Царицата на Палмира

— Аелкан ми поднася цялата нежност, от която имам нужда. Отдавна. Без неговата помощ и неговата любов никога нямаше да стана великата жрица на Сирмиум.

Обруленото от годините лице на управителя почервеня. Той не можа да се сдържи да не погледне укорително Юлия Корделия. Това беше тайна, която би искал да отнесе със себе си като рядко срещан камък.

Аврелиан се съгласи. Той стисна най-после пръстите на майка си в своите.

— Знам го.

— Знаел си? – измърмори Аелкан. – От Клавдия?

— Какво значение има – отговори Аврелиан, без да изпуска Юлия Корделия от очи. – Моята майка знае какво трябва да прави със своята душа и своето сърце. Такова беше желанието на моя баща, така трябваше да стане след смъртта му.

Настъпи неловка тишина. Аелкан накара Юлия Корделия да изпие лекарството си. Тя отблъсна чашата.

— Прав си, Аврелиан. Всичко това няма значение. Чуй Клавдия. Тя е като мен: пратена от боговете, за да се осъществи твоята съдба. Не бива да оказваш излишна съпротива. Боговете искат да станеш август.

— Майко…

— Боговете искат да станеш август! – повтори тя с усилие, което я накара да направи ужасяваща гримаса. – Погледни около себе си. Погледни какъв хаос цари в Рим. Тези тътнежи по улиците! Моята слабост не ми попречи да ги чуя… Те очакват онзи, който ще има силата да приеме предизвикателството на боговете. Теб, Аврелиан… Не друг, а теб!

— Нещата не са толкова прости, майко. Не е достатъчно аз да…

Аврелиан млъкна. Със затворени очи, стискайки ръката му, Юлия Корделия изгаряше от пожара на болката. Аелкан хвърли чашата, която още държеше, пъхна ръка под тила на своята господарка. Юлия Корделия изпусна ръката на сина си. Стенеща, тя се хвана здраво за врата на своя любовник, който я притисна до гърдите си. И те останаха така прегърнати.

Колкото очарован, толкова и ужасен, Аврелиан видя как болката настъпва на тласъци в тялото на майка му. На челото на Аелкан се появиха капки пот, макар че в стаята беше студено. Със затворени клепачи той искаше да попие в своето толкова силно тяло болката на любимата си.

Най-после кризата отмина.

Юлия Корделия падна назад върху възглавниците. Целият в пот, Аелкан погледна строго Аврелиан.

— Остави я да си почине. Аз ще се погрижа за нея. Можеш да отидеш при този Пулиний. Той те чака. Вие имате да си говорите.

Аврелиан се подвоуми. Аелкан не му говореше като освободения роб, какъвто беше, а с бащински авторитет, какъвто не беше чувал отдавна. Трябваше ли да се обижда?

Аелкан погали бузите на Юлия Корделия, сякаш докосваше заспало дете. Усмивката му отблъскваше предварително всички упреци.

— Никоя жена никога не е била по-нежна, нито по-красива за мен – прошепна той. – Цялата обич, която тя не можеше да ви даде, на твоята сестра и на теб, аз я получих.

* * *

— Сложи наметалото – предложи любезно Пулиний. – Този дъжд е леден.

Един роб подаде на Аврелиан вълнена пелерина с качулка. Плешивият череп на Пулиний беше скрит с кепе от овча кожа, чиито краища завиваха бузите и тила му. Под закопчаната кожа лицето му приличаше на лицето на стар херувим – уморено и лукаво. Както много други преди него, Аврелиан се запита откъде човек с толкова крехка външност намираше енергията и смелостта, които изискваше неговата длъжност.

Те пристъпиха напред и влязоха под елегантната покрита галерия с колони, която вървеше по дължината на градината на вилата и очертаваше съвършен квадрат от двойни пурпурни стълбове. Пулиний посочи с показалец небето.

— Времето не е подходящо за разходка, но е по-добре да говорим навън. Имам нови роби в къщата. Още е малко рано да се доверя на техните уши.

Той млъкна и спря.

— Знаеш ли, че тази градина е създадена по скици на Тит*?

[* Тит Флавий Веспасиан (39-81) е император на Римската

империя от 79 до 81 г. – Б.р.]

Без да дочака отговор, който не го интересуваше, той улови ръката на Аврелиан и отново го бутна пред себе си.

— Дори в този неприятен климат, след толкова дълго отсъствие, всичко в Рим ми изглежда прекрасно. Тази къща не е толкова красива като онази на Вергилий, която се намира в съседство. Но аз я обичам. Това е факт, аз обичам тази къща, както трябваше да обичам някоя жена, когато бях млад… Живея в нея от… о, какво? Петдесет години? Повече? Ти не беше роден. Август беше онзи безумец Елагабал*, който танцуваше гол за своя баща – Непобедимия Бог Слънце!

[* Или Хелиогабал (Варии Авит Басиан) е римски император от династията на Северите, който управлява от 218 до 222 г. По време на управлението си той показва незачитане на римските религиозни традиции и сексуални табута и въвежда култа към сирийския Бог на Слънцето, в чест на когото е издигнат храм на хълма Палатин. – Б.р.]

Той прихна да се смее и погледна Аврелиан, за да се увери, че го слуша.

— Знаеш ли, че къщата на Вергилий днес се обитава от един отвратителен търговец на платове? — подхвана той отново с доверителен тон. – Освободен роб. Десет или двайсет пъти по-богат, отколкото ще бъда аз някога. Добре. Така вървят днес нещата. Рим е в ръцете на освободените роби. Аз не съм богат, приятелю мой. Не толкова, колкото мислят хората, не. Без съмнение не! Но поне съм си аз!

Една въздишка, строго поклащане на главата.

На Аврелиан наистина не му беше до смях в момента, но дърдоренето на стария секретар на сената го забавляваше толкова, колкото го и дразнеше. Впрочем Пулиний имаше право. Градината беше великолепна. Чемширените, тисовите и маслинени плетове, подрязани и добре поддържани, очертаваха елегантен лабиринт. Техните грациозни извивки се пресичаха и се извиваха около фонтани, водоеми, беседка и цяла колекция от статуи. Повечето в гръцки стил, както го изискваше модата. Аврелиан разпозна там бюст на Креон, свирещ на арфа Аполон, цезар в тържествена броня, гол Персей, с главата на една Ериния в юмрука, слети в целувка Венера и Кибела. Както и един малък, но разкошен бюст на Ливия, съпругата на августа.

Водата шуртеше по мрамора им. Гънките на туниките се запълваха с нея, правейки плътта по-нежна, а гърдите, раменете и бедрата ставаха прелестни като истински голи тела. Това беше един свят на красотата, който той би оценил, ако видението на лицето на Юлия Корделия, съсипано от болката, не го бе споходило внезапно.

— Благодаря ти за помощта, първи секретарю – каза той. – Ще заповядам да пренесат майка ми във вилата, която съм наел, щом се почувства по-добре.

— В никакъв случай! – възкликна Пулиний. – Тя ще остане тук. Не разваляй последните й дни.

— Моята къща е съвсем близо до портата на Остия – възрази Аврелиан вяло. – Тя съвсем не е лишена от удобства.

— Ти може да си се настанил добре там – отсече Пулиний, – макар че за мен кварталът е твърде пренаселен заради движението около емпориума* и складовете на Галба** – но, моля те, направи онова, за което те моля. Остави майка си тук. Юлия Корделия скоро ще бъде при боговете. Съгласи се да й предложа спокойствието на моята къща. Смъртта не ме плаши. Ела да се настаниш със сестра си до нея. Тази къща ще бъде ваша през целия ви престой в Рим.

[* Древен търговски център. – Б.р.]

[** Галба – Римски император от юни 68 до януари 69 г. – Б.р.]

— Ти си твърде добър. Ще ти бъда длъжник…

Вперил поглед в очите на Аврелиан, с лукава физиономия Пулиний поклати старата си глава.

— Точно така. Да поговорим за този дълг… Не смятай, че мисля само за състоянието на майка ти, приятелю мой. Аз искам както в сената, така и сред поддръжниците на Галиен да се знае, че ти си отседнал при мен.

Аврелиан замълча и зачака. Пулиний се огледа и тръгна малко по-бавно.

— Но първо, имам новини за теб. Новини, които никой не е обработвал по свой вкус, за да се харесат, или не, на ушите на сенаторите.

— Новини от Валериан?

Пулиний кимна. По лицето му вече нямаше и следа от лековатото му поведение допреди малко. Гласът му потрепна.

— Уви, да. И страшни. Всеки ден, създаден от боговете, Шапур си изтрива подметките от гърба на нашия уважаван август. Той го е превърнал в своя стълбичка за качване на колесницата си. За ужас на боговете! Можеш ли да го повярваш? А през нощта Валериан е затворен заедно с прасетата и кочовете. Не яде нищо друго, освен онова, което те ядат.

После поклати глава, преди да добави:

— И все още е жив, въпреки всичко. Боговете не му спестяват нищо. Той не умира, живее и понася унижението. И ние с него, военачалник Аврелиан. Цялата империя е унизена заедно с него.

Те замълчаха. Повлякоха тежестта на тези невероятни думи, които дъждът сякаш правеше още по-тежки.

— Вярно ли е – попита накрая Аврелиан, – че палмирският цар е накарал узурпатора Макриан да избяга и се готви да се опълчи на Шапур с нашите легиони? Чух да говорят това вчера.

Пулиний кимна отново, този път усмихвайки се леко.

— Всъщност, неговата съпруга най-вече е уплашила Макриан. Ужасът, който е преживял заради нея, още го кара да се изявява като пророк по Средиземноморието.

— Неговата съпруга? Палмирската царица?

— Зиновия. Или богинята Алат, както предпочиташ. Воините от Палмира и от пустинята вече я наричат така: Алат! И красива, отгоре на всичко. Макар че това, уви, не съм го видял със собствените си очи. Обаче видях очите на онези, които са я виждали!

— Да не искаш да кажеш, че тя се бие като мъж?

— По-добре от мъж.

Ръката на Пулиний потърси лакътя на Аврелиан, принуждавайки го да върви бавно, като него.

— Аз съм сигурен, че ще изпиташ удоволствие, ако ти се отдаде случай да й се полюбуваш, Аврелиан. Тя се хвърля в бой с гърди, покрити с червена кожена броня, с която изглежда като гола.

— Защо царят кара съпругата си да води неговата армия? – възрази Аврелиан. – Той не умее ли да я командва?

— Не се бой, Всепрославения Оденат е превъзходен воин. При все това, не цар Оденат кара съпругата си да воюва, а обратното.

Пулиний въздъхна.

— Ние говорим за Ориента, приятелю мой. Там нищо не става като у нас. Онова, което ти се струва цивилизовано тук, в Рим или дори в дунавската гранична зона, там не е. Да беше видял безумието, което завладява ориенталците, когато започнат да вярват, като християните, само в един бог! Тукашните християни поне се крият в избите и мрака! Там те се показват на светло. И трябва да ги видиш! Не са особено благоразумни. Най-големите насилия ги очароват. Царица Зиновия е една от онези загадки, които пустинята ражда от време на време заедно с изобилието от другите си крайности.

Секретарят поклати още веднъж краищата на кепето си и стисна по-силно ръката на Аврелиан.

— Помни това име, Аврелиан: Зиновия от Палмира. И не се заблуждавай. Тя обича войната. Тамошните хора искат да вярват, че тя не е съвсем човек… Кой знае? Нейната история е забавна и аз ще ти я разкажа. Днес важното е, че с нейния съпруг – царя, тя ни направи невероятна услуга. Край с узурпацията на Макриан.

Пулиний цъкна удовлетворено с език. Това му беше хубаво на живота, когато продължаваше достатъчно дълго: човек можеше да види как враговете му понасят цялото зло, което са им пожелали.

— Как можа Валериан Август да падне в капана на Шапур? – попита грубо Аврелиан, който от доста време се въздържаше да зададе този въпрос. – Никой ли не успя да му попречи?

Ръката на Пулиний пусна лакътя на Аврелиан. Настана тишина, която можеше да се възприеме и като упрек.

— Нищо не можеше да попречи на Валериан да постъпи както желае. Дори и аз. Той обичаше да му давам съвети, но рядко ги следваше… Обаче ти имаш право. Той не биваше да се хвърля в ръцете на персиеца. Отиде там заради теб.

— Заради мен!

— По тихо – каза Пулиний, поглеждайки зад себе си.

— Как се осмеляваш да кажеш подобно нещо? – възмути се Аврелиан, без да понижава тон.

— Кротко, кротко, приятелю мой. Ще ти обясня. Има също така и една робиня. Валериан се беше увлякъл по нея. Хубаво черно момиче на име Ифлава. Много беше влюбен. Фалосът му изригваше, щом тя се приближеше. Пир на младостта за мъж, който я е изгубил отдавна. Онази тъжна утрин, преди да се качи в колесницата, която щеше да го закара в ръцете на Шапур, той я освободи и й отпусна един милион сестерции. Даде й също къщата си в Тускулум. Тук съвсем наблизо. Тя сигурно е там. Ти може би ще имаш възможност да я срещнеш. Наистина, тя…

— Първи секретар…!

— Успокой се, военачалник Аврелиан! Не обиждам нито твоята чест, нито твоята вярност към нашия беден август.

Той хвана отново ръката на Аврелиан и го поведе към последното крило на покритата галерия с колони.

— И, ако обичаш, не говори така силно. Няма нужда да става ясно онова, което ти трябва да знаеш, а тук гласовете отекват неприятно. Добре, ето как беше. Нито августейшия, нито аз се съмнявахме, че Шапур е лисица, а Макриан – мръсник. Обаче Валериан научи, че нещата не вървят добре между Галиен и теб. Това е факт, нали? Тогава той се разбърза да се връща, за да застане между вас. Вече не желаеше да се бие с Шапур. Боеше се, че ще разкъсате империята зад гърба му.

— Никога не бих направил нещо подобно. Нашият август го знаеше. Аз му го бях обещал.

— Да. Той вярваше на твоето обещание. Но беше много натъжен от мъртвите в Никополис – прошепна Пулиний.

Аврелиан се вцепени с мъртвешки бледо лице.

— Цезар наистина опита да ме отрови. В деня, когато празнувахме победата ми над готите.

— О, не се съмнявам! Галиен мрази победите, които не е спечелил лично той.

— Той никога не е държал на думата, която е дал на баща си. А ние я дадохме, пиейки кръвта на бика на Митра – продължи Аврелиан все по-бесен. – И виж какво става днес. Нито за миг, първи секретарю, нито за миг той не прояви желание да отиде да освободи нашия август.

— О да, знам, приятелю мой. Знам.

— Но какво значение има за цезаря? Той иска одобрението на сената и лавровия венец, докато баща му очаква неговата помощ.

— Което е доста благоразумно, главен военачалник. Дори и ти да не можеш да го разбереш, повярвай на моя опит. Цезарят прави онова, което трябва да направи.

По лицето на Пулиний вече нямаше и следа от любезност или ирония. Въпреки гнева си, Аврелиан видя в него такава решителност, каквато беше срещал само при двубоите си с мечове с най-силните си врагове.

— Какво искаш да кажеш?

— Че империята се разпада и разрушава. Че се срива в собствените си тленни останки, сред амбиции и предателства. Рим пропада, приятелю Аврелиан. Рим е силен само в нарисуваните картини, които покриват дворците ни! Галиен Цезар, синът на нашия Август, в този момент е единственият, който може да удържи могъществото на империята още малко поне.

— Хайде де! Галиен не държи нищо. Ти сега пристигаш в Рим. Може би още не си чул шума по улиците. Няма и един дребен търговец, който да не ругае срещу него, нито един вертеп, в който да не осмиват името му. Може ли някой да се възхищава на цезар, който не защитава живота на своя баща?

— Римляните роптаят. И какво от това? Те ще забравят за своя ропот заради някоя игра или заради поредното мъчение на християнин. Забрави улиците, приятелю мой. Те обичат Валериан само защото той вече не е тук, за да плюят по него. Виж по-скоро как стоят нещата. Галиен държи легионите… Дори славата му да не е и една пета от твоята. Той държи и сената, където, извини ме, твоето влияние е по-слабо и от това на боговете. Той държи галските префекти. Военачалниците от Рейн и горен Дунав са негови синове. Онези от Африка и Египет му дължат всичко или се страхуват от него. Следователно той няма да ти отстъпи нищо. Ще ти се наложи да вземеш всичко със сила…

— Ти се заблуждаваш за мен, първи секретарю. Аз нищо не искам да вземам. Никога няма да стана узурпатор. Упреквам нашия цезар, че е такъв, какъвто е, и че се държи зле към августейшия. Не мисли, че ревнувам.

Погледът на Пулиний омекна до усмивка. Той кимна, развеселен.

— Да. Точно така Валериан ми говореше за теб. „Честен и силен бик, който признава само родството и честта на Рим”. Към което добавяше: „Но има сестра, колкото хубава, толкова и умна, за която няма непознати завои по пътя, водещ към форума”.

Пулиний се засмя, но Аврелиан лесно разгада заплахата под смеха.

— Ти си такъв, какъвто си, главен военачалник Луций Аврелиан, и това е велико. Но много близо до теб има други, които искат да станеш август и не притежават твоето благоразумно търпение – кротко подхвана отново старият секретар. – Ако не внимаваш, може да ти се наложи да се сблъскаш с Галиен Цезар, без изобщо да си го искал, приятелю мой. По същия начин, както си открил труповете в Никополис на сутринта след сватбата ти.

Аврелиан пребледня.

— Да не би да се боиш, че съм слаб? – каза той, заставайки срещу Пулиний.

— О не! Не си го и помислям. Аз смятам, че си силен, прям, макар и твърде чистосърдечен. Смятам също, ако ми позволиш тази откровеност, че си твърде чувствителен към амбициите на сестра си Клавдия. Тя не е толкова чиста като теб. Тя никога не е почитала онова, което ти почиташ и което почиташе твоят баща: Virtus, Pietas, Fides!

Аврелиан спря. Гневът, който беше готов да избухне, се разсея от изненадата. Той се взря смаяно в малко смешното лице на Пулиний. Откъде знаеше той?

Погледът му изглежда зададе въпроса, който устните му не произнесоха. Пулиний се усмихна мило и стисна китката му.

— Не си мисли лоши неща. Не съм те шпионирал. Познавам сърцето ти, защото по кожата ни са издълбани едни и същи думи: Virtus, Pietas, Fides! Бойното знаме на истинския цезар и великия август. Ето защо последвах Валериан дори отвъд моите желания.

Все така вкопчен в ръката му, той подбутна Аврелиан към последната алея на покритата галерия с колони.

— Помисли за това, военачалник: аз ти желая само доброто. Ако ми позволиш да бъда искрен – прави онова, което нещастният Валериан никога не направи: слушай съветите ми. Сега не е моментът да се противопоставяш на цезаря. Не се поддавай на гнева. Очаква те велика съдба. И аз мисля като Юлия Корделия: боговете искат да бъдеш август! Великата жрица на Сирмиум има право, часът на твоя триумф ще дойде. Но днес остави Галиен да почисти улиците от нашите унижения. Остави палмирската царица и нейният съпруг да ни отърват от Шапур и да отмъстят за нещастния Валериан. После ще бъда тук, за да се радвам на твоето величие. Обещавам ти го пред боговете.

Аврелиан отговори едва когато стигнаха до стените на къщата.

— Ще последвам съвета ти, първи секретарю, при едно условие. Докато е жив Валериан Август, дори и да живее под ботуша на Шапур, неговият син Галиен Цезар нито ще бъде провъзгласен, нито ще носи лавровия венец.

Пулиний присви клепачи и помисли малко, преди да се съгласи.

— Това е почтено изискване. Не виждам как сенатът би могъл да се противопостави.

≈ 12 ≈

ЕМЕСА

Болеше я, но щеше да издържи.

Всепрославения трябваше да я види как ще се представи блестящо. Той искаше обединените от славата имена на Зиновия и Оденат да запалят преданите сърца и да уплашат онези, които още не са стреснати до смърт. Сега, пред всички възможни родоначалници от Емеса и околностите, трибуни и легати на легиони, жреци на боговете от Рим и Сирия, съпругата на великия Оденат щеше да стане деспойна, велик командор на Палмира.

Хората нямаше да я видят като Алат с пристегнати в червено гърди, а като царица, подаряваща син на техния господар. Широка туника щеше да подчертае корема й, издут от зашита на пояс възглавница.

Тя щеше да успее да изпълни ролята си. Покрай Дина се беше научила да ходи бавно и изпъчено, както правеха бременните жени. Случваше й се също така съвсем лесно да пребледнява и да се олюлява като онези, които скоро щяха да раждат. Защото възглавницата, с която симулираше бременността си, имаше друго предназначение: тя прикриваше дебелите пластири и превръзки, които покриваха все още гноящата й рана.

Както беше предсказала гневно Ашему, дългото яздене към Емеса, което си беше наложила, за да прогони оттам узурпатора Макриан, си беше чисто безумие. Никаква превръзка не можа да издържи на напрежението. Дълбоката рана беше станала като побесняло животно, което от време на време я разкъсваше отвътре. Вече никоя билка, никой пластир, никоя магия не бяха достатъчно силни, за да я успокоят.

Ако престорените й прималявания на бременна жена прикриваха болката й както от Всепрославения, така и от Нурбел, те не можеха да измамят египтянката. Ашему повече не мърмореше. Безполезно беше. Злото беше сторено. Вечер и сутрин, понякога и много пъти през деня, Ашему сменяше превръзката й. Устните й трепереха, сълзите подуваха клепачите й. Тя говореше съвсем тихо, едва доловимо:

— Ти се уби! Ти се уби!

Това може би беше вярно. Обаче Ашему не можеше да разбере щастието, което беше изпитала Зиновия, когато се беше появила изправена на Иедкивин пред града. Воят на римските войници, струпани по стените на Емеса, беше пробол въздуха като залп от стрели.

Тя беше пристъпила напред сама, поднасяйки гърдите си от червена кожа на вражеския огън, като правилно беше отгатнала, че изобщо няма да има такъв. Портите се бяха отворили без бой. Легионери и нередовна войска бяха нахлули към нея. Смесвайки гласовете си с тези на палмирските стрелци, те бяха закрещели името на Алат. „Алат! Алат е с нас. Да живее Алат!”

Кльощавото тяло на Макриан беше изчезнало като по чудо. Той беше избягал, без да дочака тя да се изправи пред него. Тя, Зиновия, жена и съпруга на палмирския цар, тя беше станала богинята на легионите на империята, каквато беше и за воините на пустинята.

Жаждата, с която беше изпила тази слава, я направи безчувствена за кръвта, шурнала отново под бронята й.

Всепрославения, станал със съгласието на Рим управител и господар на цяла Сирия, я беше настанил във великолепен дворец от мрамор и злато. Дни наред тя беше получавала там почести и уверения във вярност. Там беше забравила, че е Зиновия. Беше повярвала в своята измислица и беше станала и за себе си онова, което другите виждаха в нея:

Алат, червената богиня! Умът й се беше изпразнил от неизбежните лъжи и лошите спомени.

Тя беше сдържала обещанието си. Беше победила персиеца Шапур. Самият Рим подвиваше крак пред Оденат и неговата съпруга. Съпруга, която не приличаше на никоя друга. Съпруга, която не се страхуваше нито от кръвта, нито от смъртта и която не отстъпваше по нищо на най-великите воини.

Дали изобщо си беше помисляла; когато обещаваше слава на Оденат, че ще успее да изпълни толкова много? Вече не знаеше. Всичко това беше толкова невероятно, че силата, която я носеше, сякаш вече не й принадлежеше. Изтощението и объркването, подсилвани от подновената треска, я накараха да мисли, че може би в крайна сметка могъщият пустинен бог Ваалшамин наистина бдеше над нея.

Обаче, докато коремът на Дина се закръгляше, а възглавниците върху нейния се увеличаваха, раната от Сисогодон не се затваряше.

Все по-често й се налагаше да стиска зъби от болка, която беше толкова силна, че спираше дъха й. Вцепенена, мъртвешки бледа, тя настояваше да си почине като бременна жена.

С всеки изминат ден ставаше по-зле. И днес болката вече не спираше нито за миг. Треската туптеше в нейните слепоочия, опустошаваше гърдите. Нощите й, накъсани от болката, се изпълваха с кошмари, които беше смятала за изчезнали. Будуванията й потъваха в погребани спомени, в които я задушаваше цялата мъка, стояща в основата на манията й за слава.

О, тя вече не си представяше, че е богиня. Беше си просто Зиновия. Онази, която беше изгубила Шаваад и невинността си в руините на Дура Еуропос. Нейната гнояща рана беше наказанието на боговете. Тя беше пожелала да си поиграе с тях. Тя ги беше пренебрегнала. Беше използвала силата и името на Ваалшамин, за да удовлетвори яростта си, желанието за отмъщение и за смърт, които изнасилвачите от Дура Еуропос бяха скрили между бедрата й.

Обаче болката от изнасилването не изчезваше. Все така пронизваща и ужасяваща като през първия ден. Сега я превземаше цялата.

Ашему имаше право. Това щеше да я убие…

Толкова по-добре. Лъжите трябваше да спрат. Щеше да настане безкрайно спокойствие, щеше да се избави от мъката, която я изяждаше.

Тя трябваше да издържи до раждането на детето на Всепрославения.

После Алат щеше да умре, окъпана в слава.

Може би, ако съществуваше другият свят, който боговете обещаваха, тя щеше да открие Шаваад.

Единствено тази мисъл й вдъхваше смелостта да понесе наказанието, което боговете й налагаха. Време беше смъртта да я отведе при любимия й. За да се свърже най-после, отново чиста и без срама от лъжата, с единствения мъж, който беше докоснал сърцето й. Онзи, който вече я чакаше в света на живите богове.

* * *

Те бяха трийсетина и всички до един нямаха търпение да я видят.

Глъчката от разговорите им отекваше в изрисуваните греди и в еркерите на тавана. Тя замря отведнъж, когато се появи Зиновия, подпряна на рамото на робиня. В нея те забелязаха само красотата, подсилена от широката рокля с изтъкани със злато и корали краища, както и издутия от обещанието за нов живот корем. Но видяха погледа й – толкова суров, че сведоха очи, не можаха да му устоят. Помислиха, че това е погледът на Алат.

Всепрославения, облечен с туника от червена коприна, която напомняше за ранга му в империята, беше полуизлегнат на едно от канапетата за почивка. Гърдите му притискаха златни фалери с изображенията на боговете на Рим и Палмира. Дясната му китка беше стегната с кожена лента, на която се извиваше сребърна змия, захапала златен диск.

Той стана, заставяйки всеки да го последва, и посрещна съпругата си с щастливо лице, без да я изпуска от поглед, докато се приближаваше. Видя мъртвешки бледите й бузи, потта по челото й под диадемата, стиснатите пръсти на рамото на робинята, но не се издаде. Дори да беше помислил за раната, която я разяждаше, това не изтри усмивката от лицето му.

Той протегна ръце, за да се подпре Зиновия на тях. Всички забелязаха нежността, с която й помогна да се настани върху възглавниците на леглото си.

Без да изпуска ръката на Зиновия, сред тягостната, колкото от уважение, толкова и от любопитство, тишина, която ги притискаше, Всепрославения извиси глас:

— Аз, Оденат, син на Вабалат, син на Назор, сенатор на Рим, управител на велика Сирия, аз обявявам моята съпруга Зиновия за господарка и велик командор на Палмира. За войната, както и за мира, за справедливостта и за реда, за всяко нещо в Палмирското царство ще се обръщате към нея, както към мен. Нейните заповеди и желания ще бъдат мои.

Той помълча, докато обходи с поглед всеки от сътрапезниците си. Вдигна ръка, преплетена с тази на Зиновия, и подхвана отново с по-силен глас:

— Боговете са свидетели: ние сме Зиновия и Оденат, цар и царица, равни по длъжност и дълг. Да живее палмирската деспойна!

Всички в един глас – родоначалници и жреци, поздравиха:

— Да живее деспойна! Да живеят Оденат и Зиновия! Нека божията ръка ги закриля!

Тогава, сякаш запалени от един и същи пламък, навсякъде лумнаха жертвениците, димът от тамяна се издигна над двореца. Угощението по повод приношенията започна.

Робите сервираха и отсервираха. Врявата отново отекваше в тавана и стените на помещението. Тя едва хапна. Полагаше всички усилия лицето й да не я издаде. Ръката на Всепрославения продължаваше да държи нейната. Това беше знак. Той беше отгатнал, че тя бе изключително слаба. Несъмнено се беше досетил и за причината за това неразположение.

От време на време Зиновия усещаше тежестта на погледа на Нурбел. Той също се безпокоеше.

Тя успя да се усмихне, да каже няколко думи. Да се пошегува за бронята си, че на сарачите в Емеса ще им се наложи да я приспособят към големия й корем. Ето кое ще уплаши още повече персите на Шапур, когато тя се появи пред тях на следващата битка. Всички се засмяха високо и силно и започнаха да повтарят шегата. Пръстите на съпруга й притиснаха нежно нейните, като че с благодарност. С крайчето на очите си Зиновия отгатна одобрението на Нурбел.

После тя замълча за дълго, за да си поеме дъх. Болката достигаше до гърлото й, изкарваше сълзи в очите й и я заслепяваше.

* * *

Точно когато Зиновия щеше да поиска от Всепрославения разрешение да отидат да си починат – тя и детето, което носеше, в дъното на залата се чу гълчава.

Появи се един центурион, следван от мъж, когото бутаха легионери. По дългата бяла туника и по косите, които скриваха отчасти лицето му, всеки можеше да се досети, че е християнин. Раздаде се неодобрителен шепот. Легатът на III легион „Партика” направи знак на центуриона да се приближи и съобщи:

— Всепрославени, ти беше пожелал всички жреци от храмовете на Емеса да дойдат и да споделят днешното ти угощение и да се поклонят пред твоята съпруга, деспойна. Обаче този не поиска, разбира се. Не може да се очаква от християните да се държат, както би трябвало. Така че накарах да го доведат насила.

Центурионът бутна християнина по гърба. Той се придвижи напред – прав, слаб и вдървен като прът на копие. Зиновия започна да трепери.

От треската ли беше?

Тази вдървеност, тази походка, тя би ги разпознала сред хиляди.

Как би могла да ги забрави?

Но това беше невъзможно. Мъртвите не принадлежаха на този свят.

Легионерът принуждаваше християнина да се поклони пред Всепрославения, но мъжът се противеше. Докато се движеше, буйната му дълга коса се отметна и разкри лицето му. Чу се ужасено възклицание. Само Оденат долови как Зиновия простена от болка. Лявата страна от лицето на християнина беше чудовищна. Огънят беше разтопил плътта, разтегляйки и изглаждайки я, отнемайки всичко човешко около окото, носа и голяма част от устата.

Но дори така Зиновия го позна.

Шаваад! Шаваад!

Треската изгаряше мозъка й.

О, този поглед! Трябваше нещо повече от страдание, запечатано на лицето му, за да стане той неузнаваем за нея!

Всепрославения нареди с жест на легионерите да престанат да го насилват да коленичи.

— Кой си ти?

— Името ми е Симон, роб на Исус Христос.

— Ти си водачът на християните в Емеса.

— Аз ги ръководя според волята на Господ Бог.

— Какво е станало с лицето ти?

Симон се усмихна, което още повече изкриви физиономията му.

— Валериан Август и прокураторът Макриан помислиха, че могат да ме изпекат на клада. Те не познаваха волята и всемогъществото на нашия Бог.

В залата отекна неодобрителен ропот. Зиновия усети, че губи съзнание. Болката изведнъж я напусна. Тя би искала да стане, да произнесе името на Шаваад. О, Шаваад, любов моя. Едва си даде сметка, че ръката на Всепрославения стисна по-силно пръстите й.

— Защо отказваш да споделиш храната ми и да се поклониш на моята съпруга, деспойната? – попита той.

— Един християнин коленичи само пред Бога. Той пие и яде само тялото господне – отвърна кротко Симон.

Шаваад се обърна за пръв път към Зиновия, показа й колко ужасно беше лицето му.

— И за миг не си представяй, царю на Палмира, че бих могъл да се преклоня пред твоята съпруга. За Всемогъщия Господ Бог тя е само грехове и лъжи.

Зиновия понечи да се изправи с отворена уста и да възрази. Но болката я преряза на две. В един проблясък на съзнание, тя видя страшното лице на своята любов, преди мракът да се спусне над нея отново. Не чу вика на Всепрославения, който се мъчеше да я задържи, докато се строполяваше.

≈ 13 ≈

РИМ

Развързаната буйна коса на Клавдия докосваше голата гръд на Максим. Тя следваше с език белега, който се извиваше по бузата му. Той вдигна лицето й, посрещна нейните устни със своите, докато сграбчваше бедрата й. Повдигна я, за да може да го яхне. Тя се подпря на раменете му, изви се в кръста, за да го приеме в себе си. Удовлетворено ръмжене се смеси с целувката й при докосването им.

Викове, смехове, цялата врява от тълпата премина през завесата на тяхното любовно гнездо. Нито единият, нито другият обърна внимание. Клавдия се протегна и поднесе зърното на гърдата си към устата на Максим. С леки, бавни движения той потъна в нея, с притворени очи, поддържайки задника й и включвайки се в танца на бедрата й.

Навън шумотевицата от трошащи се щитове и удрящи се мечове предизвика викове. Рогове и барабани се развихриха. Никой не чу пресекливите звуци, които излизаха от гърлото на Клавдия. Максим черпеше все по-дълбоко в нея своето удоволствие. Изведнъж тя се отблъсна от него, спря, обзета от силна тръпка.

Пръстите й потърсиха члена на Максим, за да го извадят и да го заставят да си почине, потръпващ в пръстите й. После, с широко отворени очи и пребледнели от жажда и удоволствие устни, тя го пъхна отново. Без капчица въздържание, тя се наслади на удоволствието си с упорита и самотна жестокост.

Зад завесата се разнасяха вопли на висок глас, смехове и обиди, които припокриваха новия призив на роговете.

Очарован, Максим не можеше да откъсне очи от лицето на Клавдия. Тя му се изплъзваше. Вече не го виждаше. Може би вече не го и усещаше, затворена в своята наслада, със забодени в гърдите му нокти.

Той отговори на необуздаността й с ускорени движения, сякаш искаше да я разкъса. За да достигне и той до насладата, която тя пазеше само за себе си, като тайна, която не е за споделяне. Затвори очи, за да изпита на свой ред удоволствието, също съвсем сам.

Врявата отвън се успокои едновременно с тях.

Клавдия се откъсна от него и се търкулна на възглавниците. Дъхът й вече едва повдигаше гърдите й. Замислено безразличие затваряше устата й.

Максим отдавна се беше научил да не се чуди на тази студенина, която идваше след грубостта на прегръдките им. Клавдия никога не се държеше като другите жени. Може би това го огорчаваше, но гордостта му не му позволяваше да покаже чувствата си.

Той се наведе, за да я целуне между гърдите, нежно я помилва по влажния й пубис, преди да се извърне, за да открехне завесата на любовното им гнездо.

Под тяхната лоджия се простираше страховития спектакъл на морската битка на Траян. Доста голям водоем, който трябваше да прилича на езеро, и доста дълбок, за да поеме бойните галери. Осемдесет хилядите превъзбудени гърла изразяваха с крясъците си от амфитеатрално разположените пейки вкуса си към кръвта и презрението си към победените.

Битката, която току-що бе приключила, беше противопоставила либурни с два реда гребци. Това бяха бързи и повратливи кораби. Остър като сабя бронзов вълнорез източваше носа им. За битките във водоема те бяха оборудвани само с една централна мачта, чиято рея беше махната и платното изобщо не се разгръщаше. Единият от екипажите носеше зелени кепета или пера на шлемовете, другият – сини.

Сините току-що бяха победили. Сега гребците поемаха с кораба си на триумфален тур до понтоните, очертаващи пролив на дига в края на водната шир. Приемайки приветствените възгласи по повод победата, бойците крещяха и размахваха бойни чукове, от чиито остри ръбове още се стичаше кръв и смазани мозъци.

Зад тях, на мястото на битката, мътната вода на водоема червенееше от труповете на победените. Галерата на зелените, неподвижна и разкривена, имаше пробив, дълъг двайсетина стъпки. Високата ограда на левия борд поглъщаше водата. Върху разбитата палуба оцелелите помагаха на ранените, засипани от обидите на най-близката публика. Голям кръгъл баркас, снабден с лебедка, се приближаваше, за да подпре кораба, преди да потъне, и да го издърпа до плаващ док, където вече бяха прибрани други отломки.

Максим едва забележимо се намръщи.

Морската битка на Траян беше най-голямата, най-скъпата лудория от римските игри, която можеше да се измисли. Дори само от формата на амфитеатъра ти настръхваше косата. Тези разположени докъдето поглед стига една над друга пейки можеха да поберат тълпа, по-многобройна от тази в Тригариума на Клавдий, където се провеждаха надбягванията с колесници. Дори огромната маса на Колизеума изглеждаше жалка в сравнение с това тук. При все това, спектаклите, смайващи и грандиозни първите пъти, бързо се оказаха еднообразни и отегчителни.

Водоемът беше достатъчно голям, за да имат възможност корабите да маневрират свободно в него. Преследването и атаката бяха доста впечатляващи. Обаче за целта битките трябваше да бъдат ръководени от хитри тактици. Повечето пъти моряците бяха просто наемни войници. Корабите се устремяваха от противоположни краища, възползваха се от разстоянието, за да се засилят възможно най-много, преди да се ударят челно. Най-важна беше грубата сила, за да се разбие корпусът на противника.

Изяществото да се лавира ловко, да се избегне носът на врага, плъзгайки се под неговия планшир, за да му се счупят греблата, да се спре и да се атакува с таран, бяха редки. Тук само трябваше пръв да преобърнеш абордажния мостик. Победата се изразяваше в обикновено клане.

Нищо особено развлекателно, когато повече от хиляда пъти сам си участвал в битка.

Максим предпочиташе несигурността на сблъсъците, при които се изправяха мъж срещу мъж, гладиатор срещу гладиатор. Или още по-добре, човек срещу хищник. Там цената на един мъж, неговата смелост или страхът му се проявяваха изцяло. Интелигентността, хитростта или чистата сила разгръщаха спектакъл с несигурен край. Някои гладиатори притежаваха умението да се бият. Безумното желание да блеснат ги правеше безчовечни. Тогава дори посредствеността имаше известно очарование. Боязливостта можеше да бъде комична или изобретателна.

Обаче Клавдия обичаше морските битки в амфитеатър.

И обичаше да се люби в тези висящи ложи, които се наемаха на цената на златото над амфитеатъра. Което компенсираше, и то много, шума и скуката на игрите.

— Зелените на Гай Орний пак изгубиха, подозирах го – отбеляза тя пренебрежително.

Студът, който беше обхванал Рим от две седмици, проникваше сега в отвореното любовно гнездо. Тя се зави във вълчия кожух, който дълго беше служил на Максим по рейнската граница.

— Би ли заложила пари за неговата победа? – оживи се той.

— На галерата на Гай? Трябва да съм луда! Аз заложих на Октофеникс и неговите египтяни. Трийсет и четири сребърни динара, които ще ми донесат тройно повече. Либурната на Октофеникс се е била четири пъти от лятото насам, но нито веднъж не е претърпяла поражение.

Такава беше Клавдия. Тя пребиваваше в Рим най-много от месец. При все това вече нямаше тайни за нея, що се отнасяше до морските битки в амфитеатъра!

Лодки изваждаха труповете и остатъците от водоема. Гърдите на един от мъртъвците, черен нубиец, бяха разкъсани и яркочервените му вътрешности бяха на показ. Несъмнено го бяха заставили да се бие без броня, за да направи по-зрелищен спектакъла. Сега беше толкова трудно да се издърпа трупът му от водата, че лодката едва не се обърна. Подигравки се понесоха от амфитеатрално разположените пейки.

— Получи ли отговорите на нашите послания? – попита Клавдия по-тихо.

Максим се обърна към нея.

— Дунавските легиони са готови. Тези от Илирикум също. Пратениците не са се върнали още от Мизия, но аз не се съмнявам в отговорите. От декуриона до легатите, всички са готови да провъзгласят Аврелиан, когато дойде часът. Цезар ги позори, като отказва да отиде да воюва сам с персите, за да освободи своя баща. Само миланските легиони ще го оплакват в деня, когато бъде убит!

— Шшшт!

Клавдия му затвори устата с ръка. Груб жест, който тя съпроводи с поглед.

— Не произнасяй тези думи, Максим. Дори тук.

Максим се изсмя подигравателно и посочи огромната тълпа, струпана по пейките.

— Смяташ ли, че тези там ги е грижа за нашия цезар? Тази театрална битка прилича на ставащото в империята: без друг закон, освен онзи, който участващите в нея са избрали да спазват. Както изглежда, всяка вечер прибират от пейките десетки убити. Какво значение има тук още едно убийство.

Клавдия пренебрегна забележката му. Тя наблюдаваше екипажа победител, който поднасяше дарове на Нептун на жертвеника, издигнат на брега на водоема.

— Знаеш ли, че Галиен се е увлякъл по Гърция? – попита тя с притворно нехайство. – Изглежда, че той вярва вече само на гърците. Боговете трябва да са гърци, защото цезарят вече спи само с гъркини – робини, както и жени на командирите. Казват, че щял да ходи отново в Атина следващия месец.

Максим замълча, съсредоточен. Клавдия не беше от жените, които разнасяха клюки, нито пък приказваше, без да има какво да каже.

— Ти би трябвало да се срещнеш с този Октофеникс – предложи тя накрая. – Галиен плава по Егейско море винаги с едни и същи кораби. С тежката и бавна императорска лодка, която е охранявана само от две триреми*. Ако платим каквото е нужно на Октофеникс, той ще си наеме отговарящ на нуждите му екипаж. Под твое командване, с два кораба, би трябвало да успеете да направите необходимото.

[* Трирема – военен кораб с три реда гребци. – Б.р.]

Максим свирна през зъби, колкото развеселен, толкова и впечатлен.

— Значи затова сме тук! А пък аз се питах откъде у тебе тази страст към морските битки в амфитеатър!

Клавдия леко се усмихна. Тя хвана ръката му, за да погали с нея корема си.

— Да не би да се оплакваш от нещо? Удоволствията от морските битки не бяха ли на висотата на очакванията ти?

— Знаеш какво мисля за този род морски битки – отвърна Максим, оставяйки я да води ръката му.

Тя се засмя гърлено.

— Не бъди ревнив. Идеята ми дойде на момента.

Максим се съмняваше, но лъжата не го ядоса. Той наблегна на ласката си, докато усети как тръпката на желанието се появява отново у Клавдия. Тя се престори, че му се противи. Той сключи ръце около нея, накланяйки лицето й, за да я принуди да го целуне.

— Дали някой ден ще разбера истината?

— Коя истина? Нима не си единственият, от когото не крия нищо?

— Ти лъжеш мен също толкова, колкото и другите. Но все пак бих искал да знам дали ми се отдаваш само по сметка.

Тя изсумтя пренебрежително.

— Само слабите мъже се безпокоят от истина като тази. Останалите вземат и се наслаждават на онова, което имат.

Тя затвори клепачи, готова за ласката му без повече колебания, с глава, отпусната на рамото на Максим.

— Тогава е възможно да стана слаб – каза той след малко.

Тя се освободи рязко, пристягайки шубата върху бедрата си.

— Не те съветвам. Ще изгубиш повече, отколкото смяташ.

— А! И какво толкова?

— Ако Аврелиан стане август, ще ти стана съпруга.

Максим не можа да продума известно време. После избухна в смях. Клавдия повдигна саркастично вежди.

— Идеята не ти ли харесва?

— Не ти вярвам. Ти никога няма да станеш моя съпруга, Клавдия. Ако има нещо, което знам, то е това. Ти вече си имаш съпруг, дори и да не сте се заклели пред олтара на Венера. Невъзможен съпруг, може би, но единственият, който ти би могла да си представиш!

Не се налагаше да произнася името на Аврелиан. Тя разбираше за какво говори. Той си помисли, че ще му удари плесница.

Но тя се овладя с твърдо стиснати тънки устни.

— В такъв случай, какво правиш тук с мен? В Рим не липсват проститутки.

Той се засмя, кимна одобрително с глава и отметна буйната си коса с малко уморен жест.

— Несъмнено съм едновременно силен и слаб. Наслаждавам се на онова, което имам, и продължавам да се надявам за онова, което няма да имам.

Тя не мигна. Той предпочете да отвърне очи от това лице, което омразата, презрението или понякога само егоизмът правеха много неприятно.

Нови галери вече се приготвяха да се бият във водоема и публиката отново започваше да крещи.

— Възможно е също така – допусна той равнодушно – любовта да не ме интересува повече, отколкото интересува теб. Но проститутките, дори в Рим, са също толкова отегчителни, колкото морските битки в амфитеатър. Ти владееш тяхното изкуство и си убедителна – нещо, което повечето вече не умеят, и предлагаш неочаквана надбавка, каквато те не са в състояние да направят.

Тя остана мълчалива.

Той не се учуди. Клавдия никога не отговаряше веднага на обидата. Тя беше от онези противници, които предпочитат да изберат момента и мястото за своите атаки. Той щеше да плати цената на своята ирония, когато най-малко го очакваше.

Бойните галери заемаха места в противоположните краища на водоема. На някаква крехка лодка един съдия размахваше копие с червено знаме.

— Аврелиан извърта безкрайно – каза Клавдия неприязнено. – Човек може да се усъмни в края на краищата дали има смелостта да се опълчи срещу Галиен. Не минава и ден, без да открие нов претекст, за да се откаже. Той се занимава с глупости, които му нашепва този стар слабоумник Пулиний. Първият секретар не спира да го размеква по отношение на цезаря и да го насъсква срещу мен.

Знамето на съдията се разклати. Преди то да докосне водата, воят на сто хиляди гласове от амфитеатъра разклати любовно им гнездо. Максим видя как корабите се устремиха един към друг, после се загледа в профила на Клавдия. Тя беше напрегната и студена като острие през януарския мраз.

— Никой не може да насъска Аврелиан срещу теб.

— Напротив, Пулиний успява. Усещам го. Той е хитър, знае как да го подхване. На Аврелиан винаги му е било приятно да бъде любимият довереник на някой старец. Неговият баща толкова му липсва, че непрекъснато трябва да си измисля нов.

Тя млъкна, докато либурните дълбаеха бразда във водния басейн. Ударът, както всеки път, щеше да бъде силен. Като невероятната врява от пейките.

— Знаеш ли, че той вече прекарва нощите си между бедрата на Улпия? – каза Клавдия достатъчно силно, та гласът й да се извиси над глъчката. – Можеш ли да си го представиш? Аврелиан да спи със съпругата си всяка нощ?

На Максим му се прииска да се подиграе с ревността, която тя толкова откровено признаваше. Но като никога играта навън го заинтригува.

В последния момент галерата на червените опита да маневрира, за да избяга. Гребците живо изтеглиха греблата си. Робите избутаха рязко тежките лопати на кормилото надясно. Корабът избегна вълнореза на зелените и започна да се плъзга срещу противника си, заплашвайки да натроши пътьом греблата.

Обаче наставникът на зелените беше изпреварил движението. Гребците от левия борд прибраха греблата си в пълен ред, докато онези от десния борд, лъхтейки от напрежение, обърнаха посоката на гребането. Ефектът беше незабавен. Либурната се разклати, завъртя се около оста си. Малко, но достатъчно, за да може бронзовият ченгел на вълнореза й да проникне в първия люк на червените.

Максим се възхити на находчивостта с леко кимване на главата. Въпреки силните радостни викове на публиката, пращенето от разкъсването на дървото се чу много ясно. Червеният кораб като че щеше да се счупи като орех. Той вече потъваше във водоема. Гребци изхвърчаха и се потрошиха между пукнатините на корпуса. Започна касапницата.

— Той, който не я докосваше и три пъти месечно! – пак започна Клавдия упорито. – Кой можеше да очаква, че кротката Улпия ще се превърне в лудетина от Субура? А според слугините точно това става. Без всякакъв свян…

— Довери се на някоя слугиня и накрая ще повярваш, че светът прилича на тиква – подигра се Максим, без да сваля поглед от морската битка. – Улпия е наивна и ще си остане такава. Може би в края на краищата Аврелиан харесва точно това.

— Не. След Сирмиум Улпия не е същата. Тя полудя след церемонията в храма с майка ми. Но уви, въпреки това не забременя!

Максим направи гримаса. Ръкопашните боеве бяха кратки и твърде неравни, за да задържат интереса му. Обаче зрителите се задоволяваха с тях, крещяха от удоволствие пред кръвта, от която водоемът почервеняваше.

Врявата отново беше толкова силна, че в първия момент те не си дадоха сметка, че някой барабани по вратата на тяхното любовно гнездо.

Максим извади двуострия си меч от закачения над леглото презраменник и бутна Клавдия зад себе си, преди да свали резето на вратата. Показа се уплашеното лице на робиня от къщата на Пулиний.

— Господарке! Господарке…

— Как си позволяваш? – възмути се Клавдия. – Кой ти каза, че сме тук?

— Твоята майка, господарке… О, твоята майка…

— Не говори глупости. Моята майка…

Клавдия млъкна, разбирайки онова, което робинята не се осмеляваше да каже.

— А… – каза тя. – Остави ни.

Тя се обърна към Максим. В очите й нямаше никакво вълнение. Тя хвана юмрука му, който още държеше меча и докосна пръстите му с устните си.

— Не забравяй, легат. Иди да се срещнеш с Октофеникс. И ще разбереш дали държа на обещанията си.

≈ 14 ≈

ЕМЕСА

Тя вървеше напред из задръстените и шумни улички, стараейки се да избягва нечистотиите. Никой не се досещаше откъде идва, нито коя беше. Кафявата й ленена туника, въжените сандали и вълненото наметало бяха същите, каквито носеха жените, които се суетяха пред дюкянчетата. Тук-там мъже разпознаваха учудено нейното лице и се усмихваха смутено.

На два пъти й се наложи да попита за пътя си. До този момент изобщо не беше влизала в лабиринта на обитаваните от простолюдието квартали на Емеса. Това беше клоака, достойна за ада. Уличките бяха тесни, тъмни и вонящи. Стените на къщите се лющеха, на вратите понякога нямаше дори парче плат, за да скрива вътрешността им. Прозорците бяха просто дупки, от които се измъкваше димът от кухненските мангали.

Жени и мъже пикаеха и серяха, без да се крият, където им се приискаше. Всякакви видове животни сновяха нагоре-надолу, прасета, както и подивели кучета, непрекъснато ръмжащи и заплашителни. Деца тичаха голи или увити в парцали. Викове и тропот от караници се чуваха отвсякъде. Продавачи бутаха магаретата със самари, крещейки, за да предупредят, че минават.

На няколко улици имаше истински дюкянчета, понякога жертвеници за пустинните богове или за великата майка Кибела. Пепелта в тях беше студена. Отдавна никой не беше оставял дарове в нащърбените бронзови купи. Боговете се бяха отвърнали от това място, изоставяйки бедняците още по-безсилни и многострадални.

Зиновия никога не беше виждала нещо подобно, тя, която вече живееше само в дворци или военни палатки. Емеса беше огромен град, четири пъти по-многолюден от Палмира. Бяха я уверили, че трябва да пресече този ужасен квартал, за да стигне до къщата на християните. Такъв беше техният и на странния им бог вкус – да обичат бедността и страданието на хората. Сега тя се страхуваше да не се изгуби.

Превръзката, която й беше направила Ашему, засега издържаше, но болката от раната й се засилваше въпреки отварите. В продължение на три дни тя беше стояла неподвижно, набирайки сили за този момент. Но ако трябваше да скита още дълго из тази клоака, рискуваше да се строполи отново, изтъркулвайки се в тинята, от която никой нямаше да я извади.

Тя трябваше да издържи, да намери къщата, където твърдяха, че царува Шаваад като уважаван и почитан господар, сякаш беше самият господ.

* * *

Без нищо да предвещава промяната, тя изведнъж излезе на малко проветриво и застлано с плочи площадче. Светлината проникваше там на талази и сухият северен вятър отнасяше зловонието с въртеливо движение. Белотата на стените, които ограждаха къщите, я смая. Тук всичко изглеждаше чисто и в добро състояние.

За да си поеме дъх и да успокои туптенето на сърцето си, тя се подпря на стълб, на който бяха завързани магарета. На площада имаше много народ, жени и деца най-вече. Обратно на врявата по улиците, през които току-що беше преминала, всичко тук изглеждаше спокойно и тихо. Старици, седнали на каручка, я погледнаха бегло и равнодушно, преди да се взрат отново омагьосано в навалицата от деца от другата страна на площада.

Други жени и деца излизаха на площадчето. Всички бяха облечени бедно и се спираха мълчаливо. Много от тях, сега Зиновия си даваше сметка за това, изглеждаха болни, някои не бяха в състояние да стоят прави. Тя се замисли за дарбата на Шаваад. Тази дарба да лекува, която притежаваше открай време, още откак бяха деца в пустинята Турук ал-Лааб.

Тя разбра, че го беше намерила. Шаваад трябваше да бъде там, сред тази тълпа, която очакваше чудото на неговата дарба. Каква ирония! Дали той щеше да си помисли, че и тя като другите е дошла, за да я лекува?

Тиха песен прекъсна мислите й. До нея, като ехо, старите жени произнесоха кратка дума, която тя не разбра.

Нямаше повече смелост да чака. Промъквайки се от една до друга група, тя пресече площада. Сега страхът спираше дъха й повече от болката.

Всички тези дни, преди да вземе решението да се измъкне скришом от двореца, тя не беше успяла да се пребори с ужаса, който беше изпитала при вида на лицето на Шаваад. Събуждайки се от припадъка си, тя беше открила образа непокътнат в паметта си. Не беше останало нищо от неговата красота, дори погледа. Сякаш боговете бяха разтопили плътта и формите, за да не прилича вече на човек. Тя се страхуваше повече от всичко да се изправи отново срещу това лице.

Но би умряла, ако се отвърне!

Тя трябваше да му каже онова, което никога не беше му казвала. Трябваше, въпреки и противно на всичко.

Онова, което откри, докато се приближаваше, я учуди, но не така, както очакваше.

Децата, прави, заобикаляха трима седнали на дървени столчета мъже. От лицето на Шаваад се виждаха само незасегнатите му око, слепоочие и буза. Снежнобял воал прикриваше всичко останало, дори устата му. Ръката му развяваше леко руло папирус. Неговият глас, малко приглушен от дебелината на воала, беше толкова нежен и спокоен, какъвто Зиновия никога не го беше чувала.

— Имало един човек, изпратен от Господ – разказваше той. – Наричали го Старейшината. Името му било Йоан. Той дошъл при нас, за да покаже колко силна е светлината. Той, този Йоан, не бил светлина като Христос, нашия Господар. Но той казвал на всички: „Аз видях божията светлина. Тя е единствената истинска светлина. Идвайки на този свят, тя е осветила всеки човек. Светът е бил създаден от нея.” И когато слушали този Йоан, само от звука на гласа му били сигурни, че думите му са истина…

Децата следяха с изключително внимание историята, която Шаваад разказваше. Когато той млъкна, едното от тях попита:

— Твоят Господар Христос не е ли завиждал за цялата тази светлина? Защото той също е бог.

Двамата мъже до Шаваад прихнаха. Шаваад не помръдна.

— Не, Исус Христос не е завиждал. Защо е трябвало да го прави? Светлината била неговият баща и той също бил целият светлина. Той бил тялом човек, а иначе – светлина.

Настана тишина. Децата стояха объркани, със смръщени вежди, напрягайки се да разберат тези думи.

— Как е възможно това? – попита накрая едно по-голямо момиченце. – Онези, които казват, че слънцето е бог, те никога не са го видели като човек. Като бик, да. Дори като златен бик. Но не като човек. Не, не е възможно. Боговете не са хора. А и те не могат да бъдат само светлина.

Шаваад и съратниците му скръстиха ръцете си на гърдите, шепнейки думи, които никой не чу. После гласът на Шаваад прозвуча леко развеселен.

— Забрави онова, което говорят за слънцето, моето дете. Това са само измислици и лъжи на римляните. Божията светлина няма нищо общо с тези глупости.

— Обаче слънцето може да се види – заинати се момиченцето. – Светлината, за която ти говориш, ако не е на слънцето, къде мога да я видя?

— Ти ще я видиш! Ако ми се довериш, ще я видиш скоро, в своето сърце. Забрави какво са ти разказвали. Повярвай ми, тези истории не са по-важни от мухите, които в момента летят над носа ти!

Някои деца се засмяха. Шаваад направи пауза. Зиновия, като децата, като всички, които го слушаха, долови силата и авторитета, които се излъчваха от него. Той не мълчеше в очакване на въпрос, а за да обмислят думите му.

— Забравете онова, което са ви казвали за боговете – подхвана отново той, обръщайки се към всички. – Това са долни лъжи. Лъжи на римляните и лъжи на онези, които отнемат хляба от устата ви. Има само един Бог: това е Всевишният, бащата на Христос. Това е светлината, която е в този и в другия свят. Господ не иска от вас нито дарове, нито слабост. Той ви обича и ви желае доброто. Той е изпратил при нас Исус, своя син, за да поеме той в своето тяло вашия глад и вашата жажда и за да може да се отвори за вас раят на неговия баща, Господ Бог. Ето защо римляните го приковаха на кръста на страданието, както приковават вас в нищетата.

Той отново направи пауза, впечатлявайки децата със силата на гласа си. После стана и протегна ръце.

— Стига за днес. Ще ви разкажа още истории утре. Сега да се помолим заедно, защото аз трябва да лекувам жените и децата със светлината на нашия Всемогъщ Господ.

Присъединявайки гласа си към този на другарите си и към чистите гласчета на децата, той издекламира:

— Ела и ни виж, учителю Христос. Мъртви, ние се нуждаем от живот, овце, трябва ни пастир. Заведи ни на паша, нас децата, като овцете. Да, учителю, накарай ни да се заситим с твоята светлина и твоята справедливост.

— Амин! Амин! – извикаха децата, преди да се пръснат със смях по площада.

Зиновия чу зад себе си да повтарят тази дума, която сподвижниците на нейния любим толкова обичаха.

Шаваад се обърна, отдалечи се към стената на вила, чиято голяма врата беше отворена и където го чакаха християни в бели тоги.

Преди да стигне дотам, към него се хвърлиха жени, размахващи новородените си деца. Всички го наричаха с името, което беше казал пред Всепрославения:

— Симон! Симон!

Съратниците му ги отблъснаха грубо.

— По-късно! По-късно… На всяка ще й дойде редът!

Шаваад, без изобщо да погледне назад, влезе в къщата.

Без да отгатне или да предусети нейното присъствие.

Зиновия остана за миг изгубена насред блъсканицата. Тя си беше мислила за тяхната среща, за учудването му, когато я види пред себе си. За онова, което трябваше да му каже. Но не беше си представяла всичките тези хора.

Прииска й се да се отдалечи. Тя нямаше нищо общо с тази нещастна тълпа.

В действителност беше мислила само за Шаваад. За момчето, което я беше спасило от езерото, където се беше родила. За мъжа, който я беше отблъснал в Дура Еуропос. Тя нищо не знаеше за този християнин, който се казваше Симон. Дори не знаеше как беше оживял, след като беше хвърлен в огъня и носеше ужасния белег от него.

Тя мислеше, че той няма да иска да я слуша. Не беше ли казал пред нея и пред Всепрославения, че според неговия Господ тя беше изтъкана от грехове и лъжи? Беше достатъчно да го види човек, така, както го беше видяла преди малко пред децата, за да разбере, че той беше самата непримиримост.

Сега я блъскаха, за да се наредят на опашката пред вратата. Болката я накара да потръпне. Тя не можа, а и не поиска да се бори. Оказа се настанена между млада жена с подута ръка – възморава и зле овързана с парцали, и старица, чиито очи представляваха вече само едни млечнобели топчета.

Умората, слабостта, тъгата взеха връх над нея. Вече не беше Зиновия, палмирска царица и деспойна. Тя беше тук, като другите, една болна. Нейната рана не беше нанесена по време на важна битка срещу персите. Тя идваше от една нощ в Дура Еуропос. Причината за нея беше Шаваад. Само той можеше да бъде лек за нея.

* * *

Той седеше на една пейка в двора пред покритата галерия с колони, която заобикаляше къщата. Вече нямаше воал, който да прикрива обезобразеното му лице, и жестовете му всеки път бяха едни и същи.

След като изслушаше оплакванията и обясненията с наклонена глава, без да помръдне и без да прояви каквото и да било вълнение, здравият му клепач се притваряше. Той оставаше за кратко неподвижен. Сякаш спеше. Това плашеше и притесняваше жените пред него. Те млъкваха и също не смееха да мръднат.

После той вдигаше ръце. С широко, въртеливо движение докосваше нараненото дете, ръка, крак или корем. Това приличаше на малко бавна милувка. Накрая дланите му прилепваха върху местонахождението на болката.

Детето, което миг по-рано плачеше или стенеше, млъкваше. Жените започваха да потръпват, дишайки шумно. Някои се разплакваха, хапейки устните си. Други се разтреперваха, сякаш обхванати от треска, но бързо се успокояваха.

Симон дръпна дланите си от двугодишно дете, което не беше спряло да пищи. То млъкна с учуден поглед. Огледа по същия начин тълпата и накрая майка си. И започна да се смее. Майката се строполи на земята и се наложи съратниците на Симон да дойдат и да я вдигнат.

Около Зиновия се разнесоха радостни викове. Много жени паднаха на колене. Симон извика със силен и твърд глас:

— Станете! На колене се пада само пред Господ Бог!

Това продължи. Като всеки път се повтаряше със същото вълнение, със същото напрежение. Права от часове, Зиновия усещаше как силите й я напускат. Обземаше я и съмнението дали присъствието й тук е безопасно. Както и някакъв срам. При все това, тя не можеше да откъсне поглед от ръцете и дори от лицето на Симон.

Започна да привиква както всички около нея с ужасяващите му белези.

Обаче острата болка се връщаше в гърдите й. Слепоочията й пулсираха, главата й бучеше. Превръзката отново беше окървавена. Изведнъж тя си даде сметка, че краката й повече не могат да я държат. Нямаше да може да излезе от двора на християнската къща.

Тя сграбчи, без да иска, рамото на сляпата стара жена, която беше пред нея. Старицата се обърна, залитайки под нейната тежест. Засрамена, Зиновия дръпна ръката си, строполи се, викайки от болка, с широко отворени очи. Виждаше суматохата около себе си. И там, долу, съратниците на Симон, които вече приближаваха към нея.

≈ 15 ≈

РИМ

Пулиний беше предоставил къщата си за погребението на Юлия Корделия.

Тялото, измито и парфюмирано от гробарите още след като издъхна, беше изложено в атриума върху смъртно ложе. Подпорите носеха златните дискове на Непобедимия Бог Слънце. Балдахин от кафява коприна със сребърни пискюли беше опънат над парфюмирания труп на великата жрица.

Когато обявиха смъртта, разлепиха клонки червена ела на вратите към улицата. За учудване на Клавдия и Аврелиан, бяха дошли повече гости, отколкото те очакваха.

Към приятелите и длъжниците на Пулиний се бяха прибавили петдесетина сенатори, подтиквани колкото от любопитството, толкова и от желанието да се харесат. Поводът да бъдат видени от главния военачалник и първия секретар беше прекалено добър, за да не бъде използван. Занапред щяха да шепнат тези две имена веднага след произнасянето на името на Галиен Цезар, като противоотрова. Времената бяха доста несигурни, а тътенът от вътрешността на Рим прекалено силен, за да можеше някой да си позволи да бъде непредпазлив.

Съпровождани от оплаквачки и музиканти, които не жалеха усилията си, присъстващите се нижеха бавно покрай лицето на Юлия Корделия. Докато оракулите от храма на Непобедимия Бог Слънце възхваляваха името на великата жрица от Сирмиум, срещу доста щедро възнаграждение, разбира се, всички можеха да видят спокойните и хармонични черти на лицето на Юлия Корделия. Дори мъртва, тя съхраняваше част от красотата си.

Посъветван от Пулиний, Аврелиан се беше погрижил да се направят големи дарове на храма на Кибела, обожаваната Велика майка на империята. Трябваше да даде и жертвоприношение на Митра в пещерата на Палатинския хълм.

Рангът му на пратеник на Хелиос, втори по авторитет в ордена на вярващите в Митра, беше достатъчен, за да бъде тази церемония най-внушителната, на която римската пещера храм беше ставала свидетел от доста време насам. Присъстваха всички известни последователи на великия бог, които живееха в столицата. Същите дойдоха след това да се възхитят и на восъчното лице на Юлия Корделия.

Накрая, на осмия ден, робите запалиха факлите още на разсъмване.

Дори да имаше силно слънце, пак щяха да ги запалят. Но този ден небето беше надвиснало толкова ниско, сякаш скърбеше заедно с присъстващите. Ръмеше, а неприятният вятър вледеняваше всичко. Пламъците на факлите хвърляха сенки по стените и земята, все едно Харон* разпростираше водите на Стикс** под краката на живите. Слънцето показваше тъгата си, превръщайки се в безцветна пепел, подобна на онази, в която скоро щеше да се превърне Юлия Корделия – тя, която толкова дълго и толкова силно го беше боготворила.

[* Харон – в древногръцката митология това е лодкарят, който прекарва душите на мъртвите през реките Стикс и Ахерон в подземното царство на Хадес, ако те имат монета, с която да му платят. – Б.р.]

[** Стикс – реката на омразата в древногръцката митология, която разделя земята от подземното царство. – Б.р.]

* * *

Гробарите извадиха трупа от тържественото ложе, за да го поставят върху носилката от розмарин и мирта. Робите от къщата на Пулиний, както и тези на Аврелиан и Клавдия, я заобиколиха, оставяйки на слугините на Юлия Корделия привилегията да поставят ръцете си върху тялото на своята мъртва господарка.

Флейтисти и тромпетисти подхванаха първите ноти. Бавна, дразнеща и безкрайно повтаряща се монотонна песен, която действаше на нервите.

Те застанаха начело на шествието, което излезе от красивата вила на Пулиний. След тях вървяха оплаквачките, всички облечени в черно, с намазани с пепел и креда лица. Щом носилката на Юлия Корделия потегли, те започнаха да вият, удряйки се в гърдите, скубейки разчорлените си коси.

Древен закон даваше право само сенатските едили* да се придвижват из града с колесници. И така, Аврелиан, Аелкан и Максим трябваше да седнат в колесница, карана лично от Пулиний.

[* Длъжностно лице в древен Рим. – Б.пр.]

Това не беше лесно. Впрягът беше великолепен със своите четири вола, чиито рога, намазани със серей* и сажди, крепяха златни дискове, както и дъгите на лира. Обаче замислената да минава между камъните скъпоценна украса на осите му се оказваше доста неудобна при тротоарите.

[* Секрет от кожата на животно. – Б.пр.]

Следваше ги доста по-скромната колесница с две колела, където се бяха настанили Клавдия и Улпия, облечени като другите – в кафяви или черни туники.

Улпия, може би по настояване на Аврелиан, си беше сложила креда на лицето, но се беше престарала. Устните й, намазани с червена помада, и очите, подчертани с черно, й придаваха окончателно онзи объркан вид, който дразнеше Клавдия от зазоряване.

Преди малко тя беше показала учудването си от този прекалено силен грим. Улпия, която с всеки изминал ден проявяваше все по-малко уважение и кротост, я беше изгледала пренебрежително, със зяпнала иронично червена уста.

— Защо прекалено? – подигра се тя. – Забрави ли онова, което Юлия Корделия направи за мен в сирмиумския храм? Тогава, когато беше толкова болна? Аз, моя сестро Клавдия, никога няма да го забравя. Впрочем не ми ли показа самата ти свойствата на прекаленото?

Тъй като Клавдия направи гримаса, тонът на Улпия стана злобен:

— Аз не съм като теб, Клавдия. Сърцето ми не е студено. О, не! Аз, нежната Улпия, показвам открито всички пориви на душата си.

Това беше смаяло и едновременно поразило Клавдия. Улпия наистина ли полудяваше? Или и тя се беше увлякла по критиките към Клавдия, които от няколко дни не секваха в къщата.

Аелкан се беше оплакал горчиво, че дъщерята не беше присъствала на смъртта на майка си. Обида, нанесена на Юлия Корделия в последния момент, която не може да бъде поправена. Не знаеше ли Клавдия, че мъртвите трябва да запазят присъствието на своите потомци в очите си, за да се изправят срещу сенките на Харон?

Разбира се, че го знаеше. Но тя предпочиташе морските битки. И боговете знаеха какво още.

Защото първият секретар Пулиний, който имаше своите шпионски мрежи, беше пратил да я намерят там без особена дискретност. Така всеки можеше да прецени колко безчувствено е сърцето й дори в момента, когато тя трябваше да отдаде своя най-свещен дълг!

Аелкан беше намекнал, че винаги е било така. Дъщерята никога не се е подчинявала на майката. Впрочем имаше ли тя изобщо сърце и душа?

Аврелиан, и това беше забележително, не я беше защитил.

Това трябва да е било достатъчно за Улпия, за да възбуди още повече злобата й. И лудостта й, която, съвсем очевидно, времето не усмиряваше.

Клавдия видя как минувачите се отдръпват с уважение пред тяхната дълга процесия. Може би Аелкан не греши. Може би тя беше лишена от сърце и душа. Всъщност и Максим казваше точно това. А Аврелиан сигурно също го мислеше. Макар че никога не я беше упреквал. Защото знаеше. Той беше направен от същата плът и се отличаваше със същата липса на чувствителност.

Нито сърце, нито душа, не. Воля и сила, да.

И какво?

Откога августейшите стигаха до своя триумф със сърце, изпълнено с чувства, и с красива душа?

* * *

Беше нужен половин ден, за да стигне бавното шествие до града на гробниците покрай Виа Апия* на юг от Рим.

[* Най-важният път в древен Рим, който води до Бриндизи. Чрез пристанището на този град империята се свързвала с Гърция, Египет и Мала Азия. – Б.р.]

Наложи им се да пресекат хълма Опий, да заобиколят невъзможното движение около Колизеума. По улици, които бяха толкова тесни, че впряговете едва се промушваха, те преминаха през акведукта Магнум под арката на Долабела. Едва там започваше широката алея на Виа Нове. При термите на Септимий Север тя се превръщаше в път, от двете страни, на който имаше градини с цветя, зеленчуци и кичести овошки. Черешите, на които можеше да се любува човек там, бяха потомци на дърветата, донесени от Азия по времето на републиката преди три века.

Най-после, след шестнайсет дълги милиарии, започна градът на покойниците.

Великите и по-средна ръка римски семейства бяха построили тук жилища, които понякога бяха по-разкошни от тези на живите. На това място човек можеше да се възхити на невероятния талант на архитектите и скулпторите. Огромни мавзолеи, пантеони по подобие на етруските, фалшиви пирамиди, населени с мраморни герои гробници. Коне, кучета или чудовища от гранит, високи кули или спираловидни колонади – имаше всичко.

Тъй като нямаше роднини в Рим, Аврелиан беше придобил за няколко дни скромен кръгообразен мавзолей, обграден от гръцка колонада. Постройката беше доста изящна. Близостта до отдавна построени гробници й придаваше задоволително обаяние, което скоро, след като приключеха работата по разширяването му, щеше да стане видимо за всички.

Кладата, върху която трябваше да изгори тялото на Юлия Корделия, беше готова. Бронзовият саркофаг на кремацията почиваше върху плътен слой цветни листенца.

Положиха там мъртвата под съпровода на музика, викове на оплаквачки и в присъствието на няколко мима. Когато пламъците пораснаха, гостите запяха погребалните песнопения. Песента на мъртвите, преминаващи през мрачния Стикс, беше доста смразяваща и пътниците по Виа Апия спираха, докато тя траеше.

Когато наближи нощта, на светлината от жаравата започна угощението. Пулиний се приближи със сериозна физиономия до Аврелиан.

— Ела с мен за малко. Онзи, когото очаквахме, дойде.

Те се отправиха към мавзолея, сякаш отиваха да проверят украсата му за последен път.

Облечен с траурно наметало, подобно на онези, които носеха гостите, мъж, висок колкото Аврелиан, стоеше в сянката на една колонада. Къса брада покриваше бузите му, оставяйки странно голи брадичката и устата му. Това беше последната модна приумица на Галиен.

Той се удари с юмрук по гърдите за легионерски поздрав.

— Аве, главен военачалник. Казвам се Силвий Калисте. Легат съм на XXII легион „Примигения” и верен привърженик на Галиен Цезар, както ти беше на Валериан Август.

Тонът му беше груб, но нелишен от необходимата доза уважение. Аврелиан отговори също толкова сухо:

— Не говори в минало време за августейшия, легат. Не тласкай в преддверията на рая онези, които още живеят с нас. Особено, ако се касае за твоя император. Иначе ще трябва да тръгнеш преди него по Стикс, Калисте.

Тайният пратеник на Галиен се поколеба, погледна Пулиний, който остана невъзмутим.

— Извини ме, военачалник. Имаш право. Не е моя работа да изразявам мнение.

Той мушна ръка под наметалото си и измъкна оттам кожен калъф.

— Цезар иска да прочетеш това писмо и да положиш името си, ако си съгласен с него.

— Ти знаеш какво съдържа то, предполагам? – попита Аврелиан, без да го вземе.

Легатът отново се поколеба. Този път Пулиний го насърчи с едно движение.

— Писано е с моята ръка, под диктовката на цезаря – призна той.

— Слушам те.

— Цезар ти предлага да се помирите.

— Ние не сме ли помирени? – учуди се Аврелиан.

— Цезар се кълне в Юпитер и Митра, че той не е в основата на оскърблението, което ти нанесоха в Никополис.

— Това не е оскърбление, легат, а опит за убийство.

— Галиен Цезар знае колко си известен сред дунавските легиони – задекламира упорито Калисте. – Той е добре запознат с твоите победи и…

— Аз съм известен не само сред дунавските легиони, легат! – прекъсна го грубо Аврелиан. – А и там, където цезарят е доста непознат. Ако си дошъл до тук само заради тези баналности, Калисте, било е напразно. Губиш времето ми, докато тленните останки на майка ми ме чакат.

Калисте стисна зъби и потърси още веднъж помощ от Пулиний, но напразно. За момент му се прииска да възрази рязко, но погледът на Аврелиан натежа.

Доста командири му бяха говорили за сините ириси на главния военачалник. Очи, които бяха съпроводили в смъртта повече врагове, отколкото могат да бъдат преброени. Поглед, който оставяше вкус на студ и небитие повече от церемонията, която се провеждаше от другата страна на мавзолея.

Калисте заяви глухо:

— Желанието на Галиен Цезар не е да се опълчва срещу теб, главен военачалник. Ти трябва да вземеш предвид колко гибелно би било за империята да вдигнеш легионите си срещу него. Цезарят познава силата ти, но не пренебрегва и своята.

— Което го кара силно да желае моята благосклонност.

— Цезарят иска от теб да го подкрепиш в сената. Рим трябва да ви види помирени. И да разбере, че поход срещу персите за освобождаването на августейшия ще бъде безумие, когато варварите правят набези по нашите граници от Рейн до долна Мизия. Палмирският цар, Всепрославения Оденат е верен на цезаря. Той вече е тръгнал на поход срещу Шапур… Ако ти кажеш това пред сенаторите, ще ти повярват.

Аврелиан се усмихна саркастично. Очевидно Пулиний беше довел до знанието на Галиен условията за неговата капитулация.

— Каква е цената на моята помощ?

— Командването на цялата кавалерия на империята. Най-високата длъжност, която той би могъл да ти даде, военачалник.

Изненадата накара Аврелиан да подсвирне леко. Пулиний повдигна развеселен вежда.

Аврелиан протегна ръка.

— Дай ми това писмо, легат. Цезарят ще узнае решението ми преди средата на следващия месец.

≈ 16 ≈

ЕМЕСА

Християните я бяха сложили да легне върху тясна постеля в малка сводеста стая. Дали й бяха да пие студена вода, без да й задават въпроси. Един от тях само беше обявил:

— Можеш да си почиваш тук спокойно. Брат Симон ще дойде да се погрижи за теб, щом може. Оттогава тя чакаше.

Заобикалящите я стени бяха украсени с фрески. Срещу нея картините изобразяваха сцени на лекуване, хванати за ръце деца, заобиколили болни. Отстрани, мъже и жени, приличащи на бели блестящи птици отлитаха към небето. От срещуположната стена я гледаше лице на брадат мъж, със златен диск на главата, носещ овца на раменете си.

Затворената с полудръпната завеса стая водеше към друга, по-широка, където Зиновия различи формите на басейн. Всичко беше много чисто, светло, тъканите и предметите бяха разкошни. Ако не беше преминала през прокажените квартали на долния град, тя щеше да си помисли, че е в дворец. Къща, където беше приятно да се насладиш на тишина, спокойствие и блажена почивка.

Болката се връщаше отново. Тя понечи да се изправи. Не можеше да посрещне Шаваад така. Но при първото движение, дъхът й отново спря и тя разбра, че няма да има сила да стане.

Долови шума от отваряне на врата и влаченето на сандали по камъните. Позна, че той идва.

Той отново беше прикрил лицето си. Приближи се, но спря на няколко крачки от постелята й. Тя се изправи, доколкото можа.

— Шаваад…

С вдигната ръка той я прекъсна веднага.

— Моето име е Симон. Симон, роб на Господ Исус Христос. Ако искаш да се обръщаш към мен, не използвай друго име.

Тя млъкна. Той потвърди с леко кимване, което раздвижи воала му.

— Наистина ми се стори, че те познах.

На нея й се стори, че открива подигравка или ирония в гласа му. Трудно можеше да бъде сигурна. Малкото, което различаваше от лицето му, оставаше безизразно.

Тя падна отново по гръб, задъхана.

— Искаха да ме накарат да повярвам, че си мъртъв – прошепна тя.

Той не обърна внимание на думите й, приближи се и отбеляза:

— И така, твоят корем вече не е голям? Да не би да си родила?

Тя отново не разбра дали той говореше сериозно.

— Аз не бях бременна, когато ме видя с Всепрославения. Изпълних обещанието си. Никой мъж не ме е докосвал, дори моят съпруг.

— Значи лъжеш хората около теб? Народът на царица Зиновия?

Той поклати глава. Ъгълчето на устата му, пощадено от огъня, се изкриви в ужасна гримаса.

— Ти и твоят съпруг живеете в лъжа. Както и всички римляни.

Тя трябваше да възрази. Нали той беше единственият, който можеше да разбере? Който знаеше от къде тръгна лъжата? Но тя запази мълчание. Затвори клепачи, отгатвайки, че лицето й почервенява от срам.

Гласът на Шаваад-Симон стана по-неприязнен.

— Тогава, щом не страдаш от скорошно раждане, значи е от раната?

— Ти знаеш? Ти знаеш за моята рана?

— Християните знаят всичко, което става в Римската империя – изрече той презрително. – Ние имаме братя навсякъде и пътуваме много. Бог е над света, не е затворен в някой храм.

Докато говореше, той беше вдигнал ръцете си над нея, правейки едва доловимото движение, което тя го беше видяла да извършва с другите болни.

— Сега замълчи! – заповяда той. – Дошла си да те лекувам, ще те лекувам.

— Не, не. Лъжеш се. Не съм дошла за това. Аз исках…

Тя се препъна в думите. Той самият се поколеба, спря да се движи. С рязък жест разбули главата си.

— За да ме видиш по-добре, може би? – каза през зъби той. – За да изпиташ съжаление към мен? Тогава гледай, но без съжаление, защото аз не съм за оплакване. Бог ме спаси. Той направи от мен този, който трябваше да бъда.

Това беше по-силно от нея. Тя се изправи, протегна ръка към обезобразената буза. Сълзите бликнаха. Тя почти не забеляза как той отстъпи неволно назад.

— Как е възможно това? Шаваад, Шаваад! Как е възможно това? – изстена тя.

— Моето име е Симон!

— О, защо са ти направили това!

— Не си ли достатъчно римлянка, за да го знаеш? Не си ли виждала никога изтезанията, на които подлагат нашите братя? Валериан, тази Голяма змия, се опи от нашето страдание. Мъченичеството на християните беше всекидневното му удоволствие…

Симон спря, изпълнен с омраза.

— Сега е негов ред да научи що е болка, Господ го наказва и стократно отмъщава за нас! Всеки изминал ден Шапур тъпче римския Август. Неговият ад на земята още не е толкова страшен в сравнение с онова, което го очаква, когато се представи пред Всемогъщия Господ.

Променената му уста беше побеляла от ярост.

— Но ти – заекна тя, – как така не си умрял?

Екзалтираният поглед на Симон блесна.

— По неизменната божия воля! И защото римляните бяха достатъчно глупави, за да наложат на моите братя допълнителното наказание те самите да изградят кладата ми. Те я построиха върху кладенец. Достатъчно беше да имам силата да понеса за малко пламъците, докато успея да прегазя жаравата и да чакам в кладенчовата вода за помощ. Господ не ме изостави по време на това изпитание. Той го превърна в радост.

— Тогава твоите крака, твоите стъпала са обгорели също…

С развеселена усмивка Симон повдигна тогата си. Достатъчно, за да може тя да съзре черната и разтопена кожа на прасците му. На места тя като че още беше намазана със сажди.

Сълзите се стекоха по лицето на Зиновия. Той се подигра:

— Ти плачеш? Ти, която наричат Алат, червената богиня? Ти, която си нанесла много по-лоши рани по бойни полета? Ти, която убиваш с усмивка, както говорят в пустинята?

— Ти беше толкова красив – прошепна тя, без да я е грижа за насмешливия тон, с който той й говореше. – О, любов моя, ти беше толкова красив!

Той се вцепени.