Целуната от сянката

Глава 15

— Моля?

— Чу ме. Не зная колко далеч са стигнали нещата и честно, не искам да зная подробности. Не това е важно. Важното е, че няма да продължава повече.

Кралицата погледна надолу към мен, с ръце на кръста. Целият й вид показваше, че чака да се закълна да направя това, което искаше. Само че аз не можех. Огледах се, сигурна, че това е някаква шега. Погледнах към двамата пазители, застанали в другия край на залата, почти надявайки се, че те ще ми обяснят какво става, но те наблюдаваха сцената с безизразни физиономии, сякаш не виждаха нищо. Никакъв зрителен контакт. Обърнах се към кралицата.

— Ъъ, ваше величество… трябва да е станала някаква грешка. Между мен и Ейдриън няма нищо.

— Да не ме смяташ за идиотка?

Леле. Това се казва откровение!

— Не, ваше величество.

— Е, това поне е нещо. Няма смисъл да ме лъжеш. Виждали са ви заедно — тук и в Академията. Аз също ви видях в съдебната зала. — По дяволите. Защо Ейдриън бе избрал точно онзи момент да се прави на кавалер и да си открадне още една прегръдка? — Чух подробности за всички забранени неща, за това, което става, и то трябва да спре още тук и веднага. Ейдриън Ивашков никога няма да избяга с някакво евтино момиче дампир, така че можеш да се простиш с подобни илюзии още в този миг.

— Никога не съм си и помисляла, че ще го направи, след като между нас двамата няма нищо — заявих аз. Искам да кажа, че сме приятели, но това е всичко. Той ме харесва. Обича да флиртува. А ако искате да говорим за забранени неща, тогава… сигурна съм, че той има списък със забранени неща, които би искал да прави с мен. Много забранени неща. Но ние не ги правим, ваше величество.

Щом думите излязоха от устата ми, се почувствах като пълна идиотка. Но съдейки по изражението на лицето й, едва ли нещата можеха да станат по-лоши за мен.

— Чувала съм за теб — рече тя. — Всички говорят за последните ти постижения и отличия и не спират да те хвалят, но не съм забравила, че тъкмо ти отведе Василиса. Освен това са ми известни неприятностите, в които постоянно се забъркваш — зная за пиенето, за мъжете. Ако зависеше от мен, щях да наредя да опаковат багажа ти и да те изпратя в някоя комуна за кървави курви, където навярно е мястото ти.

Пиене и мъже? От думите й излизаше, че съм алкохолизирана проститутка, но, честно казано, на училищните купони никога не съм пила повече от другите тийнейджъри. Но беше безсмислено да й казвам тези неща, както и това, че още съм девствена, едва ли щеше да има значение.

— Но — продължи тя, — твоите последни… постижения направиха отпращането ти невъзможно. Всички вярват, че те очаква бляскаво бъдеще. Може и да са прави. И въпреки че не мога да попреча да станеш пазител, мога да повлияя върху избора кого да пазиш.

Вцепених се.

— Какво искате да кажете? Заплашвате ли ме? — Изрекох думите плахо, а не предизвикателно. Не можеше да говори сериозно. Да ме отделят от Лиса по време на практиката беше едно, но в момента ставаше дума за нещо съвсем различно.

— Казвам само, че бъдещето на Лиса ме интересува извънредно много, това е всичко. И ако се налага да я предпазя от вредни влияния, ще го сторя. Мога да й намеря друг пазител. А на теб ще намерим да охраняваш друг морой.

— Не можете да го направите! — възкликнах. По изражението на лицето й разбрах, че е щастлива, задето най-после ме е накарала да реагирам. Чувствах се едновременно ядосана и изплашена и усилено се опитвах да се овладея и да не избухна. Дипломация и честност — ето от какво се нуждаех в момента. — Нямам нищо общо е Ейдриън Ивашков. Не можете да ме накажете за нещо, което не съм направила — в последния момент си спомних да добавя: — ваше величество.

— Изобщо не желая да те наказвам. Аз просто искам да съм сигурна, че се разбираме. Високопоставените морои не се женят за момичета дампири. Те си играят с тях. Всяко момиче си мисли, че с нея ще е различно — дори твоята майка си мислеше така за Ибрахим, но се оказа, че също е грешала.

— С кого? — Името ми подейства като плесница. Ибрахим. Никога досега не бях чувала това име, нито пък за някой, които се казва така. Исках да я попитам кой е той и какво общо има с майка ми, но Татяна продължи да говори.

— Те винаги грешат. Можеш да направиш всичко по силите си да промениш това, но ще с чиста загуба на време. — Тя поклати глава, все едно съжаляваше тези момичета дампири, но самодоволното й изражение противоречеше на всяка искрена симпатия. — Можеш да използваш хубавото си лице и леснодостъпното си тяло колкото си искаш, но накрая ти ще си тази, която е била използвана. Сега той може и да казва, че те обича, но накрая ще се умори от теб. Спести си страданията. Правя ти услуга.

— Но той не е казвал, че ме обича. — Нямаше смисъл. По-голямата ирония в случая беше, че аз наистина бях напълно сигурна, че Ейдриън просто иска да спи с мен. Нямах никакви илюзии по въпроса. И тъй като не спях с него, нямаше никакъв проблем — само че явно Татяна гледаше на всичко това като на проблем. Въздъхнах. Заподозрях че никакви доводи нямаше да я накарат да повярва, че не се интересувам с Ейдриън. — Вижте, след като сте толкова сигурна, че ние двамата нямаме бъдеще заедно, тогава защо ми казвате всичко това? Според вас, той и без това ще ме изостави, Ваше величество.

Тя се поколеба само за секунда, а аз едва не се разсмях. Въпреки големите й приказки за мен, за майка ми и другите дампири, една част от нея действително се тревожеше, че аз може наистина да съм толкова очарователна и хубава, че да съблазня Ейдриън и да го примамя да се обвърже в позорен брак. Кралицата побърза да прикрие несигурността си.

— Обичам да се грижа за нещата, преди да са се объркали, това е всичко. А и това ще улесни нещата между него и Василиса — ако не им се пречкаш.

Брей, брей! Краткият ми миг на задоволство се разсея, изместен от объркване. В момента се чувствах също толкова шашната, както когато за пръв път ме обвини, че съм се забъркала с Ейдриън.

— Той и… Василиса? Лиса? За какво говорите? — Забравих „ваше величество“, но мисля, че в този момент и тя не обръщаше внимание на това.

— Двамата са идеална двойка — заяви Татяна, сякаш се готвеше да купи някое произведение на изкуството. — Въпреки лошото ти влияние, Василиса се превърна в многообещаваща млада жена. По природа тя е много сериозна, много отдадена, със силно развито чувство за дълг и може да го излекува от вроденото му безразсъдство и непостоянство. А ако са заедно, това ще им позволи да продължат да изследват и развиват… необикновените си магически способности.

Преди пет минути предположението, че искам да се омъжа за Ейдриън, ми се струваше най-откаченото нещо, което бях чувала. Но казаното току-що го надмина — самата мисъл Лиса да се омъжи за Ейдриън ми се струваше абсурдна!

— Лиса и Ейдриън. Заедно. Не говорите сериозно. Ваше величество.

— Ако и двамата са тук заедно, мисля, че те сами ще го осъзнаят. Определено се вижда, че помежду им съществува привличане. Освен това бабата на Ейдриън произхожда от клон на фамилията Драгомир. Във вените му тече достатъчно кръв, за да помогне на Лиса да продължи линията на рода Драгомир.

— Същото важи и за Кристиан Озера. — В един от отвратително сладникавите им моменти Лиса и Кристиан бяха прегледали фамилното му дърво, за да видят дали той притежава достатъчно гени на Драгомир, за да продължат името. Когато откриха, че има, започнаха да измислят имена за бъдещите си деца. Беше ужасно. Тръгнах си, след като Лиса заяви, че ще нарекат третата си дъщеря на мен.

— Кристиан Озера? — Устните на кралицата се извиха в снизходителна усмивка, сетне се стиснаха в тънка линия. — Няма начин Василиса Драгомир да се омъжи за него.

— Е, да. Не сега. Искам да кажа, че първо ще отидат в колеж и…

— Нито сега, нито когато и да било — прекъсна ме Татяна. — Родът Драгомир е древен благороднически род. Последната му потомка няма да се свърже с някой като него.

— Той също е от кралски род — напомних й с нисък глас, в който се усещаше заплашителна нотка. Не разбирах защо, но обидата й към Кристиан ме засегна повече от обидите й към мен. — Фамилията Озера е също толкова значима, колкото Драгомир и Ивашков. Той е кралски потомък, като Лиса, Ейдриън и вас.

Тя изсумтя презрително.

— Той не е като нас. Да, Озера са една от кралските фамилии и да, той има няколко уважавани далечни братовчеди. Но сега не говорим за тях. Говорим за сина на тези, които съзнателно избраха да станат стригои. Знаеш ли колко пъти се е случвало това, откакто съм жива? Девет. Девет за петдесет години. И родителите му бяха двама от тях.

— Да, родителите му — натъртих. — Но не и той.

— Това няма значение. Принцеса Драгомир не може да общува и да е близка с такъв като него. Положението й в обществото е твърде високо.

— И вашият племенник е идеалният избор — заключих горчиво. — Ваше величество.

— Щом си толкова умно момиче, ще ми кажеш ли как се отнасят към Кристиан в „Св. Владимир“? Как гледат съучениците ти на него? Как гледат на връзката между Кристиан и Лиса? — Очите й блеснаха многозначително.

— Чудесно — отсякох. — Те имат много приятели.

— И напълно приемат Кристиан?

Тутакси си спомних за начина, по който Джеси и Ралф ми се подиграваха заради Кристиан. И да, все още имаше много хора, които продължаваха да избягват Кристиан, сякаш вече е стригой. Ето защо нямаше партньор за часа по готварство. Прикрих мислите си, но краткото колебание ме бе издало.

— Виждаш ли? — възкликна тя. — И това е само една малка частица от обществото. А представи си нещата в по-голям мащаб. Представи си какво ще стане, когато тя вече е член на правителството и се опитва да си спечели привърженици. Той ще бъде пречка. Василиса ще си спечели врагове само заради него. Наистина ли искаш да й се случи това?

Точно от това се боеше и Кристиан, а аз се бях опитала яростно да го отрека.

— Това няма да стане. Вие грешите.

— А ти си много млада, госпожице Хатауей. Освен това вече закъсняваш за полета си. — Тя пристъпи към вратата. Пазителите от другия край на стаята за секунда се озоваха до нея. — Нямам какво повече да ти кажа и се надявам, че това е последният път, когато водим подобен разговор.

Или какъвто и да е разговор, додадох мислено.

Кралицата излезе, а веднага щом етикетът позволи, аз се втурнах навън, за да хвана самолета. Направо ми се виеше свят. Доколко откачена беше тази дама? Не само ме обвини, че се каня в най-скоро време да избягам с Ейдриън, но в същото време вярваше, че може да го сватоса с Лиса. Беше почти невъзможно да се определи кое е по-абсурдно.

Нямах търпение да разкажа на останалите какво се бе случило и да се посмея заедно с тях. Но докато се връщах към стаята си, за да си взема сака, размислих. И без това наоколо вече се носеха твърде много слухове за мен и Ейдриън; не смятах, че е разумно да разпалвам огъня. Освен това не мислех, че на Кристиан ще му е приятно да чуе за това. И без това не се чувстваше сигурен за връзката си с Лиса. А как щеше да се почувства, ако разбере, че кралицата крои планове да го отдалечи от любимата му?

Така че реших за известно време да запазя информацията само за себе си, което никак не беше лесно, защото, когато стигнах до стаята си. Лиса ме чакаше пред вратата.

— Здрасти — поздравих я. — Защо не си на самолета?

— Отложиха полета с няколко часа.

— О. — Внезапно ми се прииска час по-скоро да се прибера у дома.

— Какво искаше кралицата? — попита Лиса.

— Да ме поздрави — излъгах най-хладнокръвно. — За убийствата на стригоите. Не го очаквах, беше малко странно.

— Изобщо не е странно — възрази Лиса. — Това, което направи, беше удивително. Сигурна съм, че наистина е искала да те поздрави.

— Да, предполагам. И така, какво ще правим? Как ще запълним оставащите часове? — Очите й грееха от вълнение, усещах го и през връзката ни, а и исках да сменя темата на разговора.

— Ами… обмислих го. След като сме в кралския двор… не искаш ли да го разгледаме? Сигурно има и други неща, освен барове и кафенета. Струва ми се, че не е зле да го опознаем, след като ще живеем тук. А и имаме голям повод за празнуване.

Едва сега осъзнах какво ми казваше. Толкова бях погълната от процеса на Виктор, че бях пропуснат друго важно нещо: намирахме се в кралския двор, в центъра на върховната власт на мороите. Той беше голям почти колкото Академията и едва ли всичко се състоеше само от правителствени или бизнес сгради. Освен това Лиса беше права. Имаше защо да сме щастливи. Виктор беше осъден и изпратен в затвора. Тя бе получила страхотно предложение за колежа. Единствено предполагаемата ми връзка с Ейдриън помрачаваше донякъде светлата картина, но сега исках да забравя за това, а и вълнението на Лиса зарази и мен.

— Къде е Кристиан? — попитах.

— Върши някакви свои работи — отвърна тя. — Мислиш ли, че постоянно се нуждаем от присъствието му?

— Е, напоследък той обикновено е постоянното присъствие.

— Да — призна тя. — Но сега ми се иска да бъдем само двете.

Усетих какви чувства са подтикнали решението й. Краткият ни разговор, малко преди тя да отиде да се вили с кралицата, я бе изпълнил с носталгия по старите времена, когато бяхме само ние двете.

— Нямам възражения — заявих. — Какво можем да видим за три часа?

Лицето й се озари от дяволита усмивка.

— Най-важното.

Виждах, че си е наумила нещо специално, но се опитваше да го скрие. Не можеше да блокира напълно връзката ни, но се бе научила, че ако не мисли твърде усилено за определени неща, аз не мога да ги уловя лесно. Обичаше да си въобразява, че от време на време може да ме изненада, макар че никога не бе успявала да скрие от мен важен проблем.

Излязохме навън на студа и Лиса ме поведе. Отдалечи се от административните сгради и се насочи към други, разположени в по-отдалечения край на земите около кралския двор.

— Кралицата живее в първата сграда — обясни Лиса. — Не е точно дворец, но е най-близо до представата за такъв. Когато дворът е бил в Европа, мороите обикновено са живеели в замъци.

Намръщих се.

— Казваш го, сякаш е било готино.

— Каменни стени? Кули? Дори ти трябва да признаеш, че звучи вълнуващо.

— Да, но се обзалагам, че са имали скапан достъп до интернет.

Лиса поклати глава и се усмихна, но не удостои забележката ми с отговор. Минахме покрай други сгради, които бяха украсени с каменни орнаменти като останалите, но по строеж и стил ми напомняха на жилищни сгради с апартаменти. Лиса потвърди предположението ми.

— Това са къщите за тези, които живеят постоянно в двора.

Огледах ги и се запитах как ли изглеждат отвътре. После ме озари щастлива мисъл.

— Мислиш, че ще живеем тук?

Думите ми я свариха неподготвена, но след секунда се развълнува не по-малко от мен. На нея също й харесваше идеята да си имаме наше място, което да обзаведем по свой вкус. На мен би ми се понравила идеята Дмитрий да живее с нас, но в кралския двор той нямаше да бъде седем дни по двайсет и четири часа с нея. Аз също нямаше да бъда неотлъчно с нея. Дали щяха да ми позволят да живея с нея? Или това щеше да бъде още една възможност да ми покажат, че нямат нужда от мен?

— Надявам се — отвърна Лиса, неподозираща за тревогите ми. — На най-горния етаж, в апартамент със страхотен изглед.

— И басейн — опитах се да се усмихна.

— Как можеш да мислиш за басейн в този студ?

— Хей, ако ще фантазирам, поне да е докрай. Обзалагам се, че Татяна има басейн. Обзалагам се, че носи бикини и секси момчета я разтриват с ароматни плажни масла.

Очаквах тя да завърти очи, но Лиса се ухили, докато ме въвеждаше в една сграда, намираща се в непосредствена близост до жилищната.

— Странно, че го спомена.

— Какво? — възкликнах. Тя едва сдържаше тайната. Още малко усилие и щях да я „издърпам“ от главата й. И щях да го направя, ако не бях толкова сащисана от всичко, което ни заобикаляше. Сетивата ми сякаш щяха да експлодират: нежна музика, фонтани, растения, хора в бели халати, всичко блестеше, сребристи…

Беше СПА център — разкошен СПА център с всичките му екстри, скрит в стара каменна сграда тук, в кралския двор. Кой би се досетил? До входа бе разположена рецепцията, с дълъг гранитен плот, така че пред нас се разкриваше само част от гледката, но и това, което видях, беше страхотно. Покрай стената бяха насядали жени и си правеха маникюр и педикюр. Мъже морои и жени се подстригваха и им правеха прически. В дъното на салона се виждаше нещо, което приличаше на лабиринт от коридори, по чиито стени имаше стрелки, сочещи към други секции: за масаж, сауна, маски на лицето и какво ли още не.

Лиса ми се усмихна.

— Какво мислиш?

— Мисля, че Ейдриън беше прав, че кралският двор крие много тайни. — Въздъхнах престорено. — Неприятно ми е да го призная, но е бил прав.

— Ти беше толкова заета с практиката и… други неща. — Нямаше нужда да споменава смъртта на Мейсън и битката ми със стригоите. Можех да прочета мислите й. — Реших, че не е зле малко да те поглезя. Проверих графика им, докато беше при кралицата, и те проявиха готовност да ни сместят.

Лиса приближи до рецепционистката и й каза кои сме. Жената мигновено разпозна имената ни, но се изненада, че едното е на дампир. Не ми пукаше. Бях толкова смаяна от гледките и звуците около мен. В сравнение с грубия, практичен стил на живот, който обикновено водех, този лукс и изтънченост бяха направо невероятни.

След като се регистрирахме, Лиса се обърна към мен с нетърпеливо и сияещо лице.

— Записах ни за масаж с тези…

— Ноктите — прекъснах я.

— Какво?

— Искам да ми направят ноктите. Може ли да получа маникюр?

Това бе най-екзотичното и напълно безполезно нещо, което можех да си представя. Е, за повечето жени никак не беше безполезно. Но за мен? С начина, по който третирах ръцете си, заради което постоянно бяха в пришки и синини, мръсни и загрубели? Да. Безполезно. От цяла вечност не си бях лакирала ноктите. Нямаше смисъл. Половината лак щеше навярно да се олющи само след един ден от практиката. Момиче дампир като мен, което се обучава за пазител, не можеше да си позволи подобен лукс. И тъкмо заради това много копнеех за него. Като гледах изискания грим на Лиса, у мен се събуди желанието и аз да се разкрася. Бях се примирила с факта, че това никога няма да бъде част от живота ми, но след като днес бях попаднала на подобно място… О, боже, исках да ми направят маникюр!

Лиса се сепна за миг. Очевидно имаше големи планове за този масаж. Но не можеше да ми откаже и отново заговори с рецепционистката. Явно тя трябваше да направи някои размествания в графика, но каза, че ще го уреди.

— Разбира се, принцесо. — Усмихна се щастливо, покорена от естествения чар на Лиса. През повечето време на Лиса не и бе нужно да използва духа, за да получи каквото иска.

— Не искам да ви създавам неудобство — рече Лиса учтиво.

— Не, не. Определено няма такова нещо!

Много скоро се озовахме седнали зад две съседни масички, където две жени морои потопиха ръцете ни в топла вода и започнаха да ги почистват с някаква странна смесица от захар и морски водорасли.

— Защо маникюр? — поиска да узнае Лиса. Обясних й причината и как вече нямам време да се гримирам, на какви изпитания подлагам ръцете си и как всякакви глезотии са непрактични. Лицето й доби замислен вид. — Никога досега не съм се замисляла за това. Просто реших, че напоследък не ти се занимава. О, но пък и ти не се нуждаеш от никакъв грим. Не е и с твоя външен вид.

— Все едно, но ти си тази, която момчетата обожават:

— Заради името ми. Ти си тази, която момчетата, особено едно, което и двете познаваме, всъщност желаят поради други причини.

Брей, запитах се, за кого ли намеква.

— Да, но тези други причини не са особено благоприлични.

Тя сви рамене.

— Смисълът с един и същ. Ти нямаш нужда от грим, за да ги накараш да им потекат лигите.

След това по връзката ни се случи най-странното нещо. Видях себе си през нейните очи. Беше все едно да се гледаш в огледалото. Лиса наистина мислеше, че съм красива. С моя тен и тъмнокестенява коса аз и се струвах екзотична. Тя се чувстваше бледа и безцветна в сравнение е мен, твърде кльощава до тялото ми с чувствени извивки. Беше истинска изненада, като се има предвид колко често съм се чувствала мърлява и груба до изисканата й, сияйна красота. Но завистта й не беше злобна: това не бе в природата й. Беше по-скоро тъжна и изпълнена с копнеж по нещо, което никога не би могла да има.

Исках да й вдъхна увереност, но имах чувството, че тя не би желала да зная нейните терзания и несигурност. Освен това мислите ми бяха прекъснати от жената, която правеше ноктите ми. Попита ме какъв цвят лак искам. Избрах си блестящ, златист цвят. Може би беше крещящ и безвкусен, но реших, че изглежда красиво, а и, така или иначе, нямаше да изтрае дълго. Лиса предпочете бледорозово — цвят, изискан и елегантен като самата нея. Нейният маникюр стана много по-бързо от моя, тъй като на моята маникюристка и трябваше много повече време да омекоти ръцете ми, да изпили и оформи ноктите ми. Лиса бе готова много преди мен.

Когато и двете се сдобихме със съвършени ръце, отново ги сложихме една до друга.

Изглеждаш прекрасно, скъпа — заключи Лиса, с превзет светски маниер.

Двете се засмяхме и се запътихме към секцията за масажи. Първоначално Лиса ни бе записала за пълен масаж, но маникюрът бе отнел голяма част времето ни за разкрасяване. Затова трансформирахме големия масаж на тялото до масаж на ходилата. Той ни устройваше идеално, тъй като не беше нужно да обличаме халати или някакви други дрехи, защото лакът ни още не беше изсъхнал. Нужно беше само да свалим обувките и да навием панталоните. Отпуснах се върху един стол, докато краката ми киснеха в топла, бълбукаща вода. Някой бе сложил нещо във ваната, което ухаеше на теменужки, но аз не обръщах особено внимание. Бях твърде погълната от ръцете си. Бяха съвършени. Маникюристката бе придала кадифена мекота на кожата, а ноктите бе превърнала в блестящи златни овали.

— Роуз — чух да казва Лиса.

— Хмм? — Също така жената бе положила безцветен слой лак върху златистия. Чудех се дали така нямаше да издържи по-дълго.

— Роуз.

Усетила, че Лиса се нуждае от вниманието ми, вдигнах с неохота поглед от великолепните си ръце. Тя се бе ухилила до уши. Усещах, че я изгаря вълнуваща новина — тайната, за която ми спомена, докато идвахме насам.

— Какво има? — попитах. Тя кимна надолу.

— Роуз, това е Амброуз.

Погледнах разсеяно надолу към масажиста в краката ми.

— Хей, Амброуз, как е… — Млъкнах, преди да изтърся нещо като „мамка му“ или „леле“.

Типът, който масажираше ходилата ми, не беше много по-възрастен от мен. Имаше черна къдрава коса и целият бе в мускули. Разбрах го от първа ръка, защото беше без риза и предлагаше страхотна гледка на изваяните гърди и бицепси. Тъмнозлатистият тен на кожата му можеше да се добие само при продължително излагане на слънце, което говореше, че е от човешката раса. Белезите от ухапвания по врата му го потвърждаваха. Много красиво момче захранващ. Много красиво.

Макар че красотата му бе почти нереална. Дмитрий беше прекрасен, но си имаше малки недостатъци, които го правеха още по-неустоим. Амброуз беше прекалено съвършен, като произведение на изкуството. Не изпитвах желание да се хвърля в прегръдките му или нещо подобно, но наистина бе приятен за гледане.

Лиса, която продължаваше да се тревожи за любовния ми живот, очевидно бе решила, че той е точно това, от което имах нужда. Тя имаше масажистка жена.

— Приятно ми е да се запозная с теб, Роуз — изрече Амброуз. Имаше мелодичен и галещ глас.

— На мен също — отвърнах и внезапно усетих, че той вдигна краката ми от водата и ги уви в кърпа. Изведнъж се притесних за вида им. Те не бяха загрубели или нещо такова, тъй като обикновено не ги подлагах на такива изпитания като ръцете си. Просто ми се прииска и ноктите на краката ми да са изпилени и лакирани, щом този страхотен екземпляр на мъжкия пол щеше да ги държи известно време в ръцете си.

Лиса бе достатъчно проницателна, за да долови смущението ми, и едва се въздържа да не се разсмее. Чух мислите й в главата си: Сладък е, нали? Стрелнах я с очи, но не изразих мислите си на глас. Той е личният масажист на Татяна. Това на практика причислява и теб към кралската фамилия. Въздъхнах шумно, за да й покажа, че не е толкова забавна, колкото си мисли. И когато казвам личен, наистина имам предвид личен.

Трепнах от изненада и неволно ритнах с единия крак. Слава богу, сръчните ръце на Амброуз го уловиха, преди да съм го ударила в красивото лице. Не можех да комуникирам телепатично, но бях напълно сигурна, че за Лиса нямаше съмнение какво исках да й кажа — физиономията ми бе достатъчно красноречива: Не можеш да си сигурна, защото ако е така, много си загазила.

Усмивката й се разшири. Мислех, че ще ти хареса. Да те глези тайният любовник на кралицата.

Глези не беше точно думата, която ми дойде наум. Докато гледах младото, красиво лице на Амброуз, просто не можех да си представя да има това-онова с онази стара чанта. Разбира се, отказът ми да повярвам може и да се дължеше на подсъзнателното отхвърляне на мисълта, че някой, който е докосвал нея, сега докосва мен. Гадост!

Ръцете на Амброуз се плъзгаха по прасеца и ходилото ми и той поде разговор за това колко елегантни крака имам. Ослепителната му усмивка, разкриваща безупречно бели зъби, не слезе от лицето му, но повечето от отговорите ми бяха кратки. Все още не можех да се съвзема от мисълта, че двамата с Татяна може да са заедно.

Лиса изпъшка безмълвно. Той флиртува с теб, Роуз! Какво ти става? Никога не си била толкова вързана! Аз си направих целия този труд да ти осигуря най-страхотния тип тук, а виж какво получавам в замяна!

Еднопосочният разговор започна да ми се струва като трън в задника. Исках да й кажа, че никога не съм я молила да ми „осигурява“ този тип. Внезапно в съзнанието ми изплува картината как кралицата ме вика спешно на нова аудиенция, за да ми крещи, задето имам несъществуваща афера и с Амброуз. Няма ли да е страхотно?

Амброуз продължи да се усмихва, докато разтриваше с палци долната част на едното ми ходило. Болеше — но болката бе приятна. Не бях осъзната колко е натъртено това място.

— Те си създават такива главоболия, за да ви карат да обличате точно определени черни и бели дрехи, ала никой не мисли за краката ви — промърмори замислено той. — Как успявате да сте на крак през целия ден и да сте в състояние да правите ритници със завъртане и да заемате котешка стойка с тези лоши обувки?

Тъкмо щях да му кажа, че не е нужно да се тревожи за краката ми, когато нещо ме осени. Ритници със завъртане и котешка стойка не бяха тайни термини, познати само на пазителите. Всеки можеше да влезе в Гугъл, да въведе бойни изкуства и да открие какво означават тези неща. При все това не очаквах някой морой да говори свободно на тази тема, а още по-малко пък захранващ. Вгледах се по-отблизо в Амброуз и забелязах как тъмните му очи се стрелкат будно и не пропускат нищо. Припомних си бързите му рефлекси, когато предотврати удара ми с крак.

Усетих как челюстта ми увисва, но побързах да я затворя, преди да заприличам на пълна глупачка.

— Ти си дампир — промълвих смаяно.