Бялата зима на аристократите

V.

Другото усложнение се наричаше Елизабет. Добре й бяха избрали името. В нея имаше нещо от царствеността на коронованите й едноименнички. Би било нечестно да говоря лошо за нея. Бети беше един добре организиран човек с ясни виждания по всички възможни варианти, които бъдещето можеше да й предложи. Беше една такава, много уравновесена. Не очакваше от живота чудеса, а стабилни перспективи.

Запознахме се преди малко повече месец на някакво събиране, на което попаднах почти случайно. През последните три денонощия бяхме нанасяли с няколко приятели въглища в мазето на една детска градина. Като взехме парите, първо отидох да си купя черните дънки и карираната риза. Тогава такива радости не се намираха под път и над път. По някаква много сложна верига бях достигнал до моряк с търговски нюх. Благодарение на удачно протеклия пазарлък получих като добавка и черна, широкопола шапка. Застанах срещу огледалото. Здрава, мъжка фигура. Едно към едно — американски каубой. Т.е. човек, който се занимава с крави.

Не знам как са гледали в ония години в Щатите на краварите си? Но тук, в родината България, да си облечен като каубой беше шик.

В онази вечер за пръв път сложих на главата си шапка, различна от униформените на училището и казармата. На незапознатите с обстановката от ония години може да се стори странно, но попадах в леко пикантна ситуация. Рискувах да ме спре старателен служител на реда и да ме помъкне към районното. Където да ми свалят от главата не само шапката, но и това под нея. Не говоря лошо за тогавашната народна милиция, тя не сваляше скалпели, а само стрижеше. С възпитателна цел — пазеше ни от разлагащото влияние на Запада.

Тук имаше тънък момент. Ако бях облечен с обикновен костюм, можех спокойно да си сложа широкополата шапка. Ако носех само дънки и риза, пак нямаше проблем. Проблемът възникваше от пагубното съчетание дънки, карирана риза, широкопола шапка. Прекалено вадеше очи аналогията с американските селски пролетарии. Връх вземаше патриотичното съображение — да приличаме на себе си, а не на американците.

Имах среща с Джоко — заядлив сърбин, добър приятел. Беше ми обещал да ме заведе на едно интересно събиране. Джоко ме огледа и кимна одобрително:

— Не ти ща главата, ама шапката ми харесва.

Промърморих му разяснително:

— Оттук нататък двете вървят комплект. Аз пък си харесвам и главата, и шапката.

Влязохме в добре поддържана кооперация в центъра на града. Когато спряхме на четвъртия етаж, дочухме откъм вътрешността на единия от апартаментите стон на саксофон. Любовната мъка, която той изплакваше, беше толкова естествена и покъртителна, че неволно се заслушах. Позвънихме. Зад входната врата се показа Елизабет. Беше облечена с костюм в приглушен гълъбов цвят, който очертаваше, ако ползвам едно гастрономическо сравнение, апетитна, но стегната фигура. В облеклото й имаше стил — без грам показност, но качеството му просто личеше.

После, когато върнах назад кадрите от запознаването ни се уверих, че съм се спасил да не попадна под общия знаменател именно защото слушах саксофона и я огледах с малко равнодушен поглед.

Кимна бегло на Джоко, явно бяха повърхностни приятели. Прие целувката по бузата като неизбежна, протоколна любезност. Аз й целунах ръка, като знаех, че тя гледа разсеяно над главата ми. И я ухапах — леко болезнено, по кожата над прегъвката на пръстите. Инстинктивно сви ръка и я отдръпна. Погледна към мен, но аз разглеждах табелката на вратата.

В онази вечер дънките, ризата и шапката свършиха работа. Получих достатъчно внимание от нежната половина на присъстващите. Имаше и подканващи погледи, винаги ги е имало. Жените поначало гледат подканващо. Но мъжете, често пъти от леващина или по милион други причини, не им реагират.

Две денонощия и половина не бях спал, бях блъскал с количката като копач на Суецкия канал. Мислех да остана около час и да се прибера да си легна. Номера с ухапването го направих ей така. Елизабет определено не принадлежеше към жените, с които виждах смисъл да търся допирни точки.

…Понякога не прецизирам думите си. Този израз, с допирните точки, не предизвика ли у вас асоциацията с онзи, задъхания допир?… А исках да кажа друго.

Сбирката беше колегиална, а момичетата бяха повече от момчетата. След малко танцувах някакъв изтръпнал блус с Надя — човек от тия, с които можеш да се държиш нормално още от втората минута. Набързо получих информация за домакинята. Или официално, Елизабет, или — Бети! Без Лиза, Елиза, или някаква друга производна! Тогава просто не реагира на обръщение. Чешит е. Не е лош човек, но налага правила и ако излезеш извън тях, не реагира. Независимо дали си колега, познат, преподавател или какъвто и да е. Модерен вариант на класическа шопкиня.

Естествено, има си приятел. Не е онзи, гърчавият, който се върти покрай нея. Той е нещо като личен телохранител. Или — „донеси-отнеси“. Братовчед от прованса, верен до гроб. Филолог. Последното беше казано почти с презрение. Приятелят й не присъства. За около два месеца е на някакъв стаж в Москва. Ще се женят догодина. Баща й е професор-медик, майка й — доцент пред професура. А родителите на приятеля й са: баща, професор-медик, майка завеждаща клиника по… Познайте какво учеха Бети и приятелят й?…

Това не ме интересуваше чак толкова. На два-три пъти погледите ни се засякоха и разсеяно се опипаха. В нейните очи имаше основно сдържана любезност. Знам ли какво е имало в моите?

Ядохме сандвичи с Надя и си говорихме. Бях гладен, но изядох само четири радости с шунка. Благоприлични комплекси на провинциалист, стигнали до категоричната програма на рефлекс — да не изглеждам като елементарен любител на авантата. След третия танц решихме… Апартаментът беше голям. Изнесохме се в някаква стая в дъното на коридора. Надя излезе, за да донесе бутилка шампанско, защото имала идея. После…

Ще бъда доволен, ако не ми се смеете. Пък, ако искате, смейте се… Ами, заспах. Потънах! На другия ден Надя ми разказа, че се опитала да ме събуди. Включително и по начини, от които се будят и умрелите. Останал съм жив, но спящ.

Наистина бях преуморен. Но по някое време все пак започнах да се свързвам със света. Зад притворената врата се чуваха думи, които явно се отнасяха за мен.

— … Ще го събудя да си ходи. Няма работа тук! — чух гласа на гърчавия домашен пудел. Тази порода много старателно си пази дома. И обича да джавка.

— Остави го да си доспи. Няма да остане да живее тук, я… — с насмешлива досада го посъветва Бети.

— Как ще го оставя? А после какво ще обяснявам на Чаво? Останала си сама, през нощта, с този навлек? — не мирясваше пуделът.

— Как така сама? Нали и ти си тук? Най-старателният пазач на дома. Вживял си се в къщата като хлебарка… Колко пъти съм оставала само с теб, пък ти не се тормозиш как ще изглежда това в очите на Чаво.

— Аз съм друго. Аз, за теб, нали знаеш?…

— Знам. Знам… Хайде, отивай да си лягаш. И недей да слухтиш зад вратата.

Пуделът изръмжа нещо недоволно и провлече стъпки нанякъде. А Бети влезе в стаята. Затворих очи. Тя приседна до мен и попита:

— Чу ли диалога с братовчеда?

Без да отварям очи, отвърнах:

— Наистина бях заспал дълбоко. Не знам дали съм хванал началото.

— Няма значение. Началото и края не се различават особено. Защо ми ухапа ръката?

Колко е приятна тръпката на събуждането… С удоволствие присвих мускули и усетих свежия приток на кислород по цялото си тяло.

— Дай ми няколко минути да се разбудя и няма да ти създавам проблеми, ще се изнеса. Колко е часът?

— Три и петнадесет. Напротив, няма да се изнесеш. И то не защото толкова ми трябваш, а защото не искам хлебарките да командват вкъщи.

— Става. Може ли един доуточняващ въпрос? Ще предизвикваме ли интензивна циркулация на кръв в организмите си? Така по-добре бих заспал за втори път…

Бети се засмя. Имаше сипкав смях.

— Попитах те защо ме ухапа по ръката?

— Миришеше ми на нещо хубаво. Исках да я опитам и на вкус.

Отново се разсмя. Такава строга и официална, а така хубаво се смее… Зад прозореца заничаше рогче от луната. Ръката ми сама, без да й нареждам, погали крака й над коляното.

— Искаш ли един съвет? Свали си ръката и се настрой за спане, без да мислиш за интензивни циркулации на кръв. Нито на твоята, нито на моята — с равен глас каза Бети.

— Нали може да я задържа за малко? В пасивно положение. Докато измисля варианта как да я сваля по-непринудено, без да пострада мъжкото ми достойнство.

— Можеш да се почешеш по главата. Всички славяни го правят съвсем естествено — предложи с иронична готовност тя.

— Да, ама женският свят ми се подиграва, че съм имал нещо турско в кръвта си. Не знам как ще се получи…

— Тогава си поглади брадата. Но не се прави повече на улав — с доста по-твърд глас ме посъветва Елизабет.

Усещах с нещо под кожата си, че настойчивостта й е насочена колкото срещу мен, толкова и срещу себе си. От устните й се носеше дъх на шампанско. Почти бях сигурен, че мога да продължа, а междувременно главата ми щеше да роди необходимите аргументи. Но свалих ръка и седнах. Погалих я по лицето.

— Ето, виждаш ли колко съм разбран?

И станах бързо. Защото не бях сигурен дали въобще ще успея да отлепя, ако още малко се помотая.

Бети мълчаливо ме изпрати до вратата. За момент си представих как я притискам в ъгъла. Усещането беше толкова осезаемо, че веднага го изтрих от съзнанието си. Защото от такива видения ръцете сами тръгват. И трудно спират. Цялото ми благородно кавалерско държание дотук би отишло на кино. Все пак я целунах — по ухото. Е, и там я ухапах. Културно. Улових погледа й. Обичам да ме гледат така…

Зад ъгъла на коридора се дочу недоволното пръхтене на пудела. Животинчето не бе устояло на изкушението на любопитството. Какви ли ще ги мъца сега на стопанката си?

Булевардът беше току-що измит. В матовата чернилка на асфалта се отразяваха, като малки луни, уличните лампи. Поех с пълни гърди свежия нощен въздух и без да се ослушвам, поех към общежитията. При мъжко ходене имах някъде около час път. За лукса, наречен такси, даже не помислих.

На другия ден Надя ме засече пред университета. Пихме кафе. Тя ми разказа за снощните си безуспешни процедури по разбуждането. Понеже употреби тази докторска дума, аз пък изказах пожелание — щом ще става лекар, то поне да не е анестезиолог. Ако не може да върне на този свят един обикновен сънливец, какво ли би правила с един упоен на операционна маса, например? Най-вероятно е да му даде директно направление към председателя на БКК. Попита ме какво е БКК и кой е председателят? Обясних — БКК е Божествена контролна комисия, а председател е естествено Свети Петър. Надя се засмя и не се обиди. Призна, че май няма големи амбиции в занаята. За разлика от общата ни позната, която вибрира от кариеризъм.

Така си говорихме известно време, а после аз си погледнах часовника и обясних, че ми е време да тръгвам. След протоколната целувка за довиждане тя задържа ръката ми.

— Няма ли да ме попиташ още нещо? Например — кога съм свободна? И не искам ли да пием пак кафе, но с развитие?

Направих се на завеян. Това поне добре ми се удава, защото просто съм такъв. Казах, че съм чувал за дълго и късо кафе. Даже за кафе с райбер знам, но за кафе с развитие за пръв път чувам. Разбира се, не очаквах да ми повярва.

— Кафе с райбер е първата фаза на кафе с развитие — просветли ме тя.

За да покажа, че съм добро момче, я целунах по бузата и обещах:

— За домашно ще осмисля дадената от милейди информация. И непременно, все някога, ще дам отговор.

— Ясно. Снощи не е трябвало да проявявам хуманизъм към спящия, а здрава женска настойчивост. Ей, ама ти и Бети — а? — внезапно се сети тя. — Слушай, от това нищо няма да излезе. Нито тя е твой тип, нито ти — неин!

Знаех, че е права. Но имах и спомен за едно рогче в нощното небе. За един поглед на вратата. И за едно коляно, о което беше залепнала ръката ми…

След няколко дни ми дойде на гости Джоко. Огледа мизерната обстановка.

— Брато. Без да съм социален експерт, нито пък дизайнер по вътрешно обзавеждане, мога веднага да различа стая на общежитие от която и да е друга стая. Дори и да ме доведат със завързани очи.

— Да бе… Точно експертни познания трябват, за да ги разграничиш. По какъв случай насам?

Джоко беше оправно момче. Движеше бизнес с някакви армирани шлаухи, които идваха по неведоми пътища неизвестно откъде и отиваха неизвестно къде. Доходите му бяха над всякакви мислими студентски стандарти. Имаше усет към парите и знаеше как да им се радва.

— Ова госпожица, царствената Елизабета, нема нищо против да се видите. Но ме предупреди да ти кажувам да си не вириш носот. Оти може да ти го натрие — Джоко говореше доста чисто български, но понякога обичаше да дава послания и поучения на родния сръбски.

— Ама пък и ти си един вестоносец… Не можа ли да ми го кажеш малко по-изискано? Става въпрос все пак за нещо като любовно послание… А ти ми говориш за натриване на навирен нос…

— Искаш ли един приятелски съвет? — премина на български Джоко. — Отнеси се към това не като към любовно послание, а като към оферта! И то — добра оферта… — и демонстративно се облиза.

Взех телефона от Джоко, но не изтърчах веднага да й се обадя. Макар че ми се искаше. Обадих се след два дни от уличен автомат. Няколко минути си бърборихме общи приказки. Зад мен вече стояха трима чакащи. По едно време мъжагата в дочените дрехи ми предложи на висок глас:

— Приятелче, нещата при вас оттук нататък не са за телефон, а за креват. Защо губиш времето на госпожицата, а и нашето?

В слушалката тихо прозвуча смехът на Бети. Попитах:

— Дали да не послушаме добрия човек?

Бети не се направи на интересна, а нареди:

— Идвай!

Докато трамваят ме лашкаше към дома й, пред очите ми се мяркаха кадрите от онзи френски филм. Как се казваше? Няма значение заглавието… Когато двамата се измъкнаха от блъсканицата на излишните хора край себе си и без да се занимават много-много с анализи, бързо започнаха да се разсъбличат един друг. Хубава сцена. Дали същото ме очаква в дома на Бети? Дали, без много-много да се ослушвам, да не я притисна още в антрето? От друга страна, обичам точно в такива случаи да не бързам, а да…

Първото нещо, което видях още с влизането: Кралицата се беше погрижила за външността си. Малко бледо червило на устните; блузата й беше току-що изгладена — чувстваше се характерната миризма на топъл плат. В същото време в очите й имаше нещо… непривично за нея. Което тя се опитваше да прикрие и то толкова старателно, че се беше изписало на физиономията й. Все пак контролираше добре гласа си, говореше спокойно и подчертано… дружелюбно.

— Ела в хола. Седни. Ще пиеш ли кафе?

— Кафе със или без развитие?

— Това пък какво е?

— Попитай Надя. Онзи ден тя ми разясни някаква теория по въпроса. Всъщност искаш ли да отидем заедно до кухнята и докато правиш кафето, да си говорим?

Нямам никакви претенции, че съм кой знае колко аналитичен по отношение на жените. По-скоро се оставям да ме движи вътрешният глас. И не правя нищо, когато усетя вътрешно мълчание. Но тогава усещах флуидите. Пъкаха.

Кухнята беше като стопанката си. Подредена като аптека. Докато Бети търсеше пакета с кафето, я погалих по бузата и преди тя да направи каквото и да е, седнах. И за да не се получи пауза, я подсетих:

— Забрави да ме целунеш на вратата. Поне като Джоко, приятелски. Неангажиращо.

Тя ме мярна изпитателно. И изтърси, почти грубо:

— Дяволът ме накара да ти пратя парламентьор. И сама да те извикам вкъщи.

— Горкият дявол… Що лоши неща се правят без негово знание и с неговото име като оправдание. Е, не чак толкова много, колкото в Името Господне…

Елизабет не реагира на репликата ми, а мълчаливо продължи да се занимава с кафето.

— Искаш ли да изслушаш един хамлетов монолог на съмнения и терзания? И — ако пожелаеш — да вземеш отношение по повдигнатите въпроси?

Тя кимна, без да ме погледне. Прозорецът беше обърнат към вътрешен двор. Пред него жълтееха в пъстрожълто листата на две тополи. Гледах към клоните.

— Появява се преди няколко вечери някакъв… тарикат. Ефектно опакован, с амбалаж, който не се намира по магазините. В държанието му има приятна доза провокация. Но без да е все пак нещо особено. Отначало го гледаш с ограничен интерес и лека симпатия. Подсъзнателно си имаш едно наум — светът е пълен със симпатични провинциалисти. После, още преди да успееш си направиш спасителната автопсихоанализа, вдяваш, че изпитваш към него нещо като греховно желание.

— Може пък да е само това, дай Боже — подчертано в мой стил вметна Бети.

— И сега се чувстваш неприятно неуверена. Освен провинциалиста с външност на каубой в твоя свят има и нещо съществено. Чавдар. Хубав ли е?

— По-висок и по-хубав от теб! — с явно удоволствие поясни Бети.

— Приемам го и не се тормозя от това. Има сума ти мъже, по-високи и по-хубави от мен. Но явно има нещо, което все пак ме класира на добра позиция в царствените очи. Няма защо да се опитваме да го определяме какво е точно. Трябва да приемем, че просто го има. Какво ще правим с него, а? Като имаш предвид колко пъти досега се удържам на кътни зъби да не те награбя. А направя ли го, няма да ти дам да се отлепиш от мен, докато не чуя оная въздишка, накрая, след най-приятния физически труд…

Не трябваше да й говоря по този начин! Искало ми се е това да звучи като пародия, която предизвиква разтоварващ смях и помага да се излезе от положението. По едно време си дадох сметка, че така само си паля фитилите и вече няма да мога да се удържа. Но Бети май не се сърдеше. Защото просто предположи:

— Не прекалихме ли с анализите?

И престана да се занимава с кафето.

Още в коридора се повтори нещо от оная сцена от френския филм. Не допусках, че в мен имало толкова грубост, но и тя се държеше по същия начин. Изливахме беса си един към друг един в друг.

Можеше да се държи както си иска. Но въздишката беше истинска. Така, както исках да я чуя…

Кралицата се оказа ясен, читав човек. И въобще не се превземаше. С нея можеше да се говори нормално. Нехарактерно за аристократичната си порода, обичаше да се върти из кухнята. Изпипваше такива сладкиши, на които беше немислимо да устои един вечен гладник-студент. После пък мен ме удряше сладкото и… цикълът се затваряше.

Сериозни проблеми ни създаваше пудела с прекалено развитите си инстинкти да пази къщата. Когато усети накъде вървят нещата, той просто отказа да излиза, за да не освобождава терена. Стоеше затворен. Ако се засечехме по коридора, бързо хлътваше с ръмжене във вратата на стаята си. Но щом влезехме при Елизабет, все намираше начин да ни трови. Ту телефонът започваше да дрънчи, ту възникваха спешни проблеми, които налагаха тя да отиде при него.

Всяка връзка първоначално си има етап, когато влюбените обичат, също като нормалните хора, да ходят на кино. Или на разходка. Или просто да си бърборят. Но едва след като излеят насъбралата се тръпна лудост. Най-елементарното условие за това са стаята и леглото. А пуделът ни правеше постоянно сечено.

Опитах и варианта с общежитието. Нямаше проблем, в заявеното време стаята беше освободена.

Споменът за този ден не е от приятните.

Бях се постарал и бях пооправил бардака. Доколкото можех. Леглата с изпънати одеала, дрехите подредени… Даже на масата до прозореца се мъдреше ваза с червени рози.

Посрещнах Бети на спирката. Разбирах, че идеята не й харесва и даже малко я притеснява. Бърборехме си уж непринудено, докато влязохме в стаята.

Срещу нас, в прозореца, блестеше следобедното слънце. Във въздуха плуваха ефирни, но добре видими прашинки. В този момент видях мизерията през нейните очи. Тя се обърна и през рамо, категорично каза: „Не! Тука — никога!“

Отидохме до близкото заведение. Пихме отначало кафе, а после — кафе с коняк. Мълчахме. По едно време тя постави ръка върху моята.

— Моля те, не ми се сърди! Разбирам, че си принуден да живееш така. И повярвай ми, от това не ми падаш в очите. Но втори път не ме кани там! Ще видим какво мога да направя с хлебарката. И той трябва да ходи на лекции. Все ще намираме някакви луфтове. Пък и нали знаеш, крадената любов е по-сладка…

Срещахме се още два-три пъти у тях. Но хлебарката-пудел все пак постигна своето. Усещахме, че губим желание да насилваме нещата. И леко охладняваме един към друг.

Един следобед позвъниха от портиерната. Телефонът не работеше и тръгнах към асансьора. От него излезе Нено.

— Долу те чака някакъв чичка.

— Познаваш ли го?

— Не. Но имам съмнение, че и ти не го познаваш. Изглеждаше ми леко притеснен. Абе, знаеш ли, че имам работна хипотеза кой може да бъде?

— Голям хипотезник си…

— Ние, физиците, често работим с хипотези. И обичаме да хипотезираме. Особено за чужда сметка.

Споделях с него как вървят нещата край мен. Макар че му ръмжах, то беше от лошотията на характера ми. Иначе наистина го чувствах приятел и го обичах.

Чакаше ме мъж около петдесетте. От пръв поглед личеше приликата му с Елизабет. Но в излъчването му нямаше нищо наежено, противно на получената информация. Това беше добре за начало.

— Здравейте. Можете да не се представяте. Досещам се кой сте. Предполагам и за какво идвате…

Засмя се. Ето от кого беше взела Бети сипкавия си смях.

— Дъщеря ми каза, че наблизо имало някакво заведение. Имате ли нещо против да отидем там да поговорим?

— Имам! В момента съм зле с парите. А точно сега нещо не ми се ще да бъда черпен.

Той ме огледа сдържано, внимателно. Ето от кого беше наследен и маниерът на кралицата.

— Виж, и аз съм бил студент. И съм тръгнал от твоята позиция. Днес имах тежък ден. Нека все пак ударим по коняк за моя сметка…

Заведението беше полупразно. Конякът, който се сервираше, беше хубав. Чукнахме се, пийнахме по глътка. От уредбата се носеха и тръпнеха във въздуха соловите партии на баскитара. „Нощ в бял сатен“. Преди няколко дни тук си говорехме с Бети. Беше ни и тъжно, и хубаво. Любовната мелодия лепеше очите ни. Всъщност почти не говорехме, музиката заместваше думите. А сега, под звуците на тази мелодия, трябваше да търся общ език с баща й. Щеше ли да се получи? Гостенинът ми не бързаше да започне, но мълчанието не тежеше.

— Нали не се сърдиш, че заговорих на „ти“?

— Когато ми заговорят на „ти“, и аз сменям обръщението. Нищо страшно.

— Докато идвах насам, в главата ми се въртяха сума ти въпроси, които ми се иска да ви задам на вас, двамата. Би било добре да си отговорите поне на един — как виждате връзката си във времето, напред? — Искаше му се да повиши тон, но беше играч, държеше си нервите. Затова направи пауза и продължи спокойно: — Елизабет не е влюбчива. Но до деветнайстата си година не беше се целувала с момче. Даже по едно време започнах да си мисля да няма някакъв проблем. Ние с майка й да сме пренатегнали пружината и да сме предизвикали травма, която се изявява впоследствие… Но после се появи Чавдар и нещата си дойдоха на мястото.

— А после се появих пък аз и всичко се обърна с главата надолу?!

Бащата на Бети ме погледна по неговия си начин, изпитателно, но без лош пламък в очите.

— Май така стана…

— И аз не мога да ти дам смислен отговор. Като се замисля за перспектива, не я откривам — прекалено много неща ни делят. И съвсем малко ни обещават нормално развитие. Ако Елизабет каже, преставаме да се виждаме. Ще я преболедувам. Сцени от моя страна няма да има.

Той отпи с наслада глътка коняк, порадва се на вкуса му и замислено продължи:

— Да, но и дъщеря ми се изрази по подобен начин. Ако ти се отдръпнеш, тя няма да…

— Нещо като огледален вариант на историята за двамата тарикати, които се срещнали по средата на тесен мост. Не мога да си спомня само, дали не ставаше въпрос за магарета?…

— Нещо такова се получава… — съгласи се пак той.

— Ама не е и точно така. Тя не обича да оставя инициативата в ръцете на друг. Или може би?… Тя е горда и това ще й даде възможност да се засегне?…

Отпи още глътка и се усмихна замислено.

— Тя е жена. Но от малка е възпитана, че няма да бъде жена-конфекция. А този подход си има рискове — ако се пречупи, лесно може да стане робиня — ама че го казах и аз… Плаша се да не стане нещо от този род… Криза при госпожица с неособено претенциозно самочувствие си има добрата страна — разтоварващо реване и светът изглежда изпран и свеж… При Елизабет усложнението е почти сигурно…

— Така е и при мъжете от втория сорт. С едно още по-съществено усложнение — те обикновено са научени, че не трябва да прибягват до сълзи. — Трябваше да успокоя добрия човек и затова добавих: — Пък и аз нямам рефлекси на робовладелец…

— Звучи егоистично, но не става въпрос за теб, а за нея. После, има и още един проблем…

— Чавдар не е проблем. Нали се изяснихме — проблемът съм аз. Ами да се прояви и той като мъж! В края на краищата, неговата позиция е по-добра от моята. Навремето що коне са били изпотепани по рицарски турнири?… Заради свещената и вечна хормонална идея — да се спечели сърцето на дамата. И други детайли от анатомията й заедно с функциите им… Сега за тази цел даже не ти трябва кон… Минава се с един обикновен тупаник. Ако се стигне и дотам…

— Прав си. Може би е по-добре да оставим нещата да си вървят по естествен път? Усещането за любовна трагедия се развива обикновено когато има силен натиск отвън. Ако не беше враждата между Монтеки и Капулети, надали би било толкова силно привличането между Ромео и Жулиета… — Погледна ме насмешливо: — Може ли да ти задам един недискретен въпрос?

Кимнах, без да го гледам в очите.

— Аз съм лекар, та мен този род проблеми не ме притесняват като изразяване…

— Защо го увърташ, щом не те притесняват? И мен не ме притесняват, ако става въпрос за хоризонталната гимнастика?

— Точно за нея става въпрос. Как е при вас?

— Ами…, ту единият е отгоре, ту другият е отдолу. А за да сме с усещането за взаимна еманципация, сменяме позициите. Нали знаеш — еманципацията обикновено се прилага като социална терапия за вече нарушена хармония. А ние я прилагаме профилактично. Правим и разни други работи. Ама за тях няма да ти говоря. Ще щадя любящото ти бащино сърце…

Докато отговарях, бащата на Бети кимаше с разбиране. Без грам възмущение или подчертана добродетелност.

Изпихме по два коняка. Поговорихме си. За някои неща намерихме общи позиции. За други проумяхме, че никога не бихме се разбрали. Но когато се разделихме, ми беше симпатичен почти като приятел.

Определено имаше полза от тази среща. Пуделът вече нямаше право да джавка. Това го обезвери и той престана да си пази къщата. С Елизабет се виждахме без проблеми. Даже ни се случваше да не стигаме до леглото, а да ходим на кино, да се разхождаме. Или просто си говорехме.

Но наближаваше времето, когато Чавдар трябваше да се прибере от Москва.

А в това време се появи и Барбара.