Бялата зима на аристократите

XXII.

Помня добре тази пролет. Върнах се към скоковете със стръв. Отначало имах обичайните след такова прекъсване вестибуларни смущения, но за ден-два ги преодолях.

От примерен студент се превърнах отново в хаймана. Мярках се отвреме-навреме на лекции и упражнения, трупах отсъствия и не се замислях много как ще ги оправдавам. И дотогава се бях справял, все щях да измисля нещо…

Поддавах на наркозата. Но това не беше зашеметяващо опиянение. Отново ме обземаше все по-стабилно изграждащото се усещане, че каквото и да се случи там горе, съм в състояние да се справя.

Бях вникнал в правилата. А имах и разработен усет за ситуациите, при които не трябва да се подчинявам на ограниченията им. Чувствах се железен.

Когато самолетът излетеше, заставах до илюминатора на вратата и гледах с ненаситно око все по-раззеленяващото се поле под нас. Това беше уверена обич към един свят, в който се вписвах без проблеми.

Коко и Надя насрочиха сватбата си за деня на Свети Тодор.

Между селото и летището се намираше малка конна база, на която всяка година на този ден се правеха надбягвания. Разбира се, не можеше да се мине без шареното и на една небесна каскада.

Понеже знаех отдавна за планираните скокове на стадиона, обявих, че сватбата ще мине и без мен. Коко и Надя го приеха като нещо естествено. Още повече, че непрекъснато възникващи проблеми ги дърпаха ту насам, ту натам.

Преди да излетим за скока над базата, отидох при пилота и се разбрахме нещо.

След излитането седнах на дясна пилотска седалка, за да виждам по-добре какво става под нас. Сватбарите тъкмо излизаха от дома на младоженеца и дългата колона се беше проточила по главната улица. Самолетът направи плавен завой без да набира височина, хвана посоката и изтреща над главите на развеселената, подпийнала тайфа. Някои инстинктивно снишиха глави, но повечето се смееха и махаха с ръце. Обадих се по вътрешната разговорна линия:

— Защо не разклати криле за поздрав?

Радиовръзката не беше добра, но отговорът беше по философски разбираем:

— Ако тръгнеш да клатиш криле на такава никаква височина, можеш да се изклатиш до оня свят…

Прав беше човекът.

Слязох в пътническата кабина и започнах да слагам парашута.

По-късно, докато хвърляхме прострелката, се загледах към сградата на кметството. Челната част на колоната току-що беше пристигнала. От осемстотин метра нещата изглеждаха по друг начин. Видях и разпознах малкото бяло петно. Булката. Надя!

Денят беше уцелен. В такъв ден можеха да се случат само хубави неща…

Макар че не липсваше и друга символика… Щом се женят на конски Великден, дали няма да се ритат цял живот? И дали няма да си правят дълги, а понякога и безсмислени надбягвания?

И какво от това? Какво друго е бракът, ако не едно безкрайно ритане и надбягване?…

По едно време даже си представих как една огромна ръка се показва от насрещния облак и прави кръстния знак за благослов. Имам слабост към Салвадор Дали18. Мислената картина беше изрисувана в негов стил. Само си я представих, но нямах време да доразвия сюжета, защото след секунди първите двама трябваше да се отделят от борда.

Тогава, в последните секунди преди да легна върху струята, ги прекръстих и им дадох подобаващото за такъв тържествен случай безсмислено напътствие:

— Коко, Наде — умната!

В този момент изпитвах съвсем естественото желание да бъда при тях и да ги прегърна.

Писмата на Барбара продължаваха да пристигат на всеки седми или осми ден. Имаше и едно, получено три дни след предишното.

И мен ме тресеше пролетта…