя на дамите.
— Както желаете, сър — рече Иън. Той последва баща си с недоволно изражение.
Както Джарет го бе предупредил, тъкмо бяха влезли в библиотеката, когато антрето сякаш се изпълни с кикотещи се, пухкави създания, всички облечени в поли, пълни с толкова много колосани фустанели, че вероятно можеха да служат за строителни подпори. Няколко от тях, дъщери на стари приятели, забелязаха Иън и го прегърнаха и целунаха за добре дошъл.
В суматохата му се стори, че вижда вихър на сини брокатени цветя и деликатно лице с цвят на слонова кост: блондинката със златните коси, която се дуелираше, заобиколена от почитатели на поляната.
Преди да успее да разпита баща си за момичето, обаче, в коридора се появи леля му.
— Иън! — поздрави го тя със задоволство и той я посрещна с прегръдка и целувка по бузата и когато отново вдигна поглед, малката огнена сирена бе изчезнала.
— Почакай. Почакай, моля те. Трябва да почакаш!
Алена почти бе успяла да избяга от къщата.
Почти.
Бе стигнала до задните врати, които се отваряха от голямото антре и водеха към гъстата борова гора отзад. Като чу да викат името й, тя се поколеба за миг, но не твърде дълго. Питър О’Нийл я бе видял. И сега бързаше към нея.
— Питър, остави ме! — заповяда тя твърдо.
Ала Питър продължаваше да се приближава с тъжно упорито изражение на лицето. Красиво лице — поне така си мислеше до днес. Очите му бяха водно сини, чертите му — чисто аристократични, а косата му бе светлокафява и дълга до раменете, с естествено начупени краища. Той бе елегантно облечен в сив редингот, колосана бяла риза и брокатена жилетка. Обаче сега може би за първи път тя го изгледа от главата до петите и не усети никакво чувство. Водните му очи не бяха красиви, а безволеви.
Въпреки това хватката върху ръката й бе здрава.
— Трябва да говоря с теб! — рече той настоятелно. Задърпа я силно за ръката.
Тя можеше да се отскубне от него. Можеше да заплаши, че ще вика. Питър щеше да пусне ръката й като горещ картоф — той презираше всякакви скандали. Но въпреки разумните й намерения, тя му позволи да я отведе от вратата.
Грешка. Откри, че я води в килера на иконома.
Е, може би любовта умира трудно, самоиронизира се тя.
— Какво има, Питър?
— Щях да ти кажа, че баща ми е твърдо решен да ме ожени за Елзи Фич, стига да можех! — извика той.
Е, днес той бе направил признание пред всички. След като повечето гости бяха пристигнали за следобедния чай у мисис Тара Макензи, Питър О’Нийл стана заедно с Елзи и обяви, че ще се женят. До този момент Алена се забавляваше чудесно. Баща й не напускаше често острова им в далечния юг и тя много рядко се смесваше с обществото. Въпреки положението и известността си като учен, баща й не бе сред заможните класи и те бяха приятели със семейство Макензи от Симарон само защото бяха много близки със семейство Макензи от Мирабела. Алена не бе свикнала с вниманието, което получаваше от младите мъже днес и наистина се чувстваше въодушевена. Зряла. Желана. Бе забавно да изпробва таланта си за флиртуване. По ирония дори си мислеше, че може да е забавно да накара Питър поне малко да ревнува.
— Е, Питър, желая ти всичко най-хубаво. Сега ме остави да мина.
Но когато се опита да мине покрай него, тя усети бегла тревога. Той я хвана за раменете и я притисна с гръб към стената, като внезапно заговори много бързо:
— Алена, за бога, недей да ме измъчваш! Сега нямаме време. Господи, не виждаш ли колко те искам? Аз съм отчаян, Алена, ти ме направи такъв. Ела с мен в гората…
— В гората! — възкликна тя. — В гората? С теб? — О, боже, тя щеше да избухне в смях или в плач. Гората! Именно натам се бе запътила, но отиваше сама. Сама! Имаше нужда да остане сама, да не усеща докосването му, да не се чувства толкова предадена, толкова глупава!
— Алена, аз те обичам, трябва да те имам. Като те гледах днес с младежите, си мислех, че ще избухна от ревност. Трябва да си моя. Ти не разбираш, трябва да ме чуеш. Обожавам те! Господи, толкова съжалявам, че не можем да се оженим, но пък можем да се възползваме от това, което имаме. Аз съм богат. Мога да…
— Питър, престани! Не мога да повярвам, че ми казваш тези неща. Не мога да повярвам, че сега, след като си се обрекъл на друга…
— Не ставай глупава, Алена! Боже господи, не виждаш ли истината! На нито един уважаван млад мъж няма да му позволят да поиска ръката ти за брак.
— Какво каза? — промълви тя упорито.
— Но, скъпа моя, трябва да разбереш това. Баща ти няма почти пукната пара. Ти си израснала в абсолютната пустош с диваците! Но това не бива да те разстройва, защото аз наистина те обожавам, Алена. Ще ти дам всичко, абсолютно всичко, което мога…
Думите му увиснаха недовършени. Тя го изгледа невярващо. Устата му се приближи и преди тя да осъзнае намеренията му, той я целуваше, притискаше я по-плътно до стената, а тялото му бе долепено до нейното по начин, който ясно показваше какво очаква от нея.
Удивлението я смрази за няколко секунди, а после усети ръката му да опипва корсета й. Обзе я ярост. Тя рязко го срита с коляно и в мига, в който той изрева и отстъпи назад, тя силно го зашлеви през лицето.
— Питър, върви по дяволите!