Бялата зима на аристократите

XIX.

Наистина са неведоми пътищата Господни!

А може би има телефонна или някаква друга връзка с щаба там, горе?… Където е пълно с архангели, ангели, ангелчета-адютанти, ангелчета-чиновници и кой-знае още какви полезни хвъркати същества… Благодарение на тази, вероятно съвършена организация, на Божието бюро може да се появи например записка, започваща с: „В качеството си на ангел-експерт считам за свой дълг да предложа да се удовлетвори желанието на …“ Благодарение на резолюцията „Да“ в горния ляв ъгъл нещата могат да се развият благоприятно за някого. Така се поражда приятната увереност и у последния земен грешник, че светът е устроен наистина добре. Или поне поносимо.

Предопределението… Ако го има? Колко грижи може да снеме от нас?… Колко му е? На човек понякога му трябва толкова малко…

На спирката се засякохме с примерния сержант Коко. След традиционните реплики за това, кой е по-блестящ таблиер — думичка, заместваща простоватото ориенталско табладжия — отидохме да пием по едно кафе в заведението до студентския стол. Без да го споменаваме, се знаеше, че кафето ще бъде с коняк.

Малко след като седнахме до една от масите при прозореца, от другата страна на стъклото застана Надя. Потропваше с крака от студ. Чакаше някого. След като й се любува около минута, Коко сподели:

— Страшно ми харесва тази, с очилата. На няколко пъти се хващам, че се зазяпвам по нея като първи пубер. Не мога да отлепя очи…

— А тя? — проявих разсеяно любопитство.

— Подсмихва се…

— А ти? — продължих да го мъча с нелепо подредени въпроси.

— А аз?… Действа ми. Измислям разни тъпи номера за да я заговоря, но щом реша да използвам някой от тях, устата ми пресъхва — призна си примерният, нещастно влюбен сержант.

Беше ми стъпил на килимчето. Можех да го поразиграя, а след това да му помогна.

— Вярваш ли в единосъщния наш Бог и в неограничените му възможности да твори добро на хората? — го попитах с интонация на поп от амвона.

— Как го каза? — напрегна се Коко. — Единосъщният? Че то има ли многосъщностни?

— Има, разбира се! — поучих го аз. — Всички сме многосъщностни, многозяпащи и многожелаещи и поради това — безкрайно разпилени. Само Господ Бог наш е съвършен и монолитен във всичко, за което можеш да си помислиш. Затова е и единосъщностен.

— Сигурно е така — със силно съмнение в гласа се съгласи Коко. И въздъхна: — Но на мен по служба не ми се полага да вярвам в Бога. Длъжен съм да бъда атеист.

— А ти все пак помисли — започнах приятната игра на тормоз на ближния. — Дали да служиш чак толкова стриктно и всеотдайно на конюнктурата на една власт, или да направиш кръстния знак? Той ще те свърже с по-дълбоки и по-трайни във времето истини.

— А кауш де, а кауш!15 — опита се да бъде строг Коко. Но се отказа. И замислено предложи: — Ако ми докажеш, че с едното кръстене, ще станем близки с тази мацка например…

— Дали ще станете близки, е въпрос на развитие. Но ако се пречупиш и се прекръстиш, първата крачка, запознанството, ти е в кърпа вързана…

Коко се огледа внимателно и бързо и срамежливо се прекръсти. Беше ми в ръцете. Затова казах бавно и взискателно:

— Не така! Направи го като истински вярващ. Бавно, широко, открито. Господ не обича неуверените. Удовлетворява желанията само на тия, които не крият и не се срамуват от вярата си!

Без да се оглежда, Коко се прекръсти съвсем според каприза на изискванията ми, но изръмжа заканително:

— Имай късмет да не докараш мацето на масата. И то — усмихнато. Ще те окошаря още сега! Пък после ще измисля защо…

— Измислено е! — успокоих го аз. — За религиозна пропаганда. Никой не би повярвал на моите твърдения, че ти си се кръстил. Ще повярват на теб!

— Хубаво, че го знаеш — промърмори Коко.

Драснах по стъклото. Надя погледна, но в късния следобед лампите на заведението още не бяха запалени, ние стояхме на тъмното и тя не ме позна.

— Ти повярва! Сега ще стане чудото. Пийни две глътки кафе, та да не ти засъхват устата… — посъветвах го и станах.

Излязох навън и още от няколко крачки предупредих:

— Сега да не хукнеш да ме прегръщаш и целуваш! Идвам като любовен емисар. Един добър човек е хлътнал до уши по теб.

Надя спази указанията и ми подаде само ръка. Но се осведоми:

— Завързаняк някой сигурно?…

— Не бих казал. И е наистина добър човек. Малко нещо милиционер, но това е занаят, а не диагноза…

— Има и занаяти с диагноза — коригира ме тя. — Май се сещам кой е?… Един такъв симпатяга с мустаци. Прави се на страшен, а преглъща като риба на сухо. От два месеца се кани да ме заговори, а все не набира кураж. Не обичам схванатите — малко капризно завърши тя.

— Ти се запознай с човека, омай го, накарай го да те гледа с големи очи, пък тогава преценявай докъде ще стигаш и колко ще се заиграваш с него — добронамерено я посъветвах аз.

— А ако не съм се отказала от идеята за един друг човек? — погледна ме Надя.

— Моментално ти разработвам сценарий. Уплиташ връзката с примерния сержант на сериозно, а каниш другия човек за кум. Според хубавите виждания на някой жизнени племена и народи кумът се нагърбва и с функцията на сексуален експерт — пръв дегустира булката — отново добронамерено я посъветвах аз.

— Как ми се иска да ти зашия един шамар! — сподели Надя. И добави: — Но ако нещата се развият според пъкления ти сценарий, не забравяй поетия ангажимент с експертизата. Защото аз няма да го забравя…

— Имаш го! — уверих я ентусиазирано аз. — А ти все пак провери човека. Наистина е свестен. И по мое дълбоко, вътрешно убеждение — по-добър практически вариант за теб от оня, другия. Него вятър го вее на бял кон…

Казах го искрено. Надя ме изгледа пак, продължително и каза замислено:

— Да влизаме. Може и да се окажеш прав?…

Харесвам усетливите жени. В този късен следобед Надя се прояви точно по този начин. Взе акъла на добрия сержант Коко. И вероятно си го сложи в чантата…

Когато по някое време им подхвърлих, че трябва да си тръгвам, и двамата реагираха машинално: „Ами добре!“ и „Чао!“

Сержантът Коко вече се беше отпуснал и развихрил. Беше като току-що отворена бутилка шампанско. Надя се смееше отривисто на думите, съчетанията от думи, нюансите, казващи толкова много…

Обичах ги и се радвах за тях. По едно време си помислих, че Надя никога не се е смяла така на мои думи. Нищо чудно — Коко наистина умееше да бъде сам себе си.

Прибрах се в стаята си в общежитието с усещането за някаква празнота. Не, на двайсетина години е грехота да бъдеш самотен! Необходимостта от човек до теб не е каприз. А липсата му си е чиста проба болест.

Знаех, че това е моментно неразположение.

Знаех, че мога да изляза когато си искам от него.

Знаех… Много неща знаех… Но Барбара ми липсваше.

В последното писмо получих снимката на две кучета. Огромни, с дълга козина. Гледаха внимателно в обектива и сякаш се мъчеха да проумеят нещо.

„P.S. Вече съм друг човек, а усмивката ми стига до ушите. Току-що ми се обадиха по телефона. Предлагат ми да отида от пролетта в Кросно. Там е базата на националния ни център по парашутизъм. Преминавам в екипа на аристократите в спорта. Ако знаеш колко съм щастлива?… Ама че дума… Казвала ли съм ти я досега?“

Това писмо ме накара да се замисля. Не за това, че някой може да погали Барбара и на нея — о ужас! — да й стане хубаво. Не и за това, че може да й се случи с някого нещо повече от погалване на ръчичка. Самият аз минавах през кратки, инцидентни връзки, които не ме привързваха.

По-неприятното беше, че нямахме идея как ще продължим? Любов с писма, целувка през стъкло… и какво беше още?…

Такъв романс изкарва с усилие сезон, два… И завяхва естествено. Като безкрайно тъжен есенен лист.

Барбара не искаше да напуска Полша. Аз не виждах смисъл да се махам от София. Всеки от нас беше натрупал по цяла купчина сериозни доводи в полза на виждането си. А имаше и още едно, направо основно съображение, за което никой нищо не споменаваше, но и двамата знаехме за него.

Събираме се — при нея или при мен… Менделсон и последващ щастлив семеен живот.

Ами ако не излезе чак толкова щастлив?! Тогава накъде? На изходни позиции. Тя си тръгва за Полша или аз се връщам от Полша. Красивото изживяване се превръща в безсмислено пилеене на години.

Липсваше ни времето за напасване един към друг, за делничната проверка на качеството на връзката ни.

Имаше и още нещо. Бях осмислил един прост житейски факт. За да можеш да се занимаваш сериозно с някаква екстремна работа, задължително трябва да си изработиш характер и то доста по-корав от средностатистическия. А едно от неизбежните последствия за притежателя на такъв характер е засиленият егоцентризъм.

Брак между двама егоцентрици?! Два остри камъка брашно не мелят…

Когато Бог иска да благослови една връзка, праща на ината мъж мека и добра, задължително отстъпчива жена.

За това, че съм инат, нямах никакви съмнения. А каква беше Барбара?

Ако като характер беше мой огледален образ, връзката беше обречена.

След не особено дълбоко осмисляне излизаше, че ние просто не сме един за друг!

Хайде бе!

Няма такова нещо! Напук на всички обстоятелства, които ни оттласкват, трябва да продължим да си вярваме! Не може да не намерим трайни пътеки един към друг!

Започнах да се замислям над варианта аз да отида в Полша. Ако се окаже, че аргументите на Барбара тежат повече от моите. Е, ще се наложи да взема някои приравнителни изпити, но това не е нерешим проблем!

Университетски подготовки от две различни системи — повече изразходвано време, но и по-добро познаване на две школи. Може би трябва да прошнуровам варианта за научна работа?

Няма да е лесно… Вместо следване покрай скоковете ще се наложи да крада часове, за да мога да виждам земята от два километра височина. И то отвреме-навреме. Вместо разхвърлян живот на скорост — наднормено тегло, очила, академична скука, сладострастно броене на издадени статии, студии и книги.

Кой наивник е казал, че любовта предизвиква приятна лекота?

Тази перспектива направо ми режеше крилете! Самоиронизирах се: Какви криле? Крайниците ми са оформени във вид на ръце и крака. И никаква перушина…

Небето е нещо временно. Все някога ще се наложи да остана на земята.

Усещах вътрешен студ само при мисълта, че ще дойде ден, в който вече няма да се ражда в мен тръпката на очаквания полет.

Странна е тази любов към небето… Непрекъснато трябва да се преодоляваш. Понякога минаваш през състояния, които за пореден път ти подсказват колко са полезни блокировките на инстинктите. Човек е програмиран с естествения, предупредителен страх от огън, дълбока вода и височина. И трябва винаги да се отнася уважително към блокировките си.

Но престава да бъде подчинен на скуката на чиновника или занаятчията именно когато тръгне срещу тези полезни инстинкти.

Тогава вижда света доста по-различен. Вече я няма привичната гледка, която един прозорец може да даде. Преодоляването на страха разкрива друг свят, в който небето е по-синьо, водата по-бистра, вятърът по-свеж…

Преборването със себе си разкрива хоризонти.

Из мъглата на сивото ежедневие изплува красотата, за която сме родени и в която сме вписани. Обитавайки една материално осигурена цивилизация, ние се разболяваме от някаква разновидност на кокошата слепота и постепенно губим зрение за тази красота.

Странна е тази любов към небето. Странна е… Но е истинна!