Бунтарката

22

До края на септември Риса получи писмо от Алена, което я уверяваше, че тя и бебето са стигнали безопасно от Вашингтон до Ричмънд. Оттам отишла с влак до Чарлстън, където била посрещната от каймака на конфедералното общество. Пишеше с ентусиазъм колко са любезни хората, с които се среща — и с нов патриотичен плам за Конфедерацията. Всъщност Алена се бе измъкнала от ситуацията доста добре.

Тя бе подозирала, че Алена може да остане доста дълго в Чарлстън. В последното писмо, което успя да прати по приятели, промъкнали се през съюзническите линии, тя съобщаваше на Риса, че след като се отби в Сейнт Августин, тя се прибираше у дома. Искаше да е с Дженифър в Беламар.

Беше ноември, когато Иън най-после се завърна във Вашингтон. Риса бе отишла на гости при своя приятелка, за да бродират едно знаме и не можеше да си намери място, задето има толкова обикновена роля в събитията.

Като се прибра в дома си рано тази ноемврийска вечер, прислужницата й Нели излезе бързо, за да я пресрещне.

— Майор Макензи, мадам, майор Макензи е тук!

Риса се вгледа в Нели, а после ускори ход.

Иън бе с гръб към нея, когато тя влетя в салона. Раменете му бяха много широки и подчертаваха слабите му хълбоци, а униформата много му отиваше на тъмната коса. Ръцете му бяха подпрени на лавицата над камината, главата му бе леко приведена в размисъл. Тя бе толкова изкушена да изтича до него, да го обгърне с ръце и да положи глава на гърба му, да му прошепне някои нежни думи, за да намали напрежението от войната. Война, в която той се биеше срещу собствените си роднини, собствената си жена.

Най-накрая той се обърна. Очите му бяха много тъмни, лицето му — отслабнало, по-остро от всякога.

— Иън. Радвам се да те видя — рече тя, като се отдръпна съвсем леко.

Той се усмихна.

— И аз, Риса. Изглеждаш прекрасно, както винаги. Много си красива.

— Благодаря — рече тя меко, а после се спря. — Предполагам си разбрал, че Алена…

— О, да, знам, че е напуснала Вашингтон. Знаеш ли, изумително е колко бавно се придвижват военните заповеди и колко бързо могат да се променят нещата между хората. Всъщност бях точно до Ню Орлиънс и гонех един южняшки военен кораб с хората си, когато срещнах друг офицер, който бе прекарал известно време тук. Той бе натъжен от ареста на Роуз и нямаше търпение да научи дали знам колко много са се разтревожили другите хора тук, настроени проюжняшки, включително и жена ми. Офицерът изглежда смяташе, че Алена е напуснала в знак на протест заради Роуз. Но аз не мисля, че е така. Според мен е тръгнала, защото е била в един кюп с Роуз. Ти какво смяташ?

Риза го погледна и се поколеба.

— Ами… естествено, ти знаеш, че съм отявлен съюзнически патриот, така че едва ли някой ще сподели с мен мислите си по въпроса… Чай, Иън? Уиски? Какво мога да ти предложа? Радвам се да те видя, макар и да не си планирал присъствието си тук. Нека ти донеса нещо за пиене.

Тя се запъти да мине покрай него. Той се протегна и я хвана за ръката. Хвана я здраво, но не болезнено и тя имаше чувството, че кобалтовите му очи минават през нея.

— Знаеш повече, отколкото ми казваш.

— Тя ми писа — рече Риса бързо. — Разбира се, тя знаеше, че ще се вбесиш от решението й да замине на юг, но… мисля, че искаше да си иде у дома, в Беламар, макар и да предполагам, че все още е в Сейнт Августин.

— А бебето? — попита той и Риса прехапа устни, като внезапно долови болката зад гнева му.

— Шон е много добре, направо цъфти — рече Риса. — Изобщо ли нямаш новини от Алена? Е, предполагам, че е било трудно… Аз не съм сигурна, че бих могла да се свържа с теб, Иън, ако ми се наложи.

— Алена е оставила бележка на бюрото ми преди три месеца и това е последното, което съм чул от нея — рече Иън и стоманената нотка на смъртоносен гняв се върна в гласа му.

— Сигурна съм, че щеше да се свърже с теб, ако знаеше как, Иън. Тя те обича.

— Може би.

— Аз бих се свързала с теб, ако…

— Ако някога в бъдеще ти потрябвам за нещо, отиди при генерал Брайтън. Той знае как да ме открие.

Риса кимна.

— Наистина не бива да се гневиш толкова. Тя само се прибра вкъщи. Мисля, че трябва ти да я потърсиш.

Мрачният му вид издаде съмнението му.

— Иън, тя е южнячка. Домът й е в Юга.

Той се извърна от нея и се загледа в пламъците на огъня.

— И аз трябва да съм южняк, така ли? — попита той безгрижно.

— Не, не, естествено, че не…

— Въпросите са само два: Съюзът трябва да се запази и робството е морално зло. Алена знае това! — Ядът и объркването се смесиха в дълбокото терзание на гласа му.

— Сигурен съм, че тя знае, че робството е морално зло — рече Риса. — Всъщност много малко от войниците в Конфедерацията действително притежават роби. Много южняци не одобряват робството. Те просто чувстват, че имат правото да са независими и свободни. — Защо, за бога, защитаваше Алена? — О, Иън, ако двете страни просто се опитаха да се разберат взаимно, нямаше да има война — настоя тя.

— Задълго ли си във Вашингтон? — попита Риса по време на приятната вечеря.

— Имах малко време, но сега… мисля да тръгна на собствена мисия.

Риса се изправи, като почти прекатури стола си.

— Да не си посмял да се оставиш да те убият заради нея, чуваш ли? И не говоря с лоши намерения — ако щеш вярвай, но Алена ми е приятелка. Но и ти си ми приятел, докато тя е врагът и не бива да бъдеш убит заради нея!

Той се усмихна, като стана на свой ред и заобиколи масата, за да стигне до нея. Хвана я за раменете и я целуна по челото. Плътта й сякаш пламтеше.

— Иън… — промълви тя.

— О, боже, не бих те наранил, Риса, не бих те наранил — рече той.

Устните му отново леко я докоснаха.

— Ами ако искам само спомен, ако…

Ръцете му се стегнаха. Той повдигна брадичката й. Почувства устните му върху своите. Впивайки се трескаво в тях с отворена уста и страст, която разпали усещанията й, тя възпламени копнеж, който дори не можеше да си представи по-рано.

Но той изведнъж я пусна и изруга.

— Трябва да се махна оттук, Риса! — рече й той дрезгаво.

— Защото я обичаш — каза тя меко.

Той замълча за момент.

— Защото обичам и двете ви — каза той.

И после излезе.

Алена винаги бе обичала град Сейнт Августин, с красивия му и импозантен форт, който стоеше на стража в пристанището.

Пристигнаха с Лили и Шон през декември 1861. Алена бе щастлива, че е тук. Бе на двеста мили от къщи, но това бе Флорида и се чувстваше добре. Ако мислите за Иън не я тормозеха непрекъснато, можеше да е направо доволна. Естествено бе получила огромна подкрепа за позицията си, след като стигна до юга и се чувстваше окуражена, че е права и че е част от голямата революционна кауза.

Но нощите й бяха мъчение. Беше изоставила Иън и не знаеше къде е той, нито как щеше да се почувства, дали някога ще й прости, дали някога отново ще го види…

Един ден някой я повика на улицата.

Тя се извърна и видя Джулиън да скача от мястото на кочияша в един малък файтон. През нея премина лека тръпка, понеже той толкова приличаше на брат си. Забърза се, за да прегърне Джулиън, който я вдигна на ръце и я завъртя, а после отново я прегърна. Но после я сложи пред себе си и погледът му стана сериозен.

— Ха така, млада госпожо, какво правиш тук? Много добре знам, че големият ми брат не ти е дал разрешение да напускаш Вашингтон!

Алена въздъхна с раздразнение.

— Е, големият ти брат не е във Вашингтон, а там стана много опасно за южняци.

— Нима? За южняци — или за виновни южняци?

— Джулиън, не бъди жесток. И не забравяй, че Иън е янки, когато ти… — тя отстъпи и го изгледа от главата до петите. Той бе много красив в сивия си униформен редингот с медицински и военни пагони на раменете. — Ти си бунтовник.

— Чудесно. Да не спорим. Нека те заведа вкъщи. Добре дошла, Лили! А това е… Шон! Вече е толкова голям. Нямам търпение семейството ми да го види, първия им внук — толкова ще са горди!

Алена се усмихна. Беше хубаво — и странно. Имаше чувството, че наистина е добре дошла у дома си. Посрещната топло от семейството на съпруга си.

Когато съпругът й бе врагът.

Алена написа писмо на Иън още първата вечер, която прекара у Джулиън. Макар че се опита да излее сърцето си, думите й изглеждаха някак кухи. Тя отново написа, че го обича, но като се има предвид, че бягството й и слуховете за шпионската й дейност сигурно са плъзнали из цял Вашингтон, той едва ли щеше да й повярва. Въпреки това Джулиън взе писмото й и тя се надяваше да стигне до съпруга й.

Тя започна да работи с Джулиън. Той прекарваше повечето от времето си в гарнизоните, като се грижеше за болните и ранените войници. Вечер той лекуваше цивилното население на Сейнт Августин. Алена се радваше, че работи с войниците. Това я караше да се чувства полезна и не й даваше възможност да се замисля над положението си.

Бе стояла там около седмица, когато пристигнаха хората от кораба на конфедерираните щати Ани Мей. Това бе кораб, пробил блокадата, разрушен в морето от флотата на Съединените щати. Повечето от моряците на борда й бяха взети в плен, но някои бяха избягали. Мнозина бяха ранени сериозно. Като следваше Джулиън от легло на легло, тя бе ужасена от кръвопролитията и мъките на хората. Отначало едва не припадаше. После, като попадна на инфектирана и покрита с гной рана от сабя, за малко да повърне.

Но стана безразлична към касапницата около нея. Попиваше кръвта, за да може Джулиън да вижда достатъчно ясно, за да направи шев. Натискаше раните, когато той й кажеше да го прави, превързваше и промиваше. Когато десетината оцелели бяха зашити благодарение на уменията на Джулиън и останалите лекари, тя пишеше писма вместо войниците.

Тази вечер Джулиън, Алена и доктор Реджиналд Пърси вечеряха в една странноприемница близо до форт Мариън.

Пърси бе към шейсетте, достолепен мъж, който бе служил в армията на Съединените щати преди отцепването. Той каза на Алена, че през целия си живот не е работил с по-добър хирург от Джулиън Макензи.

— Нямаше нужда от нито един от тези последни, трагично изгубени животи! — оплака се той, като тропна с юмрук по масата. — От това, което ми казаха момчетата, те са знаели, че са по-малобройни и имат по-малко оръжие и са предали кораба си. Проклетите северняци нарочно убили тези момчета. Знаят, че нямат храбростта на Юга и смятат, че единственият начин да ни победят е да ни избият до крак!

— Хайде, доктор Пърси, не всички янки… — подхвана Джулиън.

Но Пърси отново удари по масата.

— Проклетата блокада! Войната не свърши толкова бързо, колкото предричаха — изобщо не е наближила края си. И щеше да е много различно, ако врагът преследваше единствено оръжията, които се внасят, но когато вземат нашия лауданум, нашия морфин, нашия хинин…

— Война е, Пърси, и не можем да направим кой знае колко по въпроса — каза му Джулиън.

Няколко минути по-късно, след като сервираха кафето, Джулиън бе извикан обратно в болницата.

Когато Джулиън замина, Пърси се облегна все така недоволен. Тъмните му очи бяха изпълнени със силни чувства, а гъстата му сива коса, дълга до раменете, обрамчваше изпитото му лице и той изглеждаше много състарен и тъжен.

— Още… трябва ни още. Винаги ни трябва повече. — Той я погледна, после облегна лактите си на масата, като я погледна право в очите. — Разбрах, че си от дивия юг, мисис Макензи.

— Израснах на един малък залив…

— Залива Бискейн.

Тя кимна, изненадана, че той е толкова запознат с произхода й.

— И така, мисис Макензи, познаваш водите наоколо. Познаваш дълбоките места и рифовете. Знаеш пътеките до северната част на щата.

— Да, естествено, но…

Той се облегна назад.

— Вече загубих един племенник в тази война — каза й той, а тъмните му очи сякаш изведнъж запламтяха.

— Съжалявам, сър.

— Сигурен съм, че е така. Ти го познаваше.

— Моля?

Той се усмихна бавно, горчиво.

— Капитан Луис бе момчето на сестра ми.

— О, боже! — прошепна Алена. — О, ужасно съжалявам. Той наистина бе прекрасен младеж…

— И той говореше много хубави неща за теб — прекъсна я направо Пърси.

Алена се облегна назад, сложила ръце в скута си, загледана в него с неудобство.

— Наричаше те Мокасина.

— Така ли?

Внезапно Пърси се наведе през масата и здраво стисна ръката й в своята.

— Може отново да се нуждаем от теб, Алена. О, боже, толкова ми е неприятно да моля такава крехка млада жена да изиграе тази роля, но… още по-неприятно ми е, когато тези момчета умират и знам, че трябва да направя нещо по въпроса!

— Не съм съвсем сигурна какво точно мога да направя точно сега… — започна Алена внимателно.

— Но аз съм — прошепна разпалено Пърси. И се наведе по-близо. — Мокасина. Няма да се използва друго име. Много малко хора ще научат как помагаш на каузата…

— Но какво?

— В определената нощ аз ще те измъкна оттук, уж за да те заведа у вас. Само че първо ще идеш във Фрийпорт, ще вземеш запасите от един мой приятел, британски поданик, доктор Белами. Обикновено Сейнт Августин е обграден от съюзнически кораби, гладни, предпазливи. Ти отиваш в залива Бискейн, капитанът те оставя с медицинските припаси и другите контрабандни стоки, които си взела, а после той се връща, както може. Алена, ти си идеална! Рискът ще е малък! Ако корабът бъде превзет в морето, ще кажеш, че си жената на Пантерата.

— Какво? Кой? — попита Алена.

Пърси вдигна вежда и погледна така, сякаш щеше да започне да плюе от ярост.

— Съпругът ти, мадам, е истинска напаст за крайбрежието. Той идва, напада, краде оръжията ни, доставките ни и отново изчезва. Броди из проклетите мочурища и гори, никой не го забелязва, докато не стане твърде късно. Изглежда никой не може да го проследи. Движи се като светкавица. Той и хората му са правили удари от Южна Каролина до Тексас; промъквали са се, за да разузнават укрепленията и да докладват за броя на войските и точното им местоположение. Момчетата, които се опитват да задържат малко здрав разум в този окаян и изоставен щат го наричат Пантерата! Не разбираш ли — като негова съпруга, мадам, ти ще си свещен товар за всеки съюзнически офицер, който ви спре. И няма да имаш по-голяма вина от това, че се прибираш вкъщи. Освен това ще си неоценима при преговори с тези чужденци, които искат да ни помагат тайно.

Алена сведе поглед към ръцете си и се почувства вцепенена. Трябваше да имат лекарства. Тя не можеше да понася да гледа ужаса, на който бе станала свидетел след нападението над Ани Мей. Смъртта и осакатяването бяха достатъчно ужасни, без да се добавя смъртта поради липса на нужните лекарства.

— Деверът ми знае ли за всичко това? — попита тя меко.

Пърси поклати глава.

— Не. И естествено ти имаш пълното право да ми откажеш. Но няма да го направиш, нали?

Тази нощ тя сънуваше умиращи войници. Чу една жена да плаче, да раздира сърцето си от рев. Скърбяща майка. Отвори очи и извика.

Скочи от леглото и се приближи до люлката на Шон. Той спеше мирно. Събуди го и той започна да шава протестиращо в ръцете й. Тя щеше да умре, ако нещо се случеше на Шон.

На следващия ден в болницата Алена каза на Пърси, че ще се радва да направи каквото може.

— Значи Мокасина се роди! — рече Пърси меко. — Няма от какво да се боиш.

Тя не възрази и не му каза, че племенникът му веднъж я бе нарекъл така.

И именно затова тя бе толкова уплашена.