Целуната от сянката

Глава 27

Изглежда никой от другите пазители не бе забелязал нашето отсъствие. Както бе обещано, пристигнаха още пазители и сега бяхме около петдесет. Това бе истинска армия. Приблизително толкова може би бяха и стригоите срещу нас. Тази многочисленост беше невероятна, ако се изключат старите европейски легенди за грандиозните епични битки между нашите раси. В кампуса имаше още пазители, но те оставаха там, за да защитават Академията. Много от съучениците ми също бяха призовани да дежурят, но около десетина (включително и аз) бяхме повикани да придружаваме пазителите при похода към пещерата.

Един час преди тръгването се събрахме отново, за да огледаме плана за последен път. В далечния край на пещерата имаше просторна подземна камера, където най-вероятно се намираха стригоите, за да могат да се измъкнат лесно след падането на нощта. Ние щяхме да атакуваме и двата входа на пещерата. През всеки вход щяха да навлязат по петнайсет пазители, придружавани от трима морои. Десет пазители щяха да останат край всеки вход, за да блокират опитите за бягство на стригоите. Мен ме разпределиха да наблюдавам по-отдалечения вход. Дмитрий и майка ми бяха в групите, определени първи да проникнат вътре. Отчаяно исках да бъда с тях, но знаех, че имах късмет, задето въобще ме вземаха в групата. При спасителни мисии като тази всеки боен пост е от значение.

Нашата малка армия потегли с бърз ход по дългия осем километра маршрут. Очаквахме да стигнем до целта за малко повече от един час, за да ни остане достатъчно време от деня за битката и връщането в кампуса. Не заварихме отвън пазачи на стригоите, така че успяхме да се приближим незабелязано. Обаче, след като нашите хора проникнат вътре, почти със стопроцентова сигурност можеше да се очаква, че стригоите, благодарение на превъзходния си слух, ще ги чуят и ще бъдат готови да ги нападнат.

Докато приближавахме пещерите, почти не разговаряхме. Никой не бе в настроение да говори и повечето разменени фрази бяха само за нещо свързано с похода. Крачех редом с останалите новаци, но от време на време извръщах леко глава към Дмитрий и погледите ни се срещаха. Имах чувството, че помежду ни съществува невидима връзка, толкова силна, че бе истинско чудо, че никой не я забелязваше. Лицето му имаше сериозно и войнствено изражение, но в очите му бе стаена усмивка.

Когато стигнахме до по-близкия вход на пещерата, групата ни се раздели на две. Дмитрий и майка ми влязоха през него, а аз ги изгледах за последно. Чувствата ми в този миг нямаха нищо общо с предишното ми романтично настроение. Всичко в мен се напрегна. Изтръпнах от тревогата, че повече няма да ги видя. Трябваше да си повтарям нееднократно, че те бяха калени бойци — двама от най-добрите пазители тук. Ако някой можеше да се справи, това бяха те. По-скоро аз бях тази, която много трябваше да внимава, и докато изминавахме дългия обходен маршрут до далечния край на пещерата, — около осемстотин метра — изтласках емоциите си назад, в най-затънтеното кътче на мозъка си. Трябваше да останат там, докато акцията не приключи. Предстоеше битка и не можех да позволя на чувствата да ме разсейват.

Щом наближихме нашия вход, зърнах с крайчеца на окото си някакво сребристо проблясване. Досега успявах да държа настрани различните призрачни силуети, които се рееха отвъд защитните пръстени, но точно този исках да видя. Взрях се по-внимателно и видях Мейсън. Той стоеше там, мълчалив и блед, отново с обичайното си тъжно изражение. Но този път ми се стори по-блед от обикновено. Докато нашата група отминаваше, той вдигна едната си ръка, но не разбрах дати бе за сбогуване, или просто ни благославяше.

Групата ни се разцепи, щом стигнахме до входа на пещерата. Албърта и Стан щяха да водят основните ни сили. На входа се спряха, за да изчакат точния момент, съгласуван с другата група. Сред придружаващите ги морои беше и госпожа Кармак, нашата учителка по магии. Изглеждаше нервна, но изпълнена с решителност.

Дългоочакваният момент настъпи и възрастните пазители изчезнаха навътре. Ние останалите се скупчихме край входа, подредени във верига за отбрана. От небето надвиснаха сиви облаци. Слънцето скоро щеше да залезе, но все още разполагахме с малко време от деня.

— Ще бъде лесно — прошепна ми Мередит, едно от другите три момичета от горните класове. Ала говореше неуверено. Според мен повече на себе си, отколкото на мен. — Ще ги попилеят, преди да се усетят. И няма да се наложи да правим нищо.

Надявах се да се окаже права. Бях готова за битка, но ако не се стигнеше до моята намеса, това щеше да означава, че всичко е преминало по план.

Зачакахме. Нямаше какво друго да се прави. Всяка минута ми се струваше като вечност. И тогава ги чух — шумовете от схватките. Приглушени викове и охкания. Последваха няколко крясъка. Всички се напрегнахме. Телата ни приличаха на изпънати пружини, които всеки миг ще се скъсат. Нашият водач беше Емил, заел бойна позиция най-близо до входа, стиснал сребърния кол в ръка. Челото му блестеше от потта, докато се взираше в мрака, готов да посрещне приближаващ се стригои.

След няколко минути чухме тичащи стъпки. Всички насочихме напред сребърните си колове. Емил и още един пазител се приближиха още по-близо до входа, готови да се нахвърлят върху опитващия се да се спаси с бягство стригои, за да го повалят още там.

Ала не излезе стригои, а Аби Бадика, изподрана, мръсна, но жива. Гледаше обезумяло, а лицето й бе обляно в сълзи.

В първия миг, като ни видя, се разкрещя. После осъзна кои сме и се отпусна немощно в ръцете на първия, който успя да достигне — Мередит.

Мередит се изненада, но прегърна Аби, за да я успокои.

— Всичко е наред — заговори й тя. — Всичко ще бъде наред. Вече си на слънце, в безопасност си.

Мередит отдръпна внимателно Аби от себе си и я поведе към най-близкото дърво. Аби приседна край него и захлупи лице в шепите си. Мередит се върна на поста си. Искаше ми се да успокоя Аби. Мисия, че всички го искаха, но трябваше да бдим до входа.

След минута излезе още един морой — господин Елзуърт, мой учител от пети клас. И той изглеждаше изтощен, а по врата си имаше рани от ухапване. Някой стригой го бе използвал да се нахрани, но поне не го беше убил. Въпреки ужаса, с който се бе сблъскал, господин Елзуърт беше спокоен, но очите му бяха бдителни и нащрек. Разбра какво става и веднага се отдръпна от нашия кръг.

— Какво става там? — попита го Емил, без да откъсва поглед от входа на пещерата. Някои от пазителите бяха снабдени със слушалки, но предположих, че в разгара на битката едва ли някой ще има време да докладва.

— Ужасна бъркотия — каза господин Елзуърт. — Но ние се измъкваме — и в двете посоки. Трудно е да се каже кой с кого се бие, но стригоите са объркани. И някой… — той се намръщи. — Видях някой да използва огън срещу един стригой.

Никой от нас не проговори. Беше твърде сложно за обясняване. Той сякаш го разбра и се отдръпна, за да седне до все още разплаканата Аби.

Скоро към Аби и господин Елзуърт се присъединиха още двама морои и един дампир, когото не познавах. Всеки път, когато се чуваха стъпките на някой излизащ отвътре, аз се молех да е Еди. Досега имахме пет спасени, като очаквах други да са побягнали през входа на пещерата, намиращ се по-близо до Академията.

Изминаха още няколко минути, но повече никой не излезе отвътре. Ризата залепна на гърба ми, просмукана от пот. На няколко пъти стисвах по-здраво сребърния си кол. Хватката ми беше толкова здрава, че трудно можех да отлепя пръстите си. Видях как Емил потрепна и се досетих, че е получил съобщение в слушалките си. Лицето му застина в напрегната концентрация, след което промърмори през микрофона някакъв отговор. Вдигна очи към нас и посочи към тримата новаци:

— Вие ще ги отведете обратно в Академията. — Махна с ръка към спасилите се, а после се извърна към трима от пазителите. — Влизайте вътре. Повечето от пленените са излезли, но нашите хора са попаднали в капан. Безизходно положение. — Пазителите без колебание пристъпиха напред, а след няколко мига новаците поведоха Аби и останалите към Академията.

Пред входа останахме само четирима. Двама пазители — Емил и Стивън, и двамата новаци — аз и Шейн. Напрежението около нас бе толкова гъсто, че едва си поемахме дъх. Никой повече не излезе отвътре. Никой не докладва в слушалките на Емил. Той вдигна глава. В очите му бе изписана тревога. Проследих погледа му. Слънцето бе слязло много ниско над хоризонта. Емил внезапно трепна; явно бе получил следващото съобщение.

Огледа ни с потъмняло от тревога лице.

— Нуждаят се от още подкрепения, за да покрият другия вход на пещерата. Доколкото разбрах, не са изгубили много от нашите. Просто имат затруднения с изтеглянето.

Много, каза той. А не никой. Което означаваше, че сме загубили поне един от нас. Вледених се.

— Стивън, ти влизаш — заповяда Емил. Поколеба се и аз се досетих, като по учебник, пред каква дилема е изправен. Искаше и той да влезе в пещерата, но като водач на групата от тази страна се предполагаше, че ще остане да дежури на поста си до последния възможен момент. Осъзнах, че беше на ръба да наруши тази заповед. Възнамеряваше да навлезе в мрака със Стивън и да остави отвън мен и Шейн. Ала в същото време не смееше да остави тук сами двама ученика. В следващия миг се случи нещо неочаквано. Емил въздъхна и погледна към нас.

— Роуз, тръгвай с него.

Не се поколебах нито за миг. Последвах Стивън и пристъпих в пещерата. Веднага ми се повдигна. И навън беше студено, но колкото повече навлизахме, толкова по-студено ставаше. И по-мрачно. Очите ни се справяха с мрака, но скоро стана прекалено трудно да се вижда. Затова Стивън включи малкото фенерче, закрепено към якето му.

— Иска ми се да мога да ти кажа какво ще трябва да правим, но не зная какво ще заварим — каза ми той. — Бъди готова за всичко.

Мракът пред нас започна да се разсейва. Звуците ставаха все по-силни. Ускорихме ход, като се озъртахме на всички посоки. Внезапно се озовахме в голямата подземна зала, която се виждаше и на картите. В единия ъгъл гореше огън — някой стригой го бе запалил без никаква магия — и от него идваше светлината. Огледах се и тутакси видях какво се бе случило.

Част от стената се беше срутила, образувайки камара от камъни. Никой не бе затрупан под тях, но почти изцяло беше блокиран достъпът до другия изход от пещерата. Не зная дали е била използвана магия, или е било резултат от битката. Или просто е било съвпадение. Каквато и да бе причината, седем пазители — включително Дмитрий и Албърта — бяха притиснати като в капан от десет стригои. Откъм тази страна на пещерата нямаше морои, които да владеят магията с огън, но отблясъците от пламъци, проникващи през тесния отвор вътре в пещерата, ми подсказаха, че те още се сражават откъм другия край. Видях тела по пода. Две от тях явно бяха на стригои, но за другите не бях сигурна.

Проблемът бе очевиден. За да се промъкне някой през отвора, останал след срутването, трябваше да пълзи на четири крака. Така щеше да се постави в уязвима позиция. Което означаваше, че първо трябва да се убият стригоите, за да се спасят пазителите през другия изход. Стивън и аз трябваше да помогнем на нашите да компенсират численото превъзходство на стригоите. Прокраднахме се в тила на един от тях, но съседните трима стригой някак си ни надушиха и моментално се извърнаха към нас. Двама скочиха върху Стивън, а третият — срещу мен.

Мигновено включих на боен режим. Цялата бях обзета от ярост и бяс. Тясната пещера ни принуждаваше да влезем в близък бой, но успях да избегна ударите на стригоя. Всъщност ограниченото пространство предоставяше повече предимство на мен, защото по-едрият от мен стригой трудно можеше да се отдръпва и отскача. Внимавах да не попадам в обсега на дългите му ръце, но той все пак ме докопа и ме блъсна в стената. Но дори не почувствах болка. Продължих да се движа и пак го атакувах. После отбих неговия удар, на свой ред му нанесох няколко удара и благодарение на по-ниския си ръст ми се отдаде да се промъкна под ръката му, за да го пронижа със сребърния си кол точно когато замахваше за следващия си удар. С плавно движение изтеглих острието от гърдите му и се притекох на помощ на Стивън. Той бе повалил един от противниците си, а другия го довършихме заедно.

Оставаха още седем стригои. Не, шест. Притиснатите в капан пазители — които трудно можеха да се развихрят в тези позиции — бяха убили още един. Двамата със Стивън се втурнахме срещу най-близкия до нас стригои, останал извън кръга. Той се оказа силен — много стар, много мощен — и беше доста трудно да го повалим. Накрая се справихме. С намаляване броя на стригоите, другите пазители по-лесно се справиха с останалите. Започнаха да се измъкват от затруднената позиция и дори само числеността ни беше от огромна помощ.

Когато останаха само двама стригои, Албърта ни извика да започнем отстъпление. Сега силите се прегрупираха. Ние бяхме тези, които обкръжиха последните двама стригои. Това позволи на трима от пазителите да се измъкнат навън по пътеката, по която бях стигнала дотук. Междувременно Стивън се промъкна през дупката в стената в другата част на пещерата. Дмитрий прободе единия от последните двама стригои. Оставаше само един. Стивън си подаде главата през отвора и извика нещо на Албърта, което не успях да разбера. Тя също му извика в отговор, без да погледне към него. Тя, Дмитрий и другите двама пазители бяха заобиколили последния стригой.

— Роуз — изкрещя Стивън и ми махна с ръка.

Следвай заповедите. Точно това трябваше да правим. Промуших се през отвора много по-лесно от него благодарение на доста по-малките си размери. Веднага ме последва още един пазител. От тази страна на пещерата не бе останал никой. Битката или бе приключила, или се беше изместила някъде по-нататък. Труповете обаче свидетелстваха колко жестоко е било сражението. Видях още стригой, както и едно познато лице — Юри. Веднага побързах да погледна към Стивън, който помагаше на още един пазител да премине през тесния проход. След него се показа Албърта.

— Мъртви са! — извика тя. — Изглежда са останали още няколко, които блокират изхода. Да ги довършим преди слънцето да е залязло.

Последен от теснината излезе Дмитрий. Разменихме си по един кратък и облекчен поглед, след което продължихме напред. Попаднахме в дългата част от тунела. Забързахме нататък, нетърпеливи да изведем останалите. Отначало не открихме нищо, но след малко, проблясъци светлина ни подсказаха, че по-напред битката продължава с пълна сила. Госпожа Кармак и майка ми се биеха с трима стригой. Моята група ги обкръжи и след броени секунди стригоите бяха повалени.

— С тази група се справихме — рече майка ми задъхано. Бях благодарна на съдбата, че е жива. — Но мисля, че тук има повече стригои, отколкото предполагахме. Според мен част от стригоите са нападнали Академията, а другата е останала в пещерата. Останалите от нашите хора — оцелелите — вече излязоха навън.

— В пещерата има още разклонения — припомни Албърта. — Там може да се крият още стригой.

Майка ми кимна в знак на съгласие.

— Напълно е възможно. Някои са разбрали, че са победени, и просто ще изчакат да се махнем, за да избягат. Но други може да ни нападнат в гръб.

— Какво да правим? — попита Стивън. — Да ги довършим? Или да отстъпим?

Обърнахме се към Албърта. Тя бързо взе решение.

— Ще отстъпим. Ликвидирахме колкото можахме, но слънцето залязва. Трябва по-бързо да се оттеглим зад защитните пръстени.

Тръгвахме си точно когато бяхме толкова близо до окончателната победа, пришпорени от чезнещата дневна светлина. Дмитрий вървеше до мен.

— Еди спаси ли се? — Никъде не видях тялото му, но и нямах възможност да огледам по-подробно.

— Да — отвърна Дмитрий, все още задъхан от ожесточените схватки. Само бог знаеше колко стригои беше избил днес. — Наложи се да го измъкнем едва ли не насила. Искаше да се бие. — Звучеше съвсем типично за Еди.

— Помня този завой — отбеляза майка ми, като завихме зад ъгъла. — Остава още малко до изхода. Скоро ще излезем на светло. — Досега напредвахме само на светлината на фенерчетата, закрепени към дрехите ни.

Прилоша ми само част от секундата, преди да връхлетят върху нас. Точно на тройното разклонение на подземните пътеки седем стригои скочиха върху нас. Предположих, че са предвождали групата, която беше побягнала, и след това са се върнали, за да ни дебнат в засада. Един от нашите пазители, Алън, така и не разбра какво стана. Най-близкият до него стригои го сграбчи и с ловко и бързо движение му прекърши врата, все едно чупеше кибритена клечка. И навярно за него беше точно така. Станалото бе като повторение на онова, което сполетя Мейсън. Едва не се вцепених. Но вместо това се наведох, готова да се впусна в битка на живот и смърт.

Но се намирахме в тясната част на тунела и не всички от нас можеха да успеят да се промъкнат, за да стигнат до стригоите. Аз бях затисната отзад. Госпожа Кармак беше до мен, но имаше достатъчно видимост напред, за да подпали двама стригои, давайки възможност на борещите се с тях пазители да ги прободат.

Албърта се обърна към мен и други двама пазители.

— Изтегляйте се назад! — извика тя.

Никой от нас не искаше да отстъпва, но нищо повече не можехме да направим. Видях как един от пазителите падна и сърцето ми се сви. Не го познавах, но това нямаше значение. След секунди майка ми се нахвърли върху атакуващия стригой и прободе сърцето му със сребърния си кол.

Тогава изгубих битката от поглед, тъй като завих зад един ъгъл заедно с другите трима пазители. По-надолу по коридора видях да просветва пурпурна светлина. Изходът от пещерата. Видях и лицата на другите пазители, обърнати към нас. Успяхме! Но къде бяха останалите?

Затичахме се към изхода, за да изскочим по-скоро на открито. Моята група се беше скупчила край отвора, разтревожена от ставащото вътре в пещерата. С разочарование открих, че слънцето почти бе залязло. Но продължаваше да ми се гади, което означаваше, че има още стригой.

След няколко секунди групата начело с майка ми също вече тичаше към изхода на тунела. Преброих ги — липсваше един пазител. Но бяха толкова близо до изхода. Всички около мен се напрегнаха. Толкова близо. Толкова, толкова близо.

Но не достатъчно. Трима стригои ги причакваха в една от мрачните ниши покрай стените. Ние също бяхме минали покрай тях, но те явно нарочно ни бяха пропуснали да отминем напред. Всичко стана така светкавично, че никой не успя да реагира навреме. Един от стригоите сграбчи Селесте. Кучешките му зъби се забиха в бузата й. Чух задавения й вик и видях как навсякъде плисна кръв. Друг стригой се нахвърли върху госпожа Кармак, но майка ми успя да го отблъсне и да изтласка Кармак към нас.

Третият стригой сграбчи Дмитрий. Откакто го познавах, никога не бях виждала Дмитрий да се колебае. Винаги е бил бърз, винаги е бил по-силен от всички останали. Ала не и сега. Този стригой го изненада и това леко предимство се оказа решаващо.

Изумих се. Беше русият стригой. Същият, който ме бе заговорил в разгара на битката.

Той сграбчи Дмитрий и го повали на земята. Те се вкопчиха, сила срещу сила, и тогава видях как кучешките зъби на стригоя се впиха във врата на Дмитрий. Червените му очи проблеснаха и после се вторачиха в моите.

Чух още един вик — но този път моят.

Майка ми се опита да се върне към търкалящите се на земята двама мъже, но насреща й изскочиха още петима стригой. Настъпи пълен хаос. Повече не успях да видя Дмитрий. Не разбрах какво се случи с него. Докато се опитваше да реши дали да побегне, или да се бие, по лицето на майка ми се изписа нерешителност. И тогава, с израз на безкрайно съжаление, тя се обърна към изхода и се затича към нас. Междувременно аз се опитах да вляза обратно навътре, но някой ме спря. Беше Стан.

— Какво правиш, Роуз? Идват още.

Нима не разбираше? Дмитрий беше там. Трябваше да измъкна Дмитрий.

Майка ми и Албърта изскочиха навън, влачейки госпожа Кармак. След тях се впусна група стригои, но се спряха на изхода заради чезнещата дневна светлина. Аз още се борех със Стан. Той не се нуждаеше от помощ срещу мен, но майка ми ме хвана за ръката и ме издърпа настрани.

— Роуз, трябва да се махаме от тук!

— Той остана там вътре! — изкрещях и се задърпах с всички сили. Как можех да избивам стригои, а не можех да се освободя от тези двамата? — Дмитрий е вътре! Трябва да се върнем за него! Не можем да го изоставим!

Мятах се истерично, крещях срещу всички тях, че трябва да спасим Дмитрий. Майка ми здраво ме разтресе и се наведе тъй близо до мен, че между нас останаха само няколко сантиметра.

— Той е мъртъв, Роуз! Не можем да се върнем вътре. Слънцето ще залезе след четвърт час, а те само това чакат. Ще трябва да се промъкваме в тъмното, за да се скрием зад защитните пръстени. Нуждаем се от всяка секунда — времето може да не ни стигне.

Видях как стригоите се струпаха около входа. Червените им очи проблясваха в полумрака. Закриха изцяло входа. Може би бяха десетина. А може би повече. Майка ми беше права. С тяхната ненадмината бързина на придвижване можеха да ни настигнат дори и за по-малко от четвърт час. И все пак не можех да направя нито крачка. Не можех да спра да гледам втренчено пещерата, където Дмитрий остана жив погребан, заедно с половината от душата ми. Не можеше да е мъртъв. Защото ако беше, и аз щях вече да съм мъртва.

Майка ми ме зашлеви силно и болката ме извади от унеса.

— Бягай! — кресна ми тя. — Той е мъртъв! Но ти няма да умреш!

Видях паника по лицето й, паника да не би аз — нейната дъщеря — да бъда убита. Спомних си какво ми бе казал Дмитрий: че предпочита той да умре, отколкото да ме види мъртва. Ако продължавах да стоя там глупаво и да позволя на стригоите да ме докопат, щях да предам и двамата.

— Бягай! — изкрещя майка ми отново. И аз побягнах с лице, обляно от сълзи.