Царицата на Палмира

Тя беше в добро настроение и гъркът разгада това лесно. Той посочи с елегантната си ръка детето.

— Да преподавам на принц Вабалат – бих правил това и ще го правя на драго сърце, царице моя. След няколко години. Извини ме, ако мисля, че днес мога да бъда по-полезен на теб, отколкото на твоя син.

Погледът на Зиновия стана отново студен и пронизващ.

— Какво искаш да кажеш?

— Царице Зиновия, днес цялата тежест на управлението лежи върху твоите рамене, не върху тези на твоя син.

Ръката на Лонгин се вдигна отново, посочи стаята около тях, както би посочил и целия свят.

— Ти си господарката, царицата и богинята на Палмира, но и на онази цялата част от Ориента, която ти защити от персите. Навсякъде под палатките в пустинята, както и в градовете, ти си Алат. Само боговете са могли да те съветват, за да си Алат. Занапред ти трябва да бъдеш и онази, която управлява и защитава завладяното. Аз мога да ти помогна за това.

— Имаш право – призна тя студено. – Докато принц Вабалат достигне възрастта да управлява, бремето на Всепрославения ще тежи върху мен. Но тук сега цари мир. Шапур вече не може да ни уплаши. Той няма дори достатъчно воини, за да се защити от северните народи, които се забавляват да дразнят слабостта му. – Тя направи презрителна гримаса. – И той научи коя е Алат.

— Ти имаш право, царице. Твоят враг вече не е на изток от Ефрат. Той е тук. Около теб.

— Тук?

Зиновия се изненада и се изсмя злобно.

— Ти не си толкова мъдър, колкото смятах. Хайран вече не е мой враг.

— Аз не мислех за сина на Всепрославения, а за Рим – каза Лонгин, без да се обижда.

Зиновия повдигна вежда с иронична гримаса.

— Рим? След всички битки, които водих заедно с Всепрославения, за да подпомогна империята? След като отстранихме узурпатора Макриан? Рим би станал наш враг? Това не е разумна мисъл, учителю Лонгин.

— Рим никога не е мислил разумно, царице моя – отвърна търпеливо гъркът. – Иначе нямаше да изгради толкова голяма империя, че да потъне сам в нея.

— Може би не знаеш, че Галиен Август накара пленниците на Шапур, които ние му бяхме изпратили, да дефилират на Форума, за да отбележи така своя триумф. Повече от сто хиляди. За да му благодари, Галиен Август даде на Всепрославения ранг император на целия Ориент.

— Рим обича титлите – съгласи се Лонгин. – Латинският език, който ти знаеш също толкова добре, колкото и моя майчин, изглежда е бил измислен, за да създава лъжливи титли и думи за съюзяване, които отразяват просто едни илюзии. Или пък лековерието на онези, които им се доверяват…

Иронията на гърка накара Зиновия да изсумти раздразнено. Мъжът я разочарова. Красив, сладкодумен, но самодоволен и глупав.

Тя погледна Вабалат, който изглеждаше сериозен като малък мъж.

— Говори така, че да те разбера, учителю Лонгин. Принц Вабалат няма да има достатъчно търпение да издържи една прекалено дълга аудиенция.

— Както ти казваш, в Рим хиляди пленници перси онагледиха триумфа на Галиен Цезар. Не твоя, не на Алат, нито на нейния съпруг, великия Оденат. И тази титла, която цезарят хвърли на твоя съпруг, като някоя детска залъгалка, е толкова по-безполезна, защото няма вече кой да я носи. Точно това беше желанието на Галиен. Рим е твой враг, царице моя. Той току-що ти го показа.

— Колкото повече говориш, толкова по не съм сигурна, че те разбирам, учителю Лонгин. Да не би да искаш да кажеш, че Цезар е…

— … убил твоя съпруг. Да, царице моя.

Зиновия подскочи, знаейки вече, че той имаше право.

— Хайран беше хванат с кинжал в ръката – прошепна Зиновия с вкочанено сърце.

— Един кортик има нужда от ръка, не от акъл, за да се задейства. Синът на Всепрославения сам не би имал нито достатъчно мозък, нито най-вече смелост, за да го убие. Предложили са голяма награда на черната му душа.

— Награда? – каза тихо Зиновия.

Вабалат се раздвижи. Той ги погледна със станали изведнъж големи очи, без да има повече желание да се прави на малък цар. Лонгин протегна ръка към него.

— Помисли за това, царице моя. Хайран щеше да бъде на твоето място днес, ако неговият съучастник беше убил твоя син. Той щеше да ме приеме. И най-вече, щеше да приеме Рим. Хайран щеше да изпълнява волята на Цезар и да е послушен като агънце.

— Тогава щях да се бия с него.

— Тогава ти щеше да се биеш с Рим. Щеше да станеш враг на Рим. Нямаше да командваш повече легионите. Щеше да останеш сама. Всичко, което завоюва в името на Рим, щеше да изтече между пръстите ти като пясък. Не беше ли това, което Хайран и узурпаторът Макриан се опитаха да направят, докато ти се превръщаше в Алат? Нали затова ти накара да убият палмирския префект?

Зиновия дълго не можа да проговори.

— Ти знаеш много неща – призна тя.

— Онова, което трябва да знае един човек, който ти предлага своята мъдрост и своите съвети.

Накрая, по-развълнувано, отколкото би искала, тя попита:

— Имаш ли доказателство, за онова, което твърдиш?

— Ако го потърсим добре, ще го намерим, царице моя.

* * *

— Твоят грък имаше право. И с основание търгува със своята мъдрост. Той не се хвали: използва главата си по-добре от мен. Трябваше да се досетя.

Въпреки мърморенето си, Нурбел се усмихваше широко и доволно.

Те навлизаха в подземията на двореца. Стълбата се виеше около шахта, а въздухът наоколо беше ужасно спарен. Размахваните от стражите факли не осветяваха дъното й. От влагата плочите под ниските боти на Зиновия бяха хлъзгави.

— Ти трябва да се убедиш сама – повтори Нурбел.

Точно със същите думи беше дошъл да я потърси преди малко.

Беше изминала една седмица, откакто тя му беше поверила задачата да намери доказателства, които биха подкрепили подозренията на Лонгин. А те никак не бяха учудили Нурбел.

— От римляните може да очакваш само предателства. Това им е в кръвта – беше уверил той презрително. – Може би бях твърде нежен с Хайран и го оставих да избяга при демоните с някои тайни.

Антиохия беше претърсена щателно. И новият, и старият град имаха десетки театри, терми. Бинарните и странноприемниците, посрещащи гостоприемно разбойниците, дребните крадци и убийците, бяха стотици. Както и бардаците и кръчмите на поетите, където последните преследваха хубавиците и се напиваха, рецитирайки стихове.

Нищо не беше пропуснато. Всеки един трябваше да изложи основателна причина за присъствието си на дадено място. Пристанището, лодките, дори някои храмове бяха претърсени. Беше забранено минаването по големите пътища, водещи към Дафне и Халеб, покрай Оронт, както и по тези към морето и пустинята. В продължение на две нощи никой не успя да влезе или да излезе от града.

За втори път от смъртта на Всепрославения тук нямаше обичайните буйни нощни празненства. Само факлите на палмирските воини осветяваха злокобно тихите улици на града.

Накрая повече от хиляда човека бяха заключени в затвора на крепостта. Сред тях беше обичайната група крадци и измамници, но и търговци от Египет или от Шаракс и най-вече пътници, пристигнали наскоро от Рим. Някои бяха богати граждани, които не криеха обидата си от предлаганите им условия и от това, че ги смесваха с простолюдието, с което те не общуваха дори в обществените клозети.

Оплакванията и заплахите бяха стигнали високо. Дворцовите шамбелани* ги обсъждаха пред Зиновия.

[* Офицер на служба вътре в жилището на владетел. – Б.р.]

Тя беше свила рамене с досада, но все пак беше попитала Нурбел:

— Знаеш ли какво търсиш?

— Ще узная, когато го намеря.

— Намери го бързо тогава. Или ще трябва да се сблъскаме с целия град.

И ето. Откритието сега радваше Нурбел.

На дъното на една изба те стигнаха пред нещо като клетка за мечки с дебели пръчки. Нурбел бутна тясната врата. Вътре Зиновия разпозна нисък силует. Един гол мъж с вериги на краката и ръцете. Той се изтърколи настрани. Чу се дрънченето на метал, ехото от което отекна от влажните стени. Човекът се сви като животно, надавайки странни викове – дрезгави и жални. Пламъците на факлите танцуваха в ужасените му очи.

— Виж го добре – настоя Нурбел.

Нямаше нищо приятно за гледане. Може би беше млад, но мръсотията, обръснатия череп и обезобразеното му от страха и ударите лице не позволяваха да се отгатне възрастта му. Той продължи да издава странните си викове, размахвайки окованите си ръце.

— Той няма да ти разкаже нищо – развесели се Нурбел.

— Римляните са му отрязали езика. Това е странно за пратеник. Но не и ако погледнеш черепа му…

Нурбел хвана врата на затворника. Принуди го да наведе глава. Горната част на прясно обръснатия му череп беше синя. Поглеждайки по-отблизо, Зиновия откри изписани правилни линии.

— Добър латински, като твоя – изкоментира Нурбел.

— Много е тъмно, за да го разчета добре.

— Какво значение има, знам това „писмо” наизуст:

„Принц Хайран, бъдещ цар на Палмира, закрилник на Ориента, онова, което четеш, е доказателство за доверието, което Цезар, пастир на империята, ти гласува.

Настана времето на твоето царство.

Ако тръгнеш напред, ръката на Рим ще те съпроводи, ще ти бъда приятел и помощник във всичко“.

Палецът на Нурбел разтри едно по-голямо удебеление на кожата, кръгъл белег, който оформяше странна подутина над тила на човека.

— Ето го и печата на нашия цезар.

Зиновия се изправи, отдалечи се от клетката, отвратена колкото от вонята на затворника, толкова и от думите на Нурбел.

— Учителят Лонгин значи има право. Римляните са пожелали смъртта на Всепрославения!

Зиновия вдигна факлата си, за да различи стъпалата на стълбището, водещо към светлината.

— Какво ще правиш? – попита Нурбел.

— Ще отговоря на цезаря. С послание, което ще му достави удоволствие, когато го открие. Мисля, че учителят Лонгин ще бъде щастлив да ни го напише.

Усмивката на Нурбел светна в мрака.

≈ 22 ≈

СИНГИДУНУМ

Дежурният центурион извика едно име. Аврелиан се изправи и бутна толкова силно двамата роби, които му прислужваха, че единият падна по гръб. – Максим!

Притеснението и щастието се смесиха по лицето му.

— Префект Максим, най-после, ето те!

Максим пусна в краката си голямата кожена торба, която носеше през рамо, и свали шлема си. По-дългите от когато и да било букли на косата покриха раменете му.

— Разбира се, че съм тук, главен военачалник. Дотичах, щом получих заповедта ти.

Той разтвори със замах ръце, приближи се към Аврелиан и притисна голите му гърди към бронята си.

— Седем дни и седем нощи яздих, изтощих всички коне, които можех да открия! Да, аз съм…

Те се засмяха едновременно. Аврелиан поиска туниката си, топло вино за префект Максим и нещо за ядене. Докато той нахлузваше дрехата си, Максим видя раните и драскотините по гърба, които робите бяха лекували току-що.

— Тежка битка?

— Глупост – обясни Аврелиан небрежно усмихнат. – Варварите ни оставят на спокойствие в този момент. Прищя ми се да се разтоваря, като се изправя срещу мечка, която една кохорта залови преди известно време. Току-що й бяха взели малкото и тя не пожела да играе по правилата на арената!

Те се засмяха отново. Малко изкуствено и прекалено силно.

— Ти сигурно си смазан от умора – подхвана отново Аврелиан. – Искаш ли да отидеш да се отпуснеш в термите? Ще дойда с теб…

— Ще го направя с най-голямо удоволствие. Но не веднага. Имам да ти покажа нещо.

Той отиде да вземе кожената торба, която остави преди малко.

— Боговете пожелаха ние да се срещнем отново – каза той, изсипвайки съдържанието на торбата върху работната маса на Аврелиан. – Ако ти не ме беше повикал да дойда, това послание щеше да ме накара да дотичам при теб.

* * *

Аврелиан отстъпи с отвращение.

Мъжка глава, отсечена изключително прецизно и изсушена също толкова добре, колкото на мъртъвците от Египет. Очите и мозъкът бяха извадени, но кожата стоеше, опъната върху черепа като на барабан.

Максим го обърна и посочи с пръст сините татуирани букви. Аврелиан се наведе сковано и без да го докосва, прочете посланието на цезаря до Хайран.

Изправи се, без да каже нито дума. Максим се засмя силно.

— Цезар изглежда е открил нов метод, за да бъде сигурен, че пратениците му ще запазят тайната! Този сигурно дори не е знаел какво са му написали на черепа. Всъщност има две послания.

Максим извади едно късо руло папирус от джоба на колана си, което сложи между зъбите на мъртвия.

— Така го намерих.

Аврелиан издърпа рулото от мъртвите челюсти и разви писмото. Почеркът беше красив, но посланието беше написано на гръцки, а не на латински език.

„Цезар, твоят посланик толкова добре изпълни задачата си, че може да се върне и да ти предаде моя отговор.

Знай, че царицата на Палмира царува над Антиохия и Емеса, над целия Ориент, който тя завоюва от лапите на персиеца Шапур. Шапур държи твоя баща при себе си. Убийството на моя съпруг, извършено от неговия син в твоя чест, ми дава свободата да използвам това завоевание, както намеря за добре. Тук Рим вече няма права.

Утре принц Вабалат, син на великия Оденат и Зиновия, ще укрепи царството на своя баща, каквото е желанието на боговете.

Зиновия, деспойна на Палмира, василевса* на целия Ориент.“

[* Василевс е византийска титла, използвана от византийските монарси. Равнозначна е на цезар и император. През Средновековието славянската титла „цар“ се е разглеждала като еквивалентна на „василевс“. – Б.р.]

— Как се снабди с този череп? – попита Аврелиан.

Максим се усмихна.

— По най-простия начин на света. Идващ от Антиохия трибун мина през нашия бивак. Той пренасяше инкрустиран кожен сандък, изпратен до Галиен. „Подарък от палмирската царица за цезаря”, съобщи ми той. И трябваше непременно да го връчи лично, според строгата заповед на царицата. Тъй като току-що бяхме научили за убийството на цар Оденат, това ме заинтригува. Не беше ли странно, че царицата в траур изпраща подарък на цезаря? През ума вече ми беше минало, че самата Зиновия може би стои в основата на убийството на своя съпруг. Струваше ми се, че това отговаря на описанието, което й даваха завръщащите се от Ориента. Енергична и властна жена, колкото красива, толкова и добър воин, която изпитва удоволствие от властта подобно на мъж.

Максим спря, засмивайки се саркастично.

— Бях се заблудил. Аз лесно се заблуждавам по отношение на жените, нали?

Аврелиан не реагира на намека. Без изобщо да издава чувствата си, той напъха черепа в торбата.

— Пулиний е тук от няколко дни. Това послание сигурно ще го заинтересува.

* * *

— Цезар е още по-луд, отколкото мислим! – измърмори Пулиний, отвръщайки очите си от татуировката. – Прибери този ужас, префект Максим. Никога не съм изпитвал влечение към тези извратени шеги, които ориенталците толкова обичат. Ох, какъв кретен е тоя Галиен! Когато искаш да убиваш, не проваляш работата! А сега…

Той прочете писмото на Зиновия, сви устни и кимна с глава, преди да го върне на Аврелиан.

— „Василевса на целия Ориент!” Свещена царица на цариците! Ето една титла, за която никой не би помислил – изкоментира той неприязнено. – Всичко това написано на гръцки, за да оскърби Рим още повече.

— Или за да се подиграе на Галиен, който толкова обича всичко гръцко – подсказа Максим през смях.

Пулиний се изсмя одобрително, удари се по бедрата, покрити с рунтава кожа. Набръчканите му скули побеляха от гняв.

— Какъв кретен е тоя Гален! Да убие онзи, от когото има най-голяма нужда. Оденат беше добър воин и беше верен на Рим като мен. Каква глупост! И тази Зиновия? За какво му трябва да насъсква срещу нас една жена, която ориенталските воини приемат за богиня? О, разбира се, цезарят не вярва на богини в червени брони. За него ориенталците са само варвари, предрешени като римляни. Слабоумният Макриан беше като него. Обаче, когато Зиновия се изправи пред него, той се напика от ужас в тогата си! Боговете не…

Пулиний спря внезапно. Той се взря настойчиво в Аврелиан. Яростта изчезна от лицето му. Смени я сияеща гримаса.

— Боговете, моето момче. Знакът на боговете, главен военачалник! Ето че желанието ти е удовлетворено. Великият Непобедим Бог Слънце ти дава знак. Сега ти можеш да се изправиш пред Галиен с чисто сърце. Грешката му е непростима. Всеки ще знае, че не вземаш живота на цезаря, защото имаш амбиции, а защото неговото безумие разрушава империята. Неговата кръв няма да те омърси.

Изкривената му ръка сграбчи торбата, която държеше Максим, извади от нея главата и я размаха пред Аврелиан.

— Ето го знака, който ти толкова чакаше, моето момче. Митра и Непобедимият Бог Слънце ти изпращат тази глава, както и ръката на Зиновия!

Максим се вгледа в Аврелиан.

— Значи ти за това ме извика! Ти си се решил. Най-после…

Аврелиан не успя да отговори. Все още с изписано по лицето блаженство Пулиний положи татуираната глава в неговите ръце.

— Ние ще уведомим тази Зиновия, че посланието и посланика й не са останали без резултат. Рим е по-верен на своите приятели, отколкото изглежда! – възкликна той. – Тя ще се успокои от смъртта на Галиен. За да й помогнем да забрави, ние ще й дадем нейната титла василевса. Всички титли, които пожелае за своя син… Да, това е великолепно. Но не бива да се протака повече, Аврелиан. Казах ти го доста отдавна: искам да съм там, за да се порадвам на твоето величие, преди очите ми да се затворят завинаги. Така ще си отида с мечтата, че за Рим има надежда.

* * *

Дъждът беше престанал. Силен вятър духаше от изток. Отблъсквайки облаците, той набраздяваше повърхността на Дунав. Прозрачната септемврийска светлина отново проблясваше в листака.

— Пулиний има право. Непобедимият Бог Слънце те приветства, главен военачалник – отбеляза Максим малко подигравателно. Той, който не вярваше нито в боговете, нито в демоните.

— Пулиний обича да убеждава – отвърна Аврелиан предпазливо. – Той използва божествените знаци както му е удобно.

— Така е успял да доживее до старост. Обаче той има право и ти го знаеш. Галиен направи непростима грешка.

Те помълчаха малко. Изложили лице под палещото слънце, наблюдаваха една кохорта млади новобранци до реката. Центурионите полагаха огромни усилия, за да ги обучат на най-обикновените маневри.

Преди шест месеца тези мъже бяха варвари. Поражението на техните военачалници ги беше поставило пред прост избор: робството или легионът. Избор, еднакво важен както за мъжете, така и за империята. Привличането на победените варвари в собствените редици вече се оказваше единственият начин за Рим да си набави бойците, които безкрайните войни поглъщаха като Минотавъра.

— Да. Цезар е побъркан и трябва да бъде спрян. Време е.

Гласът на Аврелиан беше сух и решителен. Какъвто го знаеха по бойните полета. Максим се усмихна от щастие. Ръката му стисна сърдечно рамото на неговия приятел.

— Хубаво да се чуят най-после тези думи от устата ти! И тук, по-специално.

Той посочи реката.

— Тук, където е роден Аврелиан от „хиляда и хиляда”!

Полузасмян, Максим започна да тананика песента в чест на победата над сарматите: „Хиляда, и хиляда, и хиляда обезглавихме ние… Никой никога не би могъл да изпие толкова вино, колкото варварска кръв проля Аврелиан!”

Аврелиан го накара да млъкне с приятелско побутване.

— Не се бой, не съм забравил какво стана тук.

— Не можеш да си представиш колко ще се успокоят легионите, когато разберат, че лавровият венец е на главата ти. Виковете им на одобрение ще преминат от единия до другия край на империята, обещавам ти го.

— Още не сме стигнали дотам, Максим. Нищо не е направено. Галиен е също толкова хитър, колкото Пулиний. Полицията и шпионите му се навъртат навсякъде. Необходима е изключителна предпазливост.

Максим сви рамене.

— Най-трудното е свършено: да бъдеш убеден. Това отне толкова години. Странно, аз не се отчайвах.

Аврелиан се поколеба.

— Съжалявам за онова, което ти казах в Рим. Бях ядосан.

Максим го погледна.

— Това няма значение. Отдавна съм забравил.

Аврелиан замълча. Знаеше, че това не е вярно. Както единият, така и другият не можеха да забравят този ужасен ден в Рим, когато той беше изгонил Клавдия и заедно с нея приятеля си от всичките битки. Разменените думи се бяха запечатали в сърцата и на двамата, разрушавайки разбирателство, което те бяха смятали за неунищожимо.

Угризенията на Аврелиан се бяха засилили в часовете на самота. За пръв път той беше воювал, без Максим да е до него. Странно, това му беше отнело част от силата. Той пак беше победил, но вече без да чуе смеха и да изпита опиянението, които, когато беше с Максим, придаваха на битките му странната непринуденост на игра.

— Не, ти не си забравил, нито пък аз – прошепна Аврелиан. – Длъжен бях… Трябваше да се разделя с нея. Не можех повече.

Максим го прекъсна, притискайки ръката му към своята в приятелския поздрав на легионерите преди битка.

— Знам го, главен военачалник. Винаги съм го знаел. Ти имаше право… Забрави. Има значение само утрешният ден.

Максим пусна ръката на Аврелиан и посочи реката с особено изражение на лицето.

— Днес мога да ти го кажа. Никога през целия си живот не ме е било толкова страх, колкото през нощта, която предшестваше битката със сарматите. И то за да открием, че повечето бяха жени! – Той спря, преди да добави: – Често съм си мислил, че Клавдия има същата закалка като онези жени воини.

Аврелиан постави въпроса, който изгаряше устните му:

— Как е тя?

— Добре, разбира се. Очакваща посвоему твоя знак, така както аз го чаках. Тя те мрази толкова, колкото те и почита.

— Какво искаш да кажеш?

Максим поклати глава, усмихвайки се.

— Не съм виждал Клавдия повече от година. Бях назначен за префект на лагера в Никополис. Тя отказа да дойде с мен там. Има лоши спомени от Никополис. Аз също станах лош спомен за нея. Доколкото знам, тя е живяла няколко месеца във вашата къща в Сирмиум, обаче от последната пролет е в Рим. Не го ли знаеше?

Да, той отдавна не знаеше нищо за сестра си. Дори се беше зарекъл никога повече да не я вижда. Но това може би вече нямаше смисъл.

Той повдигна раменете си, сякаш искаше да се освободи от някакъв товар.

— Пулиний ми подсказа да я накарам да дойде. Нея, както и Улпия. Според него лудостта на Улпия е намаляла.

— Това е вярно: твоята съпруга има своето място до теб. Улпия винаги ти е била предана и никой друг няма да ти бъде толкова верен. Обаче Пулиний има право и за Клавдия. Време е да й простиш.

Аврелиан замълча. Той дори на Максим не можеше да каже истината. Прошката беше дадена отдавна. Обаче страхът, страхът от Клавдия не беше намалял. И в този страх, пламъкът, който открай време гореше у него.

— Това може да почака още малко – каза той. – Когато всичко бъде уредено.

≈ 23 ≈

ЕМЕСА

Божието присъствие беше светлина.

Лудите, богохулниците си представяха, че слънцето е някакво божество. Невежеството им беше безгранично. Господ, Единственият, Единият, Всевишният беше Бог и Просветление.

Той беше благодат и обещание за рая!

О да, Господ е велик заради рая. Нищо, никоя болка в този недостоен и безинтересен свят не беше непоносима, когато човек носи в себе си обещанието за рая. Възвишеното, великото божие слово за добротата! Смърт, страдание – човек имаше гаранция, че ще бъде обезщетен за всичко.

— За мен, о Всемогъщи Боже, ти запечата обещанието в тялото ми.

Никой не го беше изказал по-добре от Ориген*, този велик мъченик и непорочен раб божи:

„Мразете собствения си живот така, че, мразейки го, да го запазите за вечния живот, така казва Исус Христос, който учи да се мрази с добра и ползотворна омраза.”

[* Ориген е александрийски богослов и тълкувател на Светото писание (185-254). – Б.р.]

Колко е сладко страданието за онзи, който знае! О, колко велико е обещанието за божия рай!

Ама кога ще разберат те? Отецът и Синът не създадоха мъжа и жената, за да се порадват на тази жалка купчина кости и плът! Животните, които обикаляха по света, го скверняха достатъчно със своите боклуци.

Господ не създаде душата, за да я развращават със смешни чувства, мъки и толкова непостоянни увлечения, че един живот траеше толкова, колкото човек да ги смачка и от тях да остане само пепел.

Как някой можеше да вярва, че Господ е създал човека за толкова нищожно нещо? И е измислил жените само за да бъдат така слаби?

Толкова слепи ли бяха всички, та не можеха да различат грандиозния замисъл, който техните крехки тела подслоняваха?

„Не обичайте нито света, нито нещо в него! Онзи, който обича света, не е осенен от Божията любов.”

Те слушаха думите на апостола и разбираха толкова малко от тях.

„Всичко на този свят – силното желание на плътта, силното желание на очите и горделивостта на живите, не идват от Отеца, а от света!”

Нека дойде времето на Йоан! Нека дойде страхът, който трябва да ги обземе! Нека чуят великия небесен глас да им заповядва: „Качете се тук!” Нека се качат на голям облак… Нека се изпълнят думите на Йоан!

* * *

Шумът, който го отклони от медитацията му, беше лек. Той се обърна, а гневът вече се четеше по лицето му. Той я позна и се вкамени.

Беше се нагласила като християнка. Главата и гърдите покрити с бял воал, който падаше върху краката й. Лицето прикрито отчасти. Но не достатъчно, за да не я познае веднага. И дори да се беше променила – тялото и лицето й бяха станали като на жена, закалена от изпитанията, битките, пустинните ветрове; дори да беше станала красива поновому – не както когато беше съвсем млада, а както става в разцвета на живота, той пак можеше да я познае от пръв поглед. Всемогъщият Господ още не му беше дал силата да забрави всичко.

Гневът му не намаля, напротив. При все това нещо му подсказа, че тя идва с добро.

Всемогъщите Отец и Син може би я водеха при него по една-единствена истинска причина?

Той сдържа упрека в гласа си.

— Какво правиш тук?

За кратко изпита надеждата, че има право. Зиновия коленичи. Не вдигна лице към него. Каза:

— Симон, нека твоят Бог те благослови. Ти си научил за смъртта на моя съпруг, сигурна съм. Той беше убит от ръката и по волята на Рим. Това ти може би не го знаеш. Утре се връщам в Палмира и ще вляза там, както трябва да влезе една царица. Но преди това идвам, за да изпълня обещанието си към теб. Обещание, което ти дадох, раждайки се в езерото в пустинята. Това обещание никога не ме е напускало. Когато дойдох при теб в Дура Еуропос и когато… беше, за да го изпълня. Боговете от пустинята и твоят Бог не пожелаха да стане така. Сега всичко е възможно. Стани мой съпруг. Влез в Палмира, както трябва да влезе един цар.

Смайването беше толкова голямо, че блокира разсъдъка му и прогони думите.

За миг той не представляваше нищо. Нито плът, нито човек. Нито гняв, нито радост.

Само една празнота, в която отекваха думите, които излизаха от устата на Зиновия.

Все така с наведена глава, тя каза още:

— Стани мой съпруг, Симон. Стани цар на Палмира, ти, който беше Шаваад, ти, който аз обичам повече от всичко. Най-после ще спра да живея в лъжа и ще стана чистотата, която ти обичаш.

Тези думи го събудиха. Той започна да разбира.

Откри хилядите дяволски глави, които криволичеха в желанието на Зиновия. Те бълваха гнусен дъх, който вече го обгръщаше.

Тогава Бог му върна възможността да говори. Той извика:

— Не тук! Не богохулствай в Божия дом. Твоята лъжа ще спре едва когато ти станеш робиня на Христос!

Тя вдигна глава към него с неразбиращ поглед. Той размаха ръце към изображенията на Исус Спасителя, нарисувани по стените.

— Не за мен трябва да се омъжиш, а за него. Него трябва да обичаш. На него трябва да се подчиняваш. Не на мен!

— Но, Симон, това пак ще бъде лъжа. Аз обичам не твоя бог, а теб.

Той кипна.

— Не осквернявай този дом с подобни думи! Ти си невежа, невежа! Писано е: „Нека онзи, който има жена и деца, братя и сестри, ги намрази, защото неговата омраза ще бъде тяхното добро в Божията любов.” Само Господ Бог и неговият син Исус Христос, безумна невежа жено, могат да бъдат обичани!

Нараненото му лице го болеше, толкова силно крещеше. Обаче демоните са така замислени от дявола, че нищо никога не може да ги разубеди да вършат пъклените си дела.

Тя протегна ръце в нещо подобно на молитва. Разбули лицето, устата и блестящите си от сълзи очи. Запрати към него неземната си хубост като злокобен голям облак.

— Симон! – започна да моли тя. – Симон, моята любов ще бъде толкова лека, че няма да ти тежи! Твоят бог ще бъде приет радушно в Палмира. Ти ще бъдеш изпълнител на неговата воля. Рим е твой враг, колкото и мой, и аз ще те подкрепя срещу него. Палмира ще бъде градът на християните. Вие вече няма да се страхувате нито от оскърбленията, нито от жестокостите. Ти ще можеш да управляваш своя народ от вярващи според вашия закон! Ще имаш пари, колкото са ти нужни, за да изградиш щастието на хората. Палмирският дворец ще стане най-красивата и най-голямата християнска къща на света. А аз, твоята съпруга, о Симон, любов моя, ще бъда покорна.

Тогава тя направи нещо, което спря дъха му.

Изпълзя до краката му.

Повдигна неговата тога и прегърна прасците му, погали коравата и унищожена от кладата кожа. Целуна глезените му.

Това беше по-силно от него. Той видя онова, което бяха видели апостолите, когато грешницата беше целунала краката на Исус Христос.

Той не знаеше как да реагира и не оказа съпротива.

Изумителната сила на злото му попречи да направи каквото и да било.

Хората в къщата, вдигнати на крак от виковете, дотичаха и се струпаха на прага на стаята. Откриха го в тази отвратителна поза.

Тогава той се овладя.

Хвана ръцете й. Отскубна я от измъчените си крака и я отблъсна далече от себе си.

Този път най-после той успя да проговори спокойно.

— Вземи си обратно покварените думи, палмирска царице! Твоето предложение е безполезно. Господ Бог е вече цар в твоето царство! Той е цар в Рим! Той е навсякъде по земята, както и на небето. Ти и твоите хора сте толкова слепи! О, какво наказание ще те сполети, когато разбереш!

Този път тя се огъна. Омота се на земята в белия си воал. Запълзя, ридаейки разгромена, подскачайки като къртица, която иска да се върне в своята тъмнина.

Най-после, най-после тя не знаеше какво да отговори!

Братята и сестрите на любимия й я издърпаха към вратата, за да я изхвърлят навън. Симон подметна:

— Бягай, Зиновия от Палмира. Бягай от тази къща. Бягай от мен и се бой от Бога.

И после, докато тя се опираше на стените, за да се изправи, прибави:

— Запомни това завинаги. В душата на Симон от Емеса ти си мъртва, Зиновия. Мъртва отдавна!

≈ 24 ≈

МИЛАНО

Както го беше предрекъл Пулиний, мнозина дойдоха на срещата. Повече от петнайсет, идващи от Реция, Далмация, Панония, Мизия и Германия. Всички бяха изиграли шпионите на Цезар, изминали понякога милиарии, представяйки се за търговци или обикновени пътници, за да не събудят подозренията, когато преминаваха през градовете и селата.

В продължение на четири дни те лагеруваха, без да палят огън, в гора, близо до стана, за да проучат маршрутите на Галиен Цезар. Един след друг те се предрешаваха като обикновени легионери, за да събират лагерни слухове. Една сутрин легатът от Далмация се върна с добра новина. Цезарят бил станал в лошо настроение. А в подобни моменти Галиен беше в състояние да не излезе от палатката си целия ден. Точно такъв случай чакаха те.

Още от началото се бяха споразумели, че тяхното съзаклятие е нерушимо. Всички заедно трябваше да нападнат цезаря и да носят тежестта на неговата смърт.

Тогава Максим заяви:

— Ако влезем в лагера с легионерските си туники, бързо ще ни открият. Мнозина вече ни познават по лице и сигурно се чудят защо не ни намират нито в палатките, нито на проверките. Сигурен съм, че е така и че има такива, които си задават въпроси. Ако, обратното, се покажем такива, каквито сме, и минем през тайната врата, това ще предизвика много шум и учудване. Галиен веднага ще бъде предупреден и ще застане нащрек. Когато приближим до него, ще бъде заобиколен от цял декурион.

Един от офицерите отбеляза:

— Тогава ние ще се бием. Трябва да бъдем по-добри и по-силни от един декурион!

— Ние бяхме готови за това още от началото – додаде друг. – Всички заедно, около главния военачалник. Ние трябва да споделим кръвта на Галиен.

Всички се съгласиха. Аврелиан възрази:

— Аз мисля като префект Максим. Ако сме принудени да се бием, ще оставим на Галиен възможността да избяга. Немислимо е да рискуваме. Нещо повече, не искам да се бия с римски войници. Искам живота на цезаря, само неговия.

Той млъкна, почака да му възразят, но това не се случи.

— Ще отида с префекта – реши той. – Само аз ще взема кръвта на Галиен Цезар. Вие ще стоите до тайната врата на лагера, за да се появите, щом виковете известят, че нашият дълг е изпълнен.

Нямаше повече обсъждания. Всички имаха усещането, че Луций Домиций Аврелиан току-що беше дал своята първа заповед като август.

* * *

Пристигането им – и двамата караха колесниците си, демонстрирайки целия блясък на своя чин, предизвика изненада, но не и подозрение.

По искане на Аврелиан един центурион ги придружи веднага до палатката на Галиен. Там Галиен Цезар ядеше заедно с няколко жени, докато един роб му четеше афоризми на гръцки. Той стана от постелята си, когато те влязоха, и нададе викове, които трябваше да бъдат приятелски.

Максим забеляза, че пазачите, с изключение на декуриона на пост, не бяха в палатката. Самият Галиен беше облечен единствено със сутрешната си туника и на пояса му не се виждаше никакво оръжие.

Както обикновено, той беше надменен, сигурен в себе си и малко лицемерен. Заради брадата, която оставяше открити брадичката и устата му, той повече от всякога изглеждаше сърдит и вироглав.

— Дълъг път си изминал, за да дойдеш при мен, главен военачалник – учуди се той. – Но ме изненадваш така твърде рядко, така че не може да ми е неприятно. Ела да се настаниш на едно канапе, ще ядем и ще пием по този случай.

Той заповяда с жест на роба четец да се скрие и отблъсна младата жена, която споделяше канапето му.

— Цялата тази мъдрост започна да ме отегчава, ако трябва да бъда искрен – измърмори той. – Не знам дали познаваш това чувство, главен военачалник, обаче има дни, в които нищо не успява да ме развлече!

Аврелиан се съгласи любезно.

— Мисля, че имам нещо, което ще ти бъде забавно, – каза той, слагайки торбата с черепа, дошъл от Антиохия, пред Галиен. – Подарък, който ти изпраща палмирската царица.

— Подарък за мен?

Галиен прояви достатъчно самообладание и показа неподправена изненада и малко заинтересованост. Аврелиан му отвърна също толкова спокойно. Максим се учуди на неговата непринуденост.

— От Зиновия, да, съпругата на покойния сенатор и цар Оденат. Префект Максим го получи в Никополис от пратеник от Антиохия. Той се застраховал, че дарът ще пристигне при теб и аз си помислих, че ще бъде чудесно, ако ти го донеса сам.

Галиен премигна недоверчиво. Твърде хитър беше, за да не схване подигравката в думите на Аврелиан. Обаче реши, че е по-силен, отколкото беше, и се пошегува:

— Не ми казвай, главен военачалник, че богинята Алат ми изпраща парче от червената си броня в знак на любов!

Максим отгатна, че нещата ще се развият бързо. Той стисна дискретно, но здраво, топката на двуострия си меч. А Аврелиан продължаваше да се шегува с лекота, която лесно можеше да се приеме за искреност.

— Много прилича на това. От онова, което си позволих да видя!

Тогава Галиен, истински заинтригуван, отвори торбата и мушна в нея ръка.

Смръщи вежди с отвращение и без да вади изсушения череп, се обърна към Аврелиан. Не му се налагаше да задава въпроси. Главният военачалник му отговори, без да се разделя със спокойствието си:

— Посланикът и посланието, Галиен. Палмирската царица ти благодари за убийството на нейния съпруг.

Преди Галиен да успее да направи някакъв жест, Аврелиан беше до него, а острието на широкия му къс меч вече режеше гърлото му. Максим беше скочил, сграбчвайки ръцете на Галиен и дърпайки ги зад гърба му. Писъкът на жените заглуши ръмженето на Аврелиан:

— Ти извърши последното си престъпление, цезарю. Най-глупавото. Моли боговете за тяхната милост.

Галиен се бореше с ненужна ярост. С едно движение на китката Аврелиан му отсече гърлото, отскачайки назад, едновременно с Максим, за да не ги изцапа кръвта.

Женските викове отекнаха отново от кожената завеса на палатката. Цезарят залитна, притисна ръце към раната си. Максим срещна изумения поглед на постовия на вратата.

Той не беше издал и звук. И като че ли нямаше намерение да направи и жест. Галиен залитна в неговата посока, преди да се строполи. Той дишаше с дрезгаво хриптене, с очакващи очи, уста, удавена в кръв, която вече го задушаваше.

Навън се чу врява. Обаче никой не се осмели да влезе. След миг останалите съзаклятници щяха да бъдат там.

Годините на борба най-после бяха свършили.

Максим застана до Аврелиан, който съзерцаваше равнодушно агонията на своя враг.

— Онова, което разказват в долнопробните римски квартали, е вярно – прошепна той. – По-лесно е да убиеш някой цезар, отколкото да бъдеш помилван от него.

≈ 25 ≈

ПАЛМИРА

— Ох, господарю Нурбел, ето те най-после.

Високият, стар и немощен силует на Шара се появи на фона на зъберите и еркерите на гледжосаните тухли. С невероятно усилие, подпирайки се с две ръце на тоягата си, той доизкачи стълбата, стигаща до терасовидните покриви на двореца.

— Търсеше ли ме, управителю?

— Чудех се най-вече, че те няма.

Шара си пое дъх.

— Твоите роби ми казаха, че се храниш тук. Аз си помислих, че ми се подиграват. Но не.

С приятелски жест Нурбел показа добре отрупаната маса срещу него, възглавниците и гарафите с вино и козе мляко.

— Седни, приятелю Шара. Ти си добре дошъл. Твоето изкачване дотук заслужава награда.

Управителят се изкикоти, присвивайки клепачи.

— „Приятелю Шара”? Не си спомням да съм те чувал да ме наричаш така, господарю Нурбел – отбеляза той, настанявайки се предпазливо.

— Нещата се променят, управителю. Аз остарявам. Вече ми подхожда приятел на твоята възраст.

Лек, пронизителен смях разклати ръката, която Шара протягаше към смокините, увити с изсушено месо.

— Пожелавам ти да живееш толкова дълго, колкото мен, приятелю Нурбел. Макар че боговете не са създали войниците, за да живеят дълго.

— Добре казано. Боговете ми дават заем. Но това е само заем. Никога не забравям, че те ни предоставят живота, за да им го върнем.

Шара кимна с глава.

Те мълчаха дълго, ядяха и пиеха. Управителят дъвчеше предпазливо, грижейки се да не нарани беззъбите си венци.

Лястовиците кръжаха над града, забавлявайки се с първите пушеци от даровете. Утрото обвиваше Палмира с мека светлина.

От тяхната височина Нурбел и Шара можеха да се любуват на безкрайната игра на градските извивки и спирали, на колонадите и фронтоните, на галериите и гордите статуи. Всичко изглеждаше ново и едновременно с това старо като вселената.

На запад дългата редица от гробници се губеше към голите хълмове. Домовете на мъртъвците идваха един след друг и оформяха гигантска огърлица от камъни, в които бяха изваяни лицата и животите на покойниците. Най-красивият от тях, една кула, беше толкова висок, че се издигаше над всички други и се открояваше на фона на бежово-жълтите хребети. Беше нов и пазеше тленните останки на Всепрославения.

Четириъгълните колони на покритата галерия, нимфеумът и цезареумът улавяха първата дневна светлина. Зараждащите се сенки вдъхваха живот на очите и устните на статуите, опасали колоните като лицата на тълпа. На противоположната страна, точно на изток, колонадата и великолепните назъбени ръбове на светилището на Бел* изникваха в ослепителната светлина на ниското слънце.

[* Бел (или Мардук) – върховен бог във Вавилония. – Б.р.]

Съвсем близо беше фронтонът на храма на Набу-Аполон и сводовете на големия театър. Отгоре, в северната част на града изникваха внезапно сините стени и сияйните мрамори на храма на Ваалшамин. Тук светеха орли от гледжосани тухли, там антилопи с драконови опашки, камили и крилати коне. Гирлянди от листа на меча стъпка, лозници от мрамор, гроздове от порфирий изплуваха сред плътната градинска зеленина.

И навсякъде в краката им, като притиснато около двореца стадо, очертаващо сенчестата мрежа от дворове и улици, лежаха чисто белите къщи. Тук-там оградите, прозорците или балконите с боядисани в синьо и червено врати осейваха пейзажа с цветни точици.

Управителят Шара поклати глава доволно.

— Хубаво място си избрал тук, господарю Нурбел. Отдавна не бях виждал толкова добре Палмира.

— Всепрославения обичаше да стои тук. Когато ни се приискваше да пием, без да ни видят.

— Той ти липсва, нали?

— Минаха вече две години, откак го открих с широко зейнало гърло. Не минава и ден, без да не ме е погледнал, като се събудя.

— Хм.

Шара прокара езика си по венците с почти затворени клепачи.

— Знаеш ли, че понякога се обръщам в някоя стая, защото ми се е сторило, че съм го чул да ме вика?

— Така е, управителю. Той идва да ни напомни, че сме му длъжници.

Нурбел замълча, без да помръдне.

— А аз – въздъхна той накрая – му дължа повече, отколкото ще мога да му върна. Аз, който не успях да го защитя, когато трябваше.

— Знам, че го мислиш, господарю Нурбел. Обаче грешиш. Ти само изпълни волята на Всепрославения и на боговете. Великият Оденат никога не е имал по-верен приятел, нито слуга, от теб.

Вълнението ги принуди да млъкнат.

Шумовете се издигаха на леки вълни. Все същите сутрешни викове: женски и детски. От време на време кучешки лай, лошото настроение на някое магаре или камила. Истинско блаженство. Човек можеше да си помисли, че животът беше само това. Моментът, когато боговете оставяха на хората илюзията, че всяко нещо и всеки дъх са били създадени заради спокойствието на утрешния ден.

Управителят насочи тоягата си на изток, където едно време се разполагаше лагерът на римския легион.

— Отдавна не съм излизал от двореца. Тези покриви там, тези куполи са много красиви, но аз не мога да ги позная.

— Те са на бъдещата резиденция на нашата царица – развесели се Нурбел.

— А! Разбира се. Трябваше да се досетя…

Шара поклати глава, направи неодобрителна физиономия.

— Понеже само ти ще ме чуеш, ще ти кажа, че смятам това за лошо. Не храма на Алат. А новия дворец. Защо Зиновия да не може да остане тук с нас? Нали тук живя нашият Всепрославен?

— Гъркът я убеди в обратното, приятелю Шара. А той може да бъде много убедителен. Повече от теб или мен. Много иска всичко да промени. Погледни тези скелета там долу, отляво на голямата колонада. Това ще бъде новото светилище, където Зиновия ще положи черния камък от своето раждане. Според гърка, старият храм на Ваалшамин вече не е подходящ. Този ще бъде завършен преди началото на лятото. А там, на север, онази купчина греди и дъски е строежът на новия зид. Гъркът купи две хиляди роби, за да го изгради. Той ще обиколи целия град чак до голямата порта. Лонгин уверява, че без него не може. Може и така да е, кой знае?

— Истината е, че този учител Лонгин е предприемчив мъж.

— Хитър, управителю. Най-вече хитър. И амбициозен.

— Който умее и да говори добре, трябва да му се признае. Още си спомням за речта му пред тленните останки на Всепрославения. Повтарях някои изречения от нея, толкова бяха хубави. Не е ли забележително за човек, който никога през живота си не беше виждал великия Оденат?

— Да. Той знае как да подхване нещата.

В привидно лековатия тон на Нурбел имаше достатъчно язвителност и тя не убягна на управителя, който го стрелна с поглед.

— Да не би да мислиш, че дава лоши съвети на нашата царица? – попита той меко.

Нурбел не отговори веднага. Бавно отхапа от изсушените парчета месо от газела, напълнени с патладжан, пийна малко сметана, разредена с бира.

— Не знам, Шара – призна накрая той. – Не знам и това ме дразни. В съветите му има добри неща. Но има и такива… за които боговете още не са отсъдили.

Шара поклати глава по-строго.

— Той греши като иска царският език в Палмира да е гръцкият. Нашият не е ли достатъчно хубав? Бащите на бащите на нашите бащи са го говорили. Казват, че са го използвали по времето на вавилонските царе. Странно е да искаш да променяш това.

— Не нашия език иска той да изгони от Палмира, а латинския на римляните. Омразата към Рим го измъчва… Ти знаеш какво мисля самият аз за римляните, управителю. Те са обезумели. Обожават своите богове, но това не ги прави по-мъдри. Избиват се един друг за нищо, непрекъснато лъжат и обичат само онези, които им лижат задниците. Но те купуват и продават като никой друг народ. Тяхното безумие ни прави богати. Лонгин ги мрази толкова, че не може да открие нищо ценно в тях. От първия миг, когато пристигна при Зиновия, гъркът не спря да я кара да се опълчи на римляните.

— Истината е, че е нужно добро зрение, за да откриеш нещо хубаво в тях. Моите очи са твърде уморени, за да успея да го направя. За това съм съгласен: учителят Лонгин не греши като ни отдалечава от безумията на римляните. Те убиха нашия Всепрославен и…

— Ти разсъждаваш твърде късогледо, управителю – прекъсна го Нурбел. – Зиновия вече е василевса на цялата Палмирия. Антиохия, Емеса, Хелиополис, Дура, Вавилон, Шаракс са градовете на нейната империя. От десет години аз водя нашите войници по-далече, отколкото палмирските армии са стигали някога. Ние бяхме в Tape и градовете в Кападокия коленичиха пред палмирската царица. Ние влязохме при персите до Ктесифон. Миналата година превзехме Кесария, преминахме през Палестина и Негев, разходихме се в Арабия и дори по платата на сарацините, без някой да ни окаже сериозна съпротива. И сякаш това не стига, та Зиновия иска да стигне до Египет! Още не сме се били с легионите, управителю. Обаче, ако продължаваме така навсякъде, това ще се случи. Египет е безценен за римляните! Той им доставя плодовете и житото за техния хляб! Вярваш ли, че те няма да окажат съпротива? Че те ще приемат василевса Зиновия да стане също толкова силна, колкото техния император?

— А…

— Това ще бъде борба, Шара! И кой, откак се помнят хората, кой е победил римските легиони?

— Моята стара глава не разбра всичко, приятелю Нурбел.

— Убийството на Всепрославения даваше в голяма степен право на гърка и аз го казах. Василевсата изпрати черепа на посланика на Галиен. Показа, че е ядосана. Галиен Цезар, убиецът на великия Оденат, умря. Умря, както трябваше да умре: заклан от онзи, който днес става август. Той изпрати писмо на Зиновия. Хубаво писмо, с цялото нужно съжаление и възхищение: „Срамът за смъртта на Всепрославения Оденат тежи върху нас, о, царице на Палмира. Аз, Луций Аврелиан, ти протягам ръка, василевсо, за да подновим съюза, който безумието на Галиен разклати. Твоят съпруг и твоята смелост отблъснаха персите, Рим ти е задължен пред боговете…” И така нататък, цяла върволица от красиви думи. Знам го наизуст, както човек трябва да знае наизуст песента, с която врагът иска да го примами. То не струва повече, но си струва мира.

— Хм! – въздъхна управителят. – Все пак, този август, още не е съвсем август…

— Ха… Още едно безумие на римлянин. Той не иска да стане август, докато не е сигурен, че техният стар Валериан е умрял под подметката на Шапур! Терзанието му сигурно скоро ще свърши. Зиновия трябваше да му отговори: „Твоето писмо ме удовлетворява. Да останем в състояние на мир.”

— Това би било справедливо, имаш право. Вчерашният враг невинаги е и утрешен.

— Лонгин я убеди в обратното. Той намери нужните думи. Каза й: „Царице моя, Аврелиан те приспива с красивите си обещания. Той те ласкае. Забеляза ли, че писмото му е на гръцки, като онова, което ние му изпратихме с татуираната глава? Това казва всичко…”

— А! – възкликна Шара с юношески възторг. – Този учител Лонгин е хитър, умее да различи капана…

— Чуй продължението, ако искаш да разбереш: „Рим си въобразява, че е още могъщ, но никога не е бил толкова слаб. Варварите са навсякъде по границите му, чумата сее смърт в градовете, сенатът не постановява нищо. Този нов август е само един човек от легионите. Той знае да се бие, да, но да мислиш, е друго нещо. Той няма стратегия. Тича насам-натам. Днес, василевса Зиновия, ти си най-силната част от империята. Превземи Египет: там се намира най-голямото богатство на Рим. Тогава ще станеш първата августа на империята.”

— Виждаш, че той говори добре – изкикоти се Шара. – Ти също помниш неговите речи.

Нурбел пи дълго, за да прокара всички тези думи.

— Аз помня лесно, управителю. Задръствам паметта си дори с онова, което не харесвам.

— Обаче има истина в твърденията на учителя Лонгин. Казват, че без египетското жито Рим няма да може да се изхранва.

— Мечтите винаги са обвити с измамни истини.

— Безмилостен си, господарю Нурбел. Не вярваш ли във величието на нашата Зиновия?

— Напротив, вярвам в него колкото теб, приятелю Шара. Зиновия вече е велика. Тя е Алат. Тя е василевса, палмирска царица. Тя е всичко онова, което ние знаем и обичаме… Да я подтикнеш да стане августа на Рим, управителю, значи да не вярваш вече в нейното величие. Значи да се разболееш като римляните от славолюбие, а тази болест разлага тяхната империя.

— Хм, да… Разбира се – измърмори през зъби Шара. – Ти казваш мъдри думи. Обаче ако Всепрославения и ти самият бяхте проявили мъдрост, нямаше да подкрепите Зиновия, когато тя реши да се сражава с Шапур. Всички заявяваха на всеослушание, че това е лудост. Освен вас двамата. Вие казвахте: това е Зиновия, тя може всичко. При все това вие не знаехте нищо и рискувахте много. Учителят Лонгин просто постъпва като вас. С неговата младост и с неговото познание.

Нурбел се съгласи, въздъхна и цъкна с език.

— Не само гъркът е хитър и умее да защитава идеите си, управителю. Обаче ти имаш право. Не е достатъчно да си мъдър, за да искаш да вървиш след Зиновия.

— Тогава?

— Тогава ще вървя след нея! Обаче както някой слепец знае, че се приближава към пропастта. Когато Зиновия щеше да се сражава с Шапур, зад нея бяхме Всепрославения и аз. Ние знаехме също така какво значи война. Познавахме и своите сили, слабости и възможности. Гъркът не знае нищо. Той иска аз да подготвя кавалерия от бронирани конници под претекст, че римляните все още не притежават такава. Същата, като тази на Шапур, когато го победихме. Римляните трябвало да се страхуват от нас, както се страхуваха от персите. Чудесна идея! Гъркът е философ, не воин. Той смята, че най-тежкото е най-силно. Заблуждава се. Обаче Зиновия го слуша. Той отваря устата и на нея все едно мед й капе на сърцето.

Шара погледна Нурбел внимателно.

— Заради този спор ли те намирам тук сега? И през последните дни, когато празнувахме завръщането на Зиновия от арабската й кампания, ти не беше с нас?

С пръстите на крака Нурбел удари един дълъг и плосък кожен сандък, сложен до масата.

— Не, ходих при персите да търся подарък за нашата царица. Скоро ще станат десет години, откак ги победихме заедно за пръв път. Това заслужава съвсем специален дар.

Управителят понечи да попита какъв би могъл да бъде този подарък, но лъчезарната усмивка, която озари внезапно лицето на стария воин, накара мисълта му да се отклони.

— Може да ме сметнеш за твърде неделикатен, господарю Нурбел, но аз винаги съм смятал, че ти изпитваш към нашата царица… да кажем, привързаността на един мъж към една жена.

— Не по-малко от теб, управителю.

— О, не е така, приятелю Нурбел. На моята възраст това е невъзможно! А ти, колкото и да си остарял, твоите блянове не са като моите!

Те се засмяха едновременно.

— Спомням си първия път, когато я видях да язди кон с лък в ръката. Очите ми никога не бяха виждали нещо толкова красиво. Тя беше годеницата на Всепрославения, аз наведох очи, както бях длъжен. Обаче още усещам ударите, които красотата й нанасяше по гърдите ми.

Те спряха да говорят. Жреците от храмовете обявяваха на висок глас края на даренията.

— Тя вече не е онова младо момиче – подхвана отново рязко Нурбел. – Тя е жена, която скоро ще стане на трийсет години, и красотата й е от онези, които внушават уважение. Обаче, както ти казваш, гъркът не е на възраст, когато на женската красота се гледа само като на божие творение. Без съмнение той я вкарва в леглото си в своите сънища.

— А, ти също си мислил за това.

— Всички си го мислят. Обаче всички се лъжат. Те не я познават достатъчно. Зиновия няма да иде в неговото легло, нито в нечие друго.

Шара поклати глава, очите му се свиха.

— Ревността не е добра другарка, приятелю Нурбел.

— Не се заблуждавай. Аз не ревнувам.

— Хм…

— Не. Не ревнувах, когато василевсата беше съпруга на Всепрославения. И продължавам да не ревнувам. Аз познавам сърцето на Зиновия. Онзи, който знае какво крие то, вече не може да ревнува.

— При все това, вижда се, че учителят Лонгин й харесва. И не само заради красивите му приказки.

— Той й харесва, защото я откъсва от нейното нещастие.

— От нейното нещастие? Какво искаш да кажеш?

— Всички вие, истината ще ви избоде очите и вие не я виждате, управителю. Зиновия е нещастна. Гъркът, битките, времето, което прекарва със сина си Вабалат, промените в града, всичко това се случва само по една причина. Тя иска да се откъсне от нещастието, което я чака всяка сутрин, като се събуди.

— Но за какво нещастие говориш? И откога така…?

— След смъртта на Всепрославения.

— А…

— Не, на грешен път си.

Странна светлина помрачи очите на Нурбел.

— Зиновия много обичаше Всепрославения. По свой си начин. Но не, нейното нещастие не идва от неговата смърт. Не ме питай откъде идва тогава. Не знам повече от теб. Но то е тук. По-издръжливо от всички брони.

Управителят остана за миг вглъбен в мислите си, а лицето му внезапно стана по-сбръчкано, по-мрачно.

— Какво ще стане тогава? – прошепна той.

— Война с Рим, приятелю Шара. Това е най-голямото развлечение, което Зиновия може да си достави. Точно затова тя толкова внимателно слуша гърка. И точно затова аз не му противореча.

— Дори ако това ни води към катастрофа?

— Какво значение има това за нас, управителю? Ти си живял достатъчно, за да знаеш какво място ще заемеш при боговете, а аз, те няма да ми се сърдят, ако умра в битка срещу Рим, за да откъсна моята любима царица от нейното нещастие.

≈ 26 ≈

БОСРА

Вътре в укреплението дълбоката нощ беше надупчена от огньовете на римския лагер.

От време на време часовите се разхождаха непринудено по маршрута от обичайната си обиколка. Те ходеха без щитове и понякога – без каски. Всичко беше спокойно.

Единствените шумове идваха от каракалите и хиените, които понякога подгонваха някоя плячка. Тогава войниците напрягаха слуха си. Усмихваха се, щастливи от развлечението, което им осигуряваха, наблюдаваха надбягването и борбата в тъмното и чакаха пронизителните крясъци на агонизиращите зайци или язовци.

Понякога само шумоленето на крилете на някой сокол в нощта караше мракът да потрепва. Той отнасяше в ноктите си чучулига или гълъб.

Час преди зазоряване петдесетина легионери излязоха безшумно от палатките си. Те се промъкнаха крадешком един след друг по алеите. Всички се стараеха да не дрънкат с броните и оръжията си. Срещнаха се до складовете за зехтин и зърно, опразнени предната вечер от непрестанната върволица от кервани, заминаващи за Кесария.

Там ги чакаше мъж, облечен с дълго наметало с качулка и с покрита лампа в ръка. Тъмнината не позволяваше да се различат чертите му. Всеки от легионерите обаче знаеше името, силата и страшното му лице.

С еднакво ревностно уважение те дойдоха да коленичат пред него. Един по един, след като прошепваха кратка молитва, те целуваха ръката, която им поднасяше свещеното парче хляб – къс от тялото на Исус Христос.

После, без да каже нито дума, мъжът им посочи, сложени на скрито в складовете, торби. Те откриха в тях наметала, туники и отличителни знаци на палмирската армия. Само за миг смениха легионерските си униформи и станаха войници на василевса Зиновия.

След това, мъжът, все така мълчалив, ги поведе из лабиринта на градските улички. Те притичваха на отделни групи. По плочите и прашните улици техните сандали не предизвикваха повече шум от лекия ветрец, които беше задухал с появата на първите проблясъци на деня.

Мъжът с наметалото ги събра на квадратния площад на форума. Трябваше да даде само една мълчалива заповед. Всеки знаеше какво да прави.

Те се хвърлиха на групи в храмовете. Вратите на светилищата на Непобедимия Бог Слънце, на Юпитер, на Кибела и Юнона бяха разбити едновременно. С гняв, на който нищо не можеше да устои, фалшивите палмирски войници събориха купите за дарове, жаравите и пепелта на жертвениците. Счупиха статуите от мрамор или дърво, изскубнаха факлите, за да подпалят платнищата. Като хвърлиха мебелировката в жаравата и разрушиха фреските по стените с всичко, попаднало им под ръка, те си деряха гърлата и пееха псалми с все сила. За миг божиите палати бяха осквернени и разрушени.

Събудените внезапно жреци, жрици, прислужници едва успяха да извикат от ужас, преди да бъдат заколени. Някои се бориха в храма на Юпитер. Те бяха избити с копието, което миг преди това подпираше свещените символи. Слугините на Кибела, паднали на колене, за да молят за прошка, бяха обезглавени.

Нямаше милост за никой – нито мъж, нито жена, нито свещен предмет. В храма на Непобедимия Бог Слънце мъжът с наметалото лично свали златния диск от олтара. В един сандък стояха печатите на Валериан Август, който преди десет години тук се беше врекъл на своя бог. Той ги хвърли в огъня, който опустошаваше вече склада за дарове.

И когато пламъците облизваха сводовете и скелетата на храмовете, първите жители притичаха на форума, за да чуят стенанията на умиращите. Поразени от онова, което откриха, те можаха да видят само как войниците бягат през глава навън от горящите храмове.

Предвождани от мъжа с наметалото като от злокобна сянка, палачите се устремиха в съвършен ред към Западната порта.

Там часовите, изтръгнати от вцепенеността на дългото будуване, смаяни, че откриват нападателите вътре в самия град, дори не помислиха да се отбраняват. На единствения, който реши да поднесе рога си към устните, му отсякоха ръцете, преди едно копие да го прониже в корема. Останалите умряха по-бързо.

Все пак от околните къщи се чуха викове, но гредите, затварящи портата, вече бяха вдигнати, пропускайки убийците. Чакаха ги коне. Те изчезнаха по пътя за Кесария, докато съвършено бялото на разсъмване небе още не беше посрещнало слънцето.

Едва по-късно, в развалините на храма на Кибела, откриха тялото на един от палачите, смачкан от една статуя. Под палмирската туника и ризницата, които жителите на Босра разкъсаха яростно, откриха сребърната риба на християните.

≈ 27 ≈

РИМ

Улпия излезе от банята и преодоля грациозно всяко стъпало на басейна. Нежните и внимателни робини я увиха с кърпа. Тя каза няколко думи. Младите момичета се засмяха гръмко, придружавайки я до постелята за отдих.

Скрита зад един параван, Клавдия не я изпускаше от очи. Срещу два златни динара собственичката на дома й беше предоставила скривалището и уверението, че няма да я безпокоят. И сега, без да мръдне, тя дебнеше Улпия.

Робините мажеха своята господарка с благоуханни масла. Една от тях оглаждаше и лъскаше ноктите й. Всички те не спираха да бърборят весело. От време на време Улпия пускаше някоя шега, незначителна дума, упрек. Показвайки се внезапно от преддверието на стаите, едно младо и красиво момче влезе в банята. Лицето му беше нежно, устните добре очертани, беше русо като гот или като някой ангел. Красивото му тяло беше покрито само с раираната препаска на робите.

То донесе дълъг поднос, на който Клавдия мерна бижута. Златна огърлица с малки пандантиви от берил, обеци във формата на чепки грозде и един аметист в златен обков във формата на сърце, като брошка. Улпия ги вдигна и започна да ги подмята между пръстите си, всеки от които вече беше накичен с по един пръстен. Одобри избора и дари момчето с нежна, недвусмислена милувка по бузата. То отиде да подреди бижутата на масата с инкрустирана табла, която се намираше до висока стойка. На нея висяха туника със стихар*, бродиран с коприна и перли, и черно бельо.

[* Дълга права одежда, подобна на риза, която покрива цялото тяло, има отвор за главата и две цепки отляво и отдясно на хълбоците. – Б.р]

Клавдия очакваше всеки момент да се случи нещо странно, чудновато. Да долови някой жест, някоя дума на Улпия. Идиотски и неуместен смях или безумно гневно избухване. Но дори в начина, по който съпругата на Аврелиан беше благодарила на готския роб, нямаше нищо необичайно. Улпия се държеше като човек със здрав разум. На Клавдия дори й се струваше, че пред нея е сладката, нежната Улпия от едно време, невинната Улпия, която я беше забавлявала в Никополис.

Тази стара лисица Пулиний изглежда беше прав. Пет дни по-рано тя беше получила писмо от стария секретар, което я уверяваше, че е срещнал Улпия, преди да напусне Рим, и установил, че тя отново била с разсъдъка си. Това писмо съдържаше и много други приятни изненади:

„Скъпа и красива Клавдия, ето вече почти една година, откак цезарят отстъпи пред твоя брат, а ние все още не сме те видели край него. Това ни липсва – на него, на мен, на префект Максим. Нека не ти се стори странно, че откриваш тези думи, написани от моята ръка, а не от тази на твоя брат. Гордостта на Аврелиан може да се сравнява само с обичта му към теб. Ти знаеш, че току-що посочих двете достойнства, които той цени най-високо. Извън любовта към империята, но това се разбира от само себе си.

Както можеш да отгатнеш от тези думи, аз съм заедно с двамата мъже, които са ти най-скъпи и на които твоето отсъствие тежи. Причината за това е проста. Луций Аврелиан най-после ще сложи лавровия венец и всички дунавски легиони ще го поздравят като новия август. Това ще стане през следващия месец в Сирмиум, вашият роден град.

Този велик миг беше отложен от твоя брат под глупавия претекст, че смъртта на стария август – Валериан, не беше доказана. Най-после обаче аз го убедих. Самият сенат го призна за август. Така че ето я целта на това писмо: ела! Ела да се присъединиш към нас, присъствай, скъпа моя Клавдия, на този велик ден. Време е твоята красота да освети пред всички могъществото на твоя брат.

Предполагам не се съмняваш, че аз настоявам за това, воден както от любов, така и поради една конкретна причина. Аврелиан не може да диша добре без теб. Задачите, които го очакват, ще изискват от него да бъде спокоен и с трезв разсъдък. И едното, и другото зависят от теб. Ти го знаеш. Откак той те принуди да стоиш далеч от очите, както и от сърцето му, той не е същият. Аврелиан Август ще трябва да стане син на боговете.

Нека моята откровеност не те скандализира. Това е откровеността на старците, които вече няма от какво да се страхуват. Аз съм се вкопчил в живота само за да видя Аврелиан в блясъка на титлата му. Това е моят дълг към Рим. Но днес ти трябва да ми помогнеш.

Ела, скъпа Клавдия. И доведи със себе си Улпия. Нейното умствено здраве вече не дава повод за никакво безпокойство. Аз можах да се уверя в това, преди да напусна Рим. Нейните чудновати луди страсти са отминали и аз отгатвам у нея силната надежда да си върне полагащото й се място до Аврелиан. Тя ще остане пред погледа на легионите и народите на империята толкова, колкото ти сметнеш, че би било полезно присъствието на една съпруга.”

О, какво щастие й достави това писмо!

Аврелиан Август!

Август Луций Аврелиан, най-сетне, най-сетне!

След толкова години, толкова битки и разочарования! Почти едновременно тя беше научила за убийството на Галиен Цезар и беше получила това писмо от първия секретар.

Тя разгадаваше в него всички хитрости, всичко, което тази лисица Пулиний премълчаваше. Това сближаване с нея заличаваше отведнъж годините на унижение и на самота, които Аврелиан я беше принудил да преживее.

Насладата, която изпитваше от предстоящото могъщество, предизвикваше леко парене в корема й.

Да, тя ще накара Улпия да я придружи. Тя изглеждаше в състояние да го направи. Сигурно няма да бъде трудно да я убеди. Това беше хубав съвет. Сладката Улпия, нежната съпруга ще накара злословниците и завистниците, които няма да липсват, да млъкнат. А това не би се случило, ако тя застанеше сама до брат си.

И под слабата сянка на скъпата Улпия щеше да дойде времето за царуване.

Пулиний беше разбрал и казал истината: Аврелиан не умееше да диша без сестра си. Без нея той не изпитваше нито възторг, нито покой. Още по-малко щеше да успее да царува без нейната ръка и нейното присъствие.

О, колко опияняващо и едновременно леко беше да се мисли за идните времена. За най-после настъпилото време на сила и могъщество. За прекрасното време на властта, която единствено боговете и императорите упражняваха в зависимост от прищевките си!

Улпия извика леко, когато я съзря на прага на банята. Тя скочи изведнъж от постелята си за отдих – както си беше съвършено гола и лъщяща от благоуханното масло.

Това развесели Клавдия. Тя протегна успокоително ръце.

— Улпия! Извини ме, че те уплаших, мила моя! Исках да те изненадам. Помолих слугините ти да не съобщават за мен.

Устата на Улпия се изкриви в гримаса на детинско смайване. Лицето й беше също толкова бледосивкаво, както й облещените й очи. Тя отстъпи към басейна, притиснала ръце и юмруци към гърдите си, прикривайки ги свенливо, оголвайки същевременно ханша и нежния си пубис. Една робиня се приближи пъргаво, за да й метне кърпа върху раменете.

— Улпия! – провикна се отново нежно Клавдия. – О, извини ме! Не смятах, че ще те изплаша толкова.

Улпия си прехапа устните, животът полека се върна в погледа й. Тя дойде на себе си, почервеня.

— Колко съм смешна! Аз трябва да ти се извиня, Клавдия!

Тя се изкикоти, надсмивайки се над себе си, дишането й се успокои, докато стискаше ръката на една слугиня.

— О, да, действително ме уплаши… Каква идиотка съм. Как се уплаших само!

Тя прихна да се смее. Беше мила, изглеждаше напълно нормална.

— Беше глупаво от моя страна – призна Клавдия. – Трябваше да предположа. Ти толкова отдавна не си ме виждала.

Улпия се съгласи, изчервявайки се, красива в невинността, която излъчваше.

— О, да, аз… Помислих, че виждам призрак.

Тя пак се засмя, този път съвършено уверена в себе си. Дяволита гримаса се очерта на устните й. Лицето и тялото й се отпуснаха, тя отблъсна робините и се хвърли в ръцете на Клавдия, без предупреждение. Прегърна я с детински порив, притисна я към голото си и благоуханно тяло, целуна очите й, притисна бузата си към нейната.

— За щастие, това не е вярно – измърка тя. – Това наистина си ти. О, Клавдия, колко съм щастлива! Какво удоволствие е да те видя най-сетне.

Те преплитаха целувките и смеха си още известно време, после Улпия заповяда да я облекат, да й дадат бижутата и да донесат плодове, напитки и възглавници в триклиниума.

Радостна, възбудена като дете, което открива отново изгубената си истинска и добра приятелка, тя повлече натам Клавдия. И Клавдия нямаше как да не се почувства малко развълнувана от това. А и малко засрамена също, заради времето, през което я беше дебнала. Тя я хвана за ръката и я притегли към себе си, както го правеше едно време. Дланта й притисна тила на Улпия, повдигна лицето й. Клавдия допря нежно устните си до тези на снаха си.

— Аз също съм щастлива да те видя отново!

Силна тръпка премина по гърдите на Улпия. Внезапно тя се облегна толкова силно на Клавдия, сякаш всеки момент щеше да се свлече на земята.

— И толкова доволна, че те намирам в такова добро здраве. Ти си права. Трябваше да дойда по-рано. И двете бяхме в Рим като две блуждаещи души… В действителност бях също толкова самотна, колкото и ти вероятно си била. И повече може би. И после, вярно е. Страхувах се, че ще те заваря още… сърдита.

Тя едва не каза думата луда, но успя да се поправи в последния момент. Погледът на Улпия проблесна. Тя се отдръпна, изчервявайки се, станала отново сериозна, сякаш вълната от чувства беше отминала.

— Да – съгласи се тя малко притеснена. – Аз невинаги бях мила с теб… Невинаги бях „нежната Улпия”!

Клавдия я последва в триклиниума – малко помещение, където доближените легла за почивка очертаваха буквата V, свлече се засмяна върху най-близките възглавници и си взе слива от купата на масата.

— Ако си мислиш за онези ужасни плочки за правене на магия, които ти беше написала – каза тя непринудено, – оловото им се е разтопило отдавна! И моят гняв заедно с него.

— О, Клавдия… Каква глупачка бях!

— Голяма глупачка. Как се беше настървила срещу мен! Но ти си извинена, кълна ти се. Забравено е.

Улпия й се усмихна благодарно. Но лицето й изведнъж се превърна в уплашена маска. Тя отвори широко очи, скривайки бузите си с пръсти, отрупани с пръстени.

— Клавдия… Нали не си дошла да ме видиш, защото… се е случило нещо ужасно с Аврелиан? О, не! Нека боговете ми помогнат!

Клавдия се засмя нежно.

— Не, не! Не, точно обратното! Твоят съпруг ще бъде избран от легионите в средата на ноември. След месец, красавице моя, ти ще бъдеш Августа! Тази новина ти нося.

* * *