Царицата на Палмира

Тези думи накараха Улпия да замълчи. Изглеждаше объркана. Не се реши да седне до Клавдия, обърна се. Подчертаните й с чернило за мигли очи светнаха. Насълзиха се. Тя се усмихна престорено.

— Толкова съм щастлива за теб и Аврелиан. Сигурно сте много доволни…

— Но това щастие засяга и теб също! – възрази Клавдия.

— Да! О, да, разбира се!

— Безразлично ли ти е, че ще станеш императорска съпруга?

— Напротив… Само че това е толкова неочаквано. Ти пристигаш и ми съобщаваш…

Клавдия хвана ръцете й, накара я да седне до нея. Улпия се подчини отново развеселена.

— Искам да ми разкажеш! – запревзема се тя. – Искам да знам всичко.

И в момента, в който Клавдия щеше да отговори, Улпия се изправи рязко и извика:

— Чакай, чакай! Не още. Жадна съм! Това трябва да се отпразнува с вино.

Клавдия се засмя и даде съгласието си, както се отстъпва на детски каприз.

Докато Улпия викаше робините, ругаеше ги, за да получи голяма гарафа, пъдеше ги, защото те не се справяха добре с наливането на чашите, Клавдия си помисли, вече без каквото и да било съмнение, че тя отново беше станала, каквато си беше. Нежната, невинната Улпия вече беше много далече от своето безумие.

Те се чукнаха по мъжки. Извикаха заедно: „Да живее Август Луций Аврелиан!”, преди да пият на екс. Пърхайки с ръце като пеперуда, Улпия напълни отново чашите и поиска този път нетърпеливо:

— Разказвай, разказвай!

Клавдия разказа онова, което знаеше за края на Галиен Цезар, за желанието на легионите да провъзгласят Аврелиан за Август. За това, че брат й не се съгласявал, заради стария Валериан, забравен сега от всички. Тя се подигра, довършвайки виното си на малки глътки.

— Само Аврелиан си спомня за този злочест стар август. Дори боговете го забравиха. Цялата империя пет пари не дава дали е жив, или мъртъв. Обаче твоят съпруг не го забравя. Казвам ти, с тези старци той понякога се държи като някоя изоставена любовница.

Улпия й намигна съзаклятнически, взе си чашата и я напълни пак, докато Клавдия уверяваше с леко пиян глас:

— Да, да, казвам ти. Питам се, дали той не е предпочитал винаги тези старци, пред нашите прелести.

Тя разказа няколко анекдота за умрелия отдавна Деций Август, когото Аврелиан толкова обичал, преди да се поддаде на старческия чар на Валериан, после на секретаря Пулиний.

— Най-после край с всички тези дъртаци – завърши тя малко театрално. – Негов ред е да бъде август. Ще идем заедно при него в Сирмиум. Той ни чака там, иска да си до него… И ти искаш същото, нали?

— О, разбира се. Колко щастлива ще бъда – каза Улпия развълнувано. – Вие не можете да си представите колко ми липсвахте – и ти, и той!

Клавдия понечи да кимне в знак на съгласие. Странна остра болка вдърви тила й. Тя понечи да каже още нещо, но челюстта й сякаш изведнъж стана от олово.

— Знаеш ли – каза Улпия с кротка нежност, – че често ходих да нося дарове на майка ви в красивата й гробница?

Неизразим ужас се стовари върху Клавдия. Тя виждаше усмивката на Улпия, лицето й, но гласът й я блъскаше и сякаш разпръскваше хиляди метални предмети в тялото й.

Тя понечи да напрегне всичките си мускули, за да протестира. Но нито една част от тялото й вече не й се подчиняваше.

— Знаеш ли – казваше още Улпия, – че сънувах странен сън преди няколко дни? Аврелиан беше август, а ти негова съпруга. Вашите деца имаха две глави: едната приличаше на мен, а другата беше твоята. Колко е смешен този сън сега, когато ми съобщи добрата новина. Обаче истината е, че вие толкова си приличате, Аврелиан и ти. Гледам твоите очи и мисля, че виждам неговите. Те са толкова красиви, синьото им е толкова съвършено, толкова дълбоко.

Горенето в дробовете й се превръщаше в пожар. Думите на Улпия проникваха в нея, гъвкави като светли на цвят мехури. Мехури, които избухваха навсякъде във вътрешностите й, нароявайки нови болки.

— Какво има? – учуди се Улпия, без да спре да се усмихва. – Ти трепериш. Защо трепериш така, скъпа Клавдия?

Този път, щом стигнаха до ушите й, думите на Улпия веднага се превърнаха в остри кристали.

О, тая луда! Тая луда, която ме отрови!

Улпия!

Да нададеш вой, без да можеш да отрониш звук.

Болката! Болката е навсякъде! Смъртта! Смъртта беше там, вече, светлината й танцуваше, докато кост по кост, зрънце по зрънце, тялото и плътта й се пречупваха и се разкъсваха!

— Ти много ме лъга със своите прекрасни очи и своята красива уста, Клавдия – шепнеше Улпия. – Но аз не съм луда. О, не. Умея да чувам онова, което думите не казват. Умея да виждам лъжите в погледите. Нежната Улпия не е луда. Не е и глупава. О, Клавдия, ти искаше да бъдеш съпругата на Аврелиан. Да му народиш деца с твоето тяло, което цялото вони на ласки, ето какво искаше ти! Виждаш ли как се присвиваш? Край с децата. Ти няма да родиш никога. Улпия изпълнява божията воля, а боговете не желаят сестрата и братът да се обичат като съпруга и съпруг.

О, какъв ужас!

Кой ще я накаже? Кой ще узнае?

Аврелиан! Аврелиан, братко мой, любов моя! Не ме изоставяй! Помогни ми! Не искам да умирам! Не още…

О, не още, сега, когато всичко вече е възможно!

О, мъката, мъката по теб, Аврелиан! Аврелиан, любов моя…

Тялото й се беше прекатурило на земята, събаряйки масата, треперейки като тетивата на лък, с разчекната от болката и кървавите храчки уста.

Преди да потъне в мрака, уплашена, измъчвана от неразбирането, Клавдия долови последния отглас от воплите на Улпия, която викаше слугите си на помощ. Нейната приятелка, нейната сестра беше много болна.

≈ 28 ≈

ПАЛМИРА

Детето прихна от сърце. Смехът му струеше срещу сводовете и стените на залата като искри от радост. На моменти този на Зиновия се смесваше с неговия.

Настанен в кошница от ракита, закачена на таванските греди, облечен в истинска малка броня, Вабалат размахваше сабя с острие от слонова кост. Той се люлееше с всичките си сили, със зачервено от възбуда лице, спускайки се върху Зиновия. При всяко прелитане на люлката, отправяше мълниеносни и ловки удари, които майка му отбиваше много трудно. Преструвайки се, че е ранена хиляда пъти, тя се отбраняваше смешно непохватно, размахвайки тренировъчен ятаган. От време на време обаче нейните удари бяха ловки и точни. Те улучваха леко детето, предизвиквайки смеха му.

Нурбел се въздържа да прескочи прага на залата. Удоволствието да присъстваш на щастливите мигове между детето и майката беше твърде рядко. Зиновия отгатна, че е там. Тя го погледна през рамо и нададе вик на престорена слабост.

— Нурбел! Нурбел, бързо, ела да ми помогнеш да се преборя с този демон. Никога няма да успея сама, той ще ме заколи!

Нурбел се включи в играта. Ръмжейки глухо, той се подложи на ударите, които Вабалат раздаваше с удвоена енергия. И така, докато ги заляха крясъци, по-силни от техните смехове.

— Престанете, ама престанете де!

Изникнала иззад преграда, скриваща един коридор, Ашему премина през залата толкова бързо, колкото дебелите й крака позволяваха.

— Да не сте полудели?

Тя хвана коша, отпусна се на него с цялата си тежест, за да спре люлеенето. Ядосан, Вабалат се развилия, нанасяйки удари с изкуствената си сабя по раменете на старата дойка. Ашему улови за миг острието от слонова кост и му измъкна играчката.

— Не виждате ли, че целият е в пот под тази смешна броня? – изкрещя тя по адрес на Зиновия и Нурбел. – При тази жега днес? Той, който имаше треска вчера? И двамата нямате акъл.

Наистина туниката на детето беше подгизнала от пот. Бузите и челото му бяха червени, устните сухи и бледи, докато ръцете му още трепереха от възбуда.

Готов да се разплаче, Вабалат се разбунтува, възрази, че се чувства много добре и че иска да играе още. Зиновия го притисна в ръцете си.

— Ашему има право да ни се кара. Не трябваше да играем толкова. Сега трябва да се успокоиш, за да можем да се бием пак утре. Обещавам ти го.

— Никак не съм уморен… Ашему е твърде стара, за да знае…

— Ш-ш-ш-т! Тя ще те заведе в банята, ти ще си починеш малко и скоро ще дойда да те видя.

— Ашему никога няма право! – възрази Вабалат. – Тя знае само да пречи на игрите ми! Защо не я изгониш? Ти си царицата, а аз съм принцът! Няма защо да я слушаме!

Нурбел избухна в смях. Но преди Зиновия да успее да отговори на детето, Ашему го изтръгна от ръцете й, мърморейки:

— Това ли е всичко, което ти преподава учителят Лонгин, за да станеш цар, детенце!

Тя го повлече навън от стаята, стрелвайки Нурбел с мрачен поглед, защото той се смееше силно.

— Ти, господарю Нурбел, не се прави на хитрец. И ти не си нещо повече от гърка или василевсата. Такива, каквито сте, щом се касае за битка, всичко става. Дори едно дете!…

В упрека имаше повече от гняв, ставаше въпрос за здравето на детето. Нурбел схвана това.

— Какъв характер! – измърмори той, когато египтянката излезе. – Вабалат не греши. Тя не разбира нищо от момчета! Винаги е била само твоя дойка. Дойка на момиче.

Шегата едва изтръгна от Зиновия една усмивка. Сърцето му се сви, като видя, че печалната светлина на нещастието, която беше завладяла палмирската царица от много месеци, не беше изгаснала. И игрите и смеховете с Вабалат не помагаха.

— Хайде сега – подигра се пак Нурбел. – Вабалат е як като баща си и има само едно желание: да бъде също толкова добър воин като майка си. Ашему ревнува, като всички дойки. Тя иска да го изнежи, за да го превърне в красив принц за показ.

Този път Зиновия му се усмихна.

— Има много малък шанс да успее. Не повече, отколкото успя с мен.

— По този повод…

Нурбел отиде да вземе кожената кутия, която беше оставил, за да играе с Вабалат.

— Това е дар за теб.

— Подарък? И защо?

— О! Може да се намерят много причини, за да ти се правят подаръци, василевса – измърмори през зъби Нурбел смутено. – Дадох си сметка, че следващата луна ще станат десет години, откак ти ми подари двойното удоволствие да победя кавалерията на Шапур с женските камили и да присъствам на раждането на Алат. Исках да отпразнувам този спомен.

Той погали плешивия си череп, както правеше винаги, когато искаше да прикрие притеснението си.

— Не се бой – добави той с порозовели скули, – не е нито рокля, нито бижу. Просто… дар, който би могъл да те развлече.

— О, Нурбел!

— Не ми благодари, преди да си отворила това сандъче.

Зиновия развърза каишките му. Когато махна капака, тя извика от изненада.

— Какво е…?

Онова, което тя виждаше на дъното на кутията, нямаше нито форма, нито име. Това беше кафява ципа, полупрозрачна на места, чуплива и съсухрена на вид.

Нурбел не продума, нито пък помръдна.

С известно колебание тя хвана с пръсти фината материя, която се оказа по-гъвкава, отколкото си представяше. Странно мека и приятна за пипане. Докато я изваждаше от сандъчето, материята придоби форма. Толкова стъписваща форма, че като я разгъна изцяло, Зиновия се развълнува невероятно. Пусна я обратно в сандъчето. Това беше човешка кожа – празна и прозрачна като мехур.

— Кожата на Валериан Август – обяви Нурбел, смеейки се тихо.

Той хвана на свой ред странната реликва и я вдигна пред лицето си, размахвайки я пред себе си подигравателно.

— Това е всичко, което остава от един велик римски император, василевса.

— Нека боговете го закрилят – прошепна тя.

— Шапур накарал да одерат императора, когато умрял. Искал да го гледа как виси във военната си шатра. Обаче после сметнал, че тази кожа му носи нещастие, защото ние го побеждавахме всеки път. Подарил я на един от своите пълководци, за да се отърве от нея. А аз позлатих този човек, когато я купих.

— Ето един странен дар, Нурбел! Не ти обещавам, че ще украся с него новия си дворец.

— Не ти го подарявам с тази цел, василевса. Наистина, моят подарък не са тленните останки, а онова, което можеш да направиш с тях.

— И какво трябва да направя с тях?

— Да ги подариш на новия август.

Зиновия огледа подигравателно Нурбел.

— Какво искаш ти в края на краищата, господарю Нурбел?

— В Рим, както и у нас, мъртвец, чиито тленни останки не бъдат намерени, все едно не е умрял. Още повече един август. Носилият тази кожа, до днес не е преминал през реката на сенките, нито е стигнал там, където живеят боговете. Той ще блуждае, докато свят светува. Ако ти подариш тази реликва на новия август, този Луций Аврелиан, той ще ти бъде признателен. Ти ще му подариш възможност да бъде в мир със спомена за своя стар император, той, който уби неговия син. И в мир с нас, по същата причина.

Зиновия смръщи вежди и стана сериозна.

— О, ето. Мир с Рим. Ти това ли искаш?

Лицето на Нурбел светна хитро.

— Това е хубав подарък за Рим. Подарък, който би могъл да успокои тревогата на Аврелиан Август по отношение на нас. Да го накара да забрави за известно време, че василевса Зиновия, която царува от Кападокия до Арабия, е станала по-могъща от самите перси…

— Добър замисъл, господарю Нурбел. Съгласен съм. Но се боя, че е твърде късно. И безполезно…

Студеният глас на Лонгин ги накара да се обърнат.

Той беше там, на разстояние колкото една преграда, със свитък папирус в ръка. Несъмнено беше чул част от разговора им. Поклони се почтително към Зиновия. А после и към Нурбел, но не толкова раболепно.

— Извинете, че ви изненадах така – каза той любезно. – Имам важна новина за теб, царице моя.

С крайчеца на окото Нурбел прецени какво е настроението на Зиновия. Щеше му се тя да отговори на вмешателството на гърка по-рязко. Уви, както би казал управителят Шара, тя проявяваше, трябваше да се признае това, непривична нежност.

— Ти не ни безпокоиш, Лонгин. Виж това необикновено нещо, което Нурбел ми донесе току-що.

Гъркът хвърли бегъл поглед към кутията.

— Извини ме, царице моя, ако изобщо не изпитвам удоволствие да гледам изпразнената кожа на някой човек. Дори да е бил Август, който презря моя народ и моя красив град Атина.

— Какво искаш да кажеш, учителю Лонгин – попита сухо Нурбел, – с това, че е твърде късно да бъде изпратена на римляните?

Лонгин вдигна папируса, който държеше в ръка.

— Че е твърде късно да се накарат римляните да повярват, че палмирската василевса е могъща, но безобидна царица. Християни, дегизирани като палмирски войници, са разрушили и подпалили храмовете в Босра. Те избили там жреците и жриците. Пожарите от светилищата се разпространили в голяма част от града и лагерът на легиона дори бил разрушен…

— Християни? – учуди се Зиновия мъртвешки бледа.

— Намерили християнската риба върху трупа на един от тези фалшиви войници – обясни Лонгин. – Освен това хората от Босра твърдят, че са чули молитвите, които пеели тези мъже, разрушавайки всичко. Християнски молитви. Казват също, че онзи, който ги водел, не бил командир, а главатар от църквата на техния бог.

— Видели ли са лицето му?

— Изглежда, че не. Той много се стараел да го прикрива. Обаче керванджии си спомнят, че един християнин от Емеса е пътувал с тях няколко дни преди това поругаване. Мъж, чието лице не се забравя: наполовина изядено от огъня.

Нурбел се взря смаяно в Зиновия. Никога преди не я беше виждал толкова разстроена. Лонгин също си даде сметка за това. На изисканото му лице се изписа изненада. Той се поколеба дали да продължи.

— Какво има? – попита разтревожено Нурбел.

— Нищо – излъга Зиновия. – Може би играх твърде много с Вабалат и имам нужда да пийна нещо. Ашему има право, лятната жега започва да се усеща.

Лонгин се задоволи с лъжата, усмихвайки се съучастнически. Тя се извърна, поиска от робите нещо за пиене, повлече Нурбел и Лонгин към терасата и чистия въздух, където тя можеше по-лесно да си поеме дъх.

— Сигурно е – започна отново Лонгин, – че е малко късно да се хитрува с новия август. Щом научи за тази обида над римските богове, той ще сметне, че василевсата се изправя срещу него.

— Хайде бе! – възмути се Нурбел. – Много просто е да се докаже, че Зиновия е била измамена от християните! Ние ги познаваме, знаем къде да ги намерим – както в Емеса, така и в Антиохия. Трябват ми само пет дни: техните къщи ще станат на пепел, а главатарите им, онези, които те наричат дякони и владици, ще коленичат пред теб, василевса. Това ще бъде достатъчно, за да се успокои Август…

— Не – изстреля Зиновия със също толкова безизразен глас, каквото беше и изражението на лицето й. – Не, Нурбел! Не желая християните да бъдат докосвани.

Нурбел я огледа смаяно.

— Ако ти не покажеш своята добронамереност на римляните…

— Това ще бъде равно на обявяване на война на Рим! – довърши вместо него Лонгин, усмихвайки се. – Ти си разбрал добре, господарю Нурбел.

— Защо искаш да пощадиш тези християни? – възмути се Нурбел, пренебрегвайки гърка. – Какво им дължиш? Те са луди по природа! Те, те обругават винаги, когато могат. Техните духовници не спират да крещят из Емеса и Антиохия, че ти си фалшива богиня, че има само един бог, техния, и че никой не може да бъде цар или царица, освен техния пророк! Ти никога не пожела да им затвориш устата. И сега искаш да се оставиш да бъдеш предадена, без да отговориш? Не те разбирам…

Вместо да отговори, Зиновия обърна взор към Нурбел.

Той видя в него онази сянка, която го плашеше от толкова отдавна, и разбра, че ще бъде безсилен да я победи.

— Василевсата има право, господарю Нурбел – подхвана отново спокойно Лонгин. – Християните са полезни за нас. Те не ни поставят капан, а ни предлагат повода, който очаквахме.

— Трябва ли да предполагам, че ти лично си ги изманипулирал в Босра, Лонгин? – изскърца през зъби Нурбел. – Ти действаш точно по този начин.

Зиновия понечи да се намеси, но Лонгин вдигна ръка, като се усмихна високомерно.

— Не ми се наложи, господарю Нурбел. Задоволявам се да наблюдавам хорската глупост. Достатъчно е да правиш, каквото трябва, когато трябва. Впрочем – добави той, обръщайки се към Зиновия – кой знае? Рим може и да не реагира! Те са толкова слаби. Бият се навсякъде и трудно издържат легионите си. Това ще бъде добра проверка за смелостта на Аврелиан Август. Ако иска война, царице моя, той знае, че ще трябва да се противопостави на най-силната армия в целия Ориент. Онази, която победи Шапур и…

— Не ми разказвай нашата история, чужденецо! – избухна Нурбел. – Аз я познавам. Аз я създадох заедно с Всепрославения и неговата съпруга Зиновия. Аз, Нурбел, командирът на палмирските армии! Знам също така колко струват римските легиони, когато трябва да се победи или да се умре! Ти, ти се оставяш твоята омраза към римляните да те заслепи. Ти си въобразяваш, че си съобразителен, а не си дори толкова хитър, колкото са християните. Те наистина са луди. Те се множат из пустинята като скакалци, проповядвайки за чудесата и рая на своя бог, но те знаят, че ако Палмира и Рим се противопоставят един срещу друг, това ще донесе само беди и ще отслаби всички ни. Те искат точно това: ние да бъдем слаби. Тогава ще настане царството на техния Христос, както те казват. Ти, учителю Лонгин, поне веднъж не си ли се заслушвал в техните проповеди?

— Аз ценя само думите на философите и много рядко се заслушвам в глупостите на тези полуевреи.

— А може би трябва. Щеше да си дадеш сметка, че те желаят само едно – техният единствен Бог да господства над света и над Рим.

— Трябва ли да разбирам, че теб би те било страх да се биеш срещу Рим, господарю Нурбел? – попита Лонгин.

— Ти не знаеш за какво говориш! Твоят гръцки ум не управлява бойна колесница или камила. Той никога не е чувал шума на стрелите или остриетата, забиващи се в плътта. Стига му шепота на празните фрази.

— Нурбел, ако обичаш – възрази Зиновия, слагайки ръце на гърдите на стария воин.

Нурбел, разгорещен, сграбчи китката й.

— Остави ме да ти кажа една истина, която никога няма да чуеш от устата на твоя скъп Лонгин, Зиновия. Ако решиш в полза на войната, трябва да знаеш какво те очаква. Аврелиан Август не е някой стар страхлив и уморен човечец. Той се бие от трийсет години. Той е убил със собствената си ръка повече от хиляда човека и никога, чуваш ли ме, никога не е губил битка!

— Това може да се каже и за василевса Зиновия – намеси се Лонгин с язвителен глас. – Алат също не е побеждавана, господарю Нурбел, не го забравяй. И тя не е воювала с обикновени варвари от Севера.

— Веднъж и ти да си прав, Лонгин – подигра се Нурбел. – Сражавайки се с нас, Аврелиан воюва с някой, който му е равен по сила. Той воюва с василевсата, която иска да завладее империята! Защото ти искаш точно това, Лонгин: Зиновия да завземе Рим и лавровия венец. Все пак помислете за следното и двамата: когато се реши да воюва с нас, Аврелиан няма да има какво да губи. Ако Зиновия го победи, той ще изгуби всичко. А аз, старият ловец ви го казвам: поставените на тясно лъвове носят в себе си силата на душите на всички, умрели преди тях.

Този път думите на Нурбел бяха последвани от мълчание.

И Лонгин, и Нурбел, като двама борци, които са се сблъскали в схватка, без никой да победи, погледнаха Зиновия, в очакване на думите й.

Тя се обърна с лице към тях. Сянката в очите й беше по-голяма от когато и да било. Ръката й потърси коша на люлката, където си играеше Вабалат преди малко, за да се подпре. Тя сякаш беше готова да се строполи на земята. Нурбел направи голямо усилие, за да не се впусне към нея и да я прегърне. Обаче враждебното присъствие на Лонгин го възпря.

— Ти имаш право за много неща, Нурбел – каза тя накрая с лека усмивка. – Ти винаги имаш право, когато става дума за война. Но вече не става дума за война. Става дума за величието на Зиновия и за обещанията, които е дала на съпруга и сина си. За това съм на мнението на учителя Лонгин. Време е Рим да узнае, че волята на палмирската василевса е да управлява империята.

≈ 29 ≈

СИРМИУМ

Робите поставиха внимателно преносимото кресло на Пулиний в стаичката на храма. Съвсем наблизо беше жертвеникът, над който се издигаше златният диск на Непобедимия Бог Слънце. Пушекът от тамяна намаляваше и без друго оскъдната светлина, идваща от свода.

Свито между възглавниците, хилавото тяло на първия секретар се губеше под една меча кожа. А навън бяха августовски жеги. Главата му клюмна с отпуснати устни, а кожата му, цялата на петна, беше опъната до скъсване по слепоочията и скулите. После клепачите му се вдигнаха, откривайки избледнелите зеници. Той измърмори едва чуто няколко думи. Не получи никакъв отговор и измъкна ръка изпод кожата. Опипа слепешката въздуха.

— Тук ли си, префект? Не те виждам!

В гласа му все още се долавяха остатъци от нетърпение и авторитет. Максим се приближи, докосна пръстите на Пулиний, преди да се промъкне зад креслото.

— Тук съм, секретар. Както ти пожела.

— А!

Дишането на Пулиний се учести. От гърлото му излизаха нечленоразделни звуци. Очите му се завъртяха в орбитите, търсейки светлина, форми, цветове, които повече никога нямаше да открият.

— С всеки изминат час става все по-зле – изпъшка той. – Можеш ли да повярваш, че виждам по-малко, отколкото тази сутрин?

— Тук е много тъмно. Пушекът закрива светлината…

— Глупости, префект Максим! – прекъсна го нервно Пулиний. – Очите ми вече не виждат, това е всичко. Това е краят. Обаче аз искам да знам всичко до последно…

Наложи му се да спре, за да си поеме дъх. Юмруците му се свиха върху гърдите.

— Какво прави той?

Жестът и въпросът му се отнасяха за Аврелиан. Те бяха в храма в Сирмиум точно където Юлия Корделия толкова дълго беше служила и правила предсказания. Днес Аврелиан беше пожелал да се отблагодари за благодатта на майка си и за милосърдието на своя бог с разкошни дарове. Пулиний беше поискал да присъства на церемонията, като беше настоял Максим да бъде с него като болногледач, въпреки че последният определено избягваше да влиза в храмове.

Сухите пръсти на Пулиний плеснаха раздразнено китката на Максим, изтръгвайки го от мълчанието му.

— Разказвай, префект! Ти си дошъл за това. Какво прави той?

— Август току-що застана пред златния диск – съобщи сдържано Максим. – Жриците поставят даровете му под жертвеника. Той е взел със себе си само един щит.

— Големият ли? Онзи от съкровищницата си в Никополис ли?

— Да. Онзи на Книва, който е покрит със злато и с глава на северен дракон. Онзи, който Деций Август видя, преди да умре в тресавищата на Абритус.

— Добре, добре! Хубав дар.

Прекрасен дар, разбира се. Който припомняше на Максим за онази ужасна нощ преди двайсет години, в която заедно с Аврелиан беше прехвърлял стотици тела, подути от тресавищния газ, без да открият онова на императора. Тогава Аврелиан се беше заклел да убие Книва и потомството му. И го направи. Победи варварина и изкла синовете му, върна на Рим приказното съкровище, което готите бяха плячкосали в градовете на империята. Но все пак запази за себе си златния готски щит. Не толкова заради високата му стойност, колкото от някакво суеверие. Сякаш би могъл да открие в него отражението на великия Август, който пръв го дари с обич й доверие.

— Разказвай, префект. Не мечтай, разказвай!

— Няма кой знае какво за разказване, секретарю. Жриците застават около Аврелиан за…

— Те млади ли са?

— Много млади.

— Слънцето върху диска ли е?

— Не още. Няма да се забави.

— Не чувам жриците да пеят.

— Те шепнат, секретарю. Чакат слънцето, предполагам.

— Предполагаш?

— Не знам много за церемониите на Непобедимия Бог Слънце, секретарю.

Пулиний леко проскърца със зъби, което учести дрезгавото му дишане.

— Нито за Непобедимия Бог Слънце, нито за другите богове – засмя се той.

Гърдите му се развълнуваха, сухите бузи затрепериха. Той се смееше. Попита още:

— Аврелиан пурпурната тога ли носи?

— Официалната тога с листа на страшник и лавровия венец, както се полага.

— Ти изобщо не изглеждаш развълнуван, префект.

Максим само поклати глава. Пулиний имаше право. Той не беше във възторг.

Наистина, за пръв път в живота си, той беше обезсърчен. Лепкава тъга тегнеше както по кожата, така и в ума му. Нищо, дори новите му пълномощия на пръв офицер при Аврелиан Август не можеше да го накара да я забрави. Напротив, всекидневната близост с Аврелиан засилваше тази остра горчивина.

Той знаеше причината за нея: смъртта на Клавдия.

Тя го беше поразила внезапно и той не успяваше да се съвземе от удара.

Изненадата беше тотална и ужасна. Новината за убийството беше стигнала до тях в навечерието на провъзгласяването на Аврелиан от легионите на Дунав, Панония и Далмация. И беше толкова невероятна, че Максим беше отказал да я приеме. И когато накрая беше осъзнал случилото се, когато горчивата жлъч се беше разпространила по вените му, той беше останал потресен от равнодушието на Аврелиан.

Той, когото Клавдия беше обичала до полуда, не проявяваше никакъв признак на болка. Нито за миг очите му не заблестяха, нито пък устните му потрепериха. Юмруците му не се затвориха в празното, вратът му не се прекърши. Той нямаше желание да крещи, да хвърля. Не. Той беше тих. Повече от тих: ведър. Успокоен, може би. И когато Максим в негово присъствие беше изпуснал своята болезнена ярост, удряйки се по гърдите, за да потисне риданията си, Аврелиан студено го беше посъветвал да отиде да си почине.

— Утре денят ще бъде дълъг и ти ще трябва да забравиш моята сестра, префект Максим.

Той, Август Луций Аврелиан, без съмнение я беше забравил. В този шумен и изтощителен ден никой не би могъл да се досети, че той току-що беше изгубил онази, която тихомълком беше работила открай време, за да получи брат й лавровия венец, който най-после опасваше челото му.

И оттогава всеки ден беше така. Нито веднъж Аврелиан не беше произнесъл името на Клавдия.

Максим реши да го принуди да направи това, като го напие. Но отново се беше сблъскал с леден поглед, мълчаливи заповеди, които не признаваха никакво приятелство.

Тогава го беше връхлетяла горчивината на самотата. Смразяваща и ядна самота. Макар че нощите бяха най-топлите от годината, той ги прекарваше на крак. Треперещ, без да може да заспи. Нощ след нощ се изправяше срещу истината. Той беше обичал Клавдия. Беше изпитвал към нея толкова дълбоко загнездена в невзрачното му съществуване любов, че дори сега, след нейната смърт, не успяваше да се освободи от нея.

О, той си спомняше как беше твърдял неведнъж пред нея, че е безразличен към любовта. Лъжи! Искаше само да не изглежда слаб.

Не му беше много трудно да понесе раздялата им, когато тя беше отказала да го последва, след караницата си с Аврелиан в Рим. Тя предъвкваше до натрапчивост унижението, че е била изгонена от своя брат. Без да го казва, може би дори без да си го признава, той не се съмняваше, че някой ден тя щеше да се върне при него. Тази раздяла беше само още една игра в техния съюз, изтъкан от сенки и хитрости.

Той знаеше, че е там – в Сирмиум или в Рим. Знаеше, че е жива и не му липсваше. Още се надяваше, че ще дойде ден, когато ще успее да отгатне по лицето й или в някой жест, може би дори в някой вик на удоволствие, отгласа от любовта, която го изпепеляваше.

О! Клавдия! Клавдия!

И сега всичко нейно му липсваше. Всичко. Нейните лъжи, хитруването й, студената й жестокост. Нейната уста, която можеше да бъде толкова червена и толкова ненаситна. Изгарянето от кожата й, силата на бедрата й, докато се любеха, тръпката на желанието й, твърдите връхчета на гърдите й, които той толкова често беше захапвал с устни. Всичко му липсваше.

Отсъствието й издълбаваше ледена празнота около него. Би могъл да протегне ръка и да види как въздухът се вкаменява от студа на тази празнота.

Нощите бяха мъчение. Тъмнината се изпълваше с образи на Клавдия, събрани от измъченото му съзнание. Виждаше я колкото красива, толкова и грозна. Хапеше нощния въздух, сякаш все още можеше да докосне с устни грапавините по кожата й.

Той, големият воин, свиваше юмруци върху клепачите си като дете, за да прогони илюзиите, измислени от болката му, и за да прогони тишината на самотата през нощта.

Това страдание обаче не докосваше Аврелиан Август. На него смъртта на Клавдия не му се беше отразила.

Дрезгаво врещене извади Максим от мислите му.

— Сега какво, префект?! Да не си глътна езика? Слънцето все още ли не е достигнало до диска?

— Напротив, секретарю. Достига го.

Да, то преминаваше през процепа в свода на храма. Захващаше малко от златото на диска и полека се сливаше с него. Жриците се люлееха премерено бавно. Те ритмично повдигаха воалите си, размахваха ги, сякаш бяха подхванати от полъха на вятър. Гласовете им се извисяваха, тяхната песен отекваше от метала и камъка:

— Еееооо! Ееееейооо!

Скършили кръст, с разтърсвани от леки спазми рамене и гърди, те обкръжиха Аврелиан. Дискът сега блестеше доста силно и светлината му успяваше да пробие прозрачните тъкани, очертавайки младите им тела.

— Виждам го! – възкликна Пулиний. – Виждам слънцето! Съвършено бяла светлина. То идва в моите слаби очи!

Той алчно протегна напред глава. Златистата светлина разкриваше постепенно сбръчканото му и грохнало лице. Топлината от отражението ставаше тежка, непоносима. На Максим му се наложи да си закрие очите с ръка.

— Какво прави Аврелиан, префект?

Аврелиан размахваше щита над главата си, отразявайки златния блясък от диска на Непобедимия Бог Слънце в друг златен блясък. Тогата му се беше свлякла, мускулите на ръцете му блестяха също като бронза на някоя статуя. Жриците танцуваха около него по-буйно, а трансът, в който бяха изпаднали, понякога ги караше да викат още по-силно.

— Слънцето ме превзема – изврещя отново Пулиний, треперейки с цялото си тяло. – То топли, топли…

Той вдигна към диска изкривените си пръсти, увехналите си длани. Със смешно раздвижване направи едва доловимо подобие на танц, сякаш съпровождаше виковете и пеенето, които вече изпълваха храма също както пушеците и топлината. Максим едва сдържа една гримаса на отвращение. Грозотата на стария мъж, която той излагаше на показ, цялата му немощ само на няколко крачки от недвусмислената пищност на младите жрици, беше колкото смешна, толкова и потискаща.

Обаче умът на стария секретар беше все така съвършено бистър.

— Чувам жриците и гласа на Аврелиан, префект, но твоя не.

Максим се наведе до ухото на Пулиний.

— Извини ме, секретарю, но никога не съм бил голям почитател на боговете. Нито на Непобедимия Бог Слънце, нито на останалите.

Пулиний потръпна малко по-силно. Брадичката му се раздвижи за миг, докато клепачите му мигаха.

— И аз също – изхили се той с дрезгав глас. – И аз също, префект. Дори днес, на две крачки от смъртта.

Наложи му се да си поеме дъх, преди да се засмее отново. Сега дискът обагряше в червено храма и нагряваше лицата и камъните до нажежено.

— Непобедимият Бог Слънце поне проявява добрина към мен. Той топли! Той топли! Ах, префект, от месеци не ми е било така топло!

Пулиний се поклати, крещейки от удоволствие.

Внезапно ръката му сграбчи тази на Максим и вдигна към него угасналите си очи.

— Нито дума! Нито дума, префект! Прави като мен. Не показвай онова, което мислиш за боговете. Особено на Аврелиан. Той вярва много. Един август трябва да вярва в боговете.

Церемонията продължи доста дълго, Пулиний се умори и дори задряма в креслото си. Максим, отегчен, се възползва от това, за да напусне стаята, да отиде в покритата галерия на храма, за да даде някои заповеди на императорската охрана, която задържаше там зяпачите.

Когато се върна до жертвеника, златният диск вече беше само неясна и пареща светлина. Песнопенията бяха спрели. Аврелиан и жриците заобикаляха толкова плътно креслото на Пулиний, че Максим не видя веднага отпуснатото под кожата тяло.

— Какво става?

С влажни слепоочия и още невиждащи очи Аврелиан вдигна лице.

— Пулиний е мъртъв. Непобедимият Бог Слънце го прие при себе си.

Странно, на Максим му се стори, че Аврелиан се усмихваше.

Може би точно въображаемата сянка на тази усмивка възпламени омразата в него.

— Ето че най-после си удовлетворен, Аврелиан Август! Не е нужно да проявяваш мъка. Никакво състрадание. Остани си непреклонен и съвършено студен. Всичко умира, всичко се разпада около теб. Но ти не мигвай! Боговете са толкова милосърдни към теб! Те ти отнемат онези, които искаха да станеш силен и прочут, а ти се държиш, сякаш нищо не е станало.

— Максим…

— Благодари на твоите богове, августейши. Ти едва си провъзгласен и империята вече се разпада! О да, те те подкрепят…

— Млъкни, префект! Млъкни, тук си в храм.

Думите на Аврелиан отекнаха толкова силно, че жриците подскочиха. Разтревожени, още изтощени от церемонията, те обърнаха към тях уплашени лица.

— Ти вече не знаеш какво приказваш! – каза още Аврелиан.

Техните погледи се срещнаха толкова грубо, колкото никога не бяха се противопоставяли. Максим не отстъпи. Напротив, неговите устни се извиха в презрителна гримаса, която той не можа да овладее.

— Страхувам се, че грешиш, Август. Думите не изпреварват мисълта ми. Нито делата.

С жеста, който използваше, когато нанасяше удари със сабята си, Аврелиан сграбчи ръката му. Натискайки с цялата си тежест, с пръсти, стиснали тила му, той избута Максим до жертвеника, блъсна го към златния диск и изръмжа:

— Почувствай как пари Непобедимият Бог Слънце! Почувствай го поне веднъж!

Като отскочи от метала, Максим се завъртя около себе си. Изви се и опита да сграбчи китките на Аврелиан. Обаче новият Август го прегърна, стисна го до гърдите си, като едновременно с това го притисна към диска.

— Знам какво мислиш от дни – прошепна той съвсем близо до ухото на Максим. – Ти ме мразиш, защото не оплаквам Клавдия, защото не се вайкам като теб всяка нощ, без да мога да заспя. Но ти не разбираш нищо, защото твоето сърце е затворено за боговете. Ти не виждаш тяхното дело. Клавдия трябваше да умре – тя вече не подпомагаше моята съдба, а я петнеше. Митра и Непобедимият Бог Слънце ме отърваха от нейното бреме. Те ме освободиха от миналото, за да не тегне нищо върху блясъка на Аврелиан Август. Моята майка ми показа пътя и се оттегли. Пулиний ме поддържаше до провъзгласяването и трябваше и той да се оттегли. Не го ли беше обявил самият той пред теб? Клавдия също си отиде. Трябваше! О, Максим! Нима не разбираш?

Максим спря да се бори, затвори очи. Златото на диска още блестеше от слънцето, истина беше. То трептеше от задъханото им дишане, изгаряше бузата и бедрата му.

— Ти полудяваш също като Улпия, Аврелиан. Клавдия ти желаеше само доброто. Тя искаше да бъдеш велик и могъщ. Тя живееше само заради своята любов към теб, а ти дори не я остави да види лавровия венец на челото ти.

— Не трябваше. Нейният поглед щеше да го омърси! Ти го знаеш по-добре от когото и да било.

Максим опита да се освободи, но Аврелиан го задържа още по-грубо.

— Ти полудяваш, августейши – скръцна със зъби той.

— Тя носеше греха, Максим! Забрави ли? Тя искаше само властта, тя искаше да ме измести. Боговете я наказаха, както трябваше да направят.

— Улпия я уби, не те. Твоята съпруга. Твоята луда съпруга.

— Ти не можеш да видиш могъществото на боговете. Улпия изпълни онова, което й беше писано.

— Тогава какво ми е писано на мен, Аврелиан Август? И аз ли ще умра, за да може бремето на миналото да не тежи върху твоя лавров венец?

— Не, Максим! Не! Ти си мой приятел. Открай време. Ти трябва да ме подкрепяш, както ме подкрепят боговете.

Максим се подсмихна.

— Подкрепят те, изправяйки палмирската царица срещу теб? Тя отказва да сключи мир. Нейните войници опожаряват римските храмове и настъпват към Египет. Онова, което ти искаше да избегнеш открай време, идва, Аврелиан. В деня, в който ти ставаш август, империята се разпада в твоите ръце.

— Не! Точно обратното е.

Този път гласът на Аврелиан беше спокоен. Той отпусна натиска, остави Максим да се изправи. Усмихваше се. Огънят на златото играеше в погледа му.

— Империята не се разпада и няма да се разпадне. Зиновия не иска мир? Тогава ще има война. И ще я изгуби.

Максим не отговори. Изведнъж се беше почувствал изтощен, обзет от безразличие, което никога не беше мислил, че може да изпитва. Ликуващото лице на Аврелиан беше на отчуждил се брат.

Той поиска да се отвърне от него, да се върне при Пулиний, чието безжизнено тяло и слепи очи сега бяха увити от жриците в чаршаф. Аврелиан застана с лице към него, сграбчи раменете му, както беше свикнал да го прави от първите дни на приятелството им.

— Майка ми имаше право, Максим. Една жена ще бъде в основата на триумфа на Аврелиан и днес аз знам коя е тя. Юлия Корделия винаги е имала право. Аз, който не желаех да й вярвам, който мислех само за Клавдия или дори за Улпия! Виж, приятелю Максим, виж: боговете ни разкриват най-после онази, която ще бъде в основата на моя триумф. Палмирската царица. Зиновия, червената богиня, както казваше Пулиний. Онази, която хората от пустинята наричат Алат!

Аврелиан се засмя силно.

— Аз ще я победя. Боговете пожелаха тя да бъде достатъчно силна, за да дръзне да се изправи срещу мен, но това е само за да може от нейния провал да се роди величието на Аврелиан.

Максим повдигна уморено вежди.

— Извини ме, че виждам само онова, което моите очи ми показват, Август. Зиновия още не е на колене пред теб. Тя победи Шапур, завладя ориенталските народи и градове чак в Арабия. Тя знае да се бие в пустинята и има воини, готови да умрат за нея със затворени очи. Тя има десет хиляди конници и две или три хиляди бронирани коня. Ние, ние едва можем да съберем хиляда мавритански конника, за да придружат нашите легиони. И колко легиона? Ние не бихме могли да прегрупираме повече от три-четири, без да изложим на опасност северните и дунавските граници. Не си прави илюзии. Зиновия не нахлува в Египет, без да си дава сметка, че Рим ще настъпи срещу нея. Това не я впечатлява: тя познава нашите слабости толкова добре, колкото и силата си.

Аврелиан пак се засмя. Този път леко, както не го бяха чували да прави отдавна.

— Максим! Да не си забравил вече нашите битки? Ние ще победим Зиновия, както победихме сарматите при Дунав. С хитрост и смелост. О, Максим, не виждаш ли как всичко се оправя и се навързва отново? Как Митра и Непобедимият Бог Слънце прокарват пътя ми на всяка крачка? От край време, но днес – без да крият нищо от мен? Довери ми се, приятелю. Зиновия е родена само за да осигури триумфа на Аврелиан Август в Рим.

ЗЛАТНИТЕ ВЕРИГИ

271-275 г.

≈ 30 ≈

ПАЛМИРА

Вабалат се взираше в пустинята. Вихрушки вдигаха прах, изхвърляха я във въртящи се стълбове към небето, забулено от облаци, от които никога нямаше да завали дъжд. Палмовата плантация беше мрачна, водата на Уади Кубур кафява и спокойна. Пътят от Емеса оставаше празен.

Той излизаше от града право на запад, криволичеше между гробниците, за да изчезне зад хълмове, по които нямаше нито една тревичка или храстче и където слънцето вече дълбаеше сенки. По-нататък бледата диря на пътя проблясваше отново по спечената земя, преди да се загуби към хоризонта.

Вабалат го наблюдаваше от часове, беше преброил само няколко магарета или мулета, водени от деца. От време на време се появяваха жени, отиващи незнайно къде, а воалите им се вееха около тях като непохватните криле на скарабеите.

Един празен, празен, празен път!

Вабалат мислеше за онзи страшен ден в Антиохия, когато беше чакал майка си за шестия си рожден ден. Пак беше така – чакаше, чакаше прекалено дълго. После убийците бяха заклали баща му, съсекли леля му Дина и едва не бяха убили и него самия. На моменти тръпка го разтърсваше от главата до петите. Той затваряше очи, хапеше устните си.

Нужно беше да се държи като воин. Той беше принц Вабалат, синът на василевса Зиновия. Трябваше да бъде смел, да умее да прикрива мъката и страха си.

Обаче разочарованието и боязънта караха стомаха му да се свива. Те създаваха задушаваща топка в гърдите му.

Възможно ли беше? Как можа да се случи това?

Той не се съмняваше в истинността на онова, което беше чул. Достатъчно беше да наблюдава лицата в двореца, по палмирските улици. Няколкото стрелци, които се разхождаха като часови по крепостните стени, не смееха да срещнат погледа му. И те като него проучваха пътя от Емеса със стиснати устни и разтревожено изражение на лицето.

Обаче пътят оставаше празен. Няма значение, той щеше да чака майка си. Колкото и време да отнемеше това. Изобщо не биваше да проявява мъчителната си тревога. Той е повелителят на града. Хората трябва да разбират от пръв поглед, че той е синът на Алат.

— Принц Вабалат! А! Ето те.

Вабалат не обърна глава. Не си струваше, беше познал гласа.

— Ашему се безпокоеше…

— Ашему се безпокои винаги. Тя все тича след мен. Само че вече й е трудно. Много е стара. Тя е като теб, управителю.

Задъхан, Шара облиза с език венците си, стиснал в ръце тоягата си. Той огледа момчето доброжелателно.

— Имаш право. Ние сме стари. Прекалено стари. Обаче василевсата ни поръча да се грижим за теб. Ако ние не го правим, тя какво ще каже?

Вабалат се въздържа да отговори. Стоеше изпънат, сякаш бялата нишка на пътя, танцуваща в жегата на пустинята, го привличаше като магнит.

Шара вдигна ръка над очите си, за да погледне и той. Това беше несъзнателно движение. Зрението му вече не беше достатъчно добро, за да различи друго освен кафяво и жълто, и то смесващи се в големи петна.

Той добре знаеше защо детето стоеше там мълчаливо и отдадено на мъката си. Нямаше нужда да го пита. Разбираше.

Той беше казал на Ашему:

— Какво друго искаш да прави? Той чака майка си.

Прикована върху постелята си заради краката, които не желаеха повече да й служат, египтянката не беше отстъпила.

— Иди го потърси, управителю. Иди го потърси и не го оставяй сам! Аз обещах на Зиновия. И ти, ако още искаш да сме заедно, направи каквото те моля.

Ашему не грешеше, но Вабалат имаше право. Възрастта не правеше хората нито интелигентни, нито разумни. Уви, едно от неговите предимства беше, че всичко разбираше – и едната, и другата страна на нещата.

Прииска му се да сложи ръка на крехкия врат на момчето. Помисли за грапавата си длан. Допирът с нея нямаше да бъде приятен за детето и се въздържа.

В крайна сметка, без да се извръща, Вабалат заяви:

— Аз чух всичко, управителю. Те не искаха да чуя, но аз все пак подслушах. Римляните са победили моята майка.

Колко трудни за произнасяне бяха тези думи! Гласът на детето трепереше.

— Не, принц Вабалат. Още не са я победили. Те са спечелили само една битка.

Полулъжата пося за кратко надежда, подобна на дима от тамян. В крайна сметка Вабалат поклати глава.

— Това е повече от една битка, знаеш добре. Изменниците от Емеса и Антиохия предали градовете на майка ми на римския император.

Жестока младост, помисли Шара. Как застава лице в лице с истината!

— Това са само два града, принц Вабалат. Август още не е достигнал Палмира.

Със свити на корема си юмруци, момчето не продума.

— Моята майка никога не е била побеждавана – каза накрая той с приглушен от риданията глас. – Никога! Това не биваше да се случва.

— Твоят баща, великият Оденат, понякога губеше битки – отбеляза Шара кротко. – Срещу персиеца Шапур например. При все това той беше победителят в края на войните.

— Войните никога нямат край, управителю! И това са римляните. Нурбел ми го каза: ако оставиш римляните да спечелят веднъж, те стават като лъвовете – не спират, докато не те изядат целия.

Детето беше умно и помнеше уроците си, помисли Шара хем тъжно, хем весело. Трябваше да се надява, че Нурбел е устоял и не му е доверил страшната си увереност за това как войната срещу римляните беше предварително изгубена.

— Нурбел е като теб и Ашему – подхвана отново момчето злобно. – Той е твърде стар. Твърде стар и твърде глупав. Ако майка ми е била победена, той е виновен. Той е паднал в капана на римляните…

— Принц Вабалат…

— Не се мъчи да го защитаваш! Знам какво казват пратениците. Палмирската армия беше два пъти по-многобройна от императорската. Моята майка имаше големите коне с броня и четири или пет пъти повече конници от римляните. Никога, никога не можеше да бъде победена!

Шара повдигна предпазливо вежда, наведе глава настрани, както често правеше, и мнозина взимаха този жест за одобрение.

— Дори дете като мен знае, че нашите големи бронирани коне не бива да галопират дълго – разгорещи се Вабалат. – Те се изтощават прекалено бързо. Така майка ми победи Шапур първия път. Тя ме научи на това. Тогава можеш ли да ми кажеш защо Нурбел ги е накарал да галопират зад римските конници?

Шара се затрудняваше да отговори. Той изобщо не разбираше от военни действия.

Освен че се страхуваше от ден като този. Болеше го, като мислеше за унижението, което сигурно понасяха в този момент неговият приятел, господарят Нурбел, и тяхната любима василевса.

— Не, не можеш да кажеш – изкрещя яростно Вабалат. – Аз знам. Защото той е твърде стар! Ето защо моята майка е била победена в Емеса. Защото тя е заобиколена само от старци като теб и Нурбел. И дори гъркът, който иска всичко да управлява, но нищо не разбира, е твърде стар… Ако бях десет години по-голям! Дори не десет, пет, би било достатъчно. Щях да бъда до нея сега. Ние щяхме да победим. Щях да разбера, че бягството на римските конници е капан. Щях да видя, че Нурбел отвежда нашите бронирани коне твърде далече. Щях да застана начело на стрелците заедно с майка ми и двамата щяхме да дадем отпор на легионите. Палмирските войници са най-добрите, всички го казват. Щяхме да победим римляните, това е…

Детето млъкна. Думите му се носеха около тях за известно време, изплитайки крехката мрежа на една невъзможна мечта. О, нека времето да спре! Нека боговете оставят хората да заличават грешките си! Нека злото изчезне! Нека се върнат смехът и радостта!

— Да – призна кротко Шара. – Ти несъмнено имаш право, принц Вабалат. Жалко, че ти не можеш да подкрепиш василевсата. Но нищо не е изгубено, повярвай ми. Те скоро ще бъдат тук. Ти ще можеш да помогнеш на нашата царица да защити Палмира от римляните. Да ги победи, разбира се. Аз съм сигурен, че тя ще оцени твоето присъствие.

Вабалат одобри с кимване. Такава е младостта! Мечтите за утрешния ден могат да отнесат изцяло днешните страдания.

Заедно, мълчаливо, те се загледаха във все така пустия път от Емеса, докато около тях в града, както и в палмовата плантация, шумовете и сноването на жителите изглеждаха приглушени, по-бавни и по-предпазливи от обичайното.

— Защо жителите на Антиохия и Емеса са предали моята майка, управителю? – попита внезапно Вабалат. – Те са видели само добро от нея. Тя ги направи богати. При все това, когато императорът се изправил пред портите, те веднага ги отворили. Пратеникът каза дори, че хората танцували и пеели като на празник. Нито един не пожелал да се бие в името на василевса Зиновия.

Учудването на детето беше искрено. Шара въздъхна.

— Християните не обичат нашата царица. Точно те са отворили портите и са интригантствали с римляните.

— Християните!

— Какво искаш, принце, те не вярват в нищо от онова, в което ние вярваме. Човек никога не знае какво ще решат. Един ден крещят, че Рим е Сатана и притичват в Палмира, за да се предпазят от него. На следващия ден охкат, че василевсата е фалшива богиня и че техният бог ще я порази.

— Ти самият вярваш ли го?

— Кое точно?

— Че майка ми е фалшива богиня?

— Разбира се, че не! Християните обичат невидимите богове! Обаче аз вярвам на онова, което съм видял. Василевсата е родена по волята на Ваалшамин и на своята звезда. Тя пристигна тук един ден и застана пред мен съвършено жива, докато всички я смятаха за мъртва от много луни. Дори твоят баща, Всепрославения, веднага се убеди в това. После василевсата винаги изпълняваше всичко, което беше предрекла. А онова, което тя изпълни, никое обикновено човешко същество не би го направило. Никой мъж дори. Докато тя, тя още беше само едно младо момиче. Толкова красиво, че да ти спре дъхът. Можеш да ми вярваш, принце.

— По-красива от днес?

— Не. Различна. Но все пак по-красива от обикновена жена.

На Шара му се стори, че долавя сянка на усмивка по устните на детето и от това му стана по-леко на сърцето.

— Тя не го иска, обаче аз, като стана по-голям, ще изгоня християните от Палмира и отвсякъде, където ние ще царуваме… Те са само едни предатели и луди.

Той спря изведнъж. Посочи с пръст на изток и изкрещя:

— Управителю! Гледай! Управителю! Това са те…

Шара мерна между гробниците, на билото на един хълм, топка от прах. Някакво движение, да, в кафявата кора на пустинята. Обаче това можеше да бъде просто смерч, потрепване от горещината. Той не виждаше достатъчно, за да потвърди или пък да подложи на съмнение увереността на детето.

Вабалат вече тичаше към стълбите на крепостните стени и настояваше за кон със силни викове. Шара нито имаше силата, нито желанието да възрази. Той заповяда да му дадат кон – предпазлив, не много буен.

Обхванат отново от съмнение, той се надяваше само това, което беше забелязало момчето, наистина да са били воините на Зиновия и Нурбел, а не стегнатите редици на римските легиони.

С широка усмивка на лицето, Вабалат галопираше като вятъра. Яздеше, както един палмирски воин трябваше да язди, шибайки коня си и крещейки: „Алат! Алат!”

Стените на гробниците покрай пътя му отговаряха. Когато мина пред високата кула, в която бяха тленните останки на неговия баща, великият Оденат, му се стори, че чува ехото от насърчителните думи на Всепрославения.

— Алат! Алат!

Онези, които задръстваха пътя – жени, старци с камили, други с колички с домашни птици, палмирското простолюдие, вдигаха очи към него, разпознаваха го и живо се дръпваха в страни. Копитата на коня му вдигаха прах, хвърляха камъчета. Той отгатваше техния шепот, представяше си тяхното възхищение, тяхната завист.

— Алат! Алат! Алат, моята майка!

* * *

Той преодоля височината на един хълм и тя беше там. Палмирската армия.

Безкрайна колона. Пътят не й стигаше и тя беше пръсната навсякъде из пустинята. Хиляди воини, които покриваха склоновете. Краят й не се виждаше. Приличаше на вълна от разноцветни платове, раздвижвана от дрънчащи талази, проблясъци на метал, лъщене на кожа. Океан от хора, нахлуващ в гънките на пустинята. Мъже, камили, мулета, колички се смесваха в креслив и люлеещ се хаос. Само конниците и стрелците вървяха в правилен ред. Обаче те бяха едва стотина.

Без да си дава сметка за това, Вабалат забави хода на коня си с разтуптяно сърце и свито гърло.

Той потърси червената броня на майка си най-отпред. Отново изкрещя:

— Алат, моята майка!

Пусна коня си. Звук на рог се открои сред шума. Колоните конници и стрелци спряха, после, разцепвайки се като чудовищна змия, цялата армия на талази забави ход и спря.

Рогът отекна отново. Вабалат разбра, че неговата майка го беше познала, него, своя син, който летеше насреща й. Постепенно настана гробовна тишина. Вече се чуваше само галопа на неговия кон.

Но когато приближи достатъчно близо, радостта му отлетя.

Зиновия, неговата майка, вървеше пеша, теглейки изтощения си кон за юздата. Както и много други. Златото по броните, точно както и лицата бяха покрити с прах. Вкаменените от пот и умора лица имаха превръзки, вместо шлемове. Обезумели очи. Победена армия. Това откриваше той. За пръв път. Воини, връщащи се обратно към прахта на земята, водени от Алат, в отчаяно отстъпление без отдих.

Лицето на неговата майка беше бледо от изтощение, устните сухи и напукани, очите червени, също като бронята й.

А той не беше се сетил да вземе една кратуна с вода!

Тя не протягаше ръце към него. Само го гледаше как се приближава.

Когато стигна дотам, откъдето можеше да го чуе, той извика:

— Мамо!

Веднага се засрами.

Поправи се. Скочи от коня, преди животното да е спряло, и си наложи да се приближи до нея, без да тича. Уви, сълзите, които беше сдържал от прекалено много часове, изгаряха бузите му. Това беше по-силно от него. Той подскочи като луд, за да се хвърли в ръцете на Зиновия, притискайки бузата си към бронята, натъртвайки я от златния образ на Алат.

Тя го прегърна нежно, докосна с втвърдените си устни косите му.

— Тук съм, сине мой, тук съм.

Хората около тях, без да чакат, тръгнаха отново. Продължаваха върховното усилие да вървят, като всички мислеха само как ще защитят палмирските крепостни стени.

≈ 31 ≈

ЕМЕСА

Той свали фалерите, разкопча ремъците на бронята и я пусна да падне в краката му. Разкъса туниката си, за да се отърве от нея по-бързо. С голи гърди и изложени на слънцето белези, се приближи до високата черна стела*. Божественият камък на Непобедимия Бог Слънце.

[* Каменна или дървена плоча, поставена с погребална или възпоменателна цел, украсена с имената и титлите на покойника. – Б.р.]

Три пъти по-висок от човешки бой, изгладен от дъждовете и времето, по-черен и по-непрозрачен от всичките нощи, изминали откак свят светува.

Двайсет императори го бяха целували със страх и покорство. Елагабал беше накарал да издигнат около него покрита галерия с двеста колони със златни капители, като скобите на пръстен, стягащи диамант.

Днес той посрещаше него, Луций Аврелиан.

Слънцето го нагряваше, както нагряваше златния диск от храма в Сирмиум. Обаче камъкът не беше обработен от човешки ръце. Диханието на Непобедимия Бог Слънце го беше хвърлило тук при зараждането на света. Тук, в тази суха земя, която опасваше Емеса.

Той беше белегът на всички епохи, родени от кръвта и тленните останки на хората, единственото и истинско присъствие на бога на императорите. Онзи, който беше подкрепял Аврелиан от победа към победа, правейки го толкова непобедим, колкото бяха собственият му пламък и вечната му светлина.

Аврелиан преодоля няколкото крачки, които го деляха от стелата.

Като напрегна мускулите си, за да издържи, на изгарянето, той прилепи гърдите си към камъка. Отдавайки се с глух стон, притисна подутия белег, оставен от желязото на Митра в плътта му, както устните на любовник целуват блестящото в нощта тяло на любовницата. Слънце от плът срещу слънце от камък – Аврелиан прегърна базалтовия ствол със затворени клепачи.

Топлината на камъка се промъкна из цялото му тяло, заля раменете, после кръста му. Той заповтаря молитвата си, докато вече не знаеше дали звуците наистина излизат от устата му. Притискаше устни към повърхността на стелата. Коремът му гореше. Повече, отколкото когато някоя жена го обсипваше с ласки. Всъщност никоя жена, никоя съпруга, никоя сестра не беше успяла да му достави такова удоволствие.

Колко чист се почувства изведнъж! Измит от всичките мръсотии на живота, от всички спомени, от голямата врява от противоречия, тайни и гняв, влачени през годините, която успяваше да удави само в кръвопролитната ярост на битките.

О, как се разливаше по крайниците му безкрайното спокойствие, което само боговете даряват!

Коленете му се разтрепериха, краката не го държаха вече. Той се свлече на земята, без да се срамува, без да се страхува, оставяйки се като дете на опияняващата ласка на камъка.

* * *

Когато се изправи, залитайки, той осъзна, че те бяха там, под покрива на галерията, вперили очи в него. Всички.

Префекти, легати, трибуни, всички военачалници, които вървяха с него от битка към битка – верни и жадни за победи. Секретарите, прокураторите, техните помощници, фаворитите им, цялата тази свита от хищни сенки, които един август мъкнеше заедно с багажа си навсякъде – всички бяха там, под галерията със златни капители, и го наблюдаваха в набожното му смирение, в могъществото му на избраник на Непобедимия Бог Слънце, на решителния юмрук на Митра в света на Рим.

Погледите бяха впечатлени и послушни. Освен един. Онзи, който августът търсеше сред всички. На Максим.

С жест Аврелиан прогони робите, които дотичаха с чиста тога. Той вдигна бронята си и я нахлузи върху голото си тяло, още зачервено от нажежения камък. Тръгна към Максим, издържа подигравателния блясък, който вече не изчезваше от някога толкова възторженото му лице.

Максим се обърна и бутна пред себе си един мъж, заобиколен от декуриони. Аврелиан направи отвратена физиономия. Лицето на мъжа вече не приличаше на човешко. Лявото му око изглеждаше сякаш всеки момент щеше да изскочи от мястото си, устата, ноздрите му бяха само отвърстия. Малкото кожа, която беше останала по лявата му страна, правеше вида му още по-отвратителен. При все това уродливото лице изразяваше сила и спокойствие, с каквито малко хора можеха да се похвалят.

— Водачът на християните в Емеса – каза Максим с лукава усмивка. – Той искаше да те види и аз си помислих, че моментът е подходящ да му се покаже камъка на Непобедимия Бог Слънце. На него, който обича и почита само един невидим бог.

Аврелиан не разбра с кого по-точно искаше да се подиграе Максим. Той попита християнина:

— Как се казваш?

— Симон, раб божи.

Гласът, който излизаше от изтерзаната му уста, беше малко променен.

— Той е всемогъщ сред християните в града – обясни Максим. – Може да те заинтересува онова, което има да ти каже, августейши.

Аврелиан направи знак на роба, който му носеше тогата, да се приближи. Изведнъж бронята му се беше сторила недостатъчна, за да защити голата му кожа от отвращението, което лицето на Симон предизвикваше.

— Ти не харесваш лицето ми, августейши – забеляза християнинът. – Въпреки че то беше оформено така от твоя любим Валериан, онзи, който те предхождаше под тази тога. Той си повярва, че ме е превърнал в пепел. Не знаеше, както всички вас, че един-единствен Бог решава кой да живее и кой да умре.

— Не ми губи времето. Какво искаш? – попита грубо Аврелиан.

— Да ти подаря Палмира.

Отекнаха възклицания. Военачалниците и придворните се бяха приближили.

— Да ми подариш Палмира?

Аврелиан се подсмихна презрително.

— Нямам нужда от твоите услуги. Аз ще взема Палмира от ръцете на царица Зиновия, както й взех Антиохия и Емеса.

— Не бъди самонадеян! – изсъска Симон, без каквото и да било уважение. – Ти спечели една битка срещу василевсата с хитрост. Не си въобразявай, че вече си я победил.

— Защо ти, християнино, също смяташ, че тя е богиня на войната, непобедима богиня?

Около тях всички се засмяха. Симон махна нетърпеливо с ръка.

— Не презирай враговете си, августейши. Ти влезе в Антиохия и Емеса без бой по моя воля. Моите братя по пътя към Христос ти отвориха портите.

Аврелиан погледна учудено Максим, който кимна.

— От онова, което успях да науча, той не се хвали. Християните разубедили жителите да подкрепят Зиновия.

— Разбира се, че е вярно – заговори Симон. – Също както е вярно, че палмирската царица ще издържи твоята обсада лесно. Зидовете бяха повдигнати с петдесет стъпки от есента насам. Водата стига до там в изобилие по подземни канали. Складовете й са препълнени с храна, докато ти и твоята армия ще трябва да издържите на живота в пустинята. Ти няма да имаш нито камъни, нито дърва, за да направиш машини, които да събарят зидове. Василевсата ще изчака търпеливо, колкото луни трябва. Докато твоите войници умрат от жажда, защото пустинните воини метув, които се разпореждат в Турук ал-Лааб от юг до север, са нейни приятели открай време. Те ще плячкосват вашите конвои с вода и продоволствие. Ще ви тормозят ден и нощ. Ще ви нападат в най-топлите часове, когато слънцето ще прави броните ви непоносими и ненужни.

Той посочи иронично базалтовата стела.

— За по-малко време, отколкото е нужно, за да се изкаже това, твоят мним бог ще стане най-лошият ти враг!

Само с едно движение на веждата Аврелиан преустанови възмутените мърморения около него. Той изчака тишината да натежи за миг.

— Като за свещеник, знаеш много за войната.

— Християните трябва да знаят много за всичко, за да оцелеят.

— Какво ми предлагаш?

— Да ти отворя портите на Палмира, както ти отворих тези на Антиохия и Емеса.

— На каква цена?

— Спокойствие за моите братя навсякъде в империята. Зачитане на къщите, в които ние приемаме благословията от нашия Господ Бог. Твоето обещание, че вече няма да ни се налага да коленичим, нито да целуваме, нито да правим дарове на фалшивите римски богове.

Смаян шепот последва безочливостта на тези думи. Аврелиан остана безчувствен. Всички забелязаха гнева, който се надигаше в него.

Той каза на Максим:

— Ще реша по-късно. Не го оставяй да се върне в къщата на християните. Ще видим, може да имаме нужда от него.

≈ 32 ≈

ПАЛМИРА

Роговете обявиха пристигането на римляните по средата на деня. Независимо от горещината, простолюдието, което се беше затворило в Палмира от три нощи, се устреми върху крепостните стени и покривите, за да види врага.

Онова, на което станаха свидетели, не увеличи тревогата им. Напротив, избухнаха смехове и подигравки. Легионите напредваха в голям безпорядък, прехвърляйки прахта от колесниците от едната колона на другата. Мъжете вървяха без шлемове, конете на военачалниците бяха без ездачи, мулетата, които теглеха каручките, пълни с инструменти и палатки, се придвижваха напред само с помощта на камшика. Тълпата придружители и помощници, жени, слуги и роби беше бавна и толкова изтощена от прехода през пустинята, че я видяха да се появява едва часове по-късно.

Тази гледка нямаше нищо общо с армията от победители, готова да връхлети върху града. Пустинята беше свършила работата си.

— Те не са дошли да се бият, а само да ни уморят от глад – измърмори Нурбел с горчивина.

Той стоеше до Зиновия върху висока дървена кула, издигната от терасата на новия дворец. Разбира се, гъркът Лонгин също беше там, като все така не се разделяше със снизходителната физиономия, с която ги посрещна преди пет дни, когато се завърнаха победени.

Зиновия посочи с пръст на североизток.

— Погледни.

Колона, отделена от голямата част на легионите, поемаше по на север, като заобикаляше долината на гробниците и напредваше в съвършен строй. Три или четири хиляди човека. Императорската гвардия, елитът на бойците, които обграждаха императора. Появяващите се от време на време проблясъци свидетелстваха, че те носеха броните си и странните цветни петна, които се развяваха над тях в горещината на пустинята, бяха гребените на шлемовете им.

— Защо да чакаме? – предложи Нурбел. – Ето една добра възможност. Можем да ги нападнем, преди да мигнат. Разполагам с двеста или триста готови камили. Има достатъчно време, преди да падне нощта. Ако принудим Август да се бие още сега, изненадата ще ни даде преимущество. Неговата колона може да върви в строй и да блести под слънцето, но и тя е като другите – уморена от прехода през пустинята.

Зиновия не отговори веднага. Дълга плисирана туника, стегната в кръста с пурпурно въже, която вятърът непрекъснато развяваше, прикриваше и същевременно издаваше красотата на бедрата и бюста й. Презраменник, украсен с фалера с образа на великия Оденат, подчертаваше гърдите й и поддържаше къс меч. Златна диадема с перли, на която се извисяваше звезда от лазурит, тегнеше на челото й и задържаше тежките букли на буйната й коса.

Откакто се беше затворила в града, тя се появяваше навсякъде така, обединявайки в един силует жената, царицата и воина. С безстрастно лице чакаше търпеливо идването на римляните, докато Нурбел, разкъсван от унижението, заради поражението при Емеса, беше изпълнен с ярост и жажда за мъст. Онези, които в този момент обръщаха взор към крепостните стени, за да я видят, изправена на наблюдателната кула, не можеха да сдържат възхищението си и удоволствието от гледката. Една дума инстинктивно излизаше от устите им: „Алат! Алат…”

И тя оправдаваше доверието им. Зиновия бдеше над тях. Поражението при Емеса нямаше значение, беше просто някаква схватка. Ваалшамин и палмирските богове не можеха да се отвърнат от онази, която бяха подкрепяли толкова време от победа към победа. Онази, която беше станала толкова могъща, че Рим трябваше да изкара всичките си легиони в прахта и под жежкото слънце, за да я обсади. Алат щеше да победи отново. Зиновия щеше пак и завинаги да изпълни очите им със своята красота.

Тогава те вдигнаха юмрук към римските колони, които сега приближаваха палмовата плантация, закрещяха подигравки и скандираха името на Алат.

Когато шумът утихна, Зиновия отговори на Нурбел.

— Не – каза тя. – Ако августът пристига в средата на деня, значи е отделил време, за да успее гвардията му да си почине добре тази нощ и очаква подобна маневра. Аз започвам да го разбирам, той е по-предпазлив, отколкото изглежда.

Лонгин, който вече се обличаше само по палмирска мода и сега носеше копринена туника и широк панталон, а на главата си имаше мека кръгла шапка, избродирана със сребро, посочи безредните колони, които спираха на доста голямо разстояние и отбеляза кротко, което не му беше присъщо:

— Много е възможно лошият външен вид на неговата армия да е просто хитрост.

Нурбел почервеня от намека.

— Той вече изчерпа хитрите си номера в Емеса, знаем го, учителю Лонгин. Няма да му доставим удоволствието да ги повтори.

Зиновия сложи успокояващо ръка върху китката му.

— Дори да изненадаш Аврелиан с твоите камили, знаеш, че не сме достатъчно на брой, за да те последваме.

Това, уви, Нурбел знаеше твърде добре. От трийсетте или четирийсетте хиляди воини, върнали се до Палмира след поражението при Емеса, три четвърти се бяха разбягали. Достатъчно им бе да научат, че Аврелиан Август настъпва към града, за да изчезнат в пустинята. Повечето бяха бивши легионери и се страхуваха от отмъщението на техния пръв господар. Други – перси, араби, лидийци, гърци или дори египтяни се бяха събрали в палмирската армия, когато тя побеждаваше. Бяха бойци, да, но те не носеха в душите си предаността на истинските палмирци. Биеха се само заради плячкосването и бяха по-чувствителни от есенен лист към променящите посоката си ветрове на победата.

Зиновия ги беше гледала как сгъват палатките си без вълнение.

— Остави ги да правят каквото искат – беше казала на Нурбел. – Ние не бихме могли да изхраним всичките. Замяната им с тухлите на зида е изгодна. Императорът не идва да се бие. Той иска да ни изтощи. Ние ще бъдем по-сигурни само с нашите стрелци и конници.

Зиновия имаше право. Законът на войната не е крива линия. Само най-търпеливият печели обсада, независимо дали обсажда, или обсаден.

— Нищо от случващото се не е непредвидено – беше заявил назидателно учителят Лонгин. – Спомнете си, че работя по това от месеци. Аз никога не съм изключвал вероятността Рим да дойде да се бие пред стените на Палмира. Подготвени сме за това. Складовете вътре в границите на града преливат от зърно и фураж. Градините са засети със зеленчуци и водата тече в подземието на стария дворец благодарение на тайните канали, които пробихме. Дори съм предвидил няколко пасажа за хората. Бяха произведени стрели в такова количество, че трябваше да ги складираме по улиците. Беше построена специална ограда на крепостната стена откъм реката и палмовата плантация, за да могат стрелците да убиват всички легионери, които биха искали да се скрият и да утолят жаждата си там. Нашият август идва през горещото лято и ще видим колко време ще успее да ни държи затворени.

И докато около града отекваха римските рогове, обявяващи спирането на колоните и устройването на лагерите, гъркът добави с тон, издаващ голямо удовлетворение:

— Ако бъдеш малко по-търпелив, господарю Нурбел, ще имаш по-добри възможности да изненадаш римляните, когато капнат след няколко дни лошо управление в пустинята. Воините Метув, които са по-верни на василевсата от пръстите на ръката й, обещаха да атакуват римските конвои, идващи от Емеса и Антиохия. Аврелиан не знае какъв ад го очаква.

А ние, помисли си кисело Нурбел, ние дали знаем? Битката при Емеса не показа ли, че нищо не се знае предварително, когато става дума за война? Обаче гъркът искаше да се покаже сигурен във всичко, а Нурбел се чувстваше прекалено виновен, за да му затвори устата.

* * *

На третия ден от обсадата ги изненадаха за пръв път.

От палатките, вида и енергията на римляните нямаше какво повече да се желае. Дори онези, които изглеждаха изтощени, методично унищожаваха празните складове на къщите, разпилени извън града. Не заради безплодната мания за унищожение, а за да ги струпат до зида.

— И за какво ще им служи тази купчина тухли? – попита подигравателно учителят Лонгин.

— Това не е „купчина тухли”, учителю Лонгин. Тази платформа скоро ще понесе кула и машина за мятане, достатъчно мощна, за да опожари нашите покриви. Сигурно са донесли частите й разглобени.

Нурбел беше отговорил спокойно. Най-после! Вече не беше безсилен. Войната започваше отново. Той знаеше как да отговори на провокацията на римляните.

Остави легионерите да се събират около произведението си до следващия ден. Тогава започнаха да градят четири тераси. Хиляда или две хиляди мъже влачеха тухлите и ги подреждаха, а трудът им напомняше за упорството на мравките. Изтощителна работа в горещината. Сутринта те носеха кожени или капитонирани туники. Но повечето се отказаха от тях, когато потта ги втвърди толкова, че те спъваха работата им.

Тогава Нурбел разположи тихо пет-шестстотин стрелци зад пролуките на крепостните стени. Големите лъкове с двойна рамка се отпуснаха по негов знак. Този първи залп беше подновен още преди стрелите да достигнат целите си. После имаше още един. Скърцането, изпълнило въздуха, стъписа легионерите. Малко бяха онези, които успяха да се скрият или да вдигнат някой от щитовете, струпани прекалено далече.

Приглушеното потропване на железните върхове, разкъсващи плътта, сякаш не свършваше. Чуха се викове и вопли. Избиването беше бързо и тотално. Ужасът обездвижи армията на Аврелиан до идването на нощта.

От наблюдателната си кула Зиновия огледа купчината трупове, без да трепне. Сега те заместваха тухлите по платформата. Никой не ги премести от страх, че ще бъде подложен на смъртоносния дъжд на стрелците. Ако беше получила удовлетворение от нанесения на императора удар, Зиновия изобщо не го показа. Дори на Нурбел, който възкликна с облекчение:

— Сега римлянинът знае кои сме.

Вонята на труповете отрови въздуха още в ранни зори. Бяха нужни няколко дни, за да могат всички да свикнат с нея. Разлагането на човешките останки се смеси със скуката и с времето, в което се губеха вече всички ориентири. Преживявалите обсада познаваха добре това състояние.

Бяха дни на очакване, на безсмислени и машинални занимания. Без драми или мащабни схватки. Най-голямото събитие беше, че няколко мавритански конници от нередовната римска войска се опитаха да хвърлят запалени копия срещу двете градски порти. Стрелците ги отблъснаха без особено затруднение и напоените им със смола парцали изгоряха на двайсет крачки от целите си.

Всички мислеха само за утрешния ден, как да съхранят духа и да опазят силите си. Страхът от непознатото никак не беше полезен. В тази връзка нощите бяха по-страшни от дните. По-бавни. По-трудни, защото не можеха да бъдат запълнени с истински сън. И затова улиците вече не оставаха празни.

В сърцето на мрака всички използваха безсънието си, за да ходят на крепостните стени. Искаха да бъдат сигурни, че римляните не замисляха някое злодеяние. Това беше повече повод, отколкото истинско безпокойство. Стражите бяха бдителни. Въпреки това умът си почиваше по-добре, когато сам установеше, че за момента всичко е наред.

Точно през тези първи нощи Вабалат се измъкна тихо от леглото си. Той се промъкна между постелите на слугините, за да стигне до стаята на Ашему. Тя вече спеше сама на дървено легло, изваяно с аканти, слънце и цветя, с бронзова пружина, почти толкова красиво, колкото леглото на някоя принцеса.

Вабалат за миг се загледа в тежките форми на египтянката. Тя беше толкова неподвижна, дишането й така слабо доловимо, че той смръщи вежди. Наведе се, постави пръстите си върху голата ръка, която се подаваше от нощната туника.

— Мъртва ли си? – прошепна той.

Не получи отговор и размърда малко ръката.

— Ашему! Мъртва ли си, или спиш?

Тя не отвори очи, помръдна само с устни. Гласът й не беше особено любезен.

— Какво искаш?