Бунтарката

8

Алена не бе съвсем сигурна защо се чувстваше толкова гневна и напрегната — и готова да засипе Иън Макензи с удари.

Искаше да е сама — и той я бе оставил сама.

Но тази сутрин бе излязъл от обора, целият в слама, като я накара да се запита с кого ли е бил. Те не бяха свързани в любовна връзка. Каза си, че изобщо не й пука. Разбира се, ако е бил с някой, този някой е била Лавиния. Гордостта на Алена страдаше, естествено.

Но сега в Симарон бе останало само семейството, а семейство Макензи със сигурност съзнаваше, че Иън е направил нужното, спасил е репутацията й и това бе всичко.

Но дори в късния следобед Иън още не се беше върнал.

През деня Алена се чувстваше съвсем добре, бе прекарала известно време с баща си Теди — дори той я дразнеше! — бе странно спокоен от цялата работа, без да иска каквито и да било обяснения от нея. Чувствата му по въпроса изглежда бяха в унисон с дразнещото единомислие на всички засегнати: Иън бе изключително почтен човек, който бе постъпил правилно. Тя бе някак засегната, че баща й сякаш не разбираше, че само преди един ден тя имаше невинни чувства и мечти, които бяха разбити. Но пък и двамата с Иън се бяха престарали с лъжите и Теди вероятно мислеше, че за нея ще е по-лошо, ако той поиска да узнае истината, отколкото да приеме лъжите й.

До вечерята тя се чувстваше много неловко.

На празненството Иън показно бе демонстрирал пред целия свят, че е хлътнал до уши.

Тази вечер изглежда вече не се преструваше.

Ако очакваше да бъде глезена от Иън, тя наистина трябва да е била глупачка. Но все още изглеждаше невъобразимо болезнено, че е имало такава трудна битка край вира — довела до сблъсък на стомана — и после бе изгубила невинността си толкова брутално на земята. Бе пожелала да остане насаме, за да ближе раните си — сега искаше да го намушка.

Поне никой от по-младото поколение Макензи не бе в къщата. Тиа и Брент бяха на гости, заедно с братовчедите си, каза й Тара. Джарет Макензи бе отишъл някъде по работа. Алена направи всичко възможно, за да изглежда жизнерадостна по време на обяда с баща си и Тара. Надяваше се, че се справя поне привидно.

По здрач баща й се оттегли в библиотеката с чаша бренди и тя седна на верандата с Тара да пийнат по едно шери и да се наслаждават на залеза. Бе странно красиво и макар свекърва й да не направи опит да извини Иън или да обясни поведението му, Алена трябваше да признае, че изпитва спокойна топлина да лъха от жената, която естествено е била изумена, че се е сдобила със снаха.

— Животът е толкова странен — рече замислено Тара. — Да стоим тук, както правим сега, е едно от любимите ми занимания. Да гледаме залеза — толкова е прекрасен. А Флорида е последното място, където си мислех, че искам да бъда. Алигатори и диваци — такова бе мнението за това място. — Тя се усмихна и сега изглеждаше особено красива. Меката нощна светлина скриваше всички следи от възрастта на Тара и чертите й бяха хубави и спокойни. — Естествено сега доста харесвам моите родственици „диваци,“ макар и да признавам, че все още мразя алигаторите.

— Аз израснах с тях — каза й Алена и се усмихна на свой ред. — Никога не съм обичала нито алигаторите, нито крокодилите, но не мога да си представя друг живот. Обичам слънцето, горещината, водата.

— В такъв случай — промълви Тара тихо — добре, че се ожени за плантатор от Флорида — няма да ти липсва.

Поради някаква странна причина думите, колкото и внимателно да бяха казани, накараха Алена да потръпне от хлад. Тя се изправи, като се престори на уморена и пожела на Тара лека нощ. Тара също се надигна, полите й прошумоляха и се разнесе аромат на рози. Тя прегърна Алена силно и Алена се побоя, че ще избухне в сълзи. Тара бе толкова добра, толкова щедра, толкова решена да я накара да се чувства като у дома си, да се чувства желана.

Определено не бе желана от съпруга си — човека, който бе постъпил „почтено“ с нея.

Алена успя да не се разплаче и да се усмихне на Тара за довиждане, като си тръгна точно навреме. Въпреки това когато избяга от свекърва си, тя влезе в стаята на Иън. Протегна ръка към вратата и се поколеба.

Копнееше да е другаде. Желанието да избяга бе почти неконтролируемо. Само че, разбира се, тя нямаше защо да бяга от съпруг, който изглежда не смяташе да се връща вкъщи.

В стаята я чакаше красивата прислужница мулатка. Лили. Тя се бе погрижила за топла вана и чиста нощница. Алена много харесваше Лили с напевния й английски с лек акцент. Лили й каза, че баща й е метис от Луизиана и речта й имаше френска мекота. Присъствието на Лили бе някак успокоително — Алена много се радваше, че тя е при нея.

Ваната бе превъзходна, гореща като огън и ароматизирана с лавандулово ухание. Водата успокои тревожното й сърце и душа и Лили се погрижи за всяка нейна нужда.

— Лили?

— Да, мисис Макензи?

— Ти си страшно мила.

Лили, която й поднесе огромна хавлия, когато Алена излезе от ваната, се усмихна.

— Вие сложихте край на онази дяволска жена, мисис.

— Лавиния ли?

Лили кимна мрачно.

Алена се извърна. Съвсем не беше сигурна, че е спряла „дяволската жена“. Всъщност се чудеше дали в този момент съпругът й не прави компания на жената-демон.

Внезапно Лили се засмя, сякаш прочела мислите й.

— Нали знаете, че дяволската жена я няма? — попита тя.

Неволно Алена се усмихна:

— Така ли?

Лили кимна сериозно.

— Е, предполагам, че това е добре. И каквато и да е причината за любезното ти държане, аз съм благодарна — рече Алена.

Лили кимна, сияеща, и помогна на Алена да облече памучната си нощница.

— Това не е одежда за младоженка — забеляза Лили.

— Това е идеалната одежда.

— Само защото дяволската жена я няма?

— Защото Иън Макензи не е тук, нощта е хладна и аз си лягам.

Да, това бе идеалната нощница за булка без младоженец. Внезапно й се прииска Лили да си тръгне, та колкото се може по-скоро да се престори на заспала. Все пак това бе неговата стая. Естествено той щеше да се върне по някое време.

— Благодаря ти, Лили — рече тя на прислужницата.

— Ако ти трябвам, викни ме. По всяко време, мисис, разбираш ли?

Алена се усмихна. Гласът на Лили бе толкова сърдечен и тя бе благодарна. Определено си бе намерила закрилник в тази къща.

— Добре. Обещавам.

Въпреки това, когато Лили си тръгна, Алена седна в долния край на огромното мъжествено легло на Иън с лъвските крака и грифоните на таблото.

— Ти си чудовище, Иън Макензи! — каза тя гласно, обзета от гняв.

Но внезапно избухна в сълзи. Бе доста ужасяващо, като се замисли какво е сторила с живота си. А още по-ужасно бе да си представи дните и месеците — и годините! — които щяха да последват. Стореното — сторено, ами сега?

Понякога той щеше да спи в сеното, друг път — не.

Иън бе военен, и тя знаеше, че сега е само в отпуск. Освен това знаеше, че последната година бе пращан из цялата страна по различни задачи, но нямаше представа къде са го пратили сега.

Нито какво очаква от нея.

Но той се бе оженил за нея, бе направил голямата жертва заради репутацията й. И щеше да очаква от нея да заеме мястото си в обществото като негова съпруга.

Мисълта я накара да потрепери. Нищо, което бе направила, не изглеждаше толкова ужасно, колкото мисълта, че трябва да остави баща си сам.

Тя трябваше да е с баща си. Утре щеше да го увери, че ще остане с него. Можеше ли да му обещае такова нещо? Да, помисли си тя решително. Щеше да се наложи да убеди Иън, че тя трябва да се върне у дома с баща си, докато той изпълнява дълга си.

Нямаше да го пита, щеше просто да му съобщи и да направи това, което иска, по дяволите. Нали така постъпваха мъжете?

Тя скочи от леглото, за да намери бутилка бренди или нещо, което да й помогне да заспи. Знаеше, че в стаята трябва да има нещо — всичко в Симарон бе перфектно. Наистина Симарон сякаш се плъзгаше като добре смазано колело. Домът бе самото съвършенство — факт, който внезапно й се стори поразителен. Сега тя бе част от това. Красивата къща бе толкова чужда — и изведнъж тя бе женена за наследника на всичко това.

Тя чевръсто отиде до голямото двойно бюро на Иън и затършува, отваряйки всички чекмеджета. Най-горните бяха пълни със сметки, разписки и счетоводни книги, но в най-долното чекмедже отдясно намери това, което търсеше — избор от бренди, уиски и ром, заедно с чаши от масивно стъкло.

— Хм… — замисли се тя.

После чу похлопване на вратата — всъщност по-скоро гръмовно тропане.

— Алена!

Не беше Иън. Беше женски глас.

— Да?

Сидни Макензи влетя като вихър, а зелените й очи просветваха любопитни и весели.

— Алена! Боже мой, колко невероятно! — Сидни застана от другата страна на двойното бюро и седна насреща й. — Не мисля, че наистина вярвах в този брак до този момент, когато те намерих тук! Значи наистина си го направила, оженила си се за братовчед ми. О, боже мой! И той вече те кара да пиеш! Налей нещо и на мен, ако обичаш. Колко възхитително упадъчно! Мъжете вечно си стоят в кабинетите или библиотеките и си пийват уиски, така че и ние спокойно можем да направим същото.

— Уиски да бъде — отсече Алена, наля две чаши и седна на бюрото с лице към камината. Тя отпи от огнената течност, загледана в пламъците. Ако присвиеше очи, пламъците ставаха мъгливи и топли.

— Уиски да бъде? Само това ли ще кажеш? — попита Сидни, като седна на стола срещу нея. — Алена, това изобщо не с достатъчно. Естествено ще трябва да ми кажеш истината и знам, че няма велика романтична история между вас двамата. Иън… е, съвсем не е голяма тайна, че той спеше с надарената мисис Трехорн от доста време. Но чак пък сватба! Той бе почти сгоден за „идеалната войнишка съпруга, много интелигентна красавица“, както бе писал на баща ми. И естествено, Алена, след като съм най-добрата ти приятелка на тоя свят, аз много добре знам, че въпреки отвратителното му поведение, ти бе лудо влюбена в… в…

Сидни, която никога не се боеше да каже каквото й е на сърцето и всъщност изобщо не се боеше от нищо, внезапно млъкна и се загледа побледняла от ужас към вратата. Алена впери поглед в братовчедка си, но Сидни изведнъж стана на крака. Изписка с тънко гласче:

— Иън.

Алена също скочи на крака и се обърна. Наистина бе Иън. Бе дошъл до вратата. Униформата му я нямаше; бе облечен в бяла риза, черни панталони и високи ботуши за езда. Очите му изглеждаха почти черни, като се спряха върху Сидни, а после и върху Алена.

— А, братовчедке, много се радвам да те видя — промълви той на влизане в стаята. — Разбира се, и теб също, любов моя — обърна се той към Алена. — Прекъсвам ли ви? Колко невъзпитано от моя страна. Дами, моля, наслаждавайте се на уискито си. Мисля да сторя същото.

Не беше пиян, увери се Алена, но определено бе сръбнал. Той дръпна стола, от който тя току-що бе станала, като я подкани да седне обратно:

— Седни, мила. Сидни, може би ще си така добра да ни правиш компания.

— Всъщност е късничко — рече Сидни. — Мисля, че трябва да си лягам.

— Сядай, Сидни, и довърши питието си.

Сидни нервно седна на мястото си. Иън си сипа уиски, разгледа цвета му в чашата и седна върху бюрото. Усмихна им се някак мрачно.

— Наздраве, дами. А сега, Сидни, продължи. Ти си най-добрата приятелка на Алена на тоя свят и знаеш, че тя е била влюбена в…?

Сидни седеше много вдървено, отвръщайки на погледа му с неловка тишина.

— Е? — настоя Иън.

— Престани! — каза му Алена. — Нямаш право да се държиш така със Сидни.

— Сидни може да се грижи за себе си — рече Иън остро.

— Аз бях лудо влюбена в Питър О’Нийл — отсече Алена. — Това се канеше да каже.

Сидни възкликна, а после бързо се окопити.

— Иън, цял ден те няма. Мислех, че някой трябва да забавлява новата ти жена…

— Е, благодаря ти, братовчедке — рече Иън дрезгаво, като отново заразглежда питието си. Очите му се спряха върху Сидни.

— Но сега съм тук, за да я забавлявам.

Сидни се изчерви и бързо се изправи на крака. Запъти се да излезе от стаята и Алена бе бясна, готова да се сбие с Иън заради грубото му държане с братовчедка му. Но преди Сидни да стигне до вратата, Иън я извика обратно:

— Братовчедке.

Сидни се спря и се обърна към него.

Иън стана и я приближи. Прегърна я много нежно. За миг Сидни се скова, но после отвърна на прегръдката му и в този момент Алена осъзна, че Сидни сигурно му е толкова близка, колкото и сестра му и че има нещо особено, свързващо всички в рода Макензи. Независимо колко добри приятелки бяха, между тях нямаше кръвна връзка. Алена си оставаше външен човек.

Дори и като жена на Иън.

Сидни я погледна окуражаващо зад гърба на Иън.

— Лека нощ! — рече тя тихо.

И излезе от стаята.

Иън затвори безшумно вратата зад нея, сложи резето и се обърна. Облегнат на вратата, той скръсти ръце и погледна Алена.

Тя отвърна на погледа му от мястото си до бюрото.

— Макензи, нямаше те цял ден. При тези обстоятелства сега не си добре дошъл.

— Наистина ли? — попита той развеселен.

— Да, сър — продължи тя, като неволно ставаше все по-нервна от присъствието му. — Ти направи голямата жертва да се ожениш, а после напълно ме унижи пред семейството си и баща ми.

— Липсвах ли на някой? — попита той меко.

— Предполагам, че баща ми забеляза отсъствието ти.

— А ти?

— Ти се държа невъзпитано…

— Обществена обида, която естествено се наказва с обесване.

— Жалко, че не могат да обесят теб.

Той се усмихна.

— Обществото да върви по дяволите, любов моя. Липсвах ли ти на теб? Ако знаех, че копнееш да си с мен, щях да направя всичко възможно, за да съм на разположение.

Бюрото остана помежду им. Очите му бяха много тъмни и остри, докато я гледаше, а устните му се извиха със странна развеселеност. Тя решително вдигна брадичка.

— Иън, ти ще се връщаш в армията. Сега наистина има много малко време, за да играем тази пиеска. Мога да си отида вкъщи…

— Ти си си вкъщи — рече той меко.

Тя не обърна внимание на думите му.

— Има места, на които съм сигурна, че предпочиташ да си…

— Вече съм бил на много места.

— Знам това.

— Няма друго място, където да искам да бъда в този момент.

— Чудесно. Нямам представа къде си бил, нито какво е толкова важно, че да трябва да ме правиш на такава жалка глупачка, но ти казвам това с цялото си сърце: остави ме на мира.

— Мадам, предлагам да престанеш да ми заповядваш.

— Чудесно! Връщай се в сеното, върви право в пъкъла. Пукната пара не давам къде си…

Въпреки всичките й усилия да остане спокойна и хладнокръвна, тя се разгневяваше. Но извитата му вежда и острият блясък в очите му внезапно я изнервиха. Тя трябваше да овладее яда си и да се държи разумно и достойно.

— Иън, това става доста нелепо. Няма защо да сме врагове.

— Не съм дошъл да се бия — осведоми я той. Но в тона му се усещаше рязкост.

Беше пил, да. Внезапно тя започна да се страхува от променливото му настроение.

Но той не бе пиян. Изобщо не бе пиян. Тя видя това в очите му, когато я вдигна на ръце, въпреки яростните й протести. Притисна я здраво в обятията си. Тя напразно се опита да се освободи от хватката му. Хвърли я в леглото, подпря се на него с длани от двете страни на главата й. Погледна я с едва сдържан гняв, а очите му сякаш я пробождаха, когато най-сетне заговори:

— Проклет да съм, ако отново спя в сеното. Тази вечер ще спя тук, в стаята си, в къщата си, с жена си. Сегашните ти чувства по въпроса изобщо не ме засягат. Приеми ситуацията или се бий с нея — и с мен — няма значение.

Той се дръпна от леглото и сякаш се извиси над нея.

— Тази вечер ще има само един изход за този брак. Ще получа това, което искам — и жена си.