— Той е абсолютен задник и аз ще убия проклетия негодник! — промърмори Иън със заканителен тон.
Алена едва го чу.
Тя трябваше да избяга от вира. Трябваше да се върне в Симарон и да намери баща си, преди другите да го сторят. Не знаеше какво ще каже.
Истината. Баща й ще й повярва.
Въпреки това, докато плуваше във водата, внезапно кракът й се схвана. Тя възкликна и сложи ръка на прасеца си. Иън доплува до нея — очите му бяха станали почти черни от гняв. Въпреки това гласът му, макар и доста плътен и дрезгав, бе изненадващо спокоен.
Той протягаше ръка към нея.
— Не! Не! Не ме докосвай! Повече да не си посмял да ме доближиш!
Той повдигна вежда, а после преплува покрай нея, повярвал на думите й.
Ала болката отново я проряза. Тя си позволи да се спусне под повърхността на водата, докато храбро се опита да масажира схванатия си крак и да го върне към нормалното му състояние. Остана без въздух и се опита да излезе на повърхността. Не можеше да си служи с краката. „Изплувай!“, заповяда си тя. Показа се над водата, но болката бе толкова голяма, че отново потъна.
Невярваща осъзна, че тя — Алена Макман, която бе плувала през целия си живот, която можеше да задържи дъха си над две минути — се давеше. Пред очите й отново изникнаха малки черни точици. Започваха да се сливат. Трябваше да се покаже на повърхността още веднъж. Още един път. И независимо колко й бе ужасна и омразна тази мисъл, Алена трябваше да извика Иън Макензи с дума, почти невъзможна точно в този момент.
Лицето й се показа над водата. Тя успя да извика задавено:
— Помощ!
После тъмнината сякаш я погълна, оставяйки само една мъничка пролука светлина…
Зрението й бавно се върна, а после и съзнанието й. Бе положена на меката тревиста земя край вира, близо до падналия дънер. Лежеше гола по корем, а над нея стоеше гол мъж, от който капеше вода, и изкарваше водата от дробовете й.
Тя се закашля, изплю вода и се обърна ужасена към Иън с широко отворени очи.
— О, господи!
Алена скочи на крака; твърде бързо. Олюля се. Той й помогна, въпреки съпротивата й.
— Погледни ме! — заповяда й той яростно.
Тя несъзнателно го направи.
Очите му изглеждаха по-черни и по-яростни от всякога. Гневът му бе толкова голям, че тя помисли, че ще я удари.
— Да не би да се опитваше да се удавиш заради това конте? Глупачка такава! Та той не заслужава.
— Какво? Аз не се опитвах да се самоубия!
— Но беше влюбена в него, нали?
— О, боже! — тя поклати глава яростно и енергично. — За бога, моля те, остави ме да се облека…
Все още напрегнат, той повдигна тъмната си вежда.
— Очевидно не си имала нищ против да скочиш гола във вир, когато си мислела, че Питър О’Нийл ще дойде при теб.
— Пусни ме!
Той го направи. Тя се втурна право към дрехите си, ужасно непохватна в бързината. Съзнаваше, че той се облича сръчно и умело до нея.
Естествено! помисли си тя злобно. Мъже! Той беше свикнал много повече от нея да се съблича и облича. Бе напълно облечен, от униформената му куртка до лъснатите ботуши, ножница и сабя, докато тя все още се бореше с корсета си.
— Може ли? — попита той любезно зад гърба й, като протегна ръце към връзките.
— Не, ти…
Но той вече бе сложил ръце върху връзките, стягащи корсета и леко бе подпрял коляно на гърба й, за да ги промуши.
Бе свикнал и с корсети. Очевидно. Лавиния вероятно го бе научила всичко за корсетите. Всичко, което не знаеше от предишния си опит. О, боже, всички мъже ли са такива отвратителни същества? Да се интересуват от секс, престиж, пари и изобщо да не им пука дали тези неща са събрани на едно място или на няколко различни?
Алена трепереше, докато Иън й помагаше да облече и роклята, но когато и това бе готово, тя бързо се дръпна от него и пак седна на дънера, обу си ботушите и завърза връзките им. Осъзна, че той се е изправил, скръстил ръце пред гърдите си и я гледа със син огън в очите си през цялото време. Тъкмо когато се канеше да стане, единият му крак, обут в униформените ботуши на Съюза, стъпи до нея и той се наведе, като я заклещи на дънера.
— Къде отиваш? — попита той.
Тя се вгледа невярваща в него и немалко притеснена, пряко волята си. Иън Макензи изглеждаше много висок и както се бе уверила тя от собствен опит, бе отрупан със силни и здрави мускули по цялото тяло. Бе изключително красив мъж с изсечените си черти, гарвановочерна коса, необичайно сини очи и изписани вежди. Петте години разлика във възрастта им внезапно започна да изглежда доста солидна. Челюстта му бе застинала в положение, което й казваше, че той е наясно какви последствия ги очакват заради случилото се тук. Съвсем естествено бе ядосан. Тя усети някакъв хлад, като си помисли, че не е възможно действително да възнамерява да убие Питър. Разбира се, че не. Въпреки това, като го гледаше в този момент, тя се радваше, че не е О’Нийл.
Не че Иън я гледаше с по-малко презрение. Тези негови пронизващи очи я измерваха осъдително. Тя отвърна на погледа му. Не. Няма да го остави да я сплаши.
— Трябва да се върна и да говоря с баща си и ти би трябвало да си доста притеснен, задето се налага да сториш същото. Не че на мъжете не се дава свобода да се държат като абсолютни животни, но след като всичко това се е случило в къщата на баща ти, той може да е доста разстроен от цялата история.
— Баща ми ще разбере какво се е случило от моята уста, но не той е главната ми грижа.
— Е, това може да те изненада, но моят баща е разумно същество, което ме обича…
— Така е, обича те. И именно в това, мис Макман, може да е проблемът ни.
— Ние нямаме проблем, мистър Макензи. Сигурна съм, че обичната мисис Трехорн бързо ще ти прости за това прегрешение и отново ще се намериш в обятията й. Що се отнася до мен, говори се, че съм вещица, така че фактът, че от време на време се отдавам на плътски грехове, няма да нанесе по-голяма вреда на живота ми, отколкото всичко друго, с което съм се сблъсквала досега. Но ако…
— Значи така било! — промърмори Иън.
— Какво е така? — извика Алена смутена и разтревожена. Тези сини очи се забиха в нея и сякаш я прободоха.
— Той обеща да се омъжи за теб. Но семейството му не те счита за достатъчно добра.
Тя беше достатъчно унизена.
— Следващият път, когато чуя да те описват като джентълмен, мисля, че ще… повърна! — възкликна тя разгорещено. — А сега, ако обичаш…
— Не обичам. Ти ме компрометира.
— Какво? — почти извика тя. — Аз съм те компрометирала? Не говори глупости — на мъжете им е позволено да… си играят с… — Тя усети, че сякаш отново се задушава. — От мъжете се очаква да търсят компанията на… паднали жени!
— Това е невероятно деликатна ситуация — каза той.
Тя отново усети натиска на погледа му, а очите му се плъзнаха по нея с нещо твърдо, пресметливо и все така яростно в тях.
— Няма ситуация — увери го тя. Но кобалтовите му очи останаха тъмни и властни, докато я гледаше настоятелно. — Мис Макман, как да го кажа по-деликатно…
— Защо изобщо се притесняваш за деликатност в този момент?
— Наистина — рече той, а очите му отново хладно полазиха по цялото й тяло. После се спряха върху нейните и рязко се присвиха. Той попита направо: — Ти не очакваш дете от Питър О’Нийл, нали?
Тя нямаше да е по-слисана, дори и ако я бе зашлевил през лицето. За момент не можеше да отговори.
Мълчанието й сякаш го убеди, че догадката му е вярна.
— Ох, горкото момиче. Господи, затова ли се опитваше да се… самоубиеш?
Тя се почувства така, сякаш отново се задушава. Изкушението да се нахвърли върху него бе неконтролируемо. Тя се опита, наистина се опита да издере бузите му с нокти, но той бе прекалено бърз за нея — хвана китката й и я стисна така, че тя извика.
— Не, по дяволите, не очаквам дете от Питър О’Нийл и не съм се опитвала да се самоубия. Никога няма да се опитам да се самоубия, особено пък заради някакъв мерзавец.
— Убедена ли си в това?
— Ти да не си бавнозагряващ? Ако някога се опитам да се самоубия, убедена съм, че ще го знам.
По чертите му бързо премина чисто раздразнение.
— Имах предвид за детето на О’Нийл.
— Никога не съм била по-сигурна за нищо през живота си! — извика тя вбесена. — А и това не е твоя грижа!
Той внезапно пусна китката й. Закрачи пред дънера със скръстени пред гърдите ръце.
Иън се вгледа в нея и тя отново видя гняв в очите му и в стаеното напрежение в погледа му, но там имаше и нещо друго: някаква умора и житейска мъдрост. Когато заговори, той прозвуча странно пораженски.
— Знаеш, че не можем просто да се върнем.
— Защо?
— Питър вече нетактично е осведомил всичко живо, че ние с теб сме имали среща във вира. Баща ти е съкрушен и унизен, моят е вбесен, че съм се отнесъл така с дъщеря на негов приятел, добър и почтен човек. Чичо ми ще бъде абсолютно ужасен, тъй като аз се запознах с баща ти чрез него. А и твоят баща — добави той с някаква перверзна развеселеност — може да иска да ме извика на дуел — той може и да е учен, ама като стане въпрос за теб, е не по-малко романтичен.
— Мислиш, че баща ми ще те предизвика на дуел? Това е глупаво, абсурдно, то е…
— Забравяш, че живеем в галантния Юг, макар и в най-затънтените пущинаци на тази най-тачена част от страната ни! — Гласът му прозвуча с горчивина, тя не знаеше дали се подиграва с родния край или със себе си. Той продължи: — Баща ти трябва да поиска удовлетворение, а аз наистина не искам да нараня стареца.
— О, как смееш, арогантен грубиянино! Да смяташ, че си по-добър от баща ми…
— Прости ми — прекъсна я той сухо.
Алена остана неподвижна за момент, вбесена, но осъзнала, че Иън наистина може да убие баща й с едно врътване на китката си. Баща й бе на възраст и не разбираше от нищо друго, освен от книгите си и науката.
Тя се бореше за чувство на достойнство и му каза:
— Нищо не може да се направи. Стана каша и това е. — Внезапно осъзна колко голяма е тази каша и колко е сериозно всичко. Джентълмен от Юга, какъвто бе баща й, определено трябваше да поиска удовлетворение, ако дъщеря му е била компрометирана. — О, боже мой, бедният ми баща.
— Може би е трябвало да си помислиш за него, преди да се съблечеш и да се гмурнеш във вира като сирена от дълбините.
— Ти си непоносим! Аз си мислех, че съм сама! Всеки почтен мъж щеше да…
— Сама? Не чакаше ли Питър О’Нийл?
— Ти никога няма да имаш възможност да убиеш баща ми на дуел, Иън Макензи, защото първо ще те убия аз.
Той вдигна ръка.
— Мотивът зад неблагоразумието ти сега е без значение.
— Неблагоразумие ли? Неблагоразумие!
— Мис Макман, наречи ме груб, наречи ме здравомислещ, но се боя, че в нашето общество възпитаните млади дами просто не се разхождат голи!
До този момент Алена трябваше да е разбрала, но все пак сега имаше бариерата на дрехите си. Тя скочи от дънера, решена да му нанесе някакъв физически удар.
Това бе атака, която не бе очаквал. Подпрян с единият си крак на дънера, той изгуби равновесие от внезапното й нападение и те се строполиха заедно върху меката земя. За момент тя бе върху него и го гледаше с изненадани очи.
Може би беше израсла малко прекалено груба. Тъй като бе готова да му нанесе един силен юмручен удар в челюстта. Ала мъжката гордост очевидно го спря точно навреме и тя откри, че е вдигната и после заклещена под него.
Той бе над нея с ръце от двете страни на главата й, докато се опираше на тях, за да, не се стовари с цялата си тежест върху нея. Лицето му бе само на сантиметри от нейното.
— Усмири се, палавнице. Боже мой, ти си доста ядосана! — рече й той гневно.
Тя да е ядосана? Той бе луд за връзване, по дяволите.
— Още нищо не си видял — увери го тя с предупредително присвити очи. Можеше да го убие. Просто да го убие.
— Може би щеше да ти се отрази по-добре, ако бе отраснала под грижите на някоя строга възпитателка…
— Не смей да обиждаш баща ми.
— Мис Макман — рече той, вече доста сериозен, изправи се и я възседна с ръце, дразнещо скръстени пред гърдите му. — Никога няма да посмея да обидя такъв добър и мил човек като баща ти. И именно в това е бедата.
— Само ако ме пуснеш…
— Не можеш да тръгнеш и наистина трябва да го разбереш.
— Но…
— Питър О’Нийл е злобен млад фукльо, който ще стори всичко възможно, за да създаде колкото се може повече шум около тази случка. Лавиния е наранена, мисли си, че е пренебрегната и при тези обстоятелства може да бъде дори по-злобна от Питър. Докато тази история стигне до втория си слушател, ние ще сме се любили толкова страстно в храстите, че птиците са се изчервявали, и изобщо няма да сме забелязали идването им.
— И какво предлагаш?
Той се поколеба, а следващите думи изглежда бяха мъчителни за него. И въпреки това нищо друго не можеше да я слиса повече.
— Очевидно — рече той с равен тон — нямаме друг избор, освен да се оженим.
Алена усети как кръвта се отдръпва от лицето й.
— Не — каза тя меко.
Той поклати глава и се вгледа в Алена и на нея пак й се прищя да потъне в хладните дълбини на вира. Той не я обичаше, не я желаеше. Смяташе я за зле възпитана, леконравна уличница, която току-що бе поставила и двама им в ужасна ситуация — но щеше да изпълни дълга си.
Колкото и да е странно, на нея й се щеше да избухне в смях. Питър й бе заявил, че нито един уважаван мъж няма да поиска да се ожени за нея. Нито едно семейство не бе по-уважавано от Макензи в щата. Всичко това бе толкова тъжно и толкова нелепо.
— Очевидно не си ме чула — рече Иън сприхаво. — Нямаме избор.
Да не би да си мислеше, че тя е някой от подчинените му военни? Че може да я командва, както пожелае?
— Не, винаги има избор.
— Как ще се чувства баща ти, мис Макман, когато му сервират всичко това? — попита той с хладна вежливост.
Тя ядно прехапа долната си устна. Как щеше да се чувства баща й? Съкрушен. Независимо дали ще разбере, че тя е искала само да поплува в бистрия вир. Можеше да излезе наяве, че тя глупаво се бе захласвала по Питър О’Нийл и самият факт, че дъщеря му е била спипана гола…
Тя не искаше да говори за това. Не искаше да си представи какво ще си помисли и как ще се почувства баща й. Със сигурност щеше да реши, че е опропастил живота й, като не я е възпитал както трябва.
— Във всички случаи ще има скандал — прошепна тя.
— Вероятно. А вероятно можем да противодействаме на Лавиния и Питър.
— Как? Няма начин да го направим. Каквото и да става, трябва да се върнем. Каквото и да кажем ще изглежда, че ти се жениш за мен, само защото са ни хванали и защото трябва да го сториш и скандалът…
— Ще се оженим, преди да се върнем — прекъсна я той нетърпеливо.
— Това е съвсем невъзможно…
— Не, всъщност не е. Преподобният Дауд днес не дойде на празненството на баща ми поради силен зъбобол. Той си е вкъщи с жена си и девера си. Дотам има половин час път, ако ходим по-живо и още десет минути езда на връщане, защото можем да вземем някой кон от него. Ще се върнем на празненството доста разстроени от това, че семейното ни положение е разкрито, преди и двамата да сме успели да съобщим на родителите си за решението да си пристанем.
— Но аз не съм пълнолетна.
— Церемонията ще е законна, освен ако баща ти не реши да я анулира.
Алена само го гледаше с празен поглед. Той имаше разрешението: идеалното разрешение. Понеже беше прав. За да спаси положението им в обществото — да не говорим за съкрушените чувства на родителите им, а може би дори и проливане на кръв — те трябваше да се оженят.
И беше прав за още нещо: щеше да е много по-добре да се оженят, да се престорят, че са го сторили доста отдавна и по този начин да противодействат на усилията на Питър и Лавиния да ги видят тотално унизени и да създадат ужасни проблеми — а може би дори и кръвопролитие в семействата им.
Но като погледна към Иън, сърцето й сякаш трепна.
Да се ожени. Иън Макензи.
Внезапно той изглеждаше много по-възрастен — далечен, различен. Човек, който се познава, взел е решение и не позволява някой да пречи на избора в живота му, така, както той го разбира. Готов да води битките, които е решен да спечели.
Тя не можеше да бъде негова съпруга. Внезапно се почувства много зле, съзнавайки, че може никога да не освободи живота си от гнева, който непреднамерено бе предизвикала днес. Алена не искаше да признае, че се бои от изискванията, които ще предяви той към една съпруга, бои се да остави душата си в ръцете на човек, който е убеден, че тя е предизвикала всичко това с плътското си желание да съблазни друг мъж, когото той изглежда искрено презираше.
Тя изобщо не познаваше Иън. О, господи, с изключение на това, което бе научила днес.
Не е истина! Някога тя го познаваше. Знаеше, че е прекарал известно време сред хълмовете и блатата долу на юг с чичовците и братовчедите си, говореше езика хитичи на племената макасуки и езика на семинолите. Бе научил трудните уроци на индианските младежи и веднъж Сидни с гордост й заяви, че Иън можел да се сбори с голям мъжки алигатор и да победи. Спречкването между Питър и Иън беше стигнало до размяна на удари, задето Питър бе направил някаква презрителна забележка за индианците. Иън бе разкървавил носа на Питър и му бе счупил един зъб, но се бе овладял, преди да нанесе други поражения.
Може и да го е познавала по някое време, но тогава бе малко момиче, приятелката на по-малката му братовчедка Сидни, която се мъкнеше след него, Джером, Брент и Джулиън, докато ловяха риба в реката и залива и слагаха капани в гората.
Това бе много отдавна. В друго време и място. Друг свят.
Сега те си бяха наистина непознати. Тя действително не го бе виждала от години.
Тя не можеше да диша, не можеше да отговори. Все още не бе дала отговор, когато той се изправи, протегна ръка към нея и я вдигна на крака. Взе ръката й, преплете пръстите си с нейните и тръгна.
Тя го следваше мълчаливо дълго време. Естествено Питър и Лавиния вече се бяха върнали. Те нямаше да идат направо нито при Джарет Макензи, нито при Тиодор Макман. Може би Питър щеше да иде при Тара Макензи, преструвайки се на много разтревожен от действията на сина й. А може би Питър и Лавиния просто щяха да започнат да шушукат наляво и надясно, докато слухът стигне до бедния заплеснат учен Теди Макман и до стълба на общността, високо уважавания Джарет Макензи.
Внезапно Алена спря и задърпа ръката, която я държеше.
— Иън, ти не си дообмислил това. Това е… брак — рече задъхано, втренчена в тъмносините му очи с цялата си сериозност. — Как ще живеем? Не можем просто да…
— Виждаш ли друг изход? — попита той любезно.
— Но, боже мой, това е толкова сериозно.
— Наистина.
— Разводът ще е още по-голям скандал.
Очите му просветнаха насреща й.
— Няма да има развод. Не сега. Аз трябва да се върна на военна служба. Често пътувам. Ти рядко ще ме виждаш. А дребните ни проблеми няма да са чак толкова важни според мен. Много скоро… — той сви рамене. — Много е вероятно да избухне война и това, което се случи днес, наистина няма да означава абсолютно нищо.
— Война ли?
Той не отговори. Закрачи отново.
— Война? — повтори тя. — Иън, няма да има война. Ако има проблем, Флорида просто ще се отдели от Съюза. И другите щати ще сторят същото. Ще образуват нова нация! По дяволите, Иън…
Той не й отговори. Бързаше.
Оживено бе слабо описание на скоростта, с която се движеше. На практика тя тичаше, за да го настигне и бе останала без дъх, което правеше спора невероятно труден.
След миг заби нос в гърба му пред хубавата оградена ливада на свещеника. Иън отвори портата, а тя го последва. След няколко крачки вече стояха пред вратата на преподобния и чакаха.
Брак. Това бе обвързващо. Щеше да промени живота й, да промени мечтите й.
— Иън.
Той не я чу.
— Иън! — тя отново трепереше, явно не можеше да престане.
Той сведе поглед към нея.
Алена навлажни устни.
— Аз не мога… не мога.
— Трябва. Хвърли зара, като реши да се гмурнеш. Сега се оправяме с жребия, който ни се падна.
— Е, жребият можеше да е доста по-добър, ако ти не беше гол и не беше ме… опипвал във водата! И не жадуваше да развратничиш с вдовицата Трехорн!
Точно в този момент вратата се отвори. Жена с прошарена коса, с ококорени от шок меки кафяви очи, пухкави розови бузи, които сега бяха почервенели като череши, се втренчи в Алена ужасена. Думата развратничиш сякаш висеше във въздуха.
— Мисис Дауд! — рече Иън жизнерадостно.
На Алена й се щеше още веднъж да потъне в кристалната вода на вира, който бе останал зад гърба й. Очевидно бе казала думата развратничиш твърде високо.
Мисис Дауд се поклони на Алена, но не реагира по друг начин на чутото. Тя се обърна към Иън с удоволствие, а гласът й само леко потрепна.
— Виж ти, Иън, каква изненада, влизайте. Толкова съжаляваме, че пропуснахме празненството на баща ти…
— Аз доста се радвам, че е така и ще обясня причината за това на вас и на преподобния, ако ми позволите.
— Разбира се, разбира се. Кажи на… младата дама да влезе.
Алена се намръщи. Репутацията й със сигурност бе поела надолу.
Но тя бързо откри, че мисис Дауд е добра жена, а преподобният Дауд също е мил човек — толкова слаб, колкото дебела бе жена му, с блестящи, дяволити сини очи, които сякаш се радваха на идеята за тайна венчавка. Описанието на Иън за случилото се бе толкова сериозно и близко до истината, че самата Алена се изненада от привидната тактичност, която демонстрира той, като обясняваше нейната роля в станалото. Тя просто попаднала на красив вир и била неустоимо изкушена и, призна Иън, неговата роля в случая не била съвсем невинна, но сега…
— Сега — рече преподобният Дауд съвсем просто — нещата трябва да се поправят.
Погледът, който отправи към Алена, бе съвсем любезен.
— Ще докарам девера си тук. Той малко недовижда, но слухът му е добър. Ще стане за свидетел — заяви мисис Дауд решително. — Харолд, ти трябва веднага да ожениш тези млади хора.
Преподобният Харолд Дауд взе ръцете на Алена и й отправи изкривена полуусмивка.
— Значи брак, млада госпожице. Едно е мъж да те накара да го сториш, а съвсем друго, ако е работа на дявола! — той й смигна в посока на Иън.
— Аз я накарах, преподобни — рече Иън.
— Все едно — промърмори отчето весело. — Ами тогава да ида да взема молитвеника си…
Той излезе бавно. Мисис Дауд бе отишла да доведе девера си. Внезапно Иън хвана брадичката на Алена и я повдигна по начин, който не бе никак грижовен.
— Съжалявам, че Питър О’Нийл те е наранил и измамил. Не знам какво се е случило между вас и съжалявам още повече, ако все още си влюбена в него. Обаче помни, че от този ден нататък всичко свършва.
— Имаше…
— И мадам, ако някога решиш да ми изневериш с някой друг, да знаеш, че ще ти одера кожата от гърба, преди да те удуша.
Изненадана от внезапната ярост на атаката му, Алена откри, че отново е едновременно наранена и вбесена. Иън Макензи и проклетото му чувство за дълг! Той си мислеше, че е спала с Питър О’Нийл и въпреки това щеше да се ожени за нея, защото така трябваше да постъпи.
Нито един уважаван мъж няма да се ожени за нея… така бе казал Питър. Но ето го Иън Макензи. В известен смисъл нямаше търпение да види лицето на Питър.
Само че… тя не можеше да се ожени за него.
— Ти си чудовище, ти си самият дявол, Иън, и аз просто не мога да направя това! Ами ти? Всички тези заплахи, които ми отправяш…
— Но, Алена, аз винаги съм съзнавал дълга си.
— А нима аз не съм? Как може да знаеш, как изобщо можеш да знаеш нещо за мен, как смееш да мислиш, че…
— Ние сме тук, защото аз попаднах на чисто голото ти тяло в един вир посред бял ден — напомни й той сухо.
Страните й осезаемо поруменяха.
— Ти…
Шепотът му внезапно се превърна в яростен дъх до ухото й:
— Предупредена си, Алена!
— Ти си предупреден! — прошепна тя ядно в отговор. — Ти си причина за това — помни, че това е само шарада.
— Шарада ли? Ние сме тук, Алена, защото всичко е абсолютно реално, по дяволите!
— Тук сме, защото ти… — започна Алена, но бързо млъкна, когато преподобният Дауд се приближи.
— Иън, Алена, готови ли сме? Първо трябва да се попълнят няколко официални документа и да се подпишат — рече преподобният Дауд и им направи знак да се доближат до бюрото му от черешово дърво.
Да се омъжи за него, само да се омъжи за него! каза си тя. Той нямаше да й остави никакъв друг избор. Тя щеше да има удовлетворението да покаже на Питър, че е глупак, че я е изгубил по най-глупавата причина. Иън се връщаше във войската, тя можеше да продължи да живее както преди, само дето щеше да е съпруга на Иън Макензи.
Почтено омъжена.
— Алена? — гласът му прозвуча рязко.
Вече бе попълнил документите на преподобния с нетърпеливо нехайство и бързина.
Алена написа с печатни букви своето име, имената на майка си и баща си и месторождението си. После се подписа.
Иън бе хванал ръката й над лакътя.
Тя откри, че пак е в салона, до Иън. Преподобният Дауд радостно ги уведоми точно къде да застанат и зае позиция пред тях с молитвеника си в ръце.
Братът на мисис Дауд — около деветдесетгодишен, но висок, весел и жизнерадостен — стоеше отстрани. Ухилен, той свиваше ръка на фуния до ухото си, за да е сигурен, че чува всичко казано както трябва.
Всичко бе толкова нереално. Алена дори имаше чувството, че стаята се изпълни с мъгла, сякаш сънуваше. Понеже това не можеше да е истина.
Но беше. Иън даде обет с ясен, звънлив глас.
Алена едва успя да прошепне своите думи.
Стигнаха до частта с пръстена. Тя откри, че Иън е сложил масивен пръстен с печат на пръста й, който естествено бе доста огромен и щеше да падне, ако не бе свила пръсти към дланите си. След това подканиха Иън да целуне булката. Пръстите му отново бяха почти брутални, когато повдигна брадичката й.
Странно, устните му бяха огън.
Като се залепиха за нейните, те им придадоха течна сила и топлина, която я изненада и изгори, остави я трепереща, когато устата на Иън се вдигна от нейната и той отново насочи вниманието си към подробностите с преподобния Дауд.
Естествено, че можеха да вземат един от конете му. Напълно разбираше припряността им. Тайната за точната дата на сватбата им щеше да бъде опазена.
След още пет минути Алена откри, че стои пред Иън върху гърба на един много красив дорест кон. Препускаха в лек галоп с равен ход обратно по каруцарския път, водещ от епископалната църква до Симарон.
Алена усети ръцете му и огъня, от който сякаш бе съставено тялото и крайниците му и отново почувства странен хлад.
Бе започнала деня с мисълта, че е влюбена в човек, когото сега презираше.
Да, и това бе истина! Каква наивна глупачка се оказа! Бе започнала всичко това, като свали дрехите си…
Мили боже, никога повече нямаше да го стори!
Понеже сега завършваше деня…
Омъжена за един суров, гневен мъж. Компрометиран. Иън Макензи. Сила. Власт.
Мъж, когото всъщност е познавала през по-голямата част от живота си, но който все пак на практика си оставаше непознат.
Ръцете му се стегнаха около нея, докато яздеха. Топлината му сякаш я обгръщаше. Тя трепереше все повече.
Погледна към небето и видя, че слънцето залязва. Изглеждаше като жарка искряща топка от оранжеви и златни багри на хоризонта. Нямаше нищо по-хубаво от залеза във Флорида и въпреки това, помисли си Алена…
Той бе предвестникът на нощта.
И внезапно тя се побоя от идващата тъмнина.