Бялата зима на аристократите

III.

За втора година се нанасях в общежитие. Работа, свързана с мъкнене на куфари и кашони с книги. Костваща нерви и безсмислени усилия. Бях четвъртият в стаята и за мен бе останало най-калпавото легло с разкапана пружина. Поради теснотията даже пространството под него имаше функция — на килер и гардероб. Все пак търчането по канцеларии, споровете с вечно забързани, важни чиновници бяха приключили. Потенето по пренасянето — също. Подсвирквах си и бях почти доволен от живота.

Гледах през прозореца шаренията на алеята пред блока, когато чух зад гърба си насмешлив глас:

— Ти ли си новобранецът?

Годините в униформа не са любимият период от живота ми, а казармените лафове — мил на сърцето ми лексикон. Без да бързам, се обърнах, като усещах, че на върха на езика ми се е наместил подходящ отговор. Но въпреки че съм злоуст, думите не излязоха от устата ми.

Срещу мен добряшки се усмихваше млад мъж, вероятно студент около завършване. През него, доста жестоко, бе преминал валякът на детски паралич. Единият крак и едната му ръка бяха деформирани и чувствително по-тънки. Другото, което се набиваше в очи — тази фигура все пак не беше занемарена, нормалната ръка бе жилеста от постоянно трениране, а вратът — стегнат. Насмешката в очите и здравословната заядливост показваха, че не беше навел глава пред болестта. Сега вече лесно намерих тона на отговора:

— Като те гледам, не си ходил в специалното учреждение, така че новобранецът си ти! — Подадох му ръка. — Владимир, ама е дълго. Съкращението си избираш сам.

— Нено. Няма нужда да го съкращаваш. Кратко е, почти по китайски. Какво учиш?

— Историк съм.

— Значи си глупак. Всички хуманитаристи сте глупаци. С изключение на медиците — те са полуглупави…

— Чакай да се опитам да ти схвана системата. Почваме от минусова страна. След патологичните класификации на дебилите идват сигурно: много глупав, просто глупав, полуглупав — като медиците. Нулевата адекватност сигурно е… някакъв-никакъв? Следва положителната градация — полуумен, умен и така нататък, та до гений. Да помисля — ти, като гледам, си от положителните величини — сигурно си полуумен?!

Нено се засмя без грам обида.

— Взимам си думите назад. Ако това въобще може да става. Ама защо учиш измислена наука бе, човек? Да беше записал математика, физика, химия или нещо такова…

Наложи се да му обясня как стоят нещата.

— На тоя етап нямам влечение конкретно към някаква наука. Приеха ме история, уча история. На следващото класиране можех да вляза право, но ми изглеждаше скукарлък. Ама то и правото не е достатъчно сериозна работа за теб. Просто трябваше да следвам нещо…

— И що така?

— Отпреди казармата се захванах с една работа, която май единствено ме интересува. За да се занимавам с нея, трябваше да стана столичанин. Пък то взе, че ми тръгна с ученето. Та така…

— И каква е тази работа?

— Парашутизъм.

— Ако знаех това предварително, сигурно щях да поставя още по-точна диагноза — глупак и то смахнат!

Така се запознахме със студента-физик Нено. Станахме приятели. Естествено, въобще не се съгласих с него — не се чувствах нито превъртял, нито изкукал. Но избягвах да си блъскам главата с формулирането на дефиниция какъв съм точно — покрай мен имаше достатъчно интересни неща, за да се вторачвам само в собствения си пъп.