Целувката на черната вдовица

15.

Гуинивър, решена да не показва страха си пред този мъж, запази самообладание.

— Желая ви добър ден, милорд Кромуел — проговори учтиво тя. След това се обърна към другия човек в стаята, облечен в червена църковна одежда.

— Епископ Гардинър! — Лорд-пазителят на печата посочи мъжа, застанал в нишата на един прозорец. — Той прояви интерес към вашия случай.

— Аз случай ли съм, милорд?

— Вие сте жена, прелъстила четирима съпрузи с магьосническото си изкуство — изграчи епископът. — Затова сте обвинена.

— Кой ме обвинява, милорд епископ? Има ли свидетели?

Лицето на епископа почервеня като одеждата му.

— При обвинение в магьосничество няма нужда от свидетели. Църквата не се занимава с юридически трикове, мадам!

Томас Кромуел вдигна ръка.

— Да не избързваме, милорд. Лейди Малори е тук, за да отговори на някои въпроси — това е всичко.

Може би тази забележка трябваше да успокои страховете на Гуинивър, но тя не постигна целта си. Точно обратното — накара я да се почувства като муха в мрежата на паяка, очакваща приближаването на убиеца, който се наслаждаваше на безпомощното мятане на жертвата си. Без да иска, тя хвърли поглед към Хю, който стоеше зад нея с каменно изражение. Движението й привлече вниманието на лорд Кромуел върху него.

— О, лорд Хю — извика пазителят на печата в очевидно добро настроение. — Надявам се, че дългото ви пътуване е минало без произшествия.

— Без нито едно произшествие, милорд — потвърди спокойно Хю.

— Добре… добре. — Кромуел кимна разсеяно и отново посвети вниманието си на Гуинивър.

— Е, милейди, нека започнем с Роджър Нийдхем, първия ви съпруг. Кой състави брачния договор?

— Чичо ми. — По навик Гуинивър леко скръсти ръце в скута си и погледна втренчено домакина си.

— О, простете… колко съм небрежен! — Той опря пръстите на ръцете си едни в други. — Заповядайте, седнете, мадам. — И посочи ниското столче встрани от писалището си.

Гуинивър веднага схвана колко неблагоприятно щеше да бъде, ако седнеше на толкова ниско столче, а останалите присъстващи останеха прави.

— Стоя много удобно, милорд, но ви благодаря за вниманието — отвърна тя.

Лордът пазител на печата я погледна недоволно, но продължи:

— Как е станало така, че Роджър Нийдхем ви е завещал имотите, които лорд Хю дьо Босер иска за себе си? Според него той не е имал право да разполага с тях, тъй като са били собственост на първата му съпруга.

Гуинивър извади от джоба на наметката си навития на руло пергамент.

— Притежавам договора между починалия ми съпруг и първата му съпруга — обясни спокойно тя. — Договорът е сключен преди брака и вътре изрично е заявено, че въпросното парче земя е част от този договор. Роджър Нийдхем е имал пълното право да разполага с този имот.

Тя чу как зад нея Хю пое рязко дъх, но не обърна глава.

— Ще позволите ли да погледна? — Кромуел протегна ръка, украсена със скъпи пръстени.

Гуинивър му връчи документа; той го разви внимателно и грижливо изглади гънките с дебелите си пръсти.

След това зачете съсредоточено. Гуинивър усещаше присъствието на Хю зад гърба си все по-силно… мълчанието му беше много по-изразително от поток обвинителни думи.

След малко Кромуел вдигна глава.

— Знаехте ли за този договор, лорд Хю?

— Не — отговори глухо запитаният. — Ако знаех, нямаше да се обърна към лейди Гуинивър с това искане. За първи път чувам за съществуването на такъв договор. Незнайно по каква причина лейди Гуинивър го скри от мен.

— Съмнявам се, че щях да постигна нещо, ако ви го бях показала, сър — отговори съвсем тихо тя и обърна глава да го погледне. Той беше напрегнат и бледен, в очите му пламтеше гняв.

— Все пак щях да оценя отзивчивостта ви, мадам. Разбира се, ако документът издържи пред съда.

— Ще издържи, сър, уверявам ви — отговори спокойно тя и се обърна отново към лорд-пазителя на печата. — Аз съм убедена, че правото ми на притежание е неоспоримо, лорд Кромуел. Ще установите, че всички земи, които в момента се намират в мое владение, са мое законно притежание.

— Незабавно ще проверим документите, лейди Гуинивър. Сега обаче трябва да ви задам няколко въпроса за съпрузите ви… За последната им воля и внезапната им смърт.

Погледът на Томас Кромуел се стрелна към стенния килим, който красеше вътрешната стена на помещението. Хю проследи този поглед и веднага разбра какво ставаше.

Скрит в тясната ниша зад стената, едър мъж в черно и пурпурно притискаше лице към двата отвора. Скрити изкусно в шарката на килима, двете дупчици позволяваха да се види какво ставаше в частния кабинет на Кромуел. Друга дупка, също така изкусно скрита, позволяваше на скрития да чува разговорите.

— Кълна се в небето! — пошепна Хенри на придружителя си. — Тя е още по-очарователна, отколкото на миниатюрата. Не вярвах, че е възможно.

— Очарователна и рафинирана, ваше величество — пошепна лорд Далглиш, личен адютант на краля. Той получаваше заплата и от лорд-пазителя на печата и имаше задачата да му донася за всяка дума на краля и за всяка подробност от деня му.

— Може би… може би… — промърмори кралят. — Явно носи на раменете си глава на учен и е веща в правото — но никой не би заподозрял зад това магьосничество.

— Нали тъкмо в това е страшното на магьосничеството, ваше величество — обясни лорд Далглиш.

Хенри кимна и отново посвети вниманието си на ставащото в кабинета.

Гуинивър отговаряше на зададените й въпроси спокойно и уверено. Не допусна грешката да се защитава, преди да е станало необходимо. Лорд-пазителят на печата не я обвини пряко, макар че посоката, в която вървяха въпросите му, не оставяше съмнение за целта му. Когато чу, че тя лично е изготвила предбрачните си договори, той реагира с недоверие и изказа предположението, че не е съвсем искрена.

Гуинивър се ограничи да повтори твърдението си.

— Но как е възможно това? — обади се епископът. — Не е обичайно жена да натрупа такива знания.

— Чувала съм, че лейди Мери е много учена — отговори Гуинивър. Усети как Хю се раздвижи зад нея и разбра, че бе допуснала грешка.

— Точно така, но какво знаете вие за лейди Мери, мадам? — прозвуча заплашителен глас зад стената. Крал Хенри нетърпеливо отметна килима и влезе в кабинета. — Какво можете да знаете за неблагодарността на родената извънбрачно дъщеря?

Гуинивър падна на колене. Това беше единствената възможна форма на поздрав към грамадната, обсипана в злато и скъпоценности фигура. Къдравата червеникава коса под кадифената барета беше късо подстригана, светлите очи я гледаха мрачно от широкото лице.

Хю свали шапката от главата си и се поклони дълбоко. Лорд-пазителят на печата се надигна, епископът се поклони. Гуинивър остана на колене.

— Е, мадам? — изгърмя кралят, без да се сети да я вдигне, както изискваше етикетът. — Как посмяхте да произнесете името на най-неблагодарната незаконна дъщеря в целия християнски свят?

— Простете, ваше величество — помоли просто Гуинивър, макар да нямаше понятие с какво беше предизвикала този неудържим изблик на кралския гняв.

Кралят спря насред стаята и настроението му претърпя рязка промяна: той отметна глава назад и избухна в оглушителен смях.

— Е, може пък и да ви простя. Вие сте изключително красиво момиче, трябва да ви го призная. — Той взе ръката й и я вдигна.

— Не съм момиче, ваше величество — осмели се да го поправи Гуинивър, макар да беше толкова уплашена от внезапната му поява, че краката й трепереха.

Смехът на Хенри отново огласи помещението.

— Вие сте жена с ум — заяви през смях той. — Естествено, ако бяхте момиче, сега нямаше да сте тук, за да се защитавате срещу обвиненията ни, нали така? — В злобните му очи засвяткаха непонятни искри.

— Все още не съм чула обвинение, сър — отговори овладяно Гуинивър.

— Много скоро ще ги чуете, мадам — изръмжа Хенри. — Ще имате възможност да се изправите пред нашия съд в Стар Чеймбър.

— Както заповяда ваше величество — отвърна тихо тя.

— Дотогава нареждам да останете в дома на лорд Хю — отсече кралят. — Той носи отговорност за вас. — И кимна многозначително в посока към Хю.

Тъй като Хю я бе посъветвал да повдигна въпроса за жилището си пред краля, тя сметна, че моментът е благоприятен. Затова вдигна глава и заговори със съвършена светска учтивост.

— Ако ваше величество позволи, бих желала да не оставам под покрива на лорд Хю, тъй като само го притеснявам. Бих желала да си потърся друго жилище и сама да заплатя за престоя си.

Веднага разбра, че беше направила още една грешка. Лекото движение зад гърба й беше многозначително. Кралят я зяпна, като че бе загубила ума си.

— Да платите сама престоя си? — извика той. — Що за жена сте вие? Всемогъщи боже! Отхвърляте милостта, която ви оказваме! Кълна се в небето, мадам, вие сте невероятно самоуверена. — Тонът му ставаше все по-гневен. — Отдавна не бях срещал толкова неовладяна личност. Как смеете да не се съгласявате с нареждането ми? Наистина ли смятате своите планове за по-добри от моите?

Гуинивър напразно се опита да поправи стореното.

— Не исках да проявя неуважение, ваше величество, наистина не исках!

Хенри обаче трябваше да излее възмущението си.

— Значи не искате да останете в дома на лорд Хю? Тогава, мадам, ще наредя да ви отведат в Тауър!

Гуинивър отново чу как Хю зад нея пое рязко дъх и отчаяно затърси думи, с които да размекне коравото сърце на краля и да види поне малко милост в изпълнените с гняв очи. Ала преди да е успяла да отвори уста, кралят се запъти с тежки стъпки към тайната врата, през която беше влязъл. Тя хвърли бърз поглед към лорд-пазителя на печата, но не откри и капка състрадание в студените очи и коравата линия на устата.

— Вие сама избрахте квартирата си, мадам — проговори ледено той. — Лорд Хю, явно вашата гостенка е неблагодарна… и не винаги знае какво говори — допълни злобно той. — Какво ще кажете, Хю?

— Тауър не е подходящ подслон за една дама — отговори със спокоен глас лордът. — Срещу нея все още няма обвинение.

— Застъпничеството ви ме учудва — ухили се Кромуел. — Лейди Гуинивър ви обижда, обявява претенциите ви за невалидни, а вие я защитавате. — Той вдигна рамене с преувеличена изненада и продължи с поглед към епископа: — Според мен такава доброта е похвална, милорд епископ.

— Надявам се, че вие не поставяте под съмнение нареждането на краля, лорд Хю? — попита коварно епископът.

— В никакъв случай — отвърна Хю с леко повдигане на раменете.

— Тогава придружете дамата до изхода — нареди Кромуел, взе един пергамент и посегна към перото. — Стражите ще я съпроводят до новата й квартира. Ще й съобщим кога ще се състои делото й, след като обсъдим въпроса с другите членове на държавния съвет. — Гуинивър бе удостоена със студен поглед, докато ръката му посипваше пергамента с пясък. — До следващия път, мадам! — Той удари големия си печат върху пергамента и го предаде на Хю.

Хю прочете написаното с мрачно изражение, после нави пергамента и го прибра във вътрешния джоб на жакета си.

Все още замаяна от ужас, Гуинивър се обърна към вратата. Хю я прихвана за лакътя и я изведе навън.

— Какво ви стана, по дяволите? — изсъска той, когато излязоха. — Как посмяхте да си навлечете гнева на краля! Той е капризен като дете и безмилостен… не знаете ли, че лейди Мери е в немилост? Отказа да изпълни нареждането на баща си и да приеме незаконното си раждане. Да споменете името й в негово присъствие — това граничи с държавна измяна!

— Нямах представа, че тя е в немилост, пък и откъде ли бих могла да го науча? — проговори с горчивина тя. — Не се интересувам от интригите в този проклет двор.

— Аз пък си мислех, че интригантка като вас ще се нагоди с лекота към тукашните нрави — отговори ядно той. — Защо не ми казахте нищо за документа?

— Не виждах смисъл…

— Е, да, предпочетохте да запазите тайната, за да го покажете на Кромуел и да ме обезоръжите — изсъска той.

— Моментът ми се стори благоприятен — отговори гневно тя. Хю поклати глава.

— Вече няма значение. След като настроихте краля срещу себе си… За бога, Гуинивър, колко пъти ви повторих, че трябва да си мълчите!

— Просто изказах една молба — защити се тя, засегната от грубото му нападение. — Нали именно вие ме посъветвахте да изкажа пред краля молбата си за друго жилище. Просто последвах съвета ви.

— Не го казах сериозно — отвърна той. — Нито за миг не съм помислил, че ще ми повярвате. Никога не бих ви посъветвал да сторите нещо толкова глупаво… толкова опасно — да възразите на краля!

Той продължи напред в мълчание. След малко попита, без да крие обидата и гнева си:

— Защо непременно трябва да живеете другаде? Естествено домът ми не предлага толкова комфорт като вашия, но все пак е много по-добър от Тауър!

— Вашето гостоприемство не подлежи на съмнение, милорд — опита се да го успокои тя. — Но вие разбирате много добре защо не мога да остана под вашия покрив. Аз трябва да се боря с вас, а не да ви обичам, лорд Хю. Защото искам да остана жива и да запазя онова, което имам, за децата си.

— С мен няма за какво да се борите — изсъска вбесено той. — Аз не искам вашата гибел, Гуинивър!

Тя реагира с безпомощен жест.

— Вие го казвате — но в моите очи сте враг, а аз не искам да оставам близо до врага си. Затова ще отида в Тауър, докато случаят се изясни.

Хю едва успя да се овладее. Не можеше да се пребори със своенравието й. Нямаше смисъл да я укорява. Продължи напред в мрачно мълчание, изведе я от палата и тръгна към дългата, ниска сграда, в която беше настанена кралската гвардия.

— Тази дама трябва да бъде отведена в Тауър — съобщи той на полковника и му предаде навития пергамент. — Заповед на лорд-пазителя на печата!

Полковникът прочете написаното и измери с внимателен поглед неподвижната, облечена в черно фигура зад лорд Хю. Не му стана ясно какво бе извършила тази красива жена, за да разгневи до такава степен краля и пазителя на печата. Без съмнение дамата беше от благороден произход. В Тауър отвеждаха само благородници, но името Малори му беше непознато.

Може би е невинна, каза си той. Кромуел безсъвестно използваше краля за целите си и сигурно му беше подшушнал да я отстрани от пътя му. Но какъвто и да беше случаят, не беше негова работа да размишлява над получената заповед.

Хю се обърна към Гуинивър и рече тихо:

— Тук трябва да ви оставя. Ще направя, каквото мога, за да се застъпя за вас. Кралят бързо сменя настроенията си. Щом гневът му утихне, сигурно ще успея да го умилостивя… стига да го заваря в добро настроение.

Гуинивър поклати глава.

— Така е по-добре. Когато съм сама, нищо няма да ме отклонява от защитата ми. Но искам да ви помоля за нещо. — Гласът й пресекна, в очите й за първи път се появиха сълзи, но тя побърза да ги изтрие.

— Искате да ме помолите да се погрижа за децата ви — отгатна мисълта й той. — Но това се разбира от само себе си, Гуинивър. Както и да свърши процесът, аз обещавам да осигуря защитата на децата ви. Ще се погрижа да ми поверят грижата за тях.

— Много сте добър — прошепна тя. — Нали ще им обясните задържането ми по начин, който няма да ги уплаши?

— Ще се постарая. — Той стисна ръката й и тя не я издърпа.

— Смятате ли, че ще ми разрешат да взема книгите си?

— В указанията на пазителя на печата не се споменава нищо за книги. Утре сутринта ще ви изпратя книгите и някои лични вещи.

Тя най-после издърпа ръката си.

— Благодаря, Хю. За това и защото ще се грижите за децата ми. Знам, че при вас са на сигурно място.

— Поверявате ми децата си, но не и себе си — укори я остро той.

— Не мога…

Той я погледна сериозно, без да отговори, после с примирено поклащане на главата се обърна и излезе.

Гвардейският полковник огледа затворницата с нов интерес. Не бе чул много от полугласно разменените думи, но усети напрежението между двамата. В очите на дамата блестяха сълзи — нищо неочаквано за жена, на която предстояха ужасите на затворничеството в Тауър.

— Готови сме за тръгване, мадам — проговори меко той. — Лодката чака.

Гуинивър кимна и се уви в наметката си. Отряд гвардейци я взеха в средата си и я изведоха на брега под сипещия се дъжд. Едрите капки образуваха кръгове във водата, сивото небе беше ниско надвиснало. Дългите горещи летни дни в Дербишайър, трепкащата мараня над зелените долини и меко заоблените хълмове бяха останали в миналото. Тук всичко беше тъмно, мръсно и влажно.

Гуинивър се зарадва на навеса, който й осигуряваше поне малко сушина и седна на пейката под него. Наметката й беше мокра. Когато мъжете натиснаха веслата и изкараха лодката в средата на реката, тя се разтрепери от студената влага.

Хю, който вече беше на път към дома, щеше да намери огън, топла храна и детско бъбрене, а тя отиваше в затвора… Е, поне леглото му няма да ме изкушава и ще мога да се съсредоточа върху защитата си, опита се да се утеши тя. Нали така искаше.

Но й беше много трудно да запази непоколебимостта си, когато след дълги, мъчителни часове лодката се приближи към голямата сива сграда на Тауър. Вместо да спре на дока пред Лайън Гейт, тя продължи малко по-нататък. Гуинивър видя в стената на кея, на височината на водното равнище, тежка порта, подобна на падаща решетка, през която след къс тунел се влизаше в Тауър. Вдигнаха портата и лодката се плъзна под стената в малко езеро. Отвориха се големи водни порти и съдът продължи пътя си към големия тъмен кей. Стъпалата и мостчето бяха покрити със зелен мъх, от стените на крепостта капеше влага. Четирима гвардейци посрещнаха затворницата.

Това е портата за предателите! — разбра тя. Бяха я превели през портата, от която никой затворник не излизаше на свобода. Даже в пустошта на Дербишайър се говореше за портата на предателите. Никога вече нямаше да види децата си…

Ръцете й, макар и в ръкавици, бяха леденостудени, когато стъпи на хлъзгавото мостче. Полковникът предаде пергамента от пазителя на печата на един от посрещналите ги гвардейци, отдаде чест на Гуинивър и се върна в лодката.

— Оттук, мадам! — Гвардейците обкръжиха новодошлата и я поведоха по тясна каменна стълба по вътрешната страна на крепостната стена към дълъг коридор. Някъде долу грачеха гарвани. След това слязоха по друга стълба и се озоваха в просторен, обрасъл с трева вътрешен двор. Отвсякъде се издигаха високите стени на Тауър, с множество кръгли кули, до които се стигаше по стълби и бойници.

Гуинивър бе преведена през тревата и влезе в ниска постройка, която изненадващо много приличаше на обикновено жилище. Гарвани подскачаха в тревата и грачеха недоволно срещу дъжда. Един от придружителите й почука с жезъла си на вратата, която веднага се отвори.

— Затворницата лейди Малори, за лейтенанта на Тауър — съобщи той.

— Кой идва? Никой не ми е казал, че днес очакваме още посетители. — Нисък, набит мъж със салфетка на шията се появи на вратата в дясната стена на залата. Изисканото му облекло издаваше, че е с висок ранг. Той прочете набързо писмото на Кромуел, после спокойно огледа Гуинивър.

— Е, лейди Малори, известно време ще бъдете наш гост — поздрави я той с придворен поклон. — Ще сторим всичко, което е по силите ни, за да направим престоя ви тук поносим.

— Кой е, Оливър? — В залата влезе закръглена жена. — О, бедничката, сигурно сте премръзнала! — извика съчувствено тя и забърза към новодошлата. — Елате до огъня. Ще вечеряте тук, докато комендантът ви приготви квартира.

„Квартира“! По-точно килия. Гуинивър погледна объркано непознатата жена. Все едно беше влязла в гостоприемница, а не в затвора Тауър. Не знаеше, че тук всички затворници бяха от благороден произход и комендантът и жена му се отнасяха към тях като към равни, с необходимото уважение и почитание — освен ако изрична заповед не бе разпоредила друго.

— Признавам, че бих се радвала на малко топлина, мадам — проговори учтиво тя и влезе в затопления от буен огън салон.

— Свалете тази мокра наметка. Ама каква ужасна вечер! Боя се, че зимата скоро ще дойде. — Жената на коменданта бъбреше без прекъсване, докато помагаше на Гуинивър да свали наметката си и да се настани пред огъня.

— Както виждам, нямате багаж. Поне сухи дрехи. — Непринуденият й тон беше в противоречие с кафявите очи, в които светеше хумор. Предположението й беше съвсем правилно — арестуването беше станало внезапно, както често се случваше в последно време. Лорд-пазителят на печата умело манипулираше краля да върши неща, които бяха от полза лично за Кромуел.

— Утре ще ми донесат необходимото — отговори Гуинивър и протегна измръзналите си ръце към огъня.

— Ще видя какво мога да намеря, за да се преоблечете… докато пристигнат нещата ви — обеща дамата. — Нали ще хапнете с нас?

— Не искам да ви създавам затруднения, мадам. Много сте добра.

— Но това е нормално — отговори с усмивка жената и енергично позвъни. На вратата се появи млада слугиня. — Лиза, донеси на гостенката нещо за ядене. Купичка бульон, парче пастет от дивеч и сирене.

Слугинята направи реверанс и — побърза да изпълни заповедта. Домакинята се извини и остави Гуинивър сама до огъня. След това необичайно дружелюбно посрещане, което й изглеждаше недействително, страхът й бе поотслабнал, но беше убедена, че няма да продължи по същия начин.

В залата дамата разговаряше сериозно със съпруга си.

— Бедната жена е замръзнала, Оливър. Заповядай да запалят огън в стаята й, поне тази вечер — настоя тя. — Няма дори бельо за смяна… нищичко. Явно е станало много набързо.

— Лорд-пазителят на печата винаги действа бързо. Но от документа става ясно, че лейди Малори е тук по заповед на краля.

Жената потрепери.

— Още една бедна душа, затворена по кралска заповед — прошепна тя. — С какво може да е обидила Негово величество? Да не би да е отказала да сподели леглото му?

— Я си дръж езика — предупреди я съпругът й и се огледа да не би да ги подслушват.

— Е, мога само да й пожелая да не я сполети съдбата на другата, която беше затворена тук — продължи тъжно жена му. — Бедната кралица Ан!

— Тя престъпи свещените брачни клетви и обезчести леглото на краля — напомни й комендантът.

— Така твърдят обвинителите й — възрази сърдито жена му.

— Нямаме право да поставяме под въпрос решенията на краля — отвърна строго той. — Ще подслоня дамата в Уайт Тауър. Стаята е просторна и сравнително удобна. Ще заповядам да запалят огън в камината, тъй като в заповедта не се казва нищо по този въпрос.

— Много ти благодаря. Ще я нахраня, преди да я отведат. — Жената кимна и се върна в салона при гостенката си.

Слугинята донесе яденето и Гуинивър се нахрани с необичаен апетит. Бульонът я стопли, пастетът и сиренето й дадоха сили; чашата вино я ободри. Опитваше се да не мисли как Хю щеше да обясни отсъствието й на децата. Ако започнеше да мисли за тях, щеше да се разплаче и само да влоши положението си.

Докато се хранеше, домакинята я наблюдаваше с майчинска загриженост.

— Вие сте нова в Лондон, нали, мадам?

— Пристигнах едва вчера — отговори Гуинивър и остави лъжицата в празната купичка.

Жената явно искаше да чуе по-подробно обяснение, но остана разочарована. Гуинивър изпи виното и рече с искрена благодарност:

— Много сте добра, мадам. Наистина имах нужда да се подкрепя.

— Да, веднага разбрах — кимна жената и се обърна, тъй като в този миг влезе мъжът й.

— Ако сте се нахранили, милейди, ще ви отведат в квартирата ви — съобщи той.

— Благодаря ви. Съпругата ви беше много мила. — Гуинивър стана веднага и посегна към мократа си наметка.

— Ще ви дам една от нощниците си, докато донесат нещата ви. — Домакинята излезе и след малко се върна с подплатен вълнен халат. — Реших, че това ще ви предпази най-добре от нощния студ.

— Много сте любезна. — Гуинивър метна халата на ръката си.

— Ако сте готова… — Комендантът тръгна напред и тя го последва. Сърцето й биеше до пръсване, куражът отново я напусна.

Прекосиха двора, изкачиха една каменна стълба и влязоха в една от кръглите кули. Срещу входа имаше дъбова врата, избита в дебелата каменна стена. Комендантът отвори с голям ключ, блъсна вратата и пантите изскърцаха тревожно.

— Заповядайте, лейди Малори — покани я учтиво той и отстъпа настрана.

Гуинивър мина покрай него и влезе в затворническата килия.

— Желая ви добра нощ, милейди! — Вратата се затвори и тя чу как ключът се превъртя два пъти в ключалката.

Застана в средата на кръглата стая и зачака сърцето й да се успокои. Въпреки огъня в малката камина вътре беше студено и миришеше на мухъл. Тя попипа дебелите каменни стени и потръпна от ледената им студенина. Подът под краката й беше от същите дебели камъни. Четириъгълен отвор беше избит в стената високо над главата й. Отвън не проникваше светлина.

Над вратата в желязна поставка гореше свещ. Тя и огънят бяха единствените източници на светлина. В стаята имаше тясна кушетка със сламеник, възглавница и тънко одеяло. До леглото стоеше малко столче, в ъгъла дървено ведро без капак. Стомна със студена вода беше поставена на пода до огъня. Това беше цялото обзавеждане.

Гуинивър застана пред огъня. Пред камината имаше кофа с въглища, значи можеше да го поддържа, докато беше будна. Наметката й все още беше мокра, затова я разпростря пред огъня и бързо се уви в подплатения халат.

Някъде отвъд каменните стени се чу самотен, дрезгав рев на лъв от кралската менажерия. Бедното животно е затворено като мен, каза си Гуинивър. Но то е още по-зле, тъй като не осъзнава защо са го пъхнали в онази тясна клетка.

Тя издърпа сламеника от кушетката и го простря пред огъня. Легна и се зави с тънкото одеяло. Открай време не понасяше студ и влага, но беше решена да не се предава без борба. Нямаше да умре сред тези стени. Ако кралят и лордът пазител на печата искаха смъртта й, трябваше да прибягнат друг вид насилие.