Целувката на черната вдовица

11.

Гуинивър влезе в палатката на лорд точно в шест.

— Желая ви добра вечер, сър.

Хю се поклони, но не преди да забележи изискания й тоалет.

— За мен е изключителна част да ви видя на трапезата си, мадам. — Той погледна извинително собственото си прашно пътническо облекло. — За съжаление не намерих време да се преоблека.

— Знам, че имате много задължения — отговори сладко тя. — Твърде много неща изискват вашето внимание. Разбираемо е, че не ви остава време за дреболии.

Хю се поклони повторно.

— Много ви благодаря за разбирането, милейди. — Той наля вино и й подаде едната чаша, после посочи масата, където от покрита купа се носеше приятен аромат. — Един от хората ми уби заек. Побързали са до го приготвят за нас.

— Това е една от привилегиите, когато се храниш на масата на командира — промърмори Гуинивър и се настани на един от столовете. Сребърните й поли се надиплиха равномерно около нея. Тя отпи глътка вино, докато Хю сипа от заешкото рагу в две паници и седна срещу нея.

Валерианът, който трябваше да осигури на лорд Хю дълбок сън през тази нощ, беше скрит в кърпата й; в момента обаче тя не виждаше възможност да го сипе във виното му. Той остави чашата си на масата, но я задържа, докато хапваше от рагуто. Гуинивър внимателно пусна кърпичката си от ръкава на скута си.

Хю я наблюдаваше скритом. След като бе подслушал разговора й с Грийни, знаеше, че бягството ще стане тази вечер. Но и най-грижливо обмисленият план можеше да се провали и тя сигурно го знаеше. Ако предстоящото бягство я правеше нервна, това не се забелязваше. Тя беше спокойна както винаги, красивите й очи бяха внимателни и дори не трепваха. Бе облякла скъпи одежди, сякаш бе дошла на вечеря в голямата зала на дома си, а не във военна палатка на поляна сред гората — и той неволно се запита защо тя бе избрала тази одежда именно днес. Въпреки че се гневеше на неприятностите, които му създаваше, трябваше да признае, че тя беше смела жена; и както винаги, бе запленен от красотата й, от неоспоримата й чувственост, която събуди у него ответна реакция.

Всемогъщи боже! Искаше да я люби, желанието да изследва стройното, но въпреки това пищно тяло накара ръцете му да затреперят и ускори дъха му.

— Имате ли къща в Лондон, лорд Хю? — попита тя и си отчупи парче хляб. Въпросът донесе облекчение и го изтръгна от вихрушката на страстта.

— Скромна — отговори той. — В Холбърн.

— Близо ли е до реката? Не знам почти нищо за столицата.

— Сигурно познавате много по-добре древния Рим или Атина — отбеляза той.

Тя кимна усмихнато и потопи хляба си в голямата солница, поставена в средата на масата. Ръката й се плъзна, солницата се изтърколи от масата и падна в тревата.

— Господи, колко съм несръчна! — извика сърдито тя и се наведе да види дали бе разсипала цялата сол. — Момичетата щяха да кажат, че това означава нещастие. Знам, че трябва да взема щипка сол и да я хвърля през рамо, за да отклоня нещастието — но не помня дали беше през лявото или през дясното.

— Я хвърлете и отляво и отдясно — посъветва я той и се наведе да вдигне солницата.

— Похабих толкова сол… Ще можете ли да я съберете? Ще ви помогна.

— Не е нужно. — Той събра част от скъпоценната сол в шепата си.

Гуинивър държеше кърпичката си в готовност. Приведе се бързо напред и изсипа финото прахче в чашата му с вино, молейки се то да се разтвори, преди Хю да е вдигнал глава.

Мъжът се изправи и насипа спасената сол отново в солницата. Какво бе направила тя? Разсипването на солта беше маневра за отклоняване на вниманието, това беше ясно. Нито гласът, нито позата й издаваха нещо, но сетивата му бяха нащрек и подушваха опасност.

Отрова? Дали пък не бе решила да го прати на оня свят като съпрузите си?

Тя отпи глътка вино и повтори въпроса си:

— Холбърн близо ли е до реката, лорд Хю?

Виното, каза си гневно той. Сигурно е сипала нещо във виното ми.

— Не, намира се на няколко пресечки по-навътре. Сама ще видите, защото ще отседнете в моя дом, докато лорд-пазителят на печата даде други разпореждания.

„Само през трупа ми.“ Гуинивър се усмихна и отново натопи хляба си в рагуто.

Хю разклати виното в чашата си. Не забеляза промяна, но тъй като не смееше да рискува, само се престори, че пие, и отново остави чашата на масата. Усмивката й остана непроменена.

„Коварна вещица!“ Той отговори на усмивката й и отново напълни чинията си.

Гуинивър продължи да му задава въпроси за живота в Лондон, имитирайки жива заинтересованост. А той се преструваше, че отпива от виното си. След известно време се появи един от мъжете и разчисти масата, след което донесе кошничка с горски ягоди за десерт.

— Мастър Робин нахрани ли се вече? — попита Хю. Гуинивър събра трошичките от масата в шепа като грижлива домакиня.

— Да, сър, и отведе конете на водопой.

Хю кимна, вдигна чашата си и я изнесе извън масата, след което безшумно изля виното в тревата.

— Кажи му, че днес ще спи при войниците. — Той поднесе чашата към устните си, убеден, че Гуинивър не бе забелязала нищо. — Смятам да остана буден по-дълго от обикновено и светлината ще му пречи. — При тези думи той погледна сътрапезничката си, но лицето й остана безизразно.

— Тъй вярно, сър. — Мъжът излезе.

Хю се приведе напред, взе бутилката и си доля вино.

— Надявах се, че утре ще бъде ден за почивка — започна Гуинивър и пъхна една ягода в устата си. — Момичетата са изтощени.

— А вие? — Той я гледаше като омагьосан как посегна към следващата ягода. Дългите й тънки пръсти поднесоха плодчето към топлата червена уста. За секунди блеснаха зъбите й и тя притвори очи от удоволствие, когато сладкият сок намокри езика й.

— Не, ни най-малко. Свикнала съм да прекарвам по цял ден на седлото. Ловът е едно от големите ми удоволствия.

— Сигурно сте го споделяли най-малко с двама от съпрузите си.

— Първият ми съпруг отказваше да излиза на лов с жена — призна равнодушно тя.

— О, така ли? Спомням си, че когато е паднал от коня, вие сте били на легло.

— Съвсем правилно, милорд. — Той си бе налял още вино, но не беше пияч. Гуинивър имаше богат опит с мъже, които пиеха, веднага й бе направило впечатление, че той изпиваше по няколко чаши вино на вечеря. Слава богу, и днес беше същото.

— Вторият ми мъж обаче често излизаше с мен на езда и ловувахме заедно. — Погледът й спря върху лицето му. — Както вероятно сте узнали по време на пребиваването си в Матлок.

— Говорихме за това — призна спокойно той.

Но не каза нищо конкретно. Гуинивър обузда надигащото се нетърпение, защото всъщност нямаше никакво значение какво бе открил в Матлок. Много скоро тя щеше да избяга от него и да се скрие на сигурно място в старата си къща, а той да си мисли каквото си ще!

Навън притъмня, в лагера запалиха фенерите. Хю посегна към праханта и кремъка и запали фенера на масата. Златният му отблясък потопи съвършената кожа на Гуинивър в меко розово сияние, когато отново се наведе към кошничката с ягоди.

— Господи, изяла съм всичките — промълви тя толкова учудено, че той избухна в смях. — Вие успяхте ли да си вземете?

— Една или две.

— Как можах! — Тя поклати разкаяно глава. — Но трябва да призная, че умирам за горски ягоди.

— Това не ми убягна — отбеляза сухо той.

Гуинивър се засмя и двамата отново попаднаха в магическия кръг, в който не можеше да съществува враждебност — само чувството за неустоимо привличане помежду им. Като че ли бяха предопределени да седят тук заедно под светлината на фенера и да се шегуват с изядените ягоди.

Изведнъж Гуинивър скочи от мястото си и магическият кръг се разкъса.

— Вече е късно, милорд. Трябва да ви напусна.

„Така си и мислех.“ Сините очи засвяткаха цинично, но той също се надигна и каза само:

— Утре ще тръгнем малко по-късно и ще яздим само половин ден. Надявам се, че това ще е достатъчно, за да не преуморяваме момичетата?

— Колко сте внимателен, сър!

Хю се поклони.

— Докато сте под моя закрила, аз ще правя всичко, за да се чувствате добре.

Гуинивър направи прелестен реверанс, при който всяка грациозна линия на тялото й излъчваше подигравка.

— Много сте добър, сър!

— Понякога съм готов да повярвам, че това е истина — отбеляза хладно той и посегна към фенера. — Елате, ще ви светя.

Хю я придружи да палатката й.

— Лека нощ, милейди.

— Лека нощ, лорд Хю! — Тя му подаде ръка и побърза да се прибере.

— До скоро — пошепна беззвучно той.

Тили бе задрямала, ала при влизането на Гуинивър веднага се събуди.

— Взе ли валериана? — попита загрижено тя.

— Изпи виното — отговори тихо младата жена, за да не събуди спящите момичета. — Не можах да сложа повече, защото щеше да се усети по вкуса. Надявам се, че е било достатъчно.

— А аз дадох на поста една от специалните ми напитки с мед и мляко — разказа Тили. — Да не му е студено, докато обикаля. Момчето ми благодари сърдечно. Разказа ми, че и майка му му давала такова питие.

— Е, Грийни също ще се погрижи за него — отбеляза Гуинивър. — За да сме съвсем сигурни. В полунощ ще е извън строя.

— Да, добре е да се подсигурим двойно — кимна мъдро Тили. — Децата спят като къпани. — Тя посочи двете легла.

— Много добре. Хайде, Тили, легни си. Ще те събудя, щом стане време.

Гуинивър седна на леглото си и свали булото и бонето си. Предстоеше им препускане и булото щеше само да й пречи. Навлече вълнения панталон за езда, който носеше под полата, натъпка ризата си в колана и нагласи полите си. Това беше цялата й подготовка.

Часовникът показваше девет. Малко сън нямаше да й навреди, но беше твърде развълнувана, за да заспи.

Тя угаси фенера, легна си и се опита отново да премисли плана си. Постът не беше проблем. Конете бяха наблизо. Те бяха вързани с въже и на седлата им имаше одеяла. Гуинивър и Пен щяха да яздят няколко часа без седло и юзди. Без багаж щяха да напредват бързо и спокойно. Грийни ги чакаше. Той щеше да вземе Тили при себе си на коня, така Пен щеше да язди сама и да препуска по-бързо. До зазоряване имаха на разположение пет часа. С малко повече късмет щяха да минат шест часа, преди да забележат бягството им. А може би и повече, тъй като Хю бе предвидил по-късен час за тръгване.

Тя лежа дълго с отворени очи. Скоро свикна с мрака в палатката и започна да вижда предметите. Не можеше да запали фенера. Чу леки капки дъжд по платнището. Нощта щеше да бъде тъмна. Толкова по-добре, макар че препускането под дъжда нямаше да бъде приятно, но всички имаха подплатени пелерини.

Децата спяха неспокойно. Пен мърмореше нещо във възглавницата си. В гласа й имаше страх, почти паника и Гуинивър се наведе над нея. Детето изкриви лице и отново промърмори нещо. Явно сънуваше лош сън, но в момента майка му не можеше да стори нищо, за да го успокои. Гуинивър неволно се запита дали Пен сънуваше приятеля си Робин. Откакто знаеше за предстоящото бягство, тя не споменаваше името му. Което беше типично за нея. Никога не би изразила собствените си страхове, като знаеше, че майка й се тревожи.

Гуинивър се обърна към дълбоко заспалата Пипа. Ръцете й бяха вдигнати над главата, пръстите леко свити.

Моля те, боже, помогни ми да ги скрия на сигурно място!

Тя отиде до изхода на палатката и се вслуша в усилващия се шум на дъжда. Отвори бързо платнището и се измъкна навън. Въздухът миришеше на мокра трева. Лагерният огън продължаваше да гори с леко съскане. Когато направи няколко крачки към него, Гуинивър видя факлата на поста, който обикаляше лагера. Погледна часовничето си, чийто циферблат беше украсен с диаманти. Единадесет. Още един час.

Малко преди полунощ Тили се събуди, сякаш имаше вътрешен будилник. Веднага стана от леглото и силно разтърка уморените си очи.

— Успя ли да си починеш поне малко, детето ми?

— Не. Хайде да събудим децата. — Гуинивър наметна пелерината си. — Ще им трябват палта. Дъждът вече отслабва, но все още е влажно.

Гуинивър се приведе над Пен, разтърси я леко и пошепна името й. Пен стреснато отвори очи, огледа се объркано и седна в леглото.

— Време ли е вече?

— Да, миличка. Сложи си палтото.

Тили събуди Пипа, която отвори уста, за да я засипе с поток от думи, но бавачката бързо я затисна с ръка. Сънени и треперещи, момичетата застанаха насред палатката, докато Тили и Гуинивър ги загръщаха в палтата им.

Изведнъж блеснаха фенери, плъзнаха се по мократа стена на палатката. Една ръка посегна към платнището.

Гуинивър стисна ръката на Пен и си заповяда да запази самообладание, фенерът освети палатката и на входа се появи Хю дьо Босер. Посивялата коса беше потъмняла от влагата и залепнала за главата.

Гневът заради интригите й и страхът, че е бил отровен, отстъпиха място на подигравката и триумфа, че бе успял да я изненада на местопрестъплението. Ала като видя уплашените детски лица, реши да изрази по-късно радостта си на победител — да я запази за момента, когато щеше да остане насаме с Гуинивър.

— Трябва да говоря с вас, мадам — и проговори ледено той, после се обърна към камериерката: — Жено, веднага сложи децата отново в леглата. Нощта е бурна и не бива да излизате навън. — Той излезе навън, вдигнал високо фенера, и изчака Гуинивър.

— Мамо…? — призоваха я детските гласчета, объркани и страхливи.

Гуинивър се наведе над децата си и направи опит да се усмихне.

— Е, както изглежда, ще се наложи да отидем в Лондон. Не бива да се страхувате. Легнете си, аз скоро ще се върна.

Хю чакаше навън под дъжда.

— Мадам! — Тонът му беше остър, заповеднически.

Гуинивър успя да се овладее. Целуна децата си, кимна окуражително на Тили и излезе навън, като нахлупи качулката на главата си.

— Постът ми явно е бил възпрепятстван да изпълни задълженията си — изрече Хю, взе ръката й и енергично я поведе към палатката си. — От пет минути не виждам факлата му.

— Наистина ли? — промърмори с отсъстващ вид Гуинивър. — Може пък да е угаснала от дъжда…

— Може би — отговори с добре изиграно дружелюбие той. — Смятам, че скоро ще разберем. — Той вдигна платнището на палатката си и я покани вътре.

Гуинивър влезе и свали качулката си. Светлата, разделена на път по средата коса беше сплетена на две плитки, навити над ушите.

Хю остави фенера на масата. Без качулка и було тя изглеждаше много по-млада, невинна и ранима.

— Защо искахте да ме отровите? — попита рязко той. Гуинивър вдигна рамене.

— Не беше отрова, само валериан. Щеше да ви помогне да се наспите добре. Всъщност трябва да ми благодарите. Но както разбирам, не сте го изпили…

— За да ме надхитрите, е необходимо много повече, мадам! Предупреждавам ви — изсъска той, безкрайно облекчен, че не е искала да го убие. Или поне така твърдеше. Той нямаше, доказателство. Вместо валериан можеше да е сложила във виното му арсеник. „Исусе, Мария и Йосиф! Кога ли ще разбера какво се крие в тази красива главица?“

Гуинивър вдигна рамене, но това можеше да бъде и отрицание, и съгласие. Тя погледна към масата с фенера и видя, че той бе написал нещо. Мастилото върху пергамента вече беше засъхнало.

Мъжът проследи погледа й.

— Написах писмо до Уоруик Касъл. Милорд Уоруик ще ни даде подслон за няколко дни по заповед на краля. Утре рано ще изпратя човек при него.

— До Уоруик има много път.

— Да, но там ще разполагаме с гореща вода, меки легла, сръчни слуги и ястия от истинска кухня.

Гуинивър не отговори. Застанала до изхода на палатката, тя се обърна с гръб към него. Платнището беше спуснато.

— Откъде разбрахте? — попита тихо тя.

— Както вече казах, трябва да сте много по-умна, за да ме надхитрите.

— Това не е отговор. — Тя все още бе с гръб към него.

— Вие сама се издадохте.

Гуинивър се обърна стреснато.

— Как?

Той се поколеба, но реши да отговори честно.

— Друг сигурно нямаше да ви забележи, но аз ви видях. Когато изчезнахте в гората, нещо в поведението ви ме озадачи и ви проследих. Чух сигналите ви и подслушах разговора ви с Грийни. Тъй като изразихте намерение да обезвредите поста, изчаках той да завърши обиколката си и тогава се намесих.

— Разбирам. Оставили сте ме да вярвам, че ще успея, докато през цялото време сте чакали удобния момент да предотвратите бягството ни. — Тя се изсмя кратко и горчиво и отново му обърна гръб. — Е, насладихте ли се на унижението ми? Приятно ли ви беше, че аз хранех надежди, докато вие ме дебнехте, за да ме унищожите?

Хю се почеса по тила, сякаш имаше сърбеж.

— Не, Гуинивър, просто изпитвах гняв. Ядосах се, защото вие бяхте убедена, че ще ме надхитрите. Трябваше да ви докажа, че това е невъзможно.

— Защо? — попита съвсем тихо тя, без да го поглежда. — Защо ни спряхте? Имах намерение да се скрия някъде далече, където никой нямаше да ме намери, без да взема със себе си нищо от богатствата си. Нима това не ви е достатъчно? Имотите, за които претендирате, щяха да ви бъдат дадени. Какво повече искате, Хю дьо Босер? Непременно ли трябва да унищожите и мен, и децата ми? Няма ли зестра, няма да има и съпрузи. Нали знаете как стоят нещата. — Тя се обърна и в погледа й блесна диво отчаяние. — Защо искате да убиете всички ни?

— Не… Не… не искам това. — Той пристъпи към нея, неспособен да понесе болката в погледа й и собствената си вина. — За нищо на света не искам да причиня зло на вас и на децата ви.

— Но ще стане точно така. Не знам по какви причини вие ни обричате на гибел.

— Не правя това, по дяволите!

— Не се правете на светец! — изсъска вбесено тя. — Не ме заблуждавайте с красиви думи и с нежността си към децата. Вие сте чудовище, Хю дьо Босер!

— Не ми говори така! — Той посегна да я хване за лакътя, но тя се отдръпна. Тогава я хвана за тила и я обърна към себе си. Тя се облегна на ръката му и погледите им се кръстосаха.

— Какво искате, милорд? — Гуинивър му изпрати още едно предизвикателство, макар да знаеше отговора. Щом бе отворила кутията на Пандора, нямаше връщане назад. Тя преглътна, навлажни пресъхналите си устни, погледна отражението на лицето си в очите му. — Какво искате? — повтори тихо тя.

— Вас — призна той. — И вие го знаете много добре, милейди! — С мъчителна бавност устата му се сведе върху нейната, сякаш за да й даде време да се обърне.

Защо не го направи?

За секунда устните му останаха върху нейните леки и нежни, после той взе лицето й между двете си ръце и я целуна с дива страст. Отначало тя се опита да се съпротивлява, после устата й се отвори с облекчена въздишка и даде път на напористия му език. Тя отговори на целувката му със същото желание. Обви ръце около шията му, впи се в него, прокара език по вътрешната страна на устните му, усети вкуса му, плъзна се по езика му и леко го захапа със зъби.

Той мушна ръце под палтото й, помилва гърба й, закръглеността под него и се наслади на меката коприна на роклята й. Тя се притисна към него и усети сладостни тръпки дълбоко в себе си, защото в бедрата й се триеше напращялата му мъжественост, корава, настойчива, жадна.

Тя отметна глава назад и той зацелува шията й, бавно плъзна език по линията на брадичката, нежно, с наслада. Ръцете му обхванаха задника й и членът му се устреми към слабините й.

Между тях имаше прекалено много препятствия. Гуинивър отвори с треперещи пръсти закопчалката на палтото си и го пусна на пода. Като че свалиха от гърба й огромна тежест. В същото време той се освободи с нетърпеливо движение от късата си наметка.

Устата му се плъзна по шията към меката бяла плът на бюста над дантеления ръб на ризата, който се подаваше изпод деколтето. Без да вижда нищо, той сръчно се зае да развързва роклята й на гърба. Вдигна за малко глава, колкото да свали от раменете разтворената рокля, остави я да падне на пода и Гуинивър се озова в кръг от кадифе и коприна.

Сега той се приведе и зацелува гърдите й, дръпна ризата, за да се наслади на сладостната им мекота и плъзна език във вдлъбнатината помежду им.

Хю продължаваше да я милва, държейки здраво хълбоците й. Обзета от трескаво нетърпение, тя разкопча жакета му и го свали от гърба му. Задърпа копчетата на ризата, защото искаше веднага да усети кожата му, и притисна устни към пулсиращата вена в свивката на шията му. Притисна се до мускулестата му гръд, покрита с прошарени косъмчета, и усети твърдостта на мускулите му. Обхвана тясната му талия, целуна връхчетата на гърдите му и закръжи с език около тях, докато се превърнаха в твърди пъпки.

Никой не продумваше. В бавните им движения се усещаше див напор, сякаш и двамата се бояха от прекъсване — не отвън, а отвътре. Сякаш и двамата се страхуваха, че другият ще разруши магията на този изключителен миг.

Хю развърза връзките на панталона й и мушна ръце дълбоко навътре, обхвана ханша й с въздишка, която я накара да потрепери. Едната му ръка се плъзна надолу, ноктите му одраскаха меката кожа, докато другата остана отзад. Пръстите му се плъзнаха навътре, пробиха си път през влажните кичурчета, намериха браздата на утробата й между бедрата. Тялото й оставаше притиснато до неговото. Тя се надигна и сключи ръце около шията му, устните й завладяха неговите. Простена в сладостно опиянение и се отвори за засилващата се интимност на двойната милувка.

Той я вдигна на ръце и я положи върху тясното легло. Отпусна се на колене, когато тя освободи шията му и вдигна ръце над главата си в жест на безусловно отдаване. Той смъкна панталона й до глезените, където беше стегнат в ботушките, и вдигна ризата, която обрамчи лебедовата й шия в бял облак от лен и дантела.

Гуинивър се почувства по-гола, отколкото ако нямаше нищо на гърба си, и възбудата й достигна неподозирани висини. Той отново зацелува гърдите й, докато ръцете му продължаваха да я милват между бедрата. Кожената завивка на леглото беше мека и гореща под голия й гръб. Тя разтвори хълбоци, за да посрещне търсещите му пръсти и мушна ръка в панталона му, за да обхване дупето му. Сега усети, че кожата му беше по-грапава от нейната и леко окосмена. Насладата й беше толкова силна, че й се искаше да се смее. Посегна напред и обхвана коравия му, горещ пенис.

След малко яростно задърпа панталона му, за да освободи онова, което желаеше с такава сила, и той й помогна с умело движение на хълбоците. Панталонът му се смъкна до глезените. И той нямаше време да свали ботушите си.

Тя пожела да сключи крака на кръста му, но бъркотията от бельо й ботуши не й позволи. Той просто вдигна краката й, много високо, и помилва задната им страна. После се надигна и както беше коленичил, проникна дълбоко в нея, като я държеше за глезените. Тя се опита да задържи вълните на нетърпимо удоволствие, които я заливаха, но не можа. Толкова време беше минало, цяла вечност, откакто бе изпитвала това блаженство. И не бе очаквала някога да го преживее отново.

За да потисне задавените си викове, които щяха да ги издадат, тя захапа устните си и усети кръв и сол. Той я гледаше втренчено, пленник на собствената си надигаща се буря. Досега бе мълчал, но сега зашепна пламенно името й и отметна глава назад, стенейки задавено — неговата буря стана нейна и нейната негова.

Хю падна до нея и зарови глава в кожата на леглото, като дишаше тежко и на пресекулки. Обхвана лявата й гръд, за да усети лудото биене на сърцето й под влажната кожа. В този миг зад платнището се чуха гласове и той моментално се изправи отново на колене.

— По дяволите! — Той скочи на крака, намъкна панталона си, навлече, останалата без копчета риза и посегна към жакета. Как можа да забрави, че Джак търсеше изгубилия се страж?

Гуинивър беше вече на крака, все още като упоена, но не чак толкова, че да не може да прецени какво беше извършила. Колко време се бяха любили? Пет минути или петдесет? Тя смъкна ризата си, вдигна панталона и посегна към роклята. Не можеше да стегне шнуровете сама, но наметката щеше да скрие отворения й гръб.

Хю грабна палтото си и се запъти към изхода. Махна й заповеднически през рамо да не мръдва от мястото си и излезе навън в безлунната нощ, все още мокрена от лек дъждец.

— Милорд… милорд… намерихме Ред! — Гуинивър, която бе застанала точно до платнището, чуваше съвсем ясно гласа на Джак Стедмън. — Някой го е цапнал по главата, освен това до него намерихме канче с мляко и мед. С голяма доза алкохол вътре.

— Тежко ли е ранен? — Хю говореше спокойно и равномерно, сякаш не бе преживял див екстаз само преди минути.

— Нищо му няма. Само лека подутина. Бил е доста пиян.

— Утре сутринта ще се погрижим за него. Един от хората на лейди Малори е в гората. Изпрати няколко мъже да го издирят.

— Няма да го намерите — рече тихо Гуинивър и излезе от палатката, увита в дебелото си палто. Никой не виждаше лицето й в мрака. — Не и ако той сам не пожелае да го намерите. Междувременно е разбрал, че нещо се е объркало.

Джак Стедмън я зяпна смаяно и очевидно се запита какво търсеше тя в този час в палатката на господаря му.

— Имах намерение да избягам от опеката на лорд Хю — обясни величествено тя. — Ала той разкри намерението ми и трябваше да го обсъдим. — Тя удостои Джак със слаба, но преливаща от подигравка усмивка и се обърна към Хю, облекчена, че мракът скриваше изражението на очите му.

— Ако ме освободите, сър, ще повикам Грийни и ще го изпратя да пресрещне другите, които трябваше да ме придружат до Лондон. Те смятаха да ни настигнат около обед с нужните хранителни припаси и каручката с книгите. Доколкото си спомням, вие не възразихте срещу по-късното им тръгване.

Лордът кимна кратко.

— Ще изчакаме багажа ви, милейди. А сега ще потърсим заедно вашия ловец.

Двамата тръгнаха един до друг към гората в края на лагера.

— Трябва да ви помоля да стегнете роклята ми — проговори Гуинивър с тон, който издаваше, че отправянето на подобна молба й беше крайно неприятно. — Онова, което се случи днес, трябва да остане скрито дори от Тили. — Тя се обърна с гръб към него.

— Но няма да го криете от себе си, нали? — попита тихо той, докато търсеше шнуровете под палтото й. — По дяволите! Как да го направя, като нищо не виждам!

— Преди малко се справихте доста сръчно…

— Отвързването е по-лесно от завързването — отвърна сухо той и продължи да я стяга. — Дори в огъня на страстта… или трябваше да кажа… особено в огъня на страстта!

— Най-добре е никога повече да не споменавате думата страст — заяви гневно тя. — Вие явно не сте в състояние, дайте да опитам аз…

Той отблъсна ръцете й, отметна палтото над раменете и намери шнуровете.

— Най-после виждам какво правя. — Тишината се нарушаваше само от капките, които падаха от дърветата. — Успях — рече най-после той и плъзна ръка по гърба й. Едва когато шумно пое въздух, Гуинивър забеляза, че бе спряла да диша.

— Гуинивър, не бива да отричате онова, което се случи — повтори той. — Нито пред себе си… нито пред мен.

— Така ли смятате, лорд Хю? — Тя се отдалечи от него в посока към дърветата. Когато хвърли поглед през рамо, той не можа да разгадае израза на очите й в разреждащия се мрак. — Наистина ли не бива?

После издаде устни напред и изсвири като кос. Само след няколко секунди й отговори тракането на кълвач.