Бялата зима на аристократите

VII.

Към единадесет бях вече на летището. Но колкото повече го наближавах, толкова по-ясно разбирах, че няма закъде да бързам. Фронтът от запад нахлуваше бесен, бодър и неукротен. Вятърът блъскаше дървета, треви и огради. Шареният ръкав на хангара се мяташе като пощурял. За скокове и дума не можеше да става.

Когато слязох от автобуса усетих, че се наежвам от студ. На бегом се вмъкнах в парашутната зала. Тук беше нещо различно. Живееше се.

В единия край, седнали върху сандъците от наскоро докарани парашути, четирима играеха на карти. Две двойки върху масите съсредоточено правеха мозъчна гимнастика пред дъските на шах. Останалите, разпиляни по групи, си бърбореха.

Потърсих с поглед Барбара, но нея я нямаше. Другите поляци бяха там, а нея я нямаше. Анджей ми махна с ръка. От мъжете, определено, той ми беше най-симпатичният. Но не се оправяше даже на минимално ниво с руския. И така си бяхме взаимно симпатични, но неразбиращи се.

На едната от масите се провеждаше международна среща по шах. Играеха Любо и Мирослав. Сигурно е интересно при тях? Любо разбираше играта, а полякът беше много амбициозен. В шаха и въобще. Ако нямах прилично селско домашно възпитание, бих употребил вместо амбициозен една друга дума — фукня.

Мирослав доста старателно беше разпространил сред свои и чужди една романтична версия. Че произхожда по права линия от рода на адютант на Наполеон. Още от времето, когато Полша е била окупирана от французите. В тази история се вплиташе и името на чаровната графиня Валевска, която омаяла Наполеон. От завоевател, благодарение на стандартна биологична операция, той се превърнал в продължител на полската националната традиция. По възможно най-естествения начин — като баща на съвместно реализирано бебе.

Преди няколко дни, когато започна да ми разказва легендата си, попитах Мирослав това детенце ли е било митичният му праотец. Мирослав потвърди, че нещата стояли горе-долу така. Но от това потвърждение възникваше следващият въпрос: това детенце ли е станало секретар на баща си, великия Наполеон? Защото според първоначалната версия ставаше въпрос за секретар на Величието. Мирослав махна безнадеждно с ръка. И каза, че ако искам да го разбера, трябва да говорим на френски. Руският му бил слаб.

— Est-ce que tu peux arriver a faire la francaise terminologie officielle e de parente?5 — попитах го уточняващо.

След като помълча, явно опитвайки се да вникне във въпроса ми, той неуверено попита:

— Quelle terminologie?6

— Et tu peux expliquer qui est le fils de qui et qui est le secretaire de qui?7

Последва ново махване с ръка. Явно, положението му с френския беше като с руския. Повече не проявих любопитство. Понякога родовите легенди от миналото дават надежда за бъдещето. И то не само за отделни хора, но и за цели нации. Да сте чували някой народ да се самоопределя по някакъв друг начин, освен като „Велик“? И при хората, и при народите, комплекси се избиват с минали възпоминания…

След две минути гледане ми стана ясно, че Любо не беше оставил никакви възможности даже за търсене на реми. Правнукът на Наполеон губеше.

В това време в залата влезе Барбара.

Сега си мисля, че разменените в този момент погледи ме накараха да разбера очевидна истина. Бях хлътнал. И то така, както не бях хлътвал до този момент! И както не съм хлътвал никога повече, по нито една жена…

Нормално е все някога да си намериш майстора…

Няма да ви говоря за огнена, изпепеляваща или още някаква си измислена страст. Въобще няма да говоря за страст. Думичката ми мирише на конска пот.

За секунди потънах в тези очи. Усещането беше по-скоро близо до навлизането в бистра, естествено синееща вода, която ласкаво те обхваща отвсякъде.

А иначе, погледнато отстрани, просто отидох и й подадох ръка. После я изведох навън. Вятърът ни блъсна като огромен шамар. Между залата и оградата беше по-заветно. Влязохме в еднометровата междина. Пъхнах ръце в пуловера й, привлякох я към себе си и потърках с изпръхнали устни нежната кожа на врата й. Тя се засмя и също напъха ръце в моя пуловер. Докато проверявах дали всичко си е на мястото под раменете й, казах първите думи, откакто се видяхме:

— Здравей! Как си?…

— Бих искала по-често да съм както сега…

Доколкото си спомням, май повече не говорихме.

След малко покрай нас, зад ъгъла, мина някой, който за момент забави стъпки, изкашля се деликатно и влезе в залата. Юлия. Първият човек, който се захвана да ме учи сериозно на парашутизъм. Не ми се искаше да прекъсвам това, с което се занимавах в момента, но нямаше как. Юлия имаше да ми каже нещо.

Бях вдигнал малко температурата. Измъкнах се на вятъра, за да ме поохлади. В този момент видях на двайсетина метра кола, опасана от служебен надпис „Национална телевизия“. Вероятно беше пристигнала преди минута.

Почуках на вратата на инструкторската стая и влязох. На единия от столовете седеше Юлия и преглеждаше някакъв списък. До съседното бюро, кръстосал крак върху крак, пушеше непознат мъж с модна прическа.

— Здравей — подадох ръка на Юлия. И попитах с възможно най-незаинтересован вид: — Нямаше ли забрана за пушене в тази стая?

— А ти няма ли да се отучиш да се заяждаш ей така, по навик? — изръмжа ми тя. — Сядай. Имаме да обсъдим един въпрос, на който предварително знам какъв отговор ще ми дадеш. Но ми се иска все пак да помислиш, преди да кажеш „Да“.

— Ами задай ми го така, че да ме поставиш в раздвоение — предложих сговорчиво аз.

Обичах Юлия. В ония години тя значеше много за мен. И макар че след доста време се появи неизбежното охладняване, тя си остана в живота ми много основен човек. Словесните еквилибристики бяха само външната страна на отношенията ни. Доста често тя ми ръмжеше. Имаше моменти, в които влизаха в обръщение изрази от рода: „Ти да мълчиш!“, „Ще изхвърчиш по допирателната, ако не си затвориш устата и кажеш още една дума!“. И още сума ти нежности, които се сипеха върху главата ми. Но аз знаех и друго. Че тя даже не се надява, че ще успее да ми затвори устата. И че няма да ме изгони.

— Искаш ли да направиш един скок днес?

— А-а, това светите инструкции не го позволяват! — целият преливах от добродетелност и смирение. Но мисълта да се пробвам на това проклето време ме разтресе. Чувството беше смесено: хем страх, хем…

— Ти не ме учи на инструкции! — скастри ме Юлия. Но веднага смени тона: — Сам разбираш, че на този вятър трябва да си отваряш очите не на четири, а на четиридесет и четири. Какво ще правиш — твоя си работа, но трябва да уцелиш площадката за приземяване! И да се молиш да не ти се налага да отваряш запасен, защото тогава и Господ няма да може да ти помогне. Ще ти събираме кокалите по цялата поляна…

— Ти и Господ се отнасяте по един начин с мен. Биете ме зад ушите, ама ме пазите — подсетих я аз. — И понеже често ти създавам ядове, съм ти нещо като слабост.

— Ама наистина си няма мярка на устата — погледна извинително към непознатия Юлия.

Пушачът от телевизията повдигна рамене и каза неопределено:

— Вие си знаете… — Тарикатът явно разбираше, че за да си свърши работата, вкарваше хора в нарушение на някакви правила. Но искаше да си свърши работата!

— Няма ли да ме попиташ защо ти предлагам да скочиш? — погледна пак към мен Юлия.

— Защото съм добър и ти знаеш, че ще се оправя, каквото и да стане. А скокът просто трябва да бъде направен. И заснет. Така ли е?

— Добър си — промърмори Юлия. — Остава да кажеш, че си и скромен!

— Скромността краси посредствените. Тия, които или нищо не могат да правят, или не могат да се накарат да правят даже това, което могат да правят… — поясних аз.

— За Нова година се заснема детски филм — спокойно, сякаш въобще не сме си разменяли реплики, обясни Юлия. — По сценарий дядо Мраз трябва да скочи с парашут. Хората много бързат и днес трябва да бъде заснет епизодът.

— Знаеш ли какви радости могат да ти се случат, ако вождовете от отдела разберат при какви условия е извършен скокът? А те със сигурност ще разберат. В аероклуба е пълно с твои колеги, които за едното потупване по рамото от шефска ръка са готови не само информация да дадат. А и магарето под опашката да целунат.

— Млък! Никакви радости няма да ми се случат! Отгоре дадоха благослов да съдействаме на мероприятието, като си отваряме очите на четиридесет и четири.

— Аз пък си помислих, че този норматив се е родил в твоята глава.

— Началниците мислят винаги по-мъдро от подчинените си — обобщи Юлия. — Посмей да го отречеш! А аз съм ти началник. Бягай да си прескатаеш парашута.

Парашутът въобще не се нуждаеше от прескатаване, но нямаше мърдане. Пред особено отговорни скокове трябваше да бъде прескатан и то по-така… Никой не можеше да обясни с точна дума или фраза съдържанието на това „по-така!“ На кого би му минало през ума да скатава парашута си тъй, че да не се отвори?! Но имаше и случаи „по-така…“

Това беше сакрален лаф от лексикона на боговете-началници…

Докато избутвахме двуплощника от хангара, вятърът така го подпря, че за малко да го обърне. Но бяхме взели мерки — двама почти висяха на поветреното крило. При излитането машината отлепи на метри от началото на пистата.

В пътническата кабина се бяха качили освен оператора още двама от телевизията и двама от нашите. Привързахме оператора с колан до вратата и го оставихме да се занимава с камерата си.

Стоях до един от илюминаторите и гледах към бързо отдалечаващата се повърхност на земята. Бяхме затънали в сивия, размесен с леки облачни вълма въздух. Излишно е да казвам, че тази универсална сивотия не се отразяваше добре на настроението ми. Но се стремях това да не ми личи. Дядо Мраз трябва да бъде олицетворение на весел безгрижник.

Червеният костюм ме правеше тромав и дебел. Вместо каска ми бяха поставили шапка с пискюл, завързана със здрав, опънат под челюстите ластик. Знаех, че при отделянето брадата ми ще хвръкне, но не успях да убедя в това тия от телевизията. Гримьорът ме погледна с чувство на превъзходство и разказа два епизода, които недвусмислено илюстрираха, че е жесток професионалист. И както каже, така става…

На осемстотин метра отворих вратата. Огледах се. Насреща, мътни и студени, прозираха мъхнатите като гъсеници склонове на Витоша. Някъде над нея бледо жълтееше анемичният слънчев диск.

Когато минахме над пясъчния кръг, пуснах хартиена лента с тежест — прострелка, която трябваше да ме ориентира за относа на вятъра. След две-три минути тя падна върху първите къщи на града. Очакваше се. Наистина трябваше да си отварям очите на четиридесет и четири. Понякога даже началниците могат да бъдат прави…

Трябваше да скоча над определена, подсказана ми от хронометъра и прострелката точка. Далеч, много далеч от летището. За да ме докара вятърът обратно. И през време на снижението да маневрирам по една въображаема, често пъти интуитивно напипвана линия, която да ме доведе до спасителната пясъчна площадка.

Изнервяща работа…

При отделянето от самолета брадата се отлепи и изфуча някъде над мен. Но шапката се задържа на главата ми. Изчаках няколко секунди и дръпнах ръчката. Куполът се напълни нормално. За сериозните неща старците се разбираха — Дядо Боже помагаше на Дядо Мраз.

Силният вятър тресеше купола. Налагаше се ту да се обръщам срещу посоката на движение, ту да подпирам странично, ту да тръгвам по посока на центъра. Усещах, че се справям добре, но резултатът щеше да стане ясен чак при приземяването.

Когато на петдесетина метра над повърхността пуснах парашута по посока на вятъра, земята бързо побягна срещу мен. Секунда и половина грешка в разчета означаваше да се блъсна в коравата поляна. Точно според черното пророчество-предупреждение на Юлия за разпилените кокали. Макар че това беше казано образно. Външно щях да си остана цял, но добре натрошен…

Уцелих центъра на кръга и забих крака в пясъка. В следващия момент вятърът дръпна купола така рязко, че се намерих по корем в края на площадката. Но преди куполът да ме повлече, няколко души го затиснаха.

Уф! Чак сега усетих, че преглъщам на сухо…

… Хлапето изпита порочното чувство на гордост, че може да отиде ей така, небрежно, до тази, която го беше учила на занаята и да подхвърли:

— Нямаше начин да не се оправя!

Тя, разбира се, щеше да го погледне присмехулно и да попита уточняващо:

— Може ли да добавяме вече към името ти и титлите Великият и Скромният?

Ако хлапето кимнеше в знак на съгласие, щяха да последват поне два ехидни въпроса. Примерно:

— Не се ли натрупа много величествена скромност на едно място? А и преди час и половина кой развиваше теорията за непотребността на скромността?!

… Не познах. Диалогът въобще не се проведе. Юлия ме прегърна и определи състоянието ми с две много точни думички:

— Бахар и шубе, а?!…

Прегръдката й ми беше наистина приятна. Но не можех да си изляза из кожата. Затова все пак добавих:

— И професионализъм!

Надута дума. Но точна за случая.

Нямаше какво да правим повече на летището. Автобусът ни подкара обратно към града.

Бях обещал на Барбара да я заведа до катедралата. В тоя ден храмът, огромен и неподатлив на времето, привличаше с уюта си.

Обичах „Александър Невски“. Понякога идвах привечер тук. Обикновено заставах пред най-лявата икона на левия кораб. От нея ме гледаше възрастен мъж. Умен, сериозен. Затруднявам се да продължа с определенията. Добър? Да! Но не добряк. Добротата при него беше философия — така трябва да се отнасяш към човека, дошъл при теб, за да потърси съпричастността ти. Стоях пред него като пред баща.

Свети Методий. Единият от двамата братя, поставили основите на славянската култура. Живял наистина на земята. Не го възприемах абстрактно, като светец. А като по-възрастен, на когото можеш да се довериш. Художникът го беше приближил до хората. А аз го бях приел и му вярвах.

Вървяхме с Барбара в сумрака, но тъмнината не ни притискаше. Поради неприветливостта на деня даже светлината, която проникваше през многобройните прозорци и мозайки, изглеждаше някак уморена. Но времето не се отразяваше на настроението ни. Между нас постепенно се изграждаше някакъв съвместен свят. Усещах го.

— Непривично ми е — каза тихо тя. — Къде са пейките?

— Изнесли са ги за боядисване. — И понеже ме погледна поучудено, добавих: — В католическия вариант Бог е по-суров и дистанциран към хората. Но пък ги допуска да сядат в храма му. При нас е обратното. Ние търсим близост, на моменти даже фамилиарничим досадно с него. Затова той е взел мерки. Държи ни прави, поне в храма.

Движехме се бавно, разглеждайки фреските с библейските сцени. Умишлено я насочвах към своя ъгъл. Исках да видя дали ще реагира на погледа на моя светец. Отначало тя го подмина, но после очите му все пак я спряха. Загледа се в тях. Погледна към мен и се усмихна. Да, между нас нещо се изграждаше.

Имах някакъв опит в отношенията си с жените. Сега постепенно започвах да разбирам дълбоката и уплътнена същност на любовта. Дума, която употребявах обикновено с ирония.

В предверието, пазейки се от течението на външната врата, ни дебнеше Раб Пепо. Тарикат със смирено-лукаво изражение на уличен джебчия. Понякога той привързваше единия си крак в панталон с широк крачол и се появяваше в ролята на отчаян, сакат човек. В други дегизировки беше сляп или глух. Понякога — сляп и глух едновременно. Боклук, ама усетлив. Умееше да свири на тънката струнка на човешкото състрадание. Трябваше да се взреш по-надълбоко в тия очи, за да видиш ехидното, насмешливо презрение, което се спотаяваше в дъното им. Може би затова той криеше изражението си и обикновено гледаше смирено в пода.

Раб Пепо ми смигна съзаклятнически и подхвърли:

— Сваляме вносни гаджета, а?

— Защо се изразяваш в множествено число? Със свалка се занимавам само аз. Ти просто зяпаш и завиждаш…

Раб Пепо въобще не се обиди. Той вероятно въобще не познаваше чувството на истинска обида. Но за сметка на това в арсенала на тарикатлъците му сигурно се съхраняваха поне десетина нюанса на засегнатото християнско сърце. Чувствително сърце на човек с мисия — да отваря очите на грешниците и да ги кара да се чувстват виновни. А после да им посочва един лек вариант за отръскване от греховете — като пускат по някоя пара на тия, които клечат пред храма.

При първото ни запознанство той се беше въплътил в ролята на сакат, сляп и ням. Набута в ръцете ми бележка, в която цитираше Буаст: „Милосърдието е ключът към сърцето“ И красноречиво ме подпря със смрадливата си шапка. Имах съмнение, че тази шапка на младини е била бомбе. Наведох се към ухото му и пошепнах:

— Мисли освен за сърцето ми и за черния си дроб! Паричките, за които се пазариш, могат да го увредят. Особено, ако ги дадеш за пиене!

Наведе се към мен и тихо сподели:

— Болен черен дроб е нещо наистина лошо. Но пък да го разболяваш е едно от най-приятните неща. — И допълни: — Прости Боже мене, грешния…

Универсалитетът на Бога го вкарва и в нелепи ситуации. Всеки тарикат, който е усвоил определен набор от думи, фрази и жестове, може да си проси от името Божие пари. Които да прахосва и за неугодни Богу неща. Все пак Раб Пепо не беше от големите грешници. Пиенето е един от пороците, но не най-тежкият.

След като излязохме, вятърът отново ни заблъска. Най-близо беше кафето на университета. Но ако отидехме там, рискувахме да станем обект на маймунско любопитство на мои познати. Чудо голямо… В кафето имаше три двойни маси. Дано поне едната от тях бъде свободна.

Две от масите бяха свободни. Отидох, взех кафе и когато поставях чашите върху плота, видях, че ръцете на Барбара са зачервени от студа. Дадох й възможност да поеме няколко глътки от кафявата течност и взех дланите й в своите. Ако направех това срамежливо под масата, се получаваше глупаво. Гледахме се и мълчахме.

Не знам как съм изглеждал в тези минути. Беше ми хубаво, навлизах в света на тези очи със съвсем малки златисти звездички в тях. И ми беше приятно, че съм ги накарал да греят по този неповторим начин. В ума ми се мяркаше някакво недооформено сравнение — може би с фенерджията, познатия на Малкия принц. Само че той разпалваше уличните фенери на една малка планета. А аз — топлещата душата светлина на две очи. Спомням си, че тогава за пръв път се замислих, каква би била Барбара след… трийсетина години например. Вероятно напълняла? Вероятно — пообеляла, ако не се боядисва? Жените взимат мерки и крият, каквото могат. Е, след трийсетина години и аз няма да съм първа хубост… Сигурно ще съм с просветнало чело? Може би — с кубе, лъскаво, с цвят на морков? Ама че съм сбъркан… Какво значение има какви ще сме след години? Важен е днешният ден! Постепенните промени не притесняват човека. Сривовете на душата идват с резките изменения.

По едно време се появи Нено. Ухили се приятелски още отдалеч, взе си стол от съседната маса и безцеремонно се натресе при нас.

— Гугукате ли си? Аз съм Нено… — и подаде ръка.

Барбара ме погледна въпросително — няма ли да пусна дланта й? Опита се да я измъкне, но аз я задържах.

— Абе, ти си голям ревнивец! Пусни ръката на момичето поне да се запознае с мен…

— Няма пък! Някой да те е викал?

Неговото появяване не ми беше неприятно. Това беше игра. Разтворих длани, хванах китката на Барбара, подадох я за здрависването и я издърпах.

— Какво намираш в този… турчин? Омотал те е като октопод!…

Въпреки близостта на езиците Барбара вероятно разбра само последната дума. И попита:

— Цо?

— Какво ме пита? — осведоми се Нено.

— Казва ти просто „Какво?“. Говори с нея по руски.

— Знам, че поляците не обичат руския…

— Не става въпрос за обич или омраза, а за език. Който се ползва и от добрите, и от лошите. Отказват да го ползват само глупавите…

Барбара хареса Нено още от първия момент. Разприказвахме се тримата. Бърборехме си някакви остроумни глупотевини и се радвахме на сладостта на празните думи. Обичах приятеля си, обичах Барбара и се греех на най-приятната естествена топлина, след тази на слънцето.

По някое време разбрахме, че в Мензата има за вечеря шницели и пъргаво се изнесохме към студентския стол. Контрольорът пред вратата се опита да спре Барбара за карта, но аз му изръмжах в ухото:

— Колега, това хубаво дете гладно ли да го държим?

— Защо, ще се разплаче ли?

— Не става въпрос за плач, а за радост от живота.

— Май не е българка?

— Хич даже не е — и се намъкнахме в огромната, поела десетилетните миризми на ястия зала.

Хапнахме шницели и пак се смяхме. На какво? На тия години човек се смее на всичко. Стига да не го е хванала някаква блокировка на самочувствието…

А после цяла вечер се разхождахме с Барбара. Вятърът малко попритихна. Но все още можеше да служи като претекст да се забутваме някъде на скрито и на завет. С всяко притаяване все по-настойчиво я притисках, докато започнах да осъзнавам, че правя глупост. Влудявах и нея, и себе си. А нямаше къде да я заведа. Колко е важно да имаш свое място, където да си бъдеш само ти. Или където да можеш да заведеш един човек, с който да изживееш тази толкова приятна лудост.

Отидохме до хотела на групата им. Двете момичета бяха настанени в една стая. Барбара влезе да провери дали Марта не отсъства. Случайно. Но след минути излезе с неутешителни думи:

— Легнала си е. И май пак плаче…

Тия ситни бръчици около очите… Така добре видими… По това време можеше да бъде извън леглото, с някого. Или в леглото, но с някого! А не само да лежи и да реве.

Съзнавах, че просто съм кисел и затова ръмжа срещу Марта. Всеки човек има право да преминава през живота си както иска. Или да го пропилява, пак както си иска. И да си образува бръчици около очите.

Не се шегувам! Сериозно — точно така е!

Денят отдавна се беше изнизал. Усещах, че съм изморен и ми се спи. Така ми се спи, че…

Целунахме се с Барбара. Някак отработено, внимателно, като съпрузи и аз забързах към спирката. Имаше опасност да изтърва последния автобус към студентските общежития. Седнах, а по пътя, разбира се, заспах. Често го правех, но обикновено ми сработваше някакъв вътрешен часовник и се будех една или две спирки преди моята. Сега се събудих от потупване по рамото:

— Хайде, приятел, автобусът не е хотел…

Шофьорът бързаше да се прибере в гаража. Все пак излезе човек и ми позволи да съкратя част от обратния път, тъй като бях подминал моя блок с две спирки. Следващият проблем беше, че входът на общежитието беше вече заключен. По правилник това се правеше в полунощ. Ако портиерката беше от свестните, обикновено отваряше на умолителните почуквания на закъснелите. Но тази вечер беше дежурна Анастасия.

По това време беше получила разпространение модна легенда. За оживялата по чудо дъщеря на последния руски император Николай II. Нашата портиерка, типична овца по манталитет, бивша библиотекарка по професия, си беше харесала ролята на императорска щерка. Започна да я отстоява с дълги, безсмислени разкази, в които нищо не се връзваше — нито години, нито прилика, нито каквато и да е историческа достоверност на разказваното. Докато е киснела в библиотеката, да беше попрочела нещо, та да знае поне как да лъже малко от малко по-сносно… И понеже всички й се подиграваха — кой явно и открито, кой с насмешливи подпитвания, тя се беше изнервила. Едно от последствията от тази нервност беше категорично демонстрираното нежелание да отваря вратата след полунощ.

Нищо де, това беше решим проблем. Коридорите на етажите завършваха с врата към тераса. Архитектът, вероятно бивш хаймана като студент, беше оставил чрез конструкцията на сградата и спасителен вариант. Двете стени около етажните тераси бяха направени с модерни отвори, по които не беше проблем да се изкачиш до който искаш етаж. Но трябваше някой да ти отвори вратата към терасата, заключвана отвътре с райбер. Хвърлих предпазливо камъче по стъклото на моя позната на втория етаж. Нищо. Но прозорецът на третия реагира веднага. Клара се взря в тъмното и щом чу гласа ми, делово нареди:

— Качвай се, ей сега ще ти отворя.

Преди няколко месеца се случи една история, която ни сближи. Прибирахме се с един колега пак по среднощно време, подготвени, че трябва да се занимаваме с приложен алпинизъм. Още докато наближавахме южната страна на сградата, чухме приглушени, накъсани думи. Две момичета се бяха възнесли до третия етаж, но явно не смееха да се превъртят около дебелия ъгъл на стената. Кавалерите им отдолу сипеха ценни, но безсмислени указания. Момичетата искаха помощ горе, а ония им даваха акъл отдолу. Досещате ли се как е възникнала институцията на съветниците? Това са били умни, но податливи на страха хора…

Отначало мислехме да постоим и да погледаме театъра, но усетихме, че двете патета са вече здравата уплашени. Изпълзяхме набързо със Селим, той се прехвърли на терасата, а аз подсигурявах закъсалите грации. За да бъде по-безопасно превъртането около дебелия ръб, ги подпирах доста плътно. В друг случай това можеше да се приеме като обикновено натискане, но тогава на никоя от тях не й мина през ум да ми прави бележка. Напротив, изглеждаха наистина доволни, когато стъпиха на твърдо.

Откъм земята последва нова серия указания, която Клара пресече доста безцеремонно:

— Отсега нататък, когато се срещнем на улицата, гледай да си на отсрещния тротоар!

И ми стана нощен дух-спасител. По което и време да хвърлех камъчето, прозорецът се отваряше. Обикновено се отбивах в стаята й, а тя ме черпеше с чай. Понякога чаят беше с коняк или друго питие за благородници. Тази вечер програмата се повтори, но с изменение. Докато Клара се занимаваше с чая и уж си говорехме, пак заспах. Напреко на леглото й. В просъница почуствах грижливи ръце, които ми помогнаха да легна по дължина, удобно и ме завиха с одеяло. Не бях в състояние да отлепя клепачи. Затъвах в съня.

Към четири сутринта се поразбудих. На съседното единично легло плътно притиснати една към друга, спяха Клара и Мая. Целунах Клара:

— Благодаря! Ако искаш, премести се на твоето място да си доспиш…

Мая се усмихна в полусън:

— Искам и аз…

— Какво искаш?

— Поне целувка… Но така, както съм се затоплила, нямам нищо против и за още нещо…

— Дали да не си легна между двете? — попитах за всеки случай.

Клара приключи нежния разговор с категорична препоръка:

— Бъди разумен и изчезни! Няма да успееш да издържиш на две млади стръвници!

Към шест и половина общежитието започна да оживява. Течаха чешми, включваха се касетофони, чуваха се кашлици, приглушени гласове, смях. Завих се презглава с надеждата да открадна още някоя минута сън, но алжирецът Аммар, бъдещ геолог, ме сбута:

— Ти няма ли да ставаше ходи на летище?

— А ти нямаше ли да научи се говори на блъгарски?

— Няма мотивация. Когато преподавател чуе приказка на чуждо студент, лесно пуска на изпит. А ако му говоря гладко на български, както ти искаш, може и да ме скъса — завърши с огладена фраза съквартирантът ми.

Всеки си има номер в живота…

Станах и отворих прозореца. Исках да усетя дали вятърът все още блъска или вече позатихва. Отвън нахлу само студ. Беглото оглеждане на планината и небето ме подсети, че опашката на фронта се е изнесла и времето се стабилизира.

Изведнъж се разбудих и се разбързах. Днес беше последният ден на състезанието. Закъснявах. След минути бях на спирката. Тъкмо се чудех дали да не жертвам пари за такси, откъм последната спирка на автобусите се зададе черна „Волга“. Ако е на Коко?… Да, той е. Само да не ме подмине. Излязох на банкета и размахах ръце.

Нямаше къде да ходи и натисна спирачките. Когато се намъкнах при него, той ме погледна със смесица на яд и любопитство:

— Да ти минава през ума, че можех да мина през теб? А после щяха да ме съдят все едно, че съм убил човек…

— Защо, студентите не са ли хора?

— Теоретически са. Ама практически… Сталин е мразел чеченците, Хитлер е мразел евреите. И аз съм расист като великите — мразя студентите…

Коко беше милиционер в Студентския град. И береше непрекъснато ядове с младата сган. На това отгоре беше избутал до трети курс някакъв инженерен институт, а после, от мързел или по някаква друга причина, се беше отказал от следването. И беше сложил фуражката. От смесицата на професионални ядове и лична неудовлетвореност се получаваше сприхав характер. Но това беше първо, повърхностно впечатление. Коко беше добър човек, въпреки че ръмжеше лошо.

Преди около два месеца ми се наложи да отида следобяд до летището. В голямата барака, използвана при случай и за спално помещение, бях оставил някакъв учебник. Пак бях изморен, пак ми се спеше. Легнах уж за малко. И се събудих някъде около десет вечерта. На спирката мярнах отдалеч стоповете на последния автобус.

Гледах завеяно ту звездите над главата си, ту далечните светлини на града. Още сънен, но поотпочинал, попивах излъчването на нощта. Полето, тихо и тайно, говореше с гласовете на нощни птици и скрит живот. Отнякъде пролайваше куче, самотно, безнадеждно. И аз постепенно започнах да се чувствам като кучето. Защото трябваше да се прибера. Така бяха се навързали нещата, че не можех да стоя тук и да съзерцавам светлини и звуци.

Тъкмо се чудех какво да правя и забелязах откъм селото фарове на кола. Вероятността да спре не беше от най-големите, но трябваше да опитам. Щом наближи, вдигнах ръка. За моя радост малкото чудо се получи. Внушителен и строг в униформата си, зад волана стоеше непознат, мустакат милиционер. Поколебах се, а униформеният ми изръмжа:

— Кафе ли чакаш, за да благоволиш да влезеш?

— Не знам дали е здравословно да общувам през нощта с народната милиция?…

— Ако предпочиташ, можеш да останеш тук и да си общуваш цяла нощ с жабите…

Убеди ме човекът, влязох. И първите пет минути съжалявах. Нахока ме за каквото му дойде на ум. После обясни, че сутринта го е ядосала майка му, а през деня — някаква бъдеща лекарка. Сега, бесен и недоспал, сипеше огън и жупел по женската половина на човечеството и отиваше на дежурство.

След десет минути търпеливо мълчание от моя страна той смени тона. Продължи да се оплаква от безобразния си живот на подчинен, но започна да говори друг човек — зевзек и шоп. Него можех да слушам, без да ми коства нерви. Имаше си стил на изразяване и беше интересен. От време на време, за да не ме изтърве като слушател, ме подпитваше припряно: „Няма ли да слизаш?“, аз отговарях: „Няма.“ И така стигнахме до Студентски град.

Така се случи, че една вечер попаднах с още трима в управлението му. Другите бяха подпийнали, гледаха на света само откъм веселяшката му страна. А аз бях трезвен като морковче. Опитах се да обясня, че нямам нищо общо с тия веселите и с валянката в автобуса. Коко ме погледна с цялата строгост, на която беше способен:

— Запомни едно нещо: народната власт и народната милиция никога не грешат! Ама никога! Дори утре да се окаже, че сме те прибрали без да има защо, грешката си е била пак твоя. Не си успял да защитиш достатъчно убедително тезата си за персонална невинност.

— Един момент. В автобуса, освен нас, имаше още поне тридесетина души. Защо не ги прибрахте и тях? За мелето в автобуса съм точно толкова виновен, колкото овчарката на Хитлер за Втората световна…

— Ти не ми се обяснявай! Ако я бяха подвели под съдебна отговорност при Нюрнбергския процес, току виж, излезеше виновна. Тия там — Гьоринг, Хес и другите — и те са били кучета на фюрера, както се казва… — демонстрира начетеност Коко. И допълни: — Сега ще ти задам един уточняващ въпрос. Ако отговорът му е положителен, печелиш. Ако не — ще те напъхам при ония, в бълхарника. Играеш ли табла?

Вместо леден северен вятър усетих нежното погалване на южняк.

— Уф! И най-обичам да блъскам народни милиционери. На табла, разбира се…

— Обичаш, щото рядко ти се случва, ако въобще ти се е случвало. А тази вечер няма да ти се случи със сигурност!

— Тъкмо ще ти покажа откъде…

Играхме до шест сутринта, когато изтичаше смяната на Коко. Очите ни бяха зачервени като на зайци. Старата източна игра ни изпи силите, но премахна и последните бариери. Опитах се да се самосъжаля, че с поп и полицай приятел не се става, но Коко ме успокои:

— Една от масово тиражираните неистини. Полицаят може да те закопае, вярно! Но може да ти икономиса и сума ти ядове на тоя свят. Попът пък може да ти уреди по подходящ начин преминаването в другия. — Почеса се по носа и допълни: — Трябва да се пазиш само от докторите, особено от женските — те могат да ти втежняват живота до безкрай — на тоя свят. Да те вкарат в грях от отчаяние. А после да те препратят в отвъдния като картотекиран грешник.

На двайсетина години човек може да бъде безкритично добър. В онази сутрин, когато черната „Волга“ ме караше към летището, аз обичах даже милицията. В лицето на достойния й представител — сержанта Коко. Отдавна бях свикнал на мърморенето му и то не ме дразнеше. Ядосвах се само когато пропилеех нощ да играя с него табла, а се прибирах на сутринта победен. Но пък, когато го биех, изпитвах естествената радост да правя обобщения на тема „Неограничените възможности на студентската младеж — щастливото бъдеще на родината! И ограничените възможности на така наречената народна милиция да въздейства върху неограничените възможности на студентската…“ Коко ме изслушваше търпеливо, докато раздипля сложната плетка на индуктивни, дедуктивни и традуктивни умозаключения, след което правеше доста по-прости по конструкция изводи. От рода: „Явно си баламурник по рождение! Няма такова нещо като неограничени възможности. Още по-малко приложимо е то към така наречената студентска младеж. Най-малко пък може да има народна милиция. По целия — цивилизован и нецивилизован свят, като милиция или полиция, тя си има проста задача — да стряска гламавите и да побийва коравоглавите. Учените хора от твоята порода са й измислили модерно име — репресивен апарат. Щото, по един начин звучи, че си понесъл физическо въздействие от представители на репресивен апарат, а съвсем по друг — че си ял бой от полицай. Любими клиенти на този репресивен апарат са студентите. Щастливото бъдеще на родината!“

По отношение на щастието самият Коко беше доста сдържан в очакванията си. Застаряващ ерген в нервашки занаят, живеещ при стара и капризна майка. Знам, че за майките трябва да се изразявам почтително, но фактът си беше факт — Коко много често биваше бесен именно защото любящата и видимо, безкрайно досадна мама не знаеше мярка за постоянните си поучения.

Темата, която най-лесно и най-често му опъваше нервите, беше класическа за селяните. Как може да си навъртял тридесетте, а да си още неженен? Традиционният аргумент — ако беше хубаво да си женен, и Господ да е минал под венчило — получаваше категоричен, дидактичен отговор: само на Бога е позволено да ходи неженен! За земния мъж алтернатива на брака просто няма! Защото къщата, градината и кокошките имат нужда от булка.

Нали разбирате? Тази постановка засягаше рефлекторно отговорния полисмен, защото го поставяше в графата на несериозниците, които нямат достатъчно мотивирано отношение към важните неща в живота — дома и обитаващите го живини. Фактът на осъзнаването на собственото нехайство го разобличаваше в комплексна вина — пред къщата, пред градината и даже пред кокошките.

Задочно това бабе се издигаше в очите ми. Освен че не му е липсвала проклетия, явно не е било в дефицит и от характер.

По едно време подминахме служебния автобус и аз слязох на следващото кръстовище, за да се прехвърля в него. Барбара стоеше пак на първата седалка до вратата. Дремеше. Да не съм само аз сънливецът на този свят?… Ако един ден ми стане жена, ще ми народи две-три малки сънливчета и ще станем основоположници на нов клон в човешкия род: „Хомо сапиенс еректус дормирус“. В по-свободна интерпретация човек, способен да спи даже изправен.

Как съм запомнил точно този момент? Ами тогава, за пръв път през ума ми мина мисъл, която не бях допускал в бронираната си глава — че все някога ще се оженя. И нито ме учуди, нито ме уплаши. Но само мина и отмина. Не ми остана като постоянна тема за размисъл. Още по-малко за сладки мечти. Не бях дозрял за нея.

Летището ни посрещна с друго настроение. От вчерашната сивота не беше останал и помен. Черешата пред входа беше облякла най-ефектния си есенен тоалет. Дървета и храсти кокетно показваха кой каквото има, заляти от хиляди нюанси и преходи на златисто, червено и завяхващо зелено.

Преди зимното си успиване земята се държеше като хубава жена малко след четирийсетте. Истинска суетна красавица в ролята на уж разсеяна съблазнителка. Заливаща всичко около себе си с леко тъжна, но щедра без мярка красота.

Обичах това особено състояние преди скоковете. Обличането на екипите, началото на ритуала. Няколкото незначителни думи с лекаря, амбициозен шахматист. Когато исках да го потормозя, разсеяно го питах пак ли е бил победен от Любо. Той уж не се впрягаше, но… После — влизането в хангара, ухаещ великолепно на авиобензин и импрегниран плат. Изкарването на самолета, толкова тромав и недодялан на земята и толкова елегантен и повратлив във въздуха. Даже товаренето на камиона придобиваше характер почти на свещенодействие в тази подготовка на душата.

Чувствахме се като коне преди старт. Едновременно неспокойни и напористи. Някак съпричастни. Подготвящи се да изживеем съвместно тръпката на навлизането в небето. Рискът на предстоящото ни зареждаше с единствения естествен и безопасен наркотик — адреналина.

Към старта тръгнахме заедно с Тони и Барбара.

— Защо се прави вчера на каскадьор? Виж времето днес… — Винаги съм се чудил как може само в едни очи да се побере толкова присмех? Тони владееше хватките на някаква магия. Хем те пари с поглед като коприва, хем ти се иска да я прегърнеш. Поддадох на второто, хванах я бързо през кръста и я целунах по врата. Пускайки я, отговорих примирително:

— А де, може ли човек да знае… Пък и това беше решение на жреците-полковници от храма на мъдростта.

— Не ми налитай, докато ми говориш за полковници. Не съм сигурна дали Барбара няма да ти изрисува мислено огромна черна точка?!

— Ако ще е чак толкова свирепо ревнива, по-добре да го разбера още от сега… Свирепо ревнива ли си? — обърнах се към Барбара.

— Нье разумем…8 — Барбара ме мярна по нейния си начин и не изглеждаше особено обезпокоена.

Преведох й въпроса на руски. Тя се замисли за момент.

— Всяка жена е ревнива по инстинкт. Тънкият момент сигурно е дозировката на ревността — като подправка ли се сервира или като отрова.

— Правилно съждение — подкрепих я аз. — Противно на официалната женска теза, за грубия и безпардонен мъж нещата стоят по-съвсем различен начин. Мъжът е същество нежно и ранимо. Затова и женската ревност наистина трябва да бъде точно дозирана. Тя трябва да създава единствено самочуствие на нежното мъжко същество. И да внимава да не засегне крехката му душевност. Нали така?

— За мен това е позната теория. Макар че, не вярвам на постановката за крехката ранимост на мъжката душа. Ако обаче успееш да прелъжеш Барбара и тя ти повярва… — лошо няма. И заблудите вършат понякога добра работа — съгласи се наполовина с мен Тони.

Нещо такова си говорехме тогава, докато се изнасяхме към пясъчния център.

Като хлапе фината есенна меланхолия ме превръщаше в друг човек. Скитосвах до премаляване по нивите и заоблените хълмове край селото, вживян в някакъв друг свят. Той нямаше нищо общо с овцете, козите и кокошките, нито с лудата и носталгична красота на природата. Това беше свят на герои и сюжети от книги, които по свой начин ползваха като фон селската идилия. Нищо че къщите бяха неизмазани, белязани с клеймото на пословична бедност. Нищо че селяните миришеха на лук и евтин тютюн. Във въображението ми съборетините се превръщаха в замъци, а селяците — в рицари, индианци, великани и не знам още какви, неправдоподобни персонажи на фигури и сенки.

Животът, който живеех, не ме устройваше. Не беше достатъчно плътен и интересен за мен. Но беше достатъчна подложка за въображението ми.

Сега си мисля, че просто не съм виждал всичко в него.

Все пак това не беше само празно фантазиране. С годините и очите, и вътрешното зрение започнаха да откриват богатствата на света, за които първоначално още не бях прогледнал.

В онзи есенен ден, преди да се кача в самолета, усещах именно тръпката на прогледналия. И някаква тиха радост, че полезната придобивка — самолетът — ще ми помогне да почуствам още по-осезаемо хармония, далеч по-пълна и съвършена от каквото и да е въображение.

Когато в живота ти се натрупат много дни, в които се занимаваш с едно и също, остава нещо като общ спомен. Рамка, в която се вписва работата ти. Но има дни, вързани с някакво изживяване, които имат и свой цвят.

Този октомврийски ден беше един от тия, запомнящите се. Външно в него нищо особено не се случи. Направих няколко скока.

Когато самолетът започнеше да набира височина, свалях седалката, коленичех пред илюминатора и гледах през издраскания плексиглас отдалечаващата се земя. Машината бавно обхождаше софийското поле. Под нас се изнизваха селските къщи. Височината постепенно прикриваше олюпените стени и разкривените покриви. Червеното на керемидите ставаше нюанс от златистото червено на есента. По крайселските поляни лениво пасяха стада овце, а край тях излегнати, печащи се на последните добри лъчи на слънцето, тъмнееха фигурите на пастирите. Встрани, отдадени на непозволена леност, се протягаха овчарските кучета. Усетили безопасния мързел на хора и кучета, подскачайки игриво, през ъгъла на поляната понякога притичваха зайци-юнаци. Кучетата ставаха, избавкваха показно и пак лягаха до стопаните си. Не можех да възприема звуците, защото това ставаше на фона на равномерното бръмчене на двигателя, но стойката на кучето дорисуваше картината със звук. След още малко време набраната височина правеше от стадото белезникаво петно на фона на умалялата поляна. Несъществените детайли — човек, куче, заек — оставаха като малки точки. Избистряха се очертанията на новите елементи на променената картина — хълмове, лениви рекички, редици на електропроводи. Всяка нова позиция променя не само видимото пред очите, но и същностната подредба на нещата. Отнякъде, за миг пробождаше очите моментното отражение на слънчев лъч — пречупената светлина рикошираше може би върху успокоените води на някой малък язовир, а може би — върху повърхносттта на обикновена, по-голяма локва.

Сега се опитвам да намеря словесен символ на това спокойствие, което се излъчваше отвсякъде. Може би това е думата… добронамереност?

Добронамереност, но чия? Божествена? Звучи банално и малко абстрактно, не се вързва. Ето че не успявам да изразя разбираемото. Това става често, когато човек се опитва да пресътвори състояние, а не се потопи в него. Тогава думите подсещат за естествената невъзможност да се опише отражението на вътрешната взаимовръзка между простите неща.

Успокояващото е, че чуствата са просто по-съвършени от думите… Въображението, с което толкова се гордеем, има елемент на повтаряемост — като слънчевите лъчи, отразени във водата.

А има и някакво вътрешно зрение. Което не е описано в никой учебник по анатомия. Това е зрението за магиите, които ни заобикалят.

Истински щастлив е този, който притежава именно това зрение.

Самото състезание не ме интересуваше особено. Отдавах се на сетивното възприемане на простите неща — слънце, меланхолична красота на есента, усмивките на приятелите, свежесттта на една любов. Но нямаше как да достигна до съвършенството на идилията. Вдруги ден групата на Барбара отлиташе. Нима тази любов ще се окаже само едно хубаво изживяване? Което ще се изгуби във времето, за да се утаи като утринна мъгла в есенен ден…

Жените винаги са били нещо хубаво в живота ми. Търсех ги, радвах им се, но не обичах да анализирам случки и чувства. Отнасях се към тях наистина като към цвете — стремях се да ги възприема по-цялостно, без да търся обяснение на ефектите, които те предизвикваха в мен.

Без да положи никакво усилие, Барбара ми постави задача. Исках да я има в живота ми, а не знаех как може да се получи това. Предишната година беше обявено място в Ягелонския университет в Полша, до което можех да се класирам. Но тогава нямах интерес към него. Шансът това да се повтори и тази година не беше голям. От друга страна, тук се намесваше нещо като глуповата гордост. Нещо от рода — жената трябва да върви след мъжа, а не обратното.

Барбара беше завършила предишната година гимназия и се канеше да кандидатства в някакъв инженерен институт. Задочно, защото трябваше да работи. В Полша това не представляваше проблем за нея. Кандидатстването в България подреждаше картите й по друг начин.

До към два след обяд скоковете свършиха.

В съседство с хотела, в който бяха настанени поляците, се намираше малка квартална църква. Тя беше заобиколена от приведени от годините, зле поддържани дървета. Седнахме под сянката на едно от тях и около час разговаряхме. Явно и Барбара беше обмисляла завързаната перспектива.

Нищо не можахме да измислим. Но това не помрачи доброто ни настроение. Казахме си нещо от рода: вероятно нещата не са достатъчно объркани, за да започнат да се оправят.

Това е бил някакъв особен вид деловитост. Май не споменах, че думите — обич, любов — не бяха излизали нито от моите уста, нито от нейните. Така и не ги употребихме на живо.

Докато си говорехме, отново изпитах почти непреодолимо желание да я прегърна и да изживеем най-после тръпката. Усещах, че и нейната кръв не тече спокойно. Бог надали щеше да има нещо против. Но зад вратата на храма, от тъмното, внимателно ни следяха очите на клисаря. Бог и да си направеше пас, слугата му щеше да се намеси. С категоричността на вечно незадоволения.

Трябваше да тръгвам на едни упражнения, по които бях натрупал вече доста отсъствия. А вечерта имаше банкет. Приятна традиция след завършването на всяко състезание. Тогава щяхме да се видим отново.