Целувката на черната вдовица

27.

Джак Стедмън остави канчето си с бира върху мазния плот на масата в „Пристанищното куче“ и изтри с ръкав пяната от мустаците си, без да изпуска от поглед Уил Малфой, който му разказваше за случилото се през изминалата нощ.

След завръщането си Уил трябваше да търси Джак в продължение на цял час, тъй като лейтенантът се беше оттеглил в една отдалечена кръчма. И сега му разказваше приключението си с отмерен тон, с всички подробности. Описа му как търсеният човек бил свален от лодката си на разсъмване на водната стълба в Гринич. Лодката му още се люлеела по вълните, когато Уил пристигнал със своята.

— Лодката беше на лорд-пазителя на печата, сър — обясни Уил. — Гребците веднага я познаха. Лорд Кромуел я държал на стълбата в постоянна готовност и я използвал за важни работи.

— Значи нашият приятел е бил гост на лорд Кромуел — размишляваше на висок глас Джак. — И то важен гост, след като е използвал лодката му. — Той прокара пръст по устата си.

— Е, това не знам, сър — отговори замислено Уил. — Говорих с гребците, които бяха ужасно ядосани. Негодникът не им дал нито стотинка и те здравата го ругаеха. Но аз останах по-скоро с впечатлението, че той е слуга, който чака заповед от господаря си.

Значи не гост, а слуга. Лорд Хю сигурно щеше да се заинтересува от разказа на Уил. Джак вдигна поглед към опушения таван.

— Защо се забави толкова? Вече минава десет, а ти ми каза, че нашият човек бил свален в Гринич на разсъмване.

— Да, но се появи отново едва вечерта — разказа Уил. — Реших, че трябва да открия какво възнамерява да прави. Стори ми се най-добре да се помотая наоколо и да разузная каквото мога.

— Ти си дяволски упорит момък, Уил — отбеляза с усмивка Джак. — Сам вземаш решенията! Сам си даваш заповеди!

— Не обичам половинчати неща — отговори спокойно войникът. — Намерих нашия човек в една кръчма, беше доста пиян. Изпразнихме заедно две-три чаши ейл, но той мълчеше като пън.

— Нали е човек на лорд-пазителя на печата! Ако проговори, ще се прости с живота си — отбеляза Джак.

— И аз така си помислих. Той трепереше от страх, непрекъснато се оглеждаше, потеше се ужасно и подскачаше и при най-малкия шум. Никой не смееше да се доближи до него. Хората го отбягваха като чумав. Беше направо страшно, Джак — по едно време повярвах, че и мен ме гледат като чумав, затова го оставих да се поти и излязох навън. Той излезе точно в полунощ, налян до козирката, и се качи на кораба, където очевидно го очакваха — това е последното, което видях. Корабът потегли с прилива в пет.

— Накъде?

— За Франция. — Уил се изплю на пода. — Хубаво корабче, подвижно и бързо. Казаха ми, че било между най-добрите съдове на лорд-пазителя на печата. Освен това разбрах, че с него пътували шпионите му. Почерпих в няколко кръчми, но никой не пожела да си отвори повечко устата.

— Никой разумен човек не би издал тайните на лорд-пазителя на печата.

— Ще разкажете ли всичко това на лорд Хю?

— Да, разбира се. Ти свърши добра работа, Уил. Той сигурно ще пожелае да те види лично.

Уил изглеждаше доволен.

— Тогава отивам да поспя. Цяла нощ бях на крака. А може и да си потърся нещо по-така — добави многозначително той.

— Ако искаш да посетиш къщата на другия бряг, вземи си свободен ден за утре. — Джак се ухили и се почеса по носа.

— Може би да, а може би и не — отговори със същата усмивка Уил. — А сега ви желая лека нощ, сър!

— И на теб лека, Уил!

Джак седя още дълго пред чашата си. Лорд Хю не му беше казал нищо за събитията в къщата. Първо беше заболял мастър Робин и бащата го беше изнесъл от къщата. След това господарят, мрачен като облак, беше заповядал на лейтенанта си да събере ескорт за Дербишайър, който щял да потегли на следващата сутрин с жена му и момичетата. Той не бе дал обяснение нито за тази странна заповед, нито за раните по ръцете си. Освен това Джак беше узнат, че конят на господаря бил окуцял, а когато самият лорд Хю го завел в обора, изглеждал ранен и измъчен — и по-страшен от всякога.

Джак вече беше събрал ескорта и бе дал заповедите си; а после избяга от суетнята и бъркотията в оборите и се скри в „Пристанищното куче“, където го намери Уил. На всичкото отгоре и Тайлър беше изчезнат. Не че Джак имаше особено високо мнение за него. Новият му изглеждаше твърде мазен. И непрекъснато се мушеше някъде. Ето ти още една загадка…

Джак хвърли една монета на масата, стана и намести меча на колана си. Лорд Хю му бе казал къде да му изпрати вест, щом лейди Гуинивър и ескортът й потеглят; но според Джак господарят му нямаше да има нищо против, ако отидеше при него още сега и му разкажеше какво бе узнал от Уил.

Лейтенантът препусна към хълма Лудгейт, винаги по средата на улицата, с гол меч в ръка. Щом стигна целта, той се озова пред десетина притиснати една към друга малки къщи. Вторият най-добър кон на лорд Хю беше вързан за ябълково дърво в една от малките градинки. Въпреки късния час през прозореца се процеждаше мътна светлина, а от комина се издигаше дим.

Джак завърза коня си в градината и почука на вратата с дръжката на меча.

Резето се вдигна със скърцане, вратата се отвори и на прага застана лорд Хю с меч в ръка, сякаш очакваше нападение.

— Джак! Какво се е случило, по дяволите?

— Нещо, което трябва веднага да узнаете, сър. — Джак никога не беше виждал господаря си в такова състояние, дори и след най-тежките сражения. Очите му тъмнееха, сенките под тях бяха почти черни, устата беше опъната в тънка линия, тенът на лицето му беше сивкав и повехнал.

— Как е мастър Робин? — попита Джак, без да крие загрижеността си.

— По-добре, благодаря. Влез вътре. — Хю отстъпи назад и отвори вратата по-широко.

Джак влезе в къщата. Робин лежеше на сламеник в ъгъла, а на втория сламеник пред огъня спеше възрастна жена, завита с тънко одеяло.

Хю седна на столчето до постелята на момчето и посочи на Джак другото столче. След това посвети вниманието си на болния си син — намокри една кърпа с лавандулова вода и изтри потното му чело.

— Температурата спадна — съобщи той. — Слава богу, Робин ще живее!

— Слава на бога — повтори Джак и огледа малкото помещение. Въпреки добрата новина тук царуваше погребална атмосфера. Лорд Хю изглеждаше измъчен, сияещото синьо на очите му беше помръкнало. Едното рамо и дланта на другата ръка бяха превързани. Раните очевидно му причиняваха болки, но не беше само физическото страдание. Мъката му идваше отвътре.

— Уил Малфой се върна, сър.

— Така ли? Къде се е мотал досега? — Хю изобщо не се заинтересува от информацията.

— Според него човекът, когото трябваше да проследим, е бил слуга на лорд-пазителя на печата.

В първия момент Хю не реагира, после бавно вдигна глава и втренчи поглед в лейтенанта си. Ръката му остана върху челото на Робин.

Джак предаде разказа на Уил.

— Според него мъжът треперел от страх — обясни той. — Непрекъснато се оглеждал, а хората го избягвали. Уил седнал да пие с него, но те започнали и него да гледат като прокажен, затова се измъкнал и по-късно проследил как дебелакът се качил на кораб за Франция.

— Сигурен ли е, че корабът е на Кромуел? — Хю отново посвети вниманието си на Робин, който стенеше и се опитваше да махне кърпата от челото си.

— Съвсем сигурен, сър!

Хю повдигна сина си, за да му даде малко вода, после изтри устата му и го зави до брадичката.

Джак седеше и чакаше. Несигурността му нарастваше с всеки миг. Господарят му изглеждаше така, сякаш изобщо не беше схванал смисъла на казаното.

Но Хю беше чул всичко и бе осъзнал значението му. Но каква полза да го научи чак сега? Мисълта му работеше, проверяваше, търсеше противоречия. Който беше на служба при лорд-пазителя на печата, действаше само по негова заповед. Мъжът, който се опита да го предизвика в галерията, не остави впечатление, че работи по чужда поръка. Но от друга страна, лорд Кромуел имаше свои хора навсякъде. Фактът, че непознатият се беше качил на негов кораб, не беше непременно доказателство. Кромуел предоставяше корабите си на приятели, познати, почетни гости. Когато беше в настроение, той можеше да бъде великодушен.

Възможно ли беше да се е заблудил? Възможно ли беше Гуинивър да няма нищо общо с отравянето на Робин и покушенията върху него? Но Тайлър беше неин човек. Тя и Кроудър го бяха довели в къщата му.

Надежда окрили мислите му и сърцето му заби по-силно. Но не посмя да повярва в щастието си. Изключено беше да се е излъгал. Много факти говореха срещу нея — миналото й, мотивите й. Трябваше да разсъждава трезво, не биваше да си вади прибързани заключения. А би дал цяла година от живота си, ако надеждите му се окажеха истина.

Припомни си мъжа, който го беше нападнал в деня на сватбата му в онази тъмна уличка. Нали той беше споменал, че изпълнява чужди заповеди. Припомни си и как го бяха оставили да пукне на улицата, защото никой не беше посмял да се доближи до него. Ако убиецът е бил един от агентите на лорд-пазителя на печата, които дебнеха по улиците в тази част на Лондон в служба на господаря си, беше твърде възможно местните хора да са го познавали и да са били доволни от смъртта му. Хю знаеше, че народът се страхуваше от Кромуел и го мразеше.

Той затвори очи и силно разтърка слепоочията си.

Джак усети веднага промяната в господаря си. Лорд Хю изведнъж се изправи, кожата му се опъна, лицето му доби цвят.

— Днес чух, че и новият слуга е изчезнал — проговори Джак в напрегнатата тишина. — Тайлър ли се казваше…

— Знам. — Хю бавно отвори очи. — Ще го намериш в най-тъмната уличка в подножието на Лудгейт. — Погледът му издаваше трескав размисъл. Сигурно трупът на Тайлър още беше там. Надали някой си беше направил труда да го вдигне. Твърде възможно беше да намерят у него някакво доказателство. Междувременно Робин беше заспал, дишането му беше спокойно и равномерно. Тласнат от внезапен импулс, Хю скочи.

— Джак, трябва веднага да го намерим. Може би мъртвецът ще ни каже нещо.

— Прав сте, сър — съгласи се Джак, макар да не разбираше нищо. — Но как така знаете къде е той?

Хю посочи превързаните си ръце.

— Тази сутрин едва не ме прати в ада.

Той отиде до сламеника пред огъня и се наведе към спящата жена.

— Марта, трябва да свърша някои неща. Излизам. Робин спи спокойно. Ще се върна късно.

Старата жена веднага се събуди, седна в леглото и огледа Джак с меко любопитство, след което кратко му кимна. Той й отговори с учтив поклон.

Марта отметна завивката и докуцука до постелята на Робин. Наведе се над него и попипа челото и ръцете му.

— Да, милото момче прескочи трапа! Но преди да се върне вкъщи, трябва да опушите стаята му със сяра, и дрехите му, и всичко, до което се е докосвал. Най-добре е да изхвърлите всички непотребни вещи. Не знам каква е била отровата, но може би още действа. Смъртоносна отрова, това е сигурно!

Хю кимна в знак на съгласие.

— Ще го взема след няколко дни. Смятам да го настаня в друго помещение. — Той взе наметката си. — Да вървим, Джак.

Двамата възседнаха конете си и се спуснаха мълчаливо по склона на Лудгейт. Джак не правеше опити да задава въпроси, тъй като знаеше, че няма да получи отговор.

По едно време Хю дръпна юздите на коня си и се огледа търсещо. Сутринта беше толкова потънал в мислите си, че не бе запомнил откъде минаха. Беше забелязал само навалицата и машинално последва предложението на Тайлър да завият в страничната уличка.

От подножието на хълма се отделяха няколко тъмни и влажни улици.

— Да тръгнем по тази! — Хю посочи с камшика си лявата, която му се стори позната. Може би Тайлър вече не беше там, макар че в този град никой не си правеше труда да отнася мъртъвците.

Ако убиецът беше слуга на лорд-пазителя на печата, господарят му сигурно беше заповядал да го потърсят… Сърцето му отново направи скок и той трябваше да си заповяда да разсъждава трезво. Дори да беше останал в уличката, мъртвият сигурно беше вече ограбен и възможното доказателство за връзката му с Кромуел бе изчезнало. А как да повярва в невинността на Гуинивър без сигурни доказателства?

Двамата извадиха мечовете си, слязоха от конете и предпазливо навлязоха в уличката, която се простираше пред тях тъмна и негостоприемна. Изминаха няколко метра и Хю забеляза тъмна купчина на земята. Посочи я с върха на меча си и пристъпи по-близо. Не смееше да се надява… и все пак да, това наистина беше Тайлър!

Джак го последва, търсейки в чантата на седлото си кремък и прахан. Двамата застанаха от двете страни на неподвижната фигура, без да отслабват бдителността си. Тайлър лежеше с лице в уличната кал. Джак запали една борина и двамата коленичиха пред трупа. Не изглеждаше ограбен, но беше толкова жестоко смазан, че дрехите му бяха станали на парцали.

— Претърси джобовете му — заповяда тихо Хю и обърна трупа. Стисна здраво зъби, мушна ръка под окървавената риза и опипа тялото, докато Джак се занимаваше с дрехите.

Под подплатата на жакета пръстите му напипаха нещо твърдо.

— Я да видим — промърмори той и извади от зашития вътрешен джоб кожена торбичка. Развърза шнуровете с треперещи пръсти и изсипа съдържанието в шепата си.

Джак приведе борината към ръката му. Видяха миниатюрен печат, какъвто носеха пътници — и шпиони. Хю го прегледа под трепкащата светлина.

— Печатът на Кромуел — проговори беззвучно той, за да скрие изблика на чувствата си. — Тайлър го е използвал, за да праща вести до господаря си и да заблуждава онези, които Кромуел е искал да заблуди. — Той прибра печата в торбичката, стегна шнуровете и я прибра в джоба си. Остана още малко на колене, отдаден на радостта, която го заливаше.

Джак оправи дрехите на мъртвия и отново го обърна по лице. Двамата се огледаха бдително. Може би някой ги беше проследил? Никой не биваше да знае, че бяха познали Тайлър като агент на лорд-пазителя на печата. Тъй като шпионите на Кромуел обикаляха навсякъде из града, намирането на един от тях можеше да доведе до нощен арест или нож в гърба.

Джак умираше от любопитство, но не смееше да разпита господаря си. Хю все още стоеше пред мъртвия, втренчил поглед в гърба му.

— Сър? — Джак се поколеба. — Трябва да се махнем оттук…

— Да, да, разбира се. — Хю се потърси. Мътната светлина на звездите не стигаше до уличката. Тук миришеше на смърт.

Но вкъщи чакаше жена му. Сърдечната, любеща, невинна Гуинивър. Радостта му беше толкова голяма, че му се искаше да я изкрещи пред целия свят. Гореше от нетърпение да я притисне в обятията си, да се извини, че се е усъмнил в нея, да поправи стореното зло. Трябваше веднъж завинаги да прогони тъгата от очите й. Тя го обичаше и сигурно щеше да му даде шанс. Нали сама му го каза! Щеше да го посрещне с радост и двамата щяха да сложат ново начало, без тъмни сенки помежду им.

— Да си вървим вкъщи, Джак — проговори тихо той. Пътят премина в мълчание, тъй като Хю непрекъснато пришпорваше коня да бърза. Скочи от седлото още щом влязоха в двора пред оборите и хвърли юздите в ръцете на лейтенанта си.

— Много ти благодаря за помощта, Джак! — Той се запъти с големи крачки към къщата.

На първия етаж беше тъмно. Е, не беше нужно да горят лампи или свещи, след като всички спяха. Хю запали една свещ от въглените в камината и изкачи на пръсти стълбата към господарските покои.

Под вратата на спалнята не се виждаше светлина. Той натисна бравата и влезе безшумно.

Огънят беше напълно угаснал. Хю веднага разбра, че нещо не беше наред и че бе станало нещо ужасно. Помещението беше празно. Не беше нужно да провери, за да е сигурен. Духът и близостта на Гуинивър липсваха. Всичко, което й принадлежеше, беше изчезнало и спалнята му изглеждаше гола и чисто мъжка както преди сватбата.

Той отиде до леглото, знаейки, че ще го намери празно. Нямаше ги нито меките завивки, нито копринените възглавници. Белите чаршафи сякаш му се ухилиха подигравателно в мрака.

Хю намери кремък и прахан и запали още една свещ. Гуинивър го беше напуснала. Но нима си беше отишла, без да му остави вест? Нима беше изчезнала от живота му, без да го удостои с една-едничка дума? Отчаян, той претърси стаята, обърна всички възглавници, прегледа празния шкаф, надникна под стомната и легена. Нищо. Нищичко.

Излезе в коридора и се втурна към стаята, където живееха момичетата и Тили. Вратата беше открехната. И тази стая беше празна. Огънят беше угасен. Нямаше ги и котенцата, които го посрещаха със страхливо мяукане.

Скръстил ръце пред гърдите си, той застана насред стаята, треперейки от ужас. Започваше да осъзнава какво бе загубил.

Връзката му с Гуинивър беше започнала със смърт. Смърт беше опетнила любовта им с подозрения… с отровата, присъща на смъртта. Недоверие. Змия, която се хранеше от собствената си опашка.

Той я видя пред себе си, неподвижна, спокойна, обляна от златна светлина, докато слушаше злобните му обвинения. И отново я чу да му признава: „Аз те обичам, Хю.“

А той я отблъсна, обвини я, че е лъжкиня и убийца. Обвини жената, която се беше отказала от всичките си притежания заради дъщерите си, че е отровила сина му…

Хю се отпусна със стон на леглото, в което бяха спали децата, зарови глава във възглавниците и затвори очи.