Целуната от сянката

Глава 14

Около половин час преди да се задейства алармата на часовника, нагласен да ме събуди на следващата сутрин, на вратата ми се почука. Очаквах да е Лиса, но една сънена проверка през връзката ни показа, че тя още спи. Озадачена, аз се измъкнах от леглото и отворих вратата. Едно момиче от мороите, което не познавах, ми подаде комплект сгънати дрехи с придружителна бележка към тях. Зачудих се дали да й дам бакшиш, но момичето се оттегли толкова бързо, че не успях да реагирам.

Отново седнах на леглото и разгънах дрехите. Черни панталони, бяла блуза и черно сако. Същата униформа, която носеха и другите пазители тук, при това точно с моя размер. Брей. Вече действително започвах да се чувствам като член на отбора. По лицето ми бавно се плъзна усмивка, когато отворих бележката. Беше с почерка на Дмитрий: Вдигни си косата.

Усмивката за дълго не слезе от лицето ми. Много от жените пазители се подстригваха късо, за да се виждат мълниите им — почетните татуировки на врата. Веднъж без особено желание обмислях дали да не последвам примера им, но Дмитрий ме посъветва да не го правя. Той обичаше косата ми и бе настоял да я нося вдигната. Само от начина, по който ми го каза тогава, ме побиха тръпки, точно както и сега.

Час по-късно вече се бях запътила към съдебната зала с Лиса, Кристиан и Еди. Някой беше доставил дрехи в черно и бяло и за Еди. Помислих си, че двамата с него приличаме на деца, накипрени в дрехите на родителите си. Късото ми вталено сако и идеално колосана блуза всъщност бяха доста готини и аз се зачудих дали ще мога да ги взема със себе си.

Съдебната зала се помещаваше в просторната, пищно украсена сграда, покрай която бяхме минали при пристигането ни. Докато крачехме из коридорите, видях как се смесваха старовремските и модерните стилове на обзавеждане. Отвън съдебната палата беше с продълговати прозорци и каменни кули, вътре обаче кипеше оживена дейност като във всяка съвременна корпорация. Хората работеха в кабинети, втренчени в плоските монитори върху бюрата. Асансьорите извеждаха до горните етажи. При все това тук-там все още можеха да се видят следи от отдавна отминали епохи като скулптури на пиедестали или масивни полилеи със свещници в коридорите.

Самата съдебна зала впечатляваше с прекрасни стенописи, простиращи се от пода до тавана, както и около входа на залата. По стените се виждаха гербовете на всички кралски фамилии. Лиса се спря и се загледа в дракона от герба на рода Драгомир. Царят на зверовете. Обля я вълна от противоречиви чувства, докато съзерцаваше герба на своята прославена фамилия. Усети как върху раменете й се стовари цялата тежест на отговорността й като единствената наследница на това име. И гордостта да бъде част от фамилията. Както и страх, че няма да бъде достойна за името, което носеше. Сръгах я нежно и я побутнах към местата ни в залата.

Седалките бяха разделени от централна пътека, започваща от средата на залата. Ние се настанихме най-отпред в дясната част на залата. Оставаха още няколко минути преди началото на съдебния процес, но все още много от местата не бяха заети. Подозирах, че ще си останат така заради обстановката на секретност, витаеща около това, което се бе случило с Виктор. Отпред седеше един съдия, но нямаше съдебни заседатели. На малък подиум отстрани беше приготвено креслото за кралицата. Тя щеше да бъде тази, която ще вземе окончателното решение. Винаги така се разрешаваха криминалните случаи в кралските кръгове.

Посочих подиума на Лиса.

— Да се надяваме, че ще бъде настроена срещу него. По всичко личи, че единствено тя ще реши съдбата му.

Лиса се намръщи.

— Странно е, че няма съдебни заседатели.

— Това ни впечатлява, тъй като живяхме доста дълго сред хората.

Тя се усмихна.

— Може би. Не зная. Но просто ми се струва, че така се създават условия за корупция.

— Да, разбира се. Но става дума за Виктор.

След няколко минути принц Виктор Дашков беше въведен в залата. Или по-скоро само Виктор Дашков. Беше лишен от титлата си веднага, след като го тикнаха в затвора. Според традицията тя преминаваше към следващия най-възрастен член на фамилията Дашков.

Страх обзе Лиса и от лицето й се отдръпна дори малкото червенина, която й беше останала. Обаче с този страх се примеси и една друга емоция, която не очаквах от нея: съжаление. Преди да я похити, Виктор й беше като роден чичо — тя дори го наричаше така. Обичаше го, а той я бе предал. Отпуснах ръката си върху нейната.

— Успокой се — прошепнах. — Всичко ще бъде наред.

Виктор огледа залата с присвити очи, сякаш го бяха поканили на кралски банкет. Имаше същия безгрижен вид, както докато разговаряше с Дмитрий и мен. Видях как устните му се извиха в подигравателна усмивка. Червена пелена се спусна пред очите ми и трябваше да се напрегна, за да изглеждам спокойна като останалите пазители в залата. Накрая Виктор спря погледа си на Лиса и тя трепна, като видя как в нея се вторачват чифт очи със същия цвят като нейните, както и на другите представители на фамилията й. Когато той сведе леко глава в знак на поздрав към нея, усетих как самообладанието ми се пропуква. Но преди да направя каквото и да е, през връзката ни Лиса ми предаде лаконичното си безмълвно послание: Дишай, Роуз, само дишай дълбоко. Сякаш двете трябваше да се успокояваме взаимно, за да преживеем това изпитание. След секунди Виктор продължи напред, за да се настани на подсъдимата скамейка от лявата страна на залата.

— Благодаря — казах й, след като Виктор се отдалечи от нас. — Имам чувството, че вече и ти можеш да четеш мислите ми.

— Не — каза тя нежно. — Усещам само ръката ти. Погледнах надолу, където бях притисната ръката си върху нейната. Бях го направила, за да я успокоя, но във вълнението си бях стиснала здраво пръстите й.

— Леле! — прошепнах, като издърпах ръката си, надявайки се, че не съм й счупила някой пръст. — Извинявай.

После се появи кралица Татяна. Това ме разсея и ми помогна да успокоя мрачните си чувства. Когато тя влезе в залата, всички се изправихме, сетне коленичихме. Това ми се струваше твърде остаряло, но беше от обичаите, които мороите не бяха променили през годините. Изправихме се едва след като тя се настани в креслото си.

Процесът започна. Един по един извикваха свидетелите да дават показания за събитията, предизвикани от Виктор. Повечето бяха пазители, които бяха издирвали Лиса, когато Виктор я беше отвлякъл, и после бяха участвали в нападението над Виктор и съучастниците му.

Дмитрий беше последният от пазителите, които излязоха да говорят. Неговите показания не се различаваха много от тези на останалите свидетели. Те до един бяха членове на спасителния екип, обаче Дмитрий започна да разказва за случилото се малко преди това.

— Бях с моята ученичка Роуз Хатауей — заговори той. — Тя има телепатична връзка с принцеса Драгомир и затова първа разбра, че се случва нещо лошо.

Адвокатът на Виктор — направо не можех да си представя как бяха успели да убедят някой да го представлява — сведе поглед към някакви документи пред себе си и после погледна към Дмитрий.

— Като се имат предвид описанията на тези събития, се забелязва известно закъснение между момента, когато тя е открила това, спрямо момента, в който вие сте вдигнали другите под тревога.

Дмитрий кимна. Маската на сдържаност нито за миг не слезе от лицето му.

— Тя не можеше да направи нищо, защото господин Дашков чрез магия й бе въздействал и накарал да ме нападне. — Изрече думите така спокойно, че аз останах удивена. Дори адвокатът не забеляза нещо. Само аз долових — или може би беше просто, защото го познавах — колко болезнено беше за Дмитрий да лъже. О, да, той искаше да ни защити — и конкретно най-вече да защити мен, — заради което вършеше всичко това. Но да се изправи пред съда и да дава лъжливи показания под клетва го убиваше. Дмитрий не беше идеален, независимо че понякога го мислех именно за такъв, но винаги се стараеше да бъде честен. Днес обаче не можеше.

— Господин Дашков използва магия с елемента земя. Някои от мороите, владеещи тази сила, са много добри в прилагането на внушението, способно да въздейства върху най-нисшите инстинкти — продължи Дмитрий. — В този случай той оказа влияние върху нейния гняв и стремеж към насилие, използвайки едно колие.

Откъм лявата си страна чух звук, все едно, че някой се задави в смеха си. Съдията, възрастна и строга жена от мороите, изгледа гневно нарушителя на реда.

— Господин Дашков, моля спазвайте благоприличие в съдебната зала.

Виктор, все още усмихнат, махна с ръка в знак на извинение.

— Ужасно съжалявам, ваша чести ваше величество, но нещо в показанието на пазител Беликов събуди фантазията ми, това е всичко. Повече няма да се повтори.

Затаих дъх, докато чаках да последва буря от реакции. Но нищо не се случи. Дмитрий завърши показанието си, след което призоваха Кристиан да свидетелства. Той говори кратко. Бил с Лиса, когато тя била отвлечена, като похитителите го повалили на пода. Показанието му много помогна да се идентифицират похитителите като някои от личните пазители на Виктор. След като Кристиан си седна, дойде и моят ред.

Излязох отпред с надеждата, че изглеждам спокойна пред толкова много погледи — включително и пред прикования в мен поглед на Виктор. Заех мястото на свидетелите, без въобще да погледна към него. Щом си казах името и дадох клетва да говоря само истината, внезапно изпитах с пълна сила напрежението, на което преди малко беше подложен Дмитрий. Стоях изправена пред всички тези хора, след като се бях заклела да съм абсолютно честна, но щях да излъжа в мига, в който станеше дума за внушението, използвано от Виктор Дашков.

Иначе моята версия за събитията около отвличането на Лиса беше съвсем ясна и недвусмислена. Съобщих много подробности за часовете от нощта на нейното похищение, като например как Виктор бе прибягнал до своите гадни номера, за да изпробва силата на Лиса. В останалото показанията ми по нищо не се различаваха от разказаното от Дмитрий и останалите пазители.

Както вече казах, умеех да лъжа много добре, затова разказах за „атаката“ с такава лекота и непринуденост, че никой не обърна внимание на този детайл. С изключение на Виктор. Въпреки че през цялото време не поглеждах към него, неволно се извърнах и го погледнах, когато споменах за магията. Погледът му ме прониза, а на устните му заигра подигравателна усмивка. Тогава осъзнах, че самодоволството му не е само заради факта, че знаеше, че лъжех. А защото той знаеше цялата истина — и погледът, с който ме удостои, ясно ми подсказа, че притежава власт над мен и Дмитрий, властта да ни съсипе пред всички тези хора в съдебната зала — независимо от заплахите на Дмитрий срещу него. През цялото време запазих спокойното изражение на лицето си, така че Дмитрий можеше да се гордее с мен, макар че сърцето ми биеше до пръсване.

Стори ми се, че продължи вечно, но знаех, че съм стояла само няколко минути на свидетелската скамейка. Когато приключих, ме обзе невероятно облекчение, че Виктор не реагира на думите ми. След това беше ред на Лиса. Като жертва тя изложи пред съда своите лични впечатления и всеки един от присъстващите остана смаян от разкритията за страданията й. Наистина звучеше завладяващо — никой никога не бе чуват нещо подобно. Осъзнах, че без дори да се опитва, Лиса използваше вродената си душевна харизма. Мисля, че просто й идваше отвътре, от същия извор, както и внушението. Присъстващите бяха безкрайно впечатлени и изпълнени със симпатия към нея. Когато Лиса описа мъченията, на които Виктор я беше подложил, за да я застави да го излекува, видях как лицата на всички пребледняха от ужас. Дори и скованата маска, която кралица Татяна беше надяната, потрепна за миг, макар да не можех да кажа дали бе от състрадание, или просто от изненада.

Най-удивителното обаче беше колко спокойно Лиса разказа историята. Външно тя изглеждаше самоуверена и красива. Но когато заговори, докато описваше как точно я бе измъчват охранителят на Виктор, тя разкри цялата болка и ужас от онази нощ. Онзи тип владееше магията с въздуха и я изтезаваше чрез него, като понякога я лишаваше от възможността да диша, а след това я задушаваше още по-плътно. Това бе ужасяващо и тогава аз го бях изпитата наравно с нея. Изпитах го и сега, докато говореше за мъченията. Всяка болезнена подробност още бе запечатана в спомените й, така че болката се завръщаше и в нея, и в мен. И двете въздъхнахме с облекчение, когато привърши с показанията.

Накрая дойде ред на Виктор. Съдейки по изражението на лицето му, никой не би предположил, че в момента го съдят. Не беше нито разгневен, нито изплашен. Нищо не оспори. За нищо не се разкая. За нищо не помоли. Имаше точно същия вид, с който го помнехме от преди, сякаш нищо на този свят не можеше да го развълнува. Кой знае защо, но това още повече ме вбеси.

Дори докато отговаряше на конкретните въпроси, той звучеше, все едно всичките му деяния са напълно разумни и оправдани. Когато адвокатката на обвинението го попита защо е извършил всичко това, той я погледна, сякаш е загубила разсъдъка си.

— Просто нямах друг избор — заяви с най-любезния си тон. — Умирах. Никой нямаше да ми разреши открито да експериментирам със силите, които владее принцесата. Какво бихте сторили на мое място?

Адвокатката не обърна внимание на това откровение. Едва се сдържаше да не покаже отвращението си.

— И вие решихте също, че е необходимо да покварите собствената си дъщеря, като я превърнете в стригой?

Всички в залата се размърдаха от неудобство. Едно от най-ужасните неща на стригоите бе това, че те не се раждаха, а се създаваха. Един стригой можеше да застави човек или морой да се превърне в стригой, ако изпие кръвта на жертвата си, а след това й даде от собствената си кръв. Нямаше никакво значение дали жертвата го иска, или не. И след като веднъж жертвата стане стригой, тя губи всичко от предишната си същност. Превръща се в ужасяващо чудовище, чиято единствена цел е да убива другите, за да оцелее. Стригоите превръщат жертвите си в себеподобни, ако преценят, че те по някакъв начин ще укрепят силите им. А понякога го правят и само заради жестокостта си.

Друг начин за превръщане в стригой е, ако някой морой доброволно избере да убие друга личност по време на захранването си, с което разрушава всички свои магически способности и се лишава от живота си. Именно така бяха постъпили родителите на Кристиан, защото искали да бъдат безсмъртни, каквото и да им струва това. Дъщерята на Виктор — Натали — го направи, защото той я бе подтикнал към това. Допълнителната сила и бързина, които тя придоби от преобразяването си в стригой, й помогна да го освободи. Баща й смяташе, че постигането на целите му си заслужава всякакви жертви.

Виктор отново не показа дори следа от разкаяние. Отговорът му беше прост.

— Натали сама взе това решение.

— Можете ли да кажете това за всички, които сте използвали за постигане на целите си? Пазител Беликов и госпожица Хатауей не са ви сътрудничили доброволно.

Виктор се засмя.

— Е, това е въпрос на гледна точка. Честно казано, не мисля, че са имали нещо против. Но ако разполагате с време след приключването на този процес, ваша чест, може би ще пожелаете да се заемете с едно напълно законно разследване за изнасилване.

Вцепених се. Ето че наистина го направи. Очаквах всички в съдебната зала да се извърнат и да приковат погледите си в Дмитрий и мен. Обаче никой дори не си направи труда да погледне към нас. Повечето от присъстващите се взираха ужасено във Виктор. Тогава осъзнах, че Виктор е знаел какво ще се случи. Просто искаше да ни подразни, но всъщност не е очаквал някой да възприеме сериозно думите му. Чувствата на Лиса, които се предадоха към мен през връзката ни, потвърдиха предположението ми. Тя смяташе, че Виктор се опитва да отклони вниманието на съда от себе си, като го занимава с някакви измислени истории за Дмитрий и мен. И, естествено, остана ужасена от откритието, че Виктор е способен да падне толкова ниско.

Очевидно съдията също споделяше мнението на Лиса, защото го смъмри за това отклонение от темата. Дотогава повечето от разпитите на свидетелите бяха приключили. Адвокатите привършиха с въпросите си и дойде ред на кралицата да обяви присъдата си. Отново затаих дъх, докато се питах трескаво какво ли ще реши тя. Той не бе отрекъл нито едно от обвиненията срещу него. Доказателствата бяха смазващи благодарение на дадените от моите приятели показания, но както самият Виктор бе изтъкнал, сред дворцовите кръгове имаше много силна корупция. Никак нямаше да е изненадващо, ако кралицата реши, че е по-добре да потули скандала, в който е замесена толкова известна личност. Дори и никой да не узнае подробностите по делото, самото му изпращане в затвора щеше да вдигне шум. Може би тя не искаше да се стига дотам. А не бе изключено Виктор да бе успял да подкупи и нея.

Но накрая тя обяви Виктор за виновен и го осъди на доживотен затвор — при това в друг затвор, а не в този на кралския двор. Бях чувала какви ли не истории за затворите на мороите и те явно бяха ужасни места. Подозирах, че новият му дом ще се окаже доста по-различен от килията, в която го посетихме. Виктор остана спокоен и сякаш се забавляваше, също както вчера при посещението ни. Това никак не ми хареса. След разговора ни с него не можех да се отърся от подозрението, че той въобще няма намерение да приеме тази присъда ведро и спокойно, както се преструваше. Оставаше ми само надеждата, че ще го пазят зорко.

Формалностите приключиха след един властен жест на кралицата. Ние се изправихме и започнахме да си говорим, докато тя обхождаше залата със строгия си поглед, вероятно за да запомни обстановката. Ескортът от надзиратели изведе Виктор от залата. Той отново мина покрай нас, но този път се спря и ни заговори.

— Василиса, надявам се, че си добре.

Тя не му отговори. Все още го мразеше и се страхуваше от него, но след тази присъда най-после вярваше, че той повече няма да я нарани. Все едно прелистваше края на последната глава от книга, която четеше от месеци. Най-после можеше да загърби преживяния ужас и да остави кошмарните спомени да избледняват с течение на времето.

— Съжалявам, че нямахме възможност да си поговорим, но съм сигурен, че следващия път ще го направим — додаде той.

— Хайде, тръгвай — подкани го един от пазителите до него. И те го поведоха нататък.

— Той е луд — промърмори Лиса, след като той се отдалечи. — Не мога да повярвам, че каза онова за теб и Дмитрий.

Дмитрий стоеше зад нея. Извърнах се към него и погледите ни се срещнаха, преди той да се отдръпне от мен и Лиса. Разбрах, че изпитваше облекчение, също като мен. Днес се бяхме разминали с опасността — ние спечелихме.

Кристиан пристъпи към Лиса и я прегърна, като за дълго я задържа притисната към себе си. Наблюдавах ги с топлота, искрено изненадана от чувствата си към тях. В един миг обаче някаква ръка докосна рамото ми и аз подскочих. Беше Ейдриън.

— Добре ли си, малък дампир? — попита той тихо. — Виктор Дашков изрече някои… ъъ… неща, подтикващи към размишления.

Пристъпих по-близо към него и заговорих също като него, колкото можех по-тихо:

— Никой не му повярва. Мисля, че всичко е наред. Но все пак ти благодаря, че попита.

Той ми се усмихна и ме докосна по носа.

— Две благодарности от теб за два дни? Предполагам, че няма да получа, ъъ, специална благодарност?

Засмях се.

— Няма. Просто ще трябва да си я представиш.

Той ме прегърна леко, преди да се раздели с мен.

— Дадено. Но аз имам богато въображение.

Тъкмо се наканихме да тръгваме, когато Присила Вода се приближи с бърза крачка към Лиса.

— Кралицата иска да те види, преди да си тръгнеш. Насаме. Обърнах се към креслото върху подиума, където седеше кралицата. Погледът й бе вперен в нас и аз се запитах за какво ли можеше да е всичко това.

— Разбира се — съгласи се Лиса, смутена не по-малко от мен. А на мен изпрати през връзката ни съобщението: Ще слушаш ли отново?

Кимнах й набързо, преди Присила да я отведе. Върнах се в стаята си и се настроих на „честотата“ на Лиса, докато си опаковах багажа. Мина известно време, тъй като Татяна трябваше да привърши с някои дворцови формалности, но накрая се появи в същата зала, където беше вчерашната им среща. Лиса и Присила се поклониха, когато Татяна влезе, като я изчакаха да седне.

Татяна се настани удобно.

— Василиса, след малко ще трябва да се качиш на самолета, така че разговорът ни ще е кратък. Искам да ти предложа нещо.

— За какво предложение става дума, ваше величество?

— Скоро ще трябва да отидеш в колеж. — Тя говореше, сякаш вече всичко е уредено. Лиса действително планираше да отиде в колеж, но на мен не ми допадна намесата на кралицата. — Съобщиха ми, че не си доволна от избора, който ти се предоставя.

— Ами… не че съм недоволна. Само че местата, където изпращат мороите, са твърде малко. Искам да кажа, разбирам, че това се прави заради сигурността, но все пак… Бих искала да отида в някой по-голям колеж. Някой по-престижен. — Пазителите охраняваха само няколко подбрани колежа в цялата страна, за да могат мороите да учат там при пълна сигурност. Но както правилно отбеляза Лиса, те неизменно бяха подбирани сред по-малките колежи.

Татяна кимна нетърпеливо, сякаш това вече й беше много добре известно.

— Искам да ти предоставя възможност, каквато — поне доколкото ми е известно — на никоя друга личност не е била предлагана. След дипломирането ти бих искала да дойдеш да живееш тук, в кралския двор. Нямаш семейство и мисля, че само ще спечелиш, ако се учиш на политика точно тук, в центъра на нашето управление. Едновременно с това ще уредим да посещаваш университета в Лихай, който е на по-малко от един час път оттук. Чувала ли си за този колеж?

Лиса кимна. Лично аз никога не го бях чувала, но Лиса си беше направила труда да проучи едва ли не всички колежи в Съединените щати.

— Да, добър колеж е, ваше величество, но… е доста малък.

— Все пак е по-голям от тези, в които обикновено се записват младите морои — изтъкна Татяна.

— Вярно е. — Лиса се опитваше да проумее какво означава всичко това. Защо Татяна й правеше това неочаквано предложение? Особено като се има предвид, че доскоро беше доста недоволна от Лиса и постъпките й. Нещо странно се разиграваше тук, затова тя реши да провери докъде може да стигне. — Университетът на Пенсилвания не е чак толкова далеч, ваше величество.

— Само че този университет е огромен, Василиса. Там не можем да гарантираме сигурността ти.

Лиса сви рамене.

— Е, тогава вероятно няма значение дали ще отида в Лихай, или в някой от другите.

Кралицата изглеждаше шокирана. Както и Присила. Те не можаха да повярват, че Лиса проявяваше такова безразличие към предложението на нейно величество. Макар че, честно казано, тя никак не беше безразлична. Всъщност колежът в Лихай беше повече от това, което очакваше, и тя искаше да отиде там. Но в същото време бе решила да провери колко силно кралицата желаеше да я изпрати там.

Татяна се намръщи, сякаш преценяваше различните възможности.

— В зависимост от оценките и поведението ти в Лихай вероятно ще можем да уредим прехвърлянето ти след втората година. Но отново напомням, че ще бъде много трудно да гарантираме сигурността ти.

Брей. Кралицата действително искаше тя да бъде край нея. Но защо? Лиса реши да действа направо: да я попита директно.

— Много съм поласкана, ваше величество. И благодарна. Но защо ми предлагате това?

— Като последен представител на рода Драгомир, ти си ценна личност. Бих искала да ти осигуря добро бъдеще. Мразя да гледам как блестящи умове се похабяват. Освен това… — Тя замлъкна, разколебана дати да изрече следващите думи. — До известна степен имаш право. Мороите трудно се променят. Ще бъде полезно тук да има личност, която не се съгласява с всичко толкова лесно.

Лиса не й отговори веднага. Още се опитваше да анализира предложението на кралицата от всички възможни аспекти. Искаше й се аз да съм с нея, за да я посъветвам, но не бях сигурна дали щях да имам мнение по въпроса. Да разпределям задълженията си на пазител между кралския двор и един от готините университети щеше да е чудесно. От друга страна обаче, ако ни изпратят другаде, двете с Лиса щяхме да разполагаме с повече свобода. Накрая Лиса реши в полза на по-доброто образование.

— Добре — рече тя накрая. — Приемам. Благодаря ви, ваше величество.

— Отлично решение — кимна Татяна. — Ще се погрижим всичко да бъде по-скоро уредено. Сега можеш да тръгваш.

Кралицата не даде знак, че самата тя ще напусне залата, затова Лиса отново се поклони и забърза към вратата, все още зашеметена от новините. Внезапно Татяна извика след нея:

— Василиса? Ще изпратиш ли приятелката си да поговоря с нея? Момичето Хатауей?

— Роуз? — попита тя смаяно. — Защо ви е…? Да, разбира се. Веднага ще я намеря.

Лиса забърза към сградата за гости, но аз я пресрещнах още в коридора.

— Какво стана? — попитах я.

— Нямам представа — призна ми Лиса. — Чу ли какво ми каза тя?

— Да. Може би иска да ми каже, че трябва много да внимавам, когато замина с теб в онзи колеж.

— Може би. Не зная. — Лиса набързо ме прегърна. — Пожелавам ти късмет. Скоро ще се видим.

Отидох в същата зала и заварих Татяна седнала в креслото си със скръстени ръце, в скована поза. Личеше си, че е обзета от нетърпение. Отново беше облечена в костюм на бизнес дама от някоя корпорация, с кафяв блейзър и кафява пола. Според мен този цвят не бе най-подходящият за тъмносивата й коса, но това не беше мой проблем, а на стилиста й.

Поклоних се точно както Лиса преди малко и огледах залата. Присила си беше отишла; бяха останали само двама пазители. Очаквах Татяна да ми каже да седна, но вместо това тя се изправи и се приближи до мен.

— Госпожице Хатауей — заяви тя с остър тон, — възнамерявам да бъда съвсем кратка. Ще преустановите тази отвратителна любовна афера с моя праплеменник. И то веднага.