Царицата на Палмира

— Тази вечер всички ще знаят дали Зиновия е излъгала.

* * *

Така я видяха палмирските воини за пръв път – с яркочервени и сякаш голи гърди, с дълга коса, висяща под шлема, на който се вееха пауновите пера.

Тя дълго галопира с Иедкивин. Задминавайки стрелци и конници, достигна каменисто хълмче, на което стоеше великият Оденат, заобиколен от военачалниците си.

Там тя скочи от коня си и се поклони дълбоко за поздрав на Всепрославения. След това извика силно воинската клетва – думи, които никога дотогава не бяха излизали от устата на жена:

— Животът ми ти принадлежи, о велики Оденат. Ще ида там, където твоят меч ме отведе.

С присвити очи и толкова широки предпазители за бузите, че покриваха цялата долна част на лицето му, Всепрославения одобри, без да прояви и най-малкото вълнение.

С един скок Зиновия беше отново върху Иедкивин. Този път изхвърча между редовете на воините, за да може всеки да й се полюбува. Размаха лък, чието дърво беше дебело колкото китката й, стегната в кожена ръкавица. Стрелците си изкривиха вратовете, за да видят как се върти, показвайки им неприлично яркия си бюст в червена броня, по която плуваше златният образ на Алат. Черният й от молива за очи поглед, който вече блестеше толкова, все едно битката беше започнала, сякаш ги притискаше.

Странно покривало обвиваше гърба на Иедкивин. Върху него Зиновия следваше енергичния галоп на коня, успокояваше го само с едно притискане с коленете, караше го да се завърти само с едно движение, преди да го пусне отново да препуска, без да го насилва. Конят като че предчувстваше желанията й. Всеки щеше да признае, че по това се познаваха най-големите ездачи.

Всички подскочиха, когато отекна гласът:

— Воини на Палмира, боговете са с вас. Тази вечер Шапур ще прекоси отново брода на Ефрат победен!

Това женско тяло с гърди от червена кожа, изправено над множеството от брони, им се стори изведнъж нечовешко и някак още по-заплашително. Това пламнало лице, тази ръка, която размахваше лъка, не принадлежаха нито на нечия съпруга, нито на обикновена жена.

— Воини на Палмира, боговете са с вас. Аз, Зиновия, дъщеря на Ваалшамин, съпруга на Всепрославения, вашия цар, ви го казвам. Този ден ще види победата на великия Оденат. Шапур не го знае още, но той е победен! Боговете се отвръщат от него…

Тя галопираше, летейки от единия до другия край на редиците. Показваше се на хилядите воини на Всепрославения и им поднасяше своята красота и своята сила, държейки им реч с неотслабващ глас:

— Не се бойте нито от техните коне, нито от техните брони. Днес персите ще проклинат Шапур, че ги е накарал да носят толкова железа. Ние ще ги сринем като пустинен вятър.

Чу се вик. После няколко други. После всички заедно, както пламъците от слама, които се разгарят в общ огън.

— Да живее Оденат! Нека Ваалшамин разпери ръката си над Зиновия!

В този момент Нурбел като по чудо се появи край Зиновия. Той не яздеше кон, а бойна камила, чиито хълбоци бяха защитени с широки кожени плоскости. Юмрукът му стискаше дълго копие, което имаше странен накрайник – не връх, а обкован с желязо жезъл. Неговият заместник, и той на камила, го следваше с глава, покрита с лъвска кожа, размахвайки бойно знаме със златни пискюли. Върху оранжевата коприна беше избродирано сиянието на звезда, синьото на оазис и палма – емблемата на Палмира и на раждането на Зиновия.

— Да живее Зиновия! – изкрещя Нурбел. – Да живее Всепрославения. Нека боговете сварят кръвта на персите!

Хилядите палмирски воини изкрещяха с него.

Шапур, царят на царете, който беше още на няколко милиарии далеч от тях, в дъното на войските си, чу ропота, който трептеше в небето.

Той разгада източника му и устата му се разтегна в усмивка, увличайки царедворците си в общ смях.

* * *

През цялото време, докато слънцето се издигаше на хоризонта, линиите на персите бяха объркани от странно раздвижване. Свикнали с непроменливата и повтаряща се задължителност на фронталните битки, воините на Шапур не разбраха нищо от хаоса, който сякаш цареше сред войските на Оденат.

Първоначално стотици палмирски конници се струпаха срещу каретата на персите. Напредвайки в тръст, двойната им редица следваше промените в неравностите на релефа, издатинка след издатинка.

Пълководците на персите започнаха да се подиграват, защото помислиха, че Оденат, като всички воини от пустинята, се подготвяше да се хвърли в колкото шумна, толкова и безполезна атака. Тази маневра беше добре позната. Ездачите подкарваха конете си в бесен галоп, крещяха обиди, забулваха небето със стрели. Тяхната първо двойна, после единична редица се разтегляше, докъдето поглед стига, за да се затвори над врага като върховете на лунен сърп.

Но отговорът на персите, когато дойдеше, унищожаваше от раз усилията им.

Оформяйки невзрачна дъга, стрелците на Шапур обезсилваха стрелбата на нападателите с по-силни и по-мощни залпове. Линията на атаката се разваляше, отслабваше.

Тогава напред пристъпваха чудовищата от бронираната кавалерия. Мъже и коне се криеха под стоманените пластини, зашити върху кожени ленти. Подобно на метални скали, недостижими за стрели и копия, те напредваха в тромав тръст. Съвършено безпогрешно помитаха хора и коне, които, изтощени от дългите и безплодни предишни атаки, все още успяваха някак си да се хвърлят срещу тях.

Така от стари времена Шапур беше осигурявал победите си над господарите на пустинята. Оденат, великият Оденат, несъмнено щеше да повтори грешката на тези царе на пясъците, свикнали повече с набезите и лова, отколкото с големите битки.

Обаче, когато палмирските конници изглеждаха готови да се хвърлят в атака, отекнаха роговете. Воините на Оденат завъртяха конете си. Без да се поколебаят, те разчупиха редицата си, за да се оттеглят на половин милиарий, много извън обхвата на стрелите.

Персите се подсмихнаха. Оденат губеше сили. Може би вече не виждаше така добре и му трябваше силната дневна светлина, за да започне атаката си?

Но след час чакане все още нищо не помръдваше в палмирските линии. Не бяха се чули нито викове, нито рогове, нито барабани. Военачалниците на Шапур не разбираха какво се случва и мръщеха вежди.

Настана присъщата за безветрен ден горещина. Слънцето вече беше високо в безоблачното небе, а сенките – тежки и тъмни.

Пълководците перси се съветваха. Те не бяха достатъчно далече от палмирските редици, за да променят тактиката, без да рискуват да бъдат атакувани, докато се преустрояват. От друга страна, беше немислимо да вземат инициативата за атака – това щеше да изтощи бронираните коне. Това беше техният недостатък. Стоманените брони бяха твърде тежки. Претоварените коне не можеха да издържат боен галоп на далечно разстояние.

Взеха решение да изчакат, докато палмирските страхливци решаха какво ще предприемат. Горещината предизвика нетърпение. Презрението към Оденат развали настроението. Нито за миг не помислиха, че им готвят клопка. Могъществото и гордостта на персите, свикнали с битките прекалено много, ги заслепяваха и те можеха само да си представят палмирския цар там, долу, на своето възвишение, вкаменен от страх пред силата им.

Накрая, изнервени, те изпратиха две или три леки чети към палмирците, за да разберат за какво става дума.

И те се втурнаха като мухи на мърша. Залпове добре насочени рояци стрели ги посрещнаха и конете изподраскаха краката си в дървените им части.

Пратениците донесоха информация, която още повече увеличи недоумението на пълководците. Оденат продължаваше да седи на едно хълмче, от което можеше да вижда надалече. Дори не яздеше кон, а седеше на столче! Пиеше и се шегуваше с военачалниците си, сякаш битката вече беше приключила. И то в негова полза. Редиците на неговите стрелци се оказаха по-малобройни, отколкото човек можеше да си помисли. По-малко от две хиляди мъже, а си ги представяха двойно повече.

Всички командири перси си помислиха едно и също нещо. Преизпълнен от гордост, Оденат е пожелал да впечатли римските си съюзници, предизвиквайки царя на царете. За негово съжаление, очите му се оказали по-големи от корема. Прекалено оскъдните му войски не бяха в състояние да издържат на такъв сблъсък. Ето я причината за тази странна битка: Палмира беше принудена да се придържа към фронт за отбрана, който скоро щеше да бъде линия за бягство. Вместо да води война, великият Оденат се превземаше като някоя девица, която се бои от момента на истината!

До този момент Шапур не беше счел за необходимо да излезе от палатката си. Когато му доложиха това, той се разгневи, преди да се развесели. Оденат се страхуваше от бронираните коне? И беше прав!

Леко усмихнат, той остави пълководците си да спорят как да накажат честолюбието на палмирците. Когато прояви нетърпение, всички млъкнаха и зачакаха неговото решение. То дойде под формата на три кратки заповеди.

На командирите им беше нужен повече от час, за да преподредят тежките редици на персите съгласно желанието на царя на царете. После трябваше да се напоят животните, които чакаха търпеливо от разсъмване на ужасната горещина.

Така че слънцето беше близо до зенита си, когато дрезгавият зов на овнешките рогове обяви началото на битките.

Тогава хората край Оденат се усмихнаха. Персите играеха перфектно ролята, която те им бяха отредили – надменни, заслепени от горделивостта си. Скочиха пъргаво на седлата, облекчени, че идва краят на тази игра на надхитряне и че наближава часът, в който боговете ще произнесат присъдата си.

Триста стрелци перси насочиха лъковете си срещу палмирските войски. Зад тях други триста бяха в готовност да нападнат веднага. Трета част, малко по-многобройна, трябваше да напредва пред бронираните коне, отвеждайки ги в умерен тръс близо до вражеските редици. Така, когато последният залп стрели се стовареше върху палмирците, опасните броненосци щяха да се окажат на достатъчно разстояние, за да започнат атаката си и да разбият наведнъж онова, което беше оцеляло от силите на Оденат.

Такава беше волята на царя на царете. Обаче боговете решиха друго.

Първата атака, заповядана от Шапур, едва беше стигнала до разстояние за стрелба, когато в небето отекнаха хиляди демонични викове.

Всички тетиви на палмирските лъкове се бяха отпуснали едновременно. Противно на обичайното, стрелците на Оденат не се бяха разпръснали, напротив, бяха се събрали, слизайки от конете, щом прозвуча призивът на персите. Заедно с ниско летящия и прав залп, над земята сякаш прелетя сянката на смъртта. Стрелците на персите едва бяха успели да вдигнат лъковете си, когато се озоваха пред обстрел, който разкъса редиците им.

След като две трети от тази първа вълна бяха унищожени, оцелелите се разпръснаха. Животни и хора осейваха земята, увеличавайки хаоса на оттеглянето и издигайки множество препятствия пред тръгналата вече втора вълна.

Панически страх прониза стрелците перси. Как да стреляш, когато животните се препъваха в труповете? Точно този момент избраха онези от Палмира, за да изсипят нова порция смърт.

Третата вълна на атаката се обърка. Земята трепереше от горещина. Въздухът беше наситен с миризма на кръв и на тръпчива конска урина.

Ужасени, военачалниците на Шапур очакваха да видят как кавалерията на Оденат връхлита върху тях. Веднага бе дадена заповед бронираните коне да атакуват. Само те можеха още да избият палмирските стрелци!

И те се втурнаха, подредени шахматно по петдесет, настръхнали от дълги копия с разноцветни дръжки. Непогрешими и нечовешки, тъпчеха трупове и ранени, помитаха собствените си разбити войски, за да си разчистят пътя.

Тежкият галоп на металните животни начупи камъните, издълба земята. Скърцането на стоманените пластини заглуши всички шумове. Слънцето се отрази в плочките на броните им. Те изглеждаха могъщи и ослепителни, като гнева на някой бог. Приличаха на ненаситни дракони, на злосторни химери, появили се ненадейно от някой друг свят.

Точно тогава се чуха крясъци отдясно. Шапур и пълководците му видяха смаяно как към тях се носят бойни камили. Хиляда камили, чиито глави бяха украсени с червени пера, които сякаш излизаха от самата земя.

С опънат врат, ревейки с цяло гърло, животните връхлитаха – великолепни и необуздани. Най-отпред разпознаха тигровата опашка на шлема на Нурбел – най-високопоставения военачалник на Оденат. Той не потърси директен сблъсък. Напротив, поведе воините си между обърканите редици на персите.

И така стигна зад бронираните чудовища.

Размахвайки копията си, чиито краища бяха снабдени с обковани жезли, без да забавят устрема на животните си, палмирските камилари удариха по броните на конете и на хората. Скоростта на животните увеличаваше неимоверно силата на ударите. Обикновените копия на персите не бяха в състояние да ги спрат. Стрелите, изстреляни насред паниката, се плъзгаха по кожените покривала. Фронтът на бронираните коне се разпокъса.

Редица след редица, принудени да водят двубой, кръжейки около себе си като полудели буболечки, стоманените чудовища, които стояха в основата на могъществото на царя на царете, падаха в капана на Зиновия.

* * *

Шапур и пълководците му едва сега разбраха защо великият Оденат толкова дълго беше задържал атаката си.

Коне и хора се задушаваха под стоманената си коруба, която слънцето вече нагорещяваше като тухлите на пещ.

Някои мъже изхвърлиха шлемовете си, за да не се задушат. Това беше смъртоносна отсрочка. Обкованите жезли на Нурбеловите камилари им пръснаха главите.

Когато двайсетата броня се спука под тежестта на убит кон, нахлуха палмирските войници. И клането започна.

Един от командирите край Шапур посочи с пръст червена сянка. Въртейки се дяволски ловко, тя увличаше след себе си в луд галоп цяла хайка. Големият й лък отправяше толкова силни стрели, че конниците перси, станали тяхна жертва, отскачаха така, сякаш някой ги изскубваше от животните под тях.

Шапур махна начелника на шлема си, за да вижда по-добре.

Сянката пред него придоби по-ясни очертания и се превъплъти в тяло на воин. Тяло на жена.

Имаше някаква ужасяваща, омагьосваща прелест в тази червена ярост. Когато тя се изправяше над коня си, за да опъне лъка, голият й торс прелиташе над битката. Нейната стрела всеки път улучваше врат, бедро, слабото място на броня.

За пръв път от десет години насам Шапур присъстваше на поражението на войските си, но въпреки това не можа да остане равнодушен пред тази красота. Тази ярост на жена с гърди, червени като кръвта, която проливаше, му достави силно удоволствие. Той често се упрекваше за това впоследствие.

Сети се коя е. Това беше младата съпруга на Оденат. Онова момиче, чието име неговите шпиони му бяха донесли – Зиновия. Беше научил и слуховете, които витаеха около личността й. Възможно ли беше те също да са истина?

Боговете отказваха ли се от него? Да не би те да бяха пуснали на земята демон, различен от неговите покрити със стомана коне?

Той обърна гръб на битката. Побърза да премине през Ефрат, преди водите му да почервенеят от кръвта на неговите воини и за да не се налага той лично да дава заповедта за отстъпление.

* * *

— Алат! Алат!

Думата се носеше из въздуха, преди още воините да се бяха завърнали в лагера. Радостта от победата заличаваше умората, смекчаваше трескавата болка в мускулите след напрежението от битката.

Воините още виждаха пред очите си прибързаното бягство на персите. Размахваха сабите, взети от труповете на победените. Някои забодоха с края на копията тежките стоманени покривала на конете на персите. Разнасяйки ги като трофеи, те крещяха имената на победителите. Камилите на Нурбел бяха аплодирани, докато се присъединяваха към кохортата на победата, дъвчейки храсталаци, с отпуснати клепачи, сякаш се връщаха от обикновена разходка.

В този момент хората забравяха раните, кръвта, мъртвите другари. Разказваха си подвизите и изливаха радостта си, че са живи и силни. Воините, които бяха следвали червената броня на Зиновия, бяха още по-възбудени. Онова, което бяха преживели току-що, беше прекалено голямо, за да могат да го изкажат. Точно те закрещяха първи името на богинята на воините:

— Алат! Алат! Алат беше нашият водач!

Викът се плъзна от уста на уста.

— Слава на Зиновия! Слава на Алат!

Зиновия яздеше до Оденат и Нурбел. Тя махна шлема си, вдигна го върху острието на своя кинжал. Изправи се върху стремената си, за да достигне до всички блясъкът на усмивката й. Червеното великолепие на гърдите й вече не беше просто красотата на един женски бюст, а могъществото на богиня. То беше знак на съдбата, която само боговете направляваха.

Гласът на хиляди воини изкрещя отново:

— Алат, Алат! Слава на Алат!

Тогава те видяха великият Оденат да размахва сабята си, чуха го да приветства своята съпруга също толкова пламенно, колкото и воините му.

— Алат! Алат, царица на Палмира!

После имаше песни, огньове, празнично вино, голяма веселба в чест на победата.

Зиновия дълго време остана до Всепрославения, приемайки почестите, които нейният съпруг грижливо й отдаваше.

Когато запалиха факлите, след като отегчителната музика на танците покри лагера, Оденат направи знак на робите. Цялото съдържание на военната палатка на Шапур, царят на царете, се появи върху две дълги носилки, носени от слуги.

Имаше съдове от стъкло и злато, покривала и килими от коприна, две брони със златни филиграни, три широки саби с топка от слонова кост и скъпоценни камъни на дръжката. И още наметала, гребени, пухени възглавници, леген от бронз и кожа, както и половин дузина млади робини, на по десетина години, с кожа по-черна от нощта и нежна като милувка.

Всепрославения сграбчи едно наметало, толкова фино избродирано с глицинии и диви гъски, че никой не би могъл да го опише. Говореше се, че Шапур покривал с него бронята си след победа. Отивал облечен така, за да решава кой да бъде убит и кой взет в плен от онези от победените, които още дишали.

— Шапур избяга толкова бързо от битката, че слугите му не успяха да разглобят бойната му палатка – подигра се Оденат. – Разбира се, до този ден той е живял в заслепението на онзи, който винаги ще побеждава. Човек трябва да си е загубил ума, за да трупа толкова богатства на бойното поле. Днес на тези носилки липсва само неговото тяло!

Подигравки и приветствени възгласи отекнаха в задимения въздух. Освиркаха името на царя на царете. Когато тишината се възцари отново, великият Оденат се наведе. Положи наметалото, а после и една от сабите на Шапур в краката на Зиновия и посочи натрупаните върху носилките богатства.

— Това е твоята плячка, Зиновия – каза той високо, изправяйки се. – Днес съпругата на Оденат е тази, която има по-голяма заслуга за спечелването на битката от своя съпруг.

Зиновия се поклони с уважение, преди да размаха сабята на Шапур с дръжката нагоре, за да поздрави воините. Отекнаха нови възгласи, виковете започваха отново всеки път, когато Зиновия раздвижеше дръжката на широката сабя.

Когато се подготвяше да заеме отново мястото си до Всепрославения, тя долови погледа на Офала.

Тя стоеше малко назад, на няколко крачки от Хайран, пред групата жени. Омразата вцепеняваше дебелото й лице. Ръцете й се гърчеха, мачкайки ъгъла на извезан със златни халки воал.

За един кратък миг Зиновия я погледна право в очите. Всепрославения, Нурбел и военачалниците забелязаха това и на свой ред се взряха в Офала. Всепрославения измърмори ядосано. Той сграбчи ръцете на своята царица, целуна пръстите им нежно, прошепвайки с развълнуван глас и блеснал поглед:

— Палмирските воини вярват, че Алат живее в твоето тяло. Може би това е вярно. Аз знам, че моята съпруга не ме е излъгала.

Без да пуска ръката й, той я поведе към палатката за хранене.

Зад гърба им Офала с пламнало лице разблъска жените и изчезна зад слугините и съпругите, които носеха блюдата и стомните с бира.

* * *

Нощта отдавна беше утихнала, когато Зиновия се измъкна от постелята си. Ашему не я чу. Както и стражите, хъркащи от преливане и умора. Тя беше само една черна сянка, тичаща под звездното небе, където луната беше изчезнала от часове.

Пред палатката на Офала тя прояви търпението да почака, легнала на леко влажната от росата земя. Навсякъде беше тихо.

Промъкна се вътре като змия, и то толкова спокойно, колкото непоклатима беше волята й. Изпълзя с кинжала в ръка между тапицериите, които подплатяваха стените от кожа.

Парфюмът на Офала беше толкова силен, че тя разбра веднага къде се намираше леглото й. Излегна се до гърба на дебелата жена. Зачака, без да мръдне.

Когато беше готова, ръцете й изскочиха едновременно. Едната – върху устата на Офала, а с другата натисна върха на кинжала между гънките на врата й. Офала се събуди. Подскачайки паникьосано, тя се опита да изскубне ръката, която я задушаваше.

Зиновия прошепна, опряла устни до ухото й.

— Ти ще умреш заради смъртта на Шаваад, моят любим. Единственият и изключителният, който получи любовта на Зиновия.

Ужасът дари на Офала невероятна сила. Тя понечи да се бори, да се изтръгне от властта на Зиновия. Напъните й забиха по-дълбоко острието. Зиновия усети как дебелата плът се отваря и как смъртта се процежда между пръстите й.

Офала беше вече в безсъзнание, когато Зиновия прошепна още нещо:

— Ти отнасяш моята тайна, Офала. Подари я на демоните, които те очакват от другата страна.

Дебелото тяло се свлече. Зиновия се отпусна отстрани. Туптенето на сърцето й отекваше толкова силно в гърдите й, сякаш биеше по платната на палатката.

Лицето на Шаваад се появи в тъмната нощ. На нея й се прииска да му се усмихне. Сълзите я накараха да затвори клепачи.

Голямата умора от битката се стовари най-после върху нея. Тя притисна ръка върху устата си, за да не се чува тракането на зъбите й. Блудкав, вонящ мирис изпълни ноздрите й. Кръвта на Офала беше изцапала ръката й и течеше по устата й. Повдигна й се. Тя се изплю на земята и избърса устата си с наметалото.

Зави й се свят. Нощта сякаш се разтвори за миг пред нея като кладенец.

Само ако Шаваад не се беше отвърнал от нея в двора на Дура Еуропос!

Само ако…

Тогава всичко щеше да бъде различно.

Тя не се върна в собствената си постеля, а отиде до палатката на Всепрославения. Влезе в нея също толкова дискретно, колкото в тази на Офала. Вътрешността й обаче беше осветена от две жардиниери с битум. Стражи бдяха, легнали пред вратата.

Те скочиха рязко, отгатвайки присъствието й. Зиновия се приближи в светлината, усмихна им се. Усмивка, която смяташе за успокоителна.

Те се вгледаха в нея смаяно. Бузите, лицето, ръцете, туниката, дори ботинките й бяха изцапани с прясна кръв. Впечатлени, изпълнени с уважение, те се поклониха. Може би си помислиха, че в нощите след битките си Алат се храни с кръв.

Прошепнаха, че Всепрославения спи. Тя отговори също шепнешком, че се радва и няма намерение да го буди.

Те се отдръпнаха и задържаха завесата на вратата, докато мине.

Стражите не бяха излъгали. Всепрославения спеше дълбоко, притиснал бедро до хълбока на Дина. И двамата бяха голи. До нежната и бледа кожа на Дина косматото тяло на Оденат изглеждаше също толкова тъмно и заплашително, като на някой хищник. Дори и половите им органи сякаш бяха неподходящи един за друг.

Как тесният ханш на Дина не се разкъсваше от силата на Всепрославения?

Но в тяхната отпуснатост се виждаше онова спокойствие, присъщо само на преситените любовници.

Зиновия остана за миг неподвижна, трепереща. Очите й се напълниха със сълзи. Тя виждаше една нежност, която никога не би могла да изпита. Спокойствие, което никога нямаше да я приюти.

Поколеба се. Прииска й се да избяга, да се върне отново в мрака и безразличието на студената нощ. С нервни жестове съблече изцапаните си дрехи. Останала гола на свой ред, тя легна, притискайки се към тялото на Дина.

Младата еврейка се завъртя и се разбуди. Зиновия затвори устните й с милувка, целуна фината кожа на врата и мишниците й и помоли настоятелно шепнешком:

— Остави ме да спя до теб.

Със сънлива усмивка Дина я прегърна. Зиновия я притисна между бедрата си, за да може за няколко часа да почерпи от нея блаженството на забравата.

* * *

На сутринта в лагера се разнесе голяма врява. Крясъците на Хайран събудиха онези, които виното още държеше в плен на съня.

Наложи се Нурбел и няколко благородници да се намесят пред палатката на Всепрославения, за да удържат гнева на племенника на Офала, който призоваваше едновременно боговете и гнева на Юпитер и се заканваше, че ще пролее река от кръв за отмъщение.

Великият Оденат се показа облечен в нощната си туника пред сина си и попита каква е причината за тази врява.

— Тя уби Офала! – изкрещя Хайран. – Леля ми е с прерязано гърло! Знам чия ръка е държала кинжала!

Лицето на Всепрославения се изопна от изненадата. Той се вгледа в Хайран. По лицето му нямаше и следа от бащина обич. Приятелите на сина му, всички онези, които се възползваха от блаженството на игрите в тъмните нощи, сега се притискаха зад него. Оденат ги измери с поглед, те наведоха глави.

— Офала беше убита, татко мой! – изстена Хайран. – И ти също познаваш убийцата!

Юмрукът му се вдигна към Зиновия и Дина, които току-що се бяха показали на прага на палатката. Великият Оденат се обърна и потърси погледа на съпругата си. Те се гледаха така за няколко секунди. На Нурбел му се стори, че отгатва блясък на усмивка в очите на Всепрославения, но не беше сигурен в това.

Великият Оденат протегна ръка, хвана тази на съпругата си, за да я постави върху гърдите си. Обърна се с лице към онези, които продължаваха да прииждат, и вдигна почервенялото си от гняв лице, за да отговори на сина си:

— За какъв се мислиш, че се осмеляваш да обиждаш Алат?

Обръщайки се към всички, той извика:

— Палмирската царица тази нощ беше в моята постеля. Нека онзи, който ще се осмели да я заподозре, знае, че ще умре, преди да успее да омърси името на Зиновия. Нека отнесат тленните останки на Офала в гробницата на сестра й.

≈ 5 ≈

САМОСАТ*

[* Главен град на древната сирийска провинция Комагена, разположен на западния бряг на река Ефрат. Днес градът се нарича Самсат и попада в границите на Турция. – Б.р.]

Натискът на пръстите изчезна. Милувката престана. Със затворени очи Валериан долови лекото огъване на постелята, докато робинята се отдръпваше.

Той повдигна клепачи и възропта. Гола, Ифлава се отдалечи към масата, покрита с бурканчета и флакончета.

Отгатвайки погледа, който тежеше върху гърба й, тя се обърна и се усмихна.

Валериан забрави, за своето порицание. Благодари на всички богове, че са създали толкова красива жена, била тя и робиня!

— Кожата ти е твърде суха, августейши – прошепна Ифлава, връщайки се с флаконче от дебело стъкло. – Климатът в Самосат не е подходящ за теб.

— Нищо не е подходящо за мен тук – измърмори Валериан. – Без теб Самосат щеше да бъде най-противният град на света.

Самата истина! Самосат, гарнизонен град, в който имаше само търговци и селяни, не беше Антиохия. Всички сновяха непрекъснато напред-назад, оригваха се от разсъмване до мрак. Климатът беше ужасен. Лед или жега, суша или кошмарна влага. Градът приличаше на жителите си – винаги в някаква крайност. Красотата на морето, неговата прелест и нежност – липсата му се усещаше всеки миг. Единственото ценно нещо в Самосат беше близостта му до войските на персиеца Шапур, онзи, който се смяташе за цар на царете и с всеки изминат ден беше все по-малко такъв.

— Мразя този град – въздъхна Валериан, полупритваряйки очите си.

Без да говорим за тази уж императорска вила, помисли си той. Палат, изграден по вкуса на персите. Стени от гледжосани тухли, куполовидни покриви, керамични барелефи. Само това помещение приличаше малко на римско с покритите си галерии, мрамора, боядисания таван и просторната тераса към градината и прашните хълмове. Той го беше превърнал в единственото си жилище.

Вятърът изплющя в ленените завеси, опънати между колоните, излизащи на терасата. Бегли светлини проблеснаха и украсиха мраморните мозайки по земята. Матовата кожа на Ифлава попи блясъка.

С лека чупка в кръста тя седна съвсем близо до Валериан. Един златист лъч се спря на потъмнялата ареола на дясната й гърда. Връхчето се открои в полусянката на стаята. Талията й беше достатъчно тънка, за да може да се обхване с две ръце. Космите на пубиса й искряха като онези тъмни смоли, които понякога донасяха от Ориента. Когато се изправяше, се показваше розовата сянка на вагината й, нежна жарава сред тъмното окосмяване.

О, Ифлава! Красива Ифлава!

Дали боговете не бяха създали жените и техните странни вагини само за да постигнат великолепието на Ифлава?

И защо беше император, а не художник или поет? Тогава не би имал друга грижа, освен да прекарва дните и нощите си, опивайки се от красотата на Ифлава. Но не, той трябваше да бъде Валериан Август! Е, това беше по негова воля. Преди да опознае убийствената и глупава тежест на неприятностите, които положението му, му създаваше.

Поне боговете му отпускаха, въпреки напредналата възраст, всичко възможно, за да се любува на красотата на света.

Ифлава му се усмихна. Тя разтегли нежно устата си, която му напомняше за Баубо – обаятелната гръцка горгона.

И за миг, неудържимо уплашен, Валериан се запита дали Ифлава го обича?

Да, дали робинята Ифлава обичаше този старец, когото галеше всеки ден толкова нежно и умело. Възможно ли беше?

Как да разбере какво чувства Ифлава? Тя изкарваше наяве само красотата си.

Но той желаеше тя да го обича. Да, да! Той желаеше нейната любов повече, отколкото нейното тяло.

Глупаво, разбира се. Но вярно.

Несигурността пропълзя по цялото му тяло. Той се сдържа навреме да й зададе въпроса.

Нека Митра да го закриля! Ифлава беше способна да го направи за смях.

Тътен от гръм отекна в далечината. Завесите се огънаха отново между колоните, разкривайки сивите облаци, които закриваха небето на запад. Въздухът, който се завъртя в помещението, вече беше по-свеж.

— Ще вали – обяви Ифлава с равнодушния си глас.

Намазаните й с масло длани се плъзнаха по грапавата кожа на Валериан. Той потърси китките й, стисна ги с пръстите си. Тихичко, нервно, от устните му се процеди цитат от Хораций, който знаеше наизуст, толкова често беше имал повод да си го повтаря:

„И какво? Тялото на една принцеса по-красиво ли е, по-желано ли е от онова на някоя хетера? Хвани красотата, когато се приближи до теб, не я оставяй да избяга. Няма по-голям екстаз. Всичко останало е само илюзия, каприз на болното въображение, непознаване на желанията на природата и отклоняване от истинското щастие.”

Ифлава го стрелна с поглед. Очите й изглеждаха по-блестящи. Може би беше развълнувана. Или му се надсмиваше.

— Да не би да се страхуваш, че не те обичат достатъчно, августейши? – попита тя, когато той вече не очакваше отговор.

— Че ти не ме обичаш, Ифлава. Само ти – призна той ужасяващо сериозно.

Тя замислено поклати красивото си лице, без да го поглежда в очите. Застана на колене, прекрачвайки тялото му.

Допря вагината си до бедрото му толкова плътно, че той усети потайната и влажна топлина с истински възторг.

— Казваш го, защото си получил лоши новини от нашия цезар – прошепна тя търпеливо.

Възторгът на Валериан се пречупи като изящна чаша. Той й се разсърди за този отговор. Това беше удар под кръста.

Наистина, той й беше доверил скандала в Никополис. Чашата с отрова, която Аврелиан за малко не беше изпил по време на тържеството за победата си над готите, закланите в постелите им военачалници – за отмъщение, и то точно в нощта на сватбата му.

Какво варварство. Всички тези убийства, които всъщност имаха за мишена Галиен. Неговият син, провъзгласен за цезар! Предупредителен удар. И така, без много приказки, цезарят беше посочен пред всички легиони и пред цялата империя като ръката, пожелала смъртта на любимия главен военачалник Аврелиан.

— Ненужно жестока си, Ифлава, – отбеляза той, поклащайки глава. – Почти ги бях забравил тия двамата.

Онова, от което се беше боял, оставяйки Галиен и Аврелиан зад себе си, се беше случило. О, той не се съмняваше, че неговият Галиен Цезар е пожелал смъртта на Аврелиан. Познаваше го по-добре от всеки – и може би дори се страхуваше, повече от всичко друго, от хладния и пресметлив ум на своя син!

Не можеше да се сърди на главния военачалник. Аврелиан непременно трябваше да отвърне на удара. Честта, властта, гордостта… Всички тези толкова важни неща… Той смяташе, че те ще се сближат, изправяйки се и двамата пред бика на Митра. Но не…

Абсолютна безсмислица от страна на августейшия. Още преди да отпият от кръвта, за да станат пратеници на Хелиос, той беше разбрал, че тези луди глави никога няма да бъдат братя, а вечни врагове. Готови да се избият взаимно, за да заемат мястото му на август. Щяха да потопят рейнските и дунавските легиони във война, която щеше да подчини Рим на варварите, ето какво щяха направят. И щяха да го принудят да напусне Ориента. Да изостави своята любима Антиохия, за да възстанови реда, преди да е станало твърде късно.

Ифлава имаше право. Новините от Никополис го караха да се чувства тъжен, уморен и разочарован.

Поне да беше сигурен, че тя го обича… Тогава решенията нямаше да бъдат толкова тежки, а отказването от сладостите на Ориента – така трудно.

Той огледа лицето на Ифлава с надеждата да открие там слаб блясък на вълнение. Но не.

— Вече не мога без теб – установи той с неудоволствие.

— Разбира се, че можеш, августейши – развесели се Ифлава. – Ти притежаваш хиляди робини. Аз съм само една от тях.

— Но не! Не, не, Ифлава! Не говори глупости – нервира се той. – Ти нямаш нищо общо с останалите робини. Ти си самата красота. Ти…

Той млъкна, преди да каже, че нищо в нея не можеше да се приравнява с робините.

Нека Юпитер го пази! Остаряваше. В името на кръвта на Митра, той остаряваше. Страшно се размекваше.

Вятърът отново изплющя в завесите. Трясъкът на мълнията се приближи. Градската врява изведнъж отслабна и по мрамора на терасата се чуха първите дъждовни капки.

Валериан сграбчи Ифлава за кръста, притегли я към устните си, за да целуне нежната кожа на слабините. Тя се наклони послушно, навеждайки горната част на тялото си над лицето му, което той повдигаше към нея. С дяволито разтърсване на рамото докосна устата и клепачите му с връхчето на гръдта си. Валериан усети пробождането, което предвещаваше втвърдяването на члена му.

Ифлава беше истинска вълшебница в това. Не трябваше да прави нищо, за да го възбуди. Когато го яхна и го накара да потъне в нея като в приятен сън, той прошепна:

— Утре ти вече няма да си робиня.

Той не долови никаква изненада по абаносовите черти на лицето й. Реши, че тя не е разбрала и добави по-силно:

— Ще те освободя, Ифлава.

Дори и намек от радост не откри. Красотата й оставаше непроницаема.

— Ще го направя, обещавам ти го.

Тя отговори само с по-мощно и по-дълбоко движение на кръста си. Валериан спря да се бори. Като я гледаше как танцува върху него, той изпита невероятна наслада и се отдаде на това чудо, сякаш то можеше да трае вечно.

Вече беше преизпълнен от щастие, когато мълнията удари толкова ослепително, сякаш излизаше право от юмрука на Юпитер. Преди блясъкът й да се разсее, Валериан мерна един силует в помещението.

— Дано боговете ви убият, кой…

Гласът му се изгуби в грохота на гръмотевицата. Той спря изкусно движещото се тяло на Ифлава. Невероятното усещане от преди минути вече беше далечен спомен. Разпозна с облекчение онзи, който го гледаше.

— Акстекс – изстена той. – Не можеше ли да изчакаш малко?

Старият мъдрец се приближи, без да откъсва поглед от тялото на Ифлава.

— Ти ми каза възможно най-бързо, августейши. Приключих с предсказанията.

Валериан притвори клепачи. Ифлава нежно освободи члена му. Той изведнъж се усети ужасяващо гол, крехък и самотен. Безкрайна тъга скова гърлото му. Поне, помисли си, за да се ободри, Акстекс няма да пропусне да разпространи тази добра новина: техният август все още има добра ерекция. Той уви кръста си с кърпата, която Ифлава му подаде.

— Е?

— Изгорих осемнайсет треви, отворих седем птичи черни дроба…

— Без подробностите, Акстекс. Резултатът. Само резултатът.

Старият мъдрец поклати глава унило, но обяви:

— Не бива да воюваш, августейши. Боговете не са с теб.

Валериан се изправи заинтересуван.

— Сигурен ли си?

— Ти не искаш подробностите, августейши.

— Напълно сигурен?

— Бих могъл да ти го докажа. Не бива да се воюва с персиеца.

— Да не се бием?

— Нито ти, нито твоите легиони. Това казват боговете.

Дъждът вече беше много силен. Валериан се обърна към наводнената тераса. Облицовките почерняваха, подгизнали от влагата. Ифлава подреждаше флакончетата, опъваше чаршафите на постелята. Все така гола, дори една туника не беше облякла. Космите над влагалището й блестяха безсрамно. И макар да беше само един стар мъдрец и жалък спомен за мъж, погледът на Акстекс беше все там.

Кой знае, липсата на свян у Ифлава може би беше нейният начин да съхрани удоволствието, което не се беше състояло. Нищо не беше изгубено.

Устните му неволно се усмихнаха. Щом боговете не желаеха той да воюва, нямаше да воюва.

— Боговете изразяват волята си и с тази буря – каза той на Акстекс.

Старият гадател сви рамене и процеди през зъби, че бурите не са така надеждни като животинските вътрешности. Валериан го остави да поговори, преди да го отпрати и да повика роби.

— Искам музиканти. Веднага. Искам музиката да съпровожда тази буря и моите мисли.

Докато тичаха да търсят музикантите, той попита дали прокуратор Макриан е пристигнал от Антиохия.

— Той чака от вчера, августейши.

— Тогава може да почака още малко. Ще го приема заедно със секретаря Пулиний. След час. Не, по-късно… Преди да се стъмни, може би.

Когато първите звуци на арфата и флейтите се сляха с шума от дъжда, Валериан се върна при тялото на Ифлава. Целуна лъскавите връхчета на гърдите й и прошепна:

— Ще изпълня обещанието си, утре ще бъдеш освободена.

* * *

С приближаването на нощта дъждът не беше намалял, макар че светкавиците и гръмотевиците бяха спрели. Музикантите продължаваха да свирят. Валериан, седнал в широк фотьойл, разположен между колоните, гледащи към терасата, с лавровия венец на главата, наблюдаваше пороя, който потропваше из градините. Ифлава, мълчалива както винаги, покрита с воали, със златни колиета на врата и китките, се беше проснала на постелята. Двайсетина стражи бяха подредени като статуи покрай стените.

На сенатския секретар Пулиний Авентилий и прокуратора Макриан им се наложи да пресекат цялото помещение, за да се приближат и да поздравят августейшия. Валериан им отговори, посочвайки с показалец бурното небе.

— Боговете ми говорят.

Макриан смръщи вежди, добавяйки нови бръчки на прекалено слабото си лице. Предчувствието му не го беше излъгало – не бяха предвидили столове, за да могат секретарят на сената и той самият да седнат.

Валериан повтори с едва загатната ирония:

— Дъждът, светкавиците, бурята! Вулкан, Юнона, Церера и Юпитер ми говорят. Те искат да знаят, както всички, какво ще реша.

Секретарят Пулиний одобри с кимване на глава.

— Факт е, августейши, че времето дойде.

Пожизненият първи секретар на сената Пулиний беше малко по-възрастен от Макриан, а имаше вид на съсипан човек. С редки коси, уморени очи, отпуснати бузи, ту болезнено бледа, ту зачервена кожа. Ориентът изобщо не му понасяше. Той мечтаеше само за Рим и за своя дворец на хълма Опий, в съседство със свещената гора на Есквилан*.

[* Един от седемте хълма, на които е разположен Рим. – Б.р.]

Външният вид на Пулиний обаче беше по-измамен от външността на жените във фарсовете на Ламантиний Сулиций.

Понякога, като го видеше, Валериан си мислеше с известно угризение, че не трябваше да го принуждава да идва в Ориента. После се сещаше, че секретарят Пулиний беше уникално същество: предан, равнодушен към интригите във властта и по-издръжлив на изпитанията на живота от бронзово копие. Истински слуга на империята.

Точно обратното на тази върлина Макриан. Толкова мършав, че човек имаше чувството, че хаби яденето, като го храни. А и такъв конспиратор, че ако можеше, щеше да се скрие в собствената си сянка. Така че просто беше нужно някой да контролира отблизо мислите и делата на прокуратора. Пулиний беше идеален за тази роля. Неговият ум, неговата воля и хитрост бяха много по-големи, отколкото предполагаше видът му. Мнозина се бяха оставили да бъдат излъгани.

Светкавица удари по склона на близкия хълм. Блясъкът й едва беше избледнял, когато грохотът на гръмотевицата отекна в гърдите им. Стените и колоните на двореца затрепериха. Музикантите спряха, подскачайки от ужас.

— А! – пошушна Валериан, доста доволен. – Виждате ли как ми говорят те! Какво нетърпение!

Макриан повдигна плата на тогата върху рамото си с неопределен жест на съгласие, преди да погледне разтревожено към хълмовете. Сега въздухът беше студен, а светлината – все по-слаба.

Валериан попита:

— Боиш ли се от бурята, Макриан?

— Боя се от боговете, августейши. Боя се само от боговете. Много. Като всички хора и всички добри римляни.

Валериан одобри с усмивка.

— Имаш право. Е, какви са новините от Антиохия?

— Християните все още отказват да платят военния данък. Трябваше да осъдя владиката Димитриос на изгаряне на клада. Този стар глупак изобщо не пожела да отстъпи. Не вярвах, че е толкова упорит.

— Всеки се бои от своя бог, прокуратор Макриан – отбеляза Пулиний с безизразния си глас. – Димитриос се бои от своя бог повече от теб. Един-единствен самотен бог, който той обаче си представя като по-могъщ от нашите. Казвам го отдавна, ние няма да получим нищо от християните с насилие.

Валериан се намръщи ядосано. Единственият недостатък на Пулиний беше неразбираемата му слабост към християните.

— Ще уредим въпроса с християните по-късно. Кажи ми за Шапур, прокуратор.

— О, персиеца… Би трябвало по-скоро да ме питаш какви са новините, идващи откъм Оденат и неговата съпруга, фурията, августейши!

— Продължават ли да побеждават?

— Бронираните коне на Шапур отстъпиха още веднъж пред Оденат. Ако смея да се изразя така. Според онова, което ми донесоха, неговата съпруга сама е предвождала стрелците по време на битката, също както и първия път. С червена броня!

— Червена броня? – учуди се по детински заинтересован Пулиний.

— От кожа, секретарю. Която плътно прилепва към гърдите й и я показва така, сякаш е съвършено гола. С малко злато, за да блести на слънцето и да се вижда отдалеч. Както изглежда, тя галопира така насред битката.

Валериан се усмихна.

— Струва си човек да се полюбува на това зрелище. Добра ездачка, добър стрелец и стратег. Оденат има късмет. Кой знае, може би е по-добре да имаш съпруга за пълководец, вместо сина си или някой от онези интригантстващи военачалници.

Забележката предизвика кратко мълчание, изпълнено с шума на дъжда. Макриан раздвижи слабото си тяло и се съгласи вяло:

— Добър стрелец, може би, августейши. Но човек трябва да бъде предпазлив с тези варвари от пустинята. Те обичат да подслаждат фактите. Палмирските воини вече се отнасят към нея като с богиня.

— Наистина? – учуди се отново Пулиний.

Макриан сви устните си в израз на загрижено пренебрежение, както само той умееше.

— Алат! – подсмихна се той. – Така я наричат, секретарю, Алат. Име на богиня. Малко като нашата Диана. Но по-дива. Която има много Марс в кръвта си. Повярвай ми, секретарю Пулиний, Оденат може да е римски гражданин, но тези хора са истински варвари.

— Всеки път, когато ми говорят за нея – отбеляза Валериан замислен, – тази Зиновия сякаш прави някое ново чудо. Имаше история за звездата, паднала при раждането й, за извора в пустинята… После нейната смърт и повторното й появяване. Сега ето я като воин, който накара Шапур да отстъпи. Боя се да не би преценката ти да е твърде прибързана, прокуратор Макриан. Твоят префект, този младеж Аелий, когото назначих по твое желание в Палмира, не ти ли дава по-сериозна информация?

— Напротив, августейши. Преценката ми се основава върху онова, което той ми донася. Аелий е убеден, че Зиновия не е тази, която твърди, че е.

— А? – попита Пулиний, повдигайки вежда.

— Не! Той мисли, че тя е шпионка на персите.

— Наистина? – изсмя се Валериан. – Шпионка, която се сражава с Шапур, начело на войските на Оденат? Която се сражава и побеждава персите? Твоят Аелий да не е прекалил със сладките лакомства в Палмира, прокуратор Макриан?

— Мисля, че той вижда нещата много ясно, августейши. Тази Зиновия ни разиграва театър.

— Страшно добър театър. Криволиците на мисълта ти не са ми ясни, Макриан.

— Тези странни победи на Палмира над Шапур са само превземки. Шапур се преструва. Той иска да ни накара да повярваме в слабостта му. Използва това момиче, което стана съпруга на Оденат и царица на Палмира, за да ни въвлече в битка, по време на която ще прояви отведнъж цялата си сила, унищожавайки нашите легиони.

Пулиний подсвирна леко.

— Твоят префект не е лишен от въображение, прокуратор.

— Кой може да повярва, че една жена ще успее да победи страхотните войски на царя на царете? – отвърна сухо Макриан. – Докато дори ти, августейши, ти с цялата мощ на нашите легиони не успя? Тези битки са превземка. Шапур иска да ни привлече близо до Оденат и да ни разбие с бронираните си коне.

— И за целта е сложил тази Зиновия в леглото на Всепрославения Оденат? – прошепна развеселено Пулиний. – Той унижава войските си поражение след поражение, докато ние се решим да подкараме легионите си срещу него? Боя се, Макриан, че ти се поддаваш на вкуса си към изтънчените интриги.

— Не ме обиждай, секретарю – каза Макриан, без да прикрива гнева си, възвръщайки си цялата самоувереност сега, когато бурята се отдалечаваше. – Знам за какво говоря. Казвам, че трябва да се пазим от слабостта на Шапур. Тя е само примамка. Той не е достатъчно немощен, за да могат нашите легиони да са сигурни в победата си.

Пулиний потърси погледа на Валериан. Август съзерцаваше отново дъжда със смръщени вежди. Той мислеше за предсказанията, които Акстекс му беше предал преди няколко часа. Доводите на Макриан, колкото и налудничави да бяха, имаха смисъл. Неприятна равносметка. Той не обичаше да се съгласява с прокуратора.

— Но според теб, Макриан, Оденат ни е верен? Ти не се доверяваш само на съпругата му?

— Кой може да бъде сигурен в съюза си с един дребен ориенталски цар, августейши?

— Той е сенатор като мен – отбеляза Пулиний.

Макриан помете възражението с движение на ръката.

— Извини ме, че съм груб, секретаре, но всеки ден се раждат сенатори, които се обръщат срещу Рим. И месец не минава, без да научим за метежи тук или там. В Панония, по Дунав, в Галия. Където цезарят воюва, без да побеждава, ако ми позволиш, августейши. Дори в Африка има бунтове. Само тук аз успявам да накарам главите да се свият в раменете. Обаче в Палмира виждам друг вид опасност. Ако тази Зиновия не е такава, за каквато я мисля, ако победите й над Шапур са истински, тогава можем да очакваме Всепрославения Оденат и неговата червена богиня скоро да си въобразят, че са също толкова могъщи, колкото и боговете ни.

— Тогава боговете ни ще ги накажат – отвърна студено Валериан, който се беше обидил от заяждането с Галиен. – Твоят префект може да е прав, прокуратор, но аз се съмнявам. Ако вярвам на онова, което ми казват, той преди всичко си е създал враг в лицето на палмирската царица. И следователно е враг на Оденат – нашия приятел.

— Августейши – разбунтува се Макриан – Аелий само изпълнява твоята воля! Да погледнем нещата в лицето. Ако Оденат бъде победен от Шапур, ако Зиновия ни предаде, персите ще бъдат в състояние да превземат града! Това би било катастрофа. За нашата търговия, за Емеса, за Антиохия. Ние няма да получаваме повече нито пурпур, нито…

— Голяма катастрофа, без съмнение – прекъсна го Пулиний. – Която обаче зависи от много фактори, прокураторе. Засега на бойното поле персите бягат.

Валериан прекрати възражението на Макриан само с един жест.

— Този спор е безполезен. Моето решение е взето. Ние няма да се изправяме срещу Шапур.

Мършавото тяло на прокуратора потръпна, без да стане ясно дали от облекчение, или от разочарование. Валериан се подразни от усещането, което имаше – никога не успяваше да проникне в хитрия ум на Макриан. Добави сухо:

— Боговете не го искат. Акстекс разпитва небето и вътрешностите на животните от два дни. Боговете не са благосклонни към нас. Обаче ти се заблуждаваш, прокуратор. Оденат и неговата съпруга в червена броня наистина са изтощили Шапур.

Той протегна ръка към Пулиний. Секретарят издърпа от ръкава на туниката си малко руло папирус и го остави предпазливо в дланта на Валериан.

— Това е писмо от Шапур. Той иска мир.

— А!

Този път изненадата беше толкова голяма, че лицето на прокуратора се изопна от изненада. Валериан се усмихна.

— Мир и злато.

Физиономията на Макриан отново разцъфтя.

— А, разбирам.

— Аз винаги съм бил против тази практика – започна отново Валериан. – Да се плаща на варварите, за да ни оставят на мира, в това няма нищо славно.

— Нито пък е полезно – припомни кротко Пулиний.

Валериан го стрелна с поглед.

— Искам да приключа бързо с Шапур. Налага ми се да се върна в Европа, където цезарят има много работа, както ти ми напомни добре, прокуратор. Ако предсказанията бяха благоприятни, ние щяхме да тръгнем срещу персите още утре, независимо от твоите доводи. Не вярвам тази Зиновия да е предателка. Тя е твърде… необикновена. А аз разбирам от жени. От друга страна, ти отчасти имаш право. Изобщо не ми харесва тя да стане богиня за сметка на Рим. Тя и нейният съпруг са на път да победят персите, няма да е добре да се покрият с твърде много слава. Ето защо ние ще дадем на Шапур неговото злато, а аз ще отида при цезаря на Рейн по море. Ти ще отговаряш за работите на Рим тук, докато се върна, Макриан. Ще се погрижиш да запазиш добрите отношения с палмирския цар и неговата съпруга, на когото дължим много.

На Макриан вече не му се спореше на тема Палмира. С приличащия си на парче дърво показалец той посочи писмото на Шапур.

— Колко иска той?

— Четири товара злато.

— Четири…!

Той трябваше да си поеме дъх.

— Августейши! Цялата заплата на твоите легиони не би стигнала!

— Ти несъмнено имаш право. Ето защо те извиках от Антиохия, Макриан. Ти си прокуратора на Рим в Сирия. Никой по-добре от теб не знае какво има в нашите каси и… извън нашите каси.

— Какво искаш да кажеш?

— Твоите собствени каси, Макриан, са понякога толкова близки с касите на императора…

— Августейши!

— Ами да. Щедро напълнени от християните, например, чиито имоти ти конфискува от мое име.

Настана тишина. Валериан се усмихваше. Пулиний слушаше музикантите.

— Можеш да разполагаш с два товара и половина най-много, августейши – започна да се пазари кисело Макриан.

— Съмнявам се, че Шапур ще се задоволи с тях.

— Гръм и мълния, августейши, няма да успея да направя повече за толкова малко време. Златото си е злато. Това не са нито приказки, нито папируси, то не се събира за една въздишка време. Освен това от него трябва да се запази и за легионите. Не сме изплащали заплати от два месеца. Това никак не е добре…

Доводът беше основателен. Валериан измрънка:

— Шапур ще трябва да се задоволи.

Лицето на Макриан разцъфтя.

— Той ще бъде, ако самият ти му връчиш златото, августейши. Твоето присъствие и твоят жест ще удвои стойността му.

Усмивката на Макриан казваше всичко онова, което думите му премълчаваха. Пулиний реагира пръв:

— И дума да не става, августейши! Това би било твърде непредпазливо.

— От какво се боиш, секретарю? – учуди се Макриан. – Шапур иска злато, ще го има. Ако августейшият му го даде със собствените си ръце, той ще трябва да спази дадената дума за мир. Поне ще знаем дали не се касае за обикновена кражба.

Пулиний ококори очи.

— Не, не, прокуратор! Тази среща може да бъде капан. Август, сенатът, Рим не могат да поемат подобен риск.

Макриан присви очи.

— Ти сам трябва да решиш, августейши. Отказът от среща с Шапур и отказът да воюваш с него ще наведе на мисълта, че императорът се страхува от персите.

— Как ли пък не – заинати се Пулиний, преди Валериан да успее да отговори. – Ти си прокуратор на Ориента, Макриан. В крайна сметка тук в Сирия твоята дума идва веднага след императорската. На теб се пада да занесеш това злато.

Макриан едва забележимо се поколеба.

— Бих могъл – увери той сериозно. – Но това може да се приеме за слабост на римския император.

Валериан направи раздразнено знак на Пулиний да замълчи. Безполезно беше да се дълбае раната. Макриан беше действал много хитро. Нещо повече: той имаше право.

Зад гърба му се чу леко шумолене на плат. Той отгатна, че Ифлава става от постелята си. Трябваше да удържи обещанието си. Да я освободи още утре, преди всичко друго. Тази мисъл странно го натъжи. Усети изведнъж, че го обзема тъга, както когато човек се готви да изостави най-скъпото си нещо. Сивотата на небето и този отвратителен град Самосат бяха като някаква отрова. Хубавото беше, че поне щеше да избяга оттук.

Той заяви твърдо:

— Ще отида. Ще отида при Шапур и ще приключим. Събери златото възможно най-бързо, прокуратор.

≈ 6 ≈

СИСОГОДОН

— Как е тя? – попита разтревожено Дина.

— Спи – прошепна Ашему.

— Накарах я да пие билки. Тя трябва да поспи.

Тонът на Ашему не беше благ. Дина не можа да се въздържи да не зададе въпроса, който й изгаряше устните й:

— Сериозно ли е?

Ашему се извърна с ядосана физиономия, сякаш този въпрос изобщо не заслужаваше отговор. Пренебрегвайки Дина, тя повика тихо една робиня. Двете набутаха изцапаните с кръв превръзки в една кошница.

Те бяха в преддверието от юта и килими, което предхождаше централното помещение на палатката. Въпреки дебелината на ленените платна и кожените ленти, вътре беше много горещо.

Това беше наистина първият път, когато Дина не усещаше никаква нежност, никакво приятелство в лицето на египтянката. Страхува се, помисли си тя. Страхува се колкото всички нас!

— Тя ще живее – прошепна Дина. – Знам го. Нейните богове не могат да я изоставят.

Ашему се изправи и я изгледа сурово. Зачервените й очи показваха колко е изтощена. Тя разтвори с пъшкане ръце, за да притегли Дина към гърдите си. Останаха няколко секунди прегърнати, подкрепяйки се една друга, със задавени от ридания гърла. Накрая Ашему прошепна:

— През цялата нощ мислех, че тя ще умре. Вече не разсъждавам добре.

Тя отблъсна нежно Дина и добави:

— Да не я събудим. Иначе болката ще се върне.

— Не искам да я безпокоя. Искам само да бъда до нея.

Ашему въздъхна, разтри очите си и погледна Дина малко недоверчиво.

— Стана истински скандал, докато се погрижа за нея и я накарам да изпие тези сиропи. Тя спи, не бива да я будиш – настоя старата дойка.

— Обещавам ти го. Само ще я пазя. Самият Всепрославен ми го поръча.

Ашему поклати глава, мърморейки. Тя даде заповеди на робините да приготвят превръзки и мехлеми. Когато приключи, се обърна към Дина.

— Ти не идваш заради Всепрославения. Ти идваш заради себе си. Искаш да говориш с нея, знам го добре. Знам също за какво.

Дина се взря смаяно в нея.

— Не съм аз тази, с която можеш да си играеш на криеница, моето момиче – измърмори Ашему. – Ако има нещо, което трябва да се научи в този лагер, Ашему го знае.

Проблясък на нежност и насмешка разведри умореното й лице. Дина се изчерви.

— Ще почакам да се събуди, обещавам ти.

— Надявам се! Няма нищо толкова спешно.

Тя посочи с брадичка корема на Дина, която усети, че бузите й започват да пламтят по-силно.

— Исках да изчакам да свършат битките, за да й кажа, но сега вече не е същото. Ще споделя с нея новината, щом се събуди. Това може да й се отрази добре.

Ашему повдигна широките си рамене.

— Ако това не й хареса и се ядоса, няма да е добре за раната й.

— Тя ще бъде щастлива, знам го.

Ашему размаха заплашително пръст.

— Моли се на твоя еврейски бог да не се лъжеш. Ако треската й се засили, убивам те.

Дина се засмя, макар да знаеше, че заплахата на египтянката съдържаше голяма доза истина.

* * *

Зиновия спеше дълбоко, опъната по гръб. Чаршаф покриваше бедрата и краката й. Превръзка я пристягаше силно точно под гърдите. Тя беше потъмняла от дясната страна, където притискаше пластира, който Ашему беше поставила върху раната.

Онова, което Дина, както и целият лагер, бяха научили, беше, че върхът на копието не беше проникнал дълбоко. Бронята я беше спасила от смъртта.

Наистина, ако не беше гордостта на Зиновия, щеше да й се размине много по-леко. Но тя не пожела да покаже, че е била ранена. Нито на персите, нито на палмирските воини.

Докато повеждаше своите стрелци с лъкове в яростна атака, един от пешаците на персите беше вдигнал копието си при преминаването й. Прътът се беше счупил от удара. Завъртайки Иедкивин, Зиновия беше убила воина с една стрела, преди да извади желязото от бронята си.

Докато палмирските конници разтревожени я обкръжаваха, за да я предпазят от нов удар, тя беше хвърлила презрително смъртоносния връх. Усмивката, която демонстрираше, прикриваше болката й. Никой не забеляза, че желязото се беше счупило в кожата, оставяйки в самата броня парче метал, което вече беше проникнало в плътта й.

Без изобщо да се издаде, Зиновия по време на цялото сражение се беше била с това желязо в плътта си. Едва след победата Нурбел откри кръвта, която лепнеше по червеното на бронята. Тя беше загубила такова голямо количество от нея, че едвам се държеше на коня си. Въпреки че беше смъртнобледа под своя украсен с пера шлем, тя беше пожелала да остане на седлото до завръщането си в лагера. И там накрая беше припаднала.

Всепрославения сам я отнесе до постелята й. Оттогава той не спираше да прави жертвоприношения пред олтара на Ваалшамин. Търсеше все по-красиви и по-красиви дарове, за да накара пустинния бог да помогне на Зиновия и да не му я отнеме.

Разбира се, когато дойде на себе си, Зиновия пожела да стане. На Ашему, Нурбел и една акушерка им беше много трудно да я убедят да им позволи да я лекуват. Нурбел й беше подхвърлил през смях:

— Спи! Алат не е умряла в съня си! Ще трябва още да се биеш, за да заприличаш съвсем на нея!

И сега, благодарение на билките на Ашему, тя спеше.

Сънят й беше толкова тежък, че гърдите й едва се повдигаха.

Уплашена отново, Дина доближи бузата си до полуотворените й устни. Изправи се едва когато долови лекото дишане.

Зад постелята бяха окачени на триножници две брони, които като призраци бдяха над Зиновия. Едната, раздрана, беше спасилата живота й. Съсирената кръв беше образувала върху нея черно петно, прикривайки златния образ на Алат като в някаква лоша поличба. Това правеше ужасяваща съвършено възпроизведената от кожа форма на бюста. Дина си помисли, че вижда разкъсана самата гръд на Зиновия.

Отстрани, върху подобен триножник, беше изложена друга броня, същата като първата, която беше невредима. Тя сякаш чакаше тялото на Зиновия, когато то отново бъде готово да започне битка. Тази битка, която, Дина вече разбираше това, никога нямаше да свърши.

Да, Дина вече не се съмняваше. Независимо от това дали Зиновия беше Алат – богинята на воините, или обикновено момиче от пустинята, тя водеше война, която щеше да продължи, докато нея самата я имаше на земята. Някой ден персите щяха да бъдат победени. Тогава тя щеше да намери други врагове.

Зиновия трябваше да воюва, за да живее, такава беше истината.

Ужасяваща истина.

Дина седна на табуретка до леглото. Вгледа се в лицето на своята странна и загадъчна приятелка. От битка на битка устата на Зиновия ставаше все по-тънка, по-твърда. Сега треската беше напукала устните й като на някой стар керванджия. Тя вече беше изгубила нежността, присъща на възрастта й. Дори в този сън, близък до безсъзнание, лицето й изглеждаше все така сурово и необуздано, както когато държеше реч пред воините си преди битките. Умората и раната би трябвало да направят чертите й по-нежни, по-крехки. Но не.

От нощта на убийството на Офала Зиновия идваше често посред нощ да спи до нея, докато тя споделяше постелята на Всепрославения. Най-често го правеше толкова дискретно, че нито Дина, нито Оденат се събуждаха. Изчезваше на разсъмване също толкова ловко, оставяйки Дина да се събуди с неясното усещане, че тялото на Зиновия дълго е било до нейното.

Друг път, когато Всепрославения изтръгваше от нея песента на удоволствието, й се струваше, че долавя съвсем близо, зад някой параван или възглавница, погледа на Зиновия, който ги наблюдава.

Но може би това беше само илюзия. Сутрин се мъчеше да различи съня от действителността. Никога не беше се осмелила да попита Зиновия.

Наистина никога, от първата нощ, сватбената, Дина не беше съжалила за странната роля, която Зиновия й беше отредила. В усамотението на техните нощи Всепрославения се отнасяше към нея с уважението, което вдъхваше на мъжете спокойното удовлетворяване на желанията им. Дори споменът за ужасите, които я беше принудил да преживее Хайран, беше отслабнал под ласките на великия Оденат.

А Зиновия? Не страдаше ли тя, че изобщо не е станала жена в прегръдките на своя съпруг? Как щеше да посрещне новината, която щеше да й съобщи?

Ашему имаше право: никой не знаеше предварително какво харесва или не харесва Зиновия. И това не е чудно?

Никой не можеше да е сигурен какви са желанията, усещанията и радостите на една богиня.

* * *

Дина остана цял час, без Зиновия да се събуди. Понякога очите на болната мърдаха под клепачите. Или пък устата й се отваряше леко, сякаш се мъчеше да пошушне нещо. Но от сухите й устни не излизаше нито звук.

Ашему се върна, намокри лицето и гърдите й с кърпа.

— Треската още не е отминала – отбеляза тя.

— Мислиш ли, че наистина спи?

— Какво друго искаш да прави? – изсумтя Ашему, вдигайки рамене.

— Не знам. Човек може да си каже, че е повече при боговете, отколкото при хората.

Те постояха за малко объркани. Дина сграбчи ръката на Ашему и я задържа в своята, за да не трепери.

* * *

Зиновия още спеше, когато се стъмни. В лагера се настаняваше тревогата. Онези, които палеха факлите, шепнеха новината: раната на Алат беше по-сериозна, отколкото се смяташе. Всепрославения вече не излизаше от олтара на Ваалшамин и през час подменяше даровете. Целият лагер беше притихнал. Нямаше и следа от радостта, която беше последвала предишните победи.

В палатката Ашему от време на време навлажняваше устните на Зиновия с дървена лъжица. Дина не откъсваше очи от своята приятелка. Тя се мъчеше да каже някоя молитва, но толкова отдавна не беше искала нищо от Всемогъщия Яхве, че не си спомняше вече думите, с които се молеше за Божията благодат. Ядоса се на себе си, помисли, че това може да донесе нещастие на Зиновия.

На светлината от лампите окачените над леглото на Зиновия брони вече изглеждаха другояче. Дина ги видя не толкова като заплашителни призраци, а като ангели пазители, очакващи търпеливо тяхната царица да се върне към живота. На жълто-червеникавото сияние на лампите бледият тен и слабостта на Зиновия намаляваха. Тя отново ставаше невероятно красива. Устните й вече не бяха напукани от треската, сянката на клепачите й подчертаваше съвършения овал на челото й. Нейните рамене, ръце разкриваха силата на мускулите, които можеха да опъват тетивата на голям лък, да размахват и да удрят със сабя часове наред.

Без каквато и да е друга причина, Дина започна отново да се надява.

Зиновия щеше да се събуди. Нейният сън изглеждаше странен, защото тя черпеше от боговете силата да оздравее.

Зиновия не можеше да се сравнява с никоя друга жена, с никое друго човешко същество. Тя нямаше да ги изостави. Тя щеше да живее.

Нурбел дойде да се осведоми за състоянието на Зиновия. Ашему му забрани да се приближава до нея, само му съобщи, че не е дошла на себе си. Когато се стъмни още повече, сред ужасяващата тишина, Нурбел се върна. Този път не изчака мнението на Ашему, за да бутне завесата на палатката. Въпреки собственото им изтощение, Дина и Ашему бяха поразени от мъчителната тревога, която го състаряваше повече от всичките битки. Човек можеше да каже, че неговата все така безукорно сплетена брада беше по-бяла от друг път.

Той застана прав до постелята на Зиновия, гледа я дълго, без да продума. Дина отгатна, че той й се любува така, както тя й се беше любувала няколко часа по-рано. И той като нея искаше да се успокои и да се насити на странната й красота.

— Всепрославения се бои за живота на съпругата си – заяви накрая тихо. – Той реши да стои пред олтара на Ваалшамин, докато Зиновия не си отвори отново очите.

Гласът му като никога не беше уверен. Опасението на Всепрославения беше и негово. Ашему измърмори:

— Запозната съм с раните и познавам Зиновия. Не бива да се губи вяра. Тя ще се събуди.

Нурбел погали гладката кожа на главата си. Лицето му беше сгърчено. Той също беше запознат с раните от битки. По-често от нея беше виждал такива, които изглеждаха безобидни, а се оказваха смъртоносни.

Дина каза:

— Мисля, че тя не спи наистина. Мисля, че си почива и набира нови сили от боговете.

Нурбел я погледна учудено. После отново се загледа в Зиновия. Бавно, малко колебливо, но с едва загатната усмивка, той поклати глава.

— Да, може би. Може би е така наистина.

≈ 7 ≈

СИРМИУМ

Докато колесницата ги клатушкаше по претоварените пътища в Сирмиум, Клавдия се наслаждаваше на щастието от завръщането сред пейзажите от детството си. Нейното удоволствие, в съчетание с перспективата мъчителното пътуване от Никополис да приключи скоро най-после бяха разведрили Улпия.

Уви, срещата с майка й в къщата, която тя бе положила толкова усилия да разкраси преди няколко години, бързо се превърна в разочарование. Радостните викове, възхищението и смайването на стария Аелкан, верният управител, веселите прегръдки и даровете за ларите на предтечите и на баща й не прикриха задълго онова, което не можеше да бъде скрито. Юлия Корделия беше болна, много остаряла и уморена.

Клавдия първо помисли, че лицето на майка й беше побледняло заради вълнението. Но нито усмивките, нито радостта, че чува новини за Аврелиан, не успя да разведри мъртвешки бледата плът, покрила бузите и слепоочията й като на каменна статуя. Гримът не можеше да прикрие дълбоките сенки под очите. Сини, почти черни вени криволичеха по набръчканото й чело. Дори в погледа на майка си Клавдия не успя да открие онази енергия и сила, които толкова пъти я бяха впечатлявали.

Докато обикаляха градините, походката й беше уморена, колеблива. Костеливата и изпъстрена с петънца ръка, която стискаше китката на Улпия, като че повече се опираше на нея, отколкото я водеше. При все това в шегите й прозираше предишната бързина на ума. Същата ирония се долавяше през нежността, с която разказваше колко усилия беше положила Клавдия да разхубави вилата, за да бъде достойна тя за величието на Аврелиан. Обаче въпреки сумрачната светлина, Клавдия забеляза, че кръвта изобщо не оцветяваше устните й. Още по-лошо, красивата буйна коса на великата жрица на Непобедимия Бог Слънце, онази, за която младото момиче й беше завиждало, беше оредяла, къдриците бяха станали сухи и чупливи.

Щастието и надеждите на Клавдия избледняха и се смениха с безсилната горчивина, която провалянето на очакван празник неизменно причинява. Тя беше докарала Улпия дотук, за да я повери на грижите на майка си. Нито за миг, откакто беше убедила Улпия да предприемат това пътуване до Сирмиум, тя не се беше съмнявала в помощта на Юлия Корделия.

Сега се питаше със студенина, която скова колкото лицето, толкова и сърцето й, дали Митра и Непобедимият Бог Слънце се вслушваха все още в тази стара жрица. Биха ли се задоволили те с приношенията на едно изхабено и болнаво тяло?

* * *

Дори Юлия Корделия да беше отгатнала студенината на дъщеря си, тя не го показа с нищо. На отиващата си дневна светлина, под покритата галерия с колони на храма на Великата богиня майка, тя сграбчи ръцете на Улпия, притисна ги към слабите си гърди. Жестът беше нежен, но властен. Погледът на Юлия Корделия възвърна силата си. Улпия, смутена, не сведе очи, хапейки устните си.

— Щастие е да те съзерцава човек, Улпия. Аврелиан може само да се радва като погледне съпругата си. Обаче ти не си щастлива. Усещам го. Седмици наред от красивите ти гърди не се е чувал смях, нали?

Червенината, която покри лицето на Улпия, изобщо не се дължеше на жежкото слънце. Тя сведе клепачи. Юлия Корделия попита много нежно:

— Затова ли Клавдия те доведе при мен?

Отговори й хлипане. Улпия се освободи от ръцете на Юлия Корделия и й обърна гръб с разтърсвани от плач рамене.

Успокоена, Клавдия се загледа в майка си. Значи тя беше отгатнала. Все пак старостта не отнасяше всичко. Великата жрица едва доловимо погали тила на Улпия, която се отдръпна гневно.

— Улпия не успява да забременее – въздъхна Клавдия, гледайки я как се отдалечава към атриума.

Юлия Корделия поклати спокойно глава.

— Досещах се.

— Аврелиан трябва да има син. Един Август без потомство няма да бъде почитан – наблегна Клавдия, без да проявява каквато и да било предпазливост, убедена, че майка й разбира нейния страх.

— Знае ли той, че вие сте тук?

— Не. Той е в Рим. Ние заминахме малко след него.

— Аврелиан е в Рим?

Клавдия предпочете да премълчи истинската причина за това пътуване. След убийството на офицерите в деня на сватбата му, безучастието на Галиен като че ли покри с мълчание оскърблението. Но изведнъж, седем месеца по-късно, сенатът беше изискал главният военачалник на Мизия да се яви на Капитолия. Юлия Корделия не знаеше нищо нито за опита да отровят Аврелиан, нито за кървавото отмъщение, жаждата, за което нейната дъщеря беше утолила с помощта на Максим. И беше по-добре да си остане в неведение.

— Случва се понякога да го викат в сената – увери Клавдия непринудено.

Юлия Корделия посочи Улпия.

— Той знае ли, че съпругата му е стерилна?

— Не. Улпия искаше да му го съобщи преди неговото заминаване. Тя е още наивна като малко момиче. Вярва, че винаги е добре да се казва истината.

Улпия може би ги беше чула. Тя се обърна, приближи се, бършейки непохватно разстроеното си лице.

— Прости ми, майко – измънка тя. – Толкова се срамувам! Клавдия има право. Държа се като дете. Но толкова е… трудно да се приеме… и Аврелиан, който не знае.

Сълзите потекоха отново, удавяйки думите й. Без да каже нищо, Юлия Корделия я взе в прегръдките си.

— Клавдия има право – прошепна тя. – Не е нужно твоят съпруг да знае. Не още… И може би никога няма да научи, ако боговете пожелаят.

— Кръвта не дойде, когато трябваше – измънка Улпия през сълзи. – После изведнъж прокървих толкова силно и за толкова дълго, че се уплаших да не се изпразня!

Клавдия наблюдаваше ласките, с които майка й обсипваше Улпия. Тя си спомни, че преди много време беше изпитала нужда от ръцете на Юлия Корделия, за да заличи също толкова опустошителна болка, като тази, която днес съсипваше нейната снаха. Болка, която тя също искаше едновременно да скрие и да разбули пред Аврелиан. Той, който беше източникът и балсамът на нейното страдание. Тогава майка й беше намерила помощта на боговете, за да изцери тази болка. Клавдия беше станала силна. И оттогава не се страхуваше да страда заради брат си.

— Нищо не помага – задъхваше се Улпия през риданията си. — Ходих да се моля на Церера, нашата богиня на плодовитостта, във всички храмове на Никополис. Нищо, нищо не помага. Нито билките, нито отварите. Нито…

Не смеейки да произнесе думата, тя не довърши изречението си. Клавдия се намеси:

— Съветвахме се с акушерките. Гъркини, сирийки и дори една египтянка. Те всички опитаха своите магии. Кръвотеченията се възобновиха. Затова реших, че трябва да те посетим, майко.

— Толкова много се срамувам – повтори жално Улпия. – Толкова много!

— Не бива – отвърна Юлия Корделия уверено. – Срамът няма да ти помогне. Ще те накара да бъдеш несправедлива към себе си.

— Боговете ме наказват – заинати се Улпия. – Аз съм грешна! В противен случай щях да бъда като всички жени.

— Ако си грешна, ти познаваш грешката си и можеш да я поправиш.

Улпия вдигна влажното си от сълзите лице към Клавдия. Погледна я настойчиво, сякаш очакваше от нея отговор. Устните на Клавдия останаха затворени. Улпия скри лицето си с ръце.

— О, само ако знаех кое е лошото…

Юлия Корделия хвана раменете й неочаквано грубо.

— Чуй ме, съпруга на моя син. Всяко нещо, което се случва на Аврелиан, става по волята на боговете, които го закрилят. От първия ден, в който той си пое въздух на този свят, Митра и Непобедимият Бог Слънце се заеха със съдбата му. Ти си негова съпруга. Ти нямаше да бъдеш, ако не беше такава волята им. Твоята кръв идва и си отива според онова, което те решат. Ако те не искат ти да носиш някой ден дете, трябва да им благодариш и да се подчиниш търпеливо на плановете им.

Улпия поклати глава.

— Аврелиан няма да има това търпение. Той ще бъде разочарован, аз ще предизвикам отвращение у него.

Юлия Корделия се засмя успокоително.

— Зле познаваш съпруга си, моето момиче. Няма по-верен човек от Аврелиан. Той никога няма да се раздели с онова, което е получил веднъж от любов.

Клавдия сведе очи, отгатвайки, че думите на майка й бяха адресирани също така и към нея.

— Ела – каза още Юлия Корделия, повеждайки Улпия към светлините, които Аелкан беше запалил в атриума. – Ти трябва да събереш сили и да си починеш. Утре в храма на Сирмиум, когато слънцето е в зенита си, ще те представя на Всемогъщото Велико Слънце.

≈ 8 ≈