Целувката на черната вдовица

7.

Робин загрижено се питаше къде ли е отишъл баща му. Многократно се обърна назад, за да провери дали лорд Хю не е влязъл след началото на божествената служба и не е седнал на някоя от задните пейки, ала добре познатата фигура не се виждаше никъде.

Накрая Робин изпита истински страх. Баща му никога не пропускаше да го уведоми, когато променяше плановете си или щеше да закъснее — а днес не го беше виждал от обяд!

Следобед Робин изпълни задълженията си и излъска цялото снаряжение на баща си, а когато откри, че Пен нямаше уроци, а Пипа беше под надзора на камериерката, двамата излязоха на разходка по брега — замечтани и мълчаливи. Той й набра букетче от светлорозови цветчета, които тя веднага забоде на роклята си. И сега бяха там, макар и малко увехнали.

— Къде е баща ти? — пронизващият шепот на Пипа, която бе сложила ръка пред устата си, го изтръгна от мрачните мисли.

Момчето вдигна рамене, а Пен пошушна:

— Вероятно са го задържали в лагера.

— Може би е на лов. Дано не е паднал от коня… а може и да се е заблудил в гората — допълни Пипа със същия висок шепот. — Това се случи със…

— Шт! — изсъска Пен, когато мастър Грайс спря молитвата си и погледна предупредително малката господарска дъщеря.

Гуинивър, която бе свела набожно глава, се обърна с укорителен поглед към дъщеря си от другата страна на пътеката. Пипа кимна недоволно и сведе поглед към превързаната си ръка.

Мислите на Гуинивър съвсем не бяха при божествената служба. Наслаждаваше се на спомена за последните часове, изпитваше непозволена радост от юридическата си вещина. Оспорваното парче земя беше включено изрично в предбрачния договор между Роджър Нийдхем и първата му съпруга. Засега Гуинивър беше победителката в двубоя и ще не ще, Хю дьо Босер трябваше да го признае. Че на карта беше поставено много повече от юридическа хитрост и че победата й вероятно щеше да бъде разбита на пух и прах от кралското правосъдие — това беше факт, който тя в моментното си приповдигнато настроение не искаше да отчете.

Когато излезе от параклиса след службата, тя огледа долния двор и не можа да скрие разочарованието си, че едрата фигура на лорд Хю не се виждаше никъде.

— Робин, баща ти няма ли да вечеря с нас?

— Нищо не ми е казал, мадам. — Необяснимото отсъствие на баща му смущаваше момчето. — Обикновено ми съобщава, когато променя плановете си. Сигурно се е случило нещо неочаквано.

Гуинивър кимна.

— Да, сигурно. Да почакаме ли с вечерята? Робин поклати глава.

— Не, той сигурно не иска това, милейди. Знам, че не иска да създава никому неудобство.

„О, така ли?“ Гуинивър не произнесе гласно тази цинична забележка.

— Дано не се е заблудил и не е паднал от коня като Джош Барсет — намеси се възбудено Пипа. — Нали помниш, мамо, как не можахме да го намерим и как е лежал часове наред, преди въглищарят да го открие? Кракът му беше ужасно подут и посинял. Всички казаха, че трябва да го отрежат, и…

— Да, да, знам — Гуинивър побърза да прекъсне приказливата си дъщеря. — Но за разлика от Джош Барсет бащата на Робин различава много добре предницата от задницата на коня.

— О, не — исках да кажа нищо лошо за бащата на Робин — защити се бързо Пипа и погледна страхливо момчето. — Не бива да се планини, момче Робин!

Робин обаче беше толкова развеселен от абсурдната представа, че баща му би могъл да падне от коня, че се ухили и я дръпна за плитката със снизходителността на по-голям брат.

— Нищо не съм чул. Правя все по-успешни опити да си запушвам ушите за бъбренето й.

— Много си невъзпитан — обиди се Пипа. — Какво съм виновна аз, че думите просто избликват от устата ми?

— Опитай се да тъпчеш устата си с ядене, така думите може би ще си останат вътре — посъветва я с усмивка Гуинивър. — Хайде да сядаме на масата. — И тя подгони Пипа пред себе си към къщата.

Когато вечерята беше към края си, Пипа разказа с всички ужасяващи подробности как едно от ловните кучета опустошило гнездо на полски мишки на брега на реката и погълнало поне десет жално писукащи мишлета.

— Приличаха на фигурки от розов марципан. — За да покаже какво е имала предвид, Пипа вдигна високо във въздуха една марципанена слива.

— Стига толкова — спря я строго Гуинивър и се обърна към Робин. — Щом видиш баща си, предай му, ако обичаш, че след около час ще изляза на разходка в градината. Ако желае, бихме могли да се срещнем там.

Робин кимна енергично.

— Да, разбира се, мадам. Сигурно е в лагера.

Веднага след ставането от трапезата Робин се запъти с бързи крачки към военния лагер.

Хю дъвчеше замислено парче пиле, когато синът му дотича в кръга на палатките. Като видя зачервените бузи на сина си и чу накъсаното му дишане, той извика насреща му:

— Случило ли се е нещо?

Робин спря задъхан пред баща си.

— Нищо, сър. Но се обезпокоих. Липсвахте ни на вечерята.

— Нямаш причини за безпокойство. — Хю се усмихна ободрително на момчето си. — Както знаеш, справям се отлично и сам.

— Прав сте, сър — ухили се Робин.

— По-късно смятам да се извиня на лейди Гуинивър. — Баналните извинения няма да успокоят дамата, като я изправя пред факта, че съм проникнал в мрежата от лъжи, добави наум той.

Робин приглади назад влажните си къдрици и изтри запотеното си чело. Вечерта беше топла, а той бе тичал.

— Тя ме помоли да ви предам, че след един час ще излезе на разходка в градината и ако желаете, можете да се срещнете с нея там…

Бърз поглед към небето показа на Хю, че слънцето бе почти залязло; след час щеше да се стъмни. Той кимна с мрачно лице.

— Случайно и аз искам да обсъдя някои неща с лейди Гуинивър. Още днес ще се пренесем в лагера. Върни се в къщата и събери вещите ни. Един от войниците ще ти помогне да донесете сандъка в палатката.

Робин се поколеба.

— Ще си тръгваме ли, сър?

— Да — гласеше краткият отговор. — Колкото се може по-скоро. Хайде на работа! — Хю хвърли огризаното пилешко бутче в тревата, скри ръце в джобовете на жакета си и зарея поглед в далечината.

Очакваше предстоящия разговор с неохота. За своя изненада не изпитваше никакво задоволство от факта, че се бе оказал прав. Гуинивър беше изпратила на оня свят един насилник и пияница. Обаче Хю дьо Босер бе дошъл по поръчение на краля и нямаше право на лични симпатии.

Той проследи с поглед Робин, който тичаше като младо конче обратно към къщата, следван доста по-бавно от един от хората му. Сега момчето му щеше да има добро наследство, което щеше да му позволи да основе своя династия. Богатството щеше да му осигури достъп в кралския двор и всякакви удобства, високо положение, влияние и още богатства. Робин нямаше да остане авантюрист и войник като баща си.

„По дяволите, земята не принадлежи на Гуинивър Малори, тъй като Роджър Нийдхем не е имал никакво право да разполага с нея!“

До това заключение беше стигнал Хю.

Гуинивър се разхождаше в градината с розите с кошница на ръката си и ножица в другата. Отново и отново спираше, за да вдъхне аромата на отрязаните рози и да огледа прекрасната градина, над която вече се спускаше здрач. От гълъбарника се чуваше доволно гукане. Зад нея се издигаха посивелите каменни стени на господарския дом.

Защо трябваше да загуби всичко това? Това не биваше да се случва — само защото алчният крал и още по-алчният му пазител на печата бяха решили да й го отнемат! Все пак на света имаше и нещо като справедливост.

От момента, в който бе разбрала какво удоволствие й доставяше аналитичното мислене и когато се научи да чете и говори латински като майчиния си език, тя започна да изучава законите и приложението им под ръководството на магистър Хауърд. Оттам беше и вярата й в юридическата система като един от стълбовете на човешкото общество.

Нямаше закон, според който тя трябваше да загуби онова, което и принадлежеше, и то само защото някой бе решил да й го отнеме.

Въпреки това тя знаеше, че е възможно да загуби всичко. В Англия, управлявана от крал Хенри, справедливостта беше твърде разтегливо понятие.

Ножицата се плъзна по стъблото на бяла, едва напъпила роза и убоде пръста й. Гуинивър изохка и изсмука капчицата кръв. Всъщност какво значение имаше, че ще загуби парче земя, след като на карта беше поставен животът й?

Зад нея се чуха стъпки. Добре познати стъпки, твърди и гъвкави. Стъпките на узурпатора!

И на мъжа, който караше кръвта й да кипи…

— Лорд Хю. — Тя се обърна с принудена усмивка.

— Убодохте ли се?

— Не. Ножицата се плъзна. Нищо страшно. — Тя остави кошницата с рози на каменната пейка на алеята.

Мъжът извади от джоба си кърпичка и без да помоли за разрешение, попи капчиците кръв.

— Незнайно по каква причина от пръстите винаги тече много кръв — обясни спокойно той.

— Да, и аз съм забелязала. — Тя наблюдаваше пръстите му, загорели от слънцето, силни и учудващо прецизни в движенията си. Усети топлината на докосването му върху ръката си, която я разтапяше като восък.

Изведнъж мъжът я пусна.

— Трябва да обсъдим някои неща, мадам.

Тя отвори уста да каже нещо, но той продължи бързо, без да я изпуска от очи.

— Откакто съм пристигнал, чувам от вас само лъжи. Заобиколен съм от лъжци. Всички, с които говоря, извъртат и прикриват фактите, за да не науча истината.

Гуинивър побледня като мъртвец.

— Каква истина, милорд?

— Истината, че вие сте блъснали съпруга си от прозореца!

— Кой твърди това? — Устните й побеляха.

— Аз. Камериерката ви каза, че онази вечер била с вас и Стивън Малори в спалнята, вашият управител обаче твърди, че двамата са били в работната му стая. Вие казахте, че сте били в гардеробната си, когато Малори паднал… Но един от факлоносците ви е видял на прозореца преди и непосредствено след падането на мъжа ви. Защо всички ме лъжат, щом нямат нищо общо със смъртта му?

Гневът й даде сили. Вече знаеше защо Тили изглеждаше толкова потисната. Очите й засвяткаха пурпурни.

— Как смеете да подлагате на натиск слугите ми? Аз дадох указания да ви отговарят откровено и да ви помогнат, с каквото могат. Нямаме какво да крием. Сигурно сте уплашили до смърт Тили, затова ви е излъгала. Обикаляте дома ми като натрапник и плашите хората ми, които са ми верни и предани, защото ми служат от детството ми… А вие им залагате капани, за да кажат по някоя лъжа. — Забравила ножицата в ръката си, тя замахна във въздуха.

Хю светкавично сграбчи китката й.

— Какво правите, по дяволите?

Тя погледна стиснатия си юмрук и бавно отвори пръстите си. Ножицата падна на земята.

— Изобщо не забелязах, че я държа…

— И искате да ви повярвам? — отзова се презрително той. — Четирима мъртви мъже, а сега се опитахте да прободете и мен!

— Колко смешно! — Все още трепереща от гняв, тя се опита да се освободи.

Настъпи тишина и Хю призна пред себе си, че наистина се бе държал глупаво. Гуинивър не беше искала да го прободе. Когато отново заговори, тонът му беше много по-умерен:

— Може би ще ми обясните защо казахте, че сте била в гардеробната си, след като всички факти говорят противното.

— Какво е видял факлоносецът?

— Вас.

Гуинивър поклати глава.

— Как може да бъде сигурен? Или вие приложихте насилствени методи, за да получите желания от вас отговор? — Тонът й отново беше пълен с подигравка. — Двамата с вас знаем, че сте твърдо решен да си тръгнете оттук с видими резултати.

Хю стисна устни.

— Твърдението ви е лишено от смисъл. Момъкът ви е видял и преди, и след падането на Малори.

— А видял ли е как съм го блъснала?

— Не, но това няма нищо общо.

— Знаете ли, че Стивън беше грамаден и дебел мъж, милорд? — Гласът на Гуинивър прозвуча изненадващо меко. — Аз също не съм дребна, но в сравнение с него… — Тя го удостои със съжалителна на усмивка. — Всички, които познаваха Стивън, ще потвърдят, че той беше същински великан и въпреки склонността си към пълнеене притежаваше изключителна физическа сила. Освен това пиеше много и тогава не беше много сигурен в краката си. Често се случваше след обилно ядене и пиене да загуби равновесие, както могат да потвърдят много от служителите ми, и тогава трябваше да го изправят като отсечен дъб. Аз нямам толкова сила, че да го блъсна от прозореца.

Но поставеният на подходящото място крак, за да улучи несигурния глезен, свърши добра работа. Тя прогони неприятната мисъл и запази непроницаемото изражение на лицето си.

Убедеността на Хю се разколеба.

— Бяхте ли до прозореца или не бяхте? — Ухаещата градина беше потънала в мрак и той почти не различаваше лицето й.

Тя се обърна, изправи се гордо и отправи поглед към заспиващата земя.

— Да — отговори шепнешком тя.

— Защо ме излъгахте?

Гуинивър отново се обърна към него. Лицето й беше светло, но очите изглеждаха почти черни.

— Безобидна лъжа. За да избегна приказките. Хората са склонни към недоверие и обичат клюките. Загубата на четирима съпрузи наистина би могла да бъде изтълкувана като грубо невнимание. — В тона й отново се прокрадна подигравка. — Сигурно вие и господарите ви също сте стигнали до това заключение?

Обяснението звучи приемливо, каза си Хю, като продължаваше да я гледа втренчено с желанието да прочете мислите й. Беше готов да се закълне, че тази жена продължаваше да крие нещо. Наистина ли беше алчна убийца, или само умела познавачка на законите, която използваше знанията си, за да пази финансовите си интереси? Той все още не притежаваше ясни доказателства, че тя е причинила смъртта на съпрузите си, но поне в последния случай налице бяха и мотивът, и удобният случай.

— Е, Хю дьо Босер, ще ме арестувате ли? — Сарказмът в гласа й го разгневи.

— Това не влиза в компетенциите ми. Моята задача е да ви отведа в Лондон, където други ще вземат това решение. В други ден на разсъмване потегляме. Пригответе се, мадам.

Толкова скоро? Дали щеше да има време да изиграе следващия си ход? Тя си припомни скрития в кошницата документ и намерението си да го размаха триумфално пред него. Доказателството, че Роджър Нийдхем е имал право да завещае спорната земя на втората си съпруга. Но каква полза да триумфира в такъв момент?

Изражението й остана напълно спокойно и не издаде нищо от отчаяните й мисли. Не, тя нямаше да му достави това удовлетворение.

— Не мога да обещая, че ще се приготвя за път толкова бързо.

— О, напротив, мадам, вие ще бъдете готова — отговори спокойно той. — Средата на лятото почти отмина и аз не искам да рискувам да съм все още на път, когато дните се скъсят.

— Надявам се, ще позволите на слугите ми да ме придружат? — попита хладно тя.

— Разбира се, но трябва да вземат провизии и да се грижат сами за всичко. Моите мъже не могат да хранят цялото ви домакинство. Аз ще се грижа само за вас, за дъщерите ви и за камериерката ви. Всички останали да се справят сами.

— Ще обсъдя ситуацията с моите най-приближени — отвърна тихо тя, докато с отчаяна бързина премисляше възможните изходи и ги отхвърляше един по един.

Хю кимна.

— Естествено! Вече знам, че тези хора са с вас, откакто сте останали сираче като дете. Докато гарантирате за тях, нямам възражения.

— Преди да бъда докарана до просешка тояга, ще се грижа за тях, както заслужават — изсъска Гуинивър, без да крие горчивината си. Хю дьо Босер сигурно си мислеше, че тя ще реагира със страх и ожесточение, но тъй като не биваше да заподозре, че си има собствени планове, трябваше да изпълни очакванията му. — В Лондон ще имам нужда и от магистър Хауърд, за да ми помага при защитата — ако ми позволят да се защитя…

Изведнъж Хю видя съвсем ясно пред себе си какво я очакваше в Лондон. Истина ли е това? — запита се той. — Искам ли тази жена да загине и децата й да гладуват?

Облакът, който бе скрил луната, се отмести и градината се потопи в сребърната лунна светлина. Лицето на Гуинивър, отправено към небето, стана прозрачно и неземно красиво, очите светеха предизвикателно. И мъжът отново преживя объркващото чувство, че загубва равновесие, в сърцето му се възцари хаос от противоречиви чувства. Погледът му не се откъсваше от женското лице; без съмнение тя прецени правилно израза му и видя внезапната, неканена вълна на желанието в очите му. Бледите й бузи се зачервиха, устните се разтвориха, очите заблестяха.

Без да иска, той се наведе и завладя устните й. В следващия миг светът наоколо потъна в небитието. Ръцете му обхванаха тесния гръб, привлякоха я към силното му тяло и двамата се намериха в изгаряща целувка. Той вкуси топлата й пълнота, когато търсещият й език се плъзна в устата му, вдъхна дълбоко аромата на косите и кожата й. Сетивата му пламнаха, а когато тя се притисна към него, и нейното тяло затрепери от желание. Езиците им се срещнаха и тя засмука долната му устна като зрял плод.

Изведнъж Гуинивър се освободи от прегръдката. Пламъкът в очите й угасна и отстъпи място на неподправен ужас, докато стоеше насреща му и го гледаше като животно в примка. След това бързо се отдалечи и стъпките й заскърцаха по чакъла, докато тичаше с развени пол и към дома си.

Хю докосна устата си и тихо изруга. Проклятието му изразяваше разочарование и объркване. Как допусна да се случи всичко това?

Потънал В мислите си, той откъсна една роза, без да обръща внимание на тръните, и се загледа в осветените прозорци на къщата. После започна да къса листенцата на розата едно по едно и да ги пуска на земята в краката си.

Как можа да се случи всичко това?

Гуинивър прихвана полите си с треперещи ръце и изкачи стълбата към покоите си с такава бързина, че не й остана въздух. Как можа да допусне тази целувка? Двамата сякаш бяха подвластни на магия. Някоя фея бе размахала вълшебната си пръчица и бе описала магически кръг около мъжа и жената в градината. Кръг, който изличи всяка горчивина, враждебност и отчаяние.

Тя затръшна вратата на покоите си и се облегна на рамката, като че трябваше да прогони ято демони, които я преследваха. Дъхът й излизаше бързо и на тласъци, устата й още носеше спомена за целувката му. Тя вдигна ръцете си и ги видя да треперят. Цялото й тяло гореше, възбудата пулсираше в слабините й. Искаше й се да плаче от страх и ужас.

Тили скочи от столчето си за шиене и така размаха ръце, че иглата и шевът й паднаха на пода.

— Господи, какво ти е, миличка? Като че ли си видяла призрак!

— Не съм видяла призрак, Тили. — Гуинивър се отдели от вратата и пое дълбоко дъх. — Но може би дявола! — Тя отиде до прозореца и погледна към двора, факлоносецът в югозападния ъгъл вдигна глава към нея, но веднага се извърна. Гуинивър се обърна към бавачката си. — Защо си излъгала лорд Хю?

Тили сведе глава.

— Не знам, мила. Стори ми се, че е по-добре да кажа, че не си била сама с лорд Малори. Да, сметнах, че така е най-добре.

— Не биваше. — Гуинивър сложи ръка на рамото й. — Но знам, че си мислила само най-доброто за мен.

— О, божичко… неприятности ли ти създадох?

— Не е от значение — отвърна младата жена с лека въздишка. — Изходът беше ясен от самото начало, все едно какво бе казано.

Тя взе от масата една свещ. Следващите й думи прозвучаха твърдо, с глас, свикнал да дава заповеди.

— Чака ни много работа. Повикай магистъра, Кроудър и Грийни. Трябва да се посъветвам с тях.

Тили забърза да изпълни заповедта, а Гуинивър влезе в частния си кабинет. Запали свещите и седна на сгъваемия кожен стол начело на масата. Отпуснала ръце в скута си, тя затвори очи и се опита да си възвърне самообладанието.

Повиканите се явиха след няколко минути със сериозни и внимателни лица. Истинската причина за присъствието на Хю дьо Босер в Малори Хол не беше тайна за тях, макар да не разкриваха това пред останалата прислуга.

— Лорд Хю очаква вдругиден на разсъмване да потеглим с него за Лондон — започна Гуинивър без заобикалки. — Не е нужно да обяснявам какво ни чака там. — Присъстващите кимнаха сериозно.

— Затова трябва децата и аз да се скрием на сигурно място. Намерението ми е да потърся убежище в къщата в Кулдън, която ми остави баща ми. Лорд Хю не подозира за съществуването й и няма как да ни намери.

— Права сте, милейди, съмнявам се, че изобщо някой знае за съществуването на тази къща — съгласи се Кроудър. — Не сме я посещавали от години. — Той поклати глава със съмнение. — Кой знае в какво състояние се намира…

— Но там живее поне един пазач!

Кроудър беше видимо смутен.

— Мисля, че да, но аз не съм ходил там доста отдавна. Имаме много имоти и…

— Разбирам — прекъсна го спокойно тя. — Толкова по-добре. Кулдън е забравен и занемарен имот, който се намира на около ден път оттук. Никой няма да ни търси там.

Тя помълча малко и продължи:

— Искам всички вие да дойдете с мен. — Погледна едно по едно редицата напрегнати лица и допълни: — Но ще ви разбера, ако някой не пожелае да сподели изгнаничеството ми. Няма да можем да живеем, както досега. — Широкият й жест обхвана много повече от кабинета, който носеше всички белези на богатство и лукс.

— Всемогъщи боже! — извика уплашено Тили. — Да не мислиш, че ще изоставим теб и децата ти?

Гуинивър поклати глава, защото и останалите се възпротивиха в един глас.

— Моля ви, помислете добре! Лорд-пазителят на печата е известен с дългата си ръка. Като му предоставям голямата част от земите и имуществото си, се надявам да не ни търси толкова усърдно. Но не мога да бъда сигурна.

— Няма да ви оставим сама — заключи спокойно Кроудър. Обзе я безкрайно облекчение. Щеше да се справи. Усмивката й беше изпълнена с благодарност.

— Не мога да изразя с думи колко много означава това за мен. Защото не знам какво бих правила без вас.

— Милейди, трябва да обсъдим плана си в подробности. Как ще избягаме, след като лорд Хю и войниците му лагеруват пред портите ни? — попита Грийни, който не обичаше да увърта.

— Вече съм мислила по този въпрос. Наистина не можем да се измъкнем от къщата, без да ни забележат, затова предлагам следното: момичетата, Тили и аз ще тръгнем с лорд Хю. За вас ще кажа, че имате нужда от повече време, за да приготвите необходимите провизии и другите неща, от които се нуждаете, и че ще ни последвате колкото се може по-скоро. Ще се опитам да го убедя, че трябва да тръгнем по пътя към Дерби вместо към Честърфийлд, който би ни отвел твърде далече от Кулдън. В края на втория ден ще стигнем някъде около Кедълстън, което означава, че ще сме в непосредствена близост до Кулдън.

Тя се огледа, за да установи как се възприемаше планът й, и като видя кимането им, продължи още по-решително:

— Щом ние потеглим, мастър Кроудър и магистърът ще съберат всичко, което ни е необходимо, за да се настаним удобно в Кулдън. Грийни, вие ще ни следвате на сигурно разстояние. Щом се настаним за нощувка край Кедълстън, ще се опитаме да избягаме. Още не знам как точно ще го направим — много зависи от това как изглежда лагерът на лорд Хю. Но съм уверена, че ще успеем.

Макар че говореше твърдо и уверено, Гуинивър съвсем не беше сигурна в успеха на плана си. Ала засега не й хрумваше по-добра идея.

— Разбира се, аз ще ви следвам по петите — обеща Грийни, който веднага разбра каква роля му беше възложена.

— Без въоръжен ескорт естествено е рисковано, особено нощем. Ако избягаме незабелязано, трябва да стигнем до Кулдън преди разсъмване, когато ще тръгнат да ни търсят. Ще увием подковите на конете с парцали, за да минем безшумно през селата по пътя ни. С малко повечко късмет никой няма да забележи преминаването ни.

— Аз ще вървя последен и ще замитам следите с дебел клон — засмя се Грийни.

— Трябва да се разтворим във въздуха и да изчезнем безследно в нощта — подкрепи го Гуинивър и кимна утвърдително. Нямаха друга възможност.

— Каква е моята задача? — попита магистърът, приведе се напред и почеса гърбавия си нос.

— Вие ще се погрижите за книгите ни — отвърна Гуинивър. — Най-добре знаете как трябва да се опаковат и пренесат.

По обичая си магистър Хауърд всмукна бузите си, за да размишлява по-добре. След малко кимна доволно.

— Да, мисля, че ще бъде най-добре да ги наслагам във върбови кошници.

— Е, това беше всичко. — Гуинивър огледа с усмивка верните си люде. — Най-искрено благодаря на всички ви. — Тя стана и извади от шкафчето в ъгъла манерка и бокал с две дръжки. — Да пием за успеха на начинанието си!

Виното беше тъмночервено, много силно, пазено за особени случаи. Тя наля, отпи голяма глътка и подада чашата на магистъра.

Всички пиха безмълвно, напълно съзнавайки опасностите, на които се излагаха. Ако бягството се провалеше, щяха да ги обвинят в съучастничество на държавен изменник, който е трябвало да бъде отведен в Лондон, за да застане пред съда на краля и пазителя на печата.