Бунтарката

26

Алена постоянно очакваше Иън да пристигне.

Той не се появи.

Минаха седмици и тя откри, че става все по-нервна. Бе дошла, когато градът бе в Конфедерацията. Сега бе съюзнически и той не се появи, нито й писа.

Пролетта на 1862 донесе няколко горчиви поражения на конфедеративните войски. Една от най-лошите бе загубата в Ню Орлиънс. Алена откри чрез капитан Уилоуби — любезен стар съюзнически джентълмен, харесван дори от най-заклетите бунтовници в Сейнт Августин — че съпругът й най-вероятно бе замесен в събитията. Съюзът бе използвал таен план, в който изглеждало, че главната атака ще е срещу Пенсакола или Мобайл. Смесени сухоземни и военноморски сили бяха завзели стратегическия южен град и капитан Уилоуби каза на Алена, че тя трябва да е много горда. Разузнаването на съпруга й често давало на Съюза много повече сведения за движенията на конфедеративните войски.

Алена се върна от лазарета един ден и откри, че има гост. Като вървеше изтощено към къщичката си, тя с изненада чу гласове — този на Лили и друг мек, женски глас. И Шон, който се заливаше от смях.

Намръщена, тя се забърза към вратата и я отвори рязко.

— Риса! — възкликна тя.

Риса, която се бореше с Шон на земята, се изправи усмихната.

— Здравей.

Алена я загледа озадачено. Шон извика щастливо „Мамо“, затича се на малките си, но здрави крачета и се бухна в нея, Алена го вдигна и той я целуна по бузата, а после се изхлузи надолу и отново се хвърли в полата на Риса.

— Алена, всичко наред ли е? — попита Риса, понеже Алена продължаваше да я гледа озадачено.

— Аз… аз…

През главата й минаха сума ти мисли. Тя харесваше Риса, наистина я харесваше, уважаваше я за нейната прямота, честност, храброст и преданост към убежденията й. Освен това бе благодарна на Риса и бе сигурна, че тя бе подтиквана от най-добри намерения, когато й помогна да избяга от Вашингтон.

Но ако бе дошла до Сейнт Августин…

Тя трябваше да е по-внимателна от всякога. Това не беше добре. Алена вече бе кълбо от нерви, разтревожена, че няма да е в града, когато Иън реши да се появи. Но сега всеки път, когато направеше крачка встрани, тя трябваше да се безпокои и от Риса.

Въпреки това усмивката на Риса, застанала срещу Алена, бе неподправена, точно както любовта й към Шон бе искрена. Тя стоеше с блестящи красиви морскосини очи, а тъмната й коса бе разрошена след играта й с Шон.

— Добре съм. Просто съм толкова… изненадана! — рече Алена най-накрая, усмихна се и се спусна към нея, за да я прегърне топло.

Когато се отдръпна обаче тя си помисли, че в очите на Риса просветна някакъв странен блясък — макар и само за миг. И за момент я загриза мисълта дали Иън не я бе изпратил.

— Кога дойде? Как пристигна? И… хм… защо дойде?

Риса вдигна рамене, като се опита да приглади косата си.

— Баща ми е с армията по Потомак от толкова време, че стана безпредметно да си стоя вкъщи. Аз се разхождах, чаках, притеснявах се. — Чувствах се… безпомощна. Един приятел на баща ми е флагман и корабът му идваше насам. И ето ме и мен.

— Аха!

— Наех малка къща на една пресечка оттук надолу до водата.

— Това е… чудесно — рече Алена. Слава богу! Отначало си бе помислила, че Риса е дошла, за да остане при нея. За да живее с нея, да види и чуе много повече, отколкото трябва… — Толкова ще е хубаво да имам компания — излъга тя. Усмихна се, като гледаше Риса. — Но е доста странно да те видя тук.

— Така е.

— Виждала ли си Иън? — попита Алена.

— Само при последното му пътуване до Вашингтон. Ти виждала ли си го?

— Веднъж — призна Алена. — Но доста отдавна не е идвал тук.

— Мисля, че е бил замесен в операциите около Ню Орлиънс.

— И аз чух за това.

— Ами ти? — попита я Риса настоятелно.

— Аз… аз работя с доктор Пърси — рече тя. — Нека само да се погрижа за вечерята и ще поговорим. Ще ми разкажеш за Вашингтон. Боя се, че Сейнт Августин е муден и скучен в сравнение с него.

— Е, да, но е смяна на обстановката! — увери я Риса. — А и аз имам малко опит в грижи за болни. Може да съм ви от полза на вас двамата с доктор Пърси.

— Да, чудесно ще е да си при нас — рече Алена, без да трепне.

При по-други обстоятелства щеше да е чудесно.

Войниците и хората се влюбиха в Риса. Тя се движеше с тиха грация, шумоленето на полите й и мекият нежен аромат на парфюма й омагьосваше мъжете. Тя бе ангел на милосърдието, по-умела в прилагането на хлороформ от самия доктор Пърси и толкова чаровна и умна, че караше мъжете да се смеят до припадък. Риса не пребледняваше при вида на кръв, нито се извръщаше от ужас, когато доктор Пърси се нуждаеше от помощ с инструмент. Алена с изненада установи, че Риса я зарежда с енергия — макар и да бе малко дразнещо, че тя се оказа толкова съвършена. Риса никога не се отказваше от някоя медицинска задача, без значение колко бе груба или неприятна.

Риса бе стояла там една седмица, когато доктор Пърси пристигна в къщата на Алена късно една вечер. Носеше шифровано писмо, което тя трябваше да занесе на мъжете, лагеруващи от другата страна на реката, близо до плантацията Енгълууд. За нея нямаше да е трудно да излезе от града. Двамата с доктор Пърси често бяха посещавани от командващите янки и помощта, която бяха оказвали на съюзническите войници бе оценена. Бяха им дали пропуски, с които да пресичат съюзническите линии, когато се наложи.

Доктор Пърси нямаше да дойде с нея, понеже тя уж щеше да остане у мисис Енгълууд, която очакваше да роди всеки момент. Услугите на доктор Пърси все още можеха да са нужни в града, а Алена вече бе асистирала на много раждания. Жените най-добре се справяха с женските въпроси, особено когато хирурзите бяха нужни другаде.

— Това е просто куриерска задача, Алена. Но следващата седмица Мокасина трябва отново да нанесе удар.

— Кога? Как? Съюзническите кораби пазят пристанището.

— Ще те заведа на юг. Имаме мъже, готови да те откарат до един кораб, скрит в малък залив. Това е още едно пътуване до Бахамите и обратно. Ще бъдеш оставена в залива Бискейн и ще те свалят на брега близо до дома ти. Ще носиш малко финансова помощ от наши британски приятели, както и хлороформ и етер.

— Доктор Пърси, ами ако мъжът ми дойде в Сейнт Августин и мен ме няма?

— Това е лесно. Смятам да кажа, че си имала възможност да се прибереш у дома, за да видиш семейството на мъжа си. Същата история ще разкажа и на приятелката ти Риса. Красива жена, нали? Горда, силна, умна, мила, и при това красива!

Алена се усмихна.

— Просто чудесна.

— Слава богу за нея! Тя просто се оказва толкова полезна, когато теб те няма!

Алена отново кимна иронично, загледана в доктор Пърси. И се чудеше дали и Иън не се чувства по абсолютно същия начин по отношение на Риса.

— Алена, това е едно от най-важните неща, които Конфедерацията ще те накара да направиш. Британците, които даряват златото и лекарства го правят главно защото ти си била толкова запалена и убедителна, когато ги видя последния път. Ако бях изпратил някой друг, доставките можеше и да не дойдат. И дори когато Съюзът е тук, в Сейнт Августин, сама виждаш колко са малки запасите ни не само от медицински принадлежности, но и от храна! Отчаяно се нуждаем от всяка чуждестранна помощ, която можем да получим, както и от дарения в злато. Виждала си ампутации! Можеш ли да си представиш какъв ще е ужасът на мъжете, ако нямат упойка?

— Не, доктор Пърси, не мога — увери го тя.

Ще е негов куриер за последен път, реши тя. Щеше да отплава за Бахамите. После щеше сериозно да се замисли по въпроса дали да продължава да е Мокасина.

Алена тръгна много рано на другата сутрин, така че да не се налага да обяснява заминаването си на Риса. Боеше се да не реши да дойде с нея. Все още не знаеше дали Иън не е отишъл във Вашингтон, за да помоли Риса да дойде и да следи действията й.

Алена тръгна сама и бе посрещната от мистър Енгълууд на другия бряг на реката, който поздрави съюзническия постови от техния край. Семейство Енгълууд играеха своя собствена опасна игра, помисли си Алена, като се преструваха на поддръжници на Съюза поради близостта си до Сейнт Августин, докато предоставяха плантацията си за място за срещи на много офицери от Съюза и войски от вътрешната част на щата.

Маги Енгълууд и новороденото й момиченце изглеждаха в цветущо здраве, когато Алена пристигна в дома им. Самият Енгълууд май изобщо не се тревожеше за раждането на детето — интересуваше го само, че то предлага добра възможност да се пренесе информация през реката. Алена остана в къщата около час, когато Енгълууд внезапно се изправи, отиде до вратата, отвори я и въведе свръзката й.

Алена се изправи и с тревога забеляза, че във фоайето на Енгълууд стои Питър О’Нийл.

Той се усмихна развеселен и доволен. Изглежда я очакваше. Енгълууд я остави насаме с него и Питър се приближи до нея, като взе ръцете й в своите.

— Алена! Колко е тъжна войната, като изключим тази възможност да те видя!

Тя се опита да дръпне ръцете си.

— Питър…

— Имаш ли нещо за мен? — попита той сериозно.

Тя разпусна косите си и намери шифъра, който грижливо бе скътала в прическата си — трик, научен от Роуз и куриерката й Бети. Едва не подскочи, когато Питър пристъпи напред.

— Само ти помагам! — увери я той и наистина ловко измъкна хартията от косата й.

— Благодаря — каза й той. — Добре се справи.

Тя кимна и й се догади. Всъщност напоследък доста често се чувстваше така. Войната си взимаше своя дан.

— Алена, ти не разбираш. Приносът ти към Конфедерацията е неоценим.

— Трябва да се връщам.

— Не толкова скоро, нали?

— Питър, моля те…

— Алена — рече той страстно, — един ден ще разбереш, че ние двамата сме на една и съща страна в тази война.

— Питър, един ден ще разбереш, че аз съм омъжена.

— Обещавам ти — рече той, а воднистото синьо на очите му стана студено, — че когато тази война свърши, ти ще си вдовица.

— Питър, бог знае, че когато тази война свърши, всички ние може да сме мъртви. Но ако си мислиш, че можеш да спечелиш благоволението ми, като заплашваш да убиеш съпруга ми, много се лъжеш.

— Ако не виждаш, че този човек е злобен предател, значи ти грешиш! Обичам те, Алена, винаги съм те обичал…

— Питър, ти избра да се ожениш за друга! — напомни му тя.

— … и един ден ще го разбереш. И ако трябва да скърбиш за този проклет предател Макензи, тогава ще скърбиш, но нашето разузнаване е открило, че той има лагер в блатото и дори да не направя нищо друго в тази война, поне ще намеря този лагер и ще го убия! — завърши Питър яростно. Той се вгледа в нея за момент, сякаш самият той искаше да я удуши, а после внезапно се усмихна. — Ти си създадена за мен, Алена, и един ден ще бъдеш моя — каза той просто. Все така усмихнат, той се обърна и излезе от къщата.

Енгълууд се появи в мига, в който Питър си тръгна и Алена се запита какво точно е чул.

— В гостната сме ти приготвили нещо за хапване — каза й той. — После ще е най-добре да тръгваме.

Очакваха я бисквити, шунка и сос. Тя не можеше да яде, но се престори, че го прави — старите навици умират трудно — макар че една дама никога не нагъва лакомо, но пък да не се възползваш от гостоприемството на домакина също е признак на лошо възпитание. Питър я бе разстроил повече, отколкото й се щеше да признае. Тя похапна от храната и се почувства благодарна, когато мистър Енгълууд каза, че е време да тръгват.

Докато яздеха, Алена чу някакъв женски писък, а после плач на деца. Погледна Енгълууд, който сви рамене.

— Какво става? — попита го тя.

Той се изплю от коня си.

— Предатели! — каза й той.

Алена го изгледа.

— Предатели! — повтори той. — Не е наша работа.

Като не му обърна внимание, тя сръга коня си и препусна по пътеката към мястото, откъдето идеха звуците.

Стигна до една красива къща, разположена на стръмна морава. Рота войници стояха край къщата и палеха огън от четирите й краища. Млада жена бе изведена на моравата. Войниците я блъскаха и измъчваха, подхвърляха я помежду си, макар че тя държеше бебе, а три други дечица — на вид на около седем, пет и три годинки — се бяха скупчили край нея, гледаха и ревяха.

Ужасена и вбесена — бунтовническите войници никога не биваше да се държат толкова подло! — Алена смушка коня си с пети и се спусна към войниците. Като чуха приближаването на коня, те бързо се отдръпнаха. Младата жена остана сама, когато Алена влезе в кръга, загледана в мъжете, а от очите й захвърчаха искри.

— Какво правите, за бога?

— Тези хора са предатели — заяви един от войниците — и мястото трябва да бъде изгорено. Това е!

— Имате ли доказателство, че са предатели?

— Щом капитан О’Нийл казва, значи са предатели! — рече младежът.

— Не сме предатели. Ние сме привърженици на Съюза и никога не сме го криели. И вече дори това няма значение — съпругът ми го убиха в боевете при Ню Орлиънс! — извика жената.

Алена слезе от коня и закрачи между мъжете.

— Вие би трябвало да сте бунтовнически войници, последните кавалери. А се държите по този начин!

Цялата им група — четирима много млади мъже — я погледнаха засрамени.

Но тогава тя почувства две ръце върху раменете си. Обърна глава и срещна очите на Питър.

— Това е съдбата, която очаква предателите, Алена — заяви той. — Обърни се и виж!

Тя нямаше голям избор, понеже той я обърна. Като го направи, красивата къща пламна. Жената се разрида и се свлече на колене с бебето, притиснато до гърдите й, а другите й три деца се втурнаха към нея.

Алена сръга Питър с лакът в ребрата. Когато той изстена от болка, тя се отскубна от него, втурна се напред, свали пелерината за езда от раменете си и заудря с нея пламъците, които започнаха да пълзят по къщата. Тя срита дъските, които се бяха подпалили. След минута Питър отново бе зад гърба й.

— Мъжът й е мъртъв! — уведоми го тя яростно. — Тя има четири малки деца! По какъв начин са ти врагове? С какво са опасни?

Загледан в нея, той я пусна. Обърна се към хората си.

— Потушете пламъците! — заповяда той.

Облекчена, Алена усети как коленете й се огъват.

Тя коленичи в тревата. Питър се наведе пред нея.

— Доволна ли си, Алена? Понеже ти обещавам, че нещо друго ще изгори. Ставай. Ще уредя друг ескорт за теб обратно до реката.

Тя стана и се измъкна от него.

— Не се страхувам да се срещна с никой от враговете си, Питър, ако ти си ми приятел — рече тя гневно. Отскубна се от него и скочи на коня си. Жената се втурна към нея, протегна се към ръката й и я спря:

— Благодаря ти, благодаря…

— Моля те! — рече Алена и едва не се разплака. — Не ми благодари, задето са имали благоразумието да си спомнят какво е приличие! Влизай, бързо влизай вътре и се погрижи за тези деца — тя се отдръпна от жената и подкара коня си напред по пътеката. Искаше да стигне до реката и за първи път поиска да е на територията на янките.

Бе толкова объркана, че яздеше безразсъдно и изобщо не бе подготвена, когато конят й внезапно се изправи на задните си крака. Тя падна на земята, без да се удари и започна да сипе проклятия.

— Дяволите да те вземат, защо направи това, идиот такъв? — извика тя към коня си, хърбава червенокафява кобила. Животното отново се изправи на крака и препусна по пътеката.

Алена се изправи и провери дали няма счупени кости. По пътеката зад нея се чу конски тропот, тя се напрегна и бързо скочи на крака.

За нейна изненада това се оказа Риса, възседнала красив дорест кон.

— Ти — дето си се научила да яздиш, преди да проходиш — си хвърлена от кон?

Алена сложи ръце на кръста.

— Да, хвърли ме. А ти какво правиш тук?

— Следвам те — рече Риса.

Като се ухили, тя слезе от коня.

— Просто ей така си минала през съюзническите линии на вражеска територия?

— Имам медицински пропуск — увери я сладко Риса. — Искаш ли да те върна с моя кон?

Алена поклати глава.

— Ти ме шпионираш.

— Опитвам се да помогна на приятелка — рече Риса. Внезапно се намръщи, сякаш се заслуша в нещо. — Чудя се какво…

— О, боже! — възкликна Алена, внезапно проумяла защо конят й се бе уплашил. Тя бе разбудила гнездо гърмящи змии.

— Дръпни се! — извика Алена, като се хвърли напред и избута Риса от пътя. После неволно изпищя.

Риса се спаси, но Алена, въпреки всичките си поли, бе ухапана. Внезапната болка бе ослепяваща и тя се свлече на колене. Риса се впусна да й помага, като я издърпа далеч от змията. Алена се изуми, като чу внезапен гърмеж. Осъзна, че Риса е носела пушка и че змията е мъртва.

В центъра на пътеката тя коленичи до Алена.

— Ти си глупачка, да се оставиш да те ухапи заради мен! — рече й Риса, като скъса една ивица памучен плат от полата си, за да послужи за турникет.

Трепереща, Алена повдигна поли и скъса чорапа си, за да намери грозните следи от змийските зъби.

— Трябва ни нож — заговори тя отпаднала, но Риса очевидно си знаеше работата. Бързо отиде до чантата на седлото си и се върна с голям нож.

— Ще ме спасяваш ли или ще ми прережеш гръкляна? — попита Алена.

Изненадана, Риса бързо погледна към ножа.

— Никога не знаеш кого можеш да срещнеш — рече тя с равен тон.

Алена се усмихна, като се бореше с болката, облегната назад. Риса знаеше какво прави. Алена се стегна, когато Риса сряза раната, а после се наведе над прасеца й, за да изсмуче отровната кръв от крака й, като я плюеше настрани. Въпреки усилията на Риса, Алена отначало усети, че гори, а после мястото стана безчувствено.

— Не биваше да правиш това! — процеди Риса между две изплювания.

— И преди са ме хапали два пъти — отвърна Алена. — Не забравяй, че идвам от истинско диво блато! Предполагам, че ще повърна, но ти…

Смътно осъзна, че Риса се навежда над нея.

— Можех да умра, нали?

Алена затвори очи. И припадна.

Нощта бе зловещо тъмна, когато малката лодка тихо се понесе по водата и стигна до пясъка.

Иън веднага чу звука на зареждане на пушка, последван от въпроса:

— Кой е?

На бледата лунна светлина видя къде е чичо му. Зад Джеймс, също въоръжени, стояха няколко от старите работници на Теди. Иън се поколеба само за миг, а сърцето му натежа.

— Иън е, чичо Джеймс.

— Не си добре дошъл тук, Иън — рече Джеймс с равен тон, но дори в мрака Иън видя как чичо му сведе оръжието си. Джеймс нямаше да го застреля хладнокръвно. Ала видя, че Иън не е сам в лодката си.

— Не си добре дошъл, Иън, нито пък хората ти.

— Водя Дженифър.

— Какво? — попита Джеймс рязко.

Иън слезе от лодката, нежно понесъл братовчедка си на ръце, и се приближи към баща й.

Риса успя да върне Алена обратно до Сейнт Августин и да я повери на грижите на доктор Пърси. Той я увери, че е свършила чудесна работа и че е абсолютно уверен, че Алена ще се оправи от ухапването.

Положена на легло в къщата си, Алена прекара около двайсет и четири часа, през които Риса, заедно с Лили и доктор Пърси, усърдно се бореха с треската, която я измъчваше. Риса се грижеше за Алена, гледаше бебето и внимаваше да се изпълняват всички инструкции на доктор Пърси.

Тази нощ Алена премина през потене, студ и нова треска.

Не спираше да говори — на Иън, на Пърси.

— Добре, добре, всичко ще се оправи — увери я Риса.

Но Риса се почувства угнетена. Тя бе добър слушател и слушаше много внимателно бълнуванията на Алена.

И се чудеше дали нещо изобщо ще се оправи.

До падането на втората нощ треската на Алена напълно премина. На следващия ден тя бе слаба като котенце, а после сякаш чудодейно се възстанови. Стана, изкъпа се, оправи косата си и изглеждаше особено красива и в отлично настроение. Щастлива бе, че е жива.

— Ти ме върна към живота и седя до мен цели два дена. Сега изглеждаш изтощена, сякаш си минала през ада — обърна се тя към Риса с усмивка. — Благодаря ти.

Риса я погледна.

— Ти ме дръпна от пътя на змията — и сама стана жертва.

Алена се усмихна.

— Но аз знаех, че имам имунитет.

— Въпреки това бе невероятно смело, а и доста странно, че направи това за мен!

Алена сви рамене.

— Война е. Намираме странни врагове и още по-странни приятели.

Риса кимна.

— Всъщност, Алена, аз се опитвам да се грижа за теб, защото ти не се пазиш!

Алена отиде до Риса и плътно я прегърна.

— Каквито и да са причините, ти си добра приятелка.

— Каквито и да са причините, ти също — увери я Риса.

— Върни се у вас. Изтощена си.

— Отивам.

Алена я прегърна още веднъж.

Когато Риса си замина, пристигна Пърси.

— Добре ли си? — попита я той загрижено.

— Чудесно.

— Доста ни уплаши… но изглежда наистина имаш имунитет. Трябва да отплаваш. Ще се справиш ли?

— Да.

— Вероятно можем да отложим…?

— Не. Отивам сега. Отивам за лекарства… Този път. Може да не ходя повече, доктор Пърси.

Пърси кимна.

— Разбирам. Изигра ролята си.

Но не разбираше. Тя обичаше родния си край, обичаше идеала на свободата и обичаше галантността, която уж бе част от Юга.

Но освен това бе видяла твърде много.

Щеше да отплава.

Още един път.

Бе време да тръгва и Иън стоеше с чичо си на плажа. Когато се прегърнаха, усети, че и двамата треперят. Трима от хората му чакаха в малката лодка.

— Благодаря — каза Джеймс. — Благодаря.

— Лекарят на кораба Ригард ме увери, че тя е имала малко увреждане от обесването — каза Иън, — но е страдала от недохранване и сериозна настинка, преди да се случи всичко това, така че може да мине известно време, преди да се възстанови. Все още не е вън от опасност и в началото сигурно няма да може да говори.

Джеймс кимна, а очите му бяха изпълнени с болка.

— Двамата с Тийла няма да се отделим от нея.

Иън кимна.

— Ще се опитам да не идвам и да не ви поставям в неловко положение — увери го Иън тихо.

Джеймс се отдръпна и го изгледа с очи, сини колкото неговите: очите на дядо му. Очите на Макензи.

— Честно казано, Иън, писна ми от войната. Мразех войниците в синьо и то с право. Но не съм толкова сигурен, че радушно приемам тези, които смениха синьото със сиво. Уморен съм. Не съм виждал брат си вече повече от година и на която и страна да е застанал, той винаги ще си остане мой брат и ако съм забравил собствената си кръв, за бога, съжалявам, Иън… — Той вдигна ръце. — Е, все още сме във война. Но… — той се поколеба доста дълго, загледан в Иън, а после тихо въздъхна. — Разбирам, че Джен е още в опасност, но ти си спасил живота на братовчедка си и аз ще умра благодарен за това. Така че изглежда…

Още веднъж той сякаш не можеше да намери подходящите думи.

После изгледа твърдо Иън.

— Говори се, че на юг оттук ще идва кораб, по-точно следващата сряда през нощта. Корабът няма да може да се приближи твърде много, естествено, но се очаква на борда му да е… Мокасина.

Иън усети как студени пръсти стягат сърцето му.

Заповедите относно Мокасина бяха ясни.

И ако чичо му му даваше информация за шпионина…

— Благодаря — прошепна Иън.

Джеймс, който го гледаше изпитателно, кимна с болезнено движение на главата си.

Двамата се прегърнаха още веднъж. После Иън стъпи в лодката си.

Пантерата и хората му отново се изгубиха в тъмнината на нощта.

Време бе да хванат змията.