Целувката на черната вдовица

2.

Значи беше дошъл и нейният ред. Хората казваха, че и най-отдалеченото ъгълче от кралството на Хенри не убягва от зорките очи на пазителя на печата и безбройните му шпиони. Макар че разумът говореше друго, Гуинивър се беше надявала богатството й да остане скрито от жадните очи на кралските ковчежници. Всички знаеха, че конфискуваните земи, имуществата на подопечните, посвещаването в рицарско достойнство и доходите от правосъдието служеха да напълнят бездънната кралска съкровищница. Гуинивър Малори, сама жена и богата вдовица, беше като зрял плод — напълно готов за късане. Един глупав претекст беше достатъчен. Хю Босер неизбежно щеше да го открие при разследванията си и да си осигури своята част от печалбата.

В гърдите й се надигна бесен гняв и тя неволно обхвана дръжката на малката сребърна кама, която носеше в десния си ръкав.

Тя беше безсилна пред могъществото и интригите на пазителя на печата, но пък можеше да излее гнева си върху Хю Босер. Нямаше да допусне този натрапник да опропасти живота й. Богато украсената дръжка легна в ръката й като доверен помощник. Тя познаваше пътя, по който щеше да поеме камата — колко просто би било да забие смъртоносното острие в гърлото на нахалника, който се беше изправил насреща й в собствения й двор и се оглеждаше, като че паважът под ботушите му беше негов. Сигурно именно той с досадните си искания беше насочил вниманието на лорд-пазителя на печата към нейните земи и богатство.

Гневът бързо отстъпи място на хладния разум. С гняв никой не стигаше далеч. Тя пусна дръжката на камата и се опита да размисли. Сега трябваше да печели време, за да развие тактиката си.

— Дошли сте да ме арестувате? — попита тя и завъртя пергамента в ръката си, без да погледне какво бе написано в него. Тонът й беше неутрален, почти безразличен, без намек за гняв или отказ.

— Още не. Тук съм, за да разследвам и след като постигна определени резултати, да ви придружа до Лондон. Там има хора, които желаят да говорят с вас. — Погледът му беше остър и бдителен. Не му бе убягнало нито движението на пръстите й, нито внезапно проблесналото в очите й желание за убийство, което угасна толкова бързо, колкото се бе появило. Въпреки това мускулите му веднага бяха реагирали на предизвикателството.

Тази комедия можеше да има един-единствен резултат. Щяха да я арестуват, все едно дали беше виновна или невинна.

Гуинивър знаеше, че ако напуснеше Малори Хол под ескорта на Хю Босер и заминеше за Лондон, никога нямаше да се завърне. Веднъж попаднала в ръцете на палачите, нямаше да се отърве. Бойното поле и противниците бяха тук. Ако не успееше да се справи с лорд Хю и разследванията му под собствения си покрив, тя беше загубена.

Младата жена хвърли бърз поглед към придружителите на Хю, образували полукръг зад него, все още на конете: смели мъже, сред тях младият Робин. Дали нейните воини бяха в състояние да победят отряда на Хю? Хората му бяха със същата военна стойка като командира си. Сигурно и те бяха участвали във войните с Франция и Испания и се бяха върнали невредими.

Нейните хора не бяха в състояние да сторят нищо срещу тези корави воини. Ами ако опиташе изненадващо нападение през нощта? Докато вестта за изчезването на отряда стигнеше до Лондон, щяха да минат месеци. Тя щеше да отрече, че Хю е пристигнал в Малори Хол. По този дълъг и опасен път можеше да се случи какво ли не.

— Идеята не е добра — пошепна й той. Присвитите му очи сякаш проникваха в главата й.

— За какво говорите?

— За онова, което си мислехте току-що — отвърна той с подобие на усмивка, която изобщо не беше весела. — Моите хора ще се справят с лекота с домашната ви прислуга, както аз ще се справя без усилия с малката кама в ръкава ви.

Трябва по-грижливо да крия мислите си пред този мъж, каза си сърдито Гуинивър. Как го бе допуснала толкова близо до себе си?

— Мамо… мамо… — Звънкото гласче на Пипа разкъса напрегнатата тишина. Момичето пристигна тичешком от кухненския двор. — Мастър Кроудър казва, че имаме гости. — Задъхана, тя спря до майка си и заразглежда с интерес групата чужденци.

Децата не биваше да узнаят какво ги очакваше. Точно сега не беше моментът да ги плаши. Гуинивър сложи ръка на рамото на малката и спокойно я представи:

— Това е дъщеря ми Пипа, милорд. Хайде, Пипа, поздрави лорд Хю Босер с реверанс, както подобава.

Пипа се подчини и от устните й избликна поток възбудени въпроси.

— Отдалече ли идвате? Откъде всъщност пристигате? Това вашите хора ли са, милорд? Кое е момчето? Сокол ли е това на герба ви? Аз имам свой сокол скитник… — Още преди Хю да успее да отговори поне на един въпрос, момиченцето забеляза сестра си и извика възбудено: — Ела тук, Пен! Виж, имаме гости! Не знам откъде идват, обаче…

— Млъкни най-после, Пипа — сряза я Гуинивър, а очите на Хю засвяткаха. Видът му се промени изведнъж и промяната я смая. Как да забие камата си в гърлото на такъв мъж? Устата му… сега забеляза, че устните бяха пълни и чувствени и издаваха чувство за хумор. Тя отбеляза и дълбокия белег на брадичката, светлите точици в очите. И изведнъж осъзна, че обичайният израз на този човек не беше груба, подигравателна враждебност, каквато проявяваше към нея. Всъщност той виждаше света и хората по съвсем друг начин — само тя беше изключена от този свят.

— Исках просто да попитам дали ще участват в празника на Пен — оправда се Пипа. — Хайде, Пен, покани ги да присъстват!

Пен погледна плахо към Робин и отговори на усмивката му, спомнила си как комплиментът му й бе вдъхнал смелост след нападението на глигана.

— Да, моля ви, елате. Много ще се радвам, ако присъствате на празненството. Глиганът е достатъчно голям, нали, мамо?

— Не бихме искали да ви притесняваме излишно на рождения ви ден, лейди Пен — отговори Хю и в погледа му имаше топлота. Когато се обърна към Гуинивър, мина известно време, преди топлотата да изчезне. — Добре, милейди, ще ви оставим да празнувате. Ще разпънем палатките си пред портите ви, а утре ще продължим преговорите.

Враждебността не донесе нищо, каза си Гуинивър, значи трябва да опитам друго. Мъжът с иронично извитата уста и бръчиците от смях около живите сини очи със сигурност не беше нечувствителен към женските прелести… Може би щеше да успее дори да го прелъсти? За бога, какви бяха тези мисли? Наистина ли искаше да се напъха в леглото на противника? Побиха я тръпки, кожата на главата й настръхна.

— Дъщеря ми желае да види вас и сина ви на своя празник, милорд. В нашето семейство изпълняваме всички желания на рождениците. — Тя склони глава с мека усмивка.

Изведнъж Хю се озова в хаос от противоречиви усещания. Разумът и чувствата се носеха в различни посоки. Каква завладяваща усмивка! А очите й? Те светеха като два диаманта. Само до преди минута бяха изпълнени с дива ярост, а сега прочете в тях предизвикателство. Какво замисляше тази жена, по дяволите?

Той погледна към Робин, който вече бе скочил от коня. Следващият му поглед бе отправен към двете момиченца. Майка им постъпваше много разумно, като се стараеше да ги държи далече от неприятните неща. А той нямаше право да се държи като чудовище, което да развали рождения ден на едно дете. Но как, за бога, щеше да прекара вечерта в компанията на вдовицата, заподозряна в убийствата на съпрузите си?

— Да, да, трябва да дойдете — подкрепи майка си Пипа. — Пен желае да сте с нас и не бива да отхвърляте желанието на рожденичката. Това ще ви донесе няколко месеца нещастие… а може би и цяла година.

— Не преувеличавай, Пипа — укори я леко изчервената Пен. — Защо има кръв по роклята ти?

— О, това е от глигана. Бях съвсем близо, когато му одраха кожата и го насякоха на парчета. Грийни ужасно се ядоса — отговори безгрижно малката и погледна сърдито тъмните петна по муселинената си рокличка. — Нарече ме с едно много грозно име, но съвсем тихо и не пожела да го повтори. Каза ми да изчезвам… Е, сър, нали ще дойдете? — обърна се тя отново към Хю. — Вие и момчето. — Тя посочи към Робин.

Хю трябваше да се предаде. Осъзнаваше, че Гуинивър го наблюдава с иронична, изпълнена с разбиране усмивка. Четеше мислите му със същата яснота, както преди малко той бе прочел нейните. Нямаше избор. Предстоеше му неприятна вечер, но щом я преживееше, вече нищо нямаше да пречи на разследванията му.

— Много ще се радваме да участваме в рождения ден на сестра ти — отговори той на малката Пипа. — Робин, ела да те представя. — Той издърпа сина си напред.

— На колко си години? — попита веднага Пипа. — Аз съм на осем, а Пен е на десет.

— На дванадесет — отговори със самочувствие Робин. — И сега съм на поход с баща си.

— Това е прекрасно! — извика въодушевено Пипа, без да обърне внимание на дързостта му. — Ако бях момче, и аз щях да участвам в походи. Но с кого ще се биеш тук? Къде са неприятелите? — Тя се огледа търсещо, като че от земята всеки миг щеше да изникне армия.

— Стига толкова, Пипа — възпря я Гуинивър. — Влез вътре и помоли Нел да ти помогне да се преоблечеш. Не можеш да участваш в празненството с окървавена рокля. И кажи на мастър Кроудър да дойде при нас!

Пипа не се разсърди на майка си и бодро заподскача към къщата. Пен тихо призна:

— Понякога ми се иска да си глътне езика.

— Винаги ли говори толкова много? — попита смутено Робин.

— Никога не спира. — Пен въздъхна като измъчена по-голяма сестра.

— Изпратили сте за мен, мадам. — Управителят дотича при тях с развяващо се черно палто и огледа новодошлите с неприкрито любопитство.

— Лорд Хю е пристигнал при нас по поръчение на краля. Той и синът му ще бъдат мои гости за няколко дни — съобщи делово Гуинивър. — Заведете ги в покоите в западното крило. Хората на лорд Хю ще се настанят в оборите.

— Моите хора остават пред портите — възрази твърдо Хю и в очите му светна лека подигравка. — Не желая да ви създават неприятности, макар че проявявате изключителна доброта, като ги каните.

— Както желаете, сър. — Гуинивър вдигна рамене. Управителят се поклони дълбоко.

— Моля да ме последвате, милорд.

Хю кимна и се обърна към хората си.

— Джак, заповядай да внесат сандъка ми в къщата. — Той се поклони церемониално пред лейди Гуинивър. — Приемете моята благодарност за гостоприемството си, милейди. Трябва да се преоблечем, за да окажем подобаващата чест на празненството на дъщеря ви.

Тази размяна на нищо незначещи фрази е малко театрална, каза си сърдито Гуинивър, но си заповяда да се усмихне любезно.

— Надявам се, че помещенията ни за гости ще ви се сторят доста уютни, сър. В пет ще има служба в параклиса.

Хю се поклони повторно, сложи ръка на рамото на сина си и го побутна към къщата след управителя.

— Кои са тези хора, мамо? — осведоми се Пен и улови ръката на майка си в пристъп на внезапен страх.

— Идват от името на краля. Лорд Хю трябва да уреди с мен един правен въпрос. — Гуинивър се усмихна окуражително на дъщеря си. — Ще се радвам, ако се погрижиш за мастър Робин, Пен, тъй като аз трябва да забавлявам баща му.

— Да, ще се опитам да попреча на Пипа да му досажда с въпросите си — отговори Пен.

— Тогава ти желая много щастие, обич моя. Ти също трябва да се преоблечеш. Знам, че искаш да изглеждаш красива на празника си.

Гуинивър проследи с нежен поглед дъщеря си, която изтича в къщата. Хората на Босер се оттегляха от двора. На сигурно разстояние от изненадваща нощна атака. Тя отново прокле иронията на мъжа. Той четеше мислите й, като че бяха написани пред него.

Но какво можеше да стори самата тя?

Животът й беше поставен на карта. Ако той я намереше виновна в убийство, това щеше да й струва главата. И още по-лошо, щеше да свърши на кладата. Убийството на съпруг беше престъпление, което се наказва с огън. По волята на краля съдът щеше да постъпи с децата, както намереше за добре. Доходите от конфискуваните й имоти щяха да отидат в кралската съкровищница, след като Хю Босер си осигури своя дял.

А тя беше безпомощна да спре този заговор, можеше да разчита само на благосклонността на отсрещната страна. Нейната виновност или невинност изобщо не бяха фактор в процеса.

Щяха да й вземат всичко, както беше станало с безброй друга хора.

В момента можеше да изпитва само пълно отчаяние от безумния си опит да премери слабите си сили с могъщия държавен апарат; но в следващия момент слабостта отстъпи място на пристъп на бесен гняв. Нямаше да се предаде без борба! На карта беше заложен не само нейният живот, но и бъдещето на дъщерите й. Заради тях тя не можеше просто да се примири с неизбежното и да се предаде без съпротива.

Гуинивър се обърна и се запъти бавно към къщата, към покоите си. Изражението й беше решително, очите й святкаха. Щеше да поведе битката с всички средства, които имаше на разположение. Човекът, дошъл да я разследва, със сигурност щеше да намери някакви привидни доказателства за извършено престъпление и да я обяви виновна в убийството на съпруга й. Това означаваше, че й предстоеше съдебен процес. Съдиите щяха да обявят подозренията за доказателства, да сплашат свидетелите, но тя познаваше закона по-добре от повечето адвокати. Беше в състояние да се защитава дори пред лордовете в Горната камара. Никой не разполагаше с доказателства, които биха могли да я поставят във връзка с предполагаемото убийство на съпруга й. Пък и как? Глезенът й се бе раздвижил от само себе си. В деня, когато Стивън Малори трябваше да умре, кракът й изведнъж заживя свой живот, но това знаеше само тя.

След като не разполагаше с физически сили, значи трябваше да вложи в борбата ума и знанията си.

Застанала с намръщено чело в средата на стаята, тя се вслушваше в граченето на гарваните, накацали по клоните на тополите край реката. Мислите й бяха заети с лорд Хю. С всичко онова, което бе открила под коравата му външност. Омразата и отвращението от мъжа, който от алчност повдигаше обвинения срещу друг човек, я подтикваха да приложи всички средства, с които разполагаше като жена.

Гуинивър се усмихна самодоволно, отвори гардероба си и извади италианската си одежда. Роклята беше от най-фино кехлибарено кадифе, богато избродирано. Четвъртитото деколте беше обшито със скъпоценни камъни, полата се отваряше, разкривайки фуста от черна коприна със златни нишки. Тя огледа внимателно роклята и кимна доволно. Напълно подходяща одежда за целите й.

— Божичко, момиченцето ми, каква бъркотия! — Тили влезе със забързани стъпки в стаята. — Тази рокля ли избра? Великолепна е. Но кои са гостите, та си решила да се явиш пред тях в целия си блясък?

— Идват от името на краля — отговори кратко Гуинивър и положи роклята върху леглото.

— От краля! — извика стреснато Тили. — Какво иска кралят от нас?

— И аз това се питам — промърмори сърдито младата жена. — Помогни ми да стегна корсажа, Тили. — Тя се обърна с гръб към бавачката си и се остави в сръчните й ръце.

Хю огледа внимателно просторните, удобни помещения в западното крило на къщата. Прозорците бяха отворени, откъм градината долиташе аромат на рози.

Робин се бе настанил на рамката на прозореца.

— Виждам прекрасна цветна градина с множество пъстри храсти, сър. Има също пауни, зайци и елени. Никога не бях виждал такава красота!

Хю застана зад сина си и сложи ръка на рамото му. Оттатък градината се виеше реката, виждаше се и пасище със стада овце. Всичко в Малори Хол беше подредено и се развиваше по най-добрия начин.

— Защо имаме претенции към земята на лейди Малори, сър? — Момчето вдигна глава към баща си. Очите му бяха в същото наситено синьо като на ХЮ. — След като грамотата за имота е у нея…

— Да, синко, грамотата е у нея, но без правни основания. Роджър Нийдхем не е имал право да завещава тази земя. Тя е принадлежала на първата му жена, която ни е далечна братовчедка. С помощта на правни трикове лейди Малори е убедила Нийдхем да й припише чужда земя. А той не е имал това право. Имотът е семейно притежание на първата му жена и той е бил длъжен да го върне официално след смъртта й.

Бащата направи няколко крачки в просторната стая.

— Земята, за която спорим, е особено богата на оловни находища. Разбирам, че лейди Малори не желае да се раздели с нея, след като години наред е прибирала печалбите от мините… Те ще бъдат в основата на твоето бъдещо богатство, Робин, и смея да твърдя, че ти ще станеш един наистина заможен млад мъж.

Робин скочи от рамката на прозореца.

— Смяташ ли, че ще си получим земята просто така?

Хю издаде кратък смях. Припомни си израза, който бе употребил пазителят на печата.

— След всичко, което знам за лейди Малори, битката ще бъде тежка. Но ние разполагаме с много възможности да одерем кожата на една котка. — Той отвори обкования с желязо дървен сандък, който слугите му бяха качили в стаята. — Е, какви празнични одежди ще изберем за рождения ден на лейди Пен?

— Тя е много красива — проговори тихо Робин. — Не намираш ли и ти?

— Кой? Пен? — Хю кимна и отново се обърна към съдържанието на сандъка. — Но не бих казал, че и майката е красива. Това не е дума, която й подхожда. Какво ще кажеш за синия жакет със сребърна наметка? Или предпочиташ жълто и червено?

— Искам синия. — Робин пое дрехите, подадени от баща му, и бързо свали практичния сив жакет, който носеше на път. — А ти какво ще облечеш?

— Още не съм решил. — Хю свали жакета, ризата и панталона и се наведе над легена да се измие. — И ти трябва да смениш ризата и панталона си.

Робин огледа скептично ризата си.

— Не е много мръсна. Носил съм я само една седмица.

— През която всеки ден си бил на седлото — напомни му укорно Хю. — Миризмата ти е крайно неприятна, синко, а ако искаш да направиш впечатление на младите дами, трябва да миришеш на чисто. Значи имаш нужда от основно измиване. — Той хвърли кърпата на сина си и изчервеният Робин побърза да я улови.

Хю се засмя, седна на леглото и обу чисти чорапи. Винаги когато му оставаше свободно време от военната служба, той се занимаваше усърдно със сина си и го водеше със себе си още от петгодишната му възраст. Майката на Робин почина при раждането и Хю успя да превъзмогне мъката си, като се зае с възпитанието на сина си. Робин, който много приличаше на майка си, много често му напомняше с мимики и жестове за Сара, любимата му съпруга, толкова рано отнесена от смъртта, и тогава дъхът му спираше и той отново преживяваше болезнено неотвратимата загуба.

Сега момчето беше почти възрастен мъж и можеше да придружава баща си във военните походи. Дългото пътуване до Дербишайър беше първото, което предприемаха заедно, и още повече ги сближи.

Хю стегна връзките на чорапите под коленете си, докато скритом наблюдаваше приготовленията на сина си. Веднага беше усетил, че Гуинивър хранеше към дъщерите си същата силна любов, каквато той изпитваше към сина си. Дали момичетата също й напомняха за мъртвия съпруг? Дали тя беше обичала лорд Хадлоу, както той бе обичал Сара?

Хадлоу беше станал жертва на стрелата на един ловец, тайнствена стрела, за която никой не желаеше да признае, че е негова. За съжаление стрелата нямаше и никакъв знак, по който би могъл да бъде разпознат собственикът й. Повечето ловци белязваха стрелите си, за да няма съмнения кой е улучил животното. Обаче лорд Хадлоу бе улучен от стрела без белег, а смъртта му донесе на вдовицата цялата земя между Матлок и Честърфийлд, която беше много богата на въглища и желязо. Сега дамата притежаваше толкова много имоти и ловни участъци в графството, че можеше да пътува по половин година от едното място до другото, без да повтаря посещенията си.

Хю отиде до прозореца и завърза връзките на ризата си, загледан към сочните ливади зад просторните градини. Мекият сив цвят на каменните стени, с които бе обграден Малори Хол, и цветният разкош на терасовидните градини му даваха да разбере защо тя предпочиташе този имот пред всички други. Дали пък не се беше омъжила за лорд Малори само за да се сдобие с това прекрасно имение?

Какви хора са били съпрузите й? Той не познаваше нито първия, нито следващите, макар че първият беше роднина на баща му. Роджър Нийдхем е бил много по-възрастен от шестнадесетгодишната си невеста. Горе-долу два пъти по-възрастен. Бракът им със сигурност е бил уреден, без да попитат момичето. Но никой не я е принуждавал да се омъжи за следващите трима мъже. Тя сама беше избирала кого да отведе пред олтара, сама беше влизала във връзка с избраниците си. Учените благородни дами съвсем не бяха рядкост по това време. Например лейди Мери, незаконната дъщеря на краля, беше известна като превъзходна познавачка на латинския и учена, а се твърдеше, че четиригодишната й сестра лейди Елизабет вече ходела на уроци. Но юридически обученият ум е нещо съвсем друго, каза си Хю.

Сигурно между слугите и работниците имаше възрастни хора, които познаваха дамата от много години, продължи да размишлява той. Може би ще има късмет и да попадне на хора, който й бяха служили по време на различните й бракове. Например управителят. Главният ловец. Някой от възпитателите. Някоя камериерка. Още утре сутринта щеше да хвърли мрежите си и да види какво ще улови.

Той извади яркочервен жакет, облече го и го пристегна на кръста с колан от тъмна кожа. В този миг прозвучаха камбаните за вечерна служба.

— Да вървим, Робин. Вече е почти пет. Не бива да караме домакинята да чака. — Хю наметна широката, удобна горна одежда от избродирана червена коприна, подплатена с тъмносиня материя, и затъкна камата си в ножницата. После огледа изпитателно сина си и кимна одобрително с глава. Почисти няколко прашинки от рамото му и го поведе навън.

Пикантният аромат на печено от кухнята накара Робин да въздъхне с копнеж. Но още не беше време за вечеря. Първо трябваше да отидат в параклиса, където камбаната все още биеше.

В параклиса, разположен в горния двор на замъка, се бяха събрали всички по-важни членове на домакинството. Когато Хю и Робин влязоха в сводестото помещение, мъжете и жените се обърнаха да ги погледнат от високите си дъбови столове.

— Момчето трябва да седне при нас — обади се Филипа и звънкото детско гласче отекна във високия свод. — Ела при нас, момче — извика заповеднически тя.

— Не викай така, Пипа — пошепна й възмутено Пен. — Намираш се в църква. А името му е Робин.

— О, да, забравих. — Пипа сложи едната си ръка пред устата, а с другата махна на Робин.

Хю не можа да открие лейди Гуинивър зад високите облегалки, докато крачеше по пътеката към олтарното помещение. Може би нечистата съвест я принуждава да стои далече от божия дом, каза си мрачно той.

— Ела и седни до мен — пошепна Пипа и се премести, без да обръща внимание на зелената си копринена рокля, която щеше да се смачка.

Хю едва сподави смеха си. Беше му ясно, че Робин харесва повече по-голямата сестра, която също му се усмихваше подканващо, макар и плахо. Той даде знак на сина си да седне при момичетата и потърси за себе си място от другата страна на пътеката. Когато на вратата настана раздвижване, той се обърна.

Онова, което видя, за момент му отне дъха. Лейди Гуинивър влезе в църквата с одежда от кехлибарено копринено кадифе, обшито с черни скъпоценни камъни. Талията й беше пристегната със златен колан, на който висяха емайлирано и позлатено шишенце за аромати и мъничък, украсен с диаманти часовник. На гърдите си носеше диамантено колие, диаманти красяха и накита на главата й, специално отдръпнат назад, за да се вижда гладката, блестяща коса, която сякаш се състезаваше с диамантите.

— Простете, че ви накарах да чакате, лорд Хю. Трябваше да поговоря с музикантите, да се уверя, че могат да изпълнят любимите танци на Пен. — Гласът й беше мек и мелодичен, усмивката омагьосваща, пълна с нежни обещания.

Хю си припомни какво бе казал епископът на Уинчестър: тази жена сигурно притежаваше магически сили, след като беше подчинила на волята си толкова много мъже. Обикновено той не се интересуваше от подобни глупости, но в този момент разумът му изпадна в колебание.

Гуинивър погледна към децата си. Робин скочи от стола и се поклони дълбоко. Тя му се усмихна майчински.

— Желая ти добра вечер, Робин. Пипа, ела и седни при мен, иначе ще говориш през цялото време. — Без да обръща внимание на протестите на малката, тя я поведе със себе си към далечния ъгъл.

— Лорд Хю… тук има достатъчно място за трима.

Мъжът зае място до нея, все още борейки се да запази самообладание. Ароматът й го обгърна. Тази жена миришеше на върбинка, лимони и розова вода! Той не понасяше тежките парфюми, които използваха придворните дами, за да скрият миризмата на нечистите си тела под скъпоценните роби. Но този нежен аромат замая сетивата му. От една страна, беше радостен, че си бе направил труда да измие праха от пътуването и да се преоблече, но от друга се ядосваше на реакцията си. В крайна сметка не беше дошъл тук, за да стане жертва на прелестите на една убийца.

Свещеникът начена службата, свещенодействие, познато на всички присъстващи, и Гуинивър можеше съвсем спокойно да повтаря тихичко стиховете, докато мислите й се носеха надалеч. Въздействието й върху лорд Хю беше точно според очакванията. Макар че се опитваше да го скрие, тя бе забелязала силната мъжка реакция в погледа му, докато крачеше по средната пътека на църквицата. Той не се бе успокоил и това личеше по напрегнатата, изправена като струна фигура до нея. Явно беше завладян от присъствието й.

Доволна усмивка заигра на устните й и тя сведе глава, за да приеме благословията.

Камбаните забиха тържествено в чест на лейди Пен и семейството и гостите напуснаха бавно параклиса. Членовете на домакинството поздравиха рожденичката и й поднесоха цветя и дребни подаръчета, специално приготвени за нея. Момичето се смееше и подскачаше от радост, а през това време Пипа обясняваше на Робин какви са подаръците и кой ги поднася.

— Видя ли колко беше хубаво онова шишенце за аромати? Подарък от пазителката на складовете. Сигурна съм, че го е напълнила с целебни билки… Ще позволиш ли да помириша, Пен? Смяташ ли, че тази миризма може да отклони чумата, момче?

— По тези места няма чума — поправи я Робин и добави: — Вече знаеш, че се казвам Робин.

— Добре де, ще се опитам да го запомня — отговори безгрижно момиченцето. — Непрекъснато забравям името ти, защото тук нямаме много момчета… или поне не такива като теб. Затова наум си те наричам просто „момче“.

— Как ли се справят с теб роднините ти? — попита тихо Робин. — Винаги ли си толкова бъбрива? — Много му се искаше да се беше сетил за някакъв подарък и мислено преравяше съдържанието на сандъка на баща си. В този момент усети, че Пипа изведнъж е утихнала, и се обърна. Малката изглеждаше толкова съкрушена, че го заболя сърцето. — Извинявай, не исках да бъда неучтив — извини се той. — Но тъкмо размишлявах усилено, а ти непрекъснато ме прекъсваше. — Пипа отново засия.

— Всички казват, че говоря прекалено много. Но според мен има толкова много неща за казване, не намираш ли и ти?

Робин поклати глава.

— Всъщност не.

Гуинивър, която вървеше точно след децата, го чу и неволно хвърли поглед към спътника си, чието изражение отново издаваше топлина, а бръчиците от смях около очите бяха направо обезоръжаващи.

— Това момиченце май е били родено само за да бърбори — рече той и в дълбокия басов тон прозвучаха весели звуци.

— Тя се роди засмяна — отговори Гуинивър, също развеселена. — Дете със слънчева душа.

Възрастен мъж, чиято наметка беше обточена с кожи, а тясната барета с дълги наушници бе закрепена здраво под издадената брадичка, ги настигна и заговори почти сърдито:

— Толкова много исках да бъда сред поздравяващите, но мастър Грайс ме задържа в параклиса заради някакъв молитвен текст и останах едва ли не последен. Не искам милото дете да ме сметне за немарлив към задълженията ми.

— Със сигурност няма да го направи, магистър Хауърд — побърза да го успокои Гуинивър. — Лорд Хю, позволете да ви представя магистър Хауърд, учител на децата ми, който беше и мой учител! — Тя срещна погледа му и очите й заблестяха. — Знам, че бихте искали да поговорите с него — в течение на вашите… — Тя се поколеба, сякаш търсеше подходящата дума. — Вашите…

— Моите разследвания — отговори спокойно Хю. — Сигурно точно тази дума търсехте, лейди Гуинивър. — Той отговори на поклона на магистъра с любезно кимване.

— Велики боже — проговори старецът. — Какво ще разследвате, сър?

— Не е редно да засягаме тази тема по време на празника — отговори с обичайната си прямота Хю и отстъпи настрана, за да пропусне Гуинивър да мине първа. Влезе след нея в банкетната зала през отвора в красиво резбованата разделителна стена между залата и преддверието.

Дългата трапеза на подиума в залата беше покрита с блестяща покривка от бяла дамаска — явно в чест на малката рожденичка. От галерията за музикантите прозвуча весела мелодия. Навсякъде се виждаха пажове с бели салфетки и бутилки с вино.

Те пълнеха красивите чаши, които тази вечер красяха масите вместо обичайните рогове за пиене.

От кухнята се появиха върволица слуги с димящи купи. Готвачът застана пред масичката за сервиране в един ъгъл и започна да реже глигана. Един слуга му подаваше чиниите, докато ароматният сок се стичаше в специалния улей и се изливаше в поставена под него купа.

В средата на трапезата, поставена под подиума и дълга колкото самата зала, беше поставена голяма сребърна солница. Там членовете на домакинството заеха обичайните си места, като по-нисшите по ранг бяха по-далече от солта.

Гуинивър отиде до средата на подиума и покани лорд Хю да седне до нея.

Като първородна дъщеря Пен беше готова да седне вляво от майка си, когато се сети, че и тя може да си избере съсед. Обикновено на това място сядаше Пипа, пък и на рожден ден то беше едно от почетните места. Пен погледна първо сестра си, после Робин. Знаеше, че не е редно да предпочете момчето пред сестра си — макар че днес имаше рожден ден и всичко й бе позволено. Пипа щеше да се обиди и никога нямаше да й прости.

— Моля те, Робин, седни вляво от мен — намеси се Гуинивър, която веднага бе разбрала как стоят нещата. — Пен, знам, че нямаш нищо против да отстъпиш почетното място на нашия гост. Ти ще седнеш до Робин, а Пипа ще заеме мястото от другата ти страна.

Това разпределяне разреши дилемата на Пен и едновременно с това предпази Хю и Робин от опасността да бъдат изложени през цялото време на бърборенето на момиченцето. Малката изглеждаше неутешима, че са я лишили от компанията на момчето, но все пак празникът беше на сестра й и тя се примири.

Почетните гости заеха местата си, другите също насядаха. Дрънченето на ножовете и глъчката на гласовете скоро заглушиха музиката от галерията. Гуинивър следеше движенията на силните мъжки ръце, които издаваха, че съседът й е свикнал с физическия труд. В ставите и пръстите му липсваше аристократичната изисканост. Той носеше златен пръстен-печат с огромен искрящ сапфир. Този камък и рубинът върху тъмната кадифена барета бяха единствените му скъпоценности; ала разкошните дрехи не се нуждаеха от бижута, за да изпъкнат. Тя имаше усещането, че той не се чувстваше особено добре в тази одежди или поне не толкова добре, колкото в удобното воинско облекло за езда.

— Какво толкова ви заинтересува? — попита той, леко вдигнал едната си вежда. — Би трябвало да се чувствам поласкан. — Подигравката в тона му беше недвусмислена. Гуинивър отново се намери в компанията на един Хю Босер, който излъчваше единствено враждебност.

— Направете, каквото ви харесва — отговори спокойно тя и посегна към чашата си с тъмночервено вино от Аквитания. Погледна съседа си и зачака той също да вдигне чашата си.

Вместо това той взе нейната, когато я остави на масата, и отпи голяма глътка. Явно го правеше нарочно. Когато пажът се наведе зад него, за да му сервира печено на позлатената чиния, той отклони жеста му.

Гуинивър го погледна смаяно.

Сътрапезникът й се усмихна неприятно.

— Тази вечер ще пием от една чаша и ще се храним от една чиния, мадам.

— Какво искате да кажете?

— Близо до вас мъжете намират смъртта си — обясни той, без да я изпуска от поглед, и побутна чашата към нея.