Бялата зима на аристократите

XXI.

Все някога трябваше да се срещнем с Елизабет. И това стана някъде в края на март. Засякохме се на булеварда с кестените, до университета. Дърветата още чернееха, но пролетта вече избиваше през пъпките на клоните, през прозиращото между облаците синьо небе без дъно. Видях познатата фигура в последния момент. Тя, предполагам, ме беше засякла доста по-отдалеч. И като опитна котка-ловец беше изчакала мишката сама да й дойде пред лапичките.

Не че имах нещо против да се видим. Но паяжината на неопределеността, която остана между нас от есента, подсъзнателно предизвикваше у мен някакво глупаво чувство на вина. Въобще не бях се замислял как да реагирам на първата среща от тогава? С какви думи?

С какви? С нормални, разбира се!

— Здравей, принцесо!

— Здравей, мой бивши принце! — клъвна ме тя.

Така е. Принц съм си, макар и не по рождение. Нали Нено ме ощастливи с титлата аристократ. Наистина, липсваше процедурата на инаугурацията с меч върху главата, но да не се забиваме в детайлите от пейзажа. Въпреки това мога да демонстрирам показна скромност. За привкус на разговора.

— Благодаря за титлата. Но, опасявам се, селското твърде силно прозира през мен, за да я приема насериозно…

— И моите корени са от Карнобат, но не демонстрирам показна скромност. И ми е приятно да ме титулуват принцеса…

Когато излезеше извън предупредителната си студенина, Бети умееше да топли душите на хората край себе си. Усмивката й ме накара да почувствам лека болежка. Осъзнах, че съм загубил жена, каквато не всеки ден минава по този булевард. Но знаех, че би било безкрайно глупаво да го ударя на разкаяние. А имах и достатъчно проклетия на характера, за да поддам точно на моментния сантимент.

Гледах я, радвах й се и тя приемаше това като нещо нормално.

Всъщност… нещата лягаха, всяко на мястото си. Има хубави, но краткотрайни връзки. Даже краткотрайността обикновено прави връзката по-вълнуваща. И по-… сочна — ако употребя пак гастрономическо сравнение.

— Ако искаш, погледай ме още така — предложи полунасмешливо Бети.

— Как?

— Като слънчице. Жените обичат да ги гледат по този начин…

— Знаеш, че правиш впечатление на възстудена и напудрена госпожица?

— Знам! Това е много удобна позиция. Икономисва размножаването на навлеци покрай мен. Но в някои случаи и аз нямам нищо против да се протегна на слънце…

— Представи си, че тук присъстваше и добрият човек Чавдар. Би ли ми се усмихвала пак така? — опитах се да я объркам.

— Разбира се! Но за кратко. Ако запазя добротата си само за него, ще го разглезя. В мъжа отвреме-навреме трябва да се инжектира и серум с бацила на ревността. За да бъде във форма имунната му система. И да не се зазяпва настрани.

— Точно така! — съгласих се аз. — Само дето не мога да допроумея аз ли бях профилактичната инжекция?

— Може би?… — бавно отговори Бети. — Знам ли? И от теб понаучих нещо добро…

— Ще задоволиш ли нездравата ми суета? Ще ми поговориш ли за коя точно доброта става въпрос? Може би за креватната?

— Искаш да сведа срамежливо поглед при думата креват? Не забравяй, че съм медик… Пък и ти не си феноменален любовник. По-скоро си трудолюбив и зареден. Но ти липсва усетливостта на родения да се занимава само с жени.

— Нищо на тоя свят не е съвършено, казала лисицата…17

— Не е — съгласи се Бети. И добави: — А може би така е даже по-добре…

— Дописваме картината на света и се вместваме според капризите си в нея? — подпитах я аз.

Пролетното слънце ни топлеше. Разговорът не беше съществен с думите си. По-скоро чрез тях ние си казвахме една обикновена, но неформулирана, проста истина: „Обичам те и се радвам, че те срещнах в живота си!“

— Как е полякинята? — зададе неизбежния въпрос Бети.

— Както и аз — признах. — След няколко месеца пауза времето започва да тежи. В писмата й вече прозира нетърпението на жадния…

— И ти ли си жаден?

— Ще ти прозвучи ли странно, ако ти кажа „да“?

— Доколкото те познавам, нямаш навик да подминаваш много изворчета, за да пиеш вода само от едно… — подсмихна се Бети.

— Права си. Това не ми е във възможностите. Но се оказва, че имам нужда от водата на точно това изворче. Ако продължа да ползвам хидрометафори за изясняване на положението…

— Знаеш ли, че даже малко злорадствам? — каза замислено Елизабет. — Отначало ми изглеждаше един такъв… Тарикат, който умее да се налага над другите. А се оказа, че и ти си бил уязвим…

— Всички сме уязвими. Само че едни си го признават, а други не. А за налагането?… Даже не знаех, че предизвиквам такова впечатление. Но наистина не обичам да ми мачкат феса на главата!

— Признаваш, че си турчин?

— Чист българин съм. Но ако турчин означава човек с характер, нямам нищо против малко турска кръв в жилите си…

— Ама ти май вярно много я обичаш — съчувствено ме погледна Бети.

Странна порода са това жените. Уж се будалкахме на психоаналитични теми, а тя пак връщаше нещата към Барбара. Изглежда, нещо като ревност все пак се е утаило и в нея. Както и в мен всъщност… И аз не бях чист откъм любопитство. Какъв ли е завоевателят на сърцето на Елизабет? Нарочно употребих тази надута дума, когато я попитах:

— А ти обичаш ли го? Този, завоевателя…

— Умееш да провокираш — погледна ме насмешливо Бети. — Много добре знаеш, че ние с теб сме от една порода. И не търпим точно завоеватели! — Погледна ме, поколеба се, но го каза: — Чавдар ми създава самочувствие! И умее да предизвиква уважение към персоната си. Ама е малко сухар. Наистина имам нужда от него, но… Не успява да уплътни докрай света край мен.

— И затова се появи луфтът, в който се вместих? — предположих аз.

— Сигурно така е станало… — след кратко замисляне се съгласи Елизабет.

— Ако имаше как да си направиш един мъжки харем?…

— Е, чак цял харем… Освен това жените, поради показна добродетелност, обикновено не си признават, че им харесва.

— Не изнасяме истината за женската добродетелност на площада. Говорим си интимно — смигнах гаменски. — Та… колко мъже биха ти свършили работа?

— Точно двама.

— Не можеш ли да ме назначиш на половин щат? Защото аз все пак си държа на един женски човек…

— Тъкмо да се възгордеем колко умно осмисляме света и стигнахме пак до простата схема на любовничеството — засмя се сипкаво Бети. И без никакъв преход добави твърдо: — Явно, всеки от нас трябва си върви по пътя, ако искаме нещата да не се размият!

Въздъхна насмешливо, но реши да бъде разбрана ясно докрай. И повтори:

— Върви си по пътя! Принц ли беше, турчин ли?! И не си мисли някои неща, защото ще те ухапя!

Не можех да я оставя тя да тегли чертата. Затова я тровнах за последно:

— Май не си вярваш достатъчно, щом си толкова категорична в препоръките си?…

— Именно, защото не си вярвам достатъчно, съм си изработила превантивния подход към хората край себе си. И ти много добре го знаеш…

Целунахме се на прощаване. Бегло, по бузите.

Не издържах и я хапнах леко по меката част на ухото. Тя несъзнателно се хвана за ухапаното място, но се усети и се засмя.

Хората трябва да се разделят с усмивка, нали?!

Случай след няколко години.

Пътувах в тролей и четях книга. На един завой почувствах, че ускорението е по-силно от рефлекторно очакваното. Направих безуспешен опит да се добера до дръжката над главата си. Залитнах назад и усетих, че тръгвам да сядам в нечий скут. Ей сега някоя баба ще извряка и ще започне да прави обобщения на тема добро възпитание.

Не стана така… Внимателни ръце ме прихванаха през кръста, седнах в женски скут, но не чух ръмжене. Разбира се, веднага тръгнах да ставам и започнах да се извинявам още през рамо. Когато се обърнах, видях познатите, насмешливи очи. Елизабет! Няколко минути си беше мълчала, докато съм стоял като истукан до нея.

— … извинете! — довърших по инерция аз.

— За мен беше удоволствие! — Това беше фразата. Но казана по начин, който означаваше само едно: „Здравей, но внимавай! А по-добре — изчезни!“

Което и направих. Кимнах разсеяно „Благодаря Ви!“. Последва протоколното „Моля! Моля.“

Мярнах и Чавдар. Хубав мъж с къдрава, обърната назад коса и очила. Седеше от вътрешната страна на седалката и четеше вестник. Даже не реагира на филантропичния жест на жена си.

Не можеше да се отрече последователността на Елизабет. Беше казала: „Изчезни от пътя ми!“ И държеше на своето…

Сега нямаше как да я захапя за ухото. Но й затиснах пръстчето върху дръжката на седалката. Не издържа и се засмя. В погледа й се четеше: „Ама си дебелокор!“

Оттогава не съм я виждал. Но все още си я обичам. И когато в главата ми се завърти спомен за нея, не бързам да го гоня.