Целувката на черната вдовица

ЕПИЛОГ

28 юли 1540 г.

Палачът вдигна главата и я показа на ревящото множество. Хю, който стоеше в задните редици, обърна коня си и напусна Тайбърн Трий, следван от Джак Стедмън и четирима войници с извадени мечове. Трябваше да побързат, за да не попаднат в задръстването, което неизбежно следваше екзекуциите. Тази вечер в града се очакваше общо веселие.

Лорд-пазителят на печата беше мъртъв.

Хю и спътниците му яздеха безмълвно през навалицата, събрала се на мястото за екзекуции. Равномерната стъпка на силните коне, тежките брони на гърдите им разчистваха пътя. Херолдът даде продължителен сигнал, който накара хората да се разстъпят. Някои се развикаха недоволно, но като видяха въоръжените мъже във военни одежди, предвождани от величествен мъж с пронизващи сини очи и изискано поведение, бързо замлъкнаха и им направиха път.

— Вкъщи ли си отиваме, милорд? Или ще минем през Уайтхол?

Въпросът на Джак Стедмън накара Хю да се обърне. Днес беше венчавката на краля с Катрин Хауърд. Ала Хю дьо Босер нямаше намерение да се прояви като придворен ласкател. Имаше новини за жена си, които щяха да предизвикат оживени дискусии.

Той попипа пергамента с кралския печат в джоба на жакета си и даде заповед.

— Вкъщи, Джак!

— Много добре, сър!

Малкият отряд препусна на изток към Холборн. Насреща му тичаха търговци, улични музиканти, артисти, фокусници, водачи на танцуващи мечки. Днес беше ден за радост. Не само защото кралят се женеше за пети път. Омразното господство на Томас Кромуел, лорд-пазителя на печата, беше намерило края си на Тайбърн Трий. Множеството постепенно се разреждаше и в Холборн улиците бяха почти пусти. Хю и войниците минаха по същия път, където убийците на Кромуел бяха нападнали лорда в деня на сватбата му. Когато херолдът наду тромпета си, пазачът на портата притича и я отвори широко. Ездачите навлязоха в тихия парк.

Къщата в дъното на парка пламтеше под слънцето. Всички прозорци бяха със стъкла и фасадата, огряна от лъчите на ранния следобед, беше като в пламъци. Моравите бяха грижливо подрязани, всички храсти бяха приведени в нужната форма, навсякъде цъфтяха цветя.

Хю скочи от седлото и предаде юздите на Джак. Лейтенантът му продължи начело на отряда към обора. Хю остана пред къщата си на покритата с чакъл алея и се вслуша със сведена глава. На устните му заигра усмивка. Както винаги Пипа поучаваше малката си сестричка как да се отнася към света около себе си.

Хю се запъти бързо към гласовете. Където бяха децата, беше и Гуинивър.

Той пое по тясната пътека, оградена с жив плет, която водеше към зелената морава с ухаеща розова беседка в средата. Тихо местенце, където всички обитатели на къщата обичаха да си почиват. Ако не бяха Пипа и сестричката й, щеше да цари абсолютна тишина.

— Татко! — Ана се изправи на пълните си крачета и се затича по тревата към баща си. Хю се засмя, наведе се и я вдигна високо във въздуха. Двегодишна, кръгличка и все още без коса! Очите й бяха странна смес от синьо и виолетово. Невероятно дете, каза си Хю и я целуна по ухаещите бузки.

— Е, лорд Хю, Кромуел умря ли най-после? — Пипа, вече висока млада дама, но все още палава и убедена, че светът не може да съществува без нея, почисти тревичките от роклята си и го погледна сериозно.

— Да, Пипа — отговори с усмивка Хю. — Къде е майка ти?

— Ето ме — обади се Гуинивър откъм беседката. — Търся сянка. В този луд град е много горещо. — Тя се появи усмихната в рамката на беседката.

Хю предаде дъщеричката си на Пипа.

— Моля те, вземи Ана и помоли Пен да дойде при нас. С майка ти имаме да обсъдим нещо с нея.

— А с мен? — попита обидено Пипа.

— Този път не.

Младата дама не беше готова да признае поражението си, но тъй като познаваше баща си, видя в позата му нещо, което заглуши спонтанния й протест. Отмести поглед към майка си, но видя, че и тя бе станала сериозна, и кимна примирено.

— Добре, отивам да я доведа. — Пипа вдигна малката си сестричка, целуна я и излезе от беседката.

— Какво има? — попита тихо Гуинивър. Хю извади пергамента от джоба си.

— Две неща. И двете са много важни. Да седнем на сянка.

Той я последва в хладната беседка и седна до нея на пейката. После разгъна пергамента и го приглади.

Гуинивър изчака, но когато той не й съобщи новината, реши да започне първа:

— Значи дългата ръка на лорд-пазителя на печата най-после беше отсечена… Не беше лесно да живеем три години в сянката му. Не минаваше ден, без да се страхувам от някоя нова интрига.

— Благоволението на краля не позволи на Кромуел да ни напада — отговори примирително Хю. — Имахме основание за опасения само ако Хенри беше престанал да ни покровителства.

Гуинивър се усмихна едва-едва.

— Не беше лесно да запазим кралската благосклонност. Но мисля, че момичетата дадоха всичко от себе си.

— Права си. Хенри е искрено привързан към тях, защото е впечатлен от естествеността им — те не го ласкаят, нито се държат покорно с Негово величество.

Хю посегна отново към пергамента.

— Ето какво получих.

— Носи печата на краля — отбеляза тихо Гуинивър и зачака да чуе новината.

— Кралят ме удостоява с титлата ърл на Кендъл.

Гуинивър се усмихна.

— Защо ме гледаш толкова сериозно? Това е повод за празнуване.

Хю сведе глава.

— Може би. Но както знаем, Хенри често мени настроенията си и лесно лишава приближените си от милостите, с които ги е удостоил. Естествено аз приех и благодарих за високата чест, но не знам какво ще ми донесе бъдещето. По-важната новина обаче засяга Пен.

— Какво за Пен?

— Хенри иска дъщеря ти да отиде да живее при лейди Мери. Това е голяма чест, след като Мери най-после се покори на баща си и отново се ползва с благоволението му, макар че няма право да наследи трона. — Той помълча малко, но когато Гуинивър не отговори, продължи: — Според мен Пен е в подходяща възраст за такава стъпка…

Гуинивър знаеше, че Хю има право, но още не беше в състояние да отговори. На тринадесет децата от аристократичните семейства биваха изпращани в чужди къщи, за да се усъвършенстват в придворните умения — и да получат възможност да завържат изгодни връзки. Робин от две години живееше в дома на Хенри Грей, маркиз на Дорсет, чиято съпруга бе братовчедка на краля — най-доброто място за сина на новия ърл на Кендъл. Несъщата дъщеря на Хю също имаше пълното право да се присъедини към двора на кралската дъщеря. Особеният интерес на краля към Пен позволяваше да се предположи, че той се чувства задължен да й намери добър жених.

Само че Гуинивър не искаше момичето й да влезе в кралския двор. Пен не беше готова да влезе в кръга на интригите, машинациите, лъжите, изкушенията и опасностите, характерни за двора. Как щеше да избягва капаните? Откъде можеше да знае кое е правилно и кое не?

— Можем ли да откажем?

Хю стисна устни.

— Знаеш, че рискуваме да обидим смъртно Негово величество…

— Да, знам, не си струва да поемаме този риск — отговори като на себе си Гуинивър.

— Права си — кимна той. — Не забравяй, че ще бъдем само на няколко мили от Пен, стига да продължим да живеем в Лондон. Тя ще ни посещава винаги когато иска. А в двора ще се срещне с Робин. Той вече има опит в придворните интриги и ще й помага.

— Ако Пен не иска да отиде, няма да я насилвам — отговори решително Гуинивър. Тя се изправи и светлосините поли зашумяха. — А кралското благоволение да върви по дяволите! Защо просто не се върнем в Малори Хол?

— Ако желаеш… но първо трябва да попиташ Пен, и то без да й казваш мнението си — отговори с половин усмивка Хю. — Тя сама трябва да вземе решение.

— Никога не съм й натрапвала мнението си!

— Така си мислиш ти… Но Пен чете мислите ти и не смее да ти противоречи.

След кратък размисъл Гуинивър трябваше да признае, че съпругът й имаше право. Освен това съзнаваше, че не бива да застава на пътя на Пен само защото й беше непоносимо да я загуби.

— Моля те, кажи й ти — каза накрая тя. — Щом поговориш с нея, изпрати я в кабинета ми.

С тези думи тя излезе от беседката и го остави да чака сам доведената си дъщеря.

Гуинивър се настани зад писалището в работната си стая и отвори книга, но не можа да прочете нито дума. След около половин час по коридора се чуха леките стъпки на голямата й дъщеря.

— Влез, Пен.

Момичето влезе бързо и грациозно и застана на прага в новата си одежда от розова дамаска. Като пеперуда върху цвете, помисли си Гуинивър, но като забеляза потисканата възбуда в очите на дъщеря си, изпита толкова горчиво разочарование, че я заболя сърцето. Въпреки това се усмихна и покани момичето да се приближи.

— Значи лорд Хю ти съобщи новината? — попита Пен и пристъпи към масата, където седеше майка й.

Гуинивър кимна.

— Какво ще кажеш за предложението на краля?

Пен я погледна изпитателно, опитвайки се да прочете мислите й. Но спокойната усмивка на Гуинивър скриваше умело бурята в душата й.

— Според мен ще бъде много вълнуващо — изрече момичето със святкащи очи. Притисна ръце към гърдите си и добави: — Мисля, че ми е време да се отделя от къщи. Не смяташ ли и ти така?

Гуинивър, която усещаше загубата като пробождане в сърцето, разбра, че дъщеря й беше взела това решение, без да се съобрази с мнението на майка си. Явно трябваше да се примири веднъж завинаги, че Пен ставаше възрастен човек.

— Щом смяташ, че ти е време, аз няма да възразя. — Гуинивър стана и заобиколи масата. Сложи ръка на рамото на Пен и я привлече към себе си. — Много ще ми липсваш, но се утешавам, че ще си наблизо.

— Да, мамо, няма да бъда далеч от вас, а и лорд Хю каза, че ще ми е позволено да ви посещавам често. Робин отдавна е в дома на маркиз Дорсет, който е приятел на лейди Мери, и ще се срещаме често. Големият ми брат ще ме ръководи и ще ми помага.

Гуинивър целуна дъщеря си по челото. Знаеше, че Робин щеше да се погрижи за несъщата си сестра. Детската им любов беше умряла от естествена смърт и беше отстъпила място на дълбоко и трайно приятелство. Щом Робин щеше да бъде до нея, Пен щеше да разполага с утеха и помощ.

— Ида да кажеш на Пипа — изрече тихо тя. — Сестра ти ще бъде много засегната.

Пен я погледна замислено.

— И тя ще ми липсва много. Въпреки постоянното си бъбрене.

— Помисли за многото въпроси, с които ще те обсипва при всяко твое завръщане!

И двете се обърнаха към вратата, откъдето прозвуча веселият глас на Хю. Непоколебим като скала, той стоеше на прага и наблюдаваше сцената с разбираща усмивка. Ала когато се обърна към Гуинивър, в погледа му блесна загриженост.

Усмивката на Пен издаваше и малко тъга.

— Пипа ще ми проглуши ушите. Но се надявам, че щом е за кратко, ще я понасям по-лесно.

— И аз така мисля. А сега върви да й кажеш, преди да се е пръснала от любопитство. — Той се приближи към нея и я целуна по челото.

Пен кимна и поднесе лицето си към устните на майка си за целувка.

— Мамо, наистина ли нямаш нищо против?

— О, не мога да не призная, че изпитвам болка от раздялата — призна тихо Гуинивър. — Но на първо място желая да направиш онова, което е най-добро за теб. Ако зависеше от мен, ти щеше завинаги да си останеш мое дете — но светът върви другояче. — Тя помилва меката буза на Пен. — Искам винаги да помниш, че ние сме тук и не си сама.

— Знам, мамо — отвърна Пен, надигна се на пръсти и я прегърна. Гуинивър я притисна силно до гърдите си, после нежно се освободи от ръцете й.

Пен й кимна с насълзени очи.

— Отивам да кажа на Пипа — заяви решително тя и излезе в коридора.

— Ново начало! — Гуинивър се обърна към Хю, който я привлече в прегръдката си и я обгърна със силните си ръце, за да й вдъхне смелост.

— Ново начало за ърл и контеса Кендъл! — Хю й се усмихна и напрежението на последните минути отлетя. — Искаш ли да ти предоставя къщата и земите на Кендъл като закъснял сватбен подарък? Първоначалните договори наистина бяха малко… едностранчиви.

Очите на Гуинивър засвяткаха.

— Значи след смъртта на Кромуел вече не е необходимо да се преструваш, че си заграбил имуществото ми?

— Предпочитам думата „споделил“ — промърмори той и повдигна брадичката й с един пръст.

— Е, след като сме сключили този договор, не е нужно да го променяме — отговори с усмивка тя. — Време е да забравим тази част от живота си.

— Но има друга част, от която не искам да се откажа… никога — отговори тихо той. Очите му потъмняха, върхът на пръста му се плъзна по устните й.

Гуинивър го разбра веднага.

— О, милорд, аз също — отвърна нежно тя и засмука пръста му. Хю се наведе над рамото й и спусна резето на вратата.