Царицата на Палмира

Новият роман „Златните вериги“, пресъздава легендарната история за царицата на Палмира Зиновин – жената, покорила Рим.

Как посмя, о, Зиновия, да се възправиш срещу римски императори?

След триумфалната победа над високомерния Рим настьпва времето на убийците. Зиновия е нарушила римската хегемония на изток и е прекъснала търговските връзки на империята. Въпрос на време е Рим да отвърне на удара. И наистина император Аврелиан предприема контраатака. Първата му работа е да си възвърне контрола над Египет и жизненоважните доставки на зърно оттам. Царицата на Палмира е пленена. Повеждат я към Рим, окована в златни вериги, като символ на покоряването на Изтока. След пристигането й в могъщия град за нея се носят какви ли не легенди: че е покорила сърцето на самия Аврелиан, че се е самоубила, че се е оженила за виден римски благородник и дори се предполага, че Зиновий – епископ на Флоренция през V в,— е бил неин потомък.

Воинските подвизи и романтични преживявания на героите, много от които реални исторически личности, възбуждат интереса на читателя, още повече че част от действието се развива в Никополис ад Иструм – античен римски град на 18 км северно от Велико Търново по пътя за Русе.

[* Сасанидското царство е персийска държава, съществувала от началото на 3 век до средата на 7 век. При най-голямото си териториално разширение тя е обхващала днешните Иран, Ирак, Азербайджан, Армения, Туркменистан и части от Узбекистан, Афганистан, Пакистан, Турция, както и цялото крайбрежие на Персийския залив. – Б.р.]

АЛАТ

259-260

≈ 1 ≈

ПАЛМИРА

Месеци след сватбата им, жителите на Палмира гледаха много често със съучастническа усмивка как Оденат и Зиновия тръгват на лов. При завръщането им хората хвалеха ловкостта на младата съпруга, точността на нейните стрели и се забавляваха на учудената физиономия на Всепрославения.

Лятото дойде с ужасните си горещини. Ловът спря. Зиновия и Оденат не се показваха от палмирския си дворец.

Появиха се безумно много слухове. От онези небивалици, които се носеха от единия до другия край на Турук ал-Лааб заедно с прахта и пясъка, и понякога, с течение на времето, придобиваха тежестта на истина. Но също толкова често, както се случваше с всичко човешко, скоро просто изчезваха сред дюните на пустинята.

Отначало се разнесе слух, че през есента Всепрославения ще хване оръжието срещу Шапур – царят на царете, властелинът на Персия, Армения и Мидия. Към тази сензационна новина се добави и друга, още по-смайваща: Зиновия ще бъде до него! И също като съпруга си, тя ще предвожда като пълководец палмирските воини!

Тази клюка стана причина за подигравки и иронични гримаси. Недоверчивите многознайковци не спираха да говорят. Че великият Оденат е омаян от красотата на младата си съпруга, това беше ясно. Че Зиновия не беше като останалите жени, да, това също беше вярно. Но една жена да предвожда армия! И то срещу Шапур, чиято сила и жестокост бяха известни на всички.

Самият римски император се боеше от персиеца. След няколко яростни битки, които не завършиха в негова полза, Валериан Август вече се стараеше да не се изправя срещу Шапур. Затворен в уюта на вилите си в Антиохия или Емеса, той оставяше легионите си да участват в схватки тук-там из граничните области на империята. Наистина, от Адриан и Траян насам никой август не беше побеждавал персите и те бяха свикнали редовно да плячкосват богатствата на Рим и неговите съюзници.

До този момент Всепрославения беше успявал да избягва сблъсък, който можеше да доведе до смъртта на няколкото хиляди воини, с които разполагаше. Да не беше полудял, че да поверява живота и величието, своите и на Палмира, на една двайсетгодишна жена? На една едва сключила брак съпруга?

Сред насмешките се чуха и други гласове, които уверяваха, че съдбата на Зиновия не можеше да се сравнява с нищо познато, разумно, естествено и човешко.

Забравили ли бяха завръщането й от пустинята, след като много луни наред я бяха смятали за мъртва? И какво завръщане! Керванджиите бяха описали смъртта й. А целият град я беше видял как влиза в храма на Ваалшамин, водейки бяла камила, която носеше черната звезда на нейното раждане. Звездата, от която беше бликнала свещената вода на Дингир-Дусаг – оазисът на Небесната целувка!

Ако нейният бог бе успял да я преведе през нищото и да я върне от света на мъртвите, не би ли могъл също така да я направи силна като воините?

Впрочем имаше ли човек, който да не знае какъв ловец бе тя? Не беше ли седнала на сватбата си върху кожа от пантера, която собственоръчно беше убила? Някои добавяха тихичко, че Зиновия също толкова умело отнемаше и човешки животи. Царедворци изменници вече бяха изпитали силата на стрелите й също като хищниците!

Дни наред споделените тихо тайни се разпространяваха по палмирските улички така, както се процежда маслото от пукната делва.

Всеки от посетителите на Всепрославения имаше да разкаже нещо ново. Едни уверяваха, че Зиновия и Нурбел – партньорът на Всепрославения в лова и в битките, работели по изобретяването на нови оръжия. Други твърдяха, че няма такова нещо. Вътре в двореца гласове намекваха, че Нурбел и Зиновия организирали заговор. Стана ясно, че този слух бе разпространен от Хайран, сина на Всепрославения, и от неговата леля Офала. Очевидно беше, че около великия Оденат се води тайна битка. Тази разправия прескочи стените на двореца и предизвика стълкновения из позлатените палмирски улици, разваляйки за кратко стари приятелства.

Скоро се разбра, че от Тир тайно пристигнал сарач, който живеел при великия Оденат. Той измислил някаква разновидност на седло, стегнато около гърдите на конете, което позволявало на ездачите по-голяма пъргавина.

Тази информация беше опровергана още на следващия ден. Сарачът всъщност бил персиец. Нурбел тайно, по заповед на Всепрославения, го бил отвлякъл от двора на Шапур. Единствената задача на мъжа, за която той щял да получи добро заплащане в злато, била да изработи кожена броня, изваяна по самия бюст на Зиновия.

Две нощи по-късно, в хан близо до големите складове на изхода на Палмира, търговец от Шаракс потвърди, че в двореца наистина има сарач персиец. Той лично се беше срещнал с помощниците му. Всепрославения му плащал много злато, за да направи и на него от онези конски сбруи, заради които стрелците на Шапур бяха непобедими.

След известно време, тъй като никой гост не можеше да твърди със сигурност, че е видял с очите си сарача или работилницата му, приеха, че става дума за шега. Нов слух замени стария. Той се промъкна в градините и между палатките като кълбо от змии. Никой не би могъл да види сарача персиец, защото Оденат бил наредил да му прережат гърлото, за да не може да продаде на друг уменията си.

А не след дълго, в горещите летни нощи вече шепнеха, че персиецът бил убит, защото опипал бюста на Зиновия, за да направи бронята й. Светотатство, което Всепрославения, колкото ревнив, толкова и влюбен, не могъл да понесе.

* * *

В края на лятото страшните горещини намаляха. От Антиохия, Емеса и Палестина веднага пристигнаха безкрайни колони римски войници. Те бяха с всичките цветове на кожата и говореха на всичките езици на империята. Сред тях можеше да се видят русите воини от Панония или Реция, както и негрите от Нубия и Египет. Всички те заедно образуваха двайсетте кохорти на легиона, дар за великия Оденат от Валериан Август за сватбата му.

Легионери или трибуни, лекари или дърводелци, воините влачеха със себе си жени, деца и роби, магарета, коне или камили. Клюките, които пристигането им предизвика, се изгубиха във врявата, която съпътстваше настаняването на тази тълпа на запад от града. Имаше и голяма церемония. Даровете се трупаха в храмовете. Всепрославения най-после се появи. Префектът Аелий накара новодошлите да го поздравят, но в това приветствие липсваше каквато и да е топлина и страст.

Беше разбираемо. Войниците, уви, бяха изтощени от пътуването си. Всички обаче забелязаха гримасата на Всепрославения при вида на разноцветната и отпусната армия, която му представяха, както и студената учтивост на префекта Аелий към господаря на Палмира.

Още на следващия ден легионерите изкопаха ровове и издигнаха защитни насипи също толкова бързо, колкото опъваха палатките си от кожа и лен. Наложи се да изпразнят складовете, за да ги хранят. Заприиждаха десетки кервани, незнайно как уведомени за златната възможност. Търговските сделки, които вече бяха добри, станаха направо превъзходни. На изток от голямата палмова градина се издигнаха складове. От север, както и от юг, като по чудо се появиха нови стада млади камили, които търговците продаваха след дълги наддавания.

Палмира изведнъж се разрасна. Разпростря се в пустинята, пръскайки из нея тълпата новодошли. Надеждата за забогатяване привличаше хората толкова силно, че те изобщо не се сърдеха, че трябва да плащат данък, който им искаха още призори на първия ден от престоя им.

Палатки подслоняваха тумби жени и играещи деца, които си деряха гърлата на неразбираеми езици. В продължение на две луни стотици от тях се присъединиха към старците за по две бронзови сестерции* дневно да пренасят кал за хилядите тухли, които се произвеждаха.

[* Сестерция – бронзова монета в древен Рим. – Б.р.]

Защото по това време Палмира представляваше огромен строителен обект. Към вече съществуващите защитни зидове прибавяха нови стени. Водопроводни тръби удължаваха градските канали, което стана наложително, заради присъствието на римските воини. Легионерите, дошли от четирите краища на империята, се нуждаеха от нови жертвеници, нови храмове за техните богове. Богове, които, разбира се, не бяха онези от пустинята.

Уви, в Палмира водата започна да не достига. Отчасти пресъхналите заради голямата лятна суша извори не можеха да напоят толкова народ. Първо се наложи да се прекрати производството на тухли. Чужденците вече имаха право само на по един мях на палатка, и то за десет гърла.

Накрая, една сутрин воините на Оденат, конете и цялото им стопанство вдигнаха лагера. Под командването на Нурбел те отидоха да издигнат палатките си в оазиса Небесната целувка. Докато пиеха от езерото, където се беше родила Зиновия и спестяваха на Палмира жаждата на хилядите мъже и още толкова животни, те щяха да чакат похода срещу Шапур.

Това внезапно заминаване стана причина за нови слухове.

Всички смятаха, че стълкновението с персите е все по-сигурно. Съобщаваха, че, скрита от погледите в гъстите дворцови градини, Зиновия неуморно се упражнява да стреля. Тя вече била способна да използва свръхмощните лъкове от дърво, подсилено с черва и рогове, които само старите стрелци успяваха да обтягат.

Този слух беше толкова приятен, че дори онези, които изобщо не бяха виждали Зиновия със собствените си очи, не спираха да я хвалят и да приказват колко красива била, докато яздела своя кон Иедкивин.

Малко след това богати търговци от Антиохия донесоха скъпи дарове в градските храмове. Попитаха ги каква е причината. След мълчание и недомлъвки, те намекнаха, че не всичко върви добре между великия Оденат и римския префект Аелий.

Информацията не изненада никого, но предизвика притеснение. Вече не гледаха с толкова симпатия на многобройните легионери в града. Децата пакостливо си правеха удоволствието да развалят следобедната им почивка под сянката на палмовата плантация.

И така, постепенно се разпространи схващането, че кампанията срещу персите на Шапур няма да се състои. Тя била само димна завеса, хитър номер. Всъщност Всепрославения се боял от злодеяние от страна на римляните. Ето защо Нурбел бил завел войските при извора на Зиновия. Оденат искал да отдалечи своите воини от легиона, за да не даде възможност на префект Аелий да им заложи капан.

Тези думи завладяха доста умове и бяха подсилени от търговец евреин от Емеса, който продаваше на двореца дърва от север и роби от Кападокия. Войната, увери той, вече била в самия дворец. Синът на Всепрославения и леля му Офала, в съюз с Аелий, се борели срещу Зиновия. Те я обвинявали, че искала да узурпира мястото на Всепрославения.

Онези, които от край време обичаха да предават клюките на Офала, потвърдиха със злобно удоволствие. Заплахата за Палмира не идвала от Рим, а от Зиновия. Тя започнала да оказва пагубно влияние върху съпруга си. По-лошо: подчинила била Нурбел на волята си, превръщайки го в безобидно дете.

Ето защо палмирските воини издигнали лагера си в оазиса Небесната целувка. Нурбел само чакал знак от своята господарка, за да връхлети върху града, да избие легиона, а вероятно и цялото население!

Височината на тухлените стени, която беше поискал префект Аелий, за да защити римския лагер, сякаш потвърждаваше тези страхотии. Паниката накара най-лекомислените мозъци да се разколебаят. Керваните започнаха да напускат града. Сутрин и вечер разтревожени лица се обръщаха към пустинята. По нареждане на възрастните децата прекарваха по цели дни, качени на високите палми на края на пустинята. Те съвсем сериозно наблюдаваха хоризонта и търсеха там онзи облак прах, който щеше да съобщи за атаката на воините на Нурбел.

Най-после една сутрин засвириха тръбите от високите сводове на двореца на Оденат. Вратите се отвориха. Появи се старият управител Шара – все така мършав и муден. Той удари четири пъти по плочите с дългата си тояга и съобщи с наклонена, както обикновено, глава, че Всепрославения и Зиновия целия ден ще изпълняват дълга си в палмирските храмове.

— Утре – предупреди Шара, без да повишава глас – Всепрославения и неговата съпруга ще се присъединят към господаря Нурбел в оазиса Небесната целувка, за да поведат палмирските воини срещу тези на персиеца Шапур. Нека всички в този град, които обичат нашия Всепрославен и великата Зиновия, направят приношения на нашите богове, за да победим.

Това съобщение вече не беше слух, а факт. Първият от дълго време. Новината полетя из палмирското небе по-бързо от мухите. До следващото зазоряване пушеците от жертвоприношенията направиха вонящ облак над домове и палатките.

Преди слънцето да издълбае първата сянка, тълпата се втурна между осемстотин и двайсетте колони на свещената алея. Тя беше толкова многобройна, че имаше и такива, които извършиха светотатството да се хванат за статуите на благодетелите, които красяха огромната покрита галерия. И никой не се разтревожи от това.

Зиновия вървеше напред до съпруга си. Макар Оденат както винаги да изглеждаше великолепно, тълпата гледаше само нея.

Противно на слуховете, тя не носеше броня. Копринен кафтан на златисти и кафеникави райета покриваше раменете й. Той прикриваше гърдите й, пристегнати в туника със сини гирлянди. Червен кожен колан подчертаваше талията й. На него висеше осеяната с перли ножница от агнешка кожа, в която беше пъхнат кинжал с тясно острие. Шалвари, подобни на тези на съпруга й, обгръщаха ханша и бедрата й. А краката й потъваха в кавалерийски боти – високи и завързани на прасците. Лента от злато и сребро стягаше челото й, като прибираше дългите й буйни коси и караше черното на очите й, подсилено с черен молив, да изпъква още повече. Устните й бяха оцветени в червено.

Смайваше не толкова красотата й, колкото студеното и почти небрежно могъщество, което излъчваше лицето й. Изумлението на тълпата отстъпи пред ентусиазма и тя закрещя имената на великия Оденат и на Зиновия. А след малко само това на Зиновия. Наблюдателните забелязаха, че, вместо да се обиди от това, Всепрославения се усмихна още повече.

Хайран и неговите компаньони останаха незабелязани. Въпреки че синът на Оденат вървеше точно след баща си и преди неговите военачалници. Колкото до леля му Офала, тя беше в процесията на жените. Главата й беше покрита с бял воал. Не носеше нищо към тоалета, освен връзка златни пискюли.

Това развесели онези, които си спомниха слуховете от предишните седмици. Ако в двореца е имало война, Офала не беше победителят!

Когато царското шествие стигна до края на огромната колонада, слугите се приближиха с конете. Всепрославения лично задържа животното на Зиновия, за да го яхне тя. Тогава всички видяха странното покривало, затегнато върху Иедкивин. Дебели възглавнички, по-широки от човешка ръка, се издигаха отпред и отзад. Отстрани висяха широки ремъци, в които Зиновия ловко вмъкна стъпалата си. Хората си спомниха за сарача персиец. Значи в слуховете имаше и малко истина. Керванджия, идващ от север, разказа, че източните народи наричали това „седло”. Всички започнаха да си повтарят думата, сякаш тя притежаваше някаква магическа сила.

Оформи се керван. Зиновия остана начело, до съпруга си. Офала се излегна върху възглавниците в голям кош, увесен между две камили. Стражата на Всепрославения вървеше пред дългата колона каруци, където бяха струпани робите и припасите, слугините и всички жени, които съпровождаха войниците по време на война.

Те преминаха през палатковия град, който опасваше Палмира, и през палмовата плантация, като предизвикаха толкова одобрителни викове, колкото и прах. Тогава едва хората си дадоха сметка, че римският легион не следваше Всепрославения. Напротив, легионерите на префект Аелий заемаха позиции по зидовете.

На онези, които се учудиха от този факт, беше отговорено, че префект Аелий е получил от Всепрославения заповед да остане да пази града. Просто за всеки случай. Все пак някой трябваше да защитава Палмира от грабежите на победителите, ако, не дай боже, Шапур, както обикновено, спечелеше битката.

Царският керван едва се бе разтворил в маранята, затиснала пустинята, и слуховете тръгнаха отново. Те се лутаха между безпокойството и надеждата, подобно на кучета край твърде оскъдна храна.

≈ 2 ≈

ОАЗИСЪТ НЕБЕСНАТА ЦЕЛУВКА

Когато Зиновия и Оденат приближиха оазиса Небесната целувка, Нурбел тръгна да ги посрещне.

След обичайните поздрави той обяви:

— Твоите воини са готови да се бият, Всепрославени. От първия до последния. Ние можем да тръгнем на север още утре.

Аз изпратих хора напред, за да ни отведат възможно най-бързо при Шапур.

След това се обърна към Зиновия и добави:

— Последвах заповедите ти. За това също всичко е готово.

Зиновия му благодари и помоли съпруга си да й позволи да се изкъпе в езерото, където се бе родила. Длъжна била, каза тя. Ваалшамин, нейният бог, я чакал там. Той щял да я миропомаже, което бе важно за победата.

Великият Оденат беше очарован от красотата на този оазис, за който му бяха говорили толкова и който виждаше за пръв път. Той заповяда да опънат платна по бреговете на езерото, за да може неговата съпруга да се покаже на своя бог, скрита от недискретните погледи.

Докато робите се суетяха, той се разходи с Нурбел под палмите. Навсякъде растяха розови храсти, лаврови дървета, страшници и свободно се размножаваха в плодородната земя на оазиса. Цяла приказна градина, която, Всепрославения трябваше да признае, беше по-възхитителна от палмирските.

Той попита Нурбел:

— Не ти ли се струва, че това място прилича на моята съпруга? Всичко тук е вода и огън, нежност сред суров пейзаж. Странно като всичко, което не е човешко, и все пак притежава някаква приветливост и топлина.

Нурбел се усмихна, но се въздържа да отговори.

* * *

Зиновия остана в езерото до падането на нощта. Когато Оденат се осмели да погледне между платната, които държаха робите, той различи единствено раменете и главата й. Само те се подаваха от водата, и то все на едно и също място.

На свечеряване по-голямата част от кервана със слуги, както и каруците на жените, пристигнаха в оазиса. Ашему остави робите и слугините да приготвят палатката и потърси Зиновия. Откри я все така неподвижна, обърнала гръб на брега и на паравана от платна.

Когато Всепрославения научи, че тя още стои във водата, не се изненада много. Той накара да донесат факли, за да може тя да намери пътя си към брега, когато нейният бог реши да я освободи.

След това погледна съучастнически Дина. Единствено Ашему успя да улови този поглед. Скулите на младата еврейка почервеняха. Изпълнена с искрена нежност усмивка омекоти устните на старата дойка. Тя остана на брега, докато Дина се отдалечи дискретно към палатката на великия Оденат.

* * *

Звездите покриваха безкрая на Турук ал-Лааб, когато Зиновия най-после излезе от извора на Ваалшамин. Мракът кънтеше от неуморното цвърчене на насекомите, от сухото пропукване на пронизаните от студа камъни, от монотонните песни в съпровод на флейта и на един интересен инструмент с три струни, толкова любими на конкубините и съпругите на военните.

Ашему се втурна, разгъвайки кърпите, които беше подготвила от часове. Тя зави с тях Зиновия и я разтрива по целия път до палатката.

Сърцето на египтянката биеше учестено. Докато чакаше Зиновия, ненадейно я бяха връхлетели спомените. Гърлото й се задръсти от вълнение. Тази нощ й напомняше онази, необикновената, когато тя беше издърпала Зиновия от зейналия корем на майка й, докато звездата на Ваалшамин едва не сложи край на света.

Ашему отдавна умееше да разгадава променливите настроения на Зиновия. Беше й достатъчен един поглед, за да разбере, че трябва да се въздържи и да не припомня миналото. При все това, докато сушеше и решеше косите на онази, която беше нейното мъничко детенце в продължение на толкова години, тя прошепна:

— Почти бях забравила това място. Беше толкова отдавна! Последният път, спомняш ли си, беше за тринайсетия ти рожден ден? Нека Изида ни благослови! Ти беше толкова красива, там, изправена върху водата! Баща ти се пръскаше от гордост. Спомняш ли си?

— Не – гневно отговори Зиновия. – Онова, което е било, вече не съществува и не ме интересува. Важен е утрешният ден. А утре ни предстои дълго яздене.

* * *

Тя спеше, без да сънува, когато я събуди грубо разтърсване. Нечия ръка запушваше устата й. Тялото и умът й веднага се проясниха. Тя разпозна парфюма на дебелата Офала още преди да я отблъсне.

— Мълчи и ме чуй – промърмори през зъби лелята на Хайран.

Лампа с капаче беше сложена на земята до постелята. Широката туника, която обвиваше Офала, оформяше светло петно. Лицето й едва се виждаше. С дясната си ръка Зиновия потърси дръжката на кинжала под продълговатата възглавница на леглото си, но не я намери.

— Какво искаш? – изръмжа тя. – Достатъчно е да извикам и стражата на Всепрославения ще бъде тук.

— По-добре е за теб да не правиш скандал – отвърна Офала жлъчно. – Нося ти само една новина.

Зиновия стана от постелята си. Преди Офала да успее да реагира, тя хвана лампата и отвори със замах прозорчето й. Жълтият пламък освети злобната гримаса на лелята на Хайран.

— Коя новина заслужава да ме будиш?

Офала се изсмя, но беше впечатлена.

— О, голяма и хубава новина: имам доказателството, че си излъгала Всепрославения.

Гърдите на Зиновия се присвиха от силен спазъм. Тя замълча.

Сенките заиграха по лицето на Офала. Тя се подсмихна, подсилвайки ефекта от думите си.

— Знам къде си била, докато баща ти и Оденат те смятаха за мъртва. Не си била при Ваалшамин! О, не… Твоят бог, този извор, твоите приказки и твоето високомерие… Тайната на Зиновия, изгубена в пустинята, и чудото на нейното завръщане? Измислици! Изобщо не повярвах в това.

Чу се шум зад парчето плат, което разделяше палатката на две. Ашему се беше събудила. Офала също я усети. Тя хвърли бърз поглед към платното.

— В Дура Еуропос с персите, ето къде си била.

Офала потърси по лицето на Зиновия вълнение, треперене на устните, но не видя и помен от подобна реакция. Нищо в тялото на Зиновия не я издаваше.

— В Дура Еуропос – започна отново Офала, натъртвайки думите си. – С един мъж!

Тя вече не се подсмихваше. Омразата – чиста и изгаряща, й придаваше направо животински вид.

— Мъж, който не е бил Ваалшамин.

Този път Зиновия премигна.

Така, Офала знаеше и не знаеше.

— Лъжеш – каза тя. – Лъжеш, измисляш, както винаги.

Офала поклати глава.

— Казвам каквото е било. Префект Аелий те е видял там. Защо някой римлянин ще лъже? Той те разпозна. Ти си шпионирала за персите! И си си лягала с християнин!

Този път невидимата ръка на страха стисна Зиновия за врата. В ума й се надигнаха образи. Образи прокълнати, дълго време отблъсквани. Сега те я завладяваха отново. Живи, също толкова живи, колкото по онова време в Дура Еуропос.

Тя видя лицето на римлянина, който се беше помъчил да я плени, докато бягаше от мините на персите. Аелий?

Възможно ли беше той да е онзи центурион, на когото Шаваад беше откраднал коня, за да могат да избягат от нападението на персите?

Аелий, днес префект и интригант в Палмира, под сянката на Хайран и Офала! О, колко страшна е иронията на Ваалшамин!

— Виждам, че си спомняш – подигра се Офала.

— Ти лъжеш – повтори глухо Зиновия.

Трябваше да печели време, да помисли по-добре. Аелий явно не беше съвсем сигурен в спомените си, щом като още нищо не беше разкрил на Всепрославения. Впрочем, той нямаше никакво доказателство. Колко струваше думата на един римлянин в Палмирското царство?

— Казах ти, че имам новина за теб – пошушна Офала.

Тя отвори ръка, поднасяйки дланта си под светлината на лампата. Там проблясваше сребърен медальон.

Риба.

Медальон, който Зиновия разпозна много бързо.

— Аелий е взел това от врата на твоя християнин. Той е мъртъв. Превърнал се е в дим на една клада, по заповед лично на императора. В Антиохия. Префект Аелий е бил там, видял е всичко.

Как не изстена? Как не се строполи?

Офала се изсмя просташки.

— Познавам хора в Палмира, които ще се учудят, като разберат, че вместо да бъде в ръцете на Ваалшамин, Зиновия е заговорничила с персите и християните! Казват, че те обичали най-вече девиците. Знае ли човек дали не са те опитали преди Всепрославения? Това би обяснило много неща…

Може би тази толкова безгранична омраза, това желание да унижи и да омърси, които горяха в очите на Офала, принудиха Зиновия да остане права и да замълчи.

Офала се наслаждаваше на думите, които най-после можеше да изговори:

— О, ти наистина си хитра! Толкова добре оплете този глупчо Оденат, че той вече не иска изобщо да ме чуе. Не се доверява дори на римлянина… Ха, мъжете са толкова глупави! Достатъчно е едно хубаво момиче да ги погали и те вече се смятат за богове. Ти можеш да го лъжеш, това малко ме интересува. Оденат има онова, което заслужава. Ако иска да се погуби с теб, толкова по-добре. Но няма да те оставя да заемеш мястото ми, нито това на Хайран.

Офала натъртваше думите си. Искаше да причинява болка с всяка една от тях. Дебелите й като кебапчета пръсти размахваха сребърната риба и навираха смъртта на Шаваад в лицето на Зиновия.

— Ще ти кажа какво ще направиш, любима дъще на Ваалшамин! Ти ще умреш пред лицето на персите. Ако нямаш смелостта да умреш, ще избягаш. Много ще те оплакваме. Ще те превърнем в легенда. Обещавам ти го.

Офала от край време беше глупава жена. Тя не съзнаваше какво силно отвращение предизвикваше.

— Всепрославения няма да те изслуша – отвърна Зиновия. – Той те познава, Офала. Той знае, че твоето сърце вони като бунище. Той те презира също толкова, колкото презира и Хайран.

— Не се заблуждавай, гадна малка усойнице! Няма да се наложи да кажа нито дума. Префект Аелий е готов на всичко, за да не се върнете ти и твоят съпруг никога в Палмира. Да не би да си мислиш, че римляните ще оставят легионите си под управлението на някакъв обезумял старец? Съпругът, на лъжкиня, на шпионка на персите?

— Аз, шпионка? Кой ще ти повярва? Аз ще се бия срещу персите.

— Хайде де! Ти няма да се биеш. Всичко това е само някакъв хитър ход, за да предадеш Палмира. Шапур е непобедим и ти го знаеш. Обаче ти убеди този глупак Оденат да остави воините му да бъдат избити. За щастие, аз съм тук. Мен ти не можеш да измамиш. Ти ще умреш. А щом бъде победен, на Оденат ще му се наложи да приеме Хайран и префект Аелий да управляват Палмира!

Зиновия се опита да отгатне дали обезумялата жена пред нея вярваше в нещата, които говореше. Обаче на Офала не й беше нужно да вярва в нещо, за да заплашва.

— Този медальон не доказва нищо – отвърна Зиновия с възвърнал студенината и спокойствието си глас. – Всички християни носят сребърни риби на врата. Този не принадлежи на никого. Той не означава нищо. Абсолютно нищо. Ти си го купила или откраднала от дошли в Палмира християни. Десетки пристигаха там напоследък… Ти лъжеш, Офала. Ти плетеш лъжи, както винаги.

— Как смееш?

Зиновия задържа китката на Офала и хвана туниката й.

— Защо да чакаме битката срещу персите? Ела, последвай ме! Да отидем да събудим моя съпруг. Ти ще му разкажеш твоята история. Ще му покажеш твоята сребърна риба. Той ще ти се изсмее в лицето. А аз ще му обясня как искаш да го предадеш!

— Ти знаеш, че казвам истината – възрази Офала, въртейки очи, докато се мъчеше да се освободи.

— Не обиждай боговете, хиено смрадлива! От устата ти никога не излиза истина.

— Не си въобразявай, че ще можеш да продължиш да мамиш Всепрославения…

— Излез! – изкрещя Зиновия.

Тя отблъсна Офала с толкава силен удар в гърдите, че дебелата жена залитна и се хвана за кедровите подпори, крепящи килима на вратата.

— Излез от моята шатра, преди да съм те удушила!

Когато завесата на вратата падна, Зиновия остана премаляла, неспособна да направи крачка или да седне. Все едно, че в корема й бяха забити остриета на стрели. Въздухът едва преминаваше през устните й. Искаше й се да произнесе името на Шаваад, но не можеше да го стори.

Офала беше самото зло. Тя лъжеше.

Тя лъжеше за много неща. Но казваше и една истина.

Зиновия го знаеше. Знаеше го с всяка частичка от изтормозеното си тяло.

Сянката на смъртта на Шаваад изведнъж изникна в палатката. И навсякъде в мрака край нея. От ужасяващата картина на кладата, на поглъщаното от пламъците тяло, която изникна в ума, започна да й се гади. Клепачите й се присвиха. Отдавна не появявали се сълзи намокриха бузите й.

О, Шаваад! Шаваад, любими мой, единствен мой!

Тя го видя отново коленичил пред нея в езерото. Тя, която бе покрита с кал, и той, който я умоляваше. Той, който й разказваше как ги беше спасил от Дура Еуропос. Той, който й даваше сребърния си медальон, рибата на своя бог: „Вземи, това е най-ценното, което имам. Вземи!”

Тя не му беше отговорила. Дори не го беше погледнала, преди да се отдалечи.

Отдавна.

Толкова отдавна, сякаш беше в друг живот.

Сега Шаваад беше пепел.

Тя беше сама. Сама, както никога не е била.

Абсолютно сама сред хората и могъществото на света.

* * *

Леко докосване и нечие дишане я накараха да подскочи. Старата дойка потърси ръцете й и я притегли към широките си гърди. Накара я да седне върху постелята си. Зиновия не се противопостави. Двете се спогледаха на слабата светлина от фенера. Ашему прошепна:

— Тя казва истината, нали? Тази дяволица казва истината? Зиновия се поколеба. Дълго не отговори.

Най-после поклати глава. В очите й нямаше и следа от сълзи.

— Не. Нито една вярна дума не излезе от устата й. Тя е истинска лъжкиня. Един пропаднал човек.

Ашему понечи да каже нещо. Зиновия я хвана за брадичката и я накара да я погледне в очите.

— Една пропаднала лъжкиня, Ашему. Нищо друго.

≈ 3 ≈

НИКОПОЛИС

Клавдия одобри, без да каже дума. Беше съвършено. Просторната зала на прегориума блестеше от брони, фалери* и извезани наметала. Всички бяха там: трибуни, префекти, легати от дунавските легиони. Всички онези, които преди пет месеца бяха присъствали на победата на Аврелиан над готите. И на опита за отравяне, който без малко не го уби.

[* Медал на римски легионер. – Б.пр.]

Днес същите тези хора – верни привърженици, но и предатели, щяха да приветстват брачното щастие на своя военачалник.

Максим беше готов. Изглеждаше уверен в себе си и наистина много красив.

Клавдия издържа погледа му за кратко, за да може той да усети вълнението й и да запази в себе си необузданата страст, която вече ги свързваше. После се обърна към Улпия, която изглеждаше изгубена сред възбудените писъци на матроните, готови да поведат сватбеното шествие.

Скъпата нежната Улпия, която се изчерви, когато ръката на Клавдия се протегна към нея. Ирисите на очите й блестяха с всичките си страхове и всичките си надежди, насред чертите грим, почернили клепачите й. Златни лентички покриваха челото й с шест ритуални булчински плитки. Кожата на слепоочията и бузите й беше толкова бледа, толкова прозрачна, че омотаните около врата й перли изглеждаха жълти. Устните й – подвижни и плахи, се губеха под дебелия слой червено мазило.

Сладката Улпия! Тя нямаше още дълго да бъде лошото и така простовато възпитано от стария си баща момиченце.

Тя не носеше традиционната бяла булчинска туника. Огромни усилия струваше на Клавдия да я убеди, че тази дреха вече не беше модерна и беше станала прекалено популярна.

За щастие, Аврелиан беше придуман много по-лесно. Макар че роклята шедьовър, поръчана в Рим, струваше колкото една къща! Жълточервеникава коприна, брокат, невероятно прецизни бродерии. Върху плата се разгръщаше цяла градина от сънищата, украсена с геометрични мотиви и дълги разноцветни ресни.

Моделът – едновременно було и туника, беше нов. Две ленти – плисирани и подплатени, малко строги, покриваха раменете и оставяха гърдите покрити само с един слой фина прозрачна коприна. А отдолу, в една възбуждаща игра на светлината, едва се загатваха малките твърди гърди на Улпия.

Коланът, който пристягаше цялата ширина на туниката на гърба, беше обикновена пурпурна връв. Тя свършваше с два големи пискюла от перли и азурит, които се поклащаха над пубиса й, сякаш го посочваха. Сини воали, меки и ефирни, с фино избродираните лица на Юнона и Венера се стелеха на ханша й и падаха до глезените. От тях едвам се виждаха краката на младоженката, обути със сандали от златни нишки.

Най-хубавата рокля, която Клавдия беше виждала някога. Ако се вярва на физиономиите на присъстващите съпруги, те самите богато облечени, с цветя и тиари забодени в коковете, с множество накити по ръцете и гърдите, това беше и най-красивата дреха, която всички тук присъстващи жени бяха виждали някога.

Усмивката на Клавдия стана по-широка.

Както повеляваше традицията, тя покри главата на Улпия с „воала на зората”. Воал с оранжеви отблясъци, който отлично си подхождаше с роклята. Матроните престанаха да бърборят, за да се строят в редица. Един роб удари меден кимвал*. Ръката на Клавдия стисна пръстите на Улпия и ги целуна нежно.

[* Кимвал – старинен музикален инструмент във вид на медни тасове, които произвеждат звук при удряне един в друг. – Б.р.]

— Време е – прошепна – последвай ме. Не забравяй: вдигни високо глава и не се страхувай.

Максим, като кум, застана начело на шествието. Той извади сабята си, плесна с острието по бронята си, преминавайки пръв по стълбите, водещи към голямата зала на преториума.

Настъпи тишина.

С долепени ръце, както го изискваше ролята й на кума, Клавдия поведе женската редица. Погледите веднага се плъзнаха към Улпия, ровейки между воалите на роклята. Чу се шепот. Офицери извадиха мечовете си, удряйки с топките на дръжките по броните си.

Отвори се пътека, водеща до Аврелиан. Застанал прав до голяма статуя на Юнона, той беше облечен само с тога с пурпурна ивица върху обикновена туника. Младоженецът огледа Улпия, сякаш сега я откриваше. Зениците му трепнаха. Блясък на гордост, може би дори на желание, смекчи лицето му.

Процесията стигна до него и го заобиколи. Улпия спря до него. Толкова крехка, потръпваща, с притворени клепачи, въпреки съветите на Клавдия. Устните на Аврелиан се разтегнаха в учудващо нежна усмивка. Мила, каквато Клавдия май не беше виждала на лицето му и която предизвика у нея неочакван изблик на ревност.

Можеше ли да стане така, че тези съпрузи да приемат нещата съвсем насериозно? Толкова ли добре беше подготвила Улпия, че брат й внезапно да се трогне от нейната невинност?

Жените започнаха да пеят молитвата към Юнона. Въртейки се и танцувайки около статуята, те галеха мраморния й ханш и гърди. Мъжете започнаха да се шегуват предизвикателно.

Изведнъж всички заедно се провикнаха:

— Ейа! Ейаа!

Песните спряха. Беше дошъл моментът на даровете. Аврелиан пръв положи върху мраморните крака тестисите и черния член на бик, който сутринта беше убил със собствените си ръце и беше принесъл в жертва на Митра. Избърса изцапаните си с кръв ръце по бедрата на Юнона и опря челото си до изпъкналия пубис на богинята. Остана така за кратко, докато се помоли на ум.

Когато се отдръпна, всеки един от присъстващите дойде, за да остави на свой ред дарове в чест на славната богиня, за да бъде тя благосклонна и да осигури щастието на съпрузите. Цветя, пшеничени питки от твърдо жито, мляко и карантия от юница напълниха скоро изплетените от лаврови листа кошници, натрупани около статуята. После предсказателите в бели тоги заколиха за нуждите на своите гадания гълъби и фазани. Максим разкъса с един удар на кортика си тялото на млад каракал, който беше хванал и който мъдреците щяха да използват след малко за предсказанията.

Когато светлата и ароматна кръв на пожертваните животни покри краката на богинята, двамата съпрузи застанаха с лице един към друг.

Улпия протегна ръце. Аврелиан ги стисна в своите – толкова широки, толкова силни. Младата жена повдигна очи към него и го погледна прямо. Със силен глас, без да се колебае, тя произнесе свещените думи:

— Приеми ме, съпруже мой. Аз съм тази, която ти принадлежи. Където си ти, там ще бъда и аз. На тъмно, както и на светло, ти ще намериш моя поглед и моето тяло. Всичко, което съм, съпруже мой, се вълнува от теб!

Като каза тези думи, Улпия остана няколко секунди, без да откъсва блеснали зеници от лицето на Аврелиан. Всички видяха как сухожилията на врата й потрепваха под перлените огърлици. Тръпка полази по устните й, както и по връхчетата на гърдите й.

Максим пръв прекъсна очарованието, обхванало гостите.

— Да живеят съпрузите! Да живее Улпия – жена на Аврелиан, да живее Аврелиан – мъж на Улпия!

До вечерта пиха. Робите носеха купи във формата на мъжки или женски полов орган, от които всички се наливаха без мярка. Младоженците потапяха в тях устните си един след друг. Никой не видя, че Максим и Клавдия само се преструваха, че пият.

С идването на нощта настъпи часът на шествието.

От известно време музиката едва надвикваше смеховете и непристойните подвиквания. Съпруги, слугини или робини – всички жени бяха преследвани със силни викове. Изведнъж от покритите галерии покрай залата се появиха съвсем млади роби, облечени с къси тоги.

Гримирани като демони и малки богове, те започнаха да хвърлят орехи и сухи смокини по гостите. Втурнаха се между тях като пъргаво крадяха ту развързана броня на някой мъж, ту шала на жена. Сред възхитени протести те раздираха туники, разкриваха бюстове, ханшове, бедра и гърди. Изскубваха накити или украшения на презраменници. Някои се осмелиха да издърпат мечове от ножниците, изоставени край леглата. Започнаха да имитират смешни битки, танцувайки и въртейки се с маймунска ловкост, изплъзвайки се от ръцете, които се мъчеха да ги хванат.

Накрая, крещейки с цяло гърло, те отидоха да хвърлят плячката си в краката на мраморната Юнона. На светлината на факлите, които слугите бяха запалили току-що, тя сякаш се присмиваше на тази вакханалия. След това робите грабнаха главните от глог, приготвени от предния ден. И когато те запращяха върху жертвения огън, роговете, флейтите, арфите и барабаните вдигнаха едновременно врява.

Тогава, размахвайки своите светилници, разпръскващи искри, децата започнаха да търчат навсякъде около залата, докато гостите наобиколиха канапето за хранене, където бяха, Улпия и Аврелиан, с викове:

— Време е, време е! Съпрузите в тъмното! Време е! Съпрузите в леглото!

Включвайки се в играта с цялата прелест на младостта си, Улпия стана, силно стиснала ръцете на Аврелиан в своите. Аврелиан, който като никога, беше невъздържан и весел. Вървейки пред децата, те хукнаха извън залата. Клавдия и Максим изтичаха след тях и веднага бяха догонени от тълпата гости.

Младоженците преминаха през централния двор на преториума под безучастния поглед на стражите. Вече задъхани, те се втурнаха към големия басейн, който граничеше с вилата на главния военачалник. Най-пияните не стигнаха до там. Залитайки между колоните, те насърчаваха със силни викове онези, които преследваха жените, за да ги бутат в тъмната вода, в която се отразяваха статуите на боговете.

Както го изискваше традицията още от зараждането на Рим, прагът на жилището на Аврелиан беше намазан с масло, парфюмирано с мащерка и смирна. Улпия спря там. Клавдия долови на светлината на факлите, че лицето й беше станало отново сериозно и неспокойно.

Аплодиран, Аврелиан я вдигна, сякаш беше лека като перце.

Той прекрачи прага сред врява от приветствени възгласи. Максим, заобиколен от стражата, която чакаше там търпеливо от обяд, блокира преддверието на входа. Те избутаха грубо най-възбудените, които искаха с окуражителни похотливи крясъци да придружат съпрузите в тяхната стая.

Блъскана отвсякъде и нерешителна, Клавдия срещна подигравателния поглед на Максим. Тя също, и то повече от всички, би искала да се промъкне след съпрузите, които се скриваха там в нощта на тяхната сватба.

Трябваше да бъде благоразумна. Нетърпението беше безполезно. Кръвта на тази сватба щеше да потече и за нея.

* * *

Беше станало отново тихо, когато се срещнаха в малка стая в съседство с кухните на преториума.

Когато бутна паравана, Клавдия едва различи силуета на Максим. Осветяваше го само една лампа, поставена върху сандък. Преди да успее да каже и дума, той беше до нея, търсейки устните й в дълбока страстна целувка.

Тя не се изплъзна. Напротив, с лакомо облекчение се отпусна в ръцете му. Той беше свалил бронята си. Плътта му гореше под туниката. Тя се зарадва, като усети члена му да се втвърдява до корема й. Пробяга с устни по врата му, докосна дългия белег, който се извиваше по бузата.

Мисълта за Аврелиан и Улпия в брачната стая не я напускаше. Тя имаше нужда да изгори това натрапчиво видение в необуздани ласки. Сграбчи буйната къдрава коса на Максим, която още миришеше на пушека от приношенията за Юнона. Принуди го да целуне врата и гърдите й. Но когато ръцете на Максим потърсиха задника й под плата на роклята, тя се освободи грубо, запазвайки самообладание.

Максим замръзна и остана като напрегната сянка в мрака. Той разбра. Не изчака тя да го попита и съобщи шепнешком:

— Готов съм. Имам трима мъже навън.

— Кои?

— Никой не ги познава тук, не се бой. Мъже от арената, гладиатори самнити, които са ми много задължени, отдавна. Не се тревожи.

— Знаеш ли къде спят те?

Тя нямаше нужда да уточнява за кого говори. Стори й се, че различава усмивка върху красивите устни на Максим. Той сигурно й се подиграваше за това, че иска всичко да знае, всичко да контролира.

— Ние поставихме знаци на стаите. Проверихме също така да не сбъркат постелята. Те бяха абсолютно пияни.

— Сами ли са? – попита още Клавдия.

— Не. Квинтилий е със съпругата си, както се полага. Останалите поведоха със себе си робини.

Клавдия не можа да сдържи една гримаса. Максим попита с лека ирония в гласа:

— Да не искаш да пощадиш жената на Квинтилий?

— Тя е едва на двайсет години. Омъжи се за тази дебела свиня само преди два месеца. Не тя е пожелала да отрови Аврелиан.

— Не е по-различна от робините, които търпят разюздаността на другите предатели! – отговори сухо Максим. – Тя е избрала да се омъжи за Квинтилий. Лош избор, от който ние ще я избавим.

Клавдия замълча.

— Това момиче е невинно, ти си права – започна отново Максим. – Обаче тя има очи и несъмнено достатъчно мозък, за да види онова, което не бива да вижда. Искаш ли да поемеш този риск?

Клавдия видя презрението по лицето на Максим. Той отново беше станал воин. Смъртта за него беше само обикновена среща. Не беше ли го избрала тя точно заради това?

— Прави както смяташ за добре – прошепна тя, трепереща.

* * *

Те излязоха от двореца през вратата за кухните. Без каквато и да било светлина, тихо като котки. Самнитите* вървяха отпред и сякаш познаваха алеите на лагера също толкова добре, колкото легионерите.

[* Древно италийско племе, обитавало територията на днешните области Кампания, Пулия, Молизе, горен Абруцо и долна Лукания (в Южна и Централна Италия). Много от най-известните гладиатори в Римската империя са били самнити. – Б.р.]

Минаха покрай складове, заобиколиха жилищата на освободените – войниците от първа категория, където, под неясната светлина на факлите, продължаваха да стоят на пост часови. Клавдия не долавяше дори търкането на сандалите на гладиаторите пред нея. Тя вървеше съвсем близо до Максим, докосвайки го непрекъснато, за да не го загуби в тъмното.

Като се промъкнаха през тясната пътека, която отделяше жилищата на пехотинците, те се оказаха на главната улица на лагера. Факли, на големи разстояния една от друга, бяха оставени да горят цялата нощ. Между тях тъмнината беше доста плътна, за да могат Клавдия, Максим и компанията им да стигнат незабелязано до командирските жилища.

Пръв беше Антонин Версилий – легат на легион „Македония”.

Максим отстрани съвършено безшумно преградата на вратата. Легатът хъркаше. Равномерното дишане на момичето до него едва се долавяше.

Единият от самнитите пристъпи в помещението и отвори леко капака на закрит фенер, който Клавдия не беше видяла той да носи. Фитилът хвърли жълта светлина към леглото. Робинята беше съвсем младо момиче, с тъмна кожа. Косите й – много дълги и златисти, обрисуваха голямо блестящо петно в горната част на постелята. Тя спеше съвсем близо до стената, тлъстият й задник беше опрян до дясното бедро на легата, проснат по гръб. Той беше дребен, мускулест мъж, а устата му зееше и откриваше развалени или липсващи зъби. Той още стискаше една купа във формата на фалос. Отпуснатите тела на двамата излъчваха спокойна интимност, която смути Клавдия. Приличаха на истинска двойка – влюбена и преситена от желания.

Максим направи знак с глава. Най-високият от самнитите заби тясното острие на сабята си между раменете на момичето. Друг коленичи край горната част на леглото и постави на врата на легата от легион „Македония” копринено въже, чиито краища бяха снабдени с дръжки от слонова кост.

Максим се наведе. Върхът на кинжала му убоде розовата и космата ареола на гръдта на Версилий. Легатът се поразбуди, мърморейки и протестирайки. Максим натисна доста силно, за да се появи кръв. Версилий нададе остър вик, с широко отворени очи, паникьосан, а пръстите му стиснаха острието, което го нараняваше. Той откри лицето на Максим. Поиска да се изправи. Копринената връв се заби в плътта му.

Робинята също се беше събудила. На нея не й остана време нито да се обърне, нито да се изплаши. Сабята на самнита премина през цялото й тяло, спирайки сърцето и живота й, преди да я прикове за постелята.

Гладиаторът изтегли острието си. Тъмната кръв на младата робиня шурна върху корема на легата. Версилий изстена – объркан, смутен, поемайки малкото въздух, който въжето му отпускаше. С инстинктивен жест на отвращение той се опита да отблъсне трупа на робинята, който се свличаше върху него. Максим коленичи, улови погледа му.

— Ти знаеш защо умираш, легате. Мозъкът ти не е повече от честта ти. Не биваше да слушаш обещанията на Галиен.

Легатът направи отчаяно усилие да изкрещи. С един замах Максим заби кортика между ребрата му.

Тази смърт не беше толкова бърза като на момичето. С ококорени очи Антонин Версилий успя да разбере какво щяха да правят боговете с него. Клавдия беше убедена, че мудността подхранваше удоволствието на Максим.

Следващите убийства не бяха по-трудни.

Всеки път събудените мъж и робиня имаха време само да видят как смъртта ги отнася. Всеки път робинята умираше първа. Без да разбере, без да осъзнае, може би без съжаление.

Една от тях може би нямаше петнайсет години. Тялото й на жена беше едва оформено. Докато си почиваше, бедрата и гърдите й приличаха колкото на момчешки, толкова и на момичешки. Клавдия се развълнува от близката до съвършенство прелест на това младо тяло. Тя усети, че самнитът се поколеба, преди да забие сабята си в този толкова чист, толкова невинен живот. Максим изръмжа, нетърпелив. Гладиаторът се подчини. Той уби, забравил за скрупулите си.

И другите предатели не бяха по на висота от Версилий, когато приемаха присъдата си. Ако коприненото въже не им пречеше, те биха умолявали за пощада като деца.

Странно разочарование обзе Клавдия. Миризмата на кръв, зловонието на страх не бяха толкова отблъскващи, колкото жалката слабост на тези мъже. Арий Просибиен – трибун на XII легион „Джемина”, я отврати повече от другите. Той започна да умолява, нея, а не Максим. Мъж на трийсет години, хубавец, който воюваше заедно с Аврелиан открай време и който много пъти беше опитвал да я прелъсти.

Той я разпозна в полумрака. Устните му успяха да произнесат името й. Вместо да отклони острието на Максим като другите, той протегна ръце към нея, с мокри от сълзи очи. Устата му се кривеше с името на Клавдия, което не можеше да излезе от гърлото му.

Тя му обърна гръб, потръпвайки от отвращение.

Защо си беше представяла, че в тези убийства щеше да има някакво подобие на пречистваща ярост, както когато се правят дарове на боговете? Защо тези обречени не се бореха повече? Никой не прояви гордост или омраза, която би оправдала малко повече тяхното осъждане. Напротив, всяка смърт беше толкова посредствена, че дори Максим като че губеше с нея по малко от красотата си.

Смъртта на префект Квинтилий изобщо не се различаваше от останалите. Освен че младата му съпруга не спеше. Тя ги посрещна с широко отворени в тъмното очи, готова да извика. Острието на самнита толкова безупречно преряза гърлото й, че главата й се отлепи от торса и падна върху гърдите на нейния стар и дебел съпруг.

Клавдия избяга, готова да повърне, неспособна да присъства на последното действие на едно отмъщение, което така беше желала, заповядала и грижливо организирала.

По-късно под покритата галерия с колони на прегориума Максим я сграбчи. Помъчи се да я целуне. Тя го отблъсна. Той хвана наметалото й. Ръцете му още смърдяха на кръвта на мъртвите. Той беше настоятелен.

— Ела!

Гласът му беше пресипнал, груб. Нетърпящият възражение глас на желанието, на което при всички други обстоятелства тя не би устояла. Но не и след стореното току-що.

За щастие, беше доста тъмно и той нямаше как да види погнусата й.

— Не! Не тази нощ – възрази.

Тя долови гневното потрепване, преди думите да изсвистят през устните на любовника й:

— Не платих ли доста висока цена?

В гласа на Максим имаше презрение, не само гняв. Трябваше да го успокои някак и затова сложи пръсти върху устата му, облегна се на него, независимо от отвращението, което я сковаваше.

— Не тази вечер. Искам да остана край Улпия.

— В сватбената й нощ!

Клавдия намери сили да му се присмее.

— И какво? Да не би да ревнуваш?

— Какво значение има за теб Улпия. Аврелиан е този, когото искаш да държиш под око. Под око, а и повече от това, ако е възможно.

Тя направи едва доловимо движение, което трябваше да бъде успокояваща милувка. Този път Максим беше този, който я отблъсна.

— Внимавай, Клавдия. Аз не съм ти роб. Нито острие, което използваш и захвърляш.

Тонът му беше леден. Заплахата съвсем не беше напразна.

Тя си наложи да се засмее.

— Знам кой си, трибун Максим. Аз нищо не забравям.

Тя го погали бегло по устните, които толкова добре успяваха да възпламенят желанието й.

— Спи. Набери нови сили за мен, воине мой – прошепна тя, изчезвайки в нощта.

Тя не се учуди, като намери Улпия сама, коленичила върху леглото. Измачканата й булчинска рокля още обгръщаше тялото й като огромен чудноват парцал.

Тя вдигна лицето си и откри Клавдия в жълтата светлина на факлите. Съпругата на Аврелиан нацупи уста като дете, хванато на местопрестъплението. Сълзите бяха размазали грима й. Тя протегна ръце.

— Знаех, че ще дойдеш.

— Къде е той?

— В термите.

Устните на Улпия потрепнаха. Тя затвори клепачи и прошепна едва чуто:

— Не успях да го задържа. Щом влязохме в стаята, той… той се показа толкова притеснен! Тръгна си почти веднага, като ми каза, че отивал в термите. Имал нужда от много топла баня, защото виното му било завъртяло главата.

Клавдия прикри усмивката си в гримаса.

— О, братко мой! Братко мой!

Тя се приближи, седна на леглото съвсем близо до Улпия, която още ухаеше на младоженския парфюм, с който бяха намазали тялото й още в ранни зори. В момента, в който вдиша този аромат, мисълта за мъртвите, които чакаха в тъмното, подгизнали в собствената си кръв там, от другата страна на преториума, най-после напусна Клавдия.

Тя прегърна Улпия, притегли я към себе си, допирайки чело до нейното. Улпия я притисна до себе си. Вкопчи се в нея с влажно от ридания лице, потръпваща колкото от срам, толкова и от неудовлетворени желания.

Клавдия се засмя и отговори сърдечно на милувките й. Всичко се развиваше точно както го беше замислила.

— Добре… Добре! Не плачи, мила Улпия. Не плачи. Ти не си сгрешила. Нищо не е изгубено, напротив.

Тя не добави, че беше просто чудесно Аврелиан да се покаже в термите точно в този момент. С него сигурно имаше роби, слугини и несъмнено някои пияни офицери. Вече сигурно се подсмихваха зад гърба му. Главният военачалник предпочиташе да се къпе в басейна, вместо в девствената вагина на съпругата си! И утре, когато бъдат открити труповете, всички ще си спомнят за това. И ще разберат кой е нанесъл ударите. От нея щяха да се страхуват.

— Има още неща, които трябва да научиш. Още тази вечер – прошепна Клавдия.

Тя целуна с крайчеца на устните слепоочията на Улпия, очите, устата й, изпивайки сълзите с леки докосвания на езика.

— Щастието те очаква, мила моя. Нищо не е изгубено!

По детски импулсивно Улпия прилепи бузата си до гърдите й. Клавдия я отблъсна леко, поддържайки брадичката й и търсейки погледа й. Зениците на Улпия бяха толкова големи, ирисите им толкова тъмни, че беше невъзможно да се различат. Това бяха само две широко отворени и подарени като празното пространство на нощта очи.

— Остави на мен.

Клавдия сръчно откачи фибата от сребро и корал, която задържаше горнището на роклята.

— Аврелиан ще бъде тук след миг – заяви тя. – Той не е избягал от теб. Той се страхува само от себе си. Но ще се върне, не се съмнявай. Ти трябва да бъдеш готова.

Тя остави плата да се свлече по рамото на младата жена. Улпия затвори клепачи, докато коприната разгалваше гърдите й. Клавдия се наведе и я целуна между малките й гърди. Дъхът й беше достатъчен, за да настръхнат връхчетата им. Улпия изобщо не се съпротивляваше. Тя се извиваше към приятелката си, за да поднесе гърдите си на ласките й. Спокойна, странно победоносна усмивка се появи на устните й.

Едва чуто тя заяви:

— О, знаех, че и ти го искаш. Хубаво е, хубаво е!

Устните й чакаха целувка, която Клавдия не й даде.

Тя се отдалечи, завъртя се, дърпайки роклята на Улпия, за да се свлече по ханша и бедрата й. Разголи я с няколко пъргави, но в същото време бавни жеста. Накара я да се завърти на леглото, за да се разположи с лице срещу вратата на стаята, на светло. После, за един миг, Клавдия също се съблече и седна зад гърба на Улпия. Долепи се до нея, плътно, като втора кожа, обгръщайки с ханша и бедрата си задника и бедрата на младата съпруга.

Признателна, Улпия се остави в ръцете й изтощена и облекчена. С отметната назад глава тя отново потърси целувка от устните на Клавдия, която този път отстъпи развеселена.

Ръцете на Клавдия свириха известно време на девственото тяло на Улпия като на инструмент, от който тя предварително знаеше как да извлече най-чувствените звуци. Докато желанието се разпространяваше по тялото на младото момиче, тя прошепна:

— Ще видиш колко красиво е тялото на Аврелиан. Аз познавам всичките му белези, знам как ги е получил. Най-ужасяващ е онзи от Митра. Той си го е нанесъл сам с желязо! Моят брат е луд, но е най-красивият и най-смелият от римските мъже. Няма жена в цялата империя, която да не ти завиди…

Глух стон премина през гърлото на Улпия. Тя сплете пръстите си с тези на Клавдия – телата на двете жени потръпваха в унисон.

— Той беше избран от боговете – подхвана отново Клавдия, прекъсвайки шепота си за кратка целувка. – Лаврите ще бъдат положени на челото му. Нашата майка видя това в предсказанията си. А ти, моя Улпия, ти ще му дариш удоволствието и синове, които ще го увековечат в Рим.

Улпия отново се съгласи със стенание. Тя подпря нежното си тяло в Клавдия, сякаш искаше да се слее с нея.

Аврелиан ги откри така. Той се появи изведнъж в светлината на факлите. Водата от басейна още искреше в косите му. Ерекцията смешно опъваше късата му препаска. Белегът на Митра – голямото лъчисто слънце върху голите гърди, покриваше рамото му и изглеждаше живо като трето око.

Улпия извика уплашено. В израз на свенливост тя опита да се извърне. Клавдия я задържа властно. Пак насила, тя разтвори широко бедрата й, докато Аврелиан се приближаваше, поднасяйки на съпруга най-интимната част от тялото на съпругата му.

Ръцете на Улпия сграбчиха китките на Клавдия. Тя се страхуваше и може би срамуваше, но беше разбрала. И остави Аврелиан да бъде омагьосан от онова, което му се предлагаше.

Накрая, с доста ясен глас, което изненада Клавдия, тя заяви:

— Ела, съпруже мой. Ела. Аз съм твоя така, както твоя е любовта на сестра ти.

≈ 4 ≈

ЕФРАТ

Слугинята бутна покривалото на входа на палатката. Поглеждайки уплашено към Дина и Ашему, които се суетяха около Зиновия, тя съобщи:

— Господарят Нурбел иска да види съпругата на Всепрославения.

Ашему успя да отговори най-бързо:

— Ей сега. Тя не е готова.

— Какви ги говориш?

Зиновия свали внезапно ръце, принуждавайки Ашему и Дина да прекъснат работата си.

— Почакай поне да облечеш една туника върху това нещо! – възрази Ашему със зачервено, колкото от усилието, толкова и от възмущение, лице.

Зиновия затегна частите на полузавързаната си кожена броня и се отдръпна, засмивайки се предизвикателно.

— Какво искаш да правя с една туника?

— Ти искаш да се покажеш гола?

— Гола ли съм?

— По-лошо!

Зиновия потърси подкрепата на Дина. Откри само притеснена усмивка. Наистина, Ашему имаше право. Бронята толкова добре очертаваше бюста й, че го разкриваше повече, отколкото ако наистина беше гола.

— Днес хиляди ще ме видят в тази броня – възрази тя. – Точно затова я нося. За да ме запомнят. Не очаквай, че ще се крия под рокля.

Както се говореше в Палмира, сарачът персиец беше създал шедьовър. Това беше твърда като желязо броня, съставена от няколко слоя нечувано фина агнешка кожа. На пипане беше мека като бебешката. Беше оцветена в яркочервено, като венчелистчето на есенния минзухар – цвете от страната на Медея, и покриваше Зиновия от издутината на пубиса до основата на врата. Извивката на пъпа, красотата на високите й твърди гърди, извивката на ребрата, както и изпъкналите лопатки – нямаше нищо скрито.

Като започваше от връхчетата на гърдите й, старателно изработена гравюра, украсена със злато, изобразяваше крилете на богинята на войната Алат, онази, която гърците наричаха Атина. Лицето на богинята, което много приличаше на това на Зиновия, беше изваяно в профил върху гърдите й, тялото, обвито в тога като от пламъка на факла, се раждаше от изящната вдлъбнатинка над пъпа, където беше инкрустирана перла във формата на капка.

Еднакво мека и издръжлива – това беше най-голямото качество на тази броня. Тя позволяваше да се правят нужните за стрелбата с лък движения и тежеше много по-малко от стоманените брони, които се нажежаваха от слънцето. Боядисана по желание на Зиновия в ярко, пурпурно червено, тя щеше да смае всички.

Зиновия погледна слугинята със смразяващ поглед.

— Какво чакаш? Боговете да те нарежат на парченца? Покани господаря Нурбел.

— Ти още не си започнала боя, можеш да говориш по-любезно с това момиче – промърмори Ашему, когато платнената врата падна отново след робинята.

— Ашему! – възрази Дина с гримаса, която трябваше да е успокояваща.

— Какво „Ашему!”? – провикна се египтянката, обръщайки се към Дина с протегнати ръце, сякаш щеше да я удари.

— И ти ли искаш да млъкна? И ти ли си като всички тях? Толкова ли нямаш търпение Зиновия да бъде заклана от персите, като излезе да се перчи в тази смешна броня?

— Ашему – настоя Дина, запазвайки спокойствие. – Моля те, не говори неща, за които по-късно ще съжаляваш.

— О, за нищо няма да съжалявам, повярвай ми! От твърде дълго са ми на сърцето.

Гневът разширяваше зениците й. Тя се обърна към Зиновия.

— Щом никой не се осмелява да ти каже истината, аз няма да си замълча. Мъжете са тези, които ходят на война, моето момиче. Не жените. Дори не и ти, Зиновия. И гола, отгоре на всичко! Ако не умреш, ще се опозориш. Ето какво ще стане. И още по-зле. Предвид това, че ако ти умреш, знаеш, че Всепрославения…

— Достатъчно! – прекъсна я рязко Зиновия. – Не желая да те слушам повече. Нямам нужда от твоите вайкания.

Ашему се поколеба между гнева и риданията. Тя направи обидена гримаса и се затърча към изхода на палатката.

— О, знам! Знам! Ашему трябва само да мълчи. Само това се иска от нея, от египтянката. Дори в ден като този. Нека Изида ме пази от любовта ми към теб, Зиновия!

Думите й завършиха с вопъл. Платнената врата се разклати пред нея и се появи Нурбел, облечен с бронята на палмирските конници. Стоманени пластинки, зашити върху туника, и панталон от капитониран лен, предпазваха раменете, гърдите и бедрата му. На дясното му рамо беше навит голям кафтан в жълто-кафяво и синьо. Обкован със сребро, също както двойния ремък на ножницата на сабята му с топка от слонова кост, презраменник по-широк от ръка, опасваше тялото му. На главата си носеше островръх шлем, украсен с тигрова опашка и плитки от златни, коралени и стъклени мъниста. Бронзовият език над носа беше остър като орлов клюн.

Всичко в него, от лицето до сандалите, беше готово за лудостта на битката.

Нурбел повдигна едната си вежда и огледа бавно Зиновия от краката до буйната й дълга коса. Одобри с кимване на глава – колкото възхитен, толкова и недоверчив.

— Боговете ще те видят от хиляда километра! – отбеляза той.

Зиновия му подари широката си усмивка.

— Боговете може би, но стрелците с лъкове на персите – със сигурност. Цялата армия на персите, всъщност. Нали това е целта? Всички да ме видят? Самият Шапур да знае кой се сражава с него?

Нурбел не отговори. Той се загледа в Дина, която се опитваше неуспешно да завърже докрай бронята – нещо, което Ашему беше зарязала по средата. Пръстите й трепереха толкова силно, че кожените връзки й се изплъзваха.

— Искаш ли да ти помогна? – предложи Нурбел. – Това е неприятна работа, на която моите пръсти отдавна са свикнали.

Дина не му обърна внимание. Тя погледна отчаяно Зиновия.

— Ашему се страхува, а аз…

Зиновия я притегли към себе си.

— Знам, Дина. Знам.

— Аз също се страхувам! Не искам да умреш! Ако ти умреш, аз не бих могла повече… О, ти не бива да умираш! Аз не бих могла повече да обичам Всепрославения!

Настъпи миг на смущение. Нурбел прокара ръка по плешивата си глава, погледна към походната маса, където бяха сложени шлемът и оръжията на Зиновия.

Зиновия вдигна лицето на Дина.

— Аз няма да умра. Аз ще бъда жива тази вечер! Жива и победила. Не бива да се съмняваш в това.

Дина затвори очи, за да се моли по-добре на Всевишния. Зиновия стисна грубо раменете й с пръсти.

— Трябва да ми вярваш, Дина. Имам нужда от твоето доверие. Аз ще победя персиеца, а ти, ти ще ми помогнеш в това с мислите си.

Дина се съгласи с леко кимване на глава. С едва загатната усмивка тя избърса бузите си с опакото на ръката.

— Прости ми. Ще дозавържа бронята ти.

— Остави. Господарят Нурбел ще я завърже. Иди при Ашему. Тя има нужда от теб.

Когато Дина се скри, Зиновия се обърна към стария воин.

— За мен е чест – промърмори през зъби той развеселен – да обличам съпругата на Всепрославения.

— Ашему и Дина не са свикнали – въздъхна Зиновия. – Днес мнозина ще се изненадат.

Нурбел дръпна силно връзките, без да отговори. Зиновия попита:

— Ти също ли се страхуваш за мен?

Хитрото лице на Нурбел се сбръчка от онази лукава усмивка, която толкова я очароваше.

— Прекалено много пъти съм ходил да се бия, за да не се страхувам. Но добре знам, че страхът е безполезен пред божията воля.

Той дозавърза връзките. Зиновия провери дали кожата не й пречи.

— Персите заели ли са позиции вече?

— Още от ранни зори. Повече от десет хиляди.

— И бронираните коне ли?

— Те минаха през реката на разсъмване. Пет-шестстотин. Точно както мислехме.

— Разположението им?

Нурбел се изсмя рязко.

— Както те учих. Шапур е предвидим, той обича винаги да повтаря една и съща битка. Пешаците отпред, а отзад редиците стрелци. Добре направихме, че се качихме толкова далече на север. Бойното поле е подходящо. Ще имаме цялото място, нужно за боевете, а пукнатините на платото на запад отлично ще прикриват камилите ни. Не мисля, че шпионите на Шапур са ги открили. Персите ще бъдат много изненадани, обещавам ти го!

Зиновия се съгласи.

— Ние сме достатъчно на брой – подхвана отново Нурбел. – Обаче числеността не е всичко. Воините на Шапур са привикнали към такива битки. Нашите – не. Като не броим бронираните коне…

— По пладне ще бъдеш много щастлив, че нямаш такива. Това пък ти обещавам аз!

Нурбел се съгласи, наблюдавайки я как препасва презраменника си.

— Не се заблуждавай, Зиновия. Шапур изобщо не променя бойните си позиции, защото така винаги е побеждавал. Неговите стрелци убиват кон на петдесет крачки. А онези, които все пак успеят да приближат бронираните му чудовища, са предварително обречени.

— А пък аз те карам да ги атакуваш с камили! – подигра се Зиновия с безизразно и сурово лице. – И ти ли ще станеш като другите? Ще се разколебаеш ли?

— Не. Аз съм като Всепрославения. Любопитен да видя дали думите на Зиновия ще станат действителност.

— Ако аз се заблуждавам, умирам. Ако аз умра, и ти умираш. Няма да имаме време да съжаляваме, нито да се упрекваме.

Нурбел се усмихна нехайно.

— И палмирските воини ли се страхуват? – поинтересува се още Зиновия.

— Разбира се. Но те са горди. Не го показват. Не още.

— Страхуват ли се, че ще ги води жена, или се боят само от персите?

— Те биха предпочели ти да си мъж – оживи се Нурбел, преди да добави с разтеглени от презрение устни. – Кликата на Офала и Хайран наговори достатъчно лъжи и низости през последните месеци, за да ги разтревожи.

— Боиш ли се, че те няма да се подчиняват на заповедите?

Нурбел се поколеба. Неговата ръка затършува в грижливо сплетената му брада.

— Когато започнат битките, би било по-добре, ако атаката на персите бъде отблъсната по най-лесния начин.

— Това, че Всепрославения и неговият благороден Нурбел ми се доверяват, не им ли стига? – скръцна със зъби Зиновия.

— Те са воини. Тяхната мъдрост се базира на опита. Това, че крале и генерали си губят разсъдъка заради някоя млада съпруга, не е нищо ново.

Зиновия взе шлема си. Той беше също толкова червен, колкото бронята й, с две големи паунови пера, проблясващи в оранжево и синьо, забодени в него.

— Ще се наложи да се подчинят! Голяма работа, ако персите ни сметнат за страхливци – трябва да ги накараме да чакат достатъчно, за да ги напече слънцето. Ще ги победим само при това условие.

Тя стегна под брадата си връзките на пластините от злато и сребро, които щяха да пазят бузите й, и добави: