Царицата на Палмира

— Задръж думите си, палмирска царице. Има неща, които стените на тази къща не бива да чуват, и ти говориш за някой, който вече не съществува. Случилото се с тялото ми няма значение. Важното е, че Господ направи ръцете ми по-полезни. Повече от когато и да било те предават неговото послание до страдащите да бъдат благи и добри, като нашия господар Исус Христос. Само това е важно.

Той се прекръсти и отново заповяда:

— Сега замълчи. Замълчи наистина, за да мога да се погрижа за теб.

— Излишно е. Не съм тук за това.

— А, така ли? – скръцна със зъби той. – Да не би да искаш да се присъединиш към нас? Може би ти и твоят съпруг желаете да признаете силата на словото на нашия Господ Исус Христос? Оденат и Зиновия християни, това би било голяма, чудесна новина!

— Не е минал и ден, в който моята любов към теб да не е изгаряла душата ми, Шаваад. Дори да те наричам Симон, тя е още по-жива, отколкото беше първият ден. Също толкова красива и голяма, колкото беше в оазиса, където съм се родила. Ти само знаеш истината за Зиновия! Онова, което стана в Дура Еуропос, ме принуди да лъжа. То ме превърна в онази, която наричат Алат. Но ти никога не си напускал моето сърце. Дори когато те мислех за мъртъв. Дори сега, когато виждам, че вече не си Шаваад и че огънят на мъченичеството ти придава лице на чудовище, любовта ми към теб не престава. О, да! Аз те обичам! Ти нищо не можеш да направиш. Ти си онзи, когото обичам и ще обичам винаги. Ако е вярно, че всяко нещо на този свят става по волята на твоя бог, тогава, Симон, неговата воля е такава.

За миг Симон като че се разколеба. Очите му погледнаха настрани. Те се вгледаха в нарисуваните по стените образи, сякаш той можеше да намери там помощ и сила. Изтерзаната плът на устата му затрепери. Гърдите му започнаха да потрепват. Клепачите се затвориха. Без светлината на очите му лицето му стана още по-страшно.

— Имаш право – промърмори той едва чуто. – Имаш право. Нищо не мога да направя за теб. Върви си.

Тя не възрази.

Събра силите си, за да стане от постелята.

Но едва успя да докосне с крак земята и се строполи.

Той протегна инстинктивно ръце, за да я задържи. Но веднага ги отдръпна и я остави да падне.

Стенеща, като животно, което се бори със смъртта, Зиновия се завъртя настрани. Сгърчена, без да може да диша повече, тя се хвана здраво за краката на пейката и пожела наистина боговете да я дарят със смъртта.

Едва тогава, може би защото намираше отново в краката си същото страдание, същата рана, която вече беше видял преди много години в опожарения двор на къщата в Дура Еуропос, той коленичи.

— Спри да се бориш. Легни по гръб.

В полусъзнание тя го послуша.

— Този път замълчи – заповяда той. – Не казвай повече нито дума.

* * *

Какво направи той, тя никога не научи.

Болката първо беше толкова голяма, усилието да диша, толкова изтощително, че не можа да задържи очите си отворени.

После желязното шило, което дълбаеше вътрешностите й, престана да се движи. Дишането й стана по-леко, по-равномерно. Мъчителната тревога се успокои, докато я обхващаше някакво вцепенение. Тежест започваше да сковава сетивата й откъм ръцете и краката и тя можеше да проследи бавното й напредване към раната.

В един момент потръпна, защото усети ясно тежестта на ръцете на Симон върху хълбока си. Прииска й се да притисне пръстите си към неговите, да прошепне нежна, благодарствена дума. Но мускулите не й се подчиниха.

Раната й се превърна в ледено присъствие. Тя осъзна, че вече не изпитва болка. Отвори отново очи. Видя го изправен на крака и вече на няколко стъпки от нея, с прегърбени рамене, изтощен.

Тя не знаеше колко време беше минало от падането й. Вече нямаше воля. Дори за да се изправи, да го докосне, да каже онова, което имаше още да казва. Чу гласа му, както се чуват лицата от сънищата.

— Остани тук, без да мърдаш. След малко един брат ще дойде да ти помогне да станеш и ще те закара с колесница до двореца на твоя съпруг. Движи се възможно най-малко няколко дни и раната ти ще се затвори.

Тя не беше сигурна дали е отворила уста, за да му благодари, за да изрази учудването си. Може би все пак го беше направила, за да помоли настоятелно и да го накара да й прости, че е такава, каквато е.

Той продължи с онзи глас, който тя отнесе в паметта си, макар и да не го чуваше съвсем ясно:

— Не се връщай тук, палмирска деспойно. Онова, което можех да направя за теб, аз го направих. Не очаквай нищо друго. Освен ако не желаеш да повериш душата си на нашия Господ Бог и да го помолиш за опрощение на греховете. Ако искаш да покажеш своето добро сърце, направи така, че твоят съпруг да остави на мира моите братя тук в Емеса, както и навсякъде, където твърди, че царува. В Рим е цар Галиен Цезар. Той ни уважава повече от своя баща. Но всички, твоят съпруг, ти или цезарят, вие се заблуждавате. Вие смятате, че сте силните в света. Но вие сте просто варвари. Единствена сила, единствен цар на този свят е нашият Господ Бог. Скоро ще се възцари справедливостта на неговия син Христос. Не забравяй какво ти казвам, деспойно. Ти носиш лъжата със себе си и всичките ти битки няма да ти помогнат да намериш мир. Ти не си богиня. Ти си само една блуждаеща душа, родена в пустинята и обещана на пустинята. Твоята уста изговаря думата любов, но нито сърцето ти, нито умът ти не познават значението й.

≈ 17 ≈

РИМ

Неподвижните облаци се зачервиха от един последен проблясък. Много бавно слънцето потъна в накъсания от храмове и дворци хоризонт на града.

Беше пищно и кърваво. Дразнещо и разочароващо.

Празниците на жриците на Кибела, великата майка на империята, приключваха. По този повод Аврелиан трябваше собственоръчно да принесе в жертва един бик. Кръвта му се беше ляла през целия ден.

Градският въздух беше треперил от виковете и самобичуванията на молещите се жреци. Когато се здрачи, най-после отново стана тихо. Обаче римското небе изглеждаше изтощено.

Слънцето, самото то добре напоено с кръв, сякаш беше ужасно равнодушно към съдбата на хората, които отстъпваше на нощта, докато потегляше към другото полукълбо на света.

Дали беше заради смъртта на Юлия Корделия? Дали заради умората от политическите борби и несигурност? Заради интригите на Пулиний или лицемерните приказки в сената? Или заради страха от странната и засилваща се лудост на Улпия?

Аврелиан никога не се беше чувствал толкова изтощен и неудовлетворен. Въпреки че през последните дни Рим му беше показал своето признание. Признание, което жителите му отдаваха към един от най-могъщите мъже в империята. Но това могъщество беше толкова безполезно!

О, колко съжаляваше той за доблестното време на битките! Когато беше достатъчно да победиш или да умреш. Да се подчиниш на присъдата на сабите и боговете, без да жертваш друго, освен себе си.

Колко пъти преди битките той се беше оставял на волята на Митра и на Непобедимия Бог Слънце? Колко пъти беше долавял дъха им във всяка част от тялото си, в кръвта, която пареше в слепоочията му?

Днес боговете мълчаха.

Трябваше ли да приеме помирението с Галиен? Да последва благоразумните съвети на Пулиний? Или да се остави на високомерната ярост на Клавдия?

Трябваше ли да започне стълкновение, както искаха стотици, може би хиляди командири? Или да се откаже от него, рискувайки да го обвинят в слабост, да изгуби уважението на легионите, подкрепата и може би привързаността и любовта на Клавдия и Максим?

Нищо не му помагаше да направи избора си. Нищо не осветяваше пътя му. Беше похарчил цяло богатство за предсказания. Но всички знаци бяха противоречиви.

Той беше сам.

Сега пурпурната окръжност на слънцето се разкъсваше от кипарисите, стените и храмовете по хълма Авентин²⁰. За кратко червената сфера се разтвори като хълбоците на жена върху неприличната изпъкналост на хълма Тестак.

[* Най-южният от седемте хълма на Рим. – Б.р.]

Остана само една капка кръв. Денят свърши.

Аврелиан потръпна. Ръката му потърси неволно топката на дръжката на късия меч, който носеше винаги под тогата си. Първият от боговете отново беше останал мълчалив и загадъчен.

Той си пожела да види в червенеещия се хоризонт лицето на Юлия Корделия. Но откри там само първите нощни сенки. Тяхната мрачна двусмисленост му напомняше за безумията на Улпия.

Нима миналата нощ, изтъквайки като предлог празниците на Кибела, тя не беше пожелала да се люби в една кална баня с робините, преди да му се предложи? А по-предишната, след като беше накарала да я гримират като фавн, беше поискала спермата на своя съпруг върху корема си, за да се намаже с нея, като я смеси с кръв от бик.

Отказът на Аврелиан, отвратен от желанието й да изцежда семето му като на животно, се беше изродил, за първи път, в караница.

В този час Улпия сигурно още се оплакваше на слугините. Тя разкриваше всякакви подробности от интимния им живот пред тях, не се срамуваше от нищо и нехаеше за подигравките.

Рим ли беше причината за нейната лудост?

Тази внезапна промяна, това безразсъдно поведение беше толкова смущаващо, че Аврелиан понякога се питаше дали не трябва да търси в него отговора, който боговете даваха на неговите въпроси.

Но ако беше така, той не знаеше как да го тълкува.

Наистина, в мига, когато получаваше последния дъх на своята майка върху собствените си устни, както го изискваше традицията, Юлия Корделия беше прошепнала: „Жената, сине мой. Жената! Нея ти праща Великото Слънце за твоя триумф!”

Обаче тази жена не можеше да бъде Улпия. Това беше немислимо. Дори движена от своята лудост, дори възбудена от еротичните си игри, Улпия не можеше да завладее нищо, не притежаваше никаква сила. Тя напомняше за птица, изгубена над някое клане, която не знае вече къде да кацне.

Да не би боговете да са посочили Клавдия?

Това би било по-правдоподобно. Юлия Корделия не беше ли казала: „Клавдия е като мен, пратена от боговете, за да се осъществи твоята съдба.”?

Пратеник, чиято раздразнителна настойчивост го плашеше. При все това, каквото и да направеше тя, той изобщо не успяваше да я откъсне от сърцето си. Но тя беше негова сестра. Боговете не можеха да посочат една сестра…

— Ти си изморен, братко мой. Трябва да си починеш.

Той подскочи. Тя беше дошла на терасата безшумно, като по чудо. Сякаш неговите мисли я бяха материализирали.

Клавдия плъзна ръката си по рамото му, повдигна края на тогата от дебело сукно, целуна го по тила.

— Напоследък дните са изтощителни. Рим изобщо не те оставя да си починеш.

Светлината все още беше достатъчна, за да може той да различи лицето й. Тъмните клепачи, катранените коси, перлите, връзващи кока и спускащи се по нежния й врат. Без червена помада по устните. Тя беше просто красива, умерено гримирана. Всичко в лицето й беше подчинено на силната светлина на очите й, които толкова приличаха на неговите.

Той й беше признателен за тази скромност. Това, че я виждаше така, противоречеше на онова, което си беше мислил минути по-рано. Внезапната й поява беше облекчение, а не заплаха. И тя имаше право. Той беше уморен.

В градината около цялата къща робите на Пулиний палеха факлите и лампите. Скоро щеше да стане съвсем тъмно.

— Започва да духа вятър – каза Клавдия нежно. – Пак се спуска студ. Да не оставаме на терасата.

Тя го повлече към стълбата, водеща в стаите.

Аврелиан беше поразен от спокойствието на гласа й. Може би беше свикнал прекалено много с изстъпленията на Улпия. Той я последва, вдишвайки парфюма й с огромно удоволствие.

* * *

Очевидно Клавдия беше дала заповеди, преди да се присъедини към него на терасата. Стаята вече беше затоплена от мангали. Робите бяха сложили парфюмирани масла, кърпи и топло вино върху ниски маси. Лампите горяха. От другата страна на преградата, в стаята на слугините, музиканти свиреха на арфа и флейта.

Клавдия заяви, че един масаж ще му дойде добре. Тя сама свали тогата му и го накара да легне по корем върху тясното легло. Докато мажеше гърба му с парфюмиран с мащерка и бергамот зехтин, пръстите й се спираха върху леките удебеляванията на белезите.

— Отдавна беше – отбеляза тя нежно.

Отпуснат от отморяващото галене, Аврелиан не отговори. Да, отдавна беше, много отдавна. Достатъчно отдавна, за да предположи човек, че двамата може да са се отчуждили. Вероятно се беше подчинил твърде много на влиянието на Пулиний, отблъсквайки Клавдия по-далече, отколкото искаше в действителност.

Докато усещаше пръстите на сестра си, които успокояваха колкото мускулите, толкова и страховете му, изпита за кратко чувството, че отново е себе си, че се възражда, след като е бил омаломощен от неясните криволици на волята на стария секретар, както и от истерията на своята съпруга.

Мисълта на Клавдия сякаш беше извървяла същия път и докато мажеше бавно с масло раменете му, тя каза:

— Всъщност грешката е моя, в действителност. Исках да избегна упреците на стария Пулиний и ревността на Улпия. Второто обаче е безполезно. Бедната, вече ме мрази, това е по-силно от нея.

Аврелиан осъзна, че Клавдия щеше да добави нещо, но замълча. Масажира му дълго тила, преди да спре внезапно.

— Трябва да ти покажа нещо.

Тя отиде и отвори малък платнен калъф, захвърлен на един стол. Извади от него тънки оловни пластинки – изкривени и очукани.

Те бяха грижливо навити около пръчка, преди Клавдия да ги изглади. Гравираните набързо в оловото думи все още личаха, както и магическите рисунки и знаци, които ги заобикаляха.

Тя ги подаде на Аврелиан с подигравателна гримаса.

— Чети.

Той ги взе колебливо. Вече отгатваше проклятията, които те съдържаха.

О, Черна Кибела, окови във вериги Клавдия, отнеми надеждата и красотата от лицето й, злощастие за нея, докато умре!

Нека Клавдия да отблъсне Аврелиан, моя съпруг, нека тя да го отврати като някоя разложена мърша!

Накарайте, о, накарайте Клавдия зловонната да загине, намига и завинаги, нека мозъкът на костите й изтече, нека се разложи вагината й, нека плаши всички, които я доближат!

Нека тя умре от жлъч и злоба, нека Аврелиан я повърне бързо, бързо и завинаги, о, да, тази, за която мисля, нека гърдите и матката й паднат като хлебарки, бързо, бързо, още сега!

Аврелиан хвърли табелките на земята, сякаш те изгаряха пръстите му.

— Слугините ги намериха вчера сутринта под моето легло – каза Клавдия. – Представяш ли си техния ужас!

А нея това я забавляваше. Тя събра оловните листа, за да ги хвърли в един мангал.

Връщайки се при Аврелиан, тя откопча фибулата* на роклята си. Тъканта се свлече от раменете й. Тя остана само по копринените ивици, притискащи гърдите и бедрата й. Разпери ръце, завъртайки се, за да може той добре да й се полюбува.

[* Метален предмет за закопчаване и украса на облеклото. Прилича на съвременната безопасна игла. – Б.р.]

— Както виждаш, това не е много ефикасно!

Чу се лекият й смях, който той добре познаваше.

— Аз съм все още тук и още не воня – пошегува се тя. Аврелиан отвърна очи. Беше му достатъчно да я види така, за да пламне желанието в слабините му. Истинско желание, примесено с малко нежност. Желание, което нямаше нищо общо със смътната и нервна възбуда, която предизвикваше у него лудостта на Улпия.

Макар да знаеше, че беше безполезно, че Клавдия щеше да отгатне дори онова, което не можеше да се види, той направи всичко възможно, за да не се издаде.

— Тази лудост се влошава с всеки изминат ден – въздъхна той. – Гледам я и започвам да се срамувам, че е моя съпруга.

Без да отговори, Клавдия го накара отново да легне. Претекстът с масажа вече не беше нужен. Тя го блъсна обратно на една възглавница, притисна хълбока си към вече втвърдения му член, докосна с целувка дълбоката дамга от желязото на Митра върху рамото му.

— Човек трябва да я съжалява, а не да се ядосва – каза тя тъжно. – Наистина това е повече моя грешка, отколкото нейна. Смятах я за по-силна. Мислех, че би могла да бъде съвършената съпруга за теб. Оставих се да бъда заблудена от нейната невинност. Тя ме забавляваше и…

Клавдия направи гримаса и се замисли. Пръстите й погалиха устата на Аврелиан, преди да се наведе и да положи там устните си.

— Помислих си, че би могла да ти хареса достатъчно, за да виждаш само сестра в твоята сестра. Понеже ти искаше това.

Тя се подиграваше.

Дали беше предчувствала лудостта на Улпия? Дали я беше избрала заради това? Беше твърде възможно.

— Знаеш ли кое я подлудява? – попита тя, галейки бедрата му.

Той не отговори.

— Тя никога няма да има деца.

Аврелиан го подозираше. Натрапчивите идеи на Улпия вече бяха по-лесноразбираеми.

— Тя никога няма да има деца! Ние опитахме всичко, можеш да бъдеш сигурен – каза Клавдия, без да спира милувките си. – Скришом от теб, признавам. Това са женски работи…

Ръката й се плъзна под бельото и потърси члена на Аврелиан. Той затвори очи, с напрегнати слабини и стисната уста. Не беше в състояние да се съпротивлява на удоволствието, което му доставяше Клавдия. Както толкова много пъти в миналото!

— Обаче един август трябва да има потомство. Ти трябва да имаш син.

— Не започвай отново! – възрази той, без да знае дори от какво се отбранява.

— Ти скоро ще бъдеш такъв. Галиен ще ти предостави мястото.

— Не, напротив…

Тя му затвори устата с нова целувка. Обаче въпреки нежността и магията на ласките, думите на Клавдия изведнъж го накараха да прогледне съвсем ясно.

Той отгатна и разбра. В действителност неговото решение беше взето отдавна. Само страхът да не изгуби любовта на Клавдия му пречеше да го признае. Когато Рим и империята бяха в опасност, единствената слабост на главния военачалник Луций Аврелиан беше някакъв детински страх!

Той отдалечи лицето на Клавдия, полюбува се на натежалата й от сладострастие уста.

— Какво искаш да кажеш?

Въпросът му я обърка.

— Че аз, аз мога да износя твоето дете. Ще кажем, че е на Улпия. Твоята августейша кръв няма да се изгуби.

Значи тя стигаше чак дотам!

— Не оскърбявай боговете! Какво искаш да кажеш за Галиен?

Без да се впечатли, тя се помъчи да го успокои с нова милувка, която той отклони с раздразнение.

— Отговори. Защо нашият цезар ще ми отстъпи мястото си?

— Защото няма да има избор. Моля те, не се тревожи за това.

Той я отблъсна толкова грубо, че тя се свлече в краката му.

— Не, този път аз няма да го приема! Ти няма да убиваш отново зад гърба ми.

Тя се взря в него. Еднаквите им очи се срещнаха. Студеното синьо на Аврелиановите ириси, станало толкова известно сред легионерите и толкова страшно за варварите, се натъкна на същото синьо, но пламнало в момента от страстно желание.

И после лицето на Клавдия се промени. Красотата й изчезна зад маска, изтъкана от омраза и жестокост.

Аврелиан трябваше да устои на желанието да я сграбчи и да я притисне към себе си. О, нека тази маска се скъса и той си върне Клавдия, която само миг по-рано го правеше щастлив!

Но това беше безполезно. Именно лицето, което в момента стоеше пред него, беше истинското.

— Не бъди глупав, Аврелиан. Вярваш ли, че Галиен би се притеснил?

— Той иска мир. Има нужда от мен. И има право.

Смехът на Клавдия беше като плесница.

— Бедният ми брат! Само ти можеш да повярваш на подобни глупости! Толкова ли си наивен? Нито една дума, която излиза от устата на Галиен, не е искрена! Кога ще разбереш? Писмото, което той ти изпрати, е нищо! Вятър, простотии, достойни за онзи, който иска да им вярва.

Сега тя викаше. Тя удряше гърдите на Аврелиан с ръце.

— Клопка, Аврелиан! Истината, онази, която крие от теб този отвратително гаден дъртак Пулиний, е, че Галиен го е страх от теб! Галиен иска да те купи, за да те обезвреди. Ти попиваш лъжите на Пулиний, а той си играе с теб. Отвори очи поне веднъж! Твоят скъп старец има само едно желание. Той иска да те откъсне от мен. Той ме шпионира, той…

Тя се спря, изпълнена с омраза.

И точно това, тази омраза, повече от всичко останало, не можа да приеме Аврелиан.

Той я сграбчи с желанието да й причини болка. Може би дори да унищожи тази красота, която тя притежаваше и която той обичаше повече от всичко.

— Млъкни, Клавдия. Знам кой е Пулиний и аз съм този, който решава колко струват думите на цезаря. Аз и боговете. И аз реших. Ако се случи нещо на Галиен, аз вече няма да ти бъда брат.

Тя беше мъртвешки бледа. Ивицата плат, която обгръщаше бюста й, се беше разкъсала, разкривайки великолепието на гърдите й. Тя прояви неочаквана свенливост. Отстъпи с присвити устни, скриващи хищните й зъби.

— Ти вече не си – изсъска тя. – Нашата майка е сбъркала. Ти няма да бъдеш август. Аз също съм бъркала. Открай време. Ти не притежаваш никаква смелост. Ти си също толкова мекушав и глупав като онези дъртаци, с които толкова ти харесва да общуваш.

Тя отстъпи още, мятайки роклята върху голото си тяло. Сълзи проблеснаха в очите й.

— О, не, ти вече не си ми брат! Задоволявай се със своята съпруга. Ти не заслужаваш нищо повече.

Гласът й беше леден от обидата. Сълзите й не оплакваха него, нейния брат, а знаменитата й мечта за власт, с която тя живееше от толкова време насам.

Когато Клавдия изчезна зад преградата, погледът на Аврелиан откри оловните табелки, полуразтопени в живите въглени. И така, боговете си бяха отмъстили. Плочките на Улпия бяха извършили пъкленото си дело.

С плашещ вик той ритна и събори мангала.

≈ 18 ≈

ЕМЕСА

Със зачервени бузи и коси, залепнали към слепоочията от пот, лицето на Ашему изразяваше неописуема радост. Тя положи бебето в ръцете на Зиновия.

— Момче! Момче, както го искаше Всепрославения!

Едро бебе, чиято огромна глава приличаше на тази на баща му. То изразяваше с вик желанието си за живот, кървавочервено под малкия кичур тъмни коси и много храбро.

— Този излезе от корема на майка си като сладкиш от пещта – развесели се още повече Ашему, гъделичкайки леко брадичката на бебето.

Зиновия вдиша тази толкова особена миризма на новородено. Целуна туптящото му чело, после се зае да го увие в чисто парче плат.

— Дина още ли спи? Вече не кърви ли?

— Всичко е наред. Не се тревожи. Тя е силна. Сякаш е раждала вече десетина пъти! Чакай, няма да можеш така!

Ашему й издърпа плата от ръцете и започна да повива детето отначало.

— Ето така!

Тя се смееше, говореше силно, беше словоохотлива и много облекчена.

В действителност не мина лесно. Болките на Дина бяха започнали по-предишната вечер. Ашему и Зиновия веднага се бяха затворили с нея.

После всичко беше легнало върху раменете на египтянката. Зиновия не беше пожелала да рискува и да въведе в тайната им някоя акушерка. Из двореца беше разпространен слухът, че деспойна Зиновия скоро щеше да роди. Че щеше да повери съдбата си единствено в ръцете на дойката, която й беше дала живота по волята на Ваалшамин.

Тя беше помогнала на Ашему, колкото можа. Дина беше проявила смелост. Болките я нападаха на талази, тя се присвиваше, но се наложи да почакат до средата на следващата нощ, за да й изтекат най-после водите. За щастие, детето се роди бързо и лесно.

— Изпрати ли да предупредят Всепрославения?

— Така както ти ми заповяда. Той ще може да види сина си и деспойна тази вечер, не по-рано.

Ашему притисна бебето към корема си, а главичката му към гърдите си. Това ли беше магията на голямата дойка? Бебето спря да си дере гърлото, примига с клепачи, изсумтя още два пъти, смучейки езика между устенцата си, и заспа.

Зиновия се усмихна. Първата й усмивка от доста време насам. Ашему я погледна в очите. Тъжно сериозни, те нямаха нужда от думи.

Зиновия прогони вълнението, което стягаше гърлото й.

— Да идем да видим Дина – прошепна тя.

* * *

— Това е чудо! – уверяваше Дина. – О, колко съм щастлива! Те лежаха една до друга, новороденото беше облегнато и върху двете. Големи тъмни кръгове издаваха умората на Дина, но радостта разхубавяваше лицето й. По-рано, преди да започнат болките на раждането, тя беше пожелала да провери дали белегът на Зиновия се беше разнесъл още, в сравнение с предната вечер.

Сега той беше само една едва възпалена червена резка.

— Детето идва и твоята рана се затваря. Едновременно! Това е чудо – повтаряше тя. – Като никога Всевечният Яхве чу моите молитви.

— Крайно време беше – подигра се Ашему, поглеждайки съзаклятнически Зиновия. – Но ти си права, наистина си е чудо. А ние вече не вярвахме в него.

Зиновия се задоволи да погали предпазливо челото на детето.

Когато се върна от християнската къща, Ашему я чакаше с безброй упреци. Къде е ходила в това състояние? Да не би да е искала да умре веднага?

Обаче Зиновия се строполи върху една постеля, без да я слуша. И вечерта, когато поиска да смени превръзката й, египтянката не можа да продума от смайване. Раната вече не кървеше. Все още разпокъсаната и гноясала сутринта кожа, сега изглеждаше свежа и чиста. Възпалението не беше толкова силно и беше доста ограничено.

— При кого си ходила? – попита Ашему.

Зиновия не отговори. На другата сутрин вече нямаше място за съмнение. Раната най-после се затваряше. За пръв път от много луни Зиновия часове наред не беше разкъсвана от болка.

След като й направи лека превръзка, която не изискваше вече пластир, Ашему поклати глава.

— Ходила си при християнина, нали? Този, който преминал през огъня и вече няма лице. Този, който…

Тя млъкна изведнъж, загледана в очите на Зиновия. Беше разбрала. Спомни си думите и заплахите на Офала. Схвана. Шаваад не беше мъртъв. Той само беше сменил името и изгубил лицето си.

Те останаха една срещу друга, без да продумат, мислейки за едно и също ужасно нещо. После египтянката разтвори ръце. И за пръв път от години притисна Зиновия към себе си, както правеше, когато тя беше още невръстно дете.

По-късно, престорено небрежно отбеляза, че християнинът от долната част на града е известен в цял Емеса и дори в двореца.

— Казват, че прави чудеса, така както диша. С жени и деца най-вече. Казват, че неговият Бог е в ръката му.

Тъй като Зиновия не добави нищо, не обясни нищо, старата дойка въздъхна:

— Важното е, че тази отвратителна рана изчезва и ти вече не страдаш.

Това беше вярно. Следата от желязото на персиеца се изтриваше от нейното тяло и страданието й скоро щеше да бъде само спомен. Обаче друга рана, не от плът и кръв, се беше отворила и щеше винаги да зее. Тя заместваше успокоената болка с друга. Не толкова остра, която не спира дъха и не причинява треска. Но предизвикваше мълчаливо и търпеливо като змия страдание. Коварна болка, която чакаше някоя дума, момент на невнимание, за да хване човек за гърлото и да го изпълни с отчаяние. А Зиновия знаеше, че никакво чудо нямаше да я избави от тази мъка.

— Тъжна ли си? – разтревожи се Дина до нея.

— Не! – излъга Зиновия. – Не! Точно обратното. Щастлива съм заради теб и заради себе си.

Тя хвана ръката на Дина, притисна я до устните си, после със събраните им пръсти погали пълната брадичка на сина й. – Всепрославения ще го кръсти на баща си: Вабалат. Някой ден той ще бъде цар и аз ще му завоювам едно необятно царство. Също толкова голямо, колкото Римската империя.

Дина се засмя заедно с нея. Обаче Ашему замълча.

— Ама ти сериозно ли? Пак ли ще започнеш да се биеш? Значи това не ти беше достатъчно?

Зиновия опита да се засмее и да й се подиграе, но гласът й трепна:

— Аз съм Алат, дойке. Ти много често го забравяш. Съдбата на Алат е да предвожда воините.

Тя сграбчи детето, притисна мъничката главичка към своята.

— И сега аз имам допълнителна причина. Моят син Вабалат, син на Оденат и Зиновия, ще стане велик благодарение на завоеванията на своите родители.

Точно това каза тя на Всепрославения, когато той дойде да я посети. Намери я в леглото, както малко по-рано беше видял Дина, с детето върху гърдите й. Изненадан може би, че не вижда истинската майка, той все пак се съобрази с тази комедия, без да трепне. Придружен от Нурбел и няколко прислужници се прояви като смутен и възхитен, чак несръчен баща. Протегна ръка, за да докосне слепоочията на сина си, обаче пръстите му бяха толкова големи в сравнение с малката буза на Вабалат, че той се уплаши. Не посмя да го пипне и дръпна ръката си през смях.

Зиновия обяви:

— След няколко дни ще мога да облека отново бронята си. Ще идем да преследваме персите от другата страна на реката. Нашият син трябва да има най-голямото царство, което един палмирски цар някога е завоювал. Аз съм с теб, съпруже мой, за да достигне шумът от нашите победи до Рим.

Зачервен от вълнение, Всепрославения я беше целунал по челото. Първата целувка, която той си позволяваше, и първата, на която тя се съгласяваше.

След малко бебето спеше до гърдите на Дина. То се беше наяло до насита с млякото на своята майка. Зиновия ги гледаше и виждаше истината: майката и сина. Помисли, че щом детето беше в състояние, тя щеше да го заведе на езерото Небесната целувка. Тази мисъл стегна гърлото й. Змията на болката беше излязла от леговището си, нападна и я ухапа.

Да си мисли за езерото, означаваше да мисли за Шаваад, станал Симон християнина. Това значеше да се върне към лъжите, които толкова отвращаваха Симон.

Симон, който беше успял да премине през огъня заради своя Бог и изобщо да не отстъпи пред римляните. Симон, за когото истината беше по-важна и по-могъща от всичко.

Докато тя, тя беше изтъкана от лъжи.

Нейният син не беше неин син. Нейният съпруг не беше неин съпруг. Една умряла от болка, като много други, жена, я беше родила, а не звездата на Ваалшамин, както смятаха лековерните,

Ваалшамин я беше изоставил отдавна. Още в Дура Еуропос.

Боговете бяха избрали Шаваад. И Симон беше избрал един-единствен Бог, за да бъде по-обичан и още по-близък с него!

За нея, за Зиновия, вече имаше само една истина.

Истината за нейната храброст и нейните стрели на бойното поле.

Истината за тези победи, които я превръщаха в Алат.

Истината за войната, която й позволяваше да забрави обезобразеното лице на Шаваад и презрението на Симон.

ВРЕМЕТО НА УБИЙЦИТЕ

267-270 г.

≈ 19 ≈

АНТИОХИЯ

Детето огледа меандрите на Оронт. Имаше много лодки по реката, която течеше около новия град на Антиохия. Но нито една от тях не беше военен кораб. Още по-малко царска ладия, с цялото шумно и живописно шествие, което би я придружавало.

Не се виждаха и пищни свити върху настлания с мрамор път, който стигаше до реката. Хилядите колони и статуи, които го ограждаха, създаваха странна игра на сенки и светлина. Колесници, впрягове, пешеходци се появяваха и изчезваха. Но това бяха само обичайните търговци, пътешественици или селяни. Дори малките кервани от камили с живописни самари не бяха нищо друго, освен обикновени кервани.

Разочарованието на детето се смени с гняв. То тропна с крак, обърна се към Дина и извика:

— Тя ми обеща! Тя е лъжкиня! Тя ми обеща, а те не идват!

Дина се усмихна успокоително.

— Бъди търпелив, скъпи мой. Те ще дойдат.

Тя протегна ръка, за да погали бузата му. Момчето я отблъсна гневно. Издърпа от пояса си малък кортик. Острието му беше малко по-дълго от ръката му. Подарък от баща му, който му доставяше голяма гордост. С няколко удара отряза главите на пурпурночервените и белите далии в градината, продължение на двореца към склона на хълма, която предлагаше най-възхитителната гледка към Антиохия.

Дина го смъмри престорено строго:

— Вабалат! Не унищожавай цветята! Майка ти няма да е доволна.

— Толкова по-зле за нея. Искам всичките да ги отсека, така тя ще разбере…

Сега сълзите се стичаха по бузите на момченцето.

— Ти също си лоша – каза то с треперещ глас. – Ти излъга, като майка ми.

Дина клекна, издърпа кортика от ръцете му.

— Успокой се, ангел мой, ще се нараниш.

— Аз не съм ангел! Ти каза, че те ще бъдат тук за моя рожден ден. А той е днес!

— Още е едва сутрин, Вабалат – възрази кротичко Дина. – Остави им време да пристигнат. Пътят от Tape е дълъг.

— Това не е вярно. Моята майка няма нужда от време. Нейният кон върви по-бързо от всичко. Дори баща ми не може винаги да я следва…

— Тогава – заключи Дина през смях – вероятно тя го чака, за да пристигнат заедно.

Тя се изправи. Задържа ръката на детето в своята и реши да го отведе към другата част на градината, за да го разсее. Машинално се обърна, за да се увери, че пазачите са там. Както винаги, те стояха на пост до вратата, която водеше към частта от двореца, запазена за жени.

Детето дръпна ръката си, отказвайки да я последва.

— Вабалат – настоя тя, – знаеш, че родителите ти винаги държат на обещанията си. Те ще бъдат тук преди края на деня.

— Те трябва да бъдат тук сега. Моят рожден ден започна, когато слънцето изгря!

Тя забеляза отдясно една тъмна сянка. Плат. Наметало, несъмнено, или пояс, забравен между два храста хибискус. Градинарите го бяха забравили. Тя ще им направи забележка за това веднага. Зиновия мрази, когато градината не е идеално подредена.

Точно тогава се чу рогът.

Три дълги тържествени звука, които обявяваха влизането в двореца на Всепрославения и деспойна.

— Те са тук!

Малката ръка на момчето се изплъзна от тази на Дина. Тя понечи да го задържи, засмя се, като го видя как подскача, крещейки:

— Те са тук! Те дойдоха заради мен!

С крайчеца на окото тя видя сянката, плата, пояса, каквото и да беше това нещо, да се изправя. Да се разгръща, приемайки формата на мъж. Воин с почерняло от брадата лице и отворена беззъба уста. Тя си помисли: „Лицето на злото!”

Още преди да разбере какво става, тя извика името на детето.

Видя очите на воина, протегнатите ръце и пръстите, дърпащи тетивата на късия лък. Видя стрелата, резката, подпряна в тетивата, стоманената глава, прицелена към гърдите на момченцето. Извика отново:

— Вабалат!

Не осъзна как се затича. Въпреки туниката, която затрудняваше движенията й, въпреки воала, герданите и тежестта на гривните, цялото й тяло литна.

Тя застана над детето като голяма птица. Усети стрелата, която летеше като нея. Помисли си за кръвта на живота, за бъдещето, което се разливаше из обожаваното тяло на нейния син. О, любов моя, дете мое, мой истински сине!

Те се търкулнаха заедно на земята.

Тя покри малкото тяло със своето. Тогава мълнията прободе кръста й.

Разбра на мига, че никога вече нямаше да може да стане. Какво значение имаше. Нежното тяло на нейния син потрепваше невредимо до гърдите и корема й.

— Вабалат!

Ужасено, детето крещеше.

То се бореше, за да се избави от прегръдката й. Силите му стигнаха, за да я обърне. Бедрата й се разтърсваха на тласъци, сякаш я обхващаше огън. Тя се помъчи да си поеме дъх с ококорени очи.

— Не!

Тя видя краката на убиеца да се приближават.

Не! Няма да го позволи! Тя сграбчи единия от глезените на детето. Сви го под себе си, ръмжейки като диво животно. Превърна се в коруба и броня. Изпищя с всички сили, когато сабята на убиеца се стовари, отсичайки главата й.

* * *

— Вабалат!

Зиновия изкрещя името на сина си, раздра тържествената си туника, за да тича по-бързо.

Над цветните масиви, между дънерите на палмите и белите кълнове на жасмините тя видя кръвта по оръжието на пазачите, по техните брони, ужасените им погледи, зяпналите от безсилие усти.

— Вабалат!

Детето беше сгушено под тялото на Дина, която продължаваше да го стиска здраво, с ръце, сключени около кръста му. Той не успяваше да откъсне очите си от лицето, което го съзерцаваше. Главата на Дина се беше изтърколила на няколко крачки и го гледаше със странна гримаса, а бузата й беше натъртена от камъче.

Вабалат беше целият в кръв и мълчаливо се тресеше от спазми. Краката на убиеца, когото сабите на пазачите бяха приковали към земята, се бяха преплели с тези на Дина. Те заедно образуваха някакво разкъсано и страховито животно.

— Сине!

Зиновия го изтръгна от ръцете на мъртвата, вдигна го, смеейки се от облекчение.

— Сине, ти си жив!

Детето започна да се бори. То искаше още да гледа мъртвото лице на Дина. Искаше неподвижните очи на леля му да спрат да се взират в разкаляната от кръвта прах и да се обърнат към него.

Зиновия зарови лицето му в гърдите си.

— Тук съм, Вабалат. Тук съм, детето ми.

Той най-после се притисна в нея и се разплака със задавено стенание.

На градинската врата се показа Ашему. Тя притича, повдигайки ръце. Зад нея един от помощниците на Нурбел се развика:

— Деспойна! Деспойна… Всепрославения! Всепрославения!

* * *

Нурбел плачеше.

На колене, с главата на великия Оденат в ръцете си, той плачеше със затворена уста. Сълзите му се губеха в кръвта, бликнала от прерязаното гърло на неговия любим цар. Той не вдигна очи, когато Зиновия се втурна в помещението. Едва когато тя падна на колене пред трупа на Всепрославения, си даде сметка за нейното лице, за нейната окървавена и скъсана туника.

— И ти ли? – попита той с безизразен глас.

— Не, не аз…

— Детето?

— Вабалат е жив. Дина е умряла заради него.

Тя сграбчи ръцете на Всепрославения. Странно, той изглеждаше по-дребен и по-красив, отколкото, когато беше жив. Тя зарови лицето си в мъртвите му длани.

— Съпруже мой!

Ридания от ярост опариха гърлото й. Прииска й се да произнесе някакви любовни слова. Прииска й се да му каже за нежността, отдавна изпитвана, но никога не призната.

Той, който беше повярвал на всяка нейна дума! Той, който никога не беше се оплакал от нейната непримиримост. Той, който я беше направил равна на себе си.

Тя легна върху тялото му така, както никога не бе поискала да го направи, докато той беше жив, целувайки и прегръщайки го с любов, каквато никога не му беше признавала.

— О, любими мой съпруже, – измънка тя, поставяйки челото си в кървящата рана на врата му. – О, ти, толкова великия, толкова нежния, който ме обичаше повече, отколкото се обичам аз самата! Ти, който ме обичаше в тялото на Дина!

Боговете бяха взели любовниците. Омразата ги беше отнесла и оставяше нея жива, за да отмъсти.

Сега около тях се беше образувала тълпа. С глас, който да бъде чут от всички, тя заяви:

— Твоят син ще бъде най-великият, Всепрославени. Твоята смърт ще бъде неговото могъщество, о, велики Оденат. Кълна се да стане така в твоята кръв, която тече като сълзи по лицето ми: вековете ще си спомнят твоето име.

Тя сграбчи ръката на Нурбел. Докато той й помагаше да се изправи, тя си даде сметка за присъствието на убийците, които пазачите държаха.

Те бяха палмирски воини, предрешени с туники на търговци. Макар и полускрито, лицето на единия от тях накара Зиновия да изстине.

— Хайран! Трябваше да се досетя!

— Аз те победих, дъще на пустинята! – изхили се Хайран, преди пазачите да му запушат устата. – Ти уби моята леля, ти уби моите приятели! Този ден е най-хубавият в моя живот!

— Разбира се, че е той – изръмжа Нурбел. – От мига, в който оставих това куче да напусне Палмира, знаех, че ще донесе нещастие. Казах го на Всепрославения. Изобщо не трябваше да го оставяме да живее!

— Край с това. Той повече няма да живее! – изсъска Зиновия.

Тя сграбчи сабята на един пазач. Острието вече беше вдигнато над Хайран, когато Нурбел хвана китката й.

— Не, деспойна…

Зиновия започна да се бори, сякаш не го чуваше. Нурбел се наложи, принуждавайки я да се обърне с лице към него.

— Всепрославения умря по моя вина, Зиновия. Трябваше по-добре да бдя над него. На мен се пада да предам неговия син на демоните.

Тя се поколеба. Яростта и тъгата на Нурбел отразяваха ставащото в сърцето й.

— Никога нищо не съм искал от теб, палмирска царице – прошепна той. – Ти знаеш, че аз ти принадлежа. Но днес ми направи тази услуга.

Тя примигна. Нурбел отпусна хватката си. Ръката на Зиновия веднага се стовари. Плоската страна на острието разби челюстта на Хайран, прерязвайки долната част на лицето му. Той се строполи с болезнен вой, който премина в смешно къркорене.

Зиновия хвърли сабята в краката на Нурбел.

— Твой е.

Тази нощ светлините, празненствата и удоволствията в Антиохия бяха забранени. Горяха само огньовете на жертвениците и храмовете, където населението се трупаше, обляно в сълзи, с ръце, пълни с дарове.

В мрака всеки можеше да чуе виковете на Хайран, сина отцеубиец. Без да бърза, Нурбел отвори торса му и счупи едно по едно ребрата му. Той искаше да може да се види как предателството се оттича с всеки тласък на това сърце, което още биеше.

След това отведоха убиеца пред Циркус Максимус*. Там един дървен кол го прониза от задника до раменете.

[* Циркус Максимус (от латински – най-голямата арена) е древна арена за забавления в Рим. – Б.р.]

Целият град дойде да го оплюе, да хвърля камъни и прах върху раните му. Едва когато се появиха първите слънчеви лъчи, боговете приеха да му отворят вратите на своя ад.

≈ 20 ≈

СИНГИДУНУМ, ДУНАВ

Изправен на стената на укреплението, Аврелиан наблюдаваше дунавския бряг. Тук преди двайсет и седем години, само с триста легионери от една кохорта, беше изтребил варварите сармати.

Днес цял град се разстилаше в обширната извивка, където в онзи далечен ден течението беше събрало труповете и горящите салове. Все така безкрайна, реката сякаш влачеше същите тромави сиви води. Но сега дигите на пристанището навлизаха в тях, за да посрещат големите търговски лодки. Стените на лагера пък стигаха навътре в полята и напомняха за сарматските воини, които бяха дошли там да търсят смъртта.

Двайсет и седем години! Но Аврелиан още чуваше виковете на варварите, обхванати от пламъците на горящия нефт. Победната песен на неговите легионери, викащи одобрително името му за пръв път, сякаш още отекваше тук.

Двайсет и седем години!

Всичко беше различно и все пак ужасяващо същото. Сингидунум беше станал град. Но през последните десет години влизащите в пристанището лодки не бяха много. А от няколко месеца насам броят им намаляваше още повече. Нямаше, идващ от Мизия или от Германия, лодкар, който да не се страхуваше от нападение от страна на варварите.

Победени вече хиляда пъти, готи или алемани, роксолани или язиги, враговете на Рим винаги се възраждаха. С други езици, с нови оръжия, но винаги със същата неутолима жажда да победят империята. И Аврелиан непрекъснато се връщаше по същите лагери, същите фронтове, за да вдъхва смелост на легионите. Трябваше да започва хиляди битки. Да побеждава и пак да побеждава, без да успее да унищожи врага.

Не, това нямаше край. Единственото, което ставаше, бе, че Рим се изтощаваше и губеше сили като твърде дълго преследван хищник.

Ех, дали боговете можеха да се отвърнат от някого повече от това?

С горчива гримаса Аврелиан наблюдаваше повърхността на реката, която дъждовните капки пробиваха, и сякаш виждаше как изтича изтощената кръв на Рим.

Мъглата ставаше все по-гъста и далечният срещуположен бряг вече се размиваше в нея. Това още веднъж му напомни онази сутрин на битката със сарматите, когато мъглата прикриваше всичко. Аврелиан се упрекна за песимизма си.

В края на краищата точно онази сутрин, очаквайки нахлуването на сарматите, той се беше усъмнил също така, че Митра и Непобедимият Бог Слънце ще подкрепят ръката му. А боговете не го бяха изоставили. Нито тогава, нито в стотиците битки след това.

— Военачалник…

Гласът на един трибун го накара да се обърне.

— Военачалник, обявиха пристигането на колесницата на първия секретар. Неговият авангард току-що премина през потерната*.

[* Таен вход; тайна врата на укрепление. – Б.р.]

Нетърпението, което беше обхванало Аврелиан преди три дни, когато му доложиха за посещението на Пулиний, го обзе отново и прогони меланхолията, налегнала го заради времето. Това, че първият секретар на сената, какъвто, на седемдесет и пет години, Пулиний все още беше, идва до далечните дунавски брегове, за да го види, беше може би знак, че Рим иска да го извади от вцепенението му.

* * *

За шестте години, през които не бяха се виждали, Пулиний бе оплешивял и беше загубил зъбите си. Вече не ходеше без подплатено с рунтава кожа кепе, накичено с прекалено много фалери*. На една от тях се виждаше профилът на Валериан Август, все още жив според слуховете, които идваха понякога от Персия.

[* Ордени. – Б.р.]

Аврелиан обаче се развълнува, като видя Пулиний – по-анемичен от когато и да било и изключително слаб. Восъчна кожа покриваше костите на ръцете му и се опъваше около очите. Цяло чудо беше, че тялото му още беше в състояние да се движи. Повечето време го пренасяха от един стол на друг. Обаче погледът му беше все така ироничен и прозорлив.

Докато хокаше робите си да го измъкнат от огромните възглавници, които тапицираха колесницата му, той отгатна мислите на Аврелиан. Засмя се горчиво.

— Знам! Не изглеждам добре, моето момче. Не се дължи само на отвратителното пътуване. Но поне не съм болен от чума!

Докато слугите му го оставяха предпазливо под балдахина на един стол за носене, той хвана ръката на Аврелиан.

— Ти не можеш да си представиш, главен военачалник. Чумата е навсякъде по пътя. Навсякъде! Шест дни не съм отварял изобщо вратата на колесницата си!

Той спря отново, за да се изхили с неприятния си смях.

— Не се бой. Не ме убива това. Старостта е достатъчна!

Той удари гърба на най-близкия роб с тънка жилава пръчка, сякаш за да даде доказателство за енергичността си.

— Имаш ли някоя топла стая, Аврелиан? Мечтая за това. Изглежда, че е краят на лятото, а аз замръзвам… Стая с огън. Това искам. Цялата зачервена от мангала! За да забравя този проклет дъжд.

По-късно, след като желанието му бе изпълнено и беше изпразнил една паница с мляко и разбити яйца, той затвори очи и разтегна вледенените си устни с въздишка на задоволство.

— Сега, моето момче, ме остави да дремна няколко часа. После ще поговорим.

Глух смях се промъкна през устните му и той добави:

— Знам, че нямаш търпение да чуеш какво имам да ти казвам, но ти обещавам да не умра, докато спя.

* * *

Посред нощ, когато лагерът вече спеше, той накара да извикат Аврелиан.

Потънал под рунтави кожи в легло с крака на бик, той се взря в него и отбеляза:

— И ти не изглеждаш добре, моето момче. А за теб възрастта не е извинение.

— Причините за радост са истинска рядкост, секретарю. Надявам се, че твоето идване ще ме накара да се почувствам по-добре.

Пулиний го огледа подигравателно, преди да потвърди.

— За останалото не си се променил. Продължаваш да си си военен. Право в целта, нали! Право в целта.

Той извади мършава ръка изпод рунтавите кожи и посочи стените на помещението.

— Преди всичко, може ли да се говори тук?

Аврелиан показа десетината факли и лампи, които осветяваха, доколкото беше възможно, стаята.

— Ние сме сами. Лагерът спи.

— Но стените ти?

— Те са каменни, Пулиний.

— Камъкът понякога е шуплест, Аврелиан. Особено в полза на… знаеш кой.

Аврелиан повдигна иронично вежда. Пулиний поклати глава.

— Не ме вземай за стар глупак! Знам за какво говоря, а на теб то не ти е известно. Защо, мислиш, изминах хиляди милиарии в състоянието, в което съм?

Той посочи вратата с властно движение на брадичката.

— Увери се, че познаваш пазачите, които са в коридора.

Когато Аврелиан раздаде заповедите и посочи сам пазачите, Пулиний го огледа отново, този път предпазливо.

— Нали не си ми сърдит вече, главен военачалник Луций Аврелиан?

— Никога не съм бил, секретарю.

— О-о! Значи добре се преструваше! Аз не съм забравил, че напусна къщата ми и Рим, без да кажеш благодаря, нито довиждане… Като побеснял демон.

— Вече нямаше какво да правя в Рим. Не ти ли писах, за да ти благодаря?

— Едно кратко писмо. И после нищо повече.

— Нищо не съм забравил, секретарю. Нито твоята помощ за майка ми, нито съветите ти. Ти искаше от мен да отстъпя пред цезаря, аз го направих. Безполезно беше да изваждам на показ насред площада на форума емоциите си, а и имах с какво по-добро да се заема тук.

Пулиний потвърди, свивайки устни.

— Знам. Знам какво изтърпя твоята гордост. Както и какво ти струваше това. Повярвай ми, моето момче: съжалявах за тази ужасяваща разправия с твоята сестра. И с твоя легат. Страдах, като ви гледах каква мъка си причинявате…

Погледът на Аврелиан възпря Пулиний да продължи. Покритата с кожено кепе глава на възрастния мъж потрепна леко. Той махна с измършавялата си ръка, сякаш пъди досаден дим.

— Добре, миналото си е минало. Имаш право. Да забравим. Важното е, че аз не съм се променил. Макар че ти не си се показвал в сената всичките тези години, аз произнасях там твоето име, колкото пъти си отворех устата…

Той спря с потаен поглед и смръщени вежди. Показалецът му посочи отново вратата.

— Сигурен ли си?

— Толкова, колкото може да бъде човек.

— Малко е!

Той пак наостри ухо, вдигна рамене.

— Имай предвид, че казаното от мен днес не идва само от мен, главен военачалник. Чрез мен ти говорят великите Клавдий, Проб, Кар и Диоклециан*. Те са равни с теб във властта над легионите. А от сената горещо те поздравяват доживотните Флавий Антиохиан, Помпоний Бас и Вирий Орфий.

[* И четиримата са били римски императори. – Б.р.]

Той си пое дъх, вече не толкова притеснен, а в старите му зеници се появиха лукави пламъци.

— Ако не са тук, ти знаеш защо. А аз дойдох, защото смъртта вече не ме плаши… Накратко, моето момче: време ти е. Вече не можем да търпим хаоса, в който ни хвърля Галиен. Той отстранява всеки, който не му лиже задника. Сенатът не струва и пукнат грош. Навсякъде хората мърморят и заплашват. Галите, иберите, африканците! Всичките роптаят и си назначават августейши, които в деня, преди да са избрани, са продавали смокини или са се търкаляли пияни по улиците. Бедността се разпространява по селата също толкова бързо, колкото чумата. Един динар, който се равняваше на два товара злато само преди пет години, вече струва само един. В най-добрия случай! А ето го и последния подарък на нашия цезар: разследване на всичко и на всички. Галиен иска да провери и клозетите ни, за да е сигурен, че не крием там някое богатство или не подготвяме заговор. Време е, Аврелиан. Трябва ни нов август. Има само един, който може да подкара колесницата на Рим към светлината. Ти.

Аврелиан беше изслушал Пулиний прав. Наложи си да обиколи стаята. Значи така, думите бяха произнесени най-после!

Въпреки топлината, която се изкачваше от слабините му нагоре към цялото тяло, той отбеляза, колкото можа по-безизразно:

— В това, което казваш, няма нищо ново, секретарю. Бяхме се споразумели, че аз няма да съм този, който ще разруши империята, противопоставяйки се на Галиен. Нищо не се е променило. Отклоняването на легионите, за да бъде победен Галиен честно, означава да предадем границите си на варварите.

— Престани да ходиш така нагоре-надолу – изкрещя нетърпеливо Пулиний. – Свят ми се завива от теб. Онова, което беше, вече го няма, това е. Точно затова изтърпях това пътуване. Когато напуснах Рим, Галиен беше заповядал двайсет хиляди пленници перси да минат по Форума, в чест на триумфа му. Палмирският цар и неговата съпруга – спомняш ли си, жената воин с червена броня – победиха Шапур. Хубава и голяма победа, както можеше да очаква човек. Нусайбин, Харан, Tape, Ктесифон, Вавилон… Оденат и Зиновия превзеха всичко по пътя си от Кападокия до Ефрат. Казват, че в Ктесифон са изтребили множество хора. Боговете са били с тях. И значи с нас! Защото като победи, Оденат ни остана верен. Което е колкото хубаво, толкова и рядко срещано вече. Още повече, след като палмирската царица е почитана там от всичко, що носи сабя, колкото Диана, Венера и Юнона заедно…

Пулиний си пое дъх. Погледът му се плъзна скришно към вратата, но не спря там.

— Добре – започна той отново, като леко цъкна с език, – Галиен поне прояви здравомислието да дари на Оденат гръмка титла. Велик Спасител и възстановител на Ориента. Нещо подобно. С малко власт върху тези красиви земи. Това ще ни спести още един лъжлив август… Следователно, и това е важното, вече няма опасност империята да се разруши на Изток.

— Радвам се за Изтока. Но тук, на Дунав, или по-нагоре по Рейн, Пулиний, нещата не стоят по същия начин.

— Ако не ме прекъсваше непрекъснато, щеше да узнаеш какво ново ти нося. Ние не искаме от теб да подкараш легионите си срещу тези на Галиен. Изобщо не става дума да се откриват нашите граници или да се търси честна победа, както ти казваш.

Пулиний млъкна. Той остави на Аврелиан време да прецени думите, които чу току-що, преди да продължи.

— Става дума да се отървеш от цезаря със собствената си ръка, главен военачалник.

* * *

Значи това искаха от него. Да убие Галиен.

Както Клавдия винаги беше желала. Клавдия, с която беше отказал да се вижда, за да избегне това убийство, налагайки си най-лошата самота, докато в Рим Улпия беше затворена в своята лудост.

— Ние всички ще бъдем с теб – шепнеше Пулиний. – Не само на думи. Всеки се закле в това пред Митра. Те ще бъдат до теб.

Аврелиан не отговори. Пулиний вдигна една чаша.

— Дай ми да пия. Говорих толкова, че ми пресъхна устата.

Аврелиан напълни чашата с топло вино с мед.

— Валериан Август не е мъртъв – отбеляза той. – Онова, което важи за Галиен, важи и за мен. Докато е жив Валериан, Рим няма да има друг август.

— А! – ядоса се Пулиний, разливайки малко от виното си. – Знае ли човек дали той е жив?

Като че обзет от угризение и опасявайки се от грубостта на думите си, Пулиний докосна с крайчеца на пръстите си фалерата с образа на Валериан на кепето си.

— Горкият човек – процеди през зъби той. – Столче за краката на Шапур. И то на неговата възраст! Какъв ужас! Разбира се, че е мъртъв! Как би могъл да оцелее? Не се тревожи повече за това. Сенатът ще си свърши работата. Законът, който анулира августейшеството на Валериан, е готов отдавна. Нашите приятели ще приемат да го гласуват, за голямо удоволствие на цезаря.

Аврелиан се загледа в първия секретар.

— Трябва да помисля няколко дни. Знаеш, че мразя убийците. Аз съм воин, Пулиний. Бия се благородно срещу противник, който желае моята смърт толкова, колкото аз искам неговата.

— Галиен пожела твоята. Да не си забравил?

— А аз неговата никога.

— Знам – въздъхна Пулиний. – О, знам! Ти чакаш боговете да свършат работата вместо теб. Твоята гордост е плашеща!

Едва забележима странна усмивка плъзна по устните на Аврелиан.

— Никога ли не си мислил за това, Пулиний? От Траян насам онези, които са ставали августейши чрез убийство, също са били убивани. Може би боговете не обичат да стават свидетели на подобно нещо? И ако да загинеш за Рим на бойното поле, е голяма чест, то да те убият заради амбициозността на някой изменник, е доста жалко.

Пулиний го изгледа смаян, засмуквайки отново беззъбите си венци.

— Аз ги предупредих. Казах им: Луций Аврелиан е така устроен, че винаги трябва да го убеждаваш дори когато му предлагаш онова, което той желае най-много! Помисли, щом го искаш, главен военачалник. Не много дълго. Все пак ще ти дам един последен съвет. Повикай при себе си онези, които те обичат, моето момче. Твоята сестра Клавдия и твоят приятел Максим. Знам, че вече не си им толкова ядосан.

Аврелиан не помръдна и не отговори. Пулиний раздвижи беловласата си глава, усмихна се престорено.

— Виждам физиономията ти. Ти смяташ, че се меся в онова, което не ме засяга? Сигурно имаш право. Аз съм ужасен хитрец. Но съм твърде стар, също. Прекалено близо до смъртта, за да ме впечатли мрачният ти вид. Последвай съвета ми. Помири се с Клавдия и префект Максим. И с твоята съпруга също, нещастната Улпия. Нямаш повече причини да я оставяш в Рим. Онази… онази фиксидея, която тя имаше, й мина от самотата. Видях я, преди да замина. Водихме възможно най-приятен разговор. Нямаше и следа от лудост в думите й, уверявам те. Точно обратното. А привързаността й към теб не е отслабнала. Ако не се страхувах от чумата и всички неприятности, свързани с пътуването, щях да я накарам да дойде с мен. Съпругата на един август трябва да бъде до него. Дори да не му роди дете.

Тъй като Аврелиан се извръщаше, без да отговори, отдалечавайки се вече към вратата, Пулиний добави трескаво:

— Чакай, чакай! Не тръгвай. Има още нещо, за което исках…

Старият секретар сякаш внезапно загуби дар слово, той, който не спираше да говори. Отвърна очи, изпълнени със смущение.

— Мога ли да те помоля за една услуга, моето момче?

— Твоите съвети са достатъчно ценни, за да бъда щастлив да ти услужа, секретарю.

Аврелиан не беше прикрил нито иронията, нито студенината в гласа си. Пулиний не им обърна внимание.

— Не желая да се връщам в Рим. Моята къща е все така красива, но там ще умра, заобиколен от роби и от молебствия на просители. Какъв ужасен край, не мислиш ли? Да не можеш да отправиш взор към лице, което те обича?… Тук с теб се чувствам, сякаш имам син.

Аврелиан се поколеба. Дали Пулиний беше искрен, или това беше последният му опит за съблазняване? Емоциите му взеха връх пред разтревожената, изключително объркана физиономия, която се повдигаше към него в очакване на решението му.

— Можеш да останеш до мен, колкото поискаш, Пулиний. Аз не съм забравил онова, което направи за моята майка.

— О, ще видиш – отвърна Пулиний с подигравателно облекчение, – няма да е твърде дълго. Щом станеш Август, ще си отида с щастливо сърце.

≈ 21 ≈

АНТИОХИЯ

На моменти детето започваше да се тресе. Бурно треперене се зараждаше вътре в корема му, прокрадваше се през цялото тяло, за да стихне безшумно на устните му. Зиновия го притискаше към себе си. Целувките й по челото сякаш не го успокояваха.

То зададе още веднъж въпроса, който повтаряше от предния ден:

— Значи, повече няма да ги видя?

Всеки път Зиновия му отговаряше шепнешком, галейки го:

— Напротив, ще ги видиш, сине мой. Те ще идват в сънищата ти, както и в мислите ти, когато си тъжен. Когато ти липсват прекалено много. Онези, които отиват в страната, където живеят боговете, винаги оставят по малко от себе си и при нас.

Понякога детето питаше:

— И ти ли ще ги виждаш?

— Разбира се – отговаряше Зиновия с усилие, от което й пресилваше гърлото. – Вече ги виждам.

Обаче тази сутрин, внезапно скована и мълчалива, тя не отговори на въпроса на сина си. Вабалат отгатна промяната в настроението й и вдигна към нея разтревожено лице.

— Ти си голямо момче. Ти си принц – обясни му Зиновия. – Принцовете не повтарят непрекъснато един и същи въпрос. Те не мислят непрекъснато за своята тъга.

Детето стисна устни и се обърна с вироглава физиономия и сълзи от яд в крайчеца на очите.

— Днес е голям ден – подхвана отново тя със същия тон. – Принц Вабалат ще приеме онези, които бяха дошли да видят Всепрославения. Ти трябва да докажеш, че си смел. Да им покажеш, че ще успееш да бъдеш също толкова велик и мъдър, колкото беше твоя баща.

Момчето се отдръпна, почувствало на свой ред напрежение, със стиснати на корема малки юмручета. Тя плъзна нежно пръстите си в буйната му коса. Беше къдрава и корава като на баща му, когото тя никога не беше галила така.

— Аз ще направя от теб цар, Вабалат. Най-великият от царете. Също толкова велик, колкото римския император. Точно това искаше твоят баща, Всепрославения. Аз му го бях обещала. Ти ще влезеш в Рим като победител. Обещавам ти го. Знаеш, че винаги спазвам обещанията си.

Погледът на детето се изгуби над великолепните покриви на Антиохия. Между малките колони от розов мрамор покрай терасата се забелязваше блещукащото синьо на река Оронт. То каза злобно:

— Това не е вярно. Ти не си спазваш обещанията си. Ти беше казала, че ще дойдеш да ме събудиш за рождения ми ден. Ти не го направи. Ако си беше спазила обещанието, моят баща и леля Дина нямаше да са с боговете. Щях да мога да ги виждам, когато искам.

Зиновия се вкамени. Нито веднъж, откакто бяха станали убийствата, тя не се беше оставяла на сълзите. Сега те изгаряха клепачите й.

Защо чуваше гласа на Симон в упреците на детето?

— Имаш право – призна тя след дълго мълчание. – Направих грешка. Но ти трябва да ми вярваш. Аз ще спазя обещанието. Един ден ти ще влезеш в Рим и хората ще викат: „Това е Вабалат, сина на Зиновия, най-великият от царете!”

Те останаха неподвижни и мълчаливи, внезапно успокоени. Малко замечтани дори.

Глъчката отвън достигаше до тях приглушено. Тътен от колесници, тропот от коне, шушукане на слугини и писукане на лястовици.

Детето се обърна срещу нея. Прегърна я през кръста, поставяйки главата си на гърдите й.

— Цар на царете, все ми е едно. Аз искам само да бъда като теб. Велик воин, който плаши всички и печели всички битки.

* * *

Облеченият в гръцка тога с многобройни дипли мъж беше красив. Под неособено луксозния плат на тогата му се отгатваше добре поддържано от игрите и баните в термите тяло. Лицето му, дълго, с правилни черти, още пазеше младежкия си блясък, докато косите му вече бяха бели. На тях дължеше той очарованието си на мъдрец. Зиновия хареса и ръцете му. Дълги и подържани, свикнали еднакво с оръжията и с тежката работа. И при все това ръце на начетен мъж, мъж на словото. Честни, хубави, кафяви дълбоки очи.

Той се поклони свободно пред нея, после пред Вабалат. Дори малко безцеремонно. Прояви уважение, но без раболепие.

— Тъжен съм, царице моя – каза той на антиохски, изправяйки се. – Тъжен съм, че се покланям пред теб при тези обстоятелства. Щях да бъда безкрайно щастлив да видя Всепрославения до теб. Той искаше от мен да му служа и за мен, който трябваше да напусне Атина против волята си, това беше повече от чест.

— Смъртта на Всепрославения зачерни сърцето ни – отговори Зиновия на гръцки с подобаващ тон. – Обаче тя не променя нищо от онова, което трябва да бъде, учителю Лонгин. Принц Вабалат достигна току-що възрастта, в която трябва да се учи как да стане мъж и цар. Моят съпруг желаеше ти да го научиш на своята мъдрост и своето знание. Аз самата прочетох някои от твоите книги за красивото и за влиятелния човек. Би ми харесало да направиш от моя син уважаван и обичан господар. Наистина би било чест за Палмира, ако ти приемеш.

Лонгин почервеня леко, но не стана ясно дали заради това, че го бяха поласкали, или защото му бяха отговорили на майчиния език. Той погледна към шестгодишното момченце, скрито в туника с пояс, широк, колкото гърдите му, което вече го гледаше високомерно и царствено. Не показа то да е предизвикало възхищението му.

При други обстоятелства Зиновия щеше да каже нещо иронично. Но сега се задоволи да изчака благосклонно отговора на госта си. Още повече, след като лицето на гръцкия мъдрец, плоските му устни и приятните бръчки по слепоочията й правеха странно впечатление. Носеха спокойствието и доверието, които й бяха липсвали ужасно през последните дни. Тъкмо навреме!