Unknown

СИСОГОДОН

Зиновия спа още два дни и две нощи. Притеснението вцепени целия лагер. Воините не смееха вече да погледнат към женските палатки, нито дори да произнесат името на Алат. Нурбел стоеше с наведена глава. За първи път в живота си той не знаеше как да се бие или как да ободри Всепрославения. В средата на втората нощ той дойде на свой ред да види Зиновия.

Влезе тихо. Съпругата му си почиваше точно както Нурбел му го беше описал: по гръб, със стегнати от широка превръзка гърди. Беше по-бледа, отколкото някога я беше виждал, с притворена уста, от която излизаше едва доловим дъх.

Той не каза нито дума, докато я съзерцаваше, но си помисли колко красива си оставаше Зиновия въпреки бледността, въпреки превръзката и блестящите от треската слепоочия. Красота, която никога не беше държал в ръцете си. Но която, отпусната от болестта, вдъхваше не толкова желание, колкото почтителна боязън.

Все така мълчалив, той се доближи до постелята, плъзна дланта си над лицето на любимата си съпруга, без да я докосне. Не смееше да я пипне, но искаше да усети топлината на този живот, който му беше станал толкова скъп.

Когато вече излизаше от палатката, Ашему, коленичейки със смирение, заговори:

— Твоята съпруга ще живее, Всепрославени!

Великият Оденат сведе очи към нея. Очи, в които нищо не можеше да се прочете.

— Зиновия ще се събуди – настоя Ашему. – Утре тя ще отвори очи, знам го.

Всепрославения не попита как, нито откъде дойката беше толкова сигурна. Той излезе от палатката и извика Дина при себе си. Когато тя дойде, той огледа внимателно нейното изтощено от будуванията лице, погали бузата й. Жест, подобен на онзи, който беше загатнал над лицето на Зиновия. Но този път докосна нежната кожа на младата конкубина.

— Защо египетската дойка е толкова сигурна, че Зиновия ще се събуди?

Дина се поколеба, преди да каже истината:

— Защото тя е като мен. Не може да си представи, че боговете няма да ни я върнат.

Всепрославения разбра колко беше ужасена тя. Той поклати глава, леко усмихнат.

Дина прошепна:

— Тя трябва да живее, за да стане детето на Всепрославения нейно дете и всичко, което предсказа, да се изпълни.

Оденат не отговори. Той накара Дина да легне до него на царската постеля. Взе тънката й ръка във войнишкия си юмрук и остана с отворени очи до разсъмване.

Когато мъчителната тревога или тъгата не даваха на Дина да си поеме дъх, пръстите на Оденат леко се свиваха. Той я държеше, както удържат някое дете, което се кани да падне от високо.

Дали страхът беше накарал Ашему да говори, или уменията й на дойка, но тя се оказа права.

Зиновия се събуди при първите утринни зари, докато слънцето беше още червено и огромно над платата на пустинята. Тя се учуди и обърка за миг, като откри съсипаното от тревога лице на Ашему. Опипа плата, който пристягаше раната й.

— А, още си е там – прошепна тя учудена и разочарована.

Ашему залитна и повика слугините едва чуто. Толкова дълго сдържани, сълзите най-после потекоха, освобождавайки гърлото й. Тя извика високо. Отвън помислиха, че съобщава най-лошото. Обаче слугини изскочиха от платката. Зиновия беше будна! Алат беше жива!

* * *

Настана радостно объркване. Воините се струпаха пред палатката и заплашваха да я обсадят. Ашему дойде на себе си, възстанови реда, убеди Нурбел и Всепрославения да почакат до вечерта, за да посетят Зиновия. Тя нямаше да отлети, нито да заспи отново веднага, а имаше нужда от спокойствие, както и от грижи, които не можеше да се извършват пред мъже.

Дина също трябваше да прояви търпение. Слънцето вече печеше силно върху платнищата на палатката, когато тя можа най-после да седне на леглото на Зиновия. Поглъщаше я с очи и не беше в състояние да произнесе нито дума. Беше чакала толкова дълго този миг, че погледът на Зиновия, все така остър, както преди раняването и дългия й сън, я стресна.

Зад гърба й Ашему се раздразни от нейното мълчание.

— Добре де, няма ли да й кажеш?

— Какво да ми каже? – попита Зиновия унесено.

Дина сключи ръце на корема си.

— Вече четири луни моята кръв не е текла.

— О!

— Четири луни! – подигра се Ашему, разтривайки подчертаните си с туш очи. – Четири луни и нито ти, нито Всепрославения да не забележите! Освен войната, нищо не ви интересуваше.

Зиновия не обърна внимание на сарказма и се усмихна нежно. Дина сграбчи ръцете й и ги постави върху корема си.

— То ще бъде твое, колкото и мое.

Зиновия одобри.

— Разбира се, че ще бъде нейно, колкото твое – намеси се Ашему. – Но не те съветвам да се хвалиш с това, момичето ми. То ще трябва да бъде най-вече сина на великия Оденат и на неговата съпруга Зиновия.

— Мислиш, че ще бъде момче? – попита Дина, без да се смущава.

— Ако не бъде момче, единственото, което ще ти остане, е да се скриеш на края на пустинята – отвърна Ашему.

Зиновия се завъртя с болезнена гримаса настрани. Тя сложи глава в скута на Дина, целуна корема й през плата. Тази толкова рядка проява на нежност свари Дина неподготвена. Тя се поколеба дали да погали Зиновия по слепоочията, които полека се освобождаваха от треската.

— Добре – прошепна Зиновия с безизразен глас. – Добре е, че носиш живот. Момиче ли, момче ли, аз ще бъда щастлива. Толкова кръв е имало по ръцете ми, толкова смърт, че имам нужда от малко нов живот.

— За това, да! Време е да си дадеш сметка за това.

— И двете ще имаме голям корем – разсмя се Дина.

* * *

Ашему се засмя.

— Със сигурност! Ще й пъхнем възглавници на корема, ще носи широки туники и никой няма да се съмнява, че е бременна. Но вече няма да можеш да се показваш с тази страхотия, Зиновия! – възкликна Ашему, посочвайки броните, изправени зад леглото. – Една бременна съпруга не може да воюва.

Зиновия не отговори веднага. Дина отгатна, че тялото й отново се беше вцепенило. Тя каза спокойно:

— Ашему има право. Впрочем ти повече не можеш да воюваш. Трябва да се лекува раната ти.

Зиновия се отдръпна и се върна на мястото си в постелята. Лицето й казваше всичко, което тя премълчаваше. Като че в отговор отекнаха викове. Струпаните около палатката от сутринта воини се бяха изнервили от жаркото слънце, но нямаха намерение да се отдалечават.

Ашему, раздразнена, заговори:

— А, ето, че пак започват. Алат! Алат! Ще го крещят, докато се стъмни.

— Да – каза Зиновия. – Така е, защото те имат нужда от мен. Като от богиня.

— Богиня! – изсъска Ашему. – Това са мъже. Те ще повярват на всичко, което им кажат. Обаче аз, моето момиче, аз знам коя си ти. И то от първия ден на живота ти! Момиче, което има нужда от почивка сега, и трябва да се държи като истинска жена. Това е истината.

— Тогава ти си сляпа и невежа, дойке – възрази сухо Зиновия. – Аз обещах на Всепрославения, че ще победя персите. Ще изпълня обещанието си. Никой не бива да се съмнява в това. Дори и ти.

— В твоето състояние?

— В моето състояние, да. Нали си тук, за да се грижиш за мен?

Дина стана от постелята, сграбчвайки ръцете на Ашему, за да успокои гнева й. Но изтощената и уплашена египтянка не можеше да бъде укротена.

— Щом е така, нека Изида ти помогне – скръцна тя злобно. – Аз приключих. Не бих могла да те спася от демоните още веднъж.

* * *

Когато слънцето се снижаваше над хоризонта, Всепрославения прати да съобщят, че възнамерява да посети Зиновия. Неговите роби дойдоха да разхвърлят по килимите на палатката розови венчелистчета. За да ги осигурят, те бяха препускали в галоп до градините на Ефрат. Когато земята беше покрита с цветята и техният аромат се разнесе наоколо, Оденат премина през платнената завеса и поиска да го оставят насаме със съпругата му.

За миг вълнението ги притесни. Лицето на Всепрославения показваше толкова ясно щастието му, че това развълнува Зиновия повече, отколкото искаше да признае.

Оденат отпусна могъщите си гърди и попита загрижено:

— Боли ли те?

— Малко. Не си заслужава приказките.

Оденат одобри с кимване на глава и попита още:

— Видя ли своя бог, докато спеше?

Зиновия се вгледа в него учудено. Съпругът й добави развеселен:

— Дина се сети за това. Тя те е наблюдавала много внимателно, докато спеше този безкраен сън. Стигна до заключението, че си била пред Ваалшамин. Несъмнено го е споделила със слугините и вече няма палмирски воин, който да се съмнява в това. Те разказват още, че това е причината за раняването и за комата ти. Няма значение. Нашето желание, на всички ни, е Алат да бъде велика и обичана от боговете…

Очите на Оденат лукаво блестяха. Зиновия се изчерви.

— Този дълъг сън се дължеше повече на неумението на Ашему, отколкото на боговете, Всепрославени. Тя, изглежда, е объркала сиропите, които ме накара да пия, и ме замая повече от копието на персиеца! Ако Ваалшамин ме е викнал при себе си, аз не си го спомням.

Всепрославения отвори уста, за да отвърне. Но вместо това се разсмя силно. Всички наоколо наостриха уши, разбирайки, че великият Оденат възвръщаше доброто си настроение. Това можеше да значи само едно – вече нямаше опасност за живота на съпругата му. Смехът се понесе от уста на уста. Целият лагер изпрати към небето тази радост, която заличаваше мрачните часове.

— Щастлив съм, че още ми казваш истината – каза Оденат, поемайки си дъх.

Зиновия пресрещна погледа му.

— Не ти ли обещах истината?

Оденат се вгледа в нея замислено. Зиновия отгатна, че му се иска да я хване за ръката. Може би дори му се иска да я докосне с устни. Това не я отврати, а само странно я натъжи. Тя също би желала да може за миг да затвори очи, да отпусне нараненото си тяло в силните ръце на този съпруг, който се беше научил да я обича и да я уважава. Уви, в гърдите й продължаваше да стои парче лед, което не й го позволяваше.

Тя каза с цялата нежност, на която беше способна:

— Хубаво е да имаш съпруг като теб, Всепрославени. Щастлива съм да науча, че Дина ще те дари със син.

Всепрославения поклати глава. И възрази много сериозно:

— Не, не Дина ще ме дари със син, а ти.

* * *

Точно на следващия ден пристигна страшната новина. Ашему и Дина още си почиваха, когато Зиновия долови необичайно оживление в лагера. Тя помоли една робиня да отиде да се осведоми каква е причината за този шум. Момичето се върна веднага много възбудено.

— Римският император е пленник на персите!

Зиновия се вцепени.

— Сигурна ли си в думите си?

— Това казват, господарке. Персите са пленили римския император – повтори робинята.

Зиновия остана така стъписана за известно време. Накрая заповяда:

— Извикай още слугини. Без да вдигаш шум.

Тя посочи с поглед едрото унесено тяло на Ашему.

— Вие ще ме облечете, без да будите дойката.

Робинята я погледна ококорено.

— Господарке, превръзката ти…

Зиновия сложи пръст на устните си.

— Говори тихо и се подчинявай.

Подпирайки се върху ръцете на две яки слугини, с гърди, поддържани от стегнатата предпазливо върху превръзката й броня, Зиновия излезе от палатката си, за да отиде в тази на Всепрославения.

Преди да беше направила и двайсет крачки, воините я заобиколиха, оформяйки жив плет, с широко отворени колкото от щастие, толкова и от изумление очи. Чуха се викове, силни като залп от стрели.

— Алат се върна, Алат е непобедима!

Зиновия залепи усмивка на устните си. Болката й прерязваше гърдите. На всяка крачка невидими шипове и клещи я пробождаха отстрани, спирайки дъха й. Но вече не можеше да става и дума за проява на слабост. Воини в брони извадиха саби, за да заудрят по гърдите си, други затракаха с дръжките на стрелите по дървото на лъковете, продължавайки да крещят през врявата:

— Алат е с нас! Алат е непобедима!

Нурбел притича с двуостър меч в ръка. Удряйки с топката на дръжката рамене и гърбове, за да му дадат път, той изскочи пред Зиновия.

— Да не си полудяла? Господи, ще отвориш отново раната, като ходиш така!

— Няма смисъл да ми говориш като Ашему. По-добре ми помогни да стигна до палатката на моя съпруг.

Предизвиквайки буря от приветствени възгласи, Нурбел я взе на ръце. С крайчеца на очите си Зиновия отгатна, че това докосване смути стария воин. Все пак подобна близост им се случваше толкова рядко.

— Ти носиш Алат, а не жена – му припомни тя насмешливо.

Проправяйки си път през разбунената тълпа, Нурбел се престори, че не чува. Всепрославения с обикновена туника и шалвари ги чакаше пред кожената завеса на палатката си.

— На постелята ми, занеси я на постелята ми! – извика той на Нурбел.

Зиновия беше настанена да легне там мъртвешки бледа, с избили по устните и челото капки пот. Всепрославения заповяда да донесат студени компреси, вино и плодови сокове, камилско мляко, фурми и питки.

Нурбел долови нежната и толкова необичайна усмивка, която променяше грубото лице на Оденат. Сведе поглед. Собствените му очи блестяха повече, отколкото трябваше.

— Вярно ли е, че римският император е в ръцете на Шапур? – попита Зиновия, след като пийна вода от сребърна чаша.

Нурбел разказа онова, което бяха научили. Вместо да хвърли легионите си срещу отслабените от победите на Палмира перси, старият Валериан Август избрал да подари на Шапур злато. Без да осъзнава опасността, дори отишъл лично да връчи богатия дар на персиеца. Бил придружен от малобройна охрана. Персите изобщо не се затруднили да го пленят.

— Трябва да си римлянин, за да не отгатнеш капана – каза гневно Нурбел. – Императорът може би е бил силен и хитър в миналото. Но днес е само един изхабен и изкуфял старец.

— Нека боговете бъдат милостиви и да направят така, че да умре бързо – въздъхна Всепрославения. – Ако живее, Шапур ще бъде по-жесток с него, отколкото хиляда демони.

— Какво правят римляните, за да освободят императора? – попита Зиновия.

— Нищо!

Нурбел поглади брадата си, подсмихвайки се отвратен.

— Това са днешните римляни. Те бягат толкова бързо, колкото ги държат краката. Бягат към Емеса, докато Шапур ще бъде скоро в Антиохия, избивайки и грабейки както той знае да го прави, когато има пред себе си само слабаци. Римляните получиха онова, което заслужават.

Сега бяха узнали, че прокуратор Макриан, вместо да помогне на Валериан, беше побързал да вземе властта над легионите в Ориента, за да бъде провъзгласен за август, узурпирайки безсрамно титлата. Той от години управляваше парите на империята от Антиохия до Палмира. Никой нямаше илюзии по отношение на него.

— Змии и скорпиони, лъжи, притворства и предателства – ето от какво е направен Рим! – каза Нурбел. – Империята е твърде старо дърво. Неговите корени са изгнили, а клоните му са твърде дълги. Не бива нищо повече да се очаква от Рим. За какво победихме три пъти този плъх Шапур?

Оденат вдигна успокоително ръка.

— Една спечелена битка никога не остава без последствия. Валериан не е глупак. Паднал е в капана на персиеца, защото е бил предаден от онези, на които се е доверявал.

— Какво смяташ да правиш сега? – попита Зиновия съпруга си.

Нурбел отговори вместо него:

— Защо да се бием още срещу персите? Да се върнем в Палмира. Градът и твоят син имат нужда от присъствието ти, Всепрославени, повече от римляните. Зиновия ще може да лекува раната си на малко по-уютно място.

— Ние също сме Рим, Нурбел. Аз съм член на сената.

— Извини ме, Всепрославени – заинати се Нурбел, – но ти не си стъпвал в Рим и с върха на ботуша си!

— Аз се заклех във вярност на императора пред боговете! Великият Оденат не се отказва от думата си. И щом Шапур унижава императора, ще се изправи пред мен. Да не искаш да станем като римляните и да бягаме, забравили дълга си?

Тонът беше язвителен. Нурбел наведе глава огорчен, с все по-потъмняващи от упрека мургави бузи.

Всепрославения се обърна към Зиновия.

— Обаче Нурбел е прав за едно нещо. Трябва да се възстанови редът в Палмира. Предателството на Макриан засяга собствения ми дом. Узурпирайки титлата август, Макриан взема властта над всички легиони в Ориента…

— А! – изпъшка Зиновия. – Ето защо префект Аелий толкова държеше да остане в Палмира, вместо да ни последва срещу персите!

Всепрославения се съгласи с пронизителен смях.

— Да, ние бяхме не по-малко слепи от стария Валериан! Забавлявахме се, като си мислехме, че префектът е твърде малодушен, за да се бие срещу Шапур. Обаче неговият господар Макриан вече е замислял предателството си.

— И точно затова твоят син Хайран побърза да се присъедини към него в Палмира, когато скъпата му леля Офала вече не беше тук, за да го защитава от твоя гняв – прошепна Зиновия презрително.

Всепрославения замълча, както и Нурбел. Не беше нужно да продължават. Всяка част от пъзела вече беше на мястото си.

Шапур можеше да разруши Антиохия, както бяха свикнали да правят персите, оттегляйки се с хиляди роби, след като плячкосат града. На узурпатора Макриан му беше все едно. Търговските пътища, чрез които забогатяваше, не бяха прекъснати. Той държеше Емеса, египетските пътища, пристанищата и най-вече, благодарение на префект Аелий, Палмира.

Оденат изобщо не се съмняваше, също както Зиновия и Нурбел, че Хайран с радост се продава на римляните. Така той би могъл да узурпира титлата на баща си, която желаеше от толкова време. Той щеше да затвори портите пред лицето му, да забрани на Оденат и Зиновия да влязат в Палмира. Щеше да се наложи дълго да обсаждат града и да разрушат голяма част от него, за да го прогонят оттам. Хайран знаеше, че Всепрославения никога няма да извърши подобно нещо.

— Защо боговете ме карат да се срамувам заради син като този? – попита Оденат искрено учуден.

— Боговете още не са решили – отвърна Зиновия усмихната.

* * *

— Не бива да се настъпва нито срещу Шапур, нито срещу Палмира – заяви тя, – а към Емеса и римляните.

— Срещу римляните?

— Да, срещу легионите на узурпатора, Всепрославени. Ти го каза: Макриан и неговата клика са просто предатели! Ние трябва да настъпим срещу тях, преди те да успеят да възстановят силите си.

Нурбел изсвири през зъби:

— Това няма да бъде по-лесно, отколкото беше битката ни срещу персите. Доколкото знам, поне четири легиона са приветствали Макриан.

— Той е купил тяхното покорство, не тяхната смелост – възрази Зиновия. – Колко струват думите на един фалшив август пред армията на великия Оденат, която победи бронираните коне на Шапур? Освен това Всепрославения ще разгласи преди битката, че е верен на Валериан Август, а не на узурпатора Макриан. Ако командирите от тези легиони притежават все още малко чест, те ще се подчинят на палмирския цар, без да се бият.

Оденат се спогледа с Нурбел. Онова, което Зиновия не казваше, беше, че легионите, както и целият Ориент, бяха чули името на Алат. Воините се възхищават на победителите… и предпочитат да се присъединяват към тях.

— Това би било възможно – допусна Всепрославения тъжно, – ако римляните не знаеха също така, че ти си ранена и че Алат няма да е начело на моите воини.

— Ликвидирането на Макриан няма да попречи на Хайран да се затвори в Палмира, за да ни попречи да се върнем в града – добави Нурбел. – Той е достатъчно луд, за да се заинати…

— Тогава Хайран и неговият префект се заблуждават, също както и римляните.

Нурбел и Всепрославения погледнаха Зиновия неразбиращо.

— Ти, Нурбел, ти можеш да се завърнеш в Палмира с твоите камилари още тази нощ. Ако го направиш бързо и без много шум, изненадата ще бъде най-голямата ти сила. Хайран и неговият префект са самонадеяни глупаци. Градът ще бъде в ръцете ти, преди те да се усетят. През това време ние ще тръгнем към Емеса, Всепрославени. Ще бъда до теб, както бях през всички предишни битки.

— Не думай! – провикна се Оденат. – Твоята рана няма да ти позволи да яздиш още много дни, дори седмици…

— Моята рана не е важна. Ние трябва да ударим сега.

— Не! Това означава да те убием.

— Всепрославени, Алат трябва да върви пред твоите воини.

— Не пренебрегвай болката или пред Емеса ще се яви една умираща Алат! Ще те изгубя и ще изгубя битката, защото палмирските войници ще решат, че боговете ме изоставят.

Зиновия сграбчи ръката на съпруга си и я постави на гърдите си. Допирът го накара да потръпне.

— Довери ми се. Ако се налага, ще пътувам в колесница или каруца първите дни. Ще имам достатъчно време да се лекувам, когато завладеем Емеса.

Оденат пак поклати глава, уплашен от безумното упорство на Зиновия. Тогава, облягайки се на ръката му, тя се изправи, без изобщо да трепне.

— Ти ще ми помагаш, както ми помагаш в този момент – каза тихо.

След това си пое дъх, погали със свободната си ръка червената кожа на бронята си, която притискаше превръзката й.

— Както знаеш, има и друга причина, заради която трябва да се нападне незабавно Макриан и ти да се превърнеш в най-могъщия цар на Ориента.

Оденат, също както и Нурбел, смръщи вежди.

— Зиновия скоро няма да може да носи бронята си, нито да воюва. Коремът й ще бъде голям. Тя ще трябва да създава живот, вместо да го отнема, и да подари син на царя на Палмира.

≈ 9 ≈

СИРМИУМ

Юлия Корделия подреди с точни жестове тамяна върху жаравата. Ароматен дим се издигна от бронзовите купи. Жрицата застана с лице срещу огромния златен диск, закачен над олтара. Протегна ръце, изпъчи гърдите си, затвори очи и отметна назад главата си. Закачените със златни игли за белите й коси воали се разстлаха зад гърба й. Тя остана неподвижна, задържайки тялото си в тази дъга, подобна на съвършена статуя на посрещането.

В горната част на храмовия свод от изваяна пукнатина изскочи слънчев лъч. Той заискри по края на диска, заливайки го с ослепително петно. Много бавно, то се разпространи по ръба на диска, стопляйки златото, сякаш се разтапяше в него.

Юлия Корделия не помръдна. Под широката копринена тога в синьо и златисто слабото тяло на великата жрица изглеждаше като направено от дърво. Коланът с пискюли, украсен с двете фигури – на Бога Слънце и на Митра, спираше и без това едва доловимото й дишане. Само устните й потрепваха от едва чута молитва, с която посрещаше с добре дошъл Непобедимия Бог Слънце, Великия Непобедим Бог Слънце.

А самото слънце потъваше невъзвратимо към сърцевината на диска. Полумракът в малката базилика се стопли, лишен от сенките.

Клавдия очакваше да види по лицето на майка си белезите на старост и слабост, които беше открила предишния ден. Дали заради внезапно засилилата се светлина от златото, или заради силното напрежение, което трептеше в тялото на Юлия Корделия, протегнато в тази върховна поза на отдаване на нейния бог, но докато слънцето заливаше гладкия метал на големия диск, за нейно голямо облекчение, тя й се стори също толкова силна и достойна за вниманието на някой бог, каквато я помнеше.

Когато небесното светило най-после заля половината от диска, обагряйки стените със златистите си отблясъци, Юлия Корделия се изправи.

С протегнати напред ръце тя сякаш поглъщаше скъпоценната и силна светлина. Произнесе няколко пъти с дрезгав глас името на бога. Устата й се закръгли и от нея се чу звук, приличащ на колеблива музикална нота.

— Еееооо! Ееееейохооо!

Той се нюансира, стана по-висок, отекна в диска, който му отговори с тържествен отзвук. Клавдия усети как звуковата вълна се блъсна в гърдите й. Потрепването, което толкова пъти я беше обземало като дете, после като младо момиче, когато майка й свещенодействаше, накара коремът й да се свие. Тя се отдаде на това преживяване с удоволствие. Да, майка й още беше в състояние да накара златният диск да пропее!

Юлия Корделия си пое за кратко дъх. Клавдия се остави да бъде носена от гласа на майка си, с неговите чувствени и омагьосващи интонации.

— Еееооо! Ееееейохооо!

Пеенето премина в думи, които се разтваряха във всемогъществото на слънцето.

— Господарю на огъня! Горящо сърце на живота, изслушай ме. Боже на боговете, чуй дъха на твоята слугиня. Ела в мен, Огнено тяло! Еееооо! Бляскава красавице, чуй жалбата на Улпия, дъщеря на Улпий Кринитий, съпруга на Луций Домиций Аврелиан! О, Господарю на огъня на живота, кажи й присъдата на диска.

Още и още пя Юлия Корделия. После коленичи толкова ниско, че воалите и косата й докоснаха плочите на земята.

Изпаднала в транс, тя затрепери толкова силно, че в един миг човек можеше да си помисли, че невидима ръка я разтърсва, сякаш беше просто някаква платнена топка.

Млади слугини, помощник-жрици в храма, се приближиха, оформяйки полукръг зад нея. На свой ред те вдигнаха ръце към златния диск, повтаряйки гърления звук, който беше надала Юлия Корделия. Базиликата се изпълни с него, отеквайки с всеки свой камък.

Слънчевата вълна потрепери върху гладкото злато на диска. Великата жрица започна да се тресе по-силно. Невидима ръка караше хилавото й тяло да се гърчи ужасяващо. Мъртвешки бледото й лице, опънатата й кожа, която блестеше от пот, станаха толкова красиви, че този път развълнуваха сърцето на Клавдия.

Зад диска се отвори врата. Водена от слугините на храма, с коса, хваната с диадема, украсена със златно слънце, се приближи Улпия. Дълги червени воали скриваха изцяло тялото й. Тя приличаше на окървавен призрак сред искрящата светлина на златото. Слугините я сложиха да легне върху дълга каменна пейка, разположена в сянката на диска.

Едва тогава трансът на Юлия Корделия се успокои, докато зад нея пеенето на слугините ставаше двойно по-силно.

Слънцето покриваше двете трети от диска.

Юлия Корделия загреба с дървена лъжица от тавата с тамян. Разпръсна го в жаравата, преди да заобиколи олтара, за да се приближи до Улпия. Неравномерното дишане на младата съпруга раздвижваше кървавочервените воали, които покриваха лицето й. Взела със себе си нож с бронзово острие, Юлия Корделия ги разряза един по един.

Улпия извика силно от ужас. Понечи да се изправи, да отблъсне великата жрица. Слугините, подредени от двете страни на каменната пейка, очакваха жеста й. Те я хванаха за китките и глезените, натиснаха раменете й, за да я задържат към камъка. С леки резки удари на бронзовото си острие Юлия Корделия разголи гърдите, корема и бедрата й. С облещени очи Улпия издаде дълъг, уплашен стон.

Две млади жрици подадоха един сребърен поднос на Юлия Корделия. Клавдия потръпна като различи върху него тъмнорозовия член на бик.

Сръчно като човек, който сто пъти е повтарял този жест, великата жрица взе мъртвия член и започна да го размахва с широки движения над тялото на Улпия, която затвори очи и отвори уста, за да изкрещи от отвращение, но спря ужасена, когато Юлия Корделия остави члена на бика върху долната част на корема й.

Жриците доближиха една купа. Юлия Корделия потопи ръцете си в нея. Извади ги, изцапани с още топлата кръв на принесеното в жертва животно. С крайчеца на пръстите си тя положи едри капки от нея върху корема на задушената от ридания Улпия.

Потапяйки отново пръстите си в кръвта, Юлия Корделия нарисува с тях там като с четка пресечени линии.

— Еееооо! Еееооо! Ейййоо, Господарю на огъня, о Господарю на пламъка на живота, дай на дланите ми възможността да изпълнят твоите желания!

Без да се интересува от гърчовете на Улпия, тя разтри непоколебимо члена на бика. Кръвта и течностите в него се оттекоха между бедрата на младата съпруга.

Извръщайки се внезапно от полуприпадналата Улпия, Юлия Корделия се присъедини към слугините, които пееха и на свой ред достигаха до транс. Разпервайки ръце, тя постави лепнещите си от кръвта длани върху златния диск. От там се разнесе тръпчива, предизвикваща гадене миризма, която се смеси с мириса на тамян.

— Господарю на огъня! Чуй жалбата на Улпия, о Господарю на светлината, дай й способността да бъде майка!

Юлия Корделия се отдръпна от диска, за да отиде при Улпия. Младите жрици й подадоха две сребърни купички. Едната съдържаше спермата на бика, другата мляко от юница. Без да обръща внимание на сълзите и молбите на своята снаха, тя започна да маже с тях разтърсваното й от спазми тяло.

Това продължи, докато слънцето стигна до края на златния диск и изчезна толкова внезапно, сякаш му бяха отсекли лъча.

Едва тогава Клавдия, както и майка й, дочуха вълнението от улицата, което отекваше из залите на храма. Юлия Корделия завърши, без да мигне, церемонията. Слугините отнесоха заекващата от ужас Улпия към басейн зад базиликата, където щяха да я изкъпят и да я приспят с помощта на подходяща отвара.

Когато вратата се затвори, Юлия Корделия попита със смръщени вежди:

— Какво става навън? За какво е цялата тази врява?

Млади момичета изтичаха към стълбите на храма, където се трупаше тълпа. Едно от тях, ужасено, се върна почти веднага.

— Август е задържан от персите! Варварите са пленили римския император…

— Какво говориш? – извика Клавдия, хващайки я грубо за ръката.

— Това разказват пред храма – увери младото момиче със сълзи на очи. – Валериан Август е задържан от персите на 13 септември.

Клавдия пресметна машинално. Повече от шест дни. Точно преди Аврелиан да напусне Никополис. Новината трябва да е стигнала до Рим по-бързо, отколкото до Сирмиум. Той сигурно вече знаеше. Всъщност цялата империя вероятно щеше да научи новината всеки момент!

Тя потърси очите на майка си. Юлия Корделия поклати глава с още по-дълбоки от умората бръчки, сякаш беше прочела мислите на дъщеря си.

— Боговете решават – прошепна тя. – Слънцето решава за времето, Митра решава за властта. Хората само въплъщават техните желания. Отнася се и за императора.

* * *

Из града и околните села, из цялата империя новината за пленяването на Валериан Август пося ужас и безумие. На групи, мъже и жени, богати и бедни, свободни граждани на Рим или освободени роби, всички се втурнаха към претъпканите храмове.

Там изплакваха ужаса си така, сякаш новият ден не беше настъпил. Някои си чупеха ноктите, чоплейки пътищата, за да се покрият с прах, други си горяха пръстите в огнищата, за да се погребат под пепелта. Жени вървяха, ридаейки, крещейки високо, докато разголваха гърдите си. Мъже си скубеха косите с шепи. Рим беше изгубен. Наказанието на боговете, от което толкова се страхуваха, се стоварваше върху империята!

Нищо, нищо вече няма да може да защити империята от бедствията адови. Чумите, варварите, безкрайните страдания от глада скоро щяха да отворят бездни, в които всички щяха да потънат. Предвестници на злото, мършави, с издрани лица, предсказваха по пътищата и под колоните на храмовете скорошната поява на демони и на невиждани ужаси. Животни, които ядат хора, едновременно змия и лъв, риба и орел, щяха да изтръгнат сърцата и черния дроб на живите. Планини щяха да се размекнат, за да се стоварят върху градовете като нажежена до бяло лава. Водата щеше да бъде отровена. Тя щеше да заври или да замръзне, и то така, че ледът нямаше да може да бъде разбит.

Децата, уплашени от тези страхотии, които им се набиваха в главите от утрин до мрак, смесиха плача си със стенанията на възрастните. С падането на нощта някои посегнаха сами на живота си. Бременни жени се подложиха на какви ли не страдания, само и само да не родят децата си. Накрая, кохорти легионери бяха изпратени да бродят от град на град и из полетата, за да спрат онези, които се възползваха от хаоса, за да разграбят фермите и складовете, преди да ги опожарят, танцувайки от радост.

Веднага щом дойдоха на себе си, Юлия Корделия и жриците й залостиха храма на Непобедимия Бог Слънце, преди тълпата да го обсади. Слугините получиха заповед да не излизат от него под никакъв претекст. Смрачаваше се, но те имаха в складовете за дарове достатъчно храна и напитки, за да издържат няколкодневна обсада.

— Което няма да се наложи – увери Юлия Корделия с усмивка, която й се искаше да изглежда уверена. – Утре всички ще са възвърнали разсъдъка си.

Клавдия, която мълчеше ядосана, одобри с гримаса решението на майка си. Щеше да бъде много непредпазливо да се върнат във вилата. Улпия спеше още, замаяна от дрогата. Нямаше какво друго да правят, освен да изчакат да съмне и тълпата, която бродеше из града, да се успокои.

Обаче безсилието й беше непоносимо. Не трябваше ли точно в такъв момент тя да бъде до Аврелиан?

Рим сигурно беше сразен от ужасната новина. Заговори и удари под пояса вероятно се рояха из Капитолия и сената като червеи в презрял плод. След като преминеше изумлението, а в Рим то вероятно вече беше отминало, хаосът щеше да бъде последван от безмилостна война за върховната власт. Щяха да се разкъсват лакомо, за да хванат лавровия венец, който Валериан току-що беше изпуснал по толкова глупав начин.

Галиен Цезар, неговият син, сигурно вече събираше групите си от сенатори и генерали, станали отдавна негови слуги. Това трябваше да бъде така очакваният от Аврелиан миг, в който той щеше да покаже силата си и да му се противопостави. Но щеше ли да успее да прояви волята и хитростта за това?

Ако можеше да разчита на Максим да защитава Аврелиан от смъртоносните машинации на Галиен или подобните нему! Клавдия знаеше, че брат й е все така по детски слаб, когато се налага да се надлъгва с хитреците!

Да! В момента наистина беше безсилна! О, колко се упрекваше, че дойде в Сирмиум, за да успокои детинските сълзи на Улпия и да открие отчайващата гледка на старостта на майка си!

* * *

През нощта, когато жените вече дремеха върху натрупаните в един ъгъл на базиликата възглавници, през дебелите дървени врати се чу гласът на Аелкан, стария управител.

Юлия Корделия, която не спеше, първа се изправи. По нейна заповед слугините повдигнаха тежките греди, които затваряха вратите. Аелкан се промъкна пъргаво във вътрешността на храма, последван от трима роби, увити като него в пелерини с качулки.

Юлия Корделия го прие студено, с посивяло от умора и напрежение лице.

— Защо трябваше да се изоставя вилата в подобна нощ? Не съм ти го заповядала.

Като отметна назад качулката си, Аелкан каза, без да трепва:

— Мислиш ли, че ще те оставя сама насред това безумие? Има достатъчно мъже във вилата, за да я защитават. Ти, ти имаш нужда от мен тук.

Светлината на факлите придаваше зловещ вид на сенките. Викове, приличащи на животински вой, идваха отвън.

Клавдия видя как младите слугини, противно на своята господарка, поглеждат вече по-спокойно към Аелкан. Въпреки възрастта си, той все още притежаваше силната фигура на голям воин, какъвто е бил, онзи, който беше предал цялото си знание за войната на Аврелиан. Неговата смелост никога не беше му изневерявала и в подобна нощ, независимо от гордостта на Юлия Корделия, той без съмнение беше добре дошъл.

Тя каза:

— Аелкан има право, майко. Ти ще можеш да си починеш, докато съмне. Вече няма никаква опасност.

Юлия Корделия се поколеба. Накрая, с израз на признателност, тя се облегна на ръката на Аелкан и опря чело на коравото му рамо. Вече не притежаваше и частица от силата, която беше проявила по време на церемонията. Тъмните като нощта кръгове под очите й ги правеха още по-дълбоки. Кръвта сякаш вече едва течеше по устните й. Много пъти тази вечер Клавдия бе долавяла треперенето на ръцете или раменете й. От време на време майка й присвиваше клепачите си, сдържаше дъха си, сякаш се изправяше срещу свирепата вълна на някаква болка.

Без да каже нито дума, Аелкан отведе Юлия Корделия в малка стая за почивка зад базиликата. Когато той се върна, Клавдия попита:

— Тя е болна, нали?

Дори старият управител да беше изненадан от безчувствения й тон, той не го показа. По лицето му се четеше голяма мъка.

— От няколко месеца. Тя не иска да го показва, нито да се лекува по друг начин, освен със собствените си сиропи. Но в тялото й сякаш живее някакво животно и с всеки изминал ден поглъща по малко от нея.

Клавдия се съгласи мълчаливо. След като Аелкан даде заповеди на робините и лично провери храмовите врати, тя се приближи до него.

— Ти трябва да ни заведеш в Рим още утре.

Аелкан повдигна високо веждите си.

— В Рим? И защо? Юлия Корделия без съмнение не желае да ходи в Рим. Тя мрази столицата и не е стъпвала там от смъртта на баща ти!

— Аврелиан е в Рим – отвърна Клавдия с нетърпелив жест. – Точно в Рим днес се води битка за властта. Моят брат има нужда от мен. Ще бъде добре също така Улпия и нашата майка да бъдат до него.

Аелкан я погледна така, сякаш твърде бледата жълта светлина му пречеше да види добре лицето й. Но той познаваше Клавдия от прекалено отдавна, за да бъде изненадан от думите й. Тя добави нервно:

— Направи го за майка ми, ако не заради мен. В Рим тя ще намери лекари, способни да се погрижат за нея. Пътуването трае само десет дни. Не е толкова далече.

Аелкан се усмихна.

— Не си се променила. Все така студена и хитра!

В тона му нямаше никакъв упрек, само ирония.

— Но идеята е добра. Ще бъда щастлив да видя отново Аврелиан, преди да направиш от него август.

Жегната, Клавдия посочи големия златен диск зад тях.

— Не съм аз тази, която иска да направи от него август, а неговият бог. И ти като мен добре знаеш за предсказанието на нашата майка.

Аелкан се съгласи мълчаливо.

— Погрижи се да заминем възможно най-рано – добави Клавдия.

— Ще върна един от робите във вилата, за да ни приготви до разсъмване всичко, от което ще имаме нужда. Юлия Корделия ще трябва да има хубава колесница, за да издържи такъв път.

≈ 10 ≈

ПАЛМИРА

Три четвърти от коритото на Уади Кубур беше пресъхнало. Есенните дъждове бяха толкова слаби, че реката представляваше вече само плитък поток от червена кал, с ширина едва пет-шест стъпки.

Нурбел чакаше търпеливо на брега под царския дворец от първите утринни зари. Скрит сред лавролистни калини, увит с широко наметало от кафява вълна, той беше неподвижен като прашните каменни грамади, които го заобикаляха. Независимо от това дали реката беше пълноводна, или пресъхнала, управителят Шара имаше навика да се разхожда тук след първото си хранене за деня. Ако беше жив, Нурбел щеше да го намери там.

Слънцето се издигна най-после над пустинята, започна да червенее по камъните на куполите, по покривите на най-високите къщи. Докато то издълбаваше сенки в жлебовете на колоните и под очите на статуите, започна врявата от кудкудякането на кокошките, рева на магаретата и мулетата. Първите детски писъци и женски викове прободоха въздуха, в който трептяха пушеците от сутрешните приношения. Чу се шум от колела по пътя, водещ към портите. В коритото на реката се появиха хлапета, които влачеха след себе си женски камили и техните малки, които още едва се държаха на краката си.

Никой не разбра за присъствието на Нурбел, нито за дузината воини, които се криеха около него.

Накрая, във високата стена на двореца се отвори една боядисана в червено и синьо врата. Появи се тънкият силует на Шара, въоръжен с неразделната си тояга. Нурбел забеляза един войник. Той се уплаши за миг да не би воинът да придружи стария управител. Обаче Шара вдигна ръка и се отдалечи от стената, тръгвайки по пътеката, която стигаше до Уади. Вратата се затвори зад него.

Нурбел почака управителят да стигне съвсем близо до него, за да го извика, но без да се изправя. Старецът подскочи. Погледна към небето, сякаш щеше да открие там някой демон.

— Аз съм, управителю. Нурбел! Погледни в краката си, не във въздуха.

Нурбел повдигна малко качулката и показа лицето си. Шара извика тихо от изненада.

— Ах, господарю Нурбел! Ах! Нямаше да те позная.

— Ела да седнеш до мен, Шара – заповяда Нурбел тихо. – По-добре е да не привличаме вниманието.

Управителят се огледа уплашено около себе си.

— Да седна на земята ли, господарю Нурбел? Нека благостта на боговете ме опази! Никога не бих могъл да стана.

— Не се превземай толкова. Аз ще ти помогна. Имам нужда от теб.

Шара измърмори, но се подчини. Той положи безкрайно предпазливо слабото си тяло върху един камък, подпирайки се на тоягата си, за да запази равновесие.

— Как са нещата тук? – попита нетърпеливо Нурбел.

— О, зле! Много зле! Всепрославения и ти, вие изобщо не биваше да поверявате двореца и града на този римски префект!

Той поклати глава с упрек в погледа и добави с мъчителна тревога в гласа:

— Господарю Нурбел, вярно ли е онова, което разказват?

— Какво разказват?

— Че съпругата на Всепрославения е умряла от копието на някакъв персиец?

— Не. Успокой се, Зиновия е жива. Това са лъжи, управителю. Желязото на един персиец я засегна леко, но още не е дошъл моментът, когато Алат ще бъде убита.

— Ах!

С извити в ужасяваща гримаса устни Шара се хилеше от удоволствие и облекчение.

— Значи и ти я наричаш Алат? – одобри той. – Знаеш ли, че тук жреците на Ваалшамин решиха да издигнат нов храм на тази богиня, в очертанията на храма на Ваалшамин? Те твърдят, че Алат е по-малката сестра на Ваалшамин.

— Което не пречи да се разпространява новината за нейната смърт.

— О, господарю Нурбел, това е работа на римлянина, на Аелий. И, уви – въздъхна Шара, след като поразмисли малко, – на сина на Всепрославения. На Хайран винаги му е харесвало да се противопоставя на баща си. Трябваше да го чуеш как се жалва и се търкаля по земята, когато се върна в града след смъртта на леля си Офала. На всеки, който идваше да го посети, той разказваше за своето нещастие: „Зиновия я заколи. Кръвта на леля ми е по ръцете й, а това прави баща ми щастлив!”

Очите на управителя се вторачиха в Нурбел, надявайки се може би на някакъв протест. Нурбел се задоволи да попита:

— Разказват ли също, че император Валериан е пленник на Шапур?

— Да. А вярно ли е това?

— Да. Римлянинът се е държал като птичка пред котка!

Двамата мъже се замислиха за кратко. Посочвайки града с края на дългата си тояга, управителят започна отново:

— Ти знаеш как стават нещата в Палмира. Колкото усти, толкова и клюки. Говореше се, че Всепрославения и неговата съпруга са победили персите, после обратното. Сега се твърди, че тя е мъртва и че Шапур е сринал до основи Антиохия! Обаче слуховете не са нищо, господарю Нурбел, в сравнение с предателството на Хайран. Вече не минава и ден, без той да не потъпче името на Всепрославения, точно тук, в неговия дворец!

— За това съм дошъл – изръмжа Нурбел. – Разкажи ми по ред и ясно.

Историята беше проста. Мълвата за смъртта на Зиновия се беше разпространила като чума, омаловажавайки новината за залавянето на Валериан Август и узурпацията на Макриан. Градът пъшкаше, храмовете бяха непрекъснато пълни.

За да направи тревогата още по-мъчителна и за да придаде правдоподобност на лъжите, префект Аелий съобщил, че вече той отговаря за реда и отбраната на Палмира.

— След което Хайран ме принуди да отворя големите порти на двореца, за да приеме този римлянин. Нека боговете ми простят, че видяха онова, което аз видях, господарю Нурбел! Хайран взе префекта в прегръдките си, както се прегръща съпруга на връщане от лов. Предпочитам да премълча останалото.

— Те все още ли са в двореца?

— О, дали са там? Да, там са. Римлянинът се чувства като у дома си и се разпорежда, сякаш винаги е живял в къщата.

— Хайран направи ли изявление?

Брадичката на управителя се разтрепери от отвращение и гняв.

— Чрез мен, да. Думи, които щяха да ме убият. Боговете не ни помагат, когато човек остарее.

— Какво каза той?

— Че Всепрославения и неговата съпруга Зиновия са били победени от Шапур. Че великият Оденат признава, че неговата съпруга е излъгала, когато е уверявала всички в победата срещу персите. Боговете са я наказали, оставяйки я умираща на бойното поле в Сисогодон.

Очите на Шара бяха навлажнени. Сякаш затруднен от думите, които му се налагаше да произнася, Шара едва си поемаше въздух. Нурбел се размърда нетърпеливо.

— Не съжалявай, Шара. Ако не беше се подчинил, префектът нямаше да те остави жив. Продължавай, времето ми е малко.

— Новият август на римляните назначи Хайран за Прославен Принц на Палмира, сенатор на империята на мястото на неговия баща. Префект Аелий обяви, че ще командва сам легиона и армията на Палмира.

Злобна усмивка цъфна на устните на Нурбел.

— Колко е самоуверен! Има ли легионери в двореца?

— Двайсетина. Охраната на префекта и два центуриона.

— Знаеш ли къде се намират те?

— Уви, как бих могъл да не го знам? Те се перчат, високомерни и невъзпитани, в покоите на Всепрославения!

— Добре.

— Какво ще правиш?

— Ще ги избия.

— Съвсем сам?

— Аз не съм сам, управителю. Ти ще ме вкараш тихомълком в двореца, заедно с няколко воини. Дойде времето да отмъстим за унижението, което си изтърпял от римляните. Ще можеш да кажеш на Всепрославения и на Зиновия какво ти лежи на сърцето, приятелю.

Лицето на Шара разцъфтя. Той изведнъж се подмлади с десет години.

— О, всичко, което искаш, господарю Нурбел! Всичко, което искаш!

* * *

Двама легионери се разхождаха, шегувайки се. Нито единият, нито другият носеха шлемове. Леки ризници покриваха туниките им. Презраменниците им носеха къси кинжали на левите бедра и ножници с двуостър меч – отдясно. Сингулумите им, тези кожени ленти, обковани със сребро, които пазеха чатала им, дрънчаха при всяка тяхна крачка. Смеховете им отекваха под свода на покритата галерия, свързваща стаите на прислугата с покоите на Всепрославения.

От другата страна на стената, откъм частната градина на великия Оденат, идваха викове и шум на вода. Чу се силен смях. Нурбел разпозна Хайран.

Той изчака търпеливо още малко, остави на легионерите време да се обърнат кръгом в края на галерията. Трима палмирски воина бяха скрити в основата на колоните зад него. Четирима други, невидими, се бяха вмъкнали в съседните стаи. Всеки беше снабден с лък, дълъг колкото предмишница, който беше опасен в близък бой.

Когато римляните стигнаха средата на галерията, Нурбел вдигна ръка. Чуха се две вибрирания. Шум, малко по-силен, отколкото биха вдигнали два отлитащи гълъба. Легионерите спряха, олюляха се. С еднакъв жест вдигнаха ръка към врата си. Дебели къси копия преминаваха от край до край през гърлата им.

Воините на Нурбел изскочиха от стаите с голо острие в ръка. Не им се наложи да го използват. Кърваво мънкане се изтръгна от устните на легионерите. Коленете им поддадоха. Палмирските воини ги задържаха, преди да се строполят вече мъртви, за да ги положат тихо на земята.

Нурбел заповяда със знак да ги скрият в стаите. Той изтича с другите мъже до вратата, която водеше към градината на Всепрославения.

Там беше издигната палатка. В нея имаше походно легло, сгъваем стол и маса. На леглото бяха захвърлени шлем, украсен с напречния гребен на центурионите, и броня със сребърни и бронзови фалери. Облечен само с обикновена туника, римлянин четеше дълъг свитък, който развиваше върху масата. Стрелата се заби в сърцето му, донасяйки му смърт, преди да разбере за опасността.

Палмирските воини бързо сложиха тялото му да легне на леглото, давайки му вид на заспал човек.

— Скрийте се зад палатката – каза Нурбел шепнешком.

Сега трябваше да чакат управителя. От другата страна на двореца други две групи палмирски воини трябваше вече да са премахнали стражите, които стояха на пост под стените. Шара, който можеше да се движи, без да предизвиква и най-малкото подозрение, трябваше да се увери в това, преди да отвори вратата на градината.

Управителят не ги накара да чакат дълго. Нурбел не си спомняше някога да го бе виждал да ситни толкова живо, повдигайки тоягата си, вместо да се опира на нея. Старият управител вдигна ръце.

— Готово, господарю Нурбел. Седем римляни са мъртви. Остават само стражите на голямата порта и онези, които са с префекта.

— Колко са те?

— Шестима, заедно със самия префект.

Нурбел одобри, докато Шара сочеше другата страна на стената с тоягата си.

— Всички са там, в басейна с Хайран.

— Хайран има ли охрана?

Шара повдигна рамене.

— Тези, които обикновено ходят с него.

— Отлично. Върни се при голямата порта, управителю. Кажи на стражата, че трябва да съобщиш нещо, и отвори със замах. Не Се бой. Двеста воини на Всепрославения те чакат от другата страна!

* * *

Нурбел удари с рамо вратата и я завъртя на пантите й. Чуха се възклицания и почти веднага настъпи тишина.

Римските стражи бяха събрани покрай плет от див кукуч. Десетина роби се суетяха край каменна маса. Хайран и Аелий, заедно с един римлянин с тяло на гладиатор, джапаха голи в басейна. По-назад, на палестрата*, играеше малка група воини, облечени само с препаски.

[* Палестра – място, на което се играели гимнастически упражнения. – Б.р.]

Аелий пръв се опомни. Той извика на стражата, но едва заглъхнал призивът му, двама легионери се строполиха с ръце върху двуострите си мечове. Трети прояви смелостта да се затича към отсрещната врата, за да обяви тревога. Смъртоносна стрела се заби в гърба му, преди да стигне дотам. Той се изтърколи като заек в краката на ужасените роби.

Компаньоните на Хайран започнаха да пищят. Нурбел заповяда на робите да легнат под масата и да не мърдат повече оттам. Той скочи в басейна. Сграбчи гладиатора за косите, преди мъжът да успее да реагира, и му преряза гърлото с един замах на острието. Кръвта бликна върху сина на Оденат, който изкрещя от ужас. Нурбел не му обърна внимание, а измери с поглед Аелий.

— Това е посланието от Всепрославения за онези, които повярваха, че могат да го предадат.

Воините му зад него насочиха стрели и мечове към гърдите на предателите.

— Нурбел – изврещя Хайран, – ти не си никакъв тук! Не знаеш ли, че моят баща вече не е цар на Палмира?

— Замълчи, нещастни сине. Ти не си достоен дори да произнасяш моето име!

Крещейки от ярост, Хайран се хвърли напред. Нурбел избегна ловко юмрука му и го удари силно с топката на дръжката на двуострия си меч право в гърдите. Хайран се прекатури в окървавената вода с мъчително ръмжене, като почти щеше да се удави.

Без да се занимава повече с него, Нурбел се приближи до Аелий. С оръжие в ръката, префектът може би щеше да пожелае да се бие. Нурбел не се съмняваше, че той вероятно е по-опасен от сина на Всепрославения. Обаче Аелий беше гол и единственото му оръжие беше омразата, която оцветяваше в червено очите му.

Той отстъпи няколко крачки, когато проехтя краткото изсвирване на рог. Палмирските воини обграждаха двореца. Шара беше изпълнил задачата си.

Злобна усмивка, високомерна и презрителна, разтегна устните на префекта.

— Ако ме докоснеш – заплаши той, посрещайки погледа на Нурбел, – моят легион ще унищожи Палмира!

Нурбел избухна в смях.

— Твоят легион? Не разчитай много на него, префект! Твоят легион е затворен в своя лагер и ще излезе оттам само ако моите стрелци му разрешат. И е много възможно на легионерите да не им се воюва за теб, когато научат, че Зиновия си е жива и в момента убива Макриан.

Аелий разбра какво го очакваше. Той се поколеба, погледна към компаньоните си. Войниците на Нурбел ги пазеха. От другата страна на басейна Хайран сядаше във водата, стенейки.

— Заблудил си се, префект. Великият Оденат не се оставя така лесно да бъде победен – заяви студено Нурбел.

Със смъртнобледо лице, внезапно почувствал студ по кожата си, Аелий се провикна:

— Ти няма да посмееш! Аз съм Рим! Август ме назначи…

— Млъкни, ти си едно нищо.

Острието изсвистя като камшик. Чу се шум от разкъсвани меса и чупещи се кости. Хайран изскимтя. Аелий остана прав още миг. Нурбел се приближи до лицето му, където само очите проблясваха все още с капчицата живот, останала в тях.

— Когато се представиш пред твоите богове, си спомни, че Алат те изпрати там…

Той удари рязко Аелий по челото с върха на меча си. Главата на префекта се прекатури преди тялото му.

Нурбел се обърна към Хайран. Паниката изкривяваше красивото му лице. Нурбел се подсмихна.

— Благодари на баща си, воняща хиено, че още не си умрял.

Преди да се свечери, Нурбел дойде пред палмирския легион, събран в лагер на запад от града. Той се настани на стълбите при храма на Юпитер, откъдето префект Аелий имаше навика да дава заповедите си. Наоколо, заели позиция върху построените през пролетта стени, палмирските стрелци продължаваха да обстрелват легионерите.

Тишината беше толкова дълбока, че се чуваше квакането на жабите във водите на Уади Кубур. От обикновения декурион до трибуна, всички бяха вдигнали лица към плешивата глава и цепнатите очи на Нурбел.

Никой не прекъсна мълчанието, докато той ги оглеждаше. После с жест накара един опцио⁶ да се качи при него. Мъжът беше брадясал. Беше покрит с прах от сандалите до гребена от черни пера, които красяха шлема му. Изведнъж размаха дълъг червен прът, на върха на който се издигаше летящ орел. По редиците на кохортите се понесе шепот. Хората разпознаха една от хоругвите на гвардията на новия август – Макриан.

[* Помощник-центурион. – Б.пр.]

— Аз, Лилений Авалий, опцио на III легион „Партика”, бях изпратен от град Емеса като вестоносец на палмирския цар – великия Оденат.

Тътенът се усили. Нурбел възстанови тишината само с един знак на двуострия си меч. С притиснат към гърдите десен юмрук, опциото извика, колкото му глас държи:

— Царят на Палмира, Всепрославения Оденат, гражданин и сенатор на империята, се яви със своята армия пред град Емеса. Събраните там III легион „Партика”, VI „Ферата”, II „Флавия Фирма” отказаха да се бият с него. Те го признаха за приятел на Рим и на пленения ни император Валериан Август. Научавайки, че Всепрославения се готви да обсади Емеса, прокуратор Макриан, узурпатор на титлата император, напусна града. Съпругата на великия Оденат, царица Зиновия, влезе първа в града, начело на хиляда стрелци. Префектите се отрекоха от клетвите си към предателя Макриан. Те се заклеха във вярност на Всепрославения Оденат пред олтара на римските богове. Трети легион „Партика”, VI „Ферата”, II „Флавия Фирма” се заклеха да се бият заедно с армията на Всепрославения Оденат, спасител на Ориента и на Рим, за да победят персиеца Шапур и да освободят Валериан Август.

Пратеникът си пое дъх, измервайки с поглед стотиците лица, обърнати към него. По устните и раменете тежеше гробовна тишина.

С широко движение на двуострия си меч Нурбел посочи палмирските стрелци, които стърчаха по стените на лагера. Гласът му отекна дрезгав и груб:

— Тези воини победиха три пъти Шапур, докато вашият префект се изтягаше в двореца на Всепрославения. Три пъти Шапур избяга пред нас. Палмирската царица ни водеше към победа, докато Макриан предаваше вашия император, за да узурпира лаврите на августа. Аелий подкрепи предателството му. Неговата подлост унижава вашия легион. Вашите богове се отвръщат и отказват от вас, както вие се отказвате от гордостта да се биете и да победите. Легионери, тази вечер вие трябва да изберете: да настъпите с Всепрославения срещу персите или да умрете.

Тишината продължи още малко. Легионерите не гледаха толкова Нурбел, колкото стрелците. Несъмнено някои от старите командири и по-смелите си помислиха, че пълководецът на Оденат се хвалеше.

Колкото и да бяха много, а и способни, палмирските стрелци, обещаваното от Нурбел клане нямаше да бъде толкова лесно, колкото на него му се искаше. След като отминеше първият залп, щяха да останат достатъчно здрави мъже в кохортите, за да се бият. Обаче един центурион, първият, пристъпи напред, извади широката си сабя и я размаха, крещейки:

— Да живее червената богиня, да живее Зиновия!

За миг всички се въодушевиха и по устните им се разнесе един и същ вик:

— Да живее червената богиня! Да живее Алат! Нека пребъде Валериан!

Нурбел одобри с кимване на главата. И тези вече умееха да крещят името на Алат.

* * *

Пазачите отвориха вратата на малкото помещение под двореца на Всепрославения, което служеше за затвор. Свит на топка, все още гол, с крака и ръце в окови, Хайран погледна нагоре обезумяло. Когато разпозна силуета на Нурбел, устните му се разтресоха от обиди, които той вече нямаше сила да произнесе.

Нурбел извади кортика си от ножницата и допря върха му до челото на Хайран.

— Всепрославения прави грешка. Той не желае да те убия. А точно така трябва да се действа със зловредните и болни животни.

Той заповяда със знак на пазача да освободи сина на Всепрославения от оковите му. Управителят Шара се появи на прага, следван от слуги, носещи дрехи.

Докато помагаха на Хайран да се изправи и да нахлузи една туника, Шара въздъхна със съжаление:

— О! Все пак аз бях там, когато се раждаше.

— И аз – отвърна сухо Нурбел. – Но не си спомням това да ми е донесло удоволствие.

Малко по-късно Хайран бе бутнат в подземния коридор, който водеше под градските стени, на известно разстояние от двореца. Мястото беше доста широко. Оттук можеше да мине цяло женско муле. Беше толкова тъмно, че факлите едва пробиваха мрака.

Те преминаха през една или две зали, затрупани с кошници и големи делви, чиито контури трудно се различаваха. Изведнъж Хайран изпищя и се задърпа толкова силно, че се наложи пазачите да му завържат китките с кожена връзка, за да го укротят. Необуздаността и виковете на сина на Всепрославения се превърнаха в ридания, докато старият управител на свой ред изкрещя от ужас.

На слабата светлина от факлите, натрупани на земята, напреки на пътя им, лежаха телата на компаньоните на Хайран, задържани сутринта в градината.

Нурбел се доближи до Хайран, хвана врата му с железните си пръсти и прошепна в ухото му:

— Отнеси спомена за тях, недостойни сине, защото боговете няма да видят твоите любимци. Те ще изгният тук, обещавам ти го. Отдавна очаквах да накажа тези маймуни, които си мислеха, че могат безнаказано да унижават своя господар и да се отнасят към теб като към цар!

— Ще те убия – изхълца Хайран, ридаейки. – Ще те убия!

Освобождавайки тила му, Нурбел го плесна подигравателно по бузата.

— Хайде, ще трябва да станеш по-смел и по-хитър, отколкото си!

— Ще убия баща си и нея също, ще я убия! – изкрещя Хайран с пронизителен глас, който отекна в мрака.

Нурбел не отговори. Той бутна Хайран напред с удар на кортика си, принуждавайки го да тъпче камарата трупове. Шара ги последва, протестирайки зад гърба им, молейки пазачите да му проправят път в тази касапница.

Когато преминаха през една ниска и тежка врата, която водеше към купчина скали, покрити с акации и опунции*, силното слънце ги заслепи. Без да чакат заповед, пазачите веднага поведоха Хайран към една женска камила и освободиха ръцете му от връзките.

[* Опунция – вид кактуси. – Б.р.]

Нурбел го гледаше как си покрива главата с дългата ивица плат от пояса си и кара камилата да коленичи. След минута заговори:

— Имаш една пълна кратуна за два дни. Това трябва да ти стигне, за да изчезнеш от живота ми.

Без да продума, Хайран седна върху чергата, покриваща гърбицата на камилата. Той удари с пета врата на животното, което изрева и се изправи със съжаление.

— Помни, Хайран – каза още Нурбел. – Ако се приближиш до Зиновия, ще се присъединиш към твоите приятели в подземието. Боговете са ми свидетели.

Хайран не го удостои с поглед. Той пусна камилата в лек тръс по изсъхналото корито на Уади Кубур, отправяйки се на запад, към долината на гробниците, откъдето тръгваше пътят за Емеса.

Докато той се скриваше в сянката на много стар тамарикс, Шара измърмори през зъби укорително:

— Всички тези отвратителни трупове, наистина ли беше нужно? Не мислиш ли, че той вече достатъчно се страхува от теб?

Нурбел се усмихна ледено.

— Разпознавам чакала, когато го срещна, Шара. Този никога няма да престане да се нахвърля, за да хапе. Боговете са оставили гнилоч в кръвта му. Казвам ти го, Шара, Всепрославения проявява слабост, като оставя сина си жив.

ЛЪЖАТА

261 г.

≈ 11 ≈

РИМ

— Докарах най-добрите лекари – увери Пулиний тихо.

— Всички, които бяха свободни в момента, се притекоха. Четирима се въртяха край леглото на Юлия Корделия. Зад тях се разхождаха няколко роби аптекари и домашните прислужнички, които палеха лампите. Макар че денят беше в разгара си, светлината от оловното небе не проникваше до стаята. Един от първите големи зимни студове за годината се беше спуснал над Рим заедно с плющящия дъжд.

— Много съм ти признателен – прошепна Аврелиан. – Не знам как да ти се отблагодаря.

Говореше машинално. Едва усети ръката на Пулиний, която стискаше неговата, докато старият секретар на сената, доверен човек на Валериан Август, го уверяваше в безкористното си приятелство.

Той не можеше да откъсне очи от майка си. Онова, което откриваше, едновременно го смущаваше и натъжаваше.

Когато Юлия Корделия пристигна в Рим, той се изненада да я види така внезапно остаряла. Искаше му се да мисли, че това се дължи на дългото пътуване от Сирмиум, макар че Клавдия му съобщи грубо: „Нашата майка умира. Някаква болест я разяжда. С всеки изминал ден страда все повече.”

Аелкан трябваше да спира многократно по пътя тяхната кола, за да й помага. За късмет, голямата пътническа колесница, теглена от впряг с шест вола, снабдена с две удобни легла, тапицерии и двойни прегради, не пропускаше дъжда и студа, които връхлетяха полуострова. Всеки път, след една нощ или един ден почивка, Юлия Корделия се възстановяваше. Но беше все по-слаба и признаците на болестта се засилваха на всеки сто милиарии, които изминаваха.

Когато пристигна в Рим, тя прикри, колкото можа, слабостта си. Пред Аврелиан, противно на очевидното, тя твърдеше, че е съвсем здрава. Слабостта й се дължала само на пътуването. Беше отишла да направи жертвоприношения и да пие билкови чайове в храма на добрата богиня Фауна. И беше се върнала оттам съживена.

Аврелиан беше убедил сам себе си, че Клавдия, както обикновено, преувеличаваше. Искаше му се да вярва в това. Дните му бяха вече достатъчно изпълнени с грижи и тревоги.

Пленяването на Валериан Август беше посяло раздор както в нисшите слоеве на обществото в Субура*, така и във Форума. Заседанията на сената не бяха нищо повече от шумен хаос. Привържениците на Галиен Цезар маневрираха умело там, за да изземат властта. Преди седмица, след като обявиха, че синът ще поеме длъжността на бащата, те се хвърлиха навън от Курията*, приветствайки с речи защитниците си, събрани около фонтана Комитий, преди да отидат да крещят името на Галиен по стълбите на храма на Юпитер.

[* Кварталът на нисшата класа в Рим. – Б.пр.]

[* Сградата, в която заседавал римският сенат. – Б.р.]

— Цезар Август! Да живее Галиен Цезар Август! Нека боговете го залеят с тяхната радост!

Всичко това беше съвършено незаконно. Отвратени сенатори и важни военачалници се бяха обединили в група, която виждаше у Аврелиан възможност да се противостои на лакомията на Галиен. Той, главният военачалник Аврелиан, най-великият и най-победоносният от воините на Рим, единствен той би съумял да върне малко от честта на империята, освобождавайки августейшия затворник от персите.

Оттогава не минаваше ден, без да го извикат. Разпъваха го на кръст, за да се реши на сблъсък, който, макар да ласкаеше гордостта му, не беше нито благоразумен, нито със сигурност победоносен.

Накрая, като че това не беше достатъчно, Улпия всяваше смут в малкото часове, които му оставаха за почивка.

Откакто беше дошла в Рим с Клавдия и Юлия Корделия, тя проявяваше ново, невероятно упорство. Нощите им трябваше да бъдат по-скоро като на двойка побеснели любовници, а не почивка, както подхожда на съпрузи.

Аврелиан не се съмняваше, че Клавдия стои по някакъв начин зад тази лудост. Беше отстъпил веднъж и се беше подчинил с малко отвращение на игрите й, по-очарован, отколкото би искал да признае. Независимо от предубежденията си, той всеки път изпитваше вълнение от тази мания за секс, която Улпия сякаш проявяваше. Без да разбира причината за нея, упреквайки се, той така й се подчини, че не успяваше вече да отхвърли тези странни двубои. Улпия се проявяваше в тях като някоя непозната. Сякаш искаше да го изпълни с любов, каквато той никога не беше изпитвал, но с която тя беше преизпълнена като преливащ фонтан. Това беше жена много по-различна от онази, която той досега беше приемал в постелята си смутено и примирено.

Всъщност, с изключение на капризните желания на Клавдия, той толкова малко познаваше жените!

Точно насред този хаос, Аврелиан получи любезна бележка от първия секретар на сената Пулиний.

„Луций Аврелиан, искам да те уверя в голямото си приятелство към теб. Ти не ме познаваш, докато в моите уши още отеква бащината любов, която изпитва към теб нашият скъп Валериан Август, за когото толкова скърбим. Нека боговете го спасят от ужасното му положение.

Ти знаеш, че аз бях и още съм неговата най-предана опора. Бях до него онази злокобна сутрин, когато напусна Едеса, за да иде при вероломния Шапур.

Скоро се завърнах в Рим. Искам, трябва да говоря с теб за Август и за състоянието на империята. Не само защото знам, че и едното, и другото живо те интересуват. Става дума за Рим.

По-добре е само ти да чуеш думите ми. Къщата ми на хълма Опий ще бъде подходящо място. Утре в четири часа един от робите ми ще дойде да потърси отговора ти и да те доведе при мен, ако той е положителен. Което биха искали боговете, надявам се.”

Но онази сутрин, когато Аврелиан поздравяваше за пръв път Пулиний, един роб с уплашена физиономия го бе настигнал след сложна обиколка, носейки лоша новина.

Юлия Корделия беше припаднала, докато полагала дарове в храма на Минерва Медика. Жреците не смеели да я преместят от страх да не би нейното неразположение да е знак от богинята. Аелкан, който придружавал господарката си, вдигнал врява и направил скандал, за да я пренесат на по-удобно място от храмовия плочник.

Пулиний, чиято къща беше съвсем наблизо, без да се поколебае, бе предложил помощта си и бе предоставил слугите и стаите си.

И сега, между разветите тоги на лекарите, Аврелиан едвам разпознаваше лицето на майка си.

Тя беше дошла в съзнание преди малко. Беше толкова измършавяла. Нейната пожълтяла и сякаш напукана кожа се опъваше по костите на слепоочията. Разпилените й по възглавниците коси лепнеха от пот и от прахта на плочника, където се беше строполила.

От време на време, под многобройните чаршафи и завивки, които бяха донесли, се различаваха конвулсиите на хилавото й тяло. Те бяха толкова внезапни и толкова силни, като че спотаило се в леглото й животно я нападаше.

Юлия Корделия се напрягаше с всичката сила, която й беше останала, но страданието всеки път я побеждаваше. Тогава гримаси оголваха зъбите й. Побледнелите й устни обаче не пропускаха никакви стенания. След миг борба тя оставаше неподвижна, с толкова свити на дъното на орбитите им очи, че се виждаше как смъртта я докосва.

Лекарите се караха. Най-старият беше лекувал рана на Валериан Август и болестите на много сенатори с гръмки имена. Той уверяваше, че нещо като животно се храни с тялото на Юлия Корделия.

— Да открием кое е най-вкусно за онова, което наричаме болест. Тогава ще можем да я храним до насита, за да може, веднъж задоволила глада си, болестта да се отстрани сама от тялото, което обитава.

Лекарят задаваше хиляди въпроси на Юлия Корделия. Дали я боли повече като яде това или онова? Сутрин или вечер? Когато е гладна или не? А течностите? Какво ставаше с тях, когато не е в настроение? Или плодовете?

Тя вече не отговаряше, само дишаше. Побратимите на лекаря се възползваха от това, за да обсъдят теорията му. Единият смяташе, че трябва да се оперира, за да се види ясно какво крие тялото на болната. Другият желаеше да потопи Юлия Корделия във вана с топли билки, смесени с кози изпражнения и сяра. Третият с голяма увереност твърдеше, че този случай му е много добре познат.

— Той е свързан с онова, което Теофраст от Пергам и Авъл Гелий наричат фулигинозните чуми. Лекуват се възможно най-внимателно, въздействайки върху връзката между болните части и духа на страдащия човек. Най-добрият начин да се постигне това е да се свири музика съвсем близо до болния. Точно в този случай бих препоръчал флейта. С постоянен вторичен ритъм и редуване на три ниски ноти и една по-висока.

Лекарят даде на всеослушание идеята за тези благотворни звуци. Другите веднага възразиха. Юлия Корделия бе обсипана с множество нови въпроси. Натискаха й корема, гърдите или бедрата. Изведнъж тя отблъсна всички с учудващо енергично движение. С властен глас, който напомни за статуса й на велика жрица, тя заяви:

— Какво ми е, знаят боговете и аз също. Аз съм вече на възраст, когато трябва да умра. Тялото ми е изтощено от толкова честото приемане на силата на Непобедимия Бог Слънце.

Тя едва доловимо се усмихна. Това не накара лекарите да млъкнат. Какво искаше да каже тя с това приемане на своя бог? Кога и как се случваше? За съприкосновение ли става дума, или за храна? За течност или за особена наслада? Къде се усеща? С каква интензивност? Възрастта му, спомня ли си тя точно каква е? Денят и часът, положението на луната в момента на раждането й, може ли да се удостовери точността им?

Погледът на Юлия Корделия стана умолителен. Аврелиан беше странно скован, неспособен да помръдне или да протестира. Гласът на Аелкан зад него го стресна.

— Би ли казал на тези гневливи глупаци да оставят майка ти на спокойствие? Те могат само да я задушат с думите си.

Старият управител беше зачервен от гняв. Той скръцна със зъби:

— Която и да е акушерка ще даде на Юлия Корделия онова, от което тя има нужда: лекарство срещу болката, което да я накара да поспи малко.

Пулиний се съгласи с въздишка.

— Боя се, че твоят управител има право, Аврелиан. Мислех, че постъпвам добре, като ги повиках. Човек винаги трябва да се надява на помощта на лекарите. А тези не са лоши, уверявам те. Обаче са само лекари!

Без да чака друго потвърждение, Аелкан се разбърза. Три знака с ръка и едно навикване бяха достатъчни, за да опразни стаята. Лекарите останаха поразени. Техните оплаквания успяха да стигнат до устните им чак когато вратата се затвори зад гърба им. Но тогава яростта им беше толкова шумна, че се наложи Пулиний да отиде при тях, за да ги успокои.

Юлия Корделия се усмихна с благодарност на Аелкан.

Нежна усмивка, която обаче напомни на Аврелиан за гримасата на агонизиращ кон. Усмивка, която трябваше да го накара да затрепери от вълнение, а той остана безразличен.

Вълната от срам, която го връхлетя, попари гърдите му.

Той се замисли колко студено му беше съобщила Клавдия за болестта на майка им. Да не би и единият, и другият да бяха толкова еднакви и жестоки?

Направи усилие да се приближи до постелята. Юлия Корделия вдигна ръка към него. Той я улови несръчно, когато тя го накара да седне на леглото.

— Знам какъв студ усещаш – каза тя нежно.

Аврелиан поиска да възрази. Майка му го накара да замълчи с едно примигване на клепачите.

— Недей да се ядосваш на себе си, сине мой. Не се ядосвай и на Клавдия. Всичко е наред. Така трябва да стават нещата. Моята смърт не бива да ви прави слаби. Такава е божията воля.

Тя млъкна, за да си поеме дъх. Аелкан се приближи с димяща и благоухаеща лекарствена напитка. Развеселен проблясък накара очите на Юлия Корделия леко да заблестят.