Царицата на Палмира - читать бесплатно онлайн полную версию книги автора user (ч. 8)

— Не си ли мъртва?

— Ще видиш това утре. Иди да спиш.

Отговорът изобщо не хареса на момчето. То щипна Ашему по кожата, за да я накара да се разбуди. Тя изсумтя, по-развеселена, отколкото ядосана. Обърна се накрая, сграбчи го, за да го накара да се изтърколи на леглото, на топло при нея. По друго време на Вабалат би му харесала играта. Напоследък приятните изживявания бяха рядкост. Но той се освободи отривисто.

— Искам да знам нещо.

— Така си и знаех, иначе нямаше да дойдеш да събудиш една умряла.

— Обещаваш ли да ми кажеш истината?

— Уви, моето момче, никога не съм умеела да казвам нищо друго, освен истината.

— Там ли си била, когато моята майка се е родила?

— Разказвала съм ти го хиляда пъти. Аз откъснах мъничката връвчица от корема й със собствените си зъби.

Ашему се засмя и притегли Вабалат към себе си, мъчейки се да захапе пъпа му.

— Като лъвица. Бях много млада тогава, приличах на лъвица.

Вабалат не се остави да го разсеят.

— Ти видя ли звездата на Ваалшамин?

— Да. И тъмнината на нощта, и водата, и всичко друго. Ти го знаеш добре, миличко. Защо са тези въпроси?

— Някои казват, че това не е вярно. Аз ги чух.

— Те не знаят какво говорят. Не ги слушай.

— Но ти, Ашему, ти си сигурна и уверена, че моята майка е била взета от Ваалшамин? Че той я е отнесъл със себе си? В това ти си съвършено сигурна, нали?

Този път Ашему помисли малко, преди да отговори. И гласът й не беше толкова лековат. Трепереше леко.

— Да. И там бях.

— Ти видя ли, когато той я отнесе?

— Не. Но бях там, когато тя се върна. Старият Шара също беше там. Той вече сам ти го разказа. Ти трябва да ни вярваш, миличко. Не бива да слушаш клюките на завистниците. Винаги има такива. Така е, когато си царица или принц. Винаги има такива, които завиждат.

Вабалат кимна лекичко, но не отговори. Ашему хвана брадичката му и го накара да я погледне в мрака.

— Какво има, принц Вабалат? Защо са всички тези въпроси? Ти знаеш отговорите им също толкова добре, колкото мен. Страхуваш ли се?

— Не! Не се страхувам. Никога.

— Разбира се.

Вабалат се освободи от ръцете на египтянката. Застана отново прав до леглото. Ашему често си мислеше, че тялото му беше фино, мускулесто от игрите и състезанията, а душата – измъчена от странността на неговата майка. Той имаше нежно и състрадателно сърце, отличаваше се с жив ум и смелост, но носеше и страховете на малкото дете, независимо от дванайсетте си години.

— Ако Ваалшамин вече е дошъл да прибере моята майка веднъж, той няма да остави римския император да я вземе. Той ще дойде отново да я прибере. И мен заедно с нея, понеже съм неин син.

Гърлото на Ашему се сви силно. Много й беше трудно да прошепне:

— Да. Ти имаш право. Разбира се, ангелчето ми.

* * *

През следващите десет дни вятърът духаше непрекъснато и донесе горещината от високите плата на Турук ал-Лааб. Тя парализира римляните, а в града хората вече излизаха от къщите само при необходимост. Труповете върху изоставените платформи вече не миришеха толкова, защото слънцето беше изсушило онова, което животните не бяха успели да разкъсат.

Това прекалено голямо спокойствие беше по-тежко от заплаха. Нурбел се суетеше непрекъснато, проверяваше едно или друго нещо, караше пазачите да обикалят позициите и да обявяват тревога от време на време, за да поддържа воините си нащрек.

През подземните проходи на стария дворец, които излизаха в коритото на Уади Кубур, той пусна свои шпиони.

Половината не се върнаха, или защото бяха избягали, или защото римляните ги бяха разкрили.

Обаче, когато горещината най-после се отдръпна, един от тях се прибра с лоша новина. Аврелиан Август беше купил воините Метув на много висока цена. Те нямаше да атакуват конвоите с продоволствие, идващи от Емеса. Вече не бяха в палмирските околности, а на път към бреговете на Ефрат.

Обхванат от гняв, който трая цял ден, Нурбел нарича воините Метув с всички мръсни думи, които беше научил през дългия си живот. Предателството на воините от пустинята, които открай време, така да се каже откак се беше родила Зиновия, я бяха подкрепяли, беше тежък удар. Обсадата вече можеше да продължи толкова дълго, колкото поискаше августът.

— Това не е най-лошото – проскърца през зъби той пред Зиновия и Лонгин.

— А! И кое е най-лошото? – измърмори гъркът, повдигайки вежди.

— Лошото въздействие, което ще окаже тази новина върху града. Ако воините метув са се оставили да бъдат купени от римлянина, това означава, че те вече не се страхуват от нас.

Той се беше въздържал да каже, че те вече не се страхуват от Зиновия. Или от Алат. Обаче Лонгин, това можеше да му се признае, умееше да разбира от половин дума.

Зиновия изобщо не показа, че е ядосана. Или огорчена. От няколко дни, помисли си Нурбел, тя проявяваше прекалено голямо спокойствие. По-малко се показваше на наблюдателната кула или по крепостните стени. Понякога не произнасяше и десет думи за цял ден.

Горещината, както и търпението й на воин и отговорността й на василевса можеха да обяснят донякъде поведението й. Може би си мислеше, че трябва да запази прозорливостта и силите си по-дълго от останалите. По-дълго от римския император там долу, в палатката му, за когото до втръсване й бяха повтаряли колко велик воин е.

Между тях двамата, дори ако не кръстосваха саби, дори ако ударите бяха напълно професионални, направени и получени посредством други, не техните собствени тела, битката беше на живот и смърт. Зиновия вече го знаеше.

Обаче Нурбел се страхуваше, че спокойствието на Зиновия не се дължеше на неизбежното напрежение, което изискваше тази битка, а на нещо съвсем друго.

Когато наблюдаваше крадешком своята царица, той не харесваше онова, което виждаше. Тя се променяше.

Поражението при Емеса беше разклатило увереността й. Сянката, която се криеше в погледа й, сякаш се увеличаваше, разяждаше колкото силите, толкова и волята й.

Всъщност тя изглеждаше, сякаш наистина вече няма желание да се бие.

Както можеше да се очаква, след като тормозът на воините Метув престана, римляните придобиха ново самочувствие и увереност.

Виждаха ги да се отдават на всевъзможни дейности: възстановяваха съборените складове, за да подредят там собствените си излишъци, строяха други с отсечени палми, дълбаеха доста дълбоки дупки на края на палмовата плантация, за да се къпят там под погледите на палмирци!

По цяла нощ кохортите маневрираха шумно. Ученията имаха за цел да стреснат противника. Понякога завършваха с истински атаки към най-достъпните части на зида. От тези битки винаги оставаха мъртви в единия или в другия лагер. Те не толкова изпробваха съпротивата на противника, колкото дразнеха обсадените.

Легионите готвеха храна в такова голямо количество, че миризмите устояваха на пясъчния вятър. Имаше и игри, лов, и, само десет дни след предателството на воините Метув, празник с вино и жени, превозени от Антиохия на гърбовете на камили!

Аврелиан Август често се мяркаше сред воините си.

Подобаващо стегнат в тържествената си броня, с гърди, покрити с обичайните торкви* и фалери, с шлем, заобиколен от свитата военачалници, той обхождаше лагера. Галопираше ту в едната, ту в другата посока. Преминаването му пред кохортите предизвикваше силно свирене на рогове.

[* Римски огърлици. – Б.пр]

Нурбел, от своя страна, заповяда палмирските рогове да отговарят всеки път. И така до безспир.

Дните се изпълваха с оглушителна врява, което опъваше нервите до лудост.

Но вече нямаше истински битки. Римляните бяха научили добре урока си. Те стояха далече от палмирските стрелци.

* * *

На двайсет и осмата нощ от обсадата, когато луната светеше достатъчно, за да може да се види движението на нощните гущери по камъните, Нурбел различи силуета на Зиновия.

Той щеше да се приближи, когато една сянка го изпревари. По проблясващото сребро на кръглата шапка, по широката туника той разпозна гърка и едновременно с това чу прошепнатите думи, с които го посрещнаха. Думи, в които нямаше изненада, а много нежност.

В първия момент реши, че трябва да бъде дискретен и се оттегли тихо като котка. Щеше да влезе в една от стаите на пазачите, когато глуха ярост, която можеше да бъде и ревност, втвърди мускулите му. Не можеше да направи нито крачка повече.

Трябваше ли да вярва на очите си?

Трябваше ли да вярва на гласовете, на нежността в чутите думи?

Трябваше ли да вярва на онова, което горчивината в сърцето му подсказваше? Дали старият управител имаше право въпреки всичко? Зиновия желаеше ли гърка в своята постеля? Имаше ли го вече?

Искаше му се възмущението му да е изцяло свързано с паметта на Всепрославения. Но все още разсъждаваше достатъчно ясно, за да се заблуждава по този начин. Нямаше да понесе Зиновия да подари на гърка онова, което беше отказала на който и да било мъж. Това би било безгранично унижение.

Той се върна при сенките по-тихо, отколкото се беше отдалечил преди минута.

Пречупвайки гордостта си, той се сви на две, изпълзя под една ниска ограда, която го предпазваше от лунната светлина. Спря, разтърсен отново от тона на Зиновия.

— Исках да ти кажа две неща, учителю Лонгин. Първото е благодарност. За цялата работа, която свърши в Палмира. За твоите съвети и, вярвам го, за приятелството, което изпитваш към мен. Твоето присъствие ми беше скъпо в самотата, която ме съпътства от смъртта на Всепрославения.

— Царице моя! Защо са тези приказки в минало време. Не съм ли тук, до теб, винаги, когато имаш нужда от това?

— Не ме прекъсвай, Лонгин. Онова, което имам да ти кажа, не излиза лесно от устните ми. Нито от сърцето ми…

Нурбел стисна юмруци.

Как му говореше тя! С глас, който въпреки волята и въпреки гнева му, го караше да настръхва.

— Това е вярно, Лонгин, аз имах голяма потребност от мъдростта, която ти ми даде през тези четири години. Не забравям, че ти ми отвори очите както за Рим, така и за моята съдба. Ти успя също така да оставиш своя знак върху моя град, както го остави в моята душа. Така че, благодаря… Не, не ми отговаряй още. Второто нещо, което искам да ти кажа, е най-трудното. Ти можеш да напуснеш Палмира. Има още време. Римляните още не знаят за съществуването на подземния проход в стария дворец…

— Царице моя!

— Ще го разбера. Ти не трябва да смяташ, че животът ти е свързан с моя.

— Царице моя! Този път не ме карай да мълча. Не разбирам причината за този разговор! Той ме обижда. Не исках ли сблъсъка с Рим колкото теб? Ти знаеш, че веднъж вече трябваше да бягам от моя град заради римските легионери. Това няма да се повтори. Сега Палмира е моят град. Ти си моята царица. И за миг не си помисляй, че ще се отдалеча от теб. Аз имам само една цел: да видя края на Аврелиан Август и твоя триумф като августа.

Настана тишина, шумолене на платове. Зиновия въздъхна, едва чуто.

— О, Лонгин! Лонгин…

На Нурбел му се наложи да използва цялата си воля, за да не подаде глава над оградата, за да се увери, че Зиновия държи на разстояние ръцете на гърка. Но сянката на василевсата се плъзна по тухлите. Една самотна сянка, доста отдалечена от тази на Лонгин. А разтревоженият глас на гърка го ощастливи още повече.

— Но, царице моя, защо се отвръщаш? Вече не мога да разбера какво искаш! Говориш, сякаш вече не желаеш да се биеш. В твоята уста тази битка изглежда като нещо отминало. Като те слуша човек, може да си помисли, че утре ще отвориш портите на Палмира на императора!

Зиновия се засмя весело.

— Защото не ме слушаш добре, приятелю.

— Тогава?

Отново настана тишина. Сянката на Зиновия се отдалечи бавно. На Нурбел му беше много тягостно. Чуваха се стъпките, проверките на часовите и кучетата, които далече в римския стан легионерите дразнеха, за да се развличат.

— Има много неща, които ти не знаеш, учителю Лонгин – прошепна Зиновия почти недоловимо. – Така е по-добре. Познанието невинаги ни помага, ако ми позволиш да оспоря твоите писания. Понякога то е тежест, която човек се изтощава да влачи.

Тя се поколеба. Нурбел стисна клепачи, сякаш стискаше юмруци. Той помоли настоятелно всички богове във вселената тя да сдържи езика си.

Желанието му се изпълни. Зиновия не продължи мисълта си. Гъркът я срази със своята.

— Ти трябва да се биеш, василевсо! Рим е наблизо. Остави Аврелиан да се изтощи пред Палмира, както всички римски императори са се изтощавали в Ориента. Ти го принуди да заседне тук като плъх. Това не е ли вече една победа? Империята ви гледа. Империята знае, че римлянинът е слаб и че Зиновия е силна. Времето е твой съюзник, василевсо. Ти си Алат, ти си непобедима. Ти ще влезеш в Рим с лавровия венец на главата. Аз го знам! Разбрах го в мига, когато застанах пред теб в Антиохия.

— Лонгин…

— Зиновия, царице моя, не губи сили днес. Ние ще изградим империя, каквато римляните никога не са могли да си представят и каквато никой още не е виждал. О, не отстъпвай нищо, не губи сили! Защото ако ти изгубиш сили, то аз няма да изгубя.

Зиновия се засмя леко. Не подигравателно, както би се харесало на Нурбел, а като поласкана, прелъстена жена, която започва да флиртува.

— Ти все така добре боравиш с думите.

— Не достатъчно добре, изглежда, след като не успявам да те убедя в огромната власт, която имаш над мен. Ти ми предлагаш да бягам, докато аз желая само да ти предложа живота си. Ти царуваш над мен, Зиновия. Над моята плът и моите желанията, както и над ума ми…

— Лонгин!

— Царице моя…

— Ти боравиш добре с думите. Внимавай да не те отнесат твърде далече.

— Няма и една произнесена от мен дума, на която да не съм пълен господар.

Пак настана тишина. Шумолене на дрехи, различимо тракане на закопчалките на презраменник. Нурбел си представи лицето на Зиновия, което гъркът можеше да съзерцава. Лице, което лунната светлина беше обрисувала по-красиво и от това на най-възхитителната статуя.

Той едва не се изправи, обаче лунната сянка на Зиновия се прехвърли над оградата. Гласът й отекна точно над него. Толкова равнодушен и студен, колкото подобаваше.

— Благодаря ти, учителю Лонгин. Не се съмнявам нито в твоята привързаност, нито в твоята мъдрост. Ще помисля върху съвета ти. Сега стана късно. Обещах на Нурбел да обиколя лично часовите.

О, колко успокоителни бяха последните думи!

Сърцето на Нурбел биеше толкова силно, че той не си направи труда да изслуша разочарованите думи на гърка, който отново се оплиташе в протести.

* * *

Четири дни по-късно се случи трагедията.

Тунелът, прикриващ каменния тръбопровод, който донасяше вода от Уади Кубур до един дълбок резервоар в сърцето на града, се беше срутил.

— Подпорите са съборени на височината на зида, господарю Нурбел – потвърди офицерът, който беше открил катастрофата. – Уви, не от римляните. Намерихме от нашата страна кирки и пики.

— А пазачите?

— Заклали са ги, господарю Нурбел. Предателите трябва да са били поне двайсетина. Работили са бързо и качествено!

Нурбел не вярваше на ушите си.

— Може ли да се поправи?

— Работниците са там, но трябва да действат внимателно. Нищо не е сигурно. Мястото на посегателството е добре избрано. Разчиствайки тунела, рискуваме да срутим зида. Хубав подарък за римляните, няма да им се наложи да копнат и веднъж с кирките!

— Съвсем никаква вода? – попита Зиновия с безизразен глас.

— Остават ни резервоарите и водоемите, които са пълни догоре.

— Знае ли се това в града? – осведоми се Лонгин.

— Към настоящия момент вероятно да. Всяко домакинство вече има право само на една стомна за десет човека. Аз удвоих стражата край резервоарите и водоемите.

Този път гневът накара устните и ръцете на Зиновия да се разтреперят.

— Кой е бил?

— Имам едно предположение. Но трябва да се уверя.

* * *

Градът беше прекалено затворен, а начините на разследване на Нурбел – твърде убедителни, за да просъществува тайната дълго.

— Християните – съобщи той на другия ден.

— А! – подсмихна се Лонгин. – Така си и знаех. Те са отворили портите на Антиохия и Емеса на Аврелиан. Те искат да съсипят силите ни и тук!

— Ние знаем в кои къщи се събират те – увери Нурбел.

— Много просто е да ги задържим.

— Не само да ги задържим, господарю Нурбел. Да се отървем от тях.

— Не, учителю Лонгин – намеси се сухо Зиновия. – Ние няма да убиваме християни.

Нурбел не се учуди, но Лонгин започна да заеква от изумление.

— Предават те в твоите градове, предадоха те в Босра, предават те тук, пред очите ти… И ти не искаш да ги накажеш?

— Ти чу каква е волята ми.

— Аз не разбирам…

— Твоят ум би трябвало да ти помогне да си го обясниш. Сега не е подходящият момент. Клане вътре в Палмира няма да окуражи моя народ, Лонгин.

— Ти се заблуждаваш, василевсо. Точно обратното! Тази вечер ти ще чуеш гневния ропот на палмирците! Желанието за отмъщение ще отекне по улиците и в храмовете. Хората ще викат срещу теб, защото не си действала с достатъчно твърда ръка. Тези християни ги оставят без вода. Ти ще трябва да поиш и тях, ако ги оставиш живи!

— Християнска кръв няма да се лее – натърти мъртвешки бледа Зиновия. – Ако искаш да останеш до мен, учителю Лонгин, ще трябва да се подчиниш на волята ми.

С удоволствие, което едва успя да прикрие, Нурбел прекъсна спора, преди Лонгин да се разгорещи съвсем.

— Помислих за едно решение, което може да задоволи учителя Лонгин, както и да е приемливо за теб, василевсо. Преди да залезе слънцето, ще съберем християните в големия театър. Те ще останат там под наблюдението на моите стрелци толкова дълго, колкото ти решиш. Театърът е добро място за тази цел. Напоследък там вече не се играят пиеси, нито гръцки драми, а затварят магарета и овце. Християните ще си бъдат на мястото там, те, които вярват, че техният Бог е роден в обор.

— Какво милосърдие! – подигра се Лонгин.

— Милосърдието на Алат е и нейното величие – сгълча го Нурбел. – И тя знае докъде да го разпростре. Стоенето дни наред сред огъня на слънцето и камъните в театъра няма да пощади предателите, можеш да ми повярваш.

Без да смекчи ледената си физиономия, Зиновия одобри с кимване и поглед, в който Нурбел можа да разпознае едно кротко благодаря.

Лонгин вдигна рамене. Презрението загрозяваше изящното му лице.

— Каквото и да казваш, Нурбел, все пак ще трябва да ги храниш, и поиш – скръцна със зъби той, обръщайки гръб. – И това не може да продължи дълго.

* * *

През нощта на същия ден трептящият въздух попиваше лъжовната тишина, която изпълваше всички нощи от обсадата насам.

Зиновия стоеше права на терасата, опряна на още топлото каменно перило, което сгряваше ханша й. Без да иска, тя мислеше за християните, затворени в театъра. За щастие, достатъчно далече, за да може да ги чуе, от другата страна на голямата галерия с колони и на храмовете на Бел и Ваалшамин.

Нурбел беше успял да изпълни задачата си, без крясъците да разцепят града. Но тя нямаше нужда от виковете им. Тяхното предателство, тяхната омраза връщаше у нея всичките отровни мисли.

При всеки удар на християните тя чуваше думите на Симон: „За Симон от Емеса ти си мъртва, Зиновия. Мъртва отдавна!”

Смърт, която не го удовлетворяваше. Нужно му беше и поражението, и унижението.

Тя отметна назад лицето си, поднасяйки уморените си клепачи на звездите. Зъбите й задържаха стенание, което вече не напускаше гърдите й.

„О, Шаваад! Шаваад, любов моя, никога няма да воювам срещу теб и твоите хора. Защо се настървяваш така? Защо искаш смъртта ми? Каква е ползата? Каква е печалбата, която ти не би получил, ако си до мен?”

Лек шум я накара да подскочи, скова я веднага. Тънък силует пристъпваше напред между колоните, водещи към терасата.

— Вабалат! Сине мой…

Вабалат изтича до нея, сви се между разтворените й ръце. С жаден стон той притисна лицето си към гърдите й, докато тя целуваше челото му.

— Какво има, дете? Ти трябваше да спиш.

— Никой не спи. Слугините шушукат до разсъмване. Когато не шушукат, хъркат. Това е, обсада.

Тонът му накара Зиновия да се усмихне, противно на волята си.

— Гладен ли си?

— Не…

Той се отдръпна полека.

— Чух какво казват за водата. Скоро повече няма да има.

— Не, Вабалат…

Тя спря. Лъжата не можеше да премине през устните й. Тя целуна отново челото на детето, без да може да откъсне повече устни от неговата толкова хладна, толкова нежна плът.

— Обаче аз знам, че ние не рискуваме нищо – започна отново Вабалат твърдо. Ваалшамин ще дойде да те вземе, както вече го е правил. И аз ще дойда с теб. Аз съм твой син, той ще ме признае.

— Да – прошепна с усилие Зиновия. – Да, ти си мой син.

* * *

Всеки в Палмира повярва, че изведнъж е полудяла.

Тя се появи на зида, облечена с червената си броня, за пръв път от началото на обсадата. Без шлем, възхитителната й буйна коса развявана от колебливия вятър зад нея като бойно знаме, тя стоя на пътя, по който войниците обхождаха позициите си, от разсъмване до здрач. Големият лък оставаше в ръката й, а колчан със стрели с дълги пера потропваше на бедрата й. Тя не пи, яде малко и дебна упорито римския лагер. Без да отговаря на въпросите на Нурбел или Лонгин, разбутвайки стражите с гневни жестове, тя изглеждаше като луда.

Накрая предизвика римляните, които започнаха да я сочат с пръст. Първо учудени, после развеселени. Преди края на деня, Аврелиан Август излезе на свой ред от палатката

си, за да види със собствените си очи тази Зиновия, тази Алат с покрити с червена броня гърди, изглеждащи голи, която най-после откриваше.

Посред нощ тя се появи отново, с факла в едната ръка и лъка в другата и отново започна безспирната си обиколка. Жителите, жреците от храмовете, всички дойдоха да я видят, шепнещи, възторжени и разтревожени едновременно. Повече от когато и да било, тяхната василевса приличаше на богиня.

В римския лагер отекнаха роговете на часовите. Легионерите излязоха от палатките си, за да я видят, да подхвърлят някакви подигравки. Аврелиан Август се появи отново, този път само по туника.

В този момент Нурбел разбра.

В отблясъка на факлата той улови погледа на Зиновия, видя го как се изостря. Поглед на ловец, онзи, който преценява траекторията и разстоянието до дивеча.

Но августът се пошегува с един от военачалниците с буйна момичешка коса – руса и къдрава. Изсмя се силно и изчезна в палатката си.

* * *

Призори на следващия ден, когато Зиновия се появи отново на зида все така с броня и с големия си лък в ръка, Нурбел заповяда на своите воини да се скрият под оградите и да не се показват повече пред врага.

А римляните я дебнеха, мислейки вече, че ограниченията, наложени от обсадата, й бяха размътили разсъдъка. И че палмирските воини я изоставяха. И се окуражиха, виждайки я така, сама, напусната от всички. Подигравките и смеховете се засилиха. Римляните започнаха да се приближават малко по малко до крепостната стена, забравили за стрелците, които вече не виждаха.

Когато слънцето премина зенита си, най-после стана онова, което очакваше Зиновия.

Аврелиан се появи отново, този път на кон, заобиколен от своята свита присмиващи се и нехайни военачалници. Кожената туника, единственото му облекло, оставяше голи ръцете и горната част на гърдите му.

Насърчаван от крясъците на легионите си, той се осмели да мине за първи път в галоп близо до зидовете. Смехът откри белите му зъби. Той вдигна юмрук към Зиновия. Хората видяха как тя спира, докато Август изваждаше прочутата си широка сабя от ножницата й. Той я насочи към Зиновия, избухна отново в смях и пусна коня си в галоп, сякаш щеше да скочи над крепостната стена на града.

В синьото небе проблесна червена мълния. С едно и също движение Зиновия вдигна лъка си, опъна го до скъсване и пусна стрелата си.

Никой не успя да види перата, преди да чуе вика на Аврелиан. Стрелата беше преминала през лявото му рамо и го беше ранила сериозно.

Той се прекатури от коня си.

Нурбел изкрещя.

Хилядите палмирски стрелци скочиха на зида, викайки името на Зиновия и Алат. Освободиха стрелите си и накараха въздуха да почернее в мига, когато римляните се хвърлиха, за да прикрият своя Август с щитове, като оставиха, за да го спасят от смъртта, двеста или триста трупа.

* * *

— Заспа ли най-после? – попита Лонгин.

Нурбел кимна с глава, без да престава да наблюдава суматохата около императорската палатка. Здрачът преминаваше в мрак. Римляните палеха факлите си и движението на пламъците беше свидетелство за паниката им.

— Очарователна гледка – развесели се Лонгин.

Тъй като Нурбел все така не отговаряше, той настоя:

— Спомняш ли си онази отвратителна одрана кожа, онази старческа кожа, която ти искаше василевсата да подари на Аврелиан?

Нурбел обърна смаяно лице към гърка.

— Разбира се, че си спомням.

— Аз задоволих желанието ти, господарю Нурбел. Направих така, че балонът на Валериан Август да стигне до Аврелиан.

— Ти си го… Рогатия да те вземе! Какви ги разправяш?

— Много добре разбра. Изпратих един сигурен човек през подземния проход на двореца. Трябваше да се възползваме от объркването, което цари при римляните…

— И защо? Мътните те взели, защо?…

— След онова, което василевсата му причини днес, той ще разбере каква съдба го очаква.

— Да не си си изгубил ума?

— Ни най-малко, господарю Нурбел. Освен това, с малко късмет, моят човек ще се върне при нас и ние ще разберем колко е наранен Аврелиан Август – както физически, така и що се отнася до гордостта му!

Грубо, без да се интересува от воините, които ги заобикаляха, Нурбел сграбчи туниката на Лонгин. Това го накара да престане да се присмива.

— Василевсата заповяда ли ти да го направиш?

— Пусни ме, Нурбел! За кого се вземаш?

Нурбел разтърси слабото тяло на гърка. Кръглата шапка се свлече от челото му и се търколи по тухлите.

— Не разбираш ли, ти, с твоята голяма мъдрост, каква глупост си направил?

Лонгин изкрещя, извика на стражата. Нурбел го бутна към крепостната стена с презрително ръмжене. Стражите, пренебрегвайки заповедите и врещенето на Лонгин, предпочетоха по-скоро да се извърнат, отколкото да срещнат погледа на стария воин.

— Не знаеш ли каква е разликата между битка и унижение? – изсъска Нурбел извън себе си. – Стрелата на Зиновия уважаваше честта на Аврелиан. Подхвърлянето на одраната кожа на стария август го унижава, унижава целия Рим. Това е варварско действие и самоубийство. Вече нищо няма да може да измие тази обида, освен унищожаването на Палмира.

— Или смъртта на Луций Аврелиан Август, Нурбел. Странно е, че ти я забравяш и дори не се сещаш за тази алтернатива – прекъсна го Лонгин със злобна усмивка. – А нали точно това е целта на войната, която водим? Освен ако василевсата и ти не сте имали други намерения?

Той вече се беше изправил. Бутна Нурбел по гърдите.

— Смяташ ли, че не съм ви разгадал? Вие вече не искате да се биете. Тази стрела преди малко беше само една милувка. Ти знаеш, колкото и аз, че, ако беше го поискала, Зиновия щеше да му пробие гърлото, вместо да го рани. Разбрах го преди дни. Тя иска само да спаси честта си, преди капитулацията. Ако не бях изпратил одраната кожа на римлянина, утре вие щяхте да просите за мир и за снизхождението му!

— Млъкни, Лонгин! Млъкни, преди да съм те изкормил!

Лонгин само се изсмя на заплахата.

— Умея да чета в главата на Зиновия, без дори да е произнесла и дума, Нурбел. Упражнявах се тези четири години, през които я направих по-велика, отколкото тя изобщо си беше мечтала да бъде. И ти искаш днес да ви гледам как унищожавате моето дело?

Давайки израз на цялата си злоба, без да обръща внимание на двуострия меч, изникнал в ръката на Нурбел, Лонгин посочи факлите в римския лагер.

— Аз съм този, който наложи могъществото на василевса Зиновия, този, който построи зидовете, на които сме застанали. Винаги съм знаел, че този ден ще дойде. Днес Зиновия е онова, което аз пожелах. Зиновия от Палмира ще бъде августа, защото аз го искам…

Острието на Нурбел опря на гърлото му. Старият воин прошепна тихо:

— Никога вече не произнасяй тези думи, Лонгин, или вече няма да имаш врат. И ако не искаш да се окажеш в мазетата на двореца с окови на краката, те съветвам да млъкнеш съвсем.

* * *

— Това са последните, приятелю Нурбел – съобщи управителят Шара. – Бях ги заделил за нас.

Той остави пред тях малка кошница със смокини, увити с изсушено месо от газела.

— Струваш ми се уморен, господарю Нурбел. Не си почиваш достатъчно. Вече повече от двайсет дни не сме отделяли време да седнем един до друг.

Нурбел се съгласи с иронична гримаса.

— Да не би да се страхуваш от самотата, управителю?

Лекият дрезгав смях на Шара откри голите му венци.

— Никак даже. Днес по-малко от всякога. Открих човек, който колкото мен обича да бъбри.

— О?

— Египетската дойка…

— Ашему? Какво откритие! Ти я познаваш от памтивека…

— Сега, когато тя вече не може да ходи и има нужда от услугите ми, вече не е същият човек. Характерът й е много по-приятен.

Погледът на Нурбел блесна. Те се засмяха едновременно, дъвчейки смокините си с вниманието, което те заслужаваха.

— Няма възраст, за да откриеш щастието в присъствието на друг човек, приятелю Нурбел – отбеляза кротко управителят.

— А и обстоятелствата са подходящи – развесели се отново Нурбел.

— Боговете ни даряват само с време.

Те пийнаха по малка чашка козе мляко, оценявайки по достойнство всяка глътка.

— Мога ли да си позволя един съвет, господарю Нурбел?

— Слушам те.

— Вземи василевсата и принц Вабалат под твоя закрила и избягайте от Палмира възможно най-скоро.

Нурбел остави своята чашка, сякаш се боеше да не я счупи на хиляди парченца.

— Учителят Лонгин не ти желае доброто – продължи упорито Шара. – А и на нашата Зиновия не вярвам да желае доброто. Той е много обигран. Сега, когато водата започва не достига, той ще настрои част от града срещу вас. Вече има такива, които роптаят, защото предателите християни са още живи.

— Мога да затворя гърка в някоя изба на двореца. Ще го чуват по-малко.

— Добре знаеш, че не е така. Ще бъде по-зле.

— Не обичам бягството, приятелю Шара.

— Кой ти говори за бягство. Напускането на Палмира ще бъде просто още един хитър ход. Не забравяй какво обеща на Всепрославения: ти трябва да пазиш живота на василевсата и нейния син.

* * *

Християните стояха на колене на театралната сцена и се молеха достатъчно силно, за да могат гласовете да отекват до най-високите пейки. Те бяха двеста, може и малко повече, седяха сгушени един до друг, плътно притиснати, както стояха и овцете и козите. Мулетата бяха завързани на колоните на фасадата, а магаретата, спънати в укрепленията между параклисите.

Събрани на входната арка на авансцената жители, жени, мъже и деца, деряха гърлата си и хвърляха отпадъци по вярващите в Христос, надявайки се да ги принудят да млъкнат. Те само увеличаваха слоя смрадливи боклуци, които се прибавяха от много дни насам към фекалиите от животните, и въздухът над театъра ставаше невъзможен за дишане. Долу в бунището, в каквото се беше превърнала авансцената, той сигурно беше още по-задушлив.

— Не се тревожи, те ще оцелеят – измърмори Нурбел, без да се обърне към Зиновия. – Техният бог ги обича, когато страдат и се мъчат.

— Получиха ли вода?

— През нощта. Няколко кратуни. Онова, което успях да прекарам. Дори моите воини се противят да им дават да пият. Преструват се, че поят само животните.

Виковете и оскърбленията внезапно се усилиха. Една стара жена от християните беше паднала. Други се опитаха да я съживят, като я отнесоха настрани и отместиха овцете, които недоволстваха, че ги безпокоят.

Зиновия се отвърна с отвращение. Тя изкатери бързо стъпалата до сводестия път, издаден над най-горните пейки. Нурбел я последва по тесния проход, който стигаше до зида на крепостта. Тук се дишаше по-добре.

— Лъжата ме преследва с миризмата си на мърша – измърмори Зиновия, когато той спря до нея. – Аз излъгах, Нурбел. Излъгах боговете, излъгах Всепрославения…

— Безполезно е да чувам тези думи, василевса.

— Напротив, Нурбел. Аз дадох едно обещание на моя съпруг и…

— Знам, каквото трябва да се знае, Зиновия. Твоите думи са безполезни.

Тя залитна, постави ръка върху тухлите на ниската ограда. Нурбел отказа да срещне погледа й.

— Ти знаеш?

— Всепрославения ми се довери. Което знаеше той, го знам и аз.

— О, ама тогава ти не знаеш нищо!

— Зиновия! – измърмори глухо Нурбел.

Той сграбчи ръката й, този път впери очите си в нейните, потапяйки се толкова дълбоко, колкото можеше, в смъртоносната сянка, която я поглъщаше.

— Аз знам. Знам защо Офала е мъртва, защо твоят поглед е по-мрачен от зимните нощи. Защо ти вече не умееш да се смееш и защо не искаш да вдигнеш ръка срещу християните. Знам защо трябваше да бъде убит префект Аелий, знам за Дура Еуропос… Знам всичко и не искам да го чуя от твоята уста!

Тя се хвана за ръката му с треперещи устни и разстроено лице. Толкова красиво, колкото никога не го беше виждал. Нежна, уязвима, невинна, каквито могат да бъдат само онези, които са изгубени, унищожени от нещо по-голямо от смъртта.

— Ти си знаел и нищо не си казал, нищо…

Нурбел извърна лице със стиснати челюсти. Както, за да не се сблъска отново с лицето й, така и за да не произнесе думи, които един воин на неговата възраст вече не можеше да изтръгне от сърцето си.

Той усети как тя се отпуска с цялата си тежест на ръката му. Подкрепи я и се съгласи да изслуша думите, които Зиновия шептеше:

— Не е само лъжата пред Всепрославения. Става дума за обещанието, което дадох на Вабалат. Няма да мога да го изпълня. Той никога няма да бъде цар на царете. Той няма да влезе в Рим като победител.

— Обещанията са блянове, Зиновия. Обещанията са нужни, за да се живее. Вземи пример от християните! Погледни колко са щастливи със своя блян и с обещанието на своя бог. Готови са дори да вдишват омразата и изпаренията от курешките. Освен това кой би могъл да каже, че техният бог ще сдържи обещанието си и ще им подари рай?

Доядя го на него си, заради злобата, която се усещаше в думите му, и се опита да ги смекчи с поглед.

— Време е да се напусне градът, василевсо.

— Да избягам от Палмира?

— Сега, когато воините Метув са далече, времето работи за римляните, докато ние… След десет дни, тринайсет най-много, водата няма да стига. Жаждата ще разяде твоя народ. Ще започнат да се разкъсват за една капка мляко, каквото козите вече няма да имат. Тези, които си деряха гърлото край театъра, ще убият християните. Те ще поискат от теб да отвориш портите. Гъркът ще ти попречи да го направиш, ще намери луди да го последват. А е и твърде късно да се постигне снизходителен мирен договор с августа. Лонгин направи нужното за това.

— Вабалат ще се срамува от мен, ако избягаме. Алат не бяга.

— Вабалат е дете, което живее в приказките и бляновете. Това е добре, той трябва да може да продължи. Остави гъркът да се изтрепе с августа. Той обича това, ти, ти вече не. Ти трябва да живееш.

— Да живея, къде?

— При извора Дингир-Дусаг. Там, където Зиновия получава Небесната целувка и се превръща в Алат. Нищо не е казано още, василевсо. Гъркът и августът могат да умрат от бяс в прегръдките си и Ваалшамин да те отведе в Рим.

Зиновия издържа погледа му, без да продума. Сълзите изгаряха бузите й. Накрая тя поклати глава, докосна с крайчетата на пръстите старото лице на Нурбел.

— Ти също живееш в приказките и бляновете.

Беше сто и двайсетият ден от обсадата.

Призори Нурбел се появи в покоите на Зиновия и поръча на слугините да я събудят.

— Тя вече е будна, господарю Нурбел. Тя е с принца.

— Нека да остави принца и да дойде при мен на терасата. Когато тя се приближи, той не отдели време за поздрав.

Посочи на юг с ножницата на двуострия си меч.

— Виж!

Пустинята и небето сияеха от златистата мъгла на зората като вътрешността на роза. Слънцето още не се беше издигнало над земята. На хоризонта една мръсна кафява линия набъбваше, увеличаваше се, сякаш нощта се завръщаше посред бял ден.

— Пясъчна буря – установи студено Зиновия. – Ние в града не рискуваме нищо. По-скоро римляните ще трябва да се страхуват за своя лагер.

Нурбел одобри с лукаво лице.

— Ето я възможността, която чаках. Боговете не се отвръщат от Алат.

— Искаш да кажеш…

— Че след пет-шест часа бурята ще бъде над нас. Ще бъде тъмно посред ден. Римляните не знаят нищо за пустинята. Те няма дори да забележат, че приближава буря.

— Да не мислиш да ги атакуваш по същото време? Това ще бъде лудост, невъзможно е да се биеш, докато…

Тя отново спря. Най-после схвана. Нурбел докосна ръката й.

— Бъди готова – прошепна той – и ме потърси в стария дворец. Бъди предпазлива. Избягвай гърка и се постарай синът ти да си държи езика зад зъбите. Без сбогувания. С никого. Дори с египтянката или с управителя. Те вече знаят, безполезно е.

* * *

Бяха покрили кожените си туники с черни наметала, стегнати в кръста с презраменници, на които висяха мечове. Този на Вабалат беше къс, почти кинжал, но също толкова остър и смъртоносен като другите.

Нещо като кожен шлем, снабден с предпазители за бузите и лента, стегната под брадичката, щеше да ги защити донякъде от драскането на пясъка. Дебели вълнени шалове бяха вързани на врата им. Ботуши с връзки пристягаха шалварите им под коленете. Стъпките им едва се чуваха в оплетените подземни просеки, където преди доста време Нурбел беше принудил Хайран, сина на Всепрославения, да прескача труповете на своите другари.

Не използваха факли, задоволяваха се с оскъдния блясък на закритите лампи, които пазачите бяха оставили запалени на големи разстояния, като ориентири. Същите пазачи, които Нурбел беше отстранил предварително. Нямаха много време, за да стигнат до края на подземния проход и вратата, излизаща от другата страна на крепостната стена, в пресъхналото корито на Уади Кубур.

— Принце – прошепна Нурбел, – дай ми ръка. Ще тичаме, без да спираме, и сега не е моментът да се губим.

Вабалат се подчини без увъртане. Малката му ръка беше уверена.

Нурбел се втурна, без да я изпуска и без да се поинтересува, дали Зиновия ги следва.

Все пак се успокои, като чу дишането й до рамото си, когато клекна до вратата, обкована с желязо. Вабалат се стараеше да диша нормално, но ръката му сега трепереше в юмрука на Нурбел.

— Поеми си дъх, принце. Имаме още малко време преди връщането на пазачите. После, щом излезем навън, ще ни се наложи да тичаме още по-бързо.

— Аз мога да тичам – процеди през зъби Вабалат. – Не съм стар като теб и не ме е страх от римляните.

Нурбел потисна една усмивка и отгатна как ръката в ръкавица на Зиновия притиска нежно рамото на сина й.

Тъй като ударите на сърцата и дишането им се успокояваха, те доловиха шума от бурята. Макар че беше прикрита на безопасно място зад купчина скали и бодливи храсти, вратата скърцаше в рамката си, железният й обков звънтеше от непрекъснатото драскане на пясъка.

Нурбел извади двуострия си меч.

— Ще трябва да ме следвате и да не се отдалечавате, иначе ще се изгубим. И ако има някой римлянин на пътя ни, удряйте без колебание.

Той отгатна напрежението на Зиновия. Тя също вече беше с меч в ръка.

Далече на края на просеката отекна слабо ехо от човешки глас. Новият караул приближаваше.

Нурбел придърпа шала си под очите. Зиновия и Вабалат направиха като него. Той повдигна бронзовия прът, който подсигуряваше устойчивостта на вратата, извади ключ изпод наметалото си и го вкара в голямата желязна ключалка, за да преобърне език, широк колкото ръка.

Тътенът на бурята беше оглушителен. Едва открехнато, тежкото крило на вратата поддаде на вятъра. Нурбел го запрени с рамо, обърна се да погледне за последен път Зиновия и Вабалат.

— Сега!

* * *

Бурята ги сграбчи и пренебрегвайки кожата и вълната, които ги покриваха, заби ноктите си в лицата им като хищник. Вятърът беше толкова силен, толкова наситен с прах и пясък, че едвам можеше да се диша.

Нурбел се остави да падне по корем, прилепвайки Вабалат към скалите.

Беше много по-тъмно, отколкото когато бяха потънали в подземния проход. Примесената с пръст светлина изкривяваше всичко, звънтеше със стенания. Чуваше се неистово пукане. Силна воня връхлетя ноздрите, сякаш земята се беше отворила над спарения въздух на ада. Изкривените, пречупени, изскубнати бодли над тях шибаха скалите.

— Пълзи до мен! – изкрещя Нурбел. – Дръж главата ниско или храстите ще те издерат. – Той отново се придвижи напред, без да се безпокои за Зиновия.

Тя ги последва, но счупените клони веднага я сграбчиха за кока, прекалено тежък, за да се задържи целият под шлема. Вятърът хвана косите й и ги оплете в бодлите. Тя дръпна силно, без да обръща внимание на болката. Обаче и клоните, и косите, издържаха.

Без да се поколебае, с един удар на меча си, тя отряза кичури от буйната си коса и след като се освободи, настигна Нурбел и Вабалат, които я чакаха, свити в подножието на скалите. Детето покриваше с ръце лицето си, за да се предпази от пясъка, който изгаряше очите му и търкаше голата му, въпреки шала, кожа.

Не се виждаше и на пет крачки и човек едва успяваше да си държи очите отворени. Въпреки кожените шлемове пясъкът дереше кожата им, влизаше в ушите и ноздрите им и вече скърцаше под туниките им. Шумът от вятъра беше чудовищен, раздиран от време на време от пукане, викове, призиви на легионерите, които се опитваха да се скрият. Парчета платно изхвърчаха над тях, плющяха и свистяха. Една римска палатка вече беше поддала. Щеше да има други, много други.

Нурбел сложи ръка върху китката на Зиновия. Присвивайки очи, те се погледнаха за миг. Нямаше по-подходящ момент. Никой не можеше да ги види. След два, може би три или повече дни, в зависимост от маниите на Лонгин, римляните щяха да открият, че обсаждат град, който вече няма царица.

Те се изправиха заедно. Превити напред, с ръка на челото, за да се пазят, те скочиха. Нурбел познаваше всяка педя земя и дори в тази страховита буря той беше сигурен, че ще открие ориентир.

Те пробягаха едва двайсет крачки.

Насред шума отекна заповед. Петдесет легионери с тежки копия в ръце излязоха от сивите облаци на вихрушката в съвършен кръг.

Нурбел веднага позна командира. Мъжът с русата буйна коса, който яздеше всеки ден до императора. В ума му нещо проблесна и той се сети за човека, който Лонгин беше изпратил с одраната кожа. Гъркът го беше излъгал. Той не се беше върнал. Чрез измяна или изтезание, римляните бяха научили къде е тайната врата. И бяха помислили същото като него.

Командирът вече насочваше широката си сабя към Зиновия. Той се приближаваше, крещейки през вятъра:

— Алат! Алат!

Тогава Вабалат като че литна. Той скочи върху командира с късата си сабя в ръка. Зиновия извика. Римлянинът изненадан отби меча на Вабалат и се засмя, хващайки детето за наметалото му. Нурбел се втурна, отстрани Зиновия. Римлянинът повдигна Вабалат, сякаш искаше да го наниже на широката си сабя, когато смехът му секна. Превърна се в къркорене, отнесено от яростта на вятъра.

Нурбел видя острието на детето, забито в гърлото му. Римлянинът се строполи, увличайки детето. В този момент железата на тежките копия се насочиха към Вабалат. Зиновия на свой ред изкрещя.

Нурбел вече беше върху тялото на римлянина, закривайки Вабалат. Железните глави на тежките копия се забиха в бедрата и бъбреците му, счупиха ребрата му. Пак и пак, покривайки го като бодливо свинче. Като многото грешки, натрупани през дългия му живот, които изкупваше, преди да отиде при боговете.

Обаче с последното копие, онова, което счупи врата му, боговете приеха дара и живота му, преди очите му да видят окървавеното желязо, което, преминавайки през тялото му, раздра корема на Вабалат.

Така той не отнесе на другия свят писъка на Зиновия пред мъртвото й дете, който, въпреки бурята, се чу чак до палмирските улици.

≈ 33 ≈

ЕМЕСА

Това беше същата стая, в която беше родено детето.

Римляните не го знаеха. Какво знаеха те?

Бяха й донесли хубави дрехи, вкусни храни. Обслужваха я като царицата, каквато тя беше престанала да бъде.

Тя отказваше всичко. Не ядеше, остана с дрехите, с които

беше избягала. Кръвта на Вабалат се беше втвърдила по тях и беше образувала дебела кора, която тя докосваше хиляда пъти на ден.

Вече не се решеше. По наполовина отсечената си буйна коса, която беше най-красивата в целия Ориент, по тази неестествена лекота, тя усещаше ежеминутно колко тежеше смъртта на Вабалат.

* * *

Робините се въртяха около нея, за да се приготви и облече като царица, защото римският император искаше да я посети.

Тя едва чуваше шумното им бърборене. Ако някоя от слугините се приближеше твърде много, тя й шибаше лицето с презраменника, на който вече не висеше меч.

Аврелиан Август я беше посетил вече веднъж в палатката й, докато го отнасяха към Емеса, далече от плячкосването и пламъците на Палмира. Той беше крещял, жестикулирал, въпреки превръзката, която обгръщаше рамото му и не му позволяваше да носи броня.

— Твоят син уби единствения ми приятел, префекта Максим. Воин победител в хиляди битки. Най-верният приятел. Бих дал живота си за него. Човек, когото нося в сърцето си! Ето какво направи твоят син.

Сякаш щеше да я убие със здравия си юмрук. Тя го беше изгледала безразлично, изненадана само от леката прилика с Всепрославения, която забеляза. Същото открито лице. Същата красота на воин – високи скули, дебели и добре очертани устни. Очите им бяха различни. Синьото на ирисите на Луций Аврелиан Август беше с цвета на празно небе.

След като се накрещя, той се разсмя, също толкова силно.

— Какво си мислиш, царице на Палмира? Възможно ли е едно дванайсетгодишно дете да отреже гърлото на най-славния от моите командири? Воин, който се би победоносно с готите, алеманите, свевите, роксоланите и аланите?

Зиновия не си беше отворила устата. Смехът на Аврелиан съдържаше горчива мъка и прекалена гордост. Той се измъчваше от изгаряща го болка, откакто беше умрял префект Максим, но Алат не беше от онези, които искаха сълзите на августа.

— Достойният син на майка си! – беше възкликнал той. – Отрочето на великата Зиновия. Онази, която победи Шапур, онази, която пожела Рим. Алат! Красивата, великата Алат. Алат, непобедимата!

Той беше спрял, станал изведнъж сериозен, беше я огледал, сякаш най-после откриваше жената под военните дрехи и парцалите на поражението. Един поглед без нежност, но и без увереността и обещанието за насилие, което воините отправят към своите пленнички.

— Да. Красива и смела. Нищо от това не може да ти се отнеме – беше констатирал той, облекчавайки раненото си рамо с машинален жест. – Красива. И добър стрелец, както казваше Пулиний. Обаче Аврелиан те победи, както винаги е побеждавал.

И пак се засмя.

— Що се отнася до твоя син, не, аз не вярвам, палмирска царице. Ако той е успял да заколи Максим, то е, защото боговете са държали детската му ръка. Боговете искат да съм чист в Рим. Чист и сам, както трябва да бъде един август!

Точно този човек сега й изпращаше рокли, туники, диадеми, гривни и гердани, всички измъкнати от сандъците в Палмира, с които се надяваше, че тя ще се накичи в негова чест. Човек, който още не беше разбрал, че боговете са само думи, илюзии, които хората измислят заедно с шумотевицата на земните си дни и с болките, по същия начин, по който децата отблъскват с приказките мрака на нощта.

Днес превръзката на рамото му беше по-лека и той носеше избродирана със злато тога. Направи ядосана гримаса към робините, когато я откри в нейните парцали.

Завъртя се около нея с недоволна физиономия и попита:

— Защо упорстваш да се държиш като диво животно? Докъде ще те доведе това?

Тя не му отговори, също както по време на предишната им среща.

— А! – провикна се той. – Ти пожела да станеш августа, ние се бихме и ти изгуби. Проста работа, нали? Защо ми налагаш този спектакъл? Царица Зиновия не притежава ли повече гордост, отколкото слугинчетата от бедняшките квартали?

Тъй като тя продължаваше да мълчи, той съобщи с благ тон, като я дебнеше как ще реагира:

— Не ти се налага да проявяваш повече смелост и гордост, отколкото трябва. Не мисли, че ще те убия. Що се отнася до отмъщението, цената на войната и уважението към Рим, мен ме удовлетворява смъртта на твоя грък. Той е съвършен за тази роля. Не си държи устата затворена. Обижда ни до насита. Ще бъде цяло удоволствие да го гледам как губи главата си заедно със стотината идиоти, които го подкрепят. Но ти, Зиновия, не се бой. Ти ще живееш.

Той вдигна здравата си ръка. Протегна я към нея. Тя помисли, че иска да пипне лицето й. Отстъпи скована, но само след секунда необуздан, смъртоносен гняв я връхлетя. Той, изглежда, се отрази в погледа й. Аврелиан спря внезапно смутен и направи едва забележима подигравателна гримаса.

— Не е спешно. Ще имаш време да си върнеш вкуса към красотата на живота – изръмжа той.

И сякаш за да изтрие притеснението си, той добави, подсмихвайки се:

— Знаеш ли, че водачът на християните в Емеса дойде да ме моли да те помилвам? След като ми отвори вратите на твоите градове и накара да те предадат в самото сърце на Палмира! В началото на лятото те продаваше, за да пощадя неговите последователи, днес за малко да коленичи най-после, за да те оставя жива.

Тя само си помисли „Симон! Симон!” Но без да се развълнува много, без да я заболи кой знае колко.

— Той смята, че си страдала достатъчно и че целта му е достигната. Щом си отказала да избиеш християните, когато твоят народ го изискваше, твърди той, значи неговият бог те е докоснал със своето милосърдие. Ти вече си като една от тях. Истина ли е? Станала ли си християнка?

Тя отговори на този въпрос, колкото и на всички останали. Аврелиан се намръщи, приближи се отново до нея. Заговори по-тихо със съучастнически и учудващо приятелски тон.

— Какво значение имат християните. Ти ще живееш, защото аз го искам. Около мен всички искат смъртта ти, царице Зиновия. В Рим също ще закрещят скоро, за да видят кръвта ти. Но ти няма да умреш. Аврелиан Август не го иска. О, не се мисли за непобедима. Край с Алат! Но ти още не си изпълнила докрай съдбата си. Откак си се родила, боговете са искали да живееш само заради моя триумф. За да може славата на Луций Аврелиан Август да засияе на форума.

≈ 34 ≈

РИМ

И днес, като предния ден, тя отвори очи още преди да се е развиделило достатъчно, за да се отличи небето от земята. Мисълта за Вабалат, същата – мъчителното присъствие на мъртвото дете – я завладя. С отворени очи, със затворени очи, той стоеше винаги до нея, невидим, шепнещ упреци.

Тя наблюдаваше слугините, стражите, командирите, натоварени да я пазят. От предния ден те ходеха непрекъснато надолу-нагоре, възбудени и безполезни.

Хиляди пъти още от Емеса си беше мислила, че без особени усилия би могла да лиши Аврелиан Август от неговия триумф. В заобикалящия я хаос лесно можеше да открадне кортик.

Имаше нужда само от миг смелост, за да го забие в гърдите си.

Докато приближаваха портите на Рим, тя сто пъти беше имала възможност да се хвърли през парапета на императорския кораб или да предизвика гнева на някой командир, който щеше да я промуши изотзад.

Но днес, както всеки път, лицето на Вабалат се изправяше пред нея. Нейният син си искаше дължимото, онова, което му беше обещала.

Тя извика слугините, посочи сандъците с богатството, плячкосано от Аврелиан в Палмира, и обяви:

— Аз ще бъда онази, която нашият август иска да види.

Те също искаха да видят.

Пламъците на факлите се стичаха от седемте римски хълма до бреговете на Тибър. Стотици хиляди бързаха към Виа Корнелия или Велабра. Млади и стари, богати, бедни, адвокати и търговци на сладости, проститутки от Субура и граждани с бели зъби крещяха, обиждаха се, заспиваха и се събуждаха… Те бяха напуснали вонящите си домове и охолни вили, за да се струпат по улиците, където човек можеше да се придвижи само вдишвайки потта на съседа си.

Някои бяха обрали по-бедни от тях, други – строшили крайници или стъпкали безмилостно жени или деца, за да получат места, откъдето можеше да се „види”. В Циркус Максимус някои, заобиколени от десетина въоръжени роби, бяха платили цената на един товар от Египет или пък равностойността от продажбата на освободени роби, за да седнат точно на края на арената – там, където Аврелиан Август щеше да ги види, също както и те него.

Най-старите патриции, куците и болните, всички, които не можеха да ходят часове наред, а те бяха много, стигнаха едва към края на нощта до форума, където строга стража не допускаше влизането на хора от седем дни насам. Беше заповядано там да се запали тамян в жертвениците и да се отворят всички храмове.

В същото време навсякъде по площадите, по статуите и колоните запалиха цветни книжни фенери, издигнаха торкви, осветявайки гирляндите и флагчетата по двайсетте хиляди пилона, предвидени за целта.

Когато първият проблясък дневна светлина докосна столицата на империята, димът я покриваше по-добре от мъгла. Безпорядъкът и врявата даваха основание да се смята, че варварите я разграбват цялата. Но най-накрая триумфалните рогове на Луций Аврелиан Август, господар на вселената, се чуха в долния край на Виа Корнелия.

Тогава крясъците се превърнаха в един-единствен глас, един-единствен радостен вик.

Първо те видяха само фанфарите и носачите на олифанти*, на рогове и египетски сигнални тръби, на галски корни, на саксонски хеликони**, всички надаващи вой със своя бронз или мед. И веднага зад тях, прясно обръснати, се приближаваха сенаторите и магистратите, още силни и добре изглеждащи, в самото начало на шествието, размахвайки ръцете си, сякаш искаха да отнесат за себе си виковете и смеховете.

[* Изящно обработени рогове на слон. – Б.пр.]

[** Меден духов инструмент. – Б.пр.]

Обаче онова, което привличаше погледите, идваше после, зад преторианската гвардия, която ги следваше.

Двайсет слона, трийсет жирафа, също толкова газели, зебри, биволи, лосове, глигани, алпийски козирози, муфлони, понита, камили с една или две гърбици, всички водени на каишка или с плющене на камшик от множество роби. Те серяха и пикаеха от ужас, че са така завлечени в сърцето на града, усмърдявайки го, предизвиквайки отвращение и майтапи, които спряха едва когато, още по отзад, този път бутани в клетки на колела, се появиха хищниците.

В редици от по четири – каракали, хиени, тигри, пантери и лъвове. Ръмжейки, колкото беше необходимо, когато преминаваха под голямата недовършена арка на портата на Аврелиан. Те впечатляваха тълпата, като й показваха големите си зъби, караха я да потръпва, като изръмжаваха силно и дрезгаво. И така припомняха за опасностите, битките и всичките странности на Ориента, които Аврелиан беше превъзмогнал.

Със същото животинско излъчване, предизвиквайки приветствени възгласи и възбуда у жените, ги следваха осемстотин двойки полуголи гладиатори с всички цветове на кожата и всички типове лица – най-грозните вървяха до най-прекрасните, обсебвайки нетърпението на тълпата, преди тя да се прехласне по безкрайната плячка, която петстотин роби носеха на ръце.

Злато, сребро, статуи, накити, брони, оръжия, подноси, дрехи, сандъци, огледала, столове, легла, шуби – предмети без никаква друга функция, освен тази, да доставят естетическо удоволствие с красотата си, безчислени блестящи предмети, които се плъзгаха като странен мираж, като фон на страхотен сън, пред ненаситните очи, ставащи все по-големи и по-големи колкото от глад, толкова и от завист.

А когато няколкото хиляди обикновени пленници – перси, бактри, индуси, сармати, вандали, блеймити или аксиомите се появиха, залитайки под табелите, указващи градовете и страните, където бяха претърпели поражение, срещу тях се изляха яростни крясъци и гневна омраза.

Докато преминаваха по моста на Нерон и под пейките на помпейския театър, те трябваше да наведат глава и да вдигнат завързаните си юмруци, за да се предпазят от тухлите и камъните, с които ги замеряха. Сто или двеста умряха така, труповете им бяха стъпкани от следващите. Но поне им беше спестено унижението да бъдат оплювани в продължение на часове, преди да свършат вечерта под брадвите на затвора в Марметино, превърнат за случая в кланица за хора.

И после, като че ли за да си поемат дъх хората, идваха десет воини сарматки. Облечени като мъже, но с открити гърди. Устните им се усмихваха, подиграваха се на обидите, отвръщаха с целувки на женските клетви и отговаряха неприлично на старческите комплименти.

Мнозина бяха вцепенени и дълго съжаляваха, че не са ги огледали по-добре. Обаче грубото шумолене на простолюдието им бе попречило. То предвещаваше онова, което всички искаха да видят, онази, нежното име, на която много луни наред не слизаше от устите: Зиновия, палмирската царица.

* * *

О, те, разбира се, видяха Аврелиан Август в тога от пурпур и злато, прав на колесница, теглена от четири благородни елена с огромни рога. Възкликнаха шумно при вида на лавровия венец, на инкрустираните в преградите на колесницата, и дори в теглича й, скъпоценни камъни, на златните пръчки на колелата и на перлите, които украсяваха еленските рога.

Но по поречието на Тибър, в Циркус Фламиниус, покрай театъра на Марчело, под храмовете на Херкулес или Венера, или по тесните улици хиляди и хиляди очи виждаха само нея – Зиновия.

Тя гледаше пред себе си със застинало лице, което така можеше още по-лесно да бъде разпознато. Що се отнася до останалото – златна верига се усукваше около най-красивото тяло на света, като разкриваше формите му в проблясъците на слънцето и го задържаше в ниската количка, теглена от роби, чиито златни вериги бяха усукани около вратовете им. Поток от скъпоценни камъни притискаше гърдите на Зиновия, а тежестта на веригата на моменти я караше да се олюлява. Буйната й коса падаше странно върху вдлъбнатината на кръста й, изрязана наполовина и толкова добре опъната на главата й, че стоящите по-близо можеха да мернат светлата й кожа.

Дори това не можеше да я загрози. Тя представляваше невероятно гледка – на странен и някак невидимо наранен, но не слаб човек.

Така че, докато влизаше в Циркус Максимус, когато достигналото до зенита си слънце размазваше всичко, тя се появи внезапно, толкова смущаващо съвършена, че глъчката се превърна в уважителен шепот.

Един глас, незнайно откъде, изкрещя нейното име.

Десет, двайсет хиляди гласа отговориха както по бойните полета:

— Зиновия! Зиновия!

През цялото време, докато тя обикаляше пясъчната арена, никой не си помисли да извика във възхвала на Аврелиан Август.

* * *

Когато пет часа по-късно августът принесе в жертва благородните елени от впряга си на стъпалата на форума, градът още потръпваше от името на Зиновия.

Никой обаче не успя да чуе онова, което палмирската царица не беше спряла да шепти през целия ден. Толкова пъти повторено обещание, че беше подуло и разцепило устните й до кръв. Тя го прошепна за последен път, когато се строполи под Траяновата арка: „Вабалат, син на Зиновия, най-великият от царете!”

≈ ЕПИЛОГ ≈

ПЕРИНТ*

275 г.

[* Античен град на брега на Мраморно море, на около 50 км западно от град Византион (Константинопол, или днешен Истанбул). Перинт е древен тракийски град, основан около 600 г. пр. Хр., от жители на гр. Самос, който скоро се превръща във важен икономически, търговски и културен център. – Б.р.]

Тя дочу шум от стъпки под тамарикса и си помисли, че е той.

Беше му станало навик от двайсет месеца насам. Вечер се появяваше и я съзерцаваше дълго. Понякога стоеше съвсем близо до нея, друг път на разстояние, а от време на време се криеше.

Вярваше ли наистина, че тя не усещаше присъствието му?

Всъщност той не можеше да си представи колко малко тя се интересуваше от него. Той изискваше да го следва навсякъде, като сянка, каквато всъщност беше. Това също й беше все едно. Тя не разговаряше с него и едвам продумваше на слугините.

Знаеше, че някои я смятат за луда. Тези същите се подиграваха и на Аврелиан Август, който през целия си живот се беше заобикалял все с побъркани жени.

Понякога тя си мислеше, че сякаш чака нещо. Че е на дълга, много дълга пусия, където й се налага да остане по-тиха и по-неподвижна и от най-хитрия дивеч. Само че не можеше да каже какъв е този дивеч, освен че нямаше как да е смъртта, нито забравата.

Във вечер като тази, когато октомврийското слънце се спускаше кротко над осеяното с червени и сини рибарски платна море, тя беше спокойна. И затова се изненада още повече от ниската слаба жена, която се появи съвсем близо, под натежалата от плодове маслина.

— Името ми е Улпия, царице Зиновия. Ти не ме познаваш, а трябва. Аз съм съпругата на Аврелиан Август.

Тя се усмихна, но срещна тежкия поглед на Зиновия. Приближи се с няколко стъпки, с ръце, сплетени на корема, сякаш коланът й едвам успяваше да удържи кафявата й, съвсем обикновена туника. Очите й бяха много дебело подчертани с черен молив. Тя прошепна:

— Ако още не си ме виждала, то е, защото Аврелиан ме държи далече от себе си. Той казва, че съм луда. Всички около него го казват. Лудата Улпия, ето коя съм аз, съпругата на Август!

Тя млъкна с опечалена гримаса.

— Казват го и за теб, царице Зиновия. Казват, че си се била с Аврелиан и с купчина мъже и накрая това ти е размътило мозъка. На тях не им харесва да знаят, че и жените могат да правят онова, което те самите правят всеки ден. Това е истината.

Тя се доближи още повече, проучвайки я втренчено, което принуди Зиновия да стане от мястото си и да се отдръпне. Улпия се съгласи с леко кимване.

— Те казват, че си красива, и това е вярно!

Тя смръщи вежди, напрегна лице.

— Спа ли с него? Както сестра му?

Въпросът изненада толкова много Зиновия, че тя подскочи, което развесели Улпия.

— Няма значение! Това вече не ме наранява. Днес прощавам. Срещнах господа, който прощава греховете и отваря своя рай и за най-големите неверници. Бог на справедливостта. Аврелиан, той не познава справедливостта.

Нещо в погледа на Улпия или може би в строгите й устни накара Зиновия да застане нащрек. Тя отстъпи няколко крачки. Улпия я остави да го направи, мълчалива и сериозна. Накрая поклати глава и заяви:

— Познавам твоята болка. И аз изпитвам същата. Аврелиан уби твоя син, а на мен отказа да бъда майка.

Тя млъкна внезапно с дебнещо лице. Стъпки скърцаха по сухата трева в долната част на градината.

Докато Зиновия се обърне, за да се увери, че този път наистина беше Аврелиан, Улпия беше изчезнала като по чудо.

Като никога тя го гледаше да се приближава с леко облекчение. Беше ли забелязал своята съпруга, тази луда, която поне се представяше за такава?

Аврелиан, както обикновено, виждаше само нея. И това, че срещна погледа й, лепна широка доволна усмивка на лицето му. Той забави крачка, сякаш се боеше да не пропилее твърде бързо този миг.

На челото му, както винаги, имаше лавров венец от фино злато, който към края на деня се омачкваше. Той караше навсякъде да го следват двама златари, чиято единствена задача беше да му осигуряват нов венец всяка сутрин.

За няколко месеца той се беше отпуснал малко, умора се четеше в очите му. Устата беше по-отпусната и цялото му тяло изглеждаше по-мудно.

Може би това беше причината. Или фактът, че Зиновия го омагьосваше. Той не направи никакво движение да се защити или да избяга, когато Улпия изникна от сянката на тамариксите. Като че ли изобщо не чу стъпките й, когато тя скочи, протегнала острие, и заби кинжала си в гърба му с радостен крясък.

На Зиновия й трябваше малко време, преди да отвърне очи от умиращия.

Когато Улпия се изправи с окървавен юмрук, тя се отдръпна, готова да посрещне пристъпа на нейната лудост. Обаче един глас зад нея я накара да подскочи.

— Не се страхувай. Тя няма да ти причини зло. Тя изпълни дълга си и остави отмъщението си в божите ръце.

— Шаваад!

Той не извика, нито възропта заради начина, по който го наричаше. Както винаги, беше облечен с наметало, което покриваше лицето му.

На нея й се наложи да се подпре на най-близкото дърво. Да не би ловът й да отиваше към края си?

— Защо? – прошепна тя. – Защо трябваше да бъде убит?

— Беше като всички римляни и всички императори – неспособен да изпълни обещанията си.

Той извади с мършавата си ръка руло пергамент от ръкава си.

— Утре щеше да издаде декрет, че Исус Христос не може да бъде честван в градовете на империята. Страданието на нашите братя щеше да започне отново. А това е безполезно. Ние дадохме достатъчно доказателства, че не се страхуваме нито от болката, нито от смъртта, и че раят господен е отворен за нас. Време е вече Рим да разбере кои сме.

Улпия се беше присъединила към тях. Тя коленичи близо до Шаваад, хвана дясната му ръка, за да я поднесе към устните си.

— Симон от Емеса е християнин, който умее да лекува силни болки – каза тя на Зиновия, изправяйки се. – Ела с нас, Зиновия. Той и теб ще излекува.

Очите на Шаваад проучваха нейните през ресните на наметалото. За пръв път от много, много отдавна и въпреки неговото изкривено от мъчения лице, заради което не можеше да се разбере какво изразява то, на Зиновия й се стори, че чете по него нежност. Надежда. Може би дори молба.

Тя му се усмихна в отговор, надявайки се, че той ще улови остатъците от една много стара и много изхабена любов. Той прошушна, без да помръдне:

— Да, сега ти знаеш достатъчно за истината и за лъжата, за да се присъединиш към нас.

Тя поклати глава.

— Твърде късно е. Наистина твърде късно. Обичах те с безгранична любов. Но от нея не остана нищо. Твоят бог не е създаден за онези, които унищожава чрез твоята ръка, Шаваад, ти го знаеш добре.

Той вдигна ръка към нея, а тя веднага се отдръпна.

— Симон от Емеса ме уби, не си ли спомняш? – подхвърли тя грубо. – „За Симон от Емеса ти си мъртва, Зиновия! Мъртва отдавна.” Това са негови думи.

Те се изгледаха преценяващо. Зиновия разбра, че нейният лов най-после беше приключил.

Викът на Улпия наруши очарованието на мига.

— Ти не бива да оставаш сама, Зиновия!

— Зиновия от Палмира е сама от деня, в който се е родила. И утре никой няма да знае дали е съществувала наистина…

А. В. Daniel – Reine de palmyre

Les Chaines d'or – Tome 2

А. Б. Даниел – Царицата на Палмира

Златните вериги – Том 2

Френска. Първо издание

Превод: Весела Шумакова (2009)