Целувката на черната вдовица

23.

На следващия ден Хю влезе в залата тъкмо когато Гуинивър, момичетата и магистърът закусваха. Той се наведе и целуна съпругата си по устата — собственически жест, който накара магистър Хауърд да скрие лице в канчето си с ейл. Публичната размяна на нежности не беше обичайна за предишните бракове на лейди Гуинивър.

Хю поздрави момичетата в най-добро настроение и попита:

— А къде е Робин в това хубаво утро?

— Не съм го виждала — отвърна Гуинивър. — Вероятно е още в леглото.

— Крайно време е да стане — процеди през зъби Хю и се запъти към стълбата, макар че първоначално възнамеряваше да седне на масата за закуска.

Гуинивър не каза нищо. Предишната вечер се беше намесила във възпитанието на сина му, но беше решила да използва влиянието си, доколкото го имаше, само при нужда, като подбира внимателно поводите. Въпреки това изпитваше съчувствие към момчето.

— Робин сигурно е много зле — отбеляза премъдро Пипа. — Най-добре е да остане в леглото и да си почива.

Майката си спести коментара и продължи да закусва. Пен само ровеше в чинията си и лицето й ставаше все по-мрачно. Не знаеше как трябваше да се държи с Робин, когато той слезеше в залата. Не искаше да му напомни за поведението му по време на празненството, но пък и не можеше да се преструва, че нищо не се беше случило.

— Смятам, че трябва отново да се заемете с уроците си — каза Гуинивър. — Ако магистър Хауърд е съгласен? — Тя го погледна въпросително.

— Но разбира се, милейди — отговори старецът и намаза парче пшеничен хляб с масло. — Веднага след закуска започваме с френския. — При тази перспектива той засия, а лицата на момичетата помрачняха още повече.

Хю и Робин слязоха по стълбата. Изражението на бащата беше от мрачно по — мрачно, докато момчето беше толкова бледо и сгърчено, като че беше ударил последният му час.

— Хапни нещо, Робин — нареди строго Хю. — Стомахът ти трябва да е пълен.

— Не мога — отговори с треперещ глас момчето. — Не съм в състояние за преглътна нито хапка.

— Почакай, ще ти приготвя топла напитка — побърза да му помогне Гуинивър. — Нещо, което ще премахне главоболието. — Тя стана и помоли мъжа си: — Не го насилвай да яде, Хю. Ще повърне всичко.

— С празен стомах обаче няма да може да работи — възрази Хю, но се отказа да храни сина си. Момчето облегна глава на масата и затвори очи, докато баща му си вземаше шунка с бъркани яйца.

Пен наблюдаваше Робин страхливо и изпълнена със съчувствие, а Пипа каза сериозно:

— Мама ей сега ще ти донесе нещо и веднага ще се почувстваш по-добре. Когато сме болни, тя ни дава някоя от своите специални напитки и ние веднага се оправяме, нали, Пен? — Тя потупа Робин по ръката.

Робин успя някак си да се усмихне, а Хю отбеляза сухо:

— Съмнявам се, че някога сте били толкова зле като Робин.

— Но вие познавате това състояние, нали, сър? — Пен го погледна предизвикателно с кафявите си очи, които силно напомняха на майчините й. Той погледна към Пипа и видя и в нейния поглед неодобрение. Очевидната липса на съчувствие към страдащото момче не срещаше разбиране у доведените му дъщери.

— Това изобщо не те засяга, Пипа — изрече сърдито той. — Ако си закусила, най-добре е да си потърсиш някое полезно занимание.

В този момент Гуинивър се върна с чаша, от която се издигаше пара, и я подаде на Робин.

— Днес напитката не е толкова горчива като снощната — кимна му окуражително тя и приглади назад непокорната му коса. — Изпий го, докато е горещо. Така няма да усетиш горчивината.

— Вчера си била при него? — погледна я учудено Хю.

— Отидох да му дам нещо за пиене, което намали гаденето и му помогна да заспи.

— О, и аз съм пила от това — рече Пипа, която се бе навела да вдъхне миризмата на напитката. — Мама ми го даде, когато имах треска и главата ужасно ме болеше. Ако му се сложи мед, става още по-приятно. Искаш ли малко мед, Робин? — Тя посегна към гърненцето.

Момчето поклати глава и предпазливо отпи глътка.

— Ако сте готови със закуската, вървете да съберете книгите си — нареди строго Гуинивър. — Момичетата ще бъдат готови след половин час, магистре.

— Веднага отивам да подбера книгите, по които ще учим. — Зажаднял за работа, Хауърд се надигна. — Много се радвам, че се връщаме към нормалните дни, милейди. Искате ли следобед да се позанимаваме двамата?

— Ако имам време — отговори неопределено Гуинивър.

— Робин също има нужда от уроци — проговори замислено Хю, когато магистърът излезе след момичетата. — Може да чете, да пише и да смята, но му липсват класическите езици. Впрочем и френският.

Той погледна към Робин, взрян в чашата си, глух за думите на баща си.

— Във войнишкия живот не е нужно да си кой знае колко образован, но сега, след като вече не му се налага да печели хляба си по този начин, трябва да се посвети на образованието си. Какво мислиш за това, Робин? Робин!

Момчето се сгърчи като от удар и вдигна глава.

— Какво казахте, сър?

— Предложих да вземаш уроци от магистъра заедно със сестрите си. Скоро ще влезеш в кралския двор, а там не обичат недодялани селяци.

— Но аз искам да стана войник — прошепна Робин и за миг забрави телесното си страдание. — Винаги съм искал да бъда войник… като вас, сър.

— Много скоро ще откриеш, че промяната на обстоятелствата не може веднага да промени и хората, Хю — намеси се Гуинивър с най-очарователната си усмивка. Тя стана от масата и добави: — Ако Робин е решен да стане войник, не вярвам да направиш от него придворен — само защото сега можеш да си го позволиш. А сега ви моля да ме извините. Отивам в кухнята, за да сключа мир между мастър Кроудър и мастър Милтон. Впрочем в кухнята ти цари истински хаос, Хю!

Той я проследи с намръщено чело. Тя беше напълно права. Но не биваше да говори с такова злорадство. Сигурно беше решила да му отмъсти със свои средства за брачния договор и той се запита колко ли време щеше да трае тази потребност у нея. Макар че нямаше никакви основания, сигурно щеше да съжалява, че бе подписал такъв договор, ако тя продължеше да го дразни по този начин. С изключение на Гуинивър обаче всички приемаха договорите като напълно естествени и в духа на традицията.

Той хвърли бърз поглед към Робин. Въпреки питието на Гуинивър момчето все още изглеждаше зле.

— Щом свършиш определената ти работа, можеш да се върнеш в леглото — каза му меко той.

Робин с мъка вдигна глава от масата.

— Благодаря, сър — прошепна той.

Застанала насред кухнята, Гуинивър се оглеждаше намръщено. Макар че утрото напредваше, слугите не правеха почти нищо, за да заличат следите от празненството. Помещението изглеждаше точно като миналата вечер, когато беше приготвила чай за Робин. Мърляви момчета и момичета седяха лениво по столчетата и търкаха очите си. Явно и те бяха празнували до късно. Около купчина оглозгани кости хвърчаха рояци мухи, няколко кучета душеха по пода в търсене на паднали или хвърлени вкусни хапчици.

През отворената врата към кухненския двор нахлуваше свеж въздух и гонеше миризмата на престояло ядене. Мастър Милтън и мастър Кроудър бяха застанали там и преговаряха с мършав мъж, когото Гуинивър не беше виждала досега. Позите на двамата управители й напомниха за враждебно настроени кучета с настръхнала козина.

Тя прихвана сините си копринени поли, прескочи боклуците и се запъти към вратата. Не беше нейна работа да се грижи за реда в кухнята, това си беше задължение на иконома. Инстинктът й подсказваше, че Кроудър, отвратен от състоянието на кухнята, не беше спестил упреците си към Милтън и сега управителят на Хю беше обиден.

— Добро утро, господа.

Двамата се обърнаха след хладния поздрав и се поклониха почтително.

— Добро утро, милейди.

Мъжът, с когото разговаряха, притисна вехтата шапка до гърдите си и се поклони дълбоко.

— Милейди — прошепна почтително той. Когато се изправи, той се ухили раболепно и разкри изгнилите си зъби. Очите бяха хлътнали дълбоко в орбитите, лицето беше тясно, ъгловато, а носът му като че ли беше многократно чупен.

— Кой е този? — обърна се Гуинивър към мастър Милтън. Мъжът побърза да се представи.

— Името ми е Тайлър, милейди, дошъл съм да търся работа. Надявам се, че имате нещо за мен. Мога да работя навсякъде, в кухнята, в обора, в градината… — Той се надигна на пръсти, за да надзърне над раменете на двамата мъже. — Виждам, че имате нужда от допълнителна работна ръка.

— Това е вярно — отговори Гуинивър със строг поглед и кимна на мастър Милтън да се отделят настрана. Щом се увери, че никой нямаше да ги чуе, тя продължи тихо, но категорично: — Милтън, не желая да се меся, но вашите хора явно нямат понятие как да се справят с целия този хаос.

Управителят смутено запристъпва от крак на крак.

— Не сме свикнали с подобни празненства, мадам.

— Това ми е ясно. Но някой трябва да накара прислугата да работи. Първо прогонете кучетата, после покрийте останалото ядене, за да не го нападат мухите.

Тя спря за миг, а когато продължи, се направи, че това й е дошло на ума едва сега:

— Естествено домакинството се увеличи и сигурно ще стане още по-голямо. Питам се дали не би било разумно мастър Кроудър да поеме кухнята и складовите помещения, а вие да се заемете с поддържането на къщата. Аз съм много впечатлена от добрата й поддръжка. Спалните са винаги чисти, чаршафите са изпрани и миришат на свежо, винаги има огън в камината. Лорд Хю сигурно ще кани гости по-често отпреди… и ще имаме нужда от още помещения.

Управителят не беше глупав и веднага разбра, че току-що беше получил сериозен укор, макар и облечен в похвала.

— Ако лорд Хю е съгласен с това разделение, аз естествено ще се подчиня — отговори той със скован поклон.

— Ще видите, че лорд Хю много ще се зарадва — отговори тихо тя. — Но ако желаете да го попитате лично, моля, заповядайте.

— Това не е нужно, мадам — побърза да я увери той.

— Много добре. Тогава ще запозная мастър Кроудър с новите му задължения. Надявам се двамата да работите добре заедно. — Тя му се усмихна окуражително и се обърна отново към вратата, където Кроудър продължаваше да разговаря с мъжа на име Тайлър.

— Кроудър, реших вие и мастър Милтън да си разделите работата в къщата — съобщи тя. — Кухнята и складовете са под вашата опека. — Тя посочи безредието зад тях. — Чака ви много работа.

— Да, мадам — отговори с мрачно задоволство управителят. — И като първа мярка ще назнача този човек.

— Няма да съжалявате, сър. — Тайлър смутено въртеше шапката между пръстите си. — Имам жена и шест деца, мадам. Ако не си намеря работа, ще тръгна да прося по улиците. По-рано бях гребец по реката, но ръцете ми са толкова изранени, че вече не мога да се справям. — Той показа страшните белези по дланите си. — Но ще правя всичко, каквото ми наредите — увери я той. — Само да не ме карате да греба.

— Добре, добре — кимна Гуинивър. — Отсега нататък ще работиш за мастър Кроудър. — Тя кимна и излезе от кухнята.

Тайлър я проследи с внимателен поглед, после се поклони на мастър Кроудър и влезе в кухнята, запретвайки ръкави.

Слугите го посрещнаха радушно. Всеки, който не се плашеше от работа, беше добре дошъл. Тайлър веднага се хвана да чисти и небрежно задаваните му въпроси не направиха впечатление никому.

След около час в кухнята се появи все още бледият Робин, за да вземе от склада чувалче жито за гълъбите. Примигвайки несигурно, той застана в средата на помещението, опитвайки се да си спомни за какво бе дошъл. Главата му бучеше, всяка частица от тялото го болеше.

— Кой е пък този? — попита Тайлър една от прислужничките, докато й помагаше да окачва почистените съдове по куките.

— О, това е младият господар — отговори момичето след бърз поглед през рамо. — Мастър Робин. Изглежда много зле, горкият. Какво ли му е? — Тя подаде на Тайлър последната тенджера с предизвикателна усмивка. — Много ти благодаря, Тайлър!

Мъжът се ухили в отговор и приятелски я тупна по дебелия задник, при което тя се разкиска. После се обърна към момчето, което все още не се помръдваше и не забелязваше как двете прислужнички, които миеха пода, гонеха помията право към него.

— Мога ли да ви помогна, млади господине?

При този чужд глас Робин се стресна и погледна смаяно Тайлър.

— Исках да взема нещо, но забравих какво. О, да, най-сетне си спомних. Храна за гълъбите. — Той се запрепъва към склада, като единствената му мисъл беше за мекото легло, в което щеше да се пъхне, след като си свърши работата.

Тайлър го последва.

— Почакайте, дайте аз да го нося, мастър Робин. — Той нарами чувала и тръгна напред.

— Остави го там. Благодаря ти. — Робин посочи двата гълъбарника в градината с подправки. — Как ти беше името?

— Тайлър, сър. Искате ли аз да им хвърля житото?

— Не, Тайлър, това е мое задължение. — Робин разпори чувала с ножа си. — Аз знам точно колко трябва да им дам.

— Прав сте, млади господарю. — Тайлър тръгна обратно, но не се върна в кухнята, а заобиколи и влезе през един страничен вход. Остана известно време в тъмния коридор, вслушвайки се напрегнато, после изкачи тясната стълба към втория етаж. Навсякъде беше тихо. Стълбата свършваше с врата. Той вдигна предпазливо резето, отвори я и се озова пред по-широко стълбище, от което се отваряше дълъг коридор с други три врати.

Въпросите, които беше задал за разположението на къщата, сега даваха плодове. Зад една от трите врати беше стаята на момчето.

Той застана на края на стълбата и отново се ослуша. После прекоси безшумно коридора, застана пред първата врата и наклони ухо към ключалката. Чу детски гласове и отмина. Зад другите две врати беше тихо.

Тайлър отвори едната врата и надзърна в стаята. Помещението беше просторно, с голямо легло, но изглеждаше необитаемо. Вероятно стая за гости. Той затвори вратата и продължи.

Следващата врата се отвори към малко, оскъдно мебелирано помещение с тясно легло. Тайлър се вмъкна вътре и грижливо затвори вратата. Това със сигурност беше стаята на момчето. На стената висеше къс меч, а палтото, окачено на закачалката до вратата, беше твърде малко за възрастен. Той измъкна няколко чекмеджета и намери ръкавици, панталони, бельо — всичко като за момче.

Работейки с трескава бързина, Тайлър смени свещите в двата калаени свещника с други, които извади от раницата на гърба си. Откакто работеше в къщата, той не се разделяше с нея. Сипа в газената лампа малко от шишенцето, което също носеше в раницата, след това извади сгънато парче пергамент и посипа прахчето от него по ръкавиците на момчето, в панталоните, между ризите. Накрая отметна завивката и насипа от финия прах по чаршафите и възглавниците. Така лицето на спящия щеше да влезе в съприкосновение с праха.

След като отново опъна завивката, той се огледа критично. Всичко изглеждаше напълно нормално, нищо не намекваше, че в това помещение се бе настанила смъртта. В този миг по коридора се чуха стъпки и Тайлър светкавично се мушна зад вратата, стиснал в ръка тънка кама.

Вратата се отвори.

— Робин? — В стаята надникна мъж, без да пуска бравата. Той огледа празното помещение и веднага излезе.

Тайлър въздъхна облекчено. Властното държание на мъжа му показа, че за малко не бе паднал в ръцете на Хю дьо Босер — на следващата си жертва. И за лорд Хю беше приготвил няколко приятни нещица. Той нямаше да направи грешката да подцени жертвата си.

Като си припомни неуспялото покушение от миналата вечер, мъжът изкриви устни. Онзи глупак явно не е знаел какво прави. Истинско щастие, че Хю дьо Босер го бе ранил смъртоносно. Методите, с които лорд-пазителят на печата наказваше неуспелите, бяха повече от страшни.

Тайлър изчака няколко минути, след което се измъкна навън и бързо слезе по задната стълба. Следващата му задача беше да огледа оборите. Там винаги имаше работа.

Хю излезе от стаята на Робин и тръгна да търси сина си. Започваше да разбира, че бе постъпил твърде жестоко, като бе принудил момчето да стане и да работи в това състояние. От друга страна обаче се радваше, че Робин не се е предал на махмурлука и се е подчинил на неумолимата бащина заповед. На минаване Хю бе чул някакъв шум в стаята на Робин и влезе да провери дали синът му не беше отново в леглото. Сега изпитваше облекчение, че се е излъгал. Момчето знаеше много добре, че баща му ще отстъпи. Гордостта, а не страхът бе накарала Робин да стане и да работи, вместо да остане в леглото.

При тази мисъл Хю се усмихна доволно и влезе в залата с ведро лице. Гуинивър стоеше до огъня с пергамент в ръка. Тя се обърна към него и му го подаде.

— Адресирано е до теб. Ако не се лъжа, печатът е на лорд Кромуел.

Хю пое писмото и отговори спокойно:

— Точно така. Не си се излъгала. — Той разкъса печата, разви рулото, прочете написаното и подсвирна изненадано. — Канени сме на празненството, което Кромуел дава в чест на кралската двойка. Ще има веселие, за да се отбележи предстоящото раждане на принцесата.

— Ако питаш мен, в това състояние кралицата предпочита усамотението с дамите си — отбеляза сърдито Гуинивър. — Раждането е скоро и надали й се иска да гледа как празнуват мъжете.

Хю вдигна едната си вежда.

— Кралят се радва, когато оказват чест на кралицата му.

— Дори когато тя има нужда от спокойствие? — Гуинивър вдигна рамене. — Трябва ли да отидем?

— Никой не отказва покана от Томас Кромуел.

— Но ние ще откажем много обосновано — отговори весело тя. — С хиляди извинения, с молби за прошка и признание за честта, която ни е била оказана.

Хю избухна в смях, протегна ръка и помилва тила й под бялата лента на бонето.

— И аз предпочитам да прекарам нощта със съпругата си.

— Това достатъчно ли е като извинение?

Той поклати глава.

— Не, мила. Трябва да отидем.

— Съзнанието, че съм длъжна да се подчинявам на капризите на лорд-пазителя на печата, е крайно неприятно — отговори тихо тя. — Не бихме ли могли да се махнем от Лондон и да отидем в Дербишайър?

Хю отново поклати глава.

— Зимата чука на вратата. Не можем да тръгнем на път преди началото на пролетта, или поне не на голямо разстояние. Освен това аз служа на краля и той трябва да ми даде разрешението си, ако искам да напусна Лондон.

— Не знаех, че животът ти е толкова ограничен. — Тя се обърна към прозореца и добави замислено: — А сега и моят.

— Аз служа на краля — повтори той.

— Но не и на лорд-пазителя на печата. — Все още с гръб към него, тя се наклони грациозно към огъня.

— Не пряко — кимна той. — Но тъй като Томас Кромуел е най-верният слуга на краля, аз съм длъжен да се съобразявам с него.

— Да, вероятно си прав. — Тя вдигна тесните си рамене. — Но това не ми харесва. Изпитвам страх, Хю.

Мъжът не отговори. Не знаеше как би могъл да я успокои. И той не харесваше Кромуел, не му беше приятно да изпълнява заповедите му, но докато той се ползваше с благоволението на краля, не можеше да стори нищо, за да му се противопостави. Много добре знаеше, че кралят менеше настроенията си твърде често и още утре можеше да лиши и Кромуел, и самия него от благосклонността си. Ако Кромуел допуснеше и най-малката грешка, Хенри веднага щеше да поиска главата му. При такъв развой на събитията Хю нямаше интерес да бъде прогонен от двора като привърженик на лорд-пазителя на печата — защото в двора на Хенри слугите си отиваха с господаря си. Засега беше принуден да балансира и щеше да продължи това опасно занимание с извънредна бдителност.

— Простете, сър.

Като чу гласа на Робин, той се обърна.

— А, ето те и теб. — Той го огледа критично и попита: — Е, по-добре ли си вече?

— Не съвсем — промърмори Робин и разтърка зачервените си очи. — Свърших работата си в обора. Има ли още нещо, което трябва да направя?

— Не, върни се в леглото. — Хю го потупа окуражително по рамото. — Надявам се, че си разбрал колко е важно да умееш да се сдържаш.

Робин кимна предпазливо, за да не дразни бръмчащата си глава.

— Искаш ли да ти приготвя още една напитка? — попита Гуинивър.

— Онази, която ми дадохте сутринта, веднага излекува главоболието ми — отговори благодарно момчето. — Но сега пак ме боли глава.

— Ще ти я донеса горе.

Робин промърмори някаква неясна благодарност и се запъти бавно към стаята си. Гуинивър веднага отиде в кухнята, която вече изглеждаше много по-добре. На дебел шиш над огъня се въртеше месо за вечеря. На печката бяха наредени тигани, в които пържеха разни неща, подът и масите бяха изстъргани до блясък.

Тя приготви лечебното питие и го отнесе на Робин, който се беше свил на кълбо в леглото си и се бе завил до брадичката.

— Ще вечеряш ли? — попита тя и му подаде чашата.

— Не мисля, че бих могъл да хапна нещо, мадам. Гладен съм, но като си помисля за ядене, и стомахът ми се преобръща.

— Тогава не мисли за ядене. — Гуинивър се обърна към вратата. — След няколко часа дълбок сън ще си отново на крака.

В съседната стая дъщерите й и магистърът седяха над книгите си. При влизането й двете момичета вдигнаха глави и я погледнаха с надежда.

— Време ли е вече за обяд, мамо? Можем ли да свършваме? — попита Пипа.

— Още не. Искам да ми почетете.

— Много са забравили, откак напуснахме Малори Хол, мадам — съобщи магистър Хауърд и загрижено поклати глава. — Трябваше да започнем миналите времена съвсем отначало.

Гуинивър седна на пейката под прозореца и изслуша един дълъг френски текст, прочетен с много запъвания от момичетата. Тъй като собствената й жажда за знания беше неутолима, тя не преставаше да се учудва, че децата й никак не обичаха учението.

Тя остана с момичетата, докато прозвуча сигналът за хранене и всички заедно слязоха в залата.

— След като ще присъстваме на празника на лорд-пазителя на печата, ще трябва ли и да ядем? — попита тя и зае мястото си на трапезата.

— Кромуел е известен с разкошните си трапези — отговори с усмивка Хю. — Скоро ще видиш едно наистина вулгарно излагане на показ на власт и богатство.

— Тогава ще хапна съвсем малко. — Гуинивър въздъхна. Перспективата да прекара вечерта в двореца я потискаше. — Къде всъщност ще отидем?

— В Остин Фриърс, в къщата на Кромуел. Най-добре на коне.

— Е, поне едно малко развлечение. Имам чувството, че цяла вечност не съм яздила бедната Изолда. — Тя отпи глътка вино, но поклати глава, когато Хю й подаде табла с агнешко.

— Къде е Робин? — попита страхливо Пен.

— В леглото — отговори Хю и обясни: — Трябва да се наспи хубаво, за да оздравее. — Пен въздъхна облекчено, а Пипа отговори с пълна уста:

— Мразя да съм болна. Ужасно е да лежиш цял ден! Искаш ли да му занесем котенцата, Пен? За да си има компания?

— По-добре го оставете да спи — каза Гуинивър и си взе малко сирене. — Кога тръгваме, Хю?

— Малко след три.

Гуинивър изкриви лице, но като видя, че Хю се е обърнал намръщено към края на трапезата, проследи погледа му и попита:

— Има ли нещо?

— Не познавам този човек. — Хю посочи с ножа. — Какъв е този чужденец на масата ми?

— О, това е Тайлър. Назначих го на работа тази сутрин, за да помага на Кроудър. Кроудър ще ръководи кухнята и складовете, а мастър Милтън ще се занимава с къщата. Сигурна съм, че оттук нататък всичко ще върви гладко.

— Разбирам — отговори кратко Хю. — Досега ле бях забелязал, че нещата не вървят гладко. А този Тайлър има ли препоръки?

— Не го попитах, но ми изглежда свестен и е готов да работи всякаква работа — отвърна тя. — Трябва да храни семейството си. Кроудър го одобри, а аз се доверявам на преценката на управителя си. — В погледа й имаше предизвикателство. — Това представлява ли проблем за теб?

Той поклати глава.

— Ни най-малко, но Милтън няма да бъде доволен да отстъпи дори част от правата си на друг. Той е свикнал да държи юздите на домакинството ми в свои ръце, а сега…

— Мастър Милтън ще трябва да свикне с новото положение — отговори решително Гуинивър. — Нямам намерение да живея в лошо водено домакинство, а съм убедена, че в някои области той е некомпетентен. Вие вече имате жена, милорд — и то жена с опит.

— О, в това не се съмнявам — отговори тихо той и очите му блеснаха. — В крайна сметка това беше една от най-привлекателните страни на тази женитба.

— Абсолютно сте прав — отговори Гуинивър и посегна към чашата с вино.