Целуната от сянката

Глава 12

Ако ме бяха попитали преди шест месеца, щях да кажа, че няма начин да се зарадвам, ако се натъкна на Мия Риналди в кралския двор. Тя е с една година по-малка от мен и имаше зъб на мен и Лиса още от първи курс — злобата й бе толкова голяма, че Мия доста вгорчи живота ни. Много се постара. Слуховете, трескаво разпространявани от Джеси и Ралф за мен, до голяма степен бяха резултат тъкмо от нейните ревностни усилия.

Но после Мия замина с нас за Споукан и беше пленена от стригоите. И също както при Кристиан и Еди, това промени всичко за нея. Тя преживя същите ужаси като нас. Всъщност тя бе единствената от приятелите ми, която бе свидетел на смъртта на Мейсън и как аз убих двамата стригои. Дори ми спаси живота, като използва магия с елемента вода, за да удави временно единия от стригоите. В големия спор на мороите за това, дали да се научат да се сражават редом с пазителите, тя беше твърдо на страната на желаещите да се борят.

Не бях виждала Мия почти от месец, по-точно от погребението на Мейсън. Сега, докато я оглеждах, имах чувството, че е изтекла цяла година. Винаги съм гледала на Мия като на порцеланова кукла. Беше по-ниска в сравнение с повечето морои и изглеждаше много по-млада с по детински кръглото си лице. Това впечатление донякъде се подсилваше от факта, че носеше косата си накъдрена в безупречно подредени букли. Но днес тя явно не си бе дала този труд. Естествено вълнистата й златисто руса коса беше прибрана на опашка. Не носеше дори грим, а тенът на лицето й подсказваше, че е прекарала доста време на открито. Кожата й бе позагрубяла от вятъра и беше леко загоряла — нещо почти нечувано за мороите при тяхната непоносимост към слънчевата светлина. За пръв път наистина приличаше на своите връстнички. Засмя се, като ме видя толкова шокирана.

— Хайде, не е минало толкова много време. Имаш вид, сякаш не ме познаваш.

— Действително едва те познах. — Прегърнахме се и отново ми се стори невероятно, че някога тя бе заговорничела как да съсипе живота ми. Или че за отплата аз й бях счупила носа. — Какво правиш тук?

Тя посочи с кимване към вратата.

— Тъкмо излизахме. Ще ти обясня всичко.

Отидохме в съседната сграда. Не приличаше на търговски център или нещо подобно, но тук имаше магазини и всичко останало, от което мороите, които работеха в двора, или посетителите имаха нужда — няколко ресторанта, магазинчета и офиси, предлагащи всякакви услуги. Имаше и кафене и тъкмо там ни заведе Мия.

Кафенето изглеждаше съвсем обикновено, но аз рядко посещавах подобни заведения. Да седя на такова място с приятели, без да се тревожа за училището… беше велико. Напомни ми за времето, когато двете с Лиса живеехме сами, без никакъв надзор, когато животът ни се свеждаше само до училището и неговите правила.

— Баща ми сега работи в двореца — каза ни Мия. — Затова и аз вече живея тук.

Децата на мороите рядко остават да живеят с родителите си, защото те обикновено изпращаха потомците си на места като Академията „Св. Владимир“, където да растат и да се възпитават в безопасност.

— А какво стана с училището? — попитах я аз.

— Тук няма много деца, но все се намират. Повечето са на богати родители и имат частни учители. Баща ми задейства част от връзките си и уреди да изучавам различните предмети заедно с тях. Така че уча приблизително същото, само че по друг начин. Наистина е много готино. По-малко време съм с учителите, но пък имам повече домашни.

— Сигурно правиш и други неща — отбеляза Еди, — освен ако часовете ти не са на открито. — Явно и той бе забелязал същото като мен — достатъчно бе само да се погледнат ръцете й, докато държеше чашата си с кафе с мляко, за да се забележат мазолите по тях.

Мия размърда пръстите си.

— Тук се сприятелих с неколцина от пазителите. Те ме научиха на някои неща.

— Това е рисковано — заяви Кристиан, макар че всъщност в гласа му прозвуча нотка на одобрение. — Все още се води спор за това, дали мороите трябва да се сражават.

— Искаш да кажеш за това, дали мороите да използват магията при схватка със стригоите — поправи го тя. — Точно това е, което най-силно се оспорва. Никой всъщност не обсъжда въпроса дали мороите да участват в ръкопашни схватки.

— Напротив, и това правят — възразих аз. — Просто в момента е засенчен от дебатите около магиите.

— Но не е забранено да се тренира — отсече тя твърдо. — И докато е така, аз ще продължавам да се подготвям. Мислиш ли, че при всичките тези събития и срещи, които се провеждат тук, някой обръща внимание на това какво правят такива като мен?

Семейството на Мия, освен че не беше с кралски произход, беше от съвсем нисшите класи — не че имаше нещо лошо в това, но тя продължаваше да страда заради обстоятелствата около произхода си.

Въпреки всичко, за мен тази среща беше много приятна. Мия изглеждаше по-щастлива и по-откровена от всякога досега, откакто я познавах. Имаше вид на… свободна личност. Кристиан изрази на глас мислите ми, преди аз да го сторя.

— Променила си се — отбеляза той.

— Всички сме се променили — поправи го Мия. — Особено ти, Роуз. Макар че не мога ясно да го обясня.

— Нямаше начин петимата да не се променим — изтъкна Кристиан. И само след миг побърза да се коригира: — Четиримата.

Всички се умълчахме, потиснати от спомените за Мейсън. Присъствието на Кристиан, Еди и Мия пробуди скръбта в мен, която винаги се опитвах да прикрия. Видях по лицата им, че и те непрекъснато водят същата битка.

Накрая разговорът ни се отклони към това какво се случва тук и в Академията. Но аз продължавах да си мисля за думите на Мия, че съм се променила повече от останалите. Глождеше ме мисълта как напоследък постоянно губех самоконтрол, как през половината от времето постъпките и чувствата ми сякаш не бяха мои. Докато си седяхме там, ми се струваше, че сега Мия се ръководеше само от своите положителни качества, докато аз — само от отрицателните. Разговорите с Ейдриън все още отекваха в съзнанието ми, напомняйки ми, че може би притежавам много тъмна, дори напълно черна аура.

Може би мислите ми за него го бяха призовали по някакъв неведом за мен начин, но двамата с Лиса накрая се присъединиха към нас. Вероятно техният бар се намираше в същата сграда. Аз бях блокирала връзката си с нея и не бях обърнала внимание. Слава богу, Ейдриън не бе успял да я напие, макар че Лиса се бе съгласила на две питиета. През връзката ни долових лекото й смущение и старанието й да го прикрие.

Лиса остана много изненадана, като ни видя седнали заедно с Мия, но я поздрави топло и с радост се присъедини към нас. Вече бях слушала по-голяма част от темите, за които пак заговориха, затова останах мълчалива и отпивах от чая. За мен никакво кафе. Повечето пазители пият кафе, и то така жадно, както мороите — кръв, но аз не се докосвах до него.

— Как премина аудиенцията ти при кралицата? — попита Кристиан.

— Не беше чак толкова зле, колкото очаквах — обясни Лиса. — Но и не беше много приятна. Поне не ми се развика, нито се опита да ме унижи. Като за начало и това е нещо.

— Престани да се държиш толкова скромно — упрекна я приятелски Ейдриън, като я обгърна с ръка. — Принцеса Драгомир през цялото време беше на висота. Трябваше да я видиш с очите си. — Лиса само се засмя смутено.

— Предполагам, че не е споменала защо е решила да ни допусне на процеса — отбеляза сковано Кристиан. Не изглеждаше никак щастлив от близостта между Лиса и Ейдриън — но най-вече от ръката му, прегърнала раменете й.

Смехът на Лиса стихна, но продължаваше да се усмихва.

— Ейдриън го е уредил.

— Какво? — извикахме в един глас двамата с Кристиан.

Ейдриън, с безкрайно самодоволен вид, не проговори, като кавалерски отстъпи думата на Лиса.

— Успял е да я убеди, че е необходимо да присъстваме. Очевидно продължил да й досажда, докато накрая тя склонила.

— Не беше досаждаме, а убеждаване — поправи я Ейдриън.

Лиса отново се засмя.

С известно раздразнение си спомних собствените си думи за кралицата: А коя е тя? Просто поредната от рода Ивашков. Такива като нея с лопата да ги ринеш. И наистина беше така. Погледнах към Ейдриън.

— Колко близки роднини сте? — Отговорът веднага се появи безгласно в главата на Лиса. — Тя ти е леля.

— Пралеля. А аз съм любимият й праплеменник. Е, всъщност съм единственият й праплеменник, но не това е най-важното. Още си оставам неин любимец — обясни ми Ейдриън.

— Невероятно — промърмори Кристиан.

— И на мен така ми се струва — подкрепих го.

— Никой от вас не ме оценява достатъчно. Защо ви е толкова трудно да повярвате, че действително мога да помогна, да внеса своя принос към общото дело в тези мрачни времена? — ядоса се Ейдриън и се изправи. Опитваше се да прозвучи гневно, но самодоволната му усмивка го издаваше, че продължава да намира всичко това за много забавно. — Цигарите ми и аз излизаме навън. Поне те ми демонстрират известно уважение.

Щом той излезе, Кристиан попита Лиса с видимо недоволство:

— Къде си пиянствала с него?

— Не съм пиянствала. Изпих само две чаши — оправда се тя. — А ти откога стана толкова консервативен?

— Откакто Ейдриън те преследва с лошото си влияние.

— Стига! Той ни помогна да дойдем тук. Никой друг не беше способен да уреди това. А Ейдриън не бе длъжен, но го направи. А ти и Роуз просто си седите тук и продължавате да се държите така, все едно, че той е най-голямото зло в целия свят. — Е, точно това не беше абсолютно вярно. През повечето време седях така, сякаш бях цапардосана с нещо тежко по главата, все още прекалено зашеметена, за да реагирам.

— Да, но съм сигурен, че той не го е направил от добро сърце — промърмори Кристиан.

— Че защо иначе да го прави?

— О, да, и аз това се питам.

Очите на Лиса се разшириха от възмущение.

— Да не мислиш, че е заради мен? Мислиш си, че между мен и него има нещо, така ли?

— Ами вие си пиете заедно, заедно си практикувате магии, пак така заедно посещавате елитарните сбирки. Какво мога да си помисля?

Мия и Еди се спогледаха, сякаш изведнъж и двамата закопняха още в същия миг да се озоват някъде другаде. Аз пък се вторачих в тавана.

Гняв изригна в Лиса и през нашата връзка ме връхлетя като гореща вълна. Беше напълно вбесена, макар че яростта й всъщност нямаше много общо с Ейдриън. Повече я измъчваше мисълта, че Кристиан не й вярва. Колкото до него, аз поне не се нуждаех от някакви по-специални психически способности, за да разбера как се чувства. Той не я ревнуваше само защото се срещаше с Ейдриън. Кристиан се измъчваше от това, че Ейдриън притежаваше достатъчно влияние, за да уреди пристигането й тук, в кралския двор. Или точно както го бяха описали Джеси и Ралф: ако имаш връзки, всички врати ще се разтварят пред теб — връзки, каквито Кристиан нямаше.

С коляното си докоснах крака на Кристиан с надеждата тайно да му подскажа, че е по-разумно да спре да говори, преди да стане нещо по-лошо. Гневът на Лиса се засилваше, примесен с обзелото я съмнение дали пък наистина не се е сближила прекалено много с Ейдриън. Цялата работа беше абсурдна.

— Кристиан, за бога, не разбираш ли, че ако Ейдриън е направил това, то е било само заради мен и налудничавата му обсебеност. Преди време се похвали, че ще го уреди, но аз не му повярвах. — Обърнах се към Лиса. Трябваше да я успокоя, да разсея мрачните й чувства, които можеха да й причинят много страдания, ако излязат извън контрол. — Лис, може и да не си пияна, но трябва да си починеш и да се успокоиш, преди да водиш този разговор. Иначе рискуваш да изтърсиш нещо глупаво, също като Кристиан, а накрая аз ще се окажа тази, която, както винаги, ще трябва да се оправя с цялата бъркотия.

Май малко прекалих и очаквах някой да ми заяви, че се държа нахално. Но вместо това Лиса най-неочаквано се успокои и се усмихна на Кристиан.

— Да, определено е по-добре да поговорим по-късно. И без това днес ни се насъбраха много неща.

Той се поколеба за мит, сетне кимна.

— Да. Извинявай, че така ти се нахвърлих. — Отвърна на усмивката й и с това сложи край на разправията.

— И така — обърна се Лиса към Мия, — кажи ми сега срещна ли се тук с някоя интересна личност?

Взрях се удивено в Кристиан и Лиса, но никой от тях не ми обърна внимание. Бях прекратила караницата, ала никой не ми призна заслугата. Не чух нищо от рода: Благодаря ти, Роуз, че ни показа колко идиотски се държим. Достатъчно зле бе, че трябваше ежедневно да понасям любовните им изстъпления, без някому да му хрумне как се чувствам аз. Сега им спасих връзката, а те дори не го осъзнаха.

— Ей сега ще се върна — извиках, като прекъснах описанието на Мия за другите тийнейджъри тук. Опасявах се, че ако остана още малко с тях, ще кажа нещо, за което по-късно ще съжалявам. Или в яда си ще строша някой стол. Откъде се взе тази ярост в мен?

Излязох навън с надеждата, че глътка студен въздух ще ме успокои. Ала вместо това ме лъхна цигарен дим.

— Само не започвай пак с упреците против пушенето — предупреди ме Ейдриън. Беше се облегнал нехайно на тухлената стена на сградата. — Не беше нужно да излизаш. Знаеше, че съм тук.

— Тъкмо заради това съм тук. Е, това и защото имах чувството, че ще полудея, ако остана още една минута вътре.

Той наклони глава, за да ме погледне в лицето. Повдигна вежди.

— Не се шегуваш, нали? Какво се е случило? Само преди няколко минути изглеждаше съвсем добре.

Закрачих пред него.

— Не зная. Наистина бях добре. Но после Кристиан и Лиса започнаха този глупав спор, и то заради теб. Странна работа. Отначало се държаха като полудели, а после аз се оказах по-луда и от двамата.

— Почакай. Да не би да са се скарали заради мен?

— Да. Нали точно това ти казвам. Не ме ли слушаш?

— Хей, не се нахвърляй срещу мен. Нищо лошо не съм ги сторил.

Скръстих ръце пред гърдите си.

— Кристиан те ревнува, понеже постоянно висиш край Лиса.

— Ние само изучаваме магията с духа — оправда се Ейдриън. — Той е добре дошъл да се присъедини към нас.

— Да, но никой не е казал, че в любовта има нещо разумно. Като ви видя да се връщате заедно, Кристиан съвсем озверя. А на всичкото отгоре е вбесен, задето си използвал високопоставеното си положение, за да убедиш кралицата да покани Лиса.

— Не го направих заради нея. Направих го за всички вас, но най-вече специално заради теб.

Спрях се пред него.

— Не ти повярвах, че можеш да го направиш.

Той се ухили.

— Предполагам, че трябваше да обърнеш по-голямо внимание на семейната ми история.

— Може би. Просто си помислих…

Не довърших. Смятах, че Дмитрий ще е този, който ще уреди пристигането ни в кралския двор. Вярвах въпреки думите му, че той може да се справи с всичко. Оказа се, че наистина не е бил той.

— Какво си помисли? — подкани ме Ейдриън.

— Нищо. — С много о усилия успях да изрека: — Благодаря ти, че ни помогна.

О, мили боже! — възкликна той. — Доживях да чуя любезна дума от Роуз Хатауей. Сега мога да умра щастлив.

— Какво искаш да кажеш с това? Че обикновено съм неблагодарна кучка.

Той само ме изгледа.

— Хей! Не ме гледай толкова хладно.

— Или може би ще ми се отблагодариш с една прегръдка?

Изгледах го свирепо.

— Само една? Малка? — замоли се той.

С въздишка се приближих до него и го прегърнах. Но само с едната ръка, а другата леко отпуснах на рамото му.

— Благодаря ти, Ейдриън.

Останахме така само колкото за един удар на сърцето. Ала не усетих нищо от онова наелектризиращо разтърсване, както когато ме прегръщаше Дмитрий. Длъжна бях обаче да призная, че поне в едно Лиса имаше право: Ейдриън понякога се държеше адски дразнещо и арогантно, но наистина не беше такова гадно копеле, за каквото често го набеждавах.

Вратите се отвориха. Лиса и останалите излязоха навън. Съвсем разбираемо ни изгледаха изненадано, но в този момент въобще не ми пукаше. Освен това вероятно всички вече си мислеха, че чакам дете от Ейдриън, плод на незаконната ни любовна афера, така че какво значение имаше още една прегръдка? Дръпнах се от него.

— Тръгваме ли? — попитах ги.

Да. Мия има по-важни работи за вършене, отколкото да виси с нас — пошегува се Кристиан.

— Ей, бях обещала на баща си, че ще отида при него. Ще се видим, приятели, преди да заминете. — Тъкмо се накани да тръгне, като се спря рязко и се обърна. — Господи, съвсем забравих. — Бръкна в джоба на якето си и ми подаде един сгънат на четири лист. — Това беше едната от причините да ви потърся. Даде ми го един служител от дворцовата канцелария и ми поръча да ти го предам.

— Благодаря — кимнах, озадачена. Тя тръгна за срещата с баща си, докато ние се запътихме към стаите си.

Забавих крачка, докато отварях сгънатата бележка, учудена кой е поискат точно тук да се свърже с мен.

— От кого е? — попита Еди, като се доближи до мен.

Побързах да сгъна листа и да го пъхна в джоба си.

— От никого — отвърнах. От никого наистина.

В. Д.

Виктор Дашков.