Бунтарката

21

Алена се зарадва, когато много бързо се научи да си кореспондира с кодове. Много се възхищаваше на Роуз, понеже жената не бе оформила възгледите си сляпо, а бе прекарала известно време в конгреса, бе слушала дебатите на сенаторите и представителите. Знаеше няколко езика и често бе присъствала на дела във Върховния съд. Следвайки примера на Роуз, Алена реши да научи испански — език, с който вече бе запозната поради многото кубинци, които плаваха във водите на Флорида и многото индианци, които говореха испански. Роуз я бе уверила, че езиците могат да са добро оръжие на всяко бойно поле.

Но въпреки това малко след като Иън замина, Роуз каза на Алена, че трябва да ускорят операциите си. Бе страшно необходимо да пратят определена информация от другата страна на Потомак. Роуз прати Алена на юг през съюзническите линии, където трябваше да се срещне с един таен агент, капитан Луис, който щеше да я чака в покрайнините на Александрия. Информацията бе толкова важна, че не биваше да попадне у врага. Генерал Макдауъл от съюзническата армия планираше да направи изненадващо нападение над двайсетте хиляди войници на Боржар, събрани в Манасас Джанкшън, близо до потока Бил Рън, само на трийсетина мили от Вашингтон.

Алена, която пътуваше с една от прислужниците на Роуз, лесно можеше да стигне до Александрия. Тя намери капитан Луис, млад мъж в дрехи на обикновен фермер, да купува лауданум за главоболието на жена си. Алена бързо му подаде бележката и той й благодари.

Мина съвсем гладко, но когато се прибра вкъщи тази вечер, Алена се тресеше. Прекара цялата вечер, прегърнала Шон, дори когато той не искаше да го прегръщат. Каза си, че конфедератите бързо ще се справят с янките — все пак бяха привлекли толкова много от добрите бойци на Съюза! — и независимостта на Юга щеше да бъде приета. Югът можеше да поддържа толкова приятелски отношения със Севера, колкото Съединените щати с Канада напоследък!

Но битката при Манасас, или Бул Рън, започна само четири дни по-късно.

Половината от обществото на Вашингтон отиде дотам, за да наблюдава спектакъла.

Не и Алена. Тя си остана вкъщи, толкова нервна, че почти й прилоша.

След битката излезе и застана на улицата, вътрешно разкъсана, когато войската на Макдауъл, прогонена от конфедератите, главно защото въстаническата армия бе толкова добре подготвена за „изненадващата“ атака, се връщаше в града.

Осакатени, мръсни, кървави. Войници, които влачеха други войници с последни сили. Алена, Лили, Хенри и другите прислужници застанаха до оградата и подаваха вода на съкрушените, отпаднали мъже. Алена погледна лицата им — кални, с полепнали с кръв коси — погледна в очите им и видя ужаса на войната. Тези съюзнически войници се превърнаха в индивиди за нея и тя не можеше да не се почувства съкрушена от видяното.

Тази вечер плака. Но когато стана почти полунощ, чу някой да хвърля камъчета по прозореца й. Погледна навън и видя капитан Луис, в дрехите си на млад фермер, да се спотайва под един дъб. Тя нахлузи една рокля и побърза да излезе, за да се види с него.

— Само донесох едно благодарствено писмо — рече й той, а кафявите му очи бяха смели и сериозни. — Мисис Грийнхау има голяма заслуга за победата на южняците днес. Мисис Грийнхау… и други.

Алена кимна, като й прималя.

— Трябва да се гордеете — заяви й той.

— Видях войниците, които се връщаха от битката. Беше ужасно.

— Е, да — промълви той и кимна. — Но можете да се успокоите с това, мадам: по-добре повече от съюзническите войници да са сред мъртвите и ранените, отколкото нашите бунтовници. Война е, мисис Макензи, и трябва да избираме на чия страна да застанем.

Той повдигна шапката си и изчезна.

Като лежеше в леглото си тази вечер, Алена се опита да намери спокойствие. Тя не бе започнала войната. Можеше само да направи каквото е по силите й, както бе казал капитанът, за да спаси живота на южняците.

Десетина дни след битката при Манасас, тя получи изумителна и болезнена новина, когато някаква жена у Роуз, съпруга на съюзнически генерал, й подаде едно писмо.

Бе от Дженифър.

Лорънс Малой, обладан от революционна треска, не се записал към военните части във Флорида. Заминал на север и от Чарлстън се присъединил към армията под командването на Боржар като кавалерийски капитан. Сега бе мъртъв.

Убит при Бул Рън. Надупченото му от куршуми тяло било донесено от преданите му войници.

Писмото на Дженифър бе изпълнено не само с тъга, но и с омраза. Понеже редник Доби, който предал лошата новина на Дженифър й написал, че федералните се държали възможно най-противно — стотици от тях обстрелвали бедния й съпруг, дори след като дал заповед на хората си да се оттеглят! „Дано всички проклети федерални негодници да пукнат и да изгният в тази война!“ пишеше Дженифър. — „Казвам ти, Алена, от днес нататък ще направя всичко, което мога, за да се погрижа те да паднат. Ще рискувам всичко, понеже без Лорънс за мен няма живот.“

Останала сама тази вечер, Алена скърбеше за Лорънс — красив, смел, винаги мил. Те двамата с Дженифър бяха най-добрите й приятели. Дженифър бе споделяла скръбта й, а сега бе сама. Не съвсем сама, естествено. Брат й бе наблизо, баща й, доведената й майка. Тя имаше безценния си малък Антъни. Имаше чичо си и леля си и братовчедите си, Тиа, Джулиън… Иън.

Иън, съюзническия войник. Врагът.

Едва като отиде у Роуз и видя Риса, Алена отново усети угризения, задето помага на Юга. Риса й говореше с безкрайна тъга, бе отишла до болницата, за да помогне в грижите за ранените съюзнически войници.

— Чух за капитан Малой. Не познавам никой от семейството на Иън, но знам, че са били много близки. Много съжалявам.

Алена й благодари.

— Дженифър е… съкрушена.

— А Иън?

Алена поклати глава.

— Не знам. Не съм го виждала. Не знам къде е. Ти знаеш ли?

— Боя се, че не.

— Не знам абсолютно нищо — каза Алена нервно. — Не може ли баща ти…

— Иън е бил пратен на друга служба. Баща ми вече не му е командир. Всичко се променя. Баща ми предвождаше войниците в Манасас… без Иън — рече тя меко. — Просто съм благодарна, че баща ми оцеля. И се боя, че не знае нищо за Иън.

Той можеше да спре и да се заслуша и да си представи света такъв, какъвто винаги е бил. Беше лято, слънцето печеше неуморно и само гъстата зеленина на Евърглейдс прикриваше хората, зверовете и всички блатни твари от смъртоносната жега. Като затвори очи и се заслуша, той можеше да чуе полета на голяма синя чапла от близката вода, шумоленето на листата от лекия бриз. Като слушаше така, както чичо му го бе научил, можеше да долови даже плъзгането на змия в тревата.

— Е, майоре, какво мислите?

Иън отвори очи и се обърна. Джейк Чикопи стоеше само на няколко крачки от него и чакаше.

Джейк бе полу-семинол — човек, който живееше щастливо със семейството на жена си на един от хълмовете навътре в мочурищата. Двамата с Иън се познаваха от деца.

Джейк не се бе включил в съюзническата армия — нямаше да стигне чак дотам, че да се присъедини към организация, срещу която хората му доскоро се биеха. Но не можеше да подкрепя и Юга, защото беше против робството.

На Иън му се щеше и чичо му да гледа така на войната, но Джеймс не можеше. Като клекна, за да разгледа терена наоколо, Иън имаше чувството, че някой сякаш сграбчи сърцето му и го стисна здраво. Бе чул за смъртта на Лорънс в Манасас. Чак като навлезеше толкова навътре в блатата, колкото сега, започваше да му липсва връзката със света. Обикновено чуваше какво става доста бързо, понеже използваше Кий Уест за главна база и корабите идваха и си отиваха доста често, като носеха новини и запаси. Сега обаче бе изолиран в блатата вече няколко дни. С Джейк бе установил подвижен лагер насред вражеска територия — толкова прикрит от това, което повечето хора смятат за смъртоносната опасност на блатото, че никога нямаше да бъде открит. Хълмът бе висок, обрасъл с борове и ограден с вода от трите страни, а последният пристъп към него бе естествено ограден от гъста редица дървета. Бе достатъчно близо до водата и достатъчно голям, за да се съберат няколко колиби и обор за конете. Иън трябваше да има коне тук, за да се придвижва бързо из полуострова.

— Е? — попита отново Джейк.

Иън отново го погледна. Дърветата бяха толкова нагъсто, че можеше да скрият дори сгради — а той искаше само няколко колиби. Теренът щеше да е страшно коварен за всеки, който не е запознат с него.

Той кимна, поглеждайки към Джейк.

— Идеално е. Ще доведа хората си вдругиден и ще започнем да строим.

— Защо не утре?

Иън сви рамене.

— Трябва да уредя някои лични въпроси.

Тази вечер, под прикритието на нощта, той напусна мангровия бряг в малка лодка с гребла. Тръгна сам. Бе само по панталони, бос и гол от кръста нагоре, не защото искаше да захвърли униформата си, а заради жегата.

Стигна до Беламар. Още докато се приближаваше до брега, той чу гневен женски глас да вика към него:

— Стой!

Той се намръщи и продължи напред.

— Стой или ще ти пръсна мозъка, по дяволите!

Бе гласът на Джен.

— Джен, аз съм, Иън.

Лодката му стигна до брега. Той я видя да стои на лунната светлина, с пушка, насочена в сърцето му. Обзе го жал. Тя все още бе красива, но бе измършавяла и изпита, а в очите й имаше див блясък. Не носеше рокля, а стари мъжки панталони, пристегнати с въже и мъжка риза и ботуши. Над челото й имаше ниско прихлупена смачкана сламена шапка.

— Джен, аз съм, Иън!

— Проклет, презрян янки! — извика тя към него.

— Дойдох да те видя, защото съжалявам. Ужасно съжалявам.

Бадемовите очи на братовчедка му просветнаха в тъмното.

— Махай се, Иън.

— Хайде, стига. Това е собственост на жена ми…

— И жена ти може да дойде, когато пожелае. Махай се или ще те застрелям. Ти си янки. Мразя янките.

— Джен, аз съм братовчед ти Иън!

Тя продължи да държи пушката насочена към сърцето му. Иън реши да не обръща внимание на това. Той прекрачи лодката си и стъпи на мокрия пясък.

— По дяволите, Иън, ще стрелям! — извика тя.

Той я погледна в очите — красивите й бадемови очи. Той помисли за добротата и нежността й, когато бе утешавала Алена при смъртта на Теди. Продължи да върви срещу нея.

Пушката се опря в гърдите му.

— Ще те застрелям, Иън.

Той се спря само за секунда. После бутна пушката настрана.

— Не, няма да ме застреляш, Джен, защото те обичам и съжалявам, страшно съжалявам.

Тя остави пушката да падне, когато той я взе в обятията си. И тя заплака.

Скоро още хора се изсипаха от къщата.

— Джен! — чу той гласа на леля си Тийла, изпълнен със загриженост.

— Дженифър! — извика Джеймс към дъщеря си.

— Джен! — обади се и Джером зад него. И после всички те впериха поглед в Иън. След малко чичо му въздъхна дълбоко.

— Сега трябва да си вървиш, Иън. Ти си врагът тук, нали разбираш.

Той усети как Дженифър се е залепила плътно за него и я прегърна здраво в отговор.

— Той не е врагът, той е племенникът ми! — рече Тийла вироглаво.

— Майко — уведоми я Джером тихо, — Иън е вражески войник. — Очите на Джером, тъмнокобалтови като неговите, прободоха Иън. — Иън знае, че трябва да върви. Боже господи, сега в тези води е пълно с бунтовници… Иън, глупако, тук си в опасност!

— Тази вечер е в безопасност в тази къща — настоя Тийла. Тя се извърна към мъжа си с насълзени очи. — Тук е в безопасност — повтори тя.

Джеймс изпусна дълга въздишка. Погледна дъщеря си, която продължаваше да хлипа в обятията на Иън. Вдигна безпомощно ръка.

— До утре трябва да те няма, Иън. Проклет да съм, ако оставя най-големия син на брат ми да бъде застрелян на собствената си земя. И проклет да съм, ако помогна на Съюза, разбра ли?

— Да — рече Иън и се запъти към къщата с роднините си, все още прегърнал Дженифър.

След като Тийла му сервира чиния от гъстата си яхния от миди, тя разказа на Иън всичко, което знаеше за семейството му. Тиа и Джулиън водеха обичайния си живот в Симарон, макар и да се говореше, че Симарон можело да бъде конфискуван.

— Какво? — възкликна разгорещено Иън.

— Няма да стане, в този щат все още имаме закони — рече Джеймс.

— Това бяха само слухове — съгласи се Джером убедено.

— Слухове — рече Тийла тихо и се поколеба само за миг, — подстрекавани от един стар познайник.

— Кой? — попита Иън рязко.

— Тийла, няма да му е от полза, ако научи — рече Джеймс, раздразнен от жена си.

— Съжалявам, Джеймс — рече Тийла, — но той трябва да знае. Беше онзи Питър О’Нийл, който естествено още е огорчен, че ти се ожени за Алена.

— Защо? Та нали той се ожени за Елзи Фич?

— Да, разбира се, но… той е арогантен млад глупак и винаги е бил такъв. Взел е парите на баща си и се е произвел в капитан на кавалерийска част.

— Така че Питър се кани да разруши Симарон, за да може да си отмъсти! — възкликна Иън ядно, като тропна с юмрук по масата.

— Нищо няма да се случи със Симарон — рече убедено Джеймс. — След като Джулиън Макензи официално е причислен към южните сили, никой няма да пипне Симарон. Джулиън вече си е спечелил завидна репутация като лекар. Имаха епидемия на заушка и всичките му пациенти оцеляха. Ранените също… — Като погледна към Иън, чичо му въздъхна раздразнено. — Не биваше да ти казваме.

— Има нещо друго, което трябва да ти кажа — каза Джером с въздишка след малко, а после отново погледна към Иън. — Приех назначение в Конфедерацията.

— Като…

— Капитан на Милост.

— Милост — шхуната, проектирана от теб, която бе построена до Ричмънд?

— Това ще е корабът ми — рече Джером нехайно. Той смукна от пурата си и гледаше как димът се вие във въздуха. — Моля се на бога да не се срещнем в битка — рече той просто.

— Да не дава господ! — подкрепи го Иън, като вдигна бутилката бренди. Той преглътна една голяма, глътка и я подаде на братовчед си.

Пиха до късно.

Тази вечер Иън спа в леглото на Алена. Спомни си как я прегръщаше, галеше я и тя му липсваше…

Тъгуваше по нея. Копнееше за нея.

Молеше се за нея.

За семейството си.

И за себе си.

Той тръгна от Беламар още като почна да се развиделява.

В следващите дни построи лагера си. Бе избрал осем войника за отряда и бе доволен от всеки, особено от един на име Сам Джоунс, който бе служил в Кий Уест доста време и бе запознат както с историята, така и с терена на Флорида.

Те построиха колибите си високо над земята — урок, научен от индианците като преграда за змии и други хищници. Използваха борови клони, които се сливаха с дърветата, скриващи лагера.

— Никой няма да ви открие тук — рече Джейк с възхита, когато лагерът бе завършен. — По дяволите, дори Оцеола не би намерил това място!

Иън, загледан в лагера, мълчаливо се съгласи. Той клекна, отскубна един стрък трева и я задъвка.

— Има само един човек, който би могъл да ме залови тук — промълви той тихо.

— Кой?

Той погледна Джейк с мрачна усмивка.

— Братовчед ми Джером Макензи. Но пък той още не знае, че трябва да ме търси. Може би ще можем да се избягваме един друг, докато трае войната.

Като отмина август, Алена започна да се тревожи, защото капитан Луис започна да прави все по-чести посещения до нейния дъб. Все още бе решена да помага на Юга да спечели войната колкото е възможно по-бързо, но искаше същевременно да запази брака си невредим, ако това изобщо бе в границите на човешките възможности.

— Съпругът ми може да се върне — уведоми тя капитана.

— Е, никой не е казвал, че няма опасност в това да си шпионин — усмихна се той. — Но мисля, мисис Макензи, че няма защо да се боите. Вие бихте могли да се измъкнете от всякаква ситуация с чара си.

Алена се въздържа и не му каза, че очевидно не познава съпруга й.

— Досущ като змия! — добави той с възхита.

— Моля? — рече Алена възмутено.

— Мокасина! — каза й той. — Южна мокасина, толкова хубава и въпреки това толкова смъртоносна. — Със странна усмивка той се обърна и я остави.

Две нощи по-късно Алена отново бе събудена от звука на камъчета по прозореца й. Тя скочи в очакване да види капитан Луис. Ахна, като видя, че Риса Магий, облечена в черно, стоеше до дъба и правеше развълнувани знаци към нея.

Алена се спусна по стълбите и излезе навън възможно най-бързо.

— Риса, боже мой, какво…

— Трябва да се махнеш оттук.

— Но какво…

— Арестували са мисис Грийнхау. Сега претърсват къщата и документите й.

— Защо… защо дойде тук? — попита Алена, като усети как гърлото й се стяга.

— О, Алена, не съм глупава! Подозирах и двете ви от доста време…

— Ти ли предаде Роуз? — попита Алена.

— Алън Пинкъртън, детективът, който Линкълн нае, е по следите й почти от самото начало. Мъжете могат да са такива идиоти! Някои от хората в кабинета на Линкълн са й давали информация, както и подчинените на Скот! Все още са толкова ужасени, че трябва да предприемат мерки срещу дами! — рече Риса с презрение, а после добави. — Не, Алена, аз никога не съм сторила нищо, свързано с подозренията си. Ако бях го направила, можех да предотвратя смъртта на някои от нашите войници, които загинаха в Манасас.

— Риса, трябва да разбереш — започна Алена, внезапно нетърпелива да накара Риса да види всичко от нейната гледна точка. — Можеше да предотвратиш смъртта на хора от Съюза, но щяха да загинат хиляди южняшки войници. Риса, не мога да променя това, което съм, нито това, в което вярвам. Хората имат право да се самоуправляват. Аз съм южнячка. Сега тази страна е чужда за мен.

— Трябва да изчезваш оттук, Алена, преди да те свържат с Роуз и да дойдат да те арестуват. Моля се на бога да не сторят нищо, а само да задържат жените и да се опитат да им попречат да вършат опасна дейност, но… Обсъжда се дали шпионите да не бъдат обесвани. Дори шпионките. За бога, Алена, послушай ме тази вечер. Побързай. Облечи се и приготви бебето. Аз имам приятел, капитан Мърдок, който ще отплава по Потомак тази вечер. Току-що си подаде оставката и има пропуск да мине през съюзническите линии.

Изумена, Алена се поколеба. Тя не бе глупачка и знаеше какво е рискувала. Все още вярваше силно в южняшката кауза. Но самата мисъл за бесило…

— Боже мой… Иън… — прошепна тя.

— Алена — рече й направо Риса, — ако решат да те обесят, Иън няма да може да направи абсолютно нищо, ако изобщо научи за това предварително! — После добави по-меко: — Ако го видя преди теб, ще му обясня, че аз съм те накарала да тръгнеш. Всяко приятелство с Роуз точно сега е причина за тревога. Иън ще разбере това. А и никой не може да те обвинява, че си се сприятелила с нея. Иън познаваше и харесваше Роуз от години.

Алена сведе глава и се намръщи. Тя вярваше, че Риса наистина ще я защити пред Иън. Но въпреки това Иън не бе глупак и когато откриеше за дейността й…

Щеше да си помисли, че всичко, което тя му е казала е било лъжа, че е идвала при него, прелъстявала го е само заради информацията. Което хем беше истина… хем не. Границата бе толкова тънка. И нямаше значение. Когато Иън откриеше какво е правила тя, можеше сам да поиска да я обеси. Риса вдигна ръце.

— Алена, за бога, не искам да ти казвам това, но ако ще те накара да побързаш, тогава трябва да научиш новината. Капитан Луис е мъртъв.

— Какво? — зяпна Алена.

— Значи този човек наистина е бил свръзката ти! — замислено рече Риса.

Алена не обърна внимание на думите й, като усети как й прилошава. Луис бе толкова млад, толкова смел. Пред него имаше още толкова години.

— Бил е… обесен, така ли?

— Не, не, застреляли са го. Той отказал да отговори, когато един постови поискал да знае по какъв въпрос идва. Опитал се да избяга. Бил е убит.

— О, боже! — прошепна Алена, като се подпря на дървото, за да не падне. Горкият капитан Луис!

— Алена, моля те, разбери. Съжалявам, но ти казвам това само за да разбереш колко е сериозно положението.

Алена си пое остро въздух, загледана в Риса.

— Защо дойде? Защо ми помагаш?

— Аз… — Риса се поколеба. — Не знам. Може би уважавам твоята преданост към Юга. Може би съм започнала да се привързвам към теб. — Очите й леко се притвориха. — А може би още обичам Иън и знам, че ако умреш или те затворят, това ще го нарани безкрайно много. Какво значение има? На съседната улица ме чака файтон. Не бива да ме виждат тук. Вземи бебето и Лили. Можеш да пътуваш с една прислужница. Но й кажи да мълчи и побързай.

Алена кимна леко с глава. Никога не бе изпадала в по-голяма беда. Това бе война, а не игра на флиртуване и шпиониране. Вероятно Иън бе прав, че ще продължи много дълго и ще бъдат окъпани в кръв.

— Алена!

Тя вдигна глава, изправи рамене и кимна. Импулсивно прегърна Риса и тя я прегърна на свой ред.

Алена забърза към спалнята на Иън, като извади хартия, писалка и мастило от чекмеджето на бюрото му. Изпитваше ужасна мъка заради секундите, които трябваше да отдели, като й се щеше да има думи, с които да може да обясни колко много го обича — както и Конфедерацията. Нямаше думи, които да са достатъчни. Тя написа само:

Остави бележката на бюрото му.

Обърна се и огледа стаята. Не искаше да идва тук. А сега не искаше да си тръгне. Бе научила колко много обича съпруга си. Бебето й се бе родило тук. Това бе станал техният дом.

Тя затвори очи и се пребори със заплахата от истерични сълзи.

Забърза се към стаята си, внимателно взе сина си в ръце и с Лили, която стоеше мълчаливо до нея, напусна дома си. Напусна Севера. И съпруга си.