Часът нула

1.

Затворник номер 322/88 — на администрацията той беше известен като Бауман, макар това изобщо да не бе рожденото му име — отдавна се бе подготвял за този ден.

Стана рано и както всяка сутрин надникна през решетките на тесния прозорец към пищната зеленина, блеснала под яркото южноафриканско слънце, и към океана.

Вслуша се в крясъците на чайките и лая откъм кучкарниците.

После легна на студения циментов под и захвана редовния утринен ритуал: първо серия изпъвания на крайниците за гъвкавост, след това сто лицеви опори и накрая сто коремни преси.

По всички стандарти единичната килия на Бауман беше прекалено тясна. Но въпреки ограниченото пространство той разполагаше със самостоятелна тоалетна с душ.

Беше малко над четиридесетте, но всеки би го взел за десет години по-млад. Освен това беше поразително красив. Косата му бе гъста, черна и вълниста, тук-там напръскана със сребро. Старателно поддържаната му къса брада подчертаваше линията на челюстта, носът му бе прав; веждите му бяха тежки и плътни; кожата му бе с тъмния маслинов тен, характерен за Средиземноморието.

Бауман спокойно би могъл да бъде сбъркан с италианец от южните райони или дори с грък, ако не бяха искрящите му чисто сини очи с дълги ресници. Усмихнеше ли се — а това правеше рядко и единствено в случаите, когато искаше да пусне в ход неотразимия си чар — лицето му се озаряваше, а зад устните се показваха идеално равни и бели зъби.

За шестте години, прекарани в затвора Полсмур, той беше успял да постигне физическа форма, за каквато при други условия не би могъл и да мечтае. Всъщност, откакто се помнеше, той винаги си беше здрав, но сега беше напомпал мускулите си с необикновена сила. Причината бе, че когато не четеше, нямаше с какво друго да се занимава, освен с калистеника и хва-ранг-до — малко известно корейско бойно изкуство, което бе усъвършенствал с години.

Той облече синята си затворническа униформа с отпечатан на гърба номер 4 — крилото на затвора Полсмур, в което се намираше. После оправи леглото си и се приготви за дългия ден.

Затворът Полсмур е разположен край Кейптаун, Южна Африка, на земя, където някога е имало хиподрум и няколко ферми. Заграден е с високи стени, върху които е опъната бодлива тел, по която тече ток. Надзирателите живеят със семействата си на територията на затвора в уютни апартаменти и имат на разположение центрове за възстановяване, плувни басейни и градини. Четирите хиляди затворници се държат в строгост, станала пословична.

Полсмур, един от единайсетте затвора със строг режим в Южна Африка, така и не бе успял да спечели страховитата репутация на вече закрития затвор на Робен — парче скала непосредствено до брега на Капския полуостров, и все пак бе наследил Робен Айланд като място, където излежават присъдите си най-опасните престъпници на Южна Африка. Точно тук Нелсън Мандела бе прекарал последните няколко години от четвъртвековната си присъда след закриването на Робен Айланд и превръщането му в музей.

Бауман бе прехвърлен тук в микробус, с крака, оковани в обща верига с двайсетима други, от Централния затвор на Претория непосредствено след закрития процес срещу него. За повечето бури, работещи тук като надзиратели, както и за всичките си съкафезници, затворникът с номер 322/88 беше загадка. Странеше от останалите и почти не говореше. Вечеряше, седнал отделно, и безстрастно ядеше лоясалите зеленчуци. Когато го извеждаха в двора, за да се разтъпче, неизменно се занимаваше с калистеника и хва-ранг-до, а след като го върнеха в килията му, вместо да гледа телевизия като всички останали, четеше книги — забележителни с разнообразието и необичайността си книги, като се започне с историите на създаването на атомната бомба или на международния петролен бизнес, през биографиите на Чърчил и Ницше, описание на последния скандал, разтърсил Уолстрийт, монографията на Макс Вебер „Етиката на протестантството и духа на капитализма“ и се завърши с трактат върху ренесансовата архитектура в Италия от XVI век.

Другите затворници (наричани тук bandiete или skollies) пушеха контрабандно внесени дълги цигари, приготвени в домашни условия и завити в кафява хартия, известни под името zoll, докато Бауман неизменно пушеше „Ротманс“. Никой нямаше представа как се снабдява с тях. Той не се набъркваше в контрабандните машинации на останалите и не проявяваше никакъв интерес към опитите им за бягство, които най-често бяха напълно аматьорски подготвяни и по правило се проваляха.

Не стана и член на нито една от многобройните банди, които, окуражавани от администрацията, контролираха затворниците. Това бяха строго организирани йерархично изградени общества, управлявани от съвети, известни като kringz. Занимаваха се с ритуални убийства, обезглавявания, разчленяване на телата и дори канибализъм. Държаха се подчертано враждебно с нечленовете, които презрително наричаха mupatas или овце.

Веднъж, няколко дни след пристигането на Бауман в Полсмур, една от бандите изпрати своя най-зъл lanie — водач, излежаващ дълга присъда, когото всички най-старателно отбягваха — с цел да го сплаши. Намериха го малко по-късно брутално убит — всъщност така зловещо обезобразен, че дори на закоравелите типове, които го откриха, им призля от гледката. Няколко от затворниците бяха имали нещастието да станат свидетели на разправата, протекла светкавично бързо и отблъскващо безжалостно. Най-ужасното нещо бе, че дори в разгара на схватката ледено безстрастното изражение на Бауман изобщо не се бе променило. По-късно никой не пожела да признае, че е видял самото убийство. В резултат към Бауман се отнасяха с уважение и повече никой не посмя да го закачи.

За Бауман се знаеше само, че е с доживотна присъда и че неотдавна е прехвърлен от кухнята в автосервиза, където се поправяха колите на служителите. Говореше се, че някога е работил за южноафриканското правителство и дори е служил в държавното разузнаване и тайната полиция, някога наричана Бюро за държавна сигурност, а сега известна като Национална разузнавателна служба.

Подхвърляше се още, че стои зад дълга серия известни терористични актове както в Южна Африка, така и в чужбина. Смяташе се, че е хвърлен в затвора заради убийството на член на кидон — внушаващите страх малки оперативни групи на МОСАД — и това бе истина, макар случилото се да бе използвано само като претекст, защото той бе изпълнявал заповед. Всъщност той бе толкова добър във всичко, което правеше, че вдъхваше страх на собствените си началници, за които бе облекчение да го видят зад решетките завинаги.

Един бур бе дочул, че в Бюрото Бауман бил известен с прозвището „Принц на мрака“. Какво стоеше зад това, надзирателят не можеше да каже. Някои предполагаха, че причината е в мрачното му изражение, други бяха убедени, че става дума за лекотата, с която може да убива — умение, демонстрирано по най-убедителен начин. Много бяха теориите, но никой не знаеше със сигурност.

В девет и половина Бауман влезе в автосервиза и поздрави надзирателя Пийтер Кийви. Харесваше Кийви. Беше свестен човек, макар да загряваше бавно.

Взаимоотношенията между бур и bandiet са доста странни. Надзирателите бяха пословично жестоки и дори стигаха в изстъпленията си до садизъм… но същевременно с трогателна наивност отчаяно желаеха да бъдат харесвани от затворниците.

Бауман се възползваше от това при всеки удобен случай. Знаеше, че Кийви е запленен от загадъчното му минало и умира от желание да научи повече за живота му, затова от време на време му казваше някои дреболии — пикантни подробности, имащи за цел повече да разпалят любопитството на надзирателя, отколкото да го задоволят. Всъщност харесваше Кийви най-вече заради лекотата, с която можеше да го манипулира.

— Днес сме ви приготвили нещо по-различно — дружелюбно обяви Кийви и потупа Бауман по рамото. — Докараха ни камиона за храна.

— О? — услужливо се изненада Бауман. — Че какво му има, баас?

— Не знам. Започвал да пуши, когато сменяли скоростите.

— Добре че почти приключихме с колата на капелана. — И Бауман посочи малкия черен „Форд“, с който се бе занимавал през последните няколко дни.

— Остави Попай да я довърши. — „Попай“ беше затворническият прякор на Ян Куупман — другият затворник, който работеше в автосервиза. — Става дума за камиона за храна. Не искаме да стоим гладни, нали?

Бауман подлизурски се захили на жалкия опит за шега и отговори:

— Не бих искал да изпусна следващото ухо. — Преди няколко седмици бе открил в чинията си космато и мръсно свинско ухо.

— Ха-ха-ха! — Кийви буквално се задави от смях. — Следващото, а?

Попай, на чието рамо имаше голяма татуировка, която според него увековечаваше факта, че веднъж бе наръгал с нож надзирател, дойде след няколко минути и започнаха работа.

Бауман отвори багажника на колата на капелана и крадешком погледна към Кийви, който в този момент вадеше цигара. И разбира се, както си му беше редът всяка сутрин, след като запалеше цигара, Кийви излезе, за да си вземе чаша кафе и да си даде десет-петнайсет минути почивка за приказки с надзирателя в съседното помещение.

Изправен до багажника, Бауман подметна на Попай:

— Я провери шибания ауспух! Дали не трябва да го сменяме?

Попай клекна, а Бауман внезапно посегна, стисна го за брадичката и с две резки завъртания му счупи врата. Попай дори не успя да извика.

Бауман бързо издърпа безжизненото тяло до шкафа за инструменти, отвори го, натика трупа вътре и после заключи. Погледна към вратата. Кийви още почиваше. Оставаха пет минути, докато го сменят.

Бауман се наведе, бръкна дълбоко в багажника на колата и повдигна края на мокета, с който бе застлан. Отдолу се видяха пантите, които бе монтирал, докато работеше върху колата.

Зад импровизирания капак, между багажника и гърба на задната седалка, имаше достатъчно място, за да може да се свие в него. Той се качи в багажника, намести се в отделението и тъкмо се готвеше да затвори капака, когато чу стъпки. Измъкна се, но не бе достатъчно бърз. На няколко крачки от него стоеше Кийви.

Той не би трябвало да се връща и мисълта за последиците натъжи Бауман.

— Ама ти какво… — започна Кийви и го изгледа с подозрение.

Бауман го дари с лъчезарната си усмивка и обясни:

— Багажникът се разглоби. Ама като знам колко му плащат на бедния старец, никак не се изненадвам.

Но Кийви не можеше така лесно да се отърве от подозренията си, така че само тъпо завъртя глава:

— Разпадна ли се?

Бауман се измъкна от колата, сложи ръка през раменете на надзирателя и подметна приятелски:

— Знаеш ли какво? Хайде това да си остане между нас.

Кийви алчно присви очички и попита:

— Колко ще получа?

— Оо… доста, баас! — увери го Бауман, без да сваля ръка от раменете му. — Например… едно свинско ухо.

И рязко заби юмрук в ямката под мишницата на Кийви с такава сила, че смаза брахиалния нерв.

Кийви рухна.

Бауман го прихвана, докато падаше, и смаза трахеята му. После изтегли тялото под един тезгях. Минута по-късно вече се бе скрил в тайното отделение в колата. Беше тъмно и тясно, но нямаше да му се наложи да чака дълго. И наистина, само след малко чу крачките на другия надзирател.

Настана кратка тишина, после със силно метално тракане започнаха да се вдигат боядисаните в синьо стоманени врати, които водеха към света навън. След три завъртания на ключа — сигнал, че всичко се развива по план — двигателят запали и колата бавно потегли.

После спряха и изминаха една-две минути, та пазачите на изхода да проверят колата. Бауман много добре познаваше процедурата на огледа и бе сигурен, че няма да го открият. Някой отвори багажника и Бауман видя тънката ивица светлина в процепа към пода на багажника.

Дълбоко и безшумно пое въздух. Сърцето му биеше бясно. После капакът на багажника с трясък се затвори и колата пак потегли.

Вече се намираха във вътрешния двор.

Отработените газове започваха да го задушават. След малко колата пак спря. Той знаеше, че сега се намират пред портала на затвора, където следваше да бъде направен поредният небрежен оглед. Така и стана — колата пак потегли, но сега ускори, включвайки се в главния път, водещ към Кейптаун.

Бауман бе умен и прекрасно разбираше, че не би могъл да организира бягството си без помощта на влиятелния швейцарец, който по неизвестни причини бе взел присърце излизането му на свобода.

Шофьорът — младеж на име Ван Луун — беше счетоводител в затвора и приятел на капелана, така че бе проявил желание да посрещне с току-що ремонтираната му кола стареца, който пристигаше от Йоханесбург на летище „Д. Ф. Малан“.

Предварителната уговорка с Бауман бе, че Ван Луун ще спре да зареди на една от бензиностанциите по пътя, след което ще изтегли колата встрани, за да пие кафе. Това бе моментът, в който Бауман трябваше да се измъкне.

Планът бе изпълнен без засечка.

Най-сетне бе свободен, но опиянението му донякъде бе помрачено от неприятния епизод с надзирателя. Колко жалко, че се бе наложило да убие бедния нещастник. Тъкмо беше започнал да го харесва.

2.

Няколко часа преди това през една дъждовна вечер в Бостън, млада руса жена енергично прекоси фоайето на хотел „Четирите сезона“, отправяйки се към асансьорите.

Изражението й издаваше, че е делово настроена, веждите й бяха извити, а устните й едва доловимо нацупени. Облечена бе в двуреден костюм в морскосиньо с подплънки на раменете, шалче, ослепително бяла копринена блузка, семпла перлена огърлица в тон с изящните перлени обеци и черни боти. Под мишница стискаше тънка папка от щавена кожа. В другата си ръка — и това съвсем не се връзваше с впечатлението, което младата дама излъчваше — държеше голяма черна кожена чанта.

Всеки на пръв поглед би решил, че жената е скъпоплатен адвокат или шеф на компания и се прибира от вечеря с клиенти. Но по-внимателното взиране би разкрило подробности, които разсейваха тази илюзия. Това бе може би прекалено очевидно — боядисаната пепеляворуса коса, стигаща до раменете й, или неспокойните сини очи…

Портиерът първо я погледна бегло, после се взря в нея с вече изострено внимание, наклони глава и прехвана погледа на един от дежурните от хотелската служба за сигурност — жена, седнала в голямо удобно кожено кресло, преструваща се, че е зачетена в „Бостън Глоуб“.

Тя леко помръдна вежди, колкото да покаже, че и нейните подозрения са събудени, но след това се усмихна и едва забележимо сви рамене, сякаш казваше: „Нека върви, не можем да сме сигурни“.

Администрацията на „Четирите сезона“ правеше всичко възможно, за да обезсърчи момичетата на повикване, но в съмнителни случаи като този беше много по-препоръчително да се направи пропуск, отколкото да бъде оскърбен обикновен посетител на хотела.

Така че блондинката влезе в чакащия асансьор, качи се на седмия етаж и отвори стая 722 със собствен ключ.

След двайсетина минути добре облечен мъж над петдесетте отключи същата врата. Макар да не привличаше вниманието с мъжка красота, той бе белязан с благородната патина на успеха.

Лицето и ръцете му бяха силно загорели, сякаш често бе седял на борда на яхта във водите на Сейнт Барт — което си беше самата истина, косата му бе побеляла и старателно вчесана. Носеше добре ушит син блейзър и скъпа връзка, а обувките му бяха излъскани до блясък.

Той влезе в стаята малко неуверено и се огледа, но единственото свидетелство, че вътре има жена, бяха дрехите, старателно подредени на облегалката на стола. Вратата на банята бе затворена. През тялото му премина тръпка на сладостно очакване.

В геометричния център на грамадното легло беше оставен плик, на който бе изписано името му. Бележката вътре изброяваше няколко прости за изпълнение неща, които той веднага се залови да изпълнява.

С треперещи пръсти остави куфарчето си на писалището и започна да се съблича, захвърляйки първо сакото си, а после панталоните както попадне на сивия килим до леглото. Несръчно разкопча ризата и изу копринените си боксерки с извезан върху тях монограм. За миг се сепна и погледна да види дали завесите на прозорците са дръпнати. Някой се бе погрижил за това. Кой друг, освен жената, разбира се. Беше помислила и за най-малката подробност.

Мъжът коленичи гол в ъгъла на стаята и членът му запулсира — горд, набъбнал и зачервен.

В този момент се отвори вратата на банята.

Той не се обърна да погледне жената — беше му заповядано да не го прави. Обута в черни лачени боти с високи токчета, блондинката се извиси над него. Тялото й изцяло бе скрито под плътно прилепнал комбинезон от черна лъскава материя. Черните й ръкавици стигаха до лактите, а маската върху лицето й беше от тънка черна кожа.

Без да проговаря, тя с плавни движения завърза очите му, после леко го погали, за да го успокои, мушна скритите си в ръкавици ръце под мишниците му, помогна му да се изправи и го насочи към леглото, където той отново коленичи, притискайки възбудения си пенис в матрака.

Тя с щракване заключи ръцете му в белезници и едва сега проговори за пръв път:

— Време е за качулката. — Гласът й бе сипкав конраалт.

Той дълбоко пое дъх. Трепереше. Чувстваше я да се извисява над него, усещаше миризма на кожените й ръкавици и боти.

Тя свали превръзката му и сега той можа да я види.

— Да, господарке — прошепна мъжът плахо като дете.

Качулката също бе от кожа, направена така, че да прилепва плътно до лицето, и бе обрамчена с гумена лента. Нямаше отвори за очите или устата, а само две малки дупчици за дишане през носа. Очите му изплашено се разтвориха, когато видя колко зловещо изглежда този аксесоар. Тя я сложи върху главата му — тежка, студена и задушаваща — и той се разтрепери от ужас и възбуда.

Жената щракна около врата му и нашийник и го завърза за леглото.

Мъжът беше в плен на сладостен страх. Ледената буца на ужаса се бе заклещила в стомаха му. Идеше му да повърне, но го беше страх, че ще се задуши.

Дишаше с мъка. Отвори уста, забравил за миг, че с качулката на главата си може да диша само през носа, и изпадна в паника.

Захленчи и се опита да изпищи, но не успя.

— Бил си лош! — скара му се тя. — Харесва ми да те гледам, но ти си бил лошо момче.

„Успокой дишането си! — заповядваше си той. — Ритмично, равномерно! Дишай само през носа!“ Но паниката беше прекалено силна и устояваше на всичките му опити да овладее тялото си. Той рефлекторно отвори пак уста, но устните му докосваха само гумираната вътрешна повърхност, вече топла и влажна. По лицето му се стичаха струйки пот и гъделичкайки го, влизаха горещи и солени в устата му. Дори когато най-сетне съумя да си наложи да диша само през носа, поемайки миришещия на кожа въздух, той съзнаваше, че е на самия ръб изцяло да загуби контрол.

И в същото време — каква особена и великолепна смес на смазващ ужас и необичайно сладка възбуда! — започваше да долавя пулса на кръвта в пениса си, който сякаш беше готов да експлодира.

В този миг — о, какъв миг! — усети ужилването на кожения й бич по задника си — ужилване едновременно болезнено и галещо. И… Боже Господи!… почувства го дори върху главичката на пениса си!

— Трябва да те държа вързан! — каза гласът й някъде в далечината. — Защото ти определено не си се държал прилично!

Той пак изхленчи, после простена и изведнъж осъзна, че върти таза си в някакъв странен ритъм и закачливо й предлага задните си части.

— Ще ти смъкна кожата от гърба! — каза тя и той повярва, че му говори истината. Едва се сдържаше.

Жената виждаше, че е на самия праг на оргазма. А тя още не бе прибягнала до средството, което се продаваше в санитарните магазини под названието „Неврологичен стимулатор на Вартенберг“. Затова бързо извади от кожената си чанта инструмента, наподобяващ миниатюрна детска въртележка върху дръжката на скалпел. От колелцето излизаха десетки остри спици. Тя леко прекара инструмента по краката му и нагоре през гръдния му кош.

Стенанията му се разнасяха вече накъсано и умолително — той наистина хлипаше като жена на прага на оргазма.

Тя леко хвана с лявата си ръка тестисите му и ги погали, а с другата прекара колелцето с острите спици по задната част на бедрата му, този път надолу към коленете. Премести лявата си ръка върху члена му и започна да го гали, усещайки, че моментът настъпва. Мъжът вече се тресеше, клатеше се несъзнателно напред-назад и не преставаше да стене. Тя вдигна спиците върху цепнатината на задника му и нагоре по гръбначния стълб, продължавайки да гали члена му, и още преди да стигне с инструмента до основата на тила му, той започна да се изпразва спазматично, извил тяло в сладостна тръпка.

— Така — каза тя, когато той рухна върху леглото. — Сега отивам да взема от портфейла ти онова, което ми се полага.

Той беше в такова състояние, че дори не чу какво му казва, но и да бе чул, това едва ли имаше значение — толкова изцяло се бе предал.

Блондинката стана и делово отиде до писалището, където лежеше куфарчето му. Отвори го — той както обикновено не го бе заключил — извади от него един блестящ златен диск и го пусна в черната си чанта с приспособления, където той се загуби сред бичове и въжета.

Погледна към леглото и видя, че клиентът й дори не е помръднал: лежеше все така проснат, продължаваше да диша тежко, а по гърдите и гърба му се стичаше пот и попиваше в светлозелената тъкан на постелките. Очертаната по-тъмна граница около тялото му й напомни за отпечатъците в снега, които тя и сестричките й обичаха да правят като малки. И след това в съзнанието й се стрелна друга, съвсем различна асоциация: равната влажна граница около мъжа приличаше на грубо очертания с бяла боя контур на труп при оглед на полицията.

Тя бързо се наведе, извади портфейла му от задния джоб на захвърлените панталони, отброи четири банкноти по петдесет долара и ги прибра.

След това се върна при напълно изтощения си клиент и го погали. Към покорените винаги трябва да се проявява и малко ласка. Мъничко.

— Обърни се и коленичи пред мен — тихо, но властно нареди тя.

Той се подчини и тя отключи белезниците, след това откопча нашийника и свали качулката.

Сребърната му коса беше щръкнала на потни снопчета, лицето му бе аленочервено. Той бавно примигна и погледът му постепенно се фокусира.

Тя го потупа по главата.

— Ти беше много добро момче. Добре ли ти беше?

Единственият му отговор бе слабата немощна усмивка.

— Сега трябва да бягам. Обади ми се следващия път, когато дойдеш в града. — И тя с любов прекара пръстите си по бузата му и през устните. — Наистина беше много добро момче.

На една съседна пряка бе паркиран блестящ черен микробус. Блондинката подраска по огледалното стъкло на колата и то се смъкна на няколко сантиметра.

Тя извади златния диск от кожената си чанта и го сложи в подложената шепа.

Не видя никакво лице.

3.

Спрените на Марлборо стрийт коли хвърляха сини и бели лъчи от въртящите се на покривите им лампи. Бяха пет, патрулни, и бяха паркирали в две колони на тясната улица, блокирайки целия трафик в пиковия час чак до Масачузетс авеню и вбесявайки и без това лесно избухливите бостънски шофьори.

Сара Кехил паркира старата си „Хонда Сивик“ и се отправи към сградата, пред която стоеше едър млад полицай с бележник в ръка. Беше по тениска, джинси и маратонки — облекло, което едва ли би могло да се окачестви като униформено — но имаше извинението, че я бяха извикали точно когато се бе захванала да приготвя вечеря за себе си и осемгодишния си син Джаред. Сос за спагети. Така че ръцете й миришеха на чесън, което бе крайно неприятно, тъй като щеше да й се наложи да се здрависва с много хора. Е, майната им, ако не обичат чесън.

Полицаят с бележника едва ли беше прехвърлил двайсетте. Беше ниско подстриган, топчест, някак притеснен и се шегуваше с друг полицай.

Станал сериозен за миг, ниско подстриганият полицай я попита:

— Тук ли живеете, госпожо?

— Аз съм Сара Кехил — отговори тя нетърпеливо. — Специален агент Кехил, ФБР. — И му показа значката си.

Патрулният полицай се поколеба за миг.

— Съжалявам, госпожо. Няма ви в списъка на лицата, които мога да пусна.

— Съгласувайте с офицер Кронин — настоя тя.

— О, вие сте… — Той се усмихна криво и я изгледа с нескрит интерес. — Добре. Той спомена, че ще дойдете.

Тя се подписа в списъка и му го върна. Усмихна му се в отговор, бутна входната врата, влезе и усмивката изчезна от лицето й, понеже чу зад гърба си коментар, последван от бурен смях. „Винаги съм мислел, че Кронин е глупак.“ Последва нов смях.

Качи се в асансьора и натисна бутона за третия етаж. С мъка сдържаше раздразнението си. Какво, по дяволите, можеше да означава това? Подигравка към Питър Кронин, че е проявил лошия вкус да се ожени за агент на ФБР? Или може би, че е имал лошия вкус да се разведе с нея?

Тя поклати глава. Асансьорът бе мръсен и вмирисан. Мътното огледало на стената едва отразяваше образа й. Тя бързо извади червилото си и го прекара по устните си, после оправи с пръсти лъскавата си червена коса.

Беше на трийсет и шест, с остър нос, вълниста коса до раменете и големи искрящи очи — най-хубавото в нея, заради интересния им какаово кафяв цвят. За съжаление в момента не изглеждаше по най-добрия възможен начин. Всъщност направо изглеждаше доста зле. Вече съжаляваше, че не се бе забавила, за да се преоблече в нещо друго, което да събуди поне някакъв респект във враждебно настроените хора, с които й предстоеше да се срещне. ФБР, доста придирчиво към начина, по който се обличаха агентите му, щеше да погледне критично на облеклото й в момента. Ами тогава майната му и на Бюрото.

Вратата на асансьора се отвори и тя дълбоко пое дъх.

Пред нея в коридора се виждаше разтворената врата на апартамент 3С. На прага стоеше униформен полицай. Представи му се и бе допусната в апартамента, където беше пълно с детективи от отдел „Убийства“, фотографи, патрулни полицаи, съдебномедицински лекари, помощници на областния прокурор и всички останали обичайни гости на сцената на убийство. Огледът на сцената на местопрестъпление е замислен по принцип като организирано и методично провеждано мероприятие, но въпреки всичките списъци, правила и процедури на полицейските управления, той по правило се превръща в напрегнато и хаотично събитие.

Сара си проби път през неспокойната тълпа (някой дори си бе позволил да запали цигара, което бе стриктно verboten1) и бе спряна от мъж, когото не познаваше — детектив по убийствата, доколкото можа да прецени. Стоеше пред нея, блокирайки пътя й, грамаден като канара. Над петдесетте, явно пияч, започващ да оплешивява, висок, здрав, враждебно настроен.

— Ей! — избоботи той. — Коя си пък ти? — Преди да успее да му отговори, детективът продължи: — Не знаеш ли, че смятам да повикам официално всеки, когото не съм включил в списъка? И освен това че ще започна да искам от всички вас доклади в писмена форма?

Тя въздъхна и овладя раздразнението си. Извади кожената книжка, в която бе сложена значката й, и тъкмо понечи да отговори, когато някой сложи ръка върху рамото й.

— Сара. — Питър Кронин, бившият й съпруг, продължи, обръщайки се към другия детектив: — Това е Сара Кехил, от бостънския отдел на ФБР. Сара, това е новият ми началник капитан Франсис Хърлихи. Франк, не помниш ли, че ти сам даде съгласието си?

— Аха — намръщено потвърди Хърлихи. Погледна я за миг, сякаш си бе позволила да каже нещо неуместно, после се извърна към групичка неуниформени мъже: — Кориган! Уелч! Намерете пликове за веществени доказателства. Искам онази бутилка „Хенеси“ и чашите в умивалника.

— Здрасти — проговори Сара.

— Здравей — каза Питър. Двамата си размениха вежливи, но хладни усмивки. — Виж какво… не можем да открием никакви приятели или роднини на покойната, така че се налага да те помоля да идентифицираш тялото.

— Питах се защо ме покани тук. — Питър никога не й правеше услуги, нито лични, още по-малко професионални, ако нямаше някаква лична изгода.

— Освен това прецених, че ще можем да си помогнем взаимно.

Капитан Хърлихи се обърна пак към Сара, сякаш се бе сетил за нещо. Веждите му бяха смръщени.

— Мислех, че федералните не се занимават с убийства, освен ако не става дума за индиански резервати или нещо още по-шибано. — На устните му се появи усмивка. — И още си мислех, че вие само вървите след полицаите.

— Валери беше моя информаторка — сопна се Сара.

— Да не се е чукала с полицаи?

— ОП — каза тя. Имаше предвид „Организирана престъпност“, но не поясни.

Преди да се отдалечи, Хърлихи предупреди Питър:

— Внимавай да не пипа нищо, за да не прецака някоя улика, ясно ли е?

— Ще се постарая — успокои Питър началника си и като я поведе към трупа, добави с подчертано сладък глас: — Капитан Франсис К. Хърлихи. Задник първа класа.

— Много мил човек.

— Нека не забравяме, че ми прави услуга, като те допусна тук. Не пропусна да ми натякне, че някакъв негов приятел миналата година пораздрусал един бар за обратни в Саут Енд, а вие сте го опандизили или нещо такова.

Сара сви рамене.

— Нямам представа. Не се занимавам с корупцията сред полицаите.

— Повечето момчета не са никак доволни, че си тук.

Тя пак сви рамене и попита:

— А защо има толкова много хора?

— Не знам. Случайно според мен. От пет години за пръв път ми се случва всички повикани да се отзоват без забавяне. Долетяха накуп, само „Глоуб“ го няма. Пълен цирк, нали виждаш.

Питър Кронин беше рус, с трапчинка на брадичката. Беше симпатичен, дори красив, и добре съзнаваше въздействието на външността си върху жените. Дори през време на краткия им, но бурен брак, бе съумял да извърти няколко „извънбрачни връзки“, както най-лекомислено се бе изразил. Нямаше никакво съмнение, че и в момента го чака жена, която се чуди дали някоя повлекана — не, някоя друга повлекана — няма да се впие в него тази нощ като пиявица.

Докато си пробиваше път през тълпата, поздравявайки небрежно познати и колеги, Питър намери време да я попита:

— Как е моят приятел?

— Вероятно гледа „Бийвъс и Бътхед“ — отговори тя. — Или това, или „Театър на шедьоврите“, не съм сигурна. Предполагам, че случаят не е възложен на теб, нали?

— Теди ще го поеме. Аз само помагам.

— Как е била убита?

— Прострелна рана. Трябва да те предупредя, че гледката никак не е приятна.

Сара сви рамене, сякаш бе виждала хиляди убийства, макар че както Питър добре знаеше, ставаше дума за не повече от дузина, които неизменно бяха предизвиквали у нея вълна на непреодолимо отвращение.

Досега не бе идвала в апартамента на Валери. Бяха се срещали по барове и ресторанти. Жилището беше трансформирано в студио с кухненски бокс, стените бяха покрити с огледала и впечатлението, което се създаваше, бе за технологичен бордей. Мебелите бяха евтини и боядисани в черно. Виждаше се износено кресло — истинска реликва от седемдесетте години — тапицирано с мръсножълта дамаска. Имаше стар лентов дек и застрашително извисяващи се тонколони с избеляла тъкан. Жилището на Валери изглеждаше точно както би могло да се очаква — като бърлога на проститутка.

Валери Санторо лежеше просната по гръб върху огромното си легло. Черната постелка бе покрита с вече засъхналата й кръв. Едната й ръка бе игриво изметната назад, сякаш бе викала някого. Косата й бе до раменете и боядисана в пепеляворус цвят. На устните й още имаше следи от кораловочервено червило. Сара усети как стомахът й се бунтува и бързо отмести поглед.

— Да — потвърди тя, — тя е. Сега доволен ли си?

4.

На малкия паркинг до бензиностанцията Принца на мрака намери наетия джип с висока проходимост — „Тойота Дабъл Кеб“ с четири врати, брезентов гюрук и резервоар с повишена вместимост. На багажника върху покрива бе пристегната палатка, а в другия отзад имаше газов котлон и лампа, резервен кат дрехи и слънчеви очила. Стикерът на задния капак идентифицираше колата като собственост на „Импириъл кар рентал“ от Кейптаун. Ако някой го спреше, той щеше да е само поредният глупак, излязъл да къмпингува из пустинята.

Сложи ръка върху капака на двигателя. Беше топъл, значи колата бе оставена тук преди съвсем малко. Това беше добре.

Бързо се огледа, за да се увери, че никой не го наблюдава, след това коленичи до вратата на колата и опипа с ръка под прага. Пръстите му докоснаха грубата кръпка на скорошна заварка. Бауман натисна внимателно и ключът на запалването падна в ръката му.

Няколко преки по-надолу той паркира до кабина с телефонен апарат за международно избиране, набра дълъг телефонен номер и двайсет секунди по-късно вече се бе свързал.

Обади му се мъжки глас:

— „Грийнстоун лимитид“.

— Дайте ми обслужване на клиентите — поиска Бауман.

— Един момент, моля.

Чуха се няколко тихи изщраквания и в слушалката се чу друг мъжки глас:

— Обслужване на клиентите.

— Извършвате ли доставки по въздух? — поинтересува се Бауман.

— Да, господине, зависи от адреса ви.

— Лондон.

— Да, възможно е.

— Добре, благодаря ви — отговори Бауман. — Ще ви позвъня пак с поръчка.

Окачи слушалката и се върна при тойотата.

Беше се почти стъмнило, когато мина през Порт Нолот на атлантическото крайбрежие. Оттам се насочи на северозапад. Асфалтираните магистрали отстъпиха пред чакълени шосета, а след това и черни пътища, които плахо се извиваха през повехналата под жегата савана. Няколко километра по-нататък пред него изникна усамотена групичка колиби. Край тях пасеше стадо изпосталели кози.

Когато подмина и последната колиба, той засече километража. Точно след четири и половина километра спря и слезе от колата.

Слънцето, огромно и оранжево, залязваше, но въздухът си беше все така задушаващо горещ. Това беше Калахари — величествена пясъчна равнина, широка две хиляди километра, известна тук като велд. Току-що бе пресякъл границата на Южноафриканската република с Намибия.

Тази граница в по-голямата си част е необозначена, неохранявана и лишена от всякакви ограничаващи прекосяването й бариери. Тя буквално минава през села, обитавани в продължение на векове от племена, дори неподозиращи за външния свят. Преминаването на границата между Южноафриканската република и нейните съседни страни — Намибия, Ботсвана, Зимбабве и Мозамбик — е елементарно. Хиляди африканци го правят в двете посоки всеки божи ден.

Сложил слънчевите си очила, Бауман чакаше до колата, жадно отпиваше студена вода от термоса и се наслаждаваше на призрачния, сякаш извънземен пейзаж: напуканите от сушата речни корита, високите охреночервени дюни, сиво-зеленикавите шубраци и бодливите акациеви храсти. Горещината сякаш извираше изпод набраздената от вятъра пясъчна повърхност.

Десетина минути остана застинал и омаян от тишината, нарушавана само от тънкия писък на вятъра. Само преди часове бе гледал малък къс небе през решетките на тесния прозорец, а сега стоеше в центъра на необятно пространство и накъдето и да погледнеше, не виждаше дори помен от цивилизация. Никога не се беше съмнявал, че отново ще вкуси свободата, но сега буквално се опияняваше от нея.

След малко се разнесе някакъв първоначално едва доловим шум и той забеляза малка черна точка в небето. Тя бавно се увеличаваше, шумът се засили и накрая с оглушителен грохот хеликоптерът застина точно над главата му.

Пясъкът около него се завъртя във вихрушка, зачатка по стъклата на очилата, заби се в очите му и те се насълзиха. Той замижа и се затича към машината, кимна за поздрав и скочи вътре. Без да каже нито дума, пилотът издигна хеликоптера.

Бауман сложи наушниците и се облегна на седалката, за да се наслади на полета до Виндхук, столицата на Намибия и мястото, където се намира единственото международно летище на тази страна.

Не бе успял добре да се наспи предната нощ, но се чувстваше съвсем бодър. Това беше добре. Защото през следващите няколко часа щеше да му се наложи да бъде бдителен до крайност.

5.

Валери Санторо беше хубава жена. Дори след смъртта тялото й си оставаше пищно. Беше полагала големи усилия да го поддържа в необходимата за клиентите си форма. Гърдите й бяха щръкнали и съмнително идеални — очевидно си беше сложила силиконови импланти. Но Сара още не можеше да се насили да погледне повторно лицето й, защото половината чело липсваше. Тъмна кръв се бе съсирила по ръбовете на дупката с неправилна форма, оставена от куршума. Сара вече бе научила, че начинът, по който е настъпила смъртта, не може да се свърже със самоубийство.

Бледосините очи я гледаха предизвикателно и й се струваше, че долавя в безжизнения поглед презрително недоверие. Устните бяха леко разтворени.

— Готино маце — отбеляза Питър.

Интимното й окосмяване беше оформено във формата на знака на „Мерцедес“.

— Момиче от класа, а?

Сара не отговори.

— Какво ти е, да не си загубила чувството си за хумор?

Фотографът вече щракаше, осигурявайки необходимата документация срещу всякакви бъдещи въпроси на съдебните заседатели. През няколко секунди различна част на тялото се осветяваше от бляскането на светкавицата — дясната буза, лявата ръка, свита в отпуснат юмрук, идеалният овал на гърдата…

— Как се казваше агенцията, за която работеше?

— Агенция за придружителки „Звезден прах“ — разсеяно отговори Сара. — Най-процъфтяващата фирма с момичета на повикване в Бостън.

— Хвалеха се, че била обслужвала кмета или губернатора, а дали не беше сенаторът…

— Имаше впечатляваща клиентела — съгласи се Сара. — Да не говорим повече.

— А, да-а — хапливо подметна Питър. — Яж като слон, цвъкай като врабче. — Имаше предвид старата полицейска поговорка: ФБР винаги задава въпроси и поглъща информация, която повече никой не вижда.

Всъщност Сара трябваше да е благодарна на съпруга си, че навремето я бе свързал с Валери Санторо, която се превърна в ценна информаторка на ФБР. Преди година и половина той бе споменал пред нея за една проститутка на повикване, която била прибрана „на сухо“ за притежание на наркотици и била склонна да сключи сделка.

Поради уникалния си достъп до интересни хора проститутките ставаха добри информатори на ФБР. Но човек винаги трябваше да внимава с тях, защото ако бъдеха директно подтикнати към проституция, това означаваше край на делото, базиращо се на сведения, получени от тях. Всичко трябваше да се прави деликатно и много неща оставаха недоизказани.

Преди известно време Сара я бе поканила на обяд в Полинезийския салон — ужасяващ с пошлостта си розов храм на лошия вкус на Бойлстън стрийт. Изборът беше на Вал. Интериорът на ресторанта бе в заслепяващо розово и аленочервено, а вътрешните декорации представляваха позлатени дракони, нескопосно имитиращи източния стил. Някои от сепаретата бяха тапицирани още в началото на 60-те с изкуствена червена кожа. Валери предпочете да седне в едно сламено сепаре във формата на сампан2. Тук-там се виждаха напръскани със зелен спрей изсъхнали палми, закрепени в големи саксии.

Беше висока метър и шейсет, имаше дълга медноруса коса и дълги крака. „Може да не ставам за нищо — каза тя, — но не съм и съвсем за изхвърляне.“ После сподели, че имала клиент в Челси, който притежавал салон, използван за разпространение на наркотици и пране на пари. Решила, че Сара може да се заинтересува. Друг неин клиент, един от най-високопоставените щатски политици на изборна длъжност, имал връзки с мафията.

Така стигнаха до споразумение. Следвайки предписаната процедура, Сара написа паметна бележка, с която включваше Валери Санторо в списъка информатори на Бюрото, и направи заявка да бъде издаден идентификационен код и да бъде заведена отделна преписка. Системата беше създадена, за да се запази в тайна самоличността на информатора и да се гарантира неговото заплащане.

Валери беше в течение на достатъчно клюки и слухове — най-вече благодарение на желаещите да я впечатлят с хвалбите си мъже, които обслужваше — и това даде възможност на Сара да подготви няколко големи процеса срещу организираната престъпност. Момичето си струваше всяка хапка и глътка от обедите със Сара, които естествено бяха за сметка на американското правителство.

При първото й разпределение в Джаксън, Мисисипи, наставникът на Сара, добродушен шкембелия, й каза, че да водиш информатор е като да имаш любовница — вечни проблеми и непрестанни искания. Твърдеше още, че тези хора не бивало да остават с впечатлението, че са на заплата, защото тогава проявявали склонност да си измислят и по този начин те поставяли в зависимост. Трябвало да бъде иначе: парите да се дават само при съобщена информация с потвърдена ценност.

В Куантико им четоха лекции как да се водят информатори, какво ги мотивира (пари, алчност, отмъстителност, а понякога — е, съвсем рядко наистина — епизодичен проблясък на съвестта), как да се развиват отношенията с тях. За разлика от местните правозащитни органи, които страдаха от вечна липса на достатъчно средства, ФБР разполагаше със значителни фондове, предназначени именно за заплащане на информаторите. Човек можеше да разполага с до пет хиляди долара за „разработването“ на информатор, а дори и повече, ако станеше дума за важна личност. Агентите биваха окуражавани да не бъдат скъперници. Логиката беше проста: колкото по-щедро се плаща, толкова по-зависим става информаторът.

Непрекъснато им повтаряха, че връзката с информатора има склонност към заплитане. Че в неговите очи агентът се превръща в пълномощник на властта, родител или близък родственик, в съветник. Че към края взаимоотношенията все повече напомнят изчерпана любовна връзка. Иска ти се тези хора да се махнат и никога повече да не ги видиш. Но трябва да ги отбиеш рязко, иначе ще продължат да ти се обаждат.

Но най-важно от всичко беше да опазиш своя информатор. Защото той поставя живота си в ръцете ти, тъй като играта, към която си го подтикнал, е смъртно опасна.

Сара си сложи латексови ръкавици и попита:

— Насилвана ли е вратата?

— Никакви следи.

— Все пак са свалили отпечатъци, надявам се?

— Разбира се.

Продължаващият неуморно да щрака с апарата си фотограф извика на Питър:

— Проверихте ли в отделението над вратата?

— Ама тази наистина е била от суперкатегория — промърмори Питър.

— Жилището не изглежда претърсвано — отбеляза Сара. — Вероятно не е обир. Някой от съседите чул ли е изстрела?

— Не. Нейна приятелка се обадила на номер 911, съобщила, че не се е появявала, но естествено не оставила името си. В местния участък проверили, че живее сама, и взели ключ от домоуправителя. Който между впрочем не изглеждал съсипан от мъка по повод случилото се. И без това искал да я гони от апартамента.

— Е, добре, сега е получил каквото е искал — отговори Сара. — Къде е съдебната лекарка?

— Ето я. Рина Голдман. — Питър направи знак на жена малко над четирийсетте, с дълга посребрена коса, очила с рогови рамки и бледо лице без грим. Беше облечена в бяла манта.

Двете със Сара се здрависаха, без да свалят латексовите ръкавици.

— Знаем ли нещо за времето на смъртта? — попита Сара.

— Посиняването не се променя, така че е поне преди осем часа. Освен това не е била премествана — заяви Рина Голдман. — Няма следи от разлагане, но и не би могло да има толкова рано в това студено време. Излязла е от фазата на ригора3, следователно са изминали най-малко двайсет и четири часа.

— Сперма?

— Не забелязах, поне не от пръв поглед. Ще мога да кажа със сигурност след два часа.

— Вероятно няма да намерите следи — обади се Сара.

— Защо? — учуди се Питър.

— Като изключим факта, че Вал имаше абсолютното правило да изисква от клиентите си да използват презервативи…

— Ами ако е изнасилване… — прекъсна я той.

— Няма следи за такова нещо — намеси се лекарката.

— Няма — отекна Сара. — Освен това явно не е бил клиент.

— Хайде сега — възрази Питър. — Как можеш да твърдиш такова нещо?

Сара посочи очилата на масичката до леглото. Рамките бяха тежки, черни и старомодни.

— От нея знам, че никога не приема клиенти в апартамента си. Освен това не си е носила очилата, когато е била убита. Много са грозни, за да ги слага редовно… всъщност изобщо не си спомням да съм я виждала с тях. Използваше контактни лещи, но както виждаш, и тях не си е сложила.

— Да, наистина е така — изненадано потвърди Рина Голдман.

— Разбира се, не можем да изключим възможността да е бил някой неин недоволен клиент, който я е проследил до дома й — продължи разсъжденията си Сара. — Борила се е, нали?

— О, да. Има рани, които може да са получени при отбрана. Има и следи от контузии по ръката, вероятно докато се е пазила от ударите. — Голдман се наведе над тялото и посочи с тънкия си показалец главата на Валери. — Наранявания и по лицето. Ето тук например.

— Ясно — заключи Сара. — А нещо за прострелната рана?

— Типична контактна рана от огнестрелно оръжие — намеси се Питър. — Косата изглежда опърлена. Трябва да е било едрокалибрено оръжие.

— Изглежда е калибър 357 — отговори лекарката, — но това е само предположение. Освен това има индикации за изстрел от упор. — Имаше предвид прашинките горящ барут, забили се в кожата по краищата на раната, които говореха, че е стреляно от близко разстояние.

Сара изведнъж почувства, че й призлява, но успя да се овладее.

В кухненския бокс симпатичен млад негър, облечен в двуреден син блейзър, внос от Италия, и нагизден с шарена вратовръзка, ловко прибра празна кутия от бира в хартиен плик за веществени доказателства. Това бе партньорът на Питър, сержант Тиодор Уилямс, безспорно най-добре облеченият полицай в целия екип. Беше няколко години по-млад от Питър и очевидно по-добър в разследването на убийства.

До кухненската масичка с пластмасов плот се бе изправил техник от отдела за латентни отпечатъци — възрастен чернокож с отпуснати рамене — и деликатно нанасяше с фина четка праха, който техниците наричаха помежду си „самодивски прах“, върху бутилка „Бейлиз айриш крийм“. После сне отпечатък от бутилката върху чиста прозрачна пластмасова лепенка „Сирчи“.

— Е, кой ще налети да убива момиче на повикване? — попита Питър. — Клиент?

— Съмнявам се — отговори Сара. — Казвала ми е, че работи само на повикване по телефона и най-често използва хотелски стаи.

— Да, но тези огледала… — със съмнение започна той.

Тя въздъхна.

— Кой би могъл да знае? Все пак е имала и личен живот. Но полов живот извън работата…? Не знам! Много от тези момичета мразят секса. А какво намерихте в малкото й черно бележниче?

— Нищо. Бележник за срещи и толкова. Освен това намерихме чантичка, портфейл, цигари. Цял арсенал от средства за гримиране в банята. Валиум и няколко таблетки стимуланти. „Порт-а-принт“.

— Какво?

— „Порт-а-принт“. Едно от онези приспособления, които използват в универсалните магазини, за да снемат отпечатък от кредитната карта на клиента, сещаш ли се? Мен ако питаш, тя е била в състояние да приема заплащане с „Виза“, „Мастер Кард“ или „Дискавър“.

— Повечето момичета на повикване го правят. Макар че все още продължават да предпочитат разплащане в наличност.

— Ама представяш ли си колко неприятно е да оставиш жена си да оправи сметките и тя да се натъкне в изпратения от банката баланс по „Дискавър“, че си плащал да ти духат?

— И затова ти предпочиташе да плащаш в налични, нали?

— Права си — невъзмутимо отговори Питър.

6.

Друг техник от „Латентни отпечатъци“ седеше на пода в тъмната баня, сложил глупаво изглеждащи оранжеви очила. Призрачната оранжева светлина в тясното помещение излизаше от тежка компактна кутия с надпис „Полилайт“, боядисана в сиво и синьо и свързана с гъвкава метализирана тръба, която можеше да излъчва светлина в различни цветови нюанси: бяла, червена, жълта, оранжева. Насочен под ъгъл спрямо изследваната повърхност, лъчът позволяваше да се откриват полузаличени отпечатъци.

— Нещо? — попита Сара.

Техникът изненадано трепна и отговори:

— О… Не… поне засега. — После се изправи и включи нормалното осветление.

Сара се огледа и видя още огледала: едно на вратичката на аптечката над умивалника и второ, поставено малко странно ниско и точно срещу тоалетната чиния. Изглеждаше ново и бе монтирано доста несръчно. И двете огледала бяха покрити с тънък слой фин прах и вулканична пепел, използвани за снемане на отпечатъци. На няколко места върху сивия прах имаше нанесени петна от „Ред Уоп“ — друг прах, към който се прибягваше при нужда да се фиксират детайлите в неясен отпечатък.

Техникът започна да обработва част от едното огледало.

— Мисля, че малко препарат за прозорци ще свърши по-добра работа — подхвърли тя.

Техникът объркано я погледна не схванал шегата, но в същия момент на прага на банята избумтя познат глас:

— Това ли е знаменитата двайсет хиляди доларова тежест за затискане на документи, за която не престават да ми говорят?

— Това е, сър — малко дръзко отговори техникът и потупа лампата „Полилайт“ като стар приятел.

— О, и отново госпожа Кехил. Е, можем ли да направим още нещо за вас? — Тонът му беше искрен, но грубото му червено лице не издаваше особено желание за помощ.

— Не се притеснявайте — успокои го Сара.

— Ей, Карлос, ама защо си така подпухнал? — неделикатно попита Хърлихи. — Да не би инхалаторът пак да е избухнал в лицето ти?

Техникът се засмя и завъртя глава.

— Не, сър, но цяла нощ идентифицирах отпечатъци, а в шест сутринта малкият пикльо се разрева и повече не ми даде да мигна.

Хърлихи се захили малко злобничко.

— Знаеш ли, Карлос, на твое място бих внимавал с тази „Полилайт“. Доколкото знам, спермата флуоресцира. Да не искаш дамата да види как си оцапал гащите.

Карлос изсумтя, а Сара се извини и понечи да излезе, но вниманието й неочаквано беше привлечено от нещо странно. Очите й се присвиха.

— Огледалото — прошепна тя.

— Ъ? — не разбра Карлос.

— Огледалото — повтори тя. И повече на себе си, отколкото на Карлос и Хърлихи, допълни: — Поставено е на крайно необичайно място, нали? Искам да кажа, че ако седиш на чинията, ще можеш да виждаш себе си. Това е странно. Защо някой би искал да…

— Много съм ви благодарен, госпожо — язвително изрече капитанът от отдел „Убийства“. — Имате ли и други наблюдения, които да предам на декоратора на покойната?

Тя го изгледа презрително и продължи все така на глас:

— Повечето жени не биха искали да се гледат, докато седят на чинията. Може би… — Сара пристъпи към смущаващото я огледало и внимателно го дръпна. То се отдели от стената, както бе очаквала. Зад него се разкри тайно отделение, сковано от летви, в което имаше малък изцапан „Ролодекс“. — Така — проточи Сара и хвърли поглед на капитан Хърлихи. — Малкото интимно бележниче. Ще ми помогнете ли, моля?

Смаян донемайкъде, Карлос й помогна да издърпа дървеното отделение, зад което се разкри следваща ниша от гипсови тухли, в която се виждаха старателно подредени тънички пачки петдесетдоларови банкноти, съвсем невзрачни и неотличими от обикновените, с малката разлика, че всяка банкнота бе прецизно разрязана точно по средата.

— Не бива да забравяме — обясни Сара на Питър, — че момичето е било принудено да действа в обстановката на особена икономическа реалност, предпочитаща операции в наличност. — Те слязоха от асансьора във фоайето на жилищния блок, осветено от едва доловимо потрепваща призрачна неонова светлина.

— Но това са почти пет хиляди долара — каза той. — С липсващите половинки, разбира се. Замирисва ми на наркотици.

— Или на организирана престъпност.

— Може би. И все пак… онова с огледалото беше добре.

— Дявол да го вземе, аз съм добра.

— Не бих отишъл чак толкова далеч в изводите си.

— Всъщност не беше кой знае какво — призна тя. — Миналата година прибрахме един наркопласьор в Провидънс. Беше скрил автоматичния си телефонен секретар в пода.

— Приятелката ти обаче е имала впечатляваща клиентела. Ти знаеше ли за нея?

— Да — потвърди Сара.

— Гледай ти! Петима висши фирмени служители в Бостън и Ню Йорк, двама сенатори, един съдия… Мислиш ли, че е замесен някой от тях? — Питър замълча за миг, после попита: — Харесвала си я, нали?

Излязоха на притъмнялата улица.

— В известен смисъл. Всъщност тя не беше точно моя тип човек. Но беше свястна.

— Курва със златно сърце.

Сара се огледа за колата си, не я видя и реши, че е забравила къде е паркирала.

— По-скоро бронзово. Но аз наистина й допадах. Струва ми се, че живееше в очакване да се срещнем пак. Беше самотно момиче… понякога ми се обаждаше по пет пъти на ден. Стигнах дотам, че предупреждавах да не ме свързват с нея.

— А споделяла ли е с теб нещо, което би могло да се интерпретира в смисъл, че… нали разбираш… някой клиент, от когото се е страхувала, някой, който е знаел, че е „слушалка“ на ФБР… нещо такова?

— Не.

— Но ти имаш своя теория.

— Може би — каза Сара.

— Ще я споделиш ли с мен?

— Не засега. Но ще го направя някой ден, окей? Сега ми трябва копие на информацията върху „Ролодекса“.

— Ами… стриктно погледнато негови собственици сме ние и…

— Да, само че без сътрудничеството на ФБР изобщо нямаше да го намерите.

Питър се поусмихна криво и лицето му почервеня. Беше ядосан.

— Не забравяй, че ако не бях аз, ти едва ли щеше да се запознаеш с нея.

— Така е — съгласи се тя. — Но това не променя…

— Исках да кажа, че аз все пак до известна степен рискувах, когато ви запознах. Особено като се има предвид начинът ти на работа с информаторите…

— Защо не се шибаш, Питър! — сряза го тя.

Той се насили да се усмихне лъчезарно.

— Прегърни малкия приятел от мен.

И си тръгна. В следващия миг тя зърна колата си, изтегляна от „паяк“. А беше взела стандартните предпазни мерки — бе оставила до синята лампа визитната си картичка, на която ясно пишеше, че е агент на ФБР.

— Майната му! — каза тя.

Вече бе безсмислено да тича — „паякът“ се отдалечаваше. Все пак успя да различи на задната му броня стикер с малка теменужка и дори прочете странния надпис: „Опитвайте случайна доброта & безсмислени актове на красота“.

7.

Беше малко след полунощ, когато отключи вратата на къщата си в Кеймбридж. Единствената светлина идваше откъм дневната, където гледачката Ан Бойл дремеше в креслото, скрила едрия си бюст под брой на „Бостън Хералд“.

Ан Бойл, едра и яка, със сини коси и малки изморени очи, беше на шейсет и седем години, прабаба и вдовица. Живееше в Съмървил, малко градче за работническата класа, граничещо с Кеймбридж, и бе започнала да се грижи за Джаред още от годините, когато той беше бебе. Сега, когато Джаред бе вече осемгодишен, тя наминаваше много по-рядко, но дежурствата на Сара бяха толкова непредсказуеми, че за нея бе важно при нужда лесно да може да вика Ан.

Тя събуди Ан, плати й и й пожела лека нощ. Няколко минути по-късно чу кашлянето на стария й шевролет отвън. Качи се в спалнята на Джаред. Слабата жълтеникава светлина на нощната лампа й помогна да намери път през отрупания с какво ли не под и с мъка да избегне последния проект на Джаред — модел на баскетболно табло с кош от пластмасова чаша и квадрат от стиропор за самото табло.

На лавицата над главата му беше строена цяла рота плюшени играчки, включително прасенцето, което бе кръстил Йори, и мечето Коко, което се кипреше със слънчеви очила. Хъкълбери — другото мече — му правеше компания в леглото.

Джаред спеше, облечен в боядисаната в чаена отвара тениска, която сам си бе избрал на битака в Уелфлийт, и щампованото в сцени от „Джурасик парк“ долнище на пижамата. Кестенявата му коса беше рошава. Дишаше спокойно. Ресниците му бяха болезнено дълги.

Тя седна на ръба на леглото и се загледа в него — беше установила, че е в състояние да стои с часове и да го съзерцава, докато спи — но той изведнъж измърмори нещо в просъница и се обърна на другата страна. Сара го целуна по челото и слезе долу.

В кухнята извади висока чаша от бюфета. Имаше нужда от нещо, което да я приспи. Винаги когато я викаха по спешност, се прибираше превъзбудена. Но скочът си имаше цена, а с времето тя все по-малко бе склонна да се събужда сутрин дори с намек за махмурлук. Затова остави чашата и реши да си стопли в микровълновата фурна чаша мляко.

Докато фурната бучеше, тя подреди кухнята. Всички чинии от вечерята бяха оставени неприбрани на масата, сосът за спагетите стоеше прегорял в тигана на печката. Уж бяха се разбрали с Джаред, че ще почиства след ядене, но той, разбира се, не го бе направил. Беше работа на Ан, но тя пък сигурно не бе намерила сили да се откъсне от телевизора. Почувства раздразнение. И без това настроението й бе развалено.

Всяка среща с Питър я потискаше. Определено все по-често имаше моменти, в които искаше да има любовник или просто близък човек — изобщо някой край нея, способен да бъде баща на Джаред.

Само не и Питър. Беше се оказал груб егоцентрик, но тя бе открила това твърде късно.

Джаред не само бе доловил презрението й, но и го споделяше. В отношението на момчето към собствения му баща имаше някаква странна дистанцираност, предизвикана може би от това, че той се държеше с осемгодишния си син като сержант, отговарящ за строевата подготовка на морски пехотинци. Питър сигурно си въобразяваше, че това е единственият „мъжки“ начин да възпитава сина си, когото виждаше веднъж седмично. Съдът бе дал при развода правото на Питър да взема Джаред през единия от почивните дни и това най-често бе събота. Джаред се ужасяваше от тези извеждания. Питър обикновено се появяваше в компанията на „избраницата си за деня“, вземаше Джаред на закуска или обяд, после го завеждаше или във Фоксбъро на някой боксов мач между професионалисти, или на хиподрума, или в своя гимнастически салон в Саут Енд, за да го научи да се бие. Съботите с татко бяха спортни полудни. Това бе единственият подход на Питър към душата на неговия син.

Джаред беше живо момче с будно въображение, може би понякога подвластен на настроения, но крайно интелигентен. Напоследък страстно се интересуваше от бейзбол и Сара се опасяваше, че това е отчаян опит да спечели по този начин одобрението на баща си. Но колкото и умен да бе Джаред и колкото и развита да бе интуицията му, той не бе осъзнал, че колкото и да се напъва, това никога няма да бъде достатъчно за баща му. Той имаше нужда от баща, но в лицето на Питър никога нямаше да намери такъв и колкото по-бързо го разбереше, толкова по-добре щеше да бъде за него.

Сара си спомни как преди около месец Джаред се бе прибрал една събота разплакан и видимо насинен. Едното му око направо беше затворено. Сара ахна и изтича на улицата, за да спре Питър, който се опитваше да се измъкне в раздрънкания си „АМС Пейсър“.

— Какво си му направил, по дяволите? — изкрещя тя.

— Оо, я по-спокойно! — отвърна той. — Замахнах към него с ляво кроше, но той забрави да се наведе и толкова. Опитвах се да му покажа, че човек трябва да блокира ударите с лакти.

— Значи „забравил да се наведе“, така ли? Питър, та той е дете!

— Джери трябва да се научи да получава цицини. Това е добре за него. — За Питър Джаред винаги беше „Джери“ или „малкия приятел“.

— Повече не смей да постъпваш така с него! — заяви му тя.

— Не ме учи какво не мога да правя с моя син! — сопна й се Питър. — По-добре помисли какво правиш ти с него! Водиш го на уроци по пиано и писане на поезия. Боже Господи! Да не се опитваш да отгледаш педераст?

Микровълновата фурна издаде мелодичен сигнал и след малко настойчиво го повтори. Млякото бе кипнало и се бе разляло. Сара го избърса с кърпата, махна каймака с лъжица и си сипа малко кленов сироп.

После избра тиха камерна музика (Бетховеновите триа за пиано, които заедно с тези на Шуберт пускаше по-често от всичко останало — нещо, заради което Питър не бе пропускал случай да й се подиграе) и се отпусна в креслото.

Замисли се за Валери. Санторо, не както я бе видяла мъртва, а такава, каквато я помнеше — жизнена и красива — и в съзнанието й изплува споменът за последния път, когато се бяха срещнали. Тя пак бе отворила дума за „излизане от бизнеса“ — тема, която често подхващаше напоследък — и за намерението да си намери „престижна“ работа. Беше започнала да иска все повече и повече пари с оправданието, че възнамерява да „спусне завесата“. Явно съзнаваше, че наближава края на кариерата си като момиче на повикване и че парите, които изкарва, вече не са същите.

Валери Санторо, лека й пръст, беше от онези жени, които вярват, че някой ден ще си намерят своето „татенце“, своя билет за нормалния живот. Макар да презираше парите на Чичо Сам, в същото време тя най-отчаяно се стараеше да докопа колкото може повече от тях.

Сара, от своя страна, бе намерила своя билет за живота. Добрият информатор винаги подпомага кариерата на агента, но информатор като Вал, с достъпа си до силните на деня, до знаменитостите и до мафиотите, направо нямаше цена.

И ето че скъпоценният расов кон, победител от толкова състезания, бе намерил смъртта си, но нещо в тази смърт не беше наред. Вярно, че проститутките бяха по-застрашени да намерят края си чрез насилие, отколкото добропорядъчните членове на обществото. Но обстоятелствата с нищо не говореха, че тя е умряла при изпълнение на по-особените си „служебни задължения“. Изглеждаше крайно невероятно да е станала жертва на спречкване за пари.

Сумата, която беше скрила във фалшивата аптечка — почти пет хиляди долара в половинки от банкноти по петдесет — подсказваше доста настойчиво, че Валери е свършила някаква работа за някого.

Но кой можеше да бъде той? Ако има връзка с мафията, защо тогава е оставил парите в апартамента й? Не беше ли логично да се предположи, че убиецът е знаел за тях и е щял да ги прибере? А ако бе станала жертва на елементи на организираната престъпност, случайно открили, че тя информира ФБР, тогава откъде бяха дошли тези пари? И изобщо била ли е убита като информатор?

В обикновените случаи ФБР не се занимава с убийства, но когато убитият е информатор, случаят е по-особен.

Питър не я беше повикал само за да идентифицира тялото, а още по-малко бе способен да го стори от добрина. Причината бе по-проста: информаторите не са единствените, които се занимават с търговия на информация. Ако Питър искаше да получи достъп до базата данни на ФБР, трябваше да предложи нещо в замяна: „Ролодекса“ и бележника с адреси. Да, той щеше да се съгласи на сделка, нямаше къде да върви.

В два след полунощ Сара се качи в спалнята си на третия етаж и си легна. В съзнанието й запрелитаха образи от апартамента на Вал, сякаш някой щракаше неподредени диапозитиви на екран, в ушите й зазвучаха откъслечни фрази от разговори. Мина близо час, преди най-сетне да заспи неспокоен сън.

8.

На седем километра извън Женева, Швейцария, само няколко минути преди дванайсет на обед, един кобалтовосин „Ролс Ройс“ нов модел отби от малък сенчест път в покрайнините на езерото Леман и спря пред висока врата от ковано желязо. В каменна колонка до вратата имаше цифров номератор и говорител. Шофьорът набра няколко цифри и в отговор на искането по интеркома се идентифицира. Желязната врата бавно се разтвори навътре и лимузината пое по извиващия се макадамов път, а после и по тясна алея между две редици ябълкови дървета, която отиваше напред докъдето поглед стигне. Но това бе илюзия — след малко, съвсем неочаквано, пред очите на пътуващите се изправиха величествените постройки на огромно усамотено имение.

Всъщност в колата имаше един-единствен пасажер и това бе Бауман. Беше облечен безукорно, но не официално, а по-скоро спортно, в палто от туид на шотландско каре върху морскосин пуловер и бяла риза. Беше избръснал брадата си. Вълнистата му коса беше вчесана назад. Приличаше на проспериращ женевски банкер, тръгнал на почивка.

Късно снощи бе кацнал на малка немаркирана самолетна писта край Женева. Бе изминал разстоянието от Кейптаун дотук, без да пресича официално нито една държавна граница, а следователно и без да оставя следа в нито един компютър.

В Женева отседна в „Амбасадор“ до Ке де Берг на Рив Дроа, чиято фасада гледа към кристалночистите води на Рона и Пон дьо ла машин. За него предвидливо бе запазен апартамент на името на британски търговски банкер, чийто паспорт също му бе даден. След като влезе в стаята, той залости стол под дръжката на вратата, така че никой да не може да влезе, взе дълъг горещ душ и заспа мъртвешки сън. Късно сутринта го събуди позвъняването на администратора, който му съобщи, че колата му го чака.

И ето че сега лениво се наслаждаваше през прозореца на „Ролс Ройс“-а на грижливо поддържаните поляни на имението. Плетове от стотици идеално подкастрени тисови дървета се простираха навсякъде. Имението — а то изглеждаше необятно — обхващаше към петдесет акра от най-скъпата земя в околностите на Леман.

От това разстояние можеше само да види очертанията на замъка от тринайсети век, собственост на човека, който го бе поканил. За самия замък (реставриран и преобзаведен съвсем наскоро, към края на 80-те) се говореше, че едно време бил дом на Наполеон III.

Сегашният собственик и основен обитател на огромното имение, също своеобразен Наполеон, макар и от по-друг вид, се казваше Малкълм Дайсън — американски финансист-експатриат4 и милиардер, за когото светът практически не знаеше нищо.

През последните месеци обаче Бауман троха по троха бе съставял не много подробния портрет на легендарния и склонен към усамотение Малкълм Дайсън. Неговото собствено усамотение, макар и зад стените на Полсмур, му бе предоставило неограничено време за проучвания и ровене из източниците, а библиотеката на затвора му бе дала достъп до по-голямата част от публично известната информация. И все пак най-интересните неща бе научил от съкафезниците си — дребни мошеници, контрабандисти, бизнесмени в сянка.

Американските вестници бяха кръстили Малкълм Дайсън „финансистът беглец“ и това определение бе залепнало за името му като епитет на Омир. Този човек бе натрупал състоянието си на Уолстрийт главно от сделки с облигации и стоки, както и чрез гениална игра на фондовия пазар. В средата на 80-те Малкълм Дайсън се бе превърнал в един от най-преуспелите магнати на Уолстрийт.

Но през 1987 година го бяха арестували за неправомерно използване на вътрешна информация и огромната му финансова империя бе започнала да се руши. Всички негови капитали, регистрирани в САЩ, бяха конфискувани.

След процеса, но преди да бъде тикнат в затвора, бе успял да избяга в Швейцария, която няма договор за екстрадиране с Щатите. Оттогава той и вече покойната му съпруга бяха заживели тук и милиардерът бе започнал да изгражда империята си наново. Днес, на седемдесет и две години, Дайсън беше един от най-богатите мъже на земята и контролираше капитали на обща стойност неколкостотин милиарда долара. Въпреки това той не можеше да се завърне в САЩ, нито да поема риска да пътува до страни, от които би могъл да бъде екстрадиран, защото това би означавало да го хвърлят в затвора до края на живота му. Така че в известен смисъл той пак беше затворник, но във възможно най-луксозната килия.

Живееше в нещо като швейцарско Ксанаду5 — реставрираният замък от XIII век, който сам той бе нарекъл Аркадия. Много по-важен обаче бе фактът, че Малкълм Дайсън се бе превърнал в основен търговец на пазарите на стоки за потребление и на световните валути. За него се говореше, че е в състояние да наложи своите условия на пазара на злато и платина и че контролира значителна част от пазара на диаманти и метали със стратегическо предназначение, като титан, платина и цирконий, които имат изключително значение за военната и аерокосмическата промишлености. Финансовата корпорация на Дайсън, навремето наричана „Октопода“, през последните няколко години бе изпреварила по темповете си на развитие другите водещи фирми, занимаващи се с диаманти и ценни метали, и представляваше картел с офиси на Чартърхауз стрийт в Лондон, съвсем наблизо до Хай Холбърн и Фарингтън Роуд. Неговите холдинги бяха вече много по-големи от тези на другите гиганти, заложили на ценните метали, като „Де Беерс Консолидейтид Майнс лимитид“, „Англо-американ Корпорейшън“, „Чартър Консолидейтид“, „Минерал енд Рисорсиз Корпорейшън“ и „Консолидейтид Голд Фийлдс лимитид“. Беше невероятно богат, но извън това си оставаше загадка.

Лимузината най-сетне спря пред висок плет, в който имаше декоративно изсечен проход. Пред него стоеше висок мъж под четиридесетте, с високо чело и започваща да оредява отпред коса. Носеше тъмни очила без рамки и тъмносив широк костюм. Съвсем очевидно бе, че е американец.

Той пристъпи към лимузината и отвори вратата.

— Добре дошли — каза мъжът. — Аз съм Мартин Ломакс.

Здрависа се с Бауман и го поведе през тъмния лабиринт от подрязани храсти. Пътеката налудничаво се извиваше под остри ъгли и подминаваше глухи отклонения. Бауман си позволи лека усмивка относно приумицата на Дайсън. После се запита какви ли други ексцентрични приумици щеше да му предложи този човек.

Накрая високият плет отстъпи пред просторна нефритенозелена поляна, опасана с най-различни ярки цветя.

Ломакс тръгна пред Бауман през безукорно поддържаната ливада, премина през нов фигурно изрязан проход в извиващия се плет и най-сетне спря. Чуваше се едва доловимият ромон на бълбукаща вода. Любопитството на Бауман бе възбудено до крайност. Той направи няколко крачки напред и се озова сред застиналата сенчеста зеленина на следваща градина. В геометричния й център имаше плувен басейн с неправилна форма, очертан от гладки камъни, които изглеждаха почти като истински.

До древен, вече разяден от ерозията слънчев часовник, стоеше инвалидна количка и в нея седеше Малкълм Дайсън и тихо говореше по клетъчен телефон. Беше дребен, възпълен сбръчкан човечец. Главата му бе идеално кръгла и напълно плешива. По слепоочията и ръцете му се виждаха старчески петна. Беше облечен в свободна, разтворена на врата бяла муселинова риза, която повече приличаше на туника. Краката му бяха завити в карирано вълнено одеяло, под което се виждаха удобни италиански кожени обувки.

Събеседникът на Дайсън явно го ядосваше, така че след малко той нервно приключи разговора. Но когато в следващия миг се обърна към Бауман, лицето му разцъфна в топла окуражаваща усмивка.

— Ето че най-сетне мога да се запозная с фамозния Принц на мрака — изрече Дайсън.

Гласът му беше тънък и носов. Но очите му, стоманеносиви, не се усмихваха.

Разнесе се механично бръмчене и Дайсън насочи количката си към Бауман, но жестът се оказа по-скоро символичен, тъй като само след малко той спря.

Бауман разбра намека, пристъпи напред и Дайсън му протегна пухкавата си, покрита с петна ръка.

— Господин Бауман — каза той, усмихна се и наклони глава, — предполагам знаете кой съм.

Бауман стисна ръката му и отговори:

— Разбира се, господин Дайсън. Знам доста неща за вас.

— Радвам се да го чуя.

— Всъщност до неотдавна разполагах с достатъчно време, за да направя някои проучвания.

Дайсън се засмя на „шегата“, макар да знаеше, че Бауман не се шегува, и попита:

— А знаете ли защо сте тук?

— Не — призна Бауман. — Знам със сигурност само, че не лежа в деветнайсети блок на затвора в Полсмур. И още знам, че вие сте помогнали за моето бягство. Но откровено казано, нямам и най-малка представа с каква цел.

— А… — Дайсън помръдна ръце, сякаш досега не му бе хрумвало да се замисли над този въпрос. — Хубаво. Е, добре, надявам се, че двамата с вас ще можем да си поговорим откровено. Защото смятам да ви направя делово предложение.

— Разбирам — меко отговори Бауман и най-сетне си позволи да се усмихне. — Знаех, че няма да си губим времето с празни приказки.

9.

Рано на другата сутрин Сара отиде в оперативното управление на ФБР в Бостън и занесе фотокопията на написаните на ръка картички от „Ролодекса“ на Валери Санторо на гишето, където се приемаха заявките за компютърни справки.

— Искаш да ги прекараме през НЦКИ? — попита я младият стажант, казваше се Ектор.

ФБР поддържа базата данни на така наречения Национален център за криминална информация, която се използва от полицията винаги, когато бъде спрян водач на превозно средство, за да се провери дали въпросното средство не е откраднато, когато се прави справка дали е издадено разрешително за оръжие, или се издирва беглец, търсят се изгубени деца и изчезнали възрастни. Базата данни можеше да помогне на Сара да разбере дали някои от клиентите на Вал имат криминални досиета, или дали на тяхно име са издадени ордери за арест.

— Точно така — потвърди тя. — Искам още проверка в разделите „Разузнаване“ и „Криминален“… а, разбира се, и СУОИ. Да видим дали някъде ще излязат. — СУОИ — съкращение от „Система за управление на оперативна информация“ — беше главната база данни на ФБР.

Бостънският клон на ФБР заема четири етажа на голяма извита съвременна сграда, известна като Сентръл Плаза 1. Стаичката на Сара се намираше на петия етаж, където се помещаваха отдел „Борба с организираната престъпност“ и групите, занимаващи се с наркотиците. Цялата огромна площ на етажа бе покрита с бежов мокет от стена до стена. Дълги сини паравани отделяха малките офиси, известни като „килии“, където имаше по две-три бюра с телефони, преносими радиотелефони от типа „уоки-токи“, а на някои бюра — но далеч не на всички — дори компютърни терминали. Почти всички млади агенти бяха компютърно грамотни, за разлика от по-възрастните си колеги, които оставяха главоблъсканиците с компютрите на работещите в централния архив, чийто отдел се намираше в другия край на етажа. Бюрото на Сара бе забележително само с това, че до него се намираше устройството за унищожаване на документи.

Освен необходимата екипировка Сара държеше в бюрото си своя „Зиг Зауер“ в кобур и допълнително скрит в малка брезентова чантичка (оръжието се полагаше по право на всички агенти от отдели ОП и наркотици), пейджъра си и няколко лични вещи: сложена в рамка снимка на нейните родители, седнали на верандата на дома си в Белингхам, Вашингтон, и също така поставена в рамка снимка на Джаред в хокеен екип.

Атмосферата беше спокойна, но делова. За несведущия така би могла да изглежда коя да е голяма компания в страната. ФБР се бе преместило тук преди няколко години, напускайки федералната сграда6 „Джон Ф. Кенеди“ от другата страна на улицата, където целият бостънски клон се беше наблъскал само на един етаж и където всеки можеше да чуе с какво точно се занимава всеки друг в даден момент.

Сара погледна за миг през прозореца към сградата на окръжния съд, после прелисти фотокопията на бележника на Вал.

Всеки отделен запис беше пределно кратък и напълно неинформативен. Вал не беше вписвала имената на клиентите си, а само часовете и местата за среща. За нощта, когато беше убита, бе записала две срещи: едната за осем часа в „Четирите сезона“, втората за единайсет в „Риц“. Съвсем не бе изключено някой от тези двама клиенти да я бе проследил до дома й след „обслужването“ и да я бе убил. Тази възможност съществуваше.

Но дали Валери Санторо бе убита, защото някой бе разкрил, че е информатор на ФБР? И ако бе така, беше ли това работа на един от клиентите й? Информацията, подавана от Валери, бе помогнала на Сара да подготви два големи процеса срещу ОП — следователно доста вероятно бе тя да е станала жертва на удар за отмъщение от тези среди.

Сара бе една от шепата жени в бостънския офис на ФБР и по някаква причина не се беше сближила с никоя от колежките си. Най-близкият й приятел беше едновременно неин партньор по служба и „съкилийник“ — грамадният, подобен на мечка Кенет Олтън, който в момента говореше по телефона. Той й махна с ръка, докато тя сядаше. Компютърен маниак, следвал в Масачузетския технологичен институт, Кенет носеше дълга коса, хипарски очила с телени рамки и имаше огромно шкембе. Тежеше сто и трийсет килограма, беше на вечна диета и не преставаше да смуче през сламка млечни шейкове за „светкавично сваляне на килограми“. Не беше точно онова, което се покрива в съзнанието на обществото с понятието агент на ФБР, и със сигурност никога нямаше да израсне до ръководна длъжност. Но беше ценен с необикновените си компютърни умения, така че шефовете се отнасяха толерантно към всичките му особености.

Сара работеше във ФБР вече от десет години. Баща й беше бивш полицай, който мразеше професията си и умоляваше единственото си дете да прави каквото ще, но да стои настрана от правозащитните органи, дори ако това е единствената професия на света. Тя, естествено, бе постъпила точно по обратния начин и дори се бе оженила за полицай (в този ред).

Макар последните няколко години да работеше в отдел „ОП“ в Бостън, основният й интерес бе антитероризмът и дори си бе спечелила известно уважение във връзка със случая Локърби.

Един „Джъмбо джет“ на Пан Ам бе експлодирал в небето над Локърби, Шотландия, на 21 декември 1988, в 19:03 часа. 270 жертви — пътници и екипаж. ФБР моментално бе сформирало СКОТБОМБ — най-голямото международно антитерористично разследване дотогава — и бе извършило над четиринайсет хиляди разпита в петдесет страни.

По онова време Сара беше сама — Питър вече се бе изнесъл — и живееше в Хайделберг, Германия, с болно дете на ръцете. Джаред, тогава само четиримесечно бебе, се бе разболял от тежка форма на бронхит. Нито бебето, още по-малко майката можеха да се порадват на минутка сън. Първите няколко седмици в Хайделберг Сара направо плачеше за сън. Моментът беше труден, но именно там и тогава тя спечели уважението на Бюрото.

Бяха й възложили да проведе разговори с приятели и семейства на американските войници, командировани в базата в Хайделберг, и да се помъчи да установи дали някои от тях не биха могли да станат цел на терористичната атака. Дните бяха дълги — обикновено се работеше до девет вечерта. Армията се погрижи да създаде команден пост и отдели секретарка за диктуване на докладите.

Всеки следовател проучваше обкръжението само на една от жертвите. Задачата беше да се проследят всички връзки на конкретната жертва, в това число приятели и дори случайни познанства. В хода на подобен процес беше невъзможно човек да не разрови много мръсно бельо. Един от загиналите например, беше изневерявал на жена си, друг бе затънал във финансови проблеми, трети вземаше наркотици. Имаха ли тези проблеми нещо общо с атентата?

Сара установи, че се превръща в гъба, която попива информация, клюки, подслушани разговори. Скоро се разбра, че отговорът не е в Хайделберг.

Важната изследователска работа се вършеше другаде. Сара дочуваше подробности по каналите на Бюрото. Беше установено, че бомбата е била изработена от пластичен експлозив и е била скрита в портативен радиокасетофон „Тошиба“, поставен в куфар „Самсонайт“. Куфарът бе проследен до полет КМ-180 на „Еър Малта“ от Малта за Франкфурт, където бил прехвърлен като непридружаван багаж на полет 103А на Пан Ам от Франкфурт за летище „Хийтроу“. Накрая бил поставен в контейнер AVE-4041, предназначен за полет 103 на Пан Ам.

И тогава тя научи, че е било успешно идентифицирано парче от зелена печатна платка, представляваща част от таймера на бомбата.

Поиска и получи разрешение да се порови из проблема с таймера: кой какви видове таймери е използвал, къде го е правил и с каква цел. Беше неблагодарна работа и в никакъв случай не бе нейният „билет“ на жаргона на Бюрото, но въпреки това тя получи разрешение да опита.

Цялата разузнавателна информация относно таймерите можеше да се получи он-лайн7 от базата данни на Бюрото. Скоро се натъкна на съвпадение. Печатната платка се оказа подобна на друга такава, използвана при опит за държавен преврат в Того през 1986 година. Приличаше и на трета, конфискувана на летището в Сенегал през 1988.

Толкова. Това беше нейният принос, който обаче впоследствие се оказа от ключово значение за успеха, макар тогава тя да нямаше представа докъде може да изведе напипаната следа.

В крайна сметка таймерът бе проследен обратно до швейцарската фирма „Meister et Bollier Limited Telecommunications“. Разбра се, че през 1985 година двайсет от въпросните таймери били продадени на либийското разузнаване.

И това разплете случая. В служебното й досие бе вписано краткото „принос с изключително значение“.

Но когато дойде краят на хайделбергската командировка, тя установи, че има много малко свободни длъжности в отделите за борба с тероризма в САЩ и че нито една от тях не е в Бостън — град, който тя считаше за свой дом и в който, според клаузите на споразумението за родителските права, сключено с Питър, тя се задължаваше да живее. Така че поиска преместване в ОП и оттогава работеше за този отдел.

Сара се обади на няколко информатори, след това се опита да развие няколко идеи. Близо два часа трябваше да попълва различни формуляри, написа няколко 302-ки — така наричаха за по-кратко паметните бележки за проведени разговори — свърши писмената работа, която запълва по-голямата част от работното време на агентите на ФБР, и поговори с колега от отдел „Проследяване“ за случай, който й предстоеше да приключи.

Тогава й хрумна нещо и взе телефона. За щастие й отговори Тед (Питър беше излязъл някъде).

— Можеш ли да поискаш извлечение за проведените разговори на Вал, или да го направя аз? — попита тя.

— Вече е направено.

— Шегуваш се. Не е възможно да си получил ордер толкова бързо.

— Имам приятел в службата за сигурност на „Ню Ингланд Телефон“.

Сара поклати глава отчасти осъдително, но и не без възхищение.

— Разбирам.

— О, само не ме убеждавай, че вие там вършите всичко по правилата — отговори Тед. — Предполагам вече си разбрала на собствен гръб, че с телефонните компании не може да се работи по официалните канали.

— И какво научи?

— Във файла на телефонния й пост е записано, че… в три часа и четирийсет и четири минути следобед в деня, когато е била убита, някой й се е обадил и тя е говорила в продължение на три минути.

— Е?

— Ами тя просто не си е била вкъщи по това време. Между три и четири и петнайсет е била във фризьорски салон „Дива“ на Нюбъри стрийт. Погледни в бележника й. Потвърждават го както фризьорът й, някой си Гордън Ласкалца, така и маникюристката й, Дебора не знам коя си.

— Ти чувал ли си за нещо, което наричат автоматични телефонни секретари? — попита кротко Сара.

— Оо, машината е записала разговорите — потвърди Тед. — Три съобщения. Едното от собственичката на Агенция за придружителки „Звезден прах“, някоя си Нанси Уинтър — нейната как беше… „мадам“? И две от кредиторите й: „Ситибанк Виза“ и „Сакс“. Изглежда, не е обичала да плаща сметките си или е била в затруднено положение, или и двете.

— И какво от това?

— Нито едно от тези обаждания не надвишава две минути. Освен това те са получени между пет и шест и трийсет. Накрая съвпадат с извлечението от регистъра на телефонната компания.

— Искаш да кажеш, че Вал се е върнала от фризьора си — заключи Сара, — изслушала е постъпилите позвънявания и е пренавила касетофона, така ли?

— Вземаш ми думите от устата — потвърди Тед.

— Но ти знаеш кой й се е обаждал, нали? Защото разполагаш със справката.

Теди се поколеба. Не ставаше за лъжец.

— Според справката обаждането, след което Валери Санторо е провела триминутния телефонен разговор в деня на своята смърт, е било направено от клетъчен телефон в кола. Колата пък е регистрирана на името на агенция за даване на лимузини под наем. Фирмата има над двайсет клетъчни телефона на свое име, вероятно монтирани в лимузините.

— Говори ли вече с фирмата, или да го направя аз?

— Ъъ… вече го направих.

— И?

— Добре, добре… телефонното обаждане е било направено от лимузината, наета за два дни от някакъв тип на име Уорън Елкинд от Ню Йорк Сити.

Тя се поколеба.

— Знаеш ли нещо повече за него?

— Нищо.

— Направи ми една услуга. Забравѝ да споменеш пред Питър, че си говорил с мен за този човек, а? — Мълчанието в слушалката я обезпокои. — Ало?

— Да, чувам те. Добре. Разбрах — неохотно каза Теди.

— Благодаря ти, Теди. Няма да забравя, че съм ти длъжница. А… още нещо.

— Сега пък какво?

— Мога ли да получа лентата?

— Какво?

— Говоря за касетата от телефонния секретар на Вал.

— Искаш разпечатка на разговорите или копие?

— Не, искам оригинала.

— За бога, Сара! Тя вече е описана и прибрана като веществено доказателство.

— Защото в тази страна има закони. И защото тя е била наша информаторка.

— Но от нея няма да научиш нищо повече, Сара… Казах ти вече какво има на нея.

— Мога ли поне да я взема за няколко дни?

— Добре. — Той въздъхна. — Но да свършваме, преди да си ми поискала още нещо.

— Госпожо Кехил? — Към нея притеснено се приближи Ектор, стажантът към компютърния център. Носеше дълга разпечатка от принтер и се усмихваше свенливо. Лицето му грееше като на дете, направило нещо, за което знае, че ще го похвалят. — Имаме шест попадения — каза стажантът.

Сара прегледа разпечатката. Шестте имена нямаха нищо общо помежду си. Единият бе американски сенатор, чието име бе изплувало във връзка с разследване на подкуп. Вторият бе професор в Харвардския колеж по право, специализирал се в защита на известни личности — той вероятно бе привлякъл вниманието на някой високопоставен началник в Бюрото, подразнен от дейността му. Третият беше добре известен директор на строителна фирма, свързан с мафията. Имаше и две нищожества, лежали за пренос на наркотици.

Последното име беше на Уорън Елкинд, известен нюйоркски банкер, председател на „Манхатън Банк“ — втората по значимост банка в страната. Съпровождащата информация показваше, че той е сред водещите фигури по събиране на фондове с помощи за Израел и че като такъв многократно е бил заплашван от палестински и арабски групи.

Сара позвъни в „Риц“ и поиска да я свържат с директора на вътрешната служба за сигурност.

— С какво мога да ви помогна? — вежливо се осведоми той с приятен баритон.

— Търсим лице, за което имаме сведения, че е пребивавало при вас преди четири дни. Бих искала да погледна списъка на всички гости на хотела от понеделник насам.

— Знаете, че хотелът е много дискретен по отношение на гостите.

Гласът на Сара забележимо охладня.

— Сигурна съм, че познавате закона, съгласно…

— Оо! — спря я той с едва доловим намек на насмешка. — Познавам го много добре. Раздел сто четиридесет и четири, част двайсет и седем на Масачузетския общ закон. Но той предвижда правна процедура, която трябва да се съблюдава. Според нея следва да получите ордер от съда в окръг Съфолк и да я представите в нашето деловодство. Едва тогава бихме могли да ви дадем достъп до документацията.

— И колко време би отнело това?

— Имате предвид след връчването на ордера, предполагам? Ами ще ни трябват два-три дни сами да прегледаме регистъра. Ако става дума за две седмици назад, това ще ни отнеме поне три дни. Но вие би трябвало да се погрижите предметът на вашето искане, записан в ордера, да е достатъчно конкретен. Съмнявам се, че някой съдия би подписал ордер, изискващ разкриването на имената на всички гости на хотела, отседнали при нас в дадена вечер.

Напълно обезсърчена, Сара понижи глас и попита доверително:

— А има ли вариант, в който да ускорим нещата? Уверявам ви, че името на хотела ви няма да бъде забъркано в нищо, което…

— Винаги когато ФБР се интересува от имената на нашите гости, ние по презумпция сме забъркани. Работата ми се състои в това, да се грижа за сигурността на клиентите ни. Съжалявам. Обадете ми се, когато получите ордера.

Второто й обаждане беше в „Четирите сезона“, но този път реши да предприеме по-различна тактика. Когато я свързаха със счетоводството, както пожела, тя каза:

— Обаждам се от името на моя шеф Уорън Елкинд, който неотдавна е нощувал във вашия хотел. — Говореше с нотка на досада и уверената интонация на дългогодишна секретарка. — Имаме проблем с едно от плащанията по неговата сметка, така че се налага да проверя отново при вас.

— Повторете името, ако обичате.

Тя издиктува по букви името на Елкинд и й казаха да изчака. След малко в слушалката отново се чу глас:

— Господин Елкинд е напуснал хотела ни на осемнайсети. Сметката му е пред мен. Какъв по-точно е проблемът?

10.

— Виждам, че колекционирате платна — каза Бауман.

— Да разбирам ли от коментара ви, че се интересувате от изкуство? — с видимо удоволствие попита Малкълм Дайсън. Думата „платна“ вместо „картини“ подсказваше, че Бауман може би не е пълен невежа в област като живописта.

Разговаряха вече в основната постройка, чиито стени бяха буквално скрити под картини, най-вече на стари майстори, макар да не липсваха и няколко на съвременни. Колекцията започваше от покритото с мрамор фоайе и продължаваше навътре до просторната трапезария и дори — както Бауман не пропусна да забележи — до антрето към тоалетната в близост до оранжерията. Ростко се бе сгушил между Каналето и Гоген; платна на Франк Стела и Елсуърт Кели, Туомби и Миро висяха редом с Кореджо и Бронцино, Вермиер, Брак и Тулуз-Лотрек. Изумителна колекция, реши Бауман, но гротескно натрупана без никакъв ред. Притежание на колекционер с много пари и без никакъв вкус.

Над позлатена маса в стил „Луи XIV“ в коридора — неудачно осветена, отбеляза Бауман, и неумело показана — висеше „Рождество“ на Караваджо. В един ъгъл на дневната, странно поставени една до друга, се виждаха „Ето човека“ на Антонела да Месина и Модиляни. Едва когато се преместиха в библиотеката, нещо в главата на Бауман прещрака и той изведнъж осъзна какво обединява повечето от картините. Тази на Караваджо например, беше изчезнала преди трийсетина години от параклиса на черква в Палермо, Сицилия; „Ето човека“ беше плячкосана от нацистите от Музея по история на изкуството във Виена. Изобщо много от придобивките в колекцията на Дайсън бяха закупени на черния пазар. След като са били откраднати.

Настаниха се в библиотеката — огромно помещение без прозорци, с висок таван, осветено с мека светлина, идваща от невидими източници, и стени, скрити зад ламперия и безкрайни полици със стари книги. Тук силно, но не неприятно, миришеше на пушек от камина. Дайсън се похвали, че закупил библиотеката в нейната величествена цялост — започвайки с книгите и свършвайки със сводестия таван — от някакво баронско имение край Лондон.

Подът навсякъде бе застлан с древни персийски килими, върху които Дайсън малко трудно управляваше количката си. Накрая той се настани зад малко писалище, а Ломакс — готов да води бележки със сребърна химикалка в голям жълт бележник — седна до него. И двамата бяха с лице срещу Бауман, който потъна в грамадно кресло, тапицирано с тафта на бели и зелени ивици.

— Просто бегъл интерес — отговори на въпроса Бауман. — Но достатъчно, за да знам, че този Бройгел е прекарал доста време в една лондонска галерия, а Рубенс — „Вакханалия“, нали? — е изчезнал от частна колекция в Рим някъде през… седемдесетте?

— Да, „Вакханалия“ е — потвърди Дайсън. — Отлично. Тази на Бройгел се нарича „Христос и жената, заловена в прелюбодейство“ — според мен е чудесна. — Той въздъхна. — Повечето ми платна на Реноар са от Буенос Айрес; Ел Греко, доколкото си спомням, пристигна от Саарбрюкен. За Вермиер ми казаха, че е от музея „Гарднър“ в Бостън, но мога ли да знам със сигурност? Всички Дали са от Барселона, а Сезан… Марти, откъде, по дяволите, пристигна този Сезан?

— Частна колекция в околностите на Детройт — отговори Ломакс, без да вдига поглед от бележките си. — Мисля, че се казваше „Грос Пойнт Фармз“.

Дайсън вдигна умолително ръце.

— Не ме разбирайте погрешно, Бауман. Не съм си слагал качулка и ръкавици, за да открадна тези съкровища. Дори не съм възлагал който и да било от тези удари. Картините просто… ме намират. Предполагам, търговците от черния пазар ме смятат за лесен клиент — човек без родина и така нататък.

— Но не и без чекова книжка — вметна Бауман.

— Точно така — съгласи се Дайсън.

Появи се камериер, който внесе поднос с кафе и сандвичи с пушена сьомга, сервира и безшумно излезе.

— Искам да кажа, че човек трябва да приема нещата такива, каквито са — продължи Дайсън. — Не мога просто да отскоча до някой от търговете на „Сотби“, когато се продават платна на известните стари майстори. Не заради друго, а защото не искам да свърша в Ливънуърт или както и да му казват на онзи затвор, в който американското правителство иска да ме тикне. В допълнение към това основно съображение, да купуваш на черния пазар е доста изгодно — крадените картини вървят по-ниско от побърканите цени, които ви предлагат във „Вилденщайн“, „Тау“ или „Кристи“…

— Предполагам, че не ме измъкнахте от Полсмур, за да си поговорим за живопис, господин Дайсън — прекъсна го Бауман. — Споменахте, че имате „делово предложение“.

Дайсън го изгледа в продължение на един безкраен миг над очилата си, после лицето му се отпусна в усмивка:

— Харесвам деловите хора.

В този момент иззвъня клетъчният му телефон. Той го взе, разгъна го и излая:

— Да?… Мили боже, колко часът е там сега?… Ляга ли си господин Лин някога?… Добре. — Прекъсна разговора, погледна Бауман право в очите и продължи: — Някой ден китайците ще завладеят Азия, помнете ми думите. — Поклати глава. — Та… за вас се говори, че сте най-добрият.

Бауман отсечено кимна.

— И аз съм с това впечатление, ако се съди по думите на другите. Но ако действително бях толкова добър, едва ли бих прекарал последните шест години в затвора, нали?

— Във вас говори скромността — възрази Дайсън. — От моите източници знам, че издънката е била на службата ви. Не ваша.

Бауман сви рамене и не отговори.

— Били сте инструктиран да елиминирате член на наказателен отряд на израелския МОСАД — така наречения кидон. Човек, проникнал доста дълбоко под кожата на Претория. Оказало се обаче, че ликвидираният бил високопоставен резидент… как им казваха, а… каца? Правилно ли са ме осведомили?

— В известна степен.

— Това поставило началото на дипломатически усложнения между Тел Авив и Претория. Което на свой ред заплашвало да обърка програмата на Претория за разработка на собствена атомна бомба, тъй като тази програма била в зависимост от сътрудничеството на Тел Авив. В резултат са ви хвърлили в затвора. Доживотна присъда. Идеята е била да им спестите неудобството да им се мяркате пред очите. Така ли е?

— Най-общо казано. — Дайсън наистина знаеше основните факти, а Бауман нямаше никакъв интерес да го поправя в подробностите. Същественото бе, че този загадъчен милиардер бе направил доста, за да го измъкне от затвора, а подобни хора никога не правят такива неща, поддавайки се на чисто човешки импулси.

Преди около два месеца един следобед Бауман беше посетен в килията си от свещеник, който след няколко минути безсмислено бърборене на безобидни теми, свързани например с религиозните убеждения на Бауман, се бе наклонил по-близко до ухото му и му бе прошепнал, че един „приятел“ навън иска да му помогне да избяга. За целта Бауман щял скоро да бъде прехвърлен на работа в автосервиза.

Бауман го бе изслушал без коментар.

Но след няколко дни наистина го прехвърлиха в автосервиза. Около месец след тази случка го информираха, че нещата са готови.

— Добре — каза Дайсън и разтвори папката, която Мартин Ломакс сложи пред него. — Имам няколко въпроса към вас.

Бауман просто повдигна вежди.

— Да го наречем събеседване за постъпване на работа — успокои го Дайсън. — Какво е истинското ви име, господин Бауман?

Бауман го изгледа без притеснение.

— Каквото пожелаете да бъде. Отдавна съм го забравил.

Ломакс прошепна нещо в ухото на Дайсън, който кимна и продължи:

— Да видим сега… Роден сте в Западен Трансваал. Единствен син на фермери, тютюнопроизводители. Бури. Членове на Националистическата партия.

— Родителите ми бяха зле образовани и почти аполитични — прекъсна го Бауман.

— Напуснали сте университета в Претория. Там са ви вербували за работа в… как му казват сега… Министерство на националната сигурност или нещо такова…

— Отново го преименуваха — поправи го Ломакс. — Вече е Национална разузнавателна служба.

— Кой, по дяволите, може да следи всички тези неща? — измърмори Дайсън, след това продължи: — Обучен във Фирмата за убиец и експерт по амунициите. Отлични оценки в Академията и в оперативната работа. Службата ви е командировала, тоест давала ви е „на заем“ на различни приятелски разузнавания… — Той погледна купчината листа. — Тук се казва, че лично стоите зад петнайсет документирани терористични операции и вероятно имате на ваша сметка още доста недокументирани по цялото земно кълбо. Служебният ви криптоним е Зиро8, което означава, че сте „върхът“ или както там му казват.

Бауман не реагира. На вратата на библиотеката плахо се почука и Дайсън почти изкрещя:

— Влез!

Появи се висок слаб мъж под петдесетте с лист хартия в ръка. Лицето му бе с нездрав тен и някак вдлъбнато. Той подаде листа на Ломакс, който за части от секундата го прегледа и на свой ред го връчи на Дайсън, промърморвайки едва чуто: „Санкт Петербург“. Дайсън погледна листа, смачка го на топка и я запрати към кошчето за боклук, тапицирано с червена кожа, пропускайки целта с цял метър.

— През 1986 година сте били нает на хонорар като свободен оператор от Муамар Кадафи, за да извършите бомбен атентат срещу дискотека в Западен Берлин. Бомбата избухнала на 5 април. Били убити трима американски войници.

— Сигурен съм, че който и да е извършителят — намеси се Бауман, — той несъмнено е получил уверенията на либийците, че в онази нощ е нямало да присъстват американски военни. Изводът е, че винаги си струва човек сам да провежда паралелно разузнаване.

— Ако исках да си осигуря убиец или наемник, знам, че опашката на кандидатите щеше да се проточи оттук до Париж — каза Дайсън. — Стрелците под наем са евтини и много на брой. Но такива като вас са доста редки… като зъбите на кокошка. Сигурно не сте страдали от липса на работа.

— Да, търсеха ме.

— Тук пише, че родният ви език е африкаанс. И е добавено, че обикновено говорите с британски акцент.

— Опитвам се.

— Доста убедително. Дявол да го вземе, на колко години бяхте, когато премахнахте Кареро Бланко?

— Моля?

— Луис Кареро Бланко.

— Опасявам се, че това не ми говори нищо.

— Как ли пък не! Луис Кареро Бланко, президент на Испания от времето на Франко. Загинал при бомбен атентат през 1972 година. Баските заявиха, че е тяхно дело, но те всъщност са наели тайнствен непознат. Професионален убиец, който получил половин милион американски долара за изпълнението на задачата. Не бяхте ли вие?

— Бих искал да съм аз — сви рамене Бауман.

Старецът смръщи вежди и леко се помести в инвалидната си количка. Погледна озадачено към Ломакс, после върна погледа си върху Бауман.

— Ако се опитвате да скриете нещо от мен, бих ви посъветвал да…

— Сега аз имам няколко въпроса към вас — прекъсна го Бауман, леко повишавайки глас.

В сивите очи на Дайсън проблесна раздразнение. Чертите му се изопнаха.

— Колко души използвахте в операцията по организиране на моето бягство от Полсмур?

— Това си е моя работа! — остро отговори Дайсън.

— Опасявам се, че не е така. В тази „ваша работа“ пряко съм замесен лично аз и моето благополучие от сега нататък.

Дайсън помисли малко и се отпусна. Обърна се към Ломакс, който късо отговори:

— Двама.

— Само толкова? В това число фалшивият свещеник и човекът на коменданта?

— Само те двамата — раздразнено повтори Ломакс. После наклони въпросително глава към своя шеф, видя Дайсън да кимва и допълни по-спокойно: — И двамата вече са мъртви.

— Отлично — одобри Бауман. — И всички възможни следи са покрити?

— Професионално — поясни Ломакс.

— Да се надяваме в такъв случай — въздъхна Бауман, — че операцията по елиминирането е извършена от по-голям професионалист от онзи, който отговаря за сигурността тук в… как беше?… Аркадия.

Ломакс сви устни в тънка линия. Очите му гневно проблеснаха, лицето му почервеня.

— Вижте какво, дявол да го вземе — намеси се Дайсън с глас, задавен от гняв. — Вие би трябвало да сте ми вечно благодарен… какво говоря, би следвало да целувате земята, по която карам тази количка, затова че ви измъкнах от онази адска дупка.

Бауман бавно се изправи, усмихна се и каза:

— Оценявам съдействието ви, господин Дайсън, но не съм ви молил за него. Предполагам ще разберете, че след като не съм убеден, че сте взели необходимите предпази мерки, за да гарантирате, че няма да бъда проследен, имам правото да откажа да имам повече нещо общо с вас.

— Дори не си го мислете! — извика Дайсън.

— Господин Дайсън, може да се приеме, че сте ме довели тук заради моята опитност в онзи вид работа, който искате да свърша и за вас. Предлагам да се отнасяме с взаимно уважение към професионализма на другия. Сега, ако обичате, разкажете ми как беше подготвена операцията.

И Дайсън му разказа как неговите хора са се свързали с определени служители в Южноафриканската република и са ги подкупили.

Бауман кимна.

— Добре. Ще изслушам вашето предложение. Но отсега ви предупреждавам, че си запазвам правото да не го приема. Отговорът ми ще зависи от естеството на задачата, която искате да ми възложите, и сумата, която сте готов да платите.

Дайсън се оттласна с количката си от писалището толкова рязко, че мастилницата затрака, а вазата от майсенски порцелан се заклати.

— Сериозно ли мислите, че имате голям избор? — попита той. — В момента вие не сте нищо повече от един проклет беглец, издирван по целия свят. И аз съм онзи, който знае къде се намирате.

— Да, знаете — съгласи се Бауман без емоции, след което огледа стаята, в която се намираха. — Същото, разбира се, би могло да се каже и за вас.

Дайсън го изгледа, онемял от ярост. Ломакс забележимо се напрегна и бавно повдигна ръка към скрития револвер, който носеше и който Бауман бе забелязал още в градината.

Но Бауман продължи, сякаш не виждаше какъв ефект са произвели думите му:

— Освен това аз вече съм добре запознат с мерките за сигурност тук, със слабостите на убежището ви и с начините, по които може да се проникне тук. Винаги когато пожелая, бих могъл да ви посетя. Или да навестя офисите ви в Женева или Цуг. Вие явно сте запознат с някои подробности от моята биография, така че предполагам и за момент не се съмнявате в способността ми да ви открия.

Дайсън сложи ръка върху ръката на Ломакс.

— Добре — каза той след дълго мълчание. Ломакс гледаше навъсено. — Уверен съм, че ще успеем да стигнем до взаимноизгодно споразумение. — Чертите на лицето му леко се отпуснаха. — Ние американците му викаме „да стигнем до да“.

Бауман се върна при креслото, в което бе седял, и отново се отпусна в него. После кръстоса крака.

— Надявам се. Шест години в затвора са предостатъчни, за да накарат всекиго да пожелае най-сетне да направи нещо смислено.

— Предполагам се досещате, че онова, което ще поискам да направите, трябва да стане при пълна тайна — предупреди го Дайсън. — Трудно ми е да подчертая това условие достатъчно дебело.

— Никога не съм правил реклама с ударите си. Дори вие с усилията, които сте положили, знаете само за една съвсем малка част от работата ми.

Дайсън втренчено го изгледа.

— Точно така бих искал и да бъде. Не трябва да бъда свързан по никакъв начин с онова, което ще ви бъде възложено, и даже смятам да взема допълнителни мерки това да не се случи.

Бауман сви рамене:

— Естествено. Какво искате да бъде направено?

Половин час по-късно в библиотеката се върна Мартин Ломакс. Той познаваше в най-малки подробности плана, който неговият работодател бе бистрил в продължение на месеци, и разбираше, че шефът му би искал да сключи сделката насаме, както бе постъпвал винаги досега.

Когато влезе, двамата мъже приключваха разговора.

Той чу Бауман да казва една-единствена дума:

— Впечатляващо.

Дайсън го дари с една от характерните си студени усмивки.

— Значи ви заинтригува?

— Не — отговори Бауман.

— Какъв е проблемът, парите ли?

— Хонорарът определено е едно от съображенията. Но като мисля за рисковете, които според вашия план се налага да поема, не съм сигурен дали нямаше да бъда в по-голяма безопасност, ако си бях останал зад стените на Полсмур. Но финансовата страна ще обсъдим след малко.

— Какво, по дяволите!… — почна Дайсън.

— Досега аз слушах вашите условия — тихо продължи Бауман. — Сега ще ви кажа моите.

11.

— Криминална лаборатория, Ковалски — съобщи гласът в слушалката.

— Майкъл Ковалски? Обажда се специален агент Сара Кехил от бостънския клон.

— Е? — Гласът не правеше никакво усилие да скрие нетърпението си.

— Вие сте акустичен инженер, нали така?

— Какво има?

— Ами вижте… вие, момчета, знаете ли как се възстановява лента?

— Аудио, видео, каква?

— Аудио.

— Не.

Сара буквално чу събеседника си да покрива микрофона с ръка. От другия край се разнесоха приглушени гласове.

— Ало? — каза тя.

— Да, чувам ви. Съжалявам, но ме откъснахте от важна работа. Да видим сега: значи разполагате с аудиолента, която случайно е била изтрита или нещо такова. Ами не е много вероятно, че бихме могли да възстановим нещо от нея. Всъщност няма начин. Съжалявам.

— Благодаря. — Сара мрачно сложи слушалката на вилката и не се сдържа: — Майната му!

— Ей, я не го приемай толкова надълбоко — каза Кен. — Животът те изсмуква и после умираш. — Той захапа долната си устна. — В техническата служба са добри. Когато не могат да направят нещо, значи най-често наистина не може да бъде направено.

— Чудесно. — Тя не можеше да сдържи разочарованието си.

— Но това не е задължително вярно. Ти наистина ли искаш да го направиш?

— Това пък как да го разбирам? — попита Сара.

Телефонът й иззвъня, но тя не му обърна внимание.

— Ами разбирай го така: познавам един пич, с когото учихме в МТИ. Гений, ама от истинските. Сега се е хванал там в някакъв факултет… доцент ли е или нещо друго, не знам. Инженер по електроника. Мога да му се обадя, ако държиш.

— Да, бих се радвала. Чакай малко… Изведнъж се сетих. Ние поискахме ли пълно претърсване на базата данни?

— Да. Защо?

— Уорън Елкинд. Бих искала да знам дали името му няма да изникне и във връзка с нещо друго. Как мога да го направя?

— Ами, подаваш заявка през Фили Уили. Той я препраща във Вашингтон на професионалните търсачи в архива. Според мен специалистите по корелация, които извличат справките там, са истински експерти.

— Интересуват ме всички записи във всички бази, в които се споменава Елкинд. Може ли да стане това?

— Може. Единственият въпрос е дали ще ти позволят да прокараш подобна заявка. Защото това ще струва доста. Кое те кара да мислиш, че Фелан ще я парафира?

— Уорън Елкинд е един от най-влиятелните банкери в страната. Освен това е бил и обект на терористични заплахи. Ако сега оставя нещата както са си, ще приключим случая с една мъртва проститутка и един богат банкер. Без никаква връзка между двамата. Но ако направим пълно претърсване, възможно е отнякъде да изникне нещо, което би си струвало да се разследва допълнително. Някаква следа, която да захапем…

— Да, само че Фелан ще ти разкаже колко добри са нашите специалисти. Ще се опита да те убеди, че щом онова, което те интересува, не е намерено в нашето досие на Елкинд, с което вече разполагаш, нямаш сериозни основания да очакваш, че глобалното претърсване ще даде по-различен резултат.

— Ти си компютърният бог сред нас, така че ти измисли аргументите. Мен ме интересува само пълното претърсване. Структурно и йерархично, не знам как го наричате. ЦРУ, РАМО9, Агенцията за национална сигурност, Държавния департамент — всичко. Говоря за източниците, в които нашите хора не правят справки.

— Върви и говори с Уили.

— Който ще каже: „Сара, но това не е Локърби“.

— Ами наистина не е. — Той се усмихна малко злобничко. — Но ти все пак поискай. Нали не мислиш, че Елкинд е убил твоята информаторка?

Тя въздъхна:

— Не… Всъщност всичко е възможно и вероятно не следва да го изключвам… Но има нещо… не знам как да го формулирам… Има нещо не наред в смъртта й. Тези пет хиляди долара, които са явно заплащане… убийството, извършено само часове след като е обслужила един от най-влиятелните мъже на Уолстрийт. Не, тук има нещо не наред.

12.

Дайсън бе привидно безгрижен, но вътрешно напрегнат. Единственият му коментар за себе си беше едно наглед невинно подмятане.

— Разбрах — каза той без връзка с разговора до момента, — че Щатите дори не ми липсват. Липсва ми само Ню Йорк. Имах голямо имение в Катона — трийсет и четири акра. Дом на Източна Седемдесет и първа улица — Александра беше влюбена в него. Но животът продължава! — Той махна пренебрежително с ръка и довърши: — Ню Йорк може и да е финансовата столица, но ако човек иска, може да върши работа и от колиба на брега на Замбези. И така… Вашите „условия“, както ги нарекохте. Не разполагам с цял ден и бих предпочел да свършим с всичко това преди обед.

Няколко секунди Бауман го гледа, после проговори:

— Вие ми нахвърлихте очертанията на план, който, ако успее, ще нанесе страхотен удар на Съединените щати и ще хвърли света в хаос. Искате от мен да задействам на конкретна дата доста специално взривно устройство в Манхатън и заедно с това да извадя от строя сложна компютърна система. Сега вече съм един от посветените във вашия план. Ще отбележа само, че и вие като мен сте международно издирван беглец. Кое ви кара да мислите, че няма да отида при съответните власти и да спечеля свободата си срещу обещанието да разкрия всичко, което знам за вашия план?

Дайсън се усмихна.

— Себичният интерес, разбира се, единствено чистият себичен интерес — отговори той малко флегматично. — Чисто практически погледнато, тук аз съм недосегаем. Намирам се под защитата на швейцарското правителство, което печели невероятно много от моята дейност на местна територия.

— Никой не е абсолютно недосегаем — отбеляза Бауман.

— От друга страна, вие — продължи Дайсън, без да обръща внимание на коментара му — сте осъден убиец и терорист, избягал от южноафрикански затвор и укриващ се от правосъдието. Защо мислите, че тези „власти“ ще ви повярват? Не е ли много по-вероятно да ви сложат белезниците и ви върнат в Полсмур? Няма никакво съмнение, че и другите правителства по света не биха искали да се разхождате на свобода.

Бауман кимна.

— Но вие ми описахте картината на престъпление от такъв мащаб, че американците, ФБР и особено ЦРУ няма да се успокоят, докато не открият извършителите. Защото последиците от акта ще бъдат такива, че натискът за арести от страна на обществото ще бъде невероятен.

— Избрах вас, защото за вас се говори, че сте гениален, но най-вече защото сте изключително потаен. Ако трябва да резюмирам накратко основното изискване, което е наложително да спазите, това е: „Не допускайте да ви хванат!“.

— Но аз не бих могъл да свърша това абсолютно сам, а когато се намесят и други, шансовете за пълна секретност се свеждат до нула.

— Нужно ли е да ви напомням — разгорещено каза Дайсън, — че имате нужните умения да направите така, че никой от другите да не проговори? Както и да е, ФБР и ЦРУ, че дори МИ-610, Интерпол и шибаният Международен Червен кръст ще търсят извършител с мотив. Извършител, който ще поеме отговорността за акта, лице, което има платформа. Но аз, първо, нямам намерение да заставам зад онова, което ще стане, и второ, нямам платформа. Каквито и да са чисто юридическите ми проблеми със Съединените щати, аз имам повече пари, отколкото някой някога би могъл да поиска, че дори и повече. Много, много повече. От определена сума нагоре парите се превръщат в абстрактно понятие. В този смисъл аз нямам финансов мотив.

— Това ми е напълно ясно — съгласи се Бауман, — но в плана ви има пропуски, които вече съзирам, и…

— Вие сте експертът — избухна Дайсън. — Вие сте проклетият Принц на мрака. Изчистете пропуските, премахнете спънките. Всъщност какво по-точно имате предвид?

— Да започнем с това, че вие не желаете да се откажете от оперативния контрол.

— Нали ако искам да отменя операцията, ще трябва да се свържа с вас…

— Не. Това е прекалено рисковано. Аз ще ви се обаждам от време на време, като използвам такъв метод за тайна комуникация, какъвто сметна за подходящ. А ако реша, мога и изобщо да не ви се обадя.

— Не желая да…

— По този пункт няма да отстъпя и не желая да се пазарим. Като професионалист на професионалист ви казвам, че няма да допусна компрометиране на секретността на операцията.

Дайсън го изгледа втренчено:

— Ако… когато се свържете с мен, как ще го направите?

— По телефона.

— Телефонът!? Шегувате се. От всички най-съвременни начини…

— Изобщо не се доверявам на обикновените телефони. Говоря за сателитна връзка — това, което наричат САТКОМ11. Предполагам, че имате такъв телефон.

— Естествено — отговори Дайсън. — Но ако планирате да говорите с мен чрез сателита, ще имате нужда от портативен… как им казваха…?

— Преносим САТКОМ. Има размерите на малко куфарче. Да, прав сте.

— Аз имам такъв. Използвам го, когато съм извън обсега на телефонната мрежа, примерно с яхтата навътре в морето или където и да било. Можете да вземете него.

— Не, благодаря. Ще се снабдя със собствен. Освен другите съображения, откъде например мога да съм сигурен, че вашият не се прослушва?

— Това е нелепо — каза Дайсън. — Защо ще правя такова нещо?

— Ами например, за да сте в течение къде се намирам в даден момент. Как мога да съм сигурен, че в предавателя няма монтирана СГП? — Бауман не поясни, че има предвид Системата за глобално позициониране — портативно устройство, което може да бъде модифицирано така, че да излъчва сигнал извън честотната лента на говора като подносеща на аудио сигнала, прехвърлян по сателитната връзка. Той би могъл да помогне на намиращия се на другия край на връзката да определи местоположението на използващия преносимия апарат САТКОМ с точност до няколко метра. — Но дори ако отхвърлим тези възможности, аз не знам по какъв начин сте се сдобили с вашия апарат. Въпрос на технология е за всяка уважаваща себе си разузнавателна агенция да използва чувствителен спектрален анализатор, за да идентифицира характерните индивидуални особености на даден предавател и да посочи мястото му на картата. Още ЦРУ например, и то преди десетилетия във Виетнам, следеше интересуващите го автомобили от космоса, прехващайки специфичните за всеки от тях електромагнитни емисии, дължащи се на електрическата искра на запалването.

— Това е най-абсурдното…

— Добре, нека приемем, че преигравам с презастраховането. Но все пак става дума за собствената ми безопасност. Допълнителните разходи няма да са повече от трийсет хиляди долара. Предполагам, че можете да си ги позволите.

Но тонът на Бауман недвусмислено показваше, че той ще постъпи както е решил, независимо дали Дайсън би възразил, или не.

Дайсън сви рамене с престорено безразличие.

— Добре, нещо друго?

— Предложихте ми два милиона долара. Ако не сте готов да увеличите неколкократно тази сума, по-нататъшният ни разговор е безпредметен.

Дайсън се изсмя. Бауман видя, че дори изкуствените му зъби са пожълтели.

— Знаете ли какво е първото правило при сключване на сделки? Винаги се пазарете от позиция на силата. Реша ли, мога да ви похарча за секунда.

— Това може и да е истина — съгласи се без сянка на враждебност Бауман, — но ако имахте алтернатива, нямаше да си доставяте всички тези главоболия, свързани с бягството ми от Полсмур. Изобщо нямаше да стоя сега пред вас. Действително има и други професионалисти, които биха могли да се справят със задачата, която ми описахте, но да не забравяме, че вие ще имате възможност да опитате този удар един-единствен път. Провалите ли се, никога вече няма да имате шанс да повторите опита, уверявам ви. В такъв случай на вас ви е необходим най-добрият в света. Вече сте направили своя избор. Да не си играем игрички.

— Колко искате? Три милиона?

— Десет. Както вече казахте, за вас парите са абстрактно понятие. Теоретично погледнато, разбира се. Убеден съм, че правите пет милиона още преди да сте седнали на сутрешното си кафе.

Дайсън отново се изсмя, този път още по-високо.

— Това ли било? Ами тогава може би петдесет милиона? Защо не милиард, за бога?

— Защото нямам нужда от него. Не бих могъл да похарча толкова пари дори и за хиляди години. Десет милиона са ми напълно достатъчни, за да си купя сигурност и анонимност. Това ще бъде последната ми операция и аз бих искал да изживея колкото ми остава без постоянния страх, че мога да бъда заловен. Има и друго — по-голяма сума от тази би означавала допълнителен риск за мен. Основното правило в средите, из които се движа, е никога да не даваш някому повече, отколкото той би могъл да обясни откъде притежава. Е, аз мога да обясня богатство от десет милиона. Един милиард — това вече е невъзможно… Забравих: към тази сума трябва да се прибавят и разноските.

— След успешното изпълнение. — Дайсън стисна устни.

— Не. Една трета предварително, втората третина — една седмица преди определената за операцията дата, и последната — незабавно след приключването й. Предупреждавам ви, че преди да прехвърлите първия дял, няма да предприема нищо.

— Не разполагам с десет милиона долара в наличност ей така под дюшеците или бог знае къде. А да изтеглиш такава сума означава да си навлечеш вниманието на дявол знае колко хора — възрази Дайсън.

— Последното нещо, което бих искал, е да пренасям пачки пари — увери го Бауман. — Които при това доста лесно биха могли да бъдат проследени. Не, няма да ви дам този шанс.

— Ако си отворите сметка в Женева или Цюрих…

— Швейцарците не са надеждни партньори. Не мога да допусна някой да наложи запор на сметката ми. Знам, че каквото и да правим, част от информацията ще изтече в по-близко или по-далечно бъдеще. Искам да разполагам с възможността да отрека моето участие по възможно най-правдоподобен начин.

— Каймановите острови…

— Не вярвам на банкери — прекъсна го Бауман с мрачна усмивка. — Имал съм вземане-даване с доста от тях.

— Какво предлагате тогава?

— Сумата трябва да бъда предадена в ръцете на човек, който и според двама ни може да бъде надежден посредник.

— Например?

— Има един човек, когото и двамата познаваме от панамската операция. — Бауман назова името. — Не знам дали ви е известно, но по време на американското нахлуване в Панама неговото семейство стана случайна жертва.

Дайсън кимна.

— Той винаги е бил антиамерикански настроен — продължи Бауман, — но оттогава едва ли може да се намери някой изпълнен с по-силна омраза към Америка. Този човек има мотив да ни сътрудничи.

— Добре.

— Той ще действа като изпълнителен посредник. Ще издадете на негово име кредитно писмо. Според клаузите в него, той няма да има право да докосва парите лично, но ще бъде упълномощен да освободи сметката в съответствие с график, който ние ще трябва да уточним. След като той оторизира превода, панамската банка ще го осъществи в зависимост от указанията, които аз ще му дам. По този начин нито той ще може да злоупотреби с парите, нито аз. А вие няма да сте в състояние да се отметнете от уговорката.

Бауман замълча и настана дълга пауза. Дайсън съсредоточено разглеждаше маникюра си, после вдигна поглед и каза:

— Съгласен съм. Много интелигентен план. Вашите познания за света на финансите ме впечатляват.

Бауман скромно кимна и отговори късо:

— Благодаря.

Дайсън протегна ръка.

— Кога сте готов да започнете?

— Ще поставя начало на подготовката веднага след като получа първата вноска, а именно моите три цяло и три милиона долара — отговори Бауман. После пое ръката на Дайсън и здраво я стисна. — Радвам се, че можахме да стигнем до споразумение. Желая ви приятен обед.