Бялата зима на аристократите

XXVIII.

Настаниха ни в някакво общежитие. Облъскани от пътуването, всички набързо заспаха. Чувах шума от равномерното дишане на Емо. И затова се учудих, когато го чух да казва:

— Опитай се да заспиш…

Каза го равно и спокойно. Съчувствието беше добре прикрито. „Това е животът! Толкова…“

Струваше ми се, че няма да затворя очите си поне седмица. Но скоро след думите на Емо съм заспал. Още не съм бил успял да осмисля станалото с Барбара. Сънувах я, но такава, каквато беше през есента. А може би такава, каквато е била през пролетта… Разхождахме се в някаква безкрайна люцернова нива. Току-що бе валяло. Държахме се за ръка като дечица в детска градина. В съня липсваше лепкавото усещане за смърт.

То се появи по-късно. Някак постепенно.

Не взех медал, разбира се. Когато се качвах в самолета, възвръщах привичните си навици, чувствах се уверен. Уж… Но на четвъртия скок се издъних. Грешка, от раздела „С тия вече се справям“. Изхвърчах от класирането в началото, но се спрях някъде около средата. Бяха ми икономисани разборите и натякванията.

Имам спомен за още нещо. Вероятно съм бил наежен като таралеж. Държанието ми е можело да бъде определено с думите: „Без съболезнования, моля!“ Смеех се на това, на което и другите се смееха. Може би малко по-вяло, но се смеех. Когато усетех, че започвам да гледам с празни очи пред себе си, вземах мерки. Например правех се, че чета книга или вестник. Спомням си, че носех „Парижката Света Богородица“. Някога, като дете, тя беше обсебила въображението ми и затова я бях взел на летището за препрочитане. В главата ми не влезе нито ред. Оттогава не мога да я погледна.

Все пак, стоях по-встрани от другите. И чувах гласа си като чужд.