Часът нула

28.

— Goedenavondq Mijnheer — изрече пълният нисък човек в ъгловото сепаре и се понадигна, за да поздрави Бауман, който току-що бе влязъл в претъпканата пивница в самия център на района, заеман от амстердамския университет.

— Добър вечер — отговори Бауман и го погледна оценяващо. Мъжът се казваше Ян Вилем ван ден Фондел, по прякор Кокала.

Кокала беше „мърк“18 — бивш наемник, работил в Близкия изток и Африка под замайващо разнообразие от прозвища. Веднъж дори бе един от всяващите страх affreux — „страшните“ — бели наемници, достъпни срещу щедър хонорар, които държаха на власт диктаторите из цяла Африка и Азия. През 60-те и 70-те години бе действал в Белгийско Конго (сега Заир), в Ангола — по времето, когато още бе владение на португалците, в Родезия на белите (сега Зимбабве), в Йемен под старата монархия и в Иран по време на шаха. През 1977 бе един от предводителите на претърпелия неуспех опит да бъде свалено марксисткото правителство на Бенин — малка държавица в Западна Африка. На следващата година стана ключовата фигура, помогнала на Ахмед Абдала да стане президент на Коморските острови. Десетилетие по-късно няколко негови хора, работещи като телохранители на президента Абдала, убиха същия човек, когото бяха издигнали на власт.

Ван ден Фондел беше с неугледен външен вид, пренебрегваше личната хигиена и в резултат миришеше неприятно. Имаше щръкнали уши и лоши зъби, пожълтели от дъвчене на тютюн.

Но Кокала бе един от най-добрите фалшификатори в занаята. Бе склонил да се срещне с Бауман — той изобщо не го познаваше — само защото за него бе гарантирал техен общ приятел, също бивш наемник, укротил се най-сетне в Марсилия, когото Бауман бе наел за едно убийство в Остенде преди десетина години. Въпросният французин бе работил под командуването на Кокала в Белгийско Конго и познаваше Бауман само като богат американец на име Сидни Лърнър.

„Сидни Лърнър“ бе един от хилядите саяними на МОСАД — доброволци, помагащи на израелските разузнавателни служби. Всеки саян („помощник“ на иврит) трябва да е стопроцентов евреин, но не израелски гражданин; всъщност саянимите са евреи от Диаспората, макар че биха могли да имат роднини в Израел. Само в САЩ има над петдесет хиляди саяними. Лекар-саян например ще се съгласи да се погрижи за огнестрелна рана на агент от МОСАД, без да съобщава на властите. Не е изключено саян да откаже задача — това често се случва — но той никога няма да предаде агент на МОСАД.

Както Бауман бе очаквал, фалшификаторът бе попитал общия им приятел защо, по дяволите, този Сидни Лърнър не поръча фалшивите си документи на своя каца — ръководещия офицер от МОСАД. „Има си причини — загадъчно бе отговорил наемникът. — Интересуваш ли се?“ Кокала се интересуваше.

Бауман веднага насочи разговора по същество.

— Нуждая се от три пълни комплекта документи.

Фалшификаторът присви очи.

— Белгийски?

— Американски и британски.

— Паспорти, шофьорски книжки и така нататък?

Бауман кимна и отпи глътка от бирата си.

— Но, господин Лърнър — каза Ван ден Фондел, — тези документи е много по-евтино да си набавите в Ню Йорк или Лондон.

— В момента за мен времето е по-важно от парите — обясни Бауман.

Фалшификаторът не сдържа широката си алчна усмивка.

— Кажете ми, господин Лърнър, с какво точно време разполагате?

— Трябват ми за утре вечер.

Ван ден Фондел избухна в смях.

Бауман стана и каза:

— Съжалявам, че не можахме да се споразумеем.

Пристъпът на веселие на фалшификатора моментално секна.

— Вижте, това, което искате, е абсолютно нереално — бързо изрече той. — Невъзможно. Освен, разбира се, ако имате нещастието да попаднете на някой дребен мошеник, който така ще оклепа нещата, че американските или британски власти ще ви задържат още щом погледнат документите ви. Аз обаче съм майстор в занаята, господин Лърнър. Всичко, което правя, е с изключително качество. — Той отново се усмихна алчно и допълни: — Бих казал дори, че е по-добро от оригинала.

Бауман пак седна.

— В такъв случай колко време ви трябва?

— Зависи единствено от онова, което искате. Британските документи изобщо не са проблем. Американските обаче… хм, това е по-сложно.

— Разбирам.

— От април 1993 американското правителство започна издаването на нови паспорти, подсигурени с така наречената „кинеграма“, която изглежда като холограма, ако знаете какво е това.

Бауман нетърпеливо кимна и затвори за миг очи.

— За щастие все още са валидни и продължават да се използват и старите американски паспорти. Те са много по-лесни за възпроизвеждане. Не оставайте обаче с впечатлението, че не са трудни. За да фалшифицира паспорт, човек трябва да има достъп до съответната хартия, а най-добре до оригинални бланки, каквито се използват от правителствените служби. Необходимо е още и съответното техническо оборудване, а неговото разпространение е под строг контрол, следователно е трудно да се намери, което го прави и крайно скъпо…

— Процесът, изглежда, наистина е времеотнемащ…

— Напълно сте прав. Поради късите срокове, които поставяте, фалшифицирането се изключва като вариант. Единствената оставаща възможност е да се намери валиден паспорт и да се промени, както е необходимо.

— Известно ми е какво означава това — усмихна се Бауман, извади паспорта на Съмнър Робинсън, отвори го на съответната страница и го показа на фалшификатора, слагайки палец върху името.

— Използвали сте аматьор — неодобрително каза фалшификаторът.

Бауман кимна.

— Доста груба работа — поклати глава събеседникът му. — Ако сте го използвали и не са ви заловили… е, значи сте имали късмет. Но не бива повече да рискувате.

Бауман прие обидната оценка на уменията си, без да реагира.

— Затова съм тук — каза той. — Не се съмнявам, че вие ще се справите много по-добре. Но как ще направите така, че откраднатият паспорт да не бъде съобщен като изчезнал или откраднат, което автоматично ще го включи в списъците, контролирани на американските гранични контролно-пропускателни пунктове? Единственото, което ми хрумва, е да се вземе паспортът на човек, който никога не го използва, и следователно няма да забележи отсъствието му.

— Точно така, господин Лърнър. Мрежата, която ръководя, разполага с имената на американци, живеещи зад граница — Белгия, Холандия, Люксембург и други страни. Американци, които имат паспорти, но рядко пътуват или изобщо не го правят.

— Добре — одобри Бауман.

Започнаха да обсъждат цената — солена, както се оказа, поради необходимостта да се поддържа значителен персонал, в това число малка група специалисти по взломни кражби, които без съмнение щяха да поискат своя дял.

Накрая Бауман стана да тръгва и добави, сякаш сетил се в последния момент:

— О… и докато хората ви се занимават с тази задача, възложете им да ми съберат различни кредитни карти — „Виза“, „Мастер Кард“, „Американ Експрес“… каквото им попадне.

— Кредитни карти ли? — Ван ден Фондел не скри съмнението си. — Паспорти, които рядко се използват, това го разбирам. Но кредитни карти… никой не пропуска да съобщи за загубването им. И незабавно ги изваждат от употреба.

— Точно така — съгласи се Бауман. — Но това е без значение за мен. — Той протегна ръка и изтърпя влажното, мазно ръкостискане на фалшификатора. — Ами, до утре, тогава.

29.

След като приключи преговорите си с фалшификатора, Бауман взе такси до летище „Скипхол“, нае един мерцедес от денонощно отворената агенция за даване на коли под наем и се отправи към белгийската граница. Беше уморен до смърт и имаше нужда поне от една нощ здрав сън, но среднощното му пътуване бе продиктувано от здравата логика. Разстоянието между Амстердам и белгийския Лиеж е двеста километра — два часа път. В часовете след полунощ пътищата бяха пусти и пътуването беше лесно. Беше избрал най-бързия възможен начин за придвижване, дори в сравнение с вземането на самолет до Брюксел и последващо шофиране до Лиеж. А Бауман държеше да пристигне в ранните часове на утринта.

След няколко обаждания до нелегални търговци на оръжие, действащи в района на пристанищния град Антверпен, Бауман бе успял да научи, че има един търговец в селце, южно от Лиеж, който работи главно на черния пазар. Бе подразбрал, че този човек — името му бе Шарейрон — би могъл да свърши работата, от която имаше нужда.

В чисто исторически аспект Белгия винаги е била един от най-големите и най-активни производители и търговци на оръжие. Тя експортира 90 процента от оръжията, които произвежда. А столица на оръжейната й индустрия още от Средновековието е Лиеж, разположен там, където се събират реките Мьоз и Йорт — сърцето на белгийската стоманодобивна промишленост и третото по големина речно пристанище на Европа.

През 1889 година белгийското правителство взело решение, че армията му се нуждае от голям и надежден доставчик на военната карабина „Маузер“, модел 1888, и основало в Лиеж „Fabrique Nationale d’Armes de Guerre“. Десет години по-късно „Fabrique Nationale“, станала известна като FN, започнала производството на револверите „Браунинг“, които изработва и до днес, заедно с картечници и карабини (точно с помощта на карабините FN Фидел Кастро завзе властта в Куба). По съвсем естествен начин, като страничен резултат от съществуването на тази промишленост, през последния половин век около Лиеж се нароиха множество търговци на леко огнестрелно оръжие, някои от които вършеха доста доходен бизнес от другата страна на закона.

Бауман пристигна в Лиеж към четири сутринта. Небето бе непрогледно черно, защото до идването на зората оставаха още няколко часа. Беше изтощен, нуждаеше се от няколко часа сън, и затова се замисли как да постъпи по-нататък.

Можеше да завие към Плас Сен Ламбер, да се подкрепи с чаша силно кафе и може би да прочете някой друг вестник. Или да паркира на спокойно място и да дремне, докато се съмне.

Накрая реши все пак да не навлиза в града и вместо това продължи на югозапад. Шофирането през тъмнината събуди в главата му рой спомени. Мрачният пейзаж пред фаровете му напомни за Западен Трансваал от времето на детството му.

Малкият град, в който се бе родил, бе основан през началото на миналия век от воортрекерите. Много бързо се бе превърнал в plaktie-drop — град на копторите. Когато Бауман бе още дете, градът се състоеше от фермерски къщи на холандците и колиби със сламени покриви. Къщата на родителите му се намираше в планините Маглиесберг, на четирийсет километра от Претория, и беше заобиколена от хлебни дървета.

Научи се сам да ловува в южноафриканската савана, която гъмжеше от дребен дивеч и антилопи. По време на цялото си детство и дори през голяма част от пубертета той странеше от околните и предпочиташе самотата пред компанията на децата, които направо му бяха скучни. Когато не беше на лов или на разходка, не събираше интересни камъни или растения, той четеше. Нямаше нито братя, нито сестри: в годините след раждането му родителите му бяха правили опит след опит да се сдобият с други деца, но всичко завършваше с помятане след помятане, докато накрая се разбра, че майка му не може повече да ражда.

Баща му, производител на тютюн, бе продал фермата си на тютюневата компания „Маглиесберг“ — кооперативът, притежаващ повечето ферми за тютюн в района. Беше мрачен, затворен човек. Умря от сърдечен удар, когато Бауман бе на шест години. Спомените, които бе запазил за баща си, бяха оскъдни. Знаеше само, че всъщност ги бе издържала майка му, която шиеше.

Тя непрестанно се безпокоеше за сина си, когото не можеше да разбере. Момчето не приличаше на другите деца и нямаше нищо общо със синовете на нейните съседи и малкото им приятели. Безпокоеше се да не се е „повредил“ по някакъв начин от преждевременната смърт на баща си, да не е станал саможив поради липсата на братя или сестри, да не бъде обречен на мрачно настроение поради самотното си съществуване и не виждаше решение на проблема.

Колкото повече го караше да прави нещата, които правеха другите деца — да си играе, дори да прави пакости — толкова повече се затваряше той в себе си. Иначе бе отличен ученик, оправяше си сам леглото, подреждаше стаята си, четеше, излизаше на лов, така че след известно време тя се отказа да го подбутва в посоката, в която той съвсем ясно показваше, че не желае да върви.

Майка и син говореха рядко. През безкрайно дългите и убийствено горещи декемврийски следобеди и нощи — южноафриканското лято — двамата мълчаливо седяха в кухнята. Тя шиеше, той четеше. Живееха в отделни вселени.

Един следобед, когато беше дванайсетгодишен, без да предупреждава майка си, Бауман излезе на лов и се натъкна на пиян цвана — чернокож от местно племе (Бауман вече можеше да различава отделните племена, които живееха наоколо — цвана, ндебели или зулуси). Пияният — младеж, десетина години по-голям от Бауман — започна да се подиграва на бялото момче и Бауман, без да се поколебае дори за миг, се прицели с ловджийската си пушка и стреля.

Цвана умря на място.

Кръвта на жертвата, дори парченца от мозъка му, посипаха лицето на Бауман, изцапаха ръцете му и тънката му муселинова риза. Бауман изгори окървавената риза, изкъпа се в потока и се прибра у дома гол, оставяйки трупа, където си беше.

Когато влезе вкъщи, майка му видя, че се прибира с празни ръце, но дори не го попита какво е станало с ризата му. Вече се бе отказала да задава въпроси, на които получаваше само едносрични отговори. Той хвана книгата и се зачете, а тя седна зад машината.

Но онази вечер му беше трудно да се съсредоточи, защото убийството бе събудило в кръвта му тръпка, по-силна от всичко, което бе изпитвал дотогава. Да, беше го изплашило също, но му бе дало и едно топло и дълбоко удовлетворяващо чувство на контрол, на надмощие, на власт над наглия негър. Бауман беше далече от расовата ненавист, защото рядко се замисляше над съществуването на цветнокожи и черни. Опиянението му идваше от способността да сложи край на човешки живот, още повече — както се разбра след няколко седмици — че се бе отървал без никакви последици.

Защото не се бе случило нищо. Нямаше разследване, нямаше дори споменаване в местния вестник — нищо!

Беше се измъкнал! А изживяното беше като лов на дивеч, но хиляди пъти по-възбуждащо, много по-истинско.

И на всичко отгоре бе толкова просто. Бауман тържествено се закле пред себе си, че няма да убие друг човек, защото се страхуваше, че ако продължи, няма да може да спре.

И тогава личността на младия Бауман претърпя пълна и смайваща метаморфоза. Характерът му се смени почти за една нощ. Той сякаш се обърна наопаки и стана жив и общителен. Беше остроумен, печелеше хората, превърна се в общ любимец. Започна да спортува, да излиза. Сприятели се с маса хора. И след няколко години разви силен интерес към момичетата.

Майка му се смая, но беше преизпълнена от щастие. Отдаде чудотворната промяна в сина си на загадъчния ефект на хормоните, бликащи в тялото на всеки изживяващ пубертета си юноша. Но каквото и да стоеше зад промяната, тя бе благодарна на случилото се.

И само понякога се замисляше над странната празнина зад новата фасада на сина си. Защото в очите му имаше нещо мъртво, в жизнерадостта му — нещо фалшиво, нещо дълбоко погрешно. С нея, най-близкия му (и единствен) жив негов роднина, той беше вежлив, внимателен, дори в известна степен се държеше официално. Понякога тя усещаше, че между двама им има мъртво, студено пространство.

Майка му почина, когато той бе малко над трийсетте и вече бе напълно оформен агент за южноафриканската тайна полиция. Погрижи се за погребението с подходяща доза печал, която си позволи да демонстрира и на самата церемония. Шепата приятели и съседи от родния им град, които дойдоха на службата, забелязаха колко е разстроен младият Бауман, бедничкият, загубил толкова рано баща си, а сега и майка си. Милият, а е толкова добър и вежлив.

30.

Дюк Тейлър въведе Сара Кехил в кабинета си и я представи на Ръсел Улман и Кристин Виджиани, които я поздравиха с неохотна вежливост. Личеше си, че биха били по-щастливи да се запознаят с боа удушвач.

Тук, на седмия етаж в сградата „Хувър“, климатиците бяха особено силни. Защо, запита се Сара, директорите и на ЦРУ, и на ФБР са предпочели седмия етаж? Дали старият Джей Едгар не си е казал: „Щом ония са решили така, и аз искам“?

Сара оценяващо погледна присъстващите.

Улман беше едър и рус — истинско копие на Питър. Виджиани изглеждаше много спретната и даваше да се разбере, че с нея няма да е лесно. Що се отнася до Тейлър — тя веднага го хареса, допадна й сериозността му, както и самоиронията, която бликаше от него.

Той седна в коженото си кресло, поставено точно пред огромния окачен на стената герб на ФБР, и каза:

— Значи ти си била в Германия по делото Локърби?

— Да.

— Доста хора се изказаха ласкаво за теб. Явно си помогнала да се разплете случаят.

Нещо в погледа й проблесна и тя го попита:

— Мислите ли, че ако сама бях решила случая Локърби, сега щях да стоя тук?

— А къде другаде?

— Кой знае? — сви рамене тя.

— Но ти знаеш прекрасно, че ни трябваха двайсет и един месеца да идентифицираме таймера и точно това бе ключовата находка. Може би и без теб щяхме да стигнем до същата информация, но това би означавало загубено време. Бюрото е в голям дълг пред теб.

— О, с удоволствие ще приема увеличение на заплатата.

— В досието ти е отбелязано, че си демонстрирала добри качества на ръководител. Била си шеф на малка група в Хайделберг. Сега разбирам и че имаш склонност да казваш каквото мислиш.

— Само когато сметна, че е важно. На началниците ми в Хайделберг не им допадна, когато казах, че в случая са замесени не само либийци.

— По-точно?

— По-точно Сирия в сътрудничество с Иран. Но това е само теория. Няколко месеца преди взривяването на Пан Ам-103 двама членове на общото командване на Народния фронт за освобождение на Палестина са били арестувани в Германия с барометрични детонатори. Кой е стоял зад тях? Сирия. Но администрацията на Буш гледаше на Сирия като на ключов фактор за близкоизточния мирен процес и реши да ги остави на мира. После имахме нужда Сирия да застане на наша страна по време на войната в Залива и така окончателно ги откачихме от куката.

— Интересно — обади се Тейлър. — Не коментирам.

— Тази фраза ми звучи познато.

Той се усмихна.

— Изненадан съм, че си се задържала толкова дълго в Бюрото.

— Имам репутацията на човек, който свършва каквото му се възложи. И мога да пестя доста време на другите.

— А имаш ли теория и относно атентата в Световния търговски център? Защото според някои ние не сме били решили този случай докрай.

— Едва ли ще искате да ме изслушате.

— Да опитаме.

— Добре… Според мен ние не проявихме нужната настойчивост да разплетем международната връзка. Както при Локърби: не искаме да знаем, защото какво да правим, ако научим? И ето, всички са щастливи да стоварят вината върху тъпите последователи на някакъв сляп шейх. Но ако човек погледне уликите по-отблизо, няма как да не види, че един от членовете на тази банда е бил дълбоко законспириран иракски агент — „къртица“. Убедена съм, че той е координирал нещата. Мисля, че зад всичко стои Саддам Хюсеин.

— Повикаха ли те за ОКБОМБ?

— Не. Вече бях в Бостън. Но би ми се искало.

— Ако бяха дали случая на мен, щях да те извикам. Липсва ли ти работата в „Антитероризма“?

Сара не отговори веднага.

— Това значи било? Да, много ми липсва. Но имам лични причини да бъда там, където съм сега.

— Запознах се с досието ти и знам за попечителските права. Разбирам, че човек понякога трябва да прави жертви в името на семейството.

— Това интервю за постъпване на работа ли е?

— В известна степен. Според теб проявяваме ли необходимата твърдост по отношение на терористите?

— Как да разбирам множественото число — ФБР или САЩ?

— Съединените щати.

— Не възприемам въпроса сериозно. Разбира се, че не сме достатъчно твърди. Говорим силни приказки, но с това всичко свършва. Помните ли, че по време на войната в Залива Пентагонът искаше да удари по лагерите за обучение на терористи в иракската провинция и да ги помете, но Белият дом каза „не“? Не трябвало да нервираме сирийците, защото ни били нужни за коалицията срещу Саддам Хюсеин. Това твърда позиция ли е? Ами когато президентът на Пакистан Зиа загина заедно с американския посланик при самолетна катастрофа и Департаментът не разреши на нито един от нашите агенти в Пакистан да разследва случая? Много твърда позиция, нали? Разполагаме с две дузини агенции, бюра и ведомства, които държат изкъсо терористите и трябва да реагират на техните ходове, а не можахме да спрем групата, поставила си за цел да вдигне във въздуха Световния търговски център.

— И защо според теб?

— Защото сме немарливци. Слепият шейх зад атентата в Световния търговски център фигурира в списъка на заподозрените терористи, но два пъти е получил виза да влезе в страната, защото името му било погрешно изписано на молбата за виза… как ви се струва?

— Значи мислиш, че ако затегнем контрола, неща като Оклахома Сити повече няма да се случват?

Тя се замисли.

— Не знам. Не можеш да спреш маниак.

Тейлър се облегна в креслото си и скръсти ръце.

— Добре. Забелязахме, че си направила задълбочено разследване на един нюйоркски банкер на име Уорън Елкинд. Това изглежда малко встрани от нормалните ти задължения, освен ако няма връзка с организираната престъпност, за което не ми е известно.

Сара внимателно го изгледа. Значи това било.

— Една проститутка, която по стечение на обстоятелствата беше мой ключов информатор — благодарение на нея бяха формулирани обвиненията по няколко доста важни дела — беше убита. Момиче на повикване по-скоро, а не проститутка — за хората от нейния кръг разликата е съществена. Както и да е, бостънската полиция смята случая за приключен, но аз няма да скрия, че съм скептично настроена. Оказва се, че момичето е било наето да открадне нещо — CD-ROM диск, доколкото схващам — от този Елкинд.

— А каква е връзката между Елкинд и тази проститутка? — проговори за пръв път Ръсел.

— Тя датира отдавна. Винаги когато е идвал в Бостън, момичето му е правело сеанси със завързване и наказание. Изглежда, е била наета от някой, който е знаел, че обслужва Елкинд.

— И какво е имало на диска? — попита Виджиани.

— Не знам. Банкова информация, предполагам. Очевидно нещо доста важно.

— Но откъде знаеш, че момичето е било наето да свърши тази работа? — настояваше Виджиани. — Нали не си говорила още с Елкинд?

— Не съм — призна Сара. — Не още. Всъщност той отказва да разговаря с мен. Но аз знам, че е така, защото го имам записано на лента.

— Така ли? — Тейлър се наведе напред. — Подслушвали сте телефона на проститутката?

— Не, разбрахме го от телефонния й секретар. — И тя обясни за изтритата касета.

— Лабораторията на ФБР — гордо се усмихна Тейлър. — Най-добрата техническа служба в света.

Сара прочисти гърло.

— Всъщност… наложи ми се да използвам външни хора. От МТИ. Оказа се, че ние не разполагаме с нужната технология.

— Имаш ли разпечатка? — попита я Тейлър.

— Имам нещо по-добро — съобщи му Сара. — Нося касетата. Нещо ми говореше, че ще искате да я чуете.

След като Сара пусна касетата два пъти на стария „Панасоник“, който Улман взе на заем от съседния офис, Тейлър каза:

— Добре, ето сега с какво разполагаме пък ние. — И й подаде листа с текста на разшифрования от АНС телефонен разговор.

Тримата запазиха мълчание, докато тя го преглеждаше.

Сара четеше и недоумението й нарастваше. Когато стигна до името на Уорън Елкинд, тя вдигна за миг поглед, после дочете до края и попита:

— Кой води този разговор?

— Не знаем — призна Тейлър.

— А къде е бил прехванат?

— В Швейцария.

Тя бавно издиша и изгледа всички поред.

— „Целта“, както те се изразяват, е или Уорън Елкинд, или „Манхатън Банк“, а може би и двете. Елкинд е не само един от най-могъщите банкери в света, но е и основен лобист за каузата на Израел. Много палестинци биха дали мило и драго, за да го видят да се пържи в ада.

Виджиани сви рамене, сякаш казваше: „И това според теб е новина?“.

Сара продължи:

— А този Хайнрих Фюрст — или както там се пише — който е приел предложението — какво научихте за него?

— Нищо — отново късо отговори Тейлър.

— Кръгла нула — намеси се Улман. — При всякакви начини на изписване, с всякакви, дори съвсем далечно подхождащи комбинации. Нищо!

— Фюрст… — произнесе бавно Сара. — Знаете ли, имам една идея.

— Я да я чуем — без да скрива съмнението в гласа си, каза Тейлър. — Готов съм да се хвана за всичко.

— Ами знаете, че когато бях в Германия по случая СКОТБОМБ, прекарах доста време, занимавайки се с таймери за бомби. Тогава разговарях с един полковник от РАМО — възрастен човек, почина преди няколко години — относно един опит за преврат в Того през 1986 година. Човекът ми спомена, така между другото, името на някой си, за когото се смятало, че е замесен в аферата Того. Бил терорист наемник и се подвизавал под името „Фюрст“. Едно от многото имена, които използвал.

Тейлър, който до момента изморено си масажираше очите, рязко я погледна.

Виджиани попита с остър глас:

— Хайнрих Фюрст?

— Не, само „Фюрст“ или „Хер Фюрст“.

— Немец? — уточни Улман.

— Не — каза Сара. — Прозвището очевидно е немско, но не и самият наемник.

— Научи ли истинското име на наемника? — попита Тейлър.

— Не, само това и още нещо — прозвище, своеобразно nom de guerre19.

— По-конкретно?

— Ами този тип бил добър, наистина добър, макар да бил лишен от морал като всички останали. Гениален, безжалостен — всички силни прилагателни можело да се употребят за него. Бил най-добрият в занаята. Бял южноафриканец — говорело се, че някога работил за южноафриканската тайна разузнавателна служба. Някои от почитателите му го наричали „Принца на мрака“.

— Който обича деца, кучета, Моцарт и обожава да върви по пясъка на брега — сухо допълни Виджиани.

Сара невъзмутимо продължи:

— Е, моят немски не е какъвто беше, но не означава ли „фюрст“…

Улман я прекъсна:

— Фюрст… Принца… О, боже! Furst der Finsternis — „Принца на мрака“.

— Точно така — потвърди Сара. — Това е възможност.

Тейлър се усмихна криво.

— Чудесно. Сега започвам да разбирам защо са всички тези хвалебствия в досието ти. Май наистина имаш мозъка, необходим за тази работа.

— Благодаря. Някога може би беше така.

— Все още е така. Добрее… Ако е истина, че нашият Принц е южноафриканец, тогава трябва да се обадим в Претория. И да видим с какво разполагат те относно това прозвище.

— Аз… аз бих подходила много внимателно — намеси се Сара.

— Хайде сега — възпротиви се Виджиани. — Новото южноафриканско правителство работи с истинска готовност за сътрудничество. Ако действително мислиш, че този тип е работил за службите им, това е единственото място, където бихме могли да потърсим отговора — Претория.

— Почакай малко — спря я Тейлър. — Какво имаш предвид, Сара? Че информацията за запитването може да стигне до него?

— Мисля, че трябва да разглеждаме възможността — колкото и малко вероятна да е тя — че хер Фюрст може да е нает от някои бели южноафриканци.

— Белите южноафриканци вече не са на власт — раздразнено напомни Виджиани.

Сара безстрастно я изгледа и каза спокойно:

— Не мисля, че е толкова просто. Кои в крайна сметка преобладават в южноафриканската разузнавателна служба? Белите южноафриканци. От английски произход и африкаанерите. И те никак не се радват на начина, по който им дръпнаха черджето изпод краката.

Виджиани се намуси в знак, че не е съгласна. Сара забеляза, че и Тейлър леко е смръщил вежди, затова поясни:

— Да предположим, че се обърнем към южноафриканската служба и отправим запитване за терорист, който нарича себе си „Хайнрих Фюрст“. Ами ако някаква група в същата служба използва в момента този агент за операция, за която не бива да се разчува? Изведнъж ще задействаме всички аларми.

Тейлър изсумтя.

— Но ако не използваме официален канал за нашето запитване до Претория, това изключва както съдействието на Департамента, така и на нашия нов аташе там. Все пак трябва да направим опит и да влезем в контакт с някого там. Някой доверен и дискретен източник.

— Нямаме ли платени агенти там? — попита Сара.

— Не ми е известно. Ще разпитам, но не мисля. Поне не разполагаме с никой на достатъчно висок държавен пост.

— Тогава друг, с когото Бюрото, Управлението или правителството поддържат връзка, някой надежден?

— Ще трябва да се поразровим. Но първата стъпка е да създадем тук елитна и напълно тайна група, Сара, и аз искам ти да бъдеш в нея.

— Къде? В Ню Йорк ли?

— Тук — подчерта Тейлър.

— Не знам спомняте ли си, че имам малко дете? — каза Сара.

— Както е живял там, така ще живее и тук. Освен това е лято. Нали сега не ходи на училище?

— Не ходи — отговори Сара. — Но все пак бих предпочела да не го правя.

Тейлър я изгледа недоумяващо за миг. Настъпи неловка тишина. Едно време — когато бе ерата на Хувър — беше немислимо агент да откаже задача. Едно време щяха просто да му кажат: „Последната заплата ще ти бъде изплатена във Вашингтон след трийсет дни“. И сигурно щяха да допълнят: „Не сме ти зачислявали син. Щом толкова го искаш, гледай си го“.

— Агент Кехил — с леден глас започна Тейлър, — ако разузнавателните данни, с които разполагаме, струват нещо, след няколко седмици в Ню Йорк ще има опит за голям терористичен акт. Да не би да искате да ми кажете, че онова, с което се занимавате в момента, е по-значимо и по-спешно от това?

Изненадана от настойчивия му тон, Сара се изправи в стола си, после се наведе напред и със същата страст в гласа отговори:

— Искате от мен да разбия живота си, да си събера багажа и да се преместя от Бостън за седмици, а може би и месеци. Окей, добре. Но да работя тук? Във Вашингтон? Че защо не отворим офис в Алтуна?

— Моля? — попита Тейлър. Стори му се, че не е чул добре.

Агенти Улман и Виджиани наблюдаваха размяната на тези реплики с интерес, като зрители на корида.

— Ако терористичният акт се планира за Ню Йорк, трябва да бъдем в Ню Йорк. Представете си например, че решите да обявите общо издирване. Това предполага въвличането на огромен брой хора. А това означава тясно сътрудничество с нюйоркската полиция. Лудост е да разпореждаме от Вашингтон.

— Сара, всичките ни ресурси са тук, компютрите, средствата за тайна комуникация…

— За бога, та аз самата имах надеждна връзка с Бюрото още докато бях в Джаксън, Мисисипи, веднага след като завърших школата за агенти. Не ми казвайте, че това е невъзможно да се направи в Ню Йорк. Няма да повярвам.

— Това означава да се установи секретен център на оперативно управление на Федерал Плаза 26 — заключи Тейлър.

Федерал Плаза 26 бе адресът на Управлението на ФБР в Ню Йорк.

— Тогава ще е по-добре да поместим обява на цяла страница в „Ню Йорк Таймс“ — възрази Сара.

— Моля?

— Ако искате тайна, забравете за Федерал Плаза 26. Трябва да изберем друго място в града.

— По думите ти разбирам, че приемаш да участваш.

— При няколко условия.

Виджиани укорително поклати глава. Улман заби поглед в бележките си.

— Например?

— Ще работим отделно от другите.

— Това е невероятно скъпо.

— Какво чак толкова му е скъпото? Трябват ни няколко засекретени телефона. В нюйоркския офис и без това едва ли ще има всичко, от което ще се нуждаем.

— Добре. Смятам, че оттам все ще могат да ни предложат нещо. Какво друго?

— Искам да привлека двама души в групата. Единият е мой приятел от групата по организираната престъпност. Казва се Кен Олтън. Той е компютърен гений и уменията му могат да ни бъдат полезни.

— Съгласен — каза Тейлър. — Другият?

— Аликзандър Папас.

— Алекс Папас? — поиска да се увери Тейлър. — Че той не се ли пенсионира преди няколко години?

— Всъщност миналата година.

— И според теб той ще иска да се върне на служба?

— Бих могла да опитам да го придумам — сподели Сара, — но според мен той просто ще се вкопчи за този шанс. Привлякоха го за ТРЕЙДБОМБ. — Това беше кодовото наименование на Бюрото за операцията по разследване на експлозията в Световния търговски център.

— Хм… това е доста необикновено, но предполагам, че може да се уреди. Добре. Значи участваш?

— Да — въздъхна Сара. — Участвам.

— Отлично. Какво ще кажеш сега, ако ти възложа да ръководиш операцията?

31.

Не е трудно да се намерят компонентите на сложна бомба. Точно обратното: съставните части на запалката, проводниците и всичко, необходимо за електромонтажната работа, могат да се купят от всеки магазин за електронни части. Експлозивите и капсул-детонаторите пък са на разположение на повечето строителни площадки.

Но самият взривяващ механизъм — устройството, което задейства бомбата в определен момент или при определени условия — е много по-деликатно нещо. Твърде често неговата конструкция е уникална за всяка бомба и истината е, че за конструирането на надежден запалителен механизъм се изискват специални умения. Поради тази причина повечето терористи по-скоро биха се захванали да правят сами леките си коли, отколкото да сглобяват запалителните механизми на своите бомби. Какво да се прави, човек не може да бъде експерт по всичко.

Бауман пристигна в малкото индустриално градче Ю — разположено в промишления пояс югозападно от Лиеж — по изгрев, точно както беше планирал. Собственикът на магазин за канцеларски стоки го упъти как да намери многоетажния модерен комплекс, в който се намираше „Carabine Automatque Liege“ (CAL) — дребен производител на бойно огнестрелно оръжие, който, макар отдавна да се бе пренесъл в Ю, все още съществуваше под старото си име. Въпреки че бойното въоръжение изобщо не го интересуваше, Бауман си бе уредил предварително среща с търговския директор Етиен Шарейрон.

Беше го направил съвсем лесно. Представяйки се по телефона като Ентъни Рис-Дейвис, англичанин, Бауман бе обяснил, че е доставчик на муниции за „Роял Орднанс“ — основен производител на ръчно и малокалибрено огнестрелно оръжие за нуждите на британската армия. Бе добавил още, че се интересува от военната история, че ползва годишния си отпуск и че прави обиколка на останалите в историята белгийски местности, където са се провеждали знаменити сражения. Но като всеки бизнесмен обичал да смесва бизнеса с удоволствията, затова решил да се отбие и да се запознае с мосю Шарейрон, с цел да обсъдят съвместно възможностите за общ бизнес с „Роял Орднанс“. Обяснението за бизнесмен в почивка щеше да оправдае появата му в не съвсем официално облекло.

Мосю Шарейрон, разбира се, бе очарован от перспективата за среща по всяко удобно за британския предприемач време. Мисълта за потенциалните сделки беше изкусителна. Така че секретарката на Шарейрон очакваше господин Рис-Дейвис, поздрави го най-сърдечно, взе му пардесюто и му предложи чай или кафе, преди да го въведе в малкия кабинет на Шарейрон.

Бауман протегна ръка на Шарейрон и трепна. Е, все някога трябваше да се случи — малкият и далеч не безопасен свят, в който той се движеше, гарантираше това. Той и Шарейрон се познаваха отпреди, макар и под съвсем други имена. Срещата им сега би могла да означава катастрофа. За миг Бауман усети, че му се завива свят.

Етиен Шарейрон реагира, сякаш се бе изправил пред привидение.

— Ти?… Мислех, че си мъртъв!

Бауман, който светкавично си бе възвърнал маската на пълно душевно равновесие, само се усмихна:

— Понякога и аз се чувствам така, но нали виждаш — напълно жив съм.

— Но ти… Луанда… Боже Господи!

Десетина секунди Шарейрон не бе способен на нищо друго, освен да възклицава несвързано, да го гледа ужасено и напълно объркано. Секретарката му стоеше на вратата и се чудеше какво да предприеме, докато накрая той я освободи, махвайки с пухкавата си ръка.

Преди десетина години Шарейрон и Бауман бяха служили заедно в Ангола. Бивша португалска колония, от 1976 година Ангола бе разкъсвана от гражданска война, в която подкрепяните от кубинците въоръжени групи на марксистката организация МПЛА се сражаваха с прозападно ориентираните сили на УНИТА, на чиято страна бе Южна Африка.

Началниците на Бауман го бяха изпратили, за да подпомогне организирането на тайна терористична кампания. Там той се бе запознал с един специалист по обезвреждане на бомби, известен под бойното име Еркюл — наемник, работил навремето за белгийската полиция.

По-късно Бауман научи, че през 60-те години същият този Еркюл правил бомби за легендарния командир на наемнически роти Майк О’Хоар — южноафрикански водач на така наречения Пети диверсантски отряд, познат на всички под името „Дивите гъски“. Бауман винаги бе смятал О’Хоар, чиито подвизи бяха станали световноизвестни, за кръшкач и мърляч, чието най-голямо и неоспоримо умение бе да привлече на своя страна благоразположението на пресата. Но имаше още нещо, което трябваше да му се признае — специалистите му по бомби бяха най-добрите.

Когато за Бауман стана наложително да напусне Ангола, той си организира „нещастен случай“ извън столицата Луанда, така че да изглежда като че ли е попаднал на засада и е бил убит. В резултат останалите наемници — и Еркюл също, разбира се — които познаваха Бауман под друго име, повярваха, че е загинал.

Експертите по обезвреждане на бомби са странно племе. Те вършат кошмарната си работа из различни кътчета на света, пътуват за местата, където се нуждаят от тях, често биват наемани срещу хонорар от различни правителства. Много от тях бяха призовани през 70-те години като сапьори по разчистване на мини в Камбоджа. Повечето мини в Ангола бяха обезвредени от германците, но към тях бяха прикрепени и неколцина белгийци. След войната в Персийския залив кувейтското правителство сключи договор с „Роял Орднанс“ за изпращането на огромен брой специалисти по обезвреждане на бомби, за да разчистят изоставените муниции. Ежедневието им е напрегнато и винаги на ръба на стреса, така че много от тях — става дума за онези, които намерят сили да спрат навреме — напускат този „занаят“ веднага щом успеят да си намерят друга работа. Бауман бе научил, че Еркюл/Шарейрон е изоставил смъртно опасната си професия още в началото на 80-те години, когато бил нает от малката белгийска фирма „Carabine Automatique Liege“.

— Господи, колко се радвам да те видя пак — възкликна накрая Шарейрон. — Това е… това е направо изумително! Сядай, сядай.

— И аз се радвам — каза Бауман и се отпусна на предложения му стол.

— Да — въздъхна Шарейрон и седна зад писалището си. — Чудесно е да те видя пак! — Той беше смел, сърдечен и видимо изплашен. — Но нещо не разбирам. Ти… хм, да не би слухът за смъртта ти да е бил дезинформация, а?

Бауман кимна, създавайки впечатлението, че му е много приятно най-сетне да сподели тази тайна със стария си боен другар.

— В такъв случай „Рис-Дейвис“ е само за прикритие, нали така?

— Именно — потвърди Бауман.

След това разказа на белгиеца една импровизирана в момента, макар и напълно правдоподобна история на бягството си от Южна Африка в Австралия и накрая в Англия, и пълната с деликатни тайни работа за някакъв шейх, живеещ в Лондон.

— Та този мой клиент ме помоли да се захвана с изпълнението на свръхсекретен проект — продължи той и обясни за запалителния механизъм.

— Но… — объркано протестира Шарейрон, — но аз не съм се докосвал до тези неща от години.

— Е, предполагам, че това е като да караш велосипед — каза Бауман. — Научиш ли се, никога не се забравя. А и според мен технологията не се е променила значително.

— Да, но… — Гласът му заглъхна и той започна да си записва изискванията на Бауман.

— Релето — каза Бауман — трябва да е свързано към джобен пейджър. Когато пейджърът получи сигнал, това трябва да включи релето, чиито контакти ще затворят веригата между батерията и капсул-детонатора.

— Не се ли предвижда възможност за блокиране на включването?

— Да, но аз искам електронният таймер да се задейства автоматично, ако не е блокиран.

Шарейрон, чието душевно равновесие най-сетне се бе възвърнало, сви рамене с безразличие.

— Има още нещо — допълни Бауман. — В механизма трябва да бъде вграден микровълнов датчик, който да взриви бомбата, ако някой се приближи до нея.

Шарейрон отново кимна, но изви вежди в умерена изненада.

— Ще ми трябват три броя — заключи Бауман. — Един за изпитания, а другите два ще ми бъдат изпратени поотделно.

— Да, разбира се.

— Сега да поговорим за цената.

— Да — каза белгиецът, пресметна нещо набързо и обяви значителна сума в белгийски франкове.

Бауман не скри изненадата си. Запалителните механизми с подобно ниво на сложност вървяха по десетина хиляди долара броя и изобщо не му се харесваше някой да опитва да го лъже.

— Не знам дали разбираш — обясни Шарейрон, — че основната трудност е в набавянето на пейджърите. Трябват три и всички те трябва да бъдат купени в Съединените щати. Предполагам знаеш колко сложно е това: всеки пейджър върви с телефонен номер и подробна регистрация. Те трябва да бъдат купени тайно. А понеже аз определено не бих желал фабричният номер на пейджъра да бъде проследен обратно през компанията, която ще го поддържа, до мен, ще се наложи да закупя няколко и да направя съответните модификации в тях.

— И все пак за стар приятел… — добродушно намекна Бауман. Пазаренето в този бизнес бе нещо нормално и той знаеше, че белгиецът го очаква.

— Хайде, мога да сваля до петнайсет хиляди на парче. Но под тази цена усилието вече не си струва риска. Ще ми се наложи лично да пътувам до Ню Йорк, за да ги купя, така че трябва да включа и цената на пътя. Освен това ти искаш от мен да свърша цялата тази работа за толкова кратко време, че…

— Добре — въздъхна Бауман, — споразумяваме се на четиридесет и пет хиляди американски долара. Не… нека закръглим на петдесет.

Двамата си стиснаха ръцете. За пръв път Шарейрон изглеждаше успокоен. Бауман отброи двайсет и пет хиляди долара и ги сложи на бюрото.

— Другата половина ще изплатя, когато дойда пак след седмица. Има ли някъде празен склад в предградията, където бих могъл да направя изпитанието?

— Разбира се — отговори Шарейрон. — Но мисля, че трябва да се договорим за още нещо.

— О?

— За още петдесет хиляди американски долара мога да ти дам гаранция, че нищо за общото ни минало няма да стане известно.

— Петдесет хиляди? — повтори Бауман, сякаш обмисляше идеята.

— И тогава… — Шарейрон плесна ръце, — миналото изчезва, ей така.

— Ясно — каза Бауман. — Сега искам ти да разбереш нещо. Разполагам с много връзки в полицията. Според мен, договорихме се за доста изгодна за теб цена, с не лоша премия към нея. Но не искам да чувам, че дори и най-незначителната подробност от нашия разговор, да не говорим за моето минало, е излязла извън стените на този офис. Подчертавам — нито дума. Оставям на твоето въображение последствията за теб и семейството ти.

Лицето на Шарейрон бе мъртвешки пребледняло.

— Аз съм професионалист — каза той, отстъпвайки бързо. — Никога не предавам доверието на клиент.

— Отлично. Познаваш ме и знаеш, че няма да се спра пред нищо.

Шарейрон енергично поклати глава.

— Никога няма да кажа нито дума. Моля те! Забрави за вторите петдесет хиляди. Това беше глупава грешка.

— Не се безпокой — мило го увери Бауман. — Вече забравих. Всички правим грешки. Но моля те, не прави грешката да ме подценяваш!

— Извинявай — прошепна Шарейрон.

В миналото, когато животът му бе минавал в обезвреждане на бомби, той бе свикнал да живее с опасността да загуби крайник или дори живота си. Но нищо не го бе ужасявало толкова силно, колкото този малко флегматичен, но явно безмилостен южноафриканец, появил се така изненадващо след десетгодишно отсъствие, човек, който — и в това Шарейрон изобщо не се съмняваше — действително не би се спрял пред нищо.

32.

След няколко дни Бауман се върна да инспектира взривателя на бомбата. Междувременно най-сетне бе успял да си почине, защото не бе имал много работа. Още когато се бе върнал в Амстердам, отново се бе срещнал с Ван ден Фондел Кокала, който му бе предал трите комплекта откраднати документи — два американски и един английски — и малка купчинка кредитни карти. Кокала не спести усилия да подчертае колко щастлив е бил да работи за господин Сидни Лърнър и колко по-щастлив ще бъде, ако му се отвори възможност да продължи сътрудничеството си с МОСАД, ако и когато тази организация реши, че има нужда от помощта на външно лице.

Няколко сутрини подред Бауман спа до късно. Ходи на кино, наслаждава се на храната в скъпи ресторанти. Следобедите си прекарваше в изучаване на картата на Ню Йорк Сити. Отби се в няколкото топлес бара край Рембрандсплайн, мина по уличките из района на червените фенери и си купи час-два удоволствие в компанията на млада красива проститутка. Една нощ посети популярния нощен клуб „Одеон“, където избра представителна млада дама и я откара в хотела си. Тя беше също толкова стръвна като него, така че прекараха по-голямата част от нощта правейки любов, след което се отпуснаха в щастливо изтощение. На сутринта тя изяви желание да остане или поне отново да се видят за през нощта. Той се подвоуми — годините, прекарани в Полсмур, го бяха накарали да забрави какво удоволствие може да достави сексът — но знаеше, че не е разумно да задълбочава познанствата си тук. Затова й каза, че за съжаление му се налагало да хване полет още същия ден.

Амстердам, подобно на Ню Йорк или Сан Франциско, е световноизвестно свърталище на онази особена категория компютърни ентусиасти, наричани „хакери“. Макар Бауман да бе прекарал твърде дълго в затвора, за да е в крак с последните достижения на технологията, той знаеше къде да намери човек, който не е изостанал. Така че се свърза с член на базираната в Амстердам холандска организация „Хактик“, която издава списание за компютърни хакери, и си уреди среща. В последвалия разговор описа какъв човек търси: хакер, живеещ в Ню Йорк, без криминално досие.

— Не — уточни събеседникът му, — на вас ви трябва кракер, а не хакер. Хакерът гледа на дейността си като мисия, имаща за цел да разбере… как да се изразя най-точно… да кажем недокументирана технология, така че да попречим на правителството да ни поробва и да направим от света едно по-добро за живот място. Кракерът притежава същите умения, но ги използва, образно казано, за да проникне в дома ви, често по поръчка.

— Добре, съгласен съм, нека бъде кракер — каза Бауман.

— Имам човек за вас — каза човекът. — Но ви предупреждавам, че той ще поеме вашия проект или каквото и да е то, само ако го намери интересен и… крайно изгоден в материално отношение.

— Оо, уверен съм в това — отговори Бауман. — Отсега съм готов да му обещая и двете.

Когато настана предпоследната му сутрин в Амстердам, той си купи малко устройство в голям магазин за електронни компоненти, като плати хиляда гулдена — еквивалентни на шестстотин долара. Това беше „ATM Junior“ и се използваше от банките за запис на кодирана информация върху магнитните ивици на различни банкови и кредитни карти. С негова помощ той прекодира информацията на всяка от откраднатите кредитни карти, с които разполагаше.

Когато някой реши да се разплати с кредитна карта в магазин или на място, където ги приемат, тя обикновено се прекарва през транспондер, който прочита CVC номера в началото на магнитната ивица и незабавно го изпраща по телефонна линия в изчислителния център на компанията, издала и обслужваща сметката по тази карта. Компютрите там проверяват дали въпросната карта не е с изтекъл срок, дали преразходът по сметката е в допустимия лимит или дали картата не е открадната. Ако не е, компютрите връщат код за потвърждение след не повече от две-три секунди („Американ Експрес“ използва двуцифрени кодове, докато „Виза“ и „Мастер Кард“ използват четири- и петцифрени).

Бауман не таеше никакви надежди, че някоя от тези карти все още е валидна. Дори някоя от тях още да бе, това едва ли щеше да продължи дълго.

Но той бе намерил начин да заобиколи процеса. В магнитната ивица на всяка карта сега беше програмиран правилният код за потвърждение вместо нейния номер. При поставянето на картата в транспондера, той прочиташе този код и веднага щеше да го изведе на индикация вместо номера й и изобщо нямаше да го изпрати за обработка.

Беше крайно невероятно продавачът да се запита защо телефонът не избира номера на центъра и защо отсъства обикновеното неколкосекундно забавяне на потвърждението. Дори това да се случеше, Бауман щеше да отговори, че магнитният слой на гърба на картата се е изтрил или износил. Щеше да се извини и толкова. Шансът за успех бе голям, а рискът — минимален.

През останалото време на престоя си тук Бауман поръча формуляри на името на няколко несъществуващи фирми с неопределен предмет на дейност: внос-износ, фирма за правни услуги и склад с общо предназначение.

След това си резервира място за полет на „Сабена“ от Брюксел за Лондон под фалшиво име, за което нямаше документи — знаеше много добре, че докато пътува из страните от Европейската общност, без да ги напуска, никой няма да му поиска паспорт. Накрая направи резервация в бизнес класа за полет от Лондон до Ню Йорк, използвайки името от един от новопридобитите американски паспорти — този на някакъв бизнесмен и предприемач на име Томас Алън Мофат.

Етиен Шарейрон бе уредил да използват една изоставена конюшня в покрайнините на Ю, принадлежаща на негов бизнес партньор, заминал за Брюксел за цял месец. Съдружникът му съвсем неотдавна бе разпродал всички коне на търг.

Конюшнята миришеше на тор, влажно сено и машинно масло. Светлината бе слаба, но достатъчна. Шарейрон остави на пода коженото куфарче, с което бе дошъл, отвори го и предпазливо извади от него три черни пластмасови кутии с размера на кутии за обувки. Капакът на всяка представляваше алуминиева плоча, специално обработена, за да не блести, върху която се виждаха три малки светодиода.

— Този индикатор показва, че джобният пейджър е включен и функционира — започна обясненията си Шарейрон, — вторият показва, че батерийното захранване е нормално, а последният означава, че таймерът е задействан. — Шарейрон свали с плъзване капака на един от взривателите. — Както виждаш, схемата е изцяло дублирана за по-висока надеждност. Две деветволтови батерии, две места за прикрепяне на капсулите, два таймера, два пейджъра, настроени на една и съща честота, две релета. Дори две феритни антенки. — Той вдигна поглед. — Това сериозно ще затрудни работата на хората, които евентуално биха се опитали да обезвредят бомбата. А и удвоява шанса устройството да сработи, нали?

— Виждам един микровълнов датчик.

— Предполагам също виждаш, че просто няма място за втори, а и този ти е предостатъчен.

— Ще направим ли проба?

— Да, разбира се. — Шарейрон взе една от кутиите.

— Всъщност — намеси се Бауман и избра друга — искам тази.

Шарейрон се поусмихна, показвайки, че одобрява идеята.

— Която пожелаеш.

Той отнесе кутията до един празен варел в дъното на конюшнята и я нагласи върху тясната летва, сложена отгоре. Прикрепи два капсул-детонатора във варела и се върна при Бауман.

— Първо — каза белгиецът — ще проверим възможността за управление от разстояние.

Извади малък клетъчен телефон от нагръдния си джоб, разгъна го и набра номер. После погледна часовника си. Бауман стори същото.

Двамата зачакаха, без да проговарят.

След четиридесет и пет секунди в конюшнята отекна глух изстрел. Висящите на жици капсули бяха гръмнали, а разлетелите се парчета се забиха по вътрешната стена на варела.

— Доста дълго — отбеляза Бауман.

— Интервалът не може да се фиксира.

— Да. — Детонаторът, взривяващ капсулите, се задействаше от верига, която се затваряше през пейджъра, когато той получеше сигнал от спътника. В зависимост от натоварването на телекомуникационния трафик в даден момент, пейджърът можеше да получи сигнал за повикване със закъснение от няколко секунди до няколко минути. — Ами микровълновият датчик?

— Естествено. — Шарейрон отново се разходи до варела и свърза два нови капсул-детонатора. Нулира устройството и натисна бутон за задействане на закъснителния механизъм.

— Щом таймерът отброи до нула, това задейства микровълновия датчик. Интервалът може да се настройва и е минимум десет секунди.

— А максимум?

— Седемдесет и два часа. Но ако се нуждаеш от по-голямо закъснение, не е проблем да се промени.

— Не, това е предостатъчно.

— Добре. Сега съм задал десет секунди. Така че всеки момент… а, ето. — Бауман видя в полумрака, че върху капака започва да мига червена светлинка. — Датчикът вече е задействан. Сега би ли искал сам да…

— На какво разстояние?

— Осем метра, но и това е лесно да променя.

Бауман бавно тръгна към стоманения варел и спря на десетина метра от него. После бавно запристъпва напред и след секунда трепна от сухия пукот на капсулите.

— Доста точно — похвали го той.

— Качеството на изпълнение е възможно най-високото — отговори Шарейрон и си позволи горда усмивка.

— Свършил си добра работа. Остава последното — сигнатурата, за която говорихме.

— Да, това ми отне известно време. Накрая обаче измислих доста убедителна либийска сигнатура.

Повечето взривни устройства притежават „сигнатури“, позволяващи на специалистите, които изследват останките от взрива, да определят произхода на устройството. Това обикновено са дреболии — как са вързани възлите на канапа, който пристяга пакета, как са направени спойките, как са срязани проводниците.

ИРА-Извънредни например изработва взривателите на своите бомби в големи серии от по няколко стотици. Определен брой техници се събират в охраняван склад или хамбар и работят без почивка няколко дни, произвеждайки идентични взриватели, които след това се опаковат по няколко. Тази информация е потвърдена както от разузнавателни данни, така и благодарение на изследването на своевременно открити или не взривили се бомби. Анализът под микроскоп показва, че срезовете на проводниците са направени от едни и същи секачки. Някои терористични групи оставят сигнатури несъзнателно или от немарливост, защото винаги правят бомбите си по един и същи начин. Други обаче го правят нарочно, като деликатен начин да заявят претенциите си като извършители.

— Остава въпросът с пренасянето — каза белгиецът. — Аз, разбира се, бих бил предоволен, ако ги вземеш още сега, но предполагам, че не възнамеряваш да поемаш подобен риск.

Бауман насмешливо изсумтя.

— Така и предполагах. Добре, монтажът е такъв, че всичко може да се демонтира на отделни компоненти, които влизат един в друг и заемат доста малко място, така че не е трудно да се пратят по пощата. Двамата заедно ще ги разглобим и сглобим няколко пъти, докато запомниш процеса.

— Но не искам да ги изпращаш от Лиеж.

— Е, това не би било дискретно — съгласи се Шарейрон, — особено като се има предвид с какво е известен Лиеж на света. Не, ще ги изпратя от Брюксел. Скрити в нещо безобидно като да речем радио или касетофон. С бърза поща. Трябва ми само адресът.

— Чудесно.

— И… ъъ… остава въпросът с доплащането. Пейджърите струваха малко повече, отколкото очаквах.

Бауман извади пачка банкноти и отброи сумата, която Шарейрон поиска. Не беше прекомерно надута — към трийсетина процента над първоначалните му ориентировъчни сметки. Белгиецът явно се въздържаше от опит да го изработи.

— Отлично — каза Шарейрон и прибра парите.

— Ами — сърдечно проговори Бауман, — предай искрените ми поздрави на прекрасната ти съпруга… Мари, нали така беше. И работи в музея „Куртюис“?

Шарейрон застина.

— И на малката Берта… само шестгодишна, а вече ученичка, а? Сигурно си много горд с нея.

— Какво намекваш, по дяволите?

— Едно-единствено нещо, приятелю. Знам адреса на апартамента ти на Рю Сен Жил. Знам със сигурност къде точно се намира дъщеричката ти точно в този момент. Същото се отнася и до жена ти. Помниш ли какво те предупредих: ако и най-незначителната подробност от нашата сделка стане известна някому, последиците за теб и твоето семейство ще бъдат невъобразими. Няма да се спра пред нищо.

— О, моля те… не казвай нито дума повече — примоли се белгиецът. — Разбрах те.

Докато излизаха от полумрака под ярката слънчева светлина, Бауман отново помисли дали не е по-добре просто да го убие. Навън полъхваше лек ветрец и миришеше на прясно окосена трева.

Животът е серия от хазартни залози, помисли си Бауман. Шарейрон не можеше да спечели нищо от издаването на някакъв южноафриканец, чието име дори не знаеше, а в допълнение на това съображение бе повече от сигурно, че не би желал да поставя властите в известност за дейността си в Луанда. А и заплахата за семейството му щеше да изиграе ролята на трети крайно убедителен аргумент.

Не, Шарейрон щеше да живее. Бауман сърдечно се сбогува с него, качи се в наетата кола, с която бе дошъл, и отпътува. Да вършиш бизнес с човек, когото познаваш от друг живот, бе огромен риск, но не бе ли риск и самото му бягство от Полсмур? Истината бе, че той не можеше да продължи с плана, ако не знаеше със сигурност, че местонахождението му ще остане тайна за всички.

Имаше начини да провери дали е така.

Досега бе карал през долината Мьоз, покрай река Самбр, която се събира с Мьоз при Намур. Този участък от пътя бе удивително прекрасен, провираше се покрай високи скали, канали, ферми и древни руини. След като подмина Анден, но преди да стигне до Намур, той отби от главния път и продължи през тревата, докато излезе на малка горичка и едно място, където дърветата заграждаха неголяма поляна. Спря и изключи двигателя.

33.

От петдесет и шестте офиса на ФБР и над четиристотинте резидентури по цялата територия на САЩ и Пуерто Рико, Управлението в Ню Йорк по общо мнение се счита едновременно за най-доброто и най-лошото място, където може да те назначат. Като се започне от обвиненията по делото ABSCAM срещу членове на Конгреса във връзка с приемането на подкупи, през атаката срещу петте големи фамилии на мафията и се стигне до атентата в Световния търговски център, Ню Йорк винаги е свързан с най-интересните случаи.

Офисът там е най-големият оперативен щаб и в него работят над хиляда и двеста агенти. Той заема осем етажа от федералната сграда „Джейкъб Джей Джавиц“ на Федерал Плаза номер 26 в Долен Манхатън. За разлика от всички останали офиси, тук ръководителят е не назначен за случая специален агент, а пълноправен заместник-директор на ФБР, може би защото този офис е едновременно най-голям и най-важен от останалите.

Сара винаги бе смятала сградата „Джавиц“ за мрачна и неприветлива. Висока и семпла, с фасада от черни каменни плочи, редуващи се с пясъчници, тя се издига в самия център на забравен от хората циментов „парк“, осеян от циментови сандъчета със засадени в тях невени, папрати и петунии — отчаян опит на забравен декоратор да раздвижи обстановката и да я направи по-приветлива.

Първата й сутрин тук тя пристигна преди осем, но вече беше изпотена от горещината. Малкият апартамент с една спалня, който бе наела, се намираше на Западна седемдесет и първа улица до Кълъмбъс авеню в непосредствена близост до спирка на метрото, няколко съвсем нелоши пицарии и гръцка кафе-сладкарница. В продължение на ден-два живя на пица и гръцки салати. Възможно ли бе да иска нещо повече от това?

Да, може би дневна светлина. Благодарение на някаква архитектурна приумица всички прозорци на апартамента й гледаха към потънали в сянка шахти за проветряване. Така в малката й спалня и евтино мебелираната дневна цареше вечна нощ, добра единствено за отглеждане на гъби.

За пръв път от няколко години Сара живееше сама. Доста объркващо изживяване, но макар понякога да се чувстваше самотна, това не й бе неприятно. Снощи например лежа до късно във ваната, чете книга и пи вино. Пусна си и запис на късните Бетховенови квартети.

Джаред бе заминал на лагер — месеци наред бе настоявал да го пусне, а тя бе отказвала, но неочакваното й прехвърляне в Ню Йорк я принуди най-сетне да се съгласи. Освен това за него самия щеше да е по-добре да прекара две седмици на лагер (макар той да бе искал цял месец), отколкото да живее в Ню Йорк Сити — място, което по нейно мнение не беше най-подходящото за осемгодишни момченца.

Фоайето на Федерал Плаза 26 бе необятно, с високи мраморни стени и дълги редици асансьори. Почувства се дребна и незначителна. Легитимира се на пропуска и веднага бе насочена към отдел „Антитероризъм“ — в ъгъла на двайсет и трети етаж.

Много висок, слаб и добре изглеждащ мъж около четиридесетте й се представи като Хари Уитман — ръководител на Смесената група за борба с тероризма. Беше облечен в летен костюм цвят каки, носеше задължителната бяла риза и — това бе единственото забележително нещо в него — яркозелена вратовръзка.

— Значи ти си Сара Кехил — каза той. — Добре дошла.

— Благодаря.

Кабинетът му бе доста икономично украсен с малка, надписана снимка на Хувър — не особено окуражителен знак, реши Сара — и, кой знае защо, голяма официална снимка на Джордж Буш в позлатена рамка, подпряна под наклон в края на бюрото му. Буш бе напуснал Белия дом преди години. Това вече определено не беше добър знак.

— Ти и останалата част от специалния екип ще бъдете изнесени оттук — обясни той. — След малко ще те представя на останалите и ще обясня как функционират смесените групи със специални задачи като тази. Ще ръководиш операция, на която е дадено кодово наименование. Но нека не избързваме. Разбирам, че Пери Тейлър те е харесал, но мога да ти разкрия, че сега те харесва още повече.

— Защо?

— Благодарение на теб Пери пораздруса храстите в Южна Африка, с цел да научи нещо за твоя терорист.

— И?

— Разполагаме с име. А утре сутринта ще знаем и как изглежда.

Тя почувства, че сърцето й забива ускорено.

— Името му?

— Хенрик Бауман.

34.

Бауман обиколи поляната, за да се увери, че нито наблизо има хора, нито е възможно някой да се приближи изненадващо. Извади от багажника MLink-5000 — сателитния телефон, който приличаше на метално куфарче, сложи го на покрива на колата и го разтвори. Капакът антена се отметна назад като корица на отворена книга.

Бауман намери оптималното за този район насочване, отви с нокътя на палеца си задния капак и извади слушалката.

След това набра номер.

От годините на работа в южноафриканското разузнаване познаваше механизма на действие на правителствените служби там. Знаеше, че всеки опит местопребиваването му да бъде засечено ще поеме в едно от двете възможни направления. Поръчката можеше да дойде отвътре и щеше да се разпростре навън, но разследването можеше да започне и по запитване от чужда страна и тогава щеше да бъде насочено към Южна Африка.

Първата възможност — искане за информация, идващо от Южна Африка и предадено на службите за сигурност и свързаните с опазването на закона институции по света — бе много по-вероятна. Бивш агент е избягал от затвора и сигурно е напуснал страната; южноафриканците искат съдействие да бъде открит и заловен.

Много по-малко вероятна, затова пък доста по-обезпокоителна, бе втората възможност: някоя разузнавателна служба или полицията на някоя страна научава за неговото съществуване и се обръща към Южна Африка за помощ. Това можеше да означава само едно: изтичане на информация от близкото обкръжение на Дайсън.

От друга страна, всяко търсене, свързано с неговото име, в крайна сметка щеше да опре до проучване на молбата му за паспорт. Така че след две позвънявания Бауман вече разговаряше с жената, отговаряща за този отдел.

— Обажда се Гордън Дей от Интерпол в Лион. Става дума за едно наше запитване…

— Извинете — отговори служителката, когато Бауман изложи същността на искането си, — нямаме право да комуникираме пряко с външни агенции…

— Естествено — каза той нетърпеливо, — но нали разбирате, запитването вече е направено и аз искам само да знам дали документите вече са получени, защото тук има някакво объркване.

— Не съм получавала никакво искане от страна на Интерпол относно паспорт с този номер — неохотно каза тя.

— Сигурна ли сте? — настоятелно попита Бауман.

— Да, господин Дей, напълно сигурна съм, но ако ми изпратите факс с…

— Възможно ли е нашето искане да е било препратено към друга ваша служба?

— Не ми е известно, сър.

— О, боже… Е, добре, възможно ли е обаче нашето искане да е попаднало по погрешка в папката за кореспонденция с друга страна, например Франция, и…

— Не, сър. Единственото питане относно тази молба е от американското ФБР.

— Аа! — триумфално извика Бауман. — Видяхте ли. Работата е там, че те отправиха искане за информация по случая и до нас. Сигурен съм, че запитването е подписано от… от… момент, имам го тук някъде…

— Тейлър, сър, от отдел „Антитероризъм“.

— Тейлър! Да. Е, добре, това изяснява нещата. Благодаря ви за съдействието.

— Моля, сър, за мен беше удоволствие.

„Антитероризъм“. ФБР. Американците са попаднали на следата му. Това определено налагаше смяна на плана.

Сега вече не можеше да лети за Ню Йорк. Не, това бе немислимо. Би било груба грешка.

Щеше да лети за Вашингтон.

35.

Преди двайсетина години, обясняваше Хари Уитман, някакъв агент от криминалния отдел бил в Академията на ФБР заедно с южноафрикански полицай. Националната академия на ФБР провежда интензивна петнайсетседмична програма в Куантико, Вирджиния, с цел да запознае средния персонал с последните технически средства за провеждане на разследване. От стоте участници във всеки курс петнайсет-двайсет са чужденци.

— Този южноафриканец, Сакс, вече бил посетил три курса на ФБР за повишаване на квалификацията в Европа, така че нашите хора нямало какво толкова да го научат и почти не контактували с него — разказваше Уитман. Двамата стояха на прага на кабинета му. — Проверихме го с Департамента и с Управлението, да не би да е минал на страната на лошите. Отрицателен отговор. Но за наше щастие приятелчето Сакс сега е в секретните служби, ще рече, имаме канал, водещ право в сърцето на мрака. Така че помолихме един от групата на ЦРУ в Йоханесбург да осъществи контакт — само че наистина неофициален.

— И агентът от ЦРУ поискал от южноафриканския полицай информация за лицето, известно под псевдонима Хайнрих Фюрст?

Уитман кимна.

— Не просто информация, ами всичко, което е известно за него. Тейлър мисли, че ако има нещо гнило и нашият човек е замесен, този контакт ще сложи начало на активни опити за свързване и обяснения. Затова веднага след срещата на нашия агент с контакта организирахме наблюдение. Помолихме сателитите да установят контрол над целия южноафрикански трафик — както входящ, така и изходящ — със специално внимание към честотата на кабелния трафик до посолството им тук.

— И?

— Нищо необичайно. Никакви трескави обаждания или телекси. Никой не може да докаже нищо с отрицателен резултат, но така поне се уверихме, че контактът ни там е чист.

— Може би.

— На следващата сутрин той се появи обратно с име. Нищо за „Хайнрих Фюрст“, но за „Принца на мрака“ — да, и то какво да! Всички в разузнавателната служба знаят кой е — човек на име Хенрик Бауман. Кодово име „Зиро“, най-опитният им агент. Така че направихме официално запитване до различните служби на южноафриканското правителство, до кабинета на главния прокурор, до полицията — сещаш се, до всички — за досиета на името на Хенрик Бауман. Молба за издаване на паспорт, акт за раждане — да не ти обяснявам. Сега седим и чакаме. Искаме да се уверим дали е нашият човек.

— Услужливи ли бяха? — поинтересува се Сара.

— Ти шегуваш ли се? Тях буквално треска ги тресе! Ужасени са, че има възможност бивш южноафрикански агент да се окаже замесен в тероризъм. И то не кой да е, а бял от бившия режим. Да знаеш само как обичат да стоварват различни мръсотии върху бившия режим… Всъщност май е време да се обадя в Центъра за свръзка и да проверя дали вече нещо не е пристигнало…

Сара зачака, без да се вслушва в разговора.

— Имаме пълен комплект пръстови отпечатъци — съобщи й след малко Уитман.

— Страхотно.

— И още нещо. Само преди три седмици нашият човек е избягал от строго охранявано крило на затвора в Полсмур. Местните детективи открили два трупа. Но до момента нямат нищо — този тип сякаш се е изпарил във въздуха. Южноафриканците обикновено не се обръщат към международните институции в случаите на избягали затворници, дори когато става дума за бивш член на собствената им тайна служба. Май вече са се отказали да го намерят и дори го броят за загинал, но според мен той е човекът, когото търсим. Сега нека те заведа до прекрасния ви офис и да те запозная с щастливците, с които ще трябва да работиш.

Сара видя няколко души, които не познаваше, да пият кафе и да четат „Дейли Нюз“ и „Ню Йорк Поуст“. Останалите й бяха познати. Алекс Папас водеше оживен разговор с Кристин Виджиани от отдел „Антитероризъм“ във Вашингтон. И двамата ожесточено димяха с цигарите си. Ръсел Улман — също от Вашингтон — решаваше кръстословица. Кен Олтън седеше настрани, зачетен в книга със заглавие „Котката на Шрьодингер“ — сто на сто научна фантастика.

— Е, добре — каза високо Уитман и вдигна ръце, за да привлече вниманието на присъстващите. — Предполагам всички тук са командировани за участие в специалната работна група към Обединените сили за борба с тероризма. Ако някой случайно не е, той вече знае прекалено много, така че ще наредя да бъде убит.

Разнесоха се вежливи подсмихвания. Уитман се представи сам и после представи всеки поотделно. Всички в стаята, независимо дали бяха служители на Бюрото, или не, носеха задължителните за ФБР идентификационни табелки, защипани на ризата или горния джоб, или окачени на тънка метална верижка през врата.

Всеки агент от ФБР в състава на Обединените сили има за партньор по един полицай. Партньорът на Сара бе кръглолик мъж с голям корем, детектив лейтенант от полицията, казваше се Джордж Рот. Косата му бе започнала да окапва, бузите му бяха нашарени с дълбоки белези от младежки пъпки, а издутият му нос бе покрит с мрежа спукани капилярни съдове. Говореше със силен бруклински акцент. Изгледа я с неприязън, кимна едва-едва и изобщо не посегна да се ръкуват. Само откъсна със зъби парче ароматизираща дъха дъвка от ролката в джоба на ризата си и го намести с език между бузата и зъбите си.

„Да бе, и аз се радвам да се запознаем“ — помисли си Сара.

Уитман приседна на ръба на едно от бюрата, избута някаква чаша с кафе и плуващ в нея фас и продължи:

— Така… Сега, може всички да сте специално избрани за нуждите на тази група, но аз ще ви запозная със закона за опазване на тайната. Затруднявам се да намеря подходящо силни думи за важността на тайната. Двама от вас не са от града, така че може би нямат представа какво ще се случи на улицата, ако се разчуе, че до две седмици една голяма банка на Уолстрийт може да стане обект на терористичен акт. Ще избухне паника, каквато не сте виждали. Сред вас има и такива, които знаят какво имам предвид… Ако трябва да се свържете с ведомства, служби и организации в града, не им съобщавайте, че работите по терористична операция. Версията е, че търсите беглец, окей? И нито една шибана дума на пресата, ясно ли е?

Всички кимнаха, някои ненужно се прокашляха.

— Когато работехме по ТРЕЙДБОМБ, в групата имаше един, който пиеше заедно с репортер от „Нюздей“. Езикът му лесно се развързваше. И какво мислите стана? „Нюздей“ пусна материал за един от терористите, когото щяхме да арестуваме, щом съберяхме достатъчно улики, но се наложи да го приберем предварително. Издънката бе доста неприятна. Вярно че изтичането на информация стана от голяма работна група в пълен състав. Ние обаче сме само десетима, така че за ваше добро е да повярвате, че изкашля ли се някой от вас, аз ще науча кой е. А ако някой от вас има навика да сяда на чашка с хора от пресата, по-добре е веднага да си тръгва.

Той продължи, съобщавайки, че групата е сформирана за работа по „Операция Минотавър“. Обясни, че минотавърът е митологично чудовище с глава на бик и тяло на човек. Минотавърът — той сметна за ненужно да уточнява дали става дума за терориста, когото трябваше да заловят — се хранел изключително с човешка плът. Операцията може би беше наименувана прекалено оптимистично, защото според гръцката митология чудовището било обречено да обитава едно място (Лабиринта, построен от Дедал), от което не можело да избяга.

— И колко дълго ще съществува тази специална работна група? — поинтересува се лейтенант Рот, като натърти на „специална“.

Сара с неудоволствие осъзна, че ще трябва да работи с този човек.

— Директорът е утвърдил „предварително разследване“ — обясни Уитман. — Това означава период на съществуване от сто и двайсет дни. Теоретично, ако има сериозни основания, срокът може да бъде удължен с нови деветдесет дни. Но на мен би ми се искало да приключим преди това.

— Че код не би искал? — промърмори някой от агентите.

— Какво искаш да кажеш с това „теоретично“? — попита Папас.

— Искам да кажа само, че в нашия случай Вашингтон е отпуснал две седмици.

Избухна хор от възклицания, свиркания, протести.

— Ти се шегуваш! — извика Кристин Виджиани.

— Не се шегувам. Две седмици, след които се обявява край на издирването. При това не ни се дава статут на широкомащабно следствие. Ще поясня за тези от вас, които са нови в тази игра, че разликата между предварително и широкомащабно следствие е основно в това, което не можем да правим. Не можем да подслушваме телефони. Не можем да проследяваме. Не можем да работим под прикритие.

— А случайно можем ли да задаваме въпроси? — обади се Рот. — Искам да кажа, ако сме вежливи?

Уитман не обърна внимание на думите му.

— Вижте, много добре разбирам, че работна група от десет души е нищо. Някои от вас ще си спомнят за 1992 година, когато открихме цианид в опаковки болкоуспокояващо и се намери един, който започна да изнудва „Джонсън и Джонсън“ за един милион долара. Тогава нюйоркският офис хвърли триста агенти в издирването, главно от отдели „Криминален“ и „Контраразузнаване“. Според мен група от десетима е тъпотия, но съм склонен да повярвам, че Вашингтон иска да опита с малочислен екип, по-гъвкав и неспъван от бюрократични измислици. — Той сви рамене. — Е, не аз определям нещата.

— Поправете ме, ако греша — заядливо се обади лейтенант Рот, — но вярно ли ще бъде да се каже, че ние не знаем нищо за този тип? Та… та ние не знаем дори как се казва!

— Не е съвсем така — проговори Сара.

Останалите се обърнаха към нея и тя съобщи какво бяха научили току-що от Йоханесбург.

Но вместо изблик на въодушевление и ентусиазъм, какъвто бе очаквала, се възцари продължително мълчание, нарушено накрая от агент Виджиани.

— Значи той е избягал преди две седмици от затвор в Южна Африка, а ние така и не сме чули за това — горчиво констатира тя. — Не са ни уведомили, не са алармирали Интерпол… нищо! Не разбирам…

— Мисля, че е станало несъзнателно — поясни Сара. — Южна Африка толкова дълго бе в изолация, че още няма навика да споделя вътрешните си проблеми с международните организации. Всичко при тях е в процес на създаване.

— Е, страхотно, това вече е успокоително — отново не се сдържа Джордж Рот. — Най-сетне разполагаме не с какво да е, а с име. Трябва само да поразпитаме наоколо — ако ни разрешат, естествено — и да видим дали някой случайно не познава терорист на име Хенрик Бауман. Това много опростява нещата.

— Поне има за какво да се захванем — раздразнено заяви Сара.

— Задачата ви е почти непосилна — съгласи се Уитман. — Да, имаме име, а скоро ще имаме и отпечатъци и дори може би снимка. Но все още ни предстои да изровим игла от купа сено.

— Той все ще направи грешка — каза Сара. — Трябва само да се възползваме от нея, за да го хванем.

36.

На 26 февруари 1993, в 12:18 — точно по време на обедната почивка — на ниво R-2 в паркинга на Световния търговски център в Долен Манхатън избухна бомба, скрита в нает жълт на цвят лекотоварен камион. По това време в 110-етажния небостъргач — една от седемте сгради на Световния търговски център — се намираха около петдесет хиляди души. Експлозията блокира десетки хиляди в офиси, по стълбища и асансьори. Сред тях имаше и седемнайсет дечица от детска градина в Бруклин, оказали се заклещени в кабината на един от асансьорите. Над хиляда души пострадаха — повечето от вдишване на задушливия пушек — а шестима намериха смъртта си. На един от най-величествените символи на Ню Йорк Сити бяха нанесени щети на стойност почти един милиард долара.

След подробно разследване последователно бяха арестувани осем души, четирима от които бяха обвинени за експлозията след необикновен по мащабите си съдебен процес, продължил пет месеца, по време на който бяха разпитани 207 свидетели и бяха изписани десет хиляди страници показания. Всичките четирима — все арабски имигранти — се оказаха последователи на сляп мюсюлмански духовник, проповядващ в една джамия в Ню Джърси.

Това се оказа най-тежкият до момента терористичен акт, ударил Съединените щати. Направената от аматьори бомба се състоеше от половин тон експлозивен материал и три стоманени бутилки сгъстен водород. Стойността й беше по-малко от четиристотин долара.

Експертите по тероризъм (изведнъж се оказа, че те са изненадващо много) като един заявиха, че Америка е изгубила невинността си и че американските градове са се превърнали в укрепления. Мерките за сигурност в големите сгради, особено онези от тях, които представляваха местни забележителности, бяха затегнати. Паркингите престанаха да бъдат толкова леснодостъпни. Пешеходните зони бяха обградени с ниски бетонни колони, преграждащи достъпа с кола до тях. Входящата поща започна да се преглежда с рентгенови устройства. Всеки външен посетител вече влизаше само с пропуск и всеки служител притежаваше идентификационна карта.

За нещастие затягането на бдителността продължи само няколко месеца. Макар новите телевизионни камери на службите за сигурност и преградните бетонни колонки да останаха по местата си, шокът от експлозията в Световния търговски център постепенно отшумя и хората заживяха както преди.

Експертите вкупом заявиха, че Америка най-сетне се е присъединила към Европа, Латинска Америка и Близкия изток, където тероризмът е част от ежедневието. Истината обаче беше, че Съединените щати се бяха сблъсквали с тероризма и преди.

В началото това бяха няколко изолирани инцидента: през 1886 година в Чикаго сред група полицаи избухва бомба; през 1920 година това става на Уолстрийт; в края на 60-те и началото на 70-те години се надига вълна от експлозии, зад които стоят леви радикали, но техните прояви са епизодични и в повечето случаи дело на фракцията „Уедър Ъндърграунд“ на движението „Студенти за демократично общество“ или други членове на „бялата левица“, които подхващат кампания на градски тероризъм с надеждата да хвърлят искрата на революция. В един добил световна известност инцидент левите радикали взривяват Центъра за военни разработки към Университета в Уисконсин с помощта на грубо изработена бомба от дизелово гориво и изкуствен тор. Залезът на „уедърмените“ започва през 1976 в резултат на вътрешни борби и към 1980 те практически вече не съществуват.

През 70-те години светът е буквално пометен от терористични актове, но континенталната част на Съединените щати остава встрани от тях, с изключение на серията атаки — от средата на 70-те до началото на 80-те — на пуерториканската група за независимост ФАЛН. Повечето от тези нападения не излизат от границите на Пуерто Рико.

През последните години обаче на Америка не й бе спестявана тревожната тръпка, като се започне от 1983, когато американски боен кораб по погрешка свали пътнически самолет на иранските авиолинии и се стигне до 1991 — годината на войната в Персийския залив. Но сериозни поводи за истински тревоги практически отсъстваха. От петте терористични акта на американска почва през 1991 нито един не бе свързан с Близкия изток. Четири от тях станаха в Пуерто Рико, а единственият в САЩ бе атаката срещу центъра на данъчната служба във Фресно, Калифорния, на 1-ви април, Деня на шегата, от група, нарекла себе си корпорация „Да го начукаме на данъчните“.

Всъщност при трийсет и четирите терористични акта в САЩ и Пуерто Рико за периода 1987 — 1991 не само че не загина нито един човек, ами дори нямаше и ранени.

Затова, макар тътенът, разтърсил Световния търговски център, да бе припомнил на Америка, че тероризмът може да се случва и тук, осъзнаването на този факт не бе оставило дълбоки следи в умовете на хората. Така че към края на 1994 година Америка се бе върнала към обичайното си състояние на блажена безгрижност.

На 18 април 1995 мощна експлозия помете федералната сграда „Алфред П. Мюра“ в Оклахома Сити, за да се превърне в най-тежкия терористичен акт за цялата история на съществуването на САЩ. Подобно на ТРЕЙДБОМБ и сега бомбата бе превозена с нает жълт лекотоварен камион. Този път тя представляваше един тон тор амониев нитрат. Но жертвите сега бяха 167 души.

За щастие в началото на 80-те години ФБР бе започнало да взема тероризма на сериозно и бе създало шест Обединени звена за борба с тероризма. Най-голямото от тях се намираше в Ню Йорк Сити. Щабът му беше на Федерал Плаза номер 26 и в потвърждение на името си се командваше съвместно от ФБР и полицейското управление на Ню Йорк Сити. Близо цяло десетилетие — до трагедията в Световния търговски център — то просъществува без нито един международен инцидент, без „голям случай“, както наричаха произшествията със сериозни последици.

Съставът на Обединеното звено за борба с тероризма е неизменно един и същ — по петдесет процента агенти на ФБР и полицейски детективи на управлението на полицията в Ню Йорк Сити. ФБР играе водеща роля. Командированите полицаи полагат клетва като федерални служители, за да имат правото да се занимават с федерални нарушения. Полицаите се ръководят от лейтенант, а агентите са под надзора на супервайзър от ФБР.

Службата се смята за престижна за полицаите, така че тук идва само техният елит, и това по правило са старши детективи. Обратно, ФБР изпраща предимно млади агенти. Организацията е проста: всеки агент работи с един детектив, двойките образуват отряди със специфични задачи — едни се занимават с мюсюлманите фундаменталисти, други отговарят за вътрешния тероризъм, трети държат под око движения с международна известност като сикхите или ИРА-Извънредни.

През 1985 година Обединеното звено за борба с тероризма се състоеше само от шестима полицаи и толкова агенти. По време на войната в Залива числеността им нарасна до по сто души от двете страни. А през 1994 година — след експлозията в Световния търговски център — съставът отново беше редуциран само до трийсет агенти и трийсет детективи. На Полис Плаза 120 и Федерал Плаза 26 даже се говореше за окончателното разпускане на звеното.

Защото в крайна сметка инцидентът в манхатънския небостъргач си беше изолирано явление, нали така? Каква е вероятността, ако човек се залови да я пресмята, подобно нещо да се случи пак?

Тогава се случи ужасът в Оклахома Сити и хората започнаха да мислят, че Америка никога повече няма да се почувства в безопасност от тероризма.

Бауман пристигна на международното летище „Дълес“ край Вашингтон късно следобед, мина без проблеми през митницата, отседна в хотел „Джеферсън“, поръча си вечеря в стаята, а на сутринта, освежен от съня и облякъл делови костюм, опустоши обилна закуска, също донесена му в стаята, прегледа „Уошингтън Поуст“ и излезе на разходка.

Когато някой позвъни в централата на ФБР, той не чува периодичния сигнал, предупреждаващ, че разговорът се записва. Но Бауман беше уверен, че законно или не, ФБР записва всички позвънявания отвън. Истинският проблем не бе дали щяха да запишат гласа му, или не. Ако се бе обадил от хотелската си стая, за ФБР щеше да е играчка да установи номера на поста, от който бе позвънил. А това изобщо не го устройваше.

Затова избра телефонен автомат във фоайето на голяма административна сграда, позвъни на секретарката, представи се за журналист, пишещ за тероризма, каза, че става дума за съвсем дребна справка, и покрай другото разбра, че Тейлър живее в Александрия.

37.

— Като агент по случая, довел до образуването на нашата група — обясни Уитман, — госпожа Кехил ще ръководи разследването и ежедневната оперативна работа.

Сара прочисти гърлото си и разказа сбито за информацията, с която разполагаха до момента, след което прочете разузнавателната сводка от АНС, чийто словоред съзнателно бе променен. Призна с досада, че не може да даде копие от оригиналния материал на всички, понеже нямат необходимия допуск, и ги успокои, че работи по въпроса един от тях да стане свръзка с АНС. Не спомена — нямаше никаква причина да им го казва — че ФБР и ЦРУ вече се бяха хванали за гушите във връзка с изтичането на информация относно прехванатия от АНС разговор. Но двете ведомства бяха в състояние на постоянна вражда, така че сега само трябваше да се изчака поредната буря да отшуми. За сметка на това им разказа за така наречения CD-ROM, откраднат от Уорън Елкинд, очевидно копиран и след това подхвърлен му обратно.

— Говорил ли е вече някой с този Елкинд? — осведоми се лейтенант Рот и лапна един ментов бонбон.

— Не още — призна Сара. — Нюйоркският клон изпрати двама агенти да разговарят с него. Съобщили му за заплахата, но това не го впечатлило особено. Казал им, че непрекъснато получава заплахи. Което е истина — службата му за безопасност непрестанно разследва една или друга заплаха. Както и да е, отказал да говори и отхвърлил всякаква възможност да бъде разпитан официално. Адвокатът му бил там и му забранил да отговаря на каквито и да било въпроси.

— Копелдак — каза Рот. — Трябва да оставим шибаняците да му гръмнат банката, да го пречукат и да направят каквото са решили. За такива като него нищо друго.

— Има право да не говори с нас — напомни Сара.

— Трябва да опитаме отново — намеси се Папас. — Може би следва ти да положиш някакви усилия да се срещнеш с него.

— Работя по въпроса — въздъхна Сара. — Знам как да го направя. Той ще говори, обещавам ви това. Едно от най-важните неща, които ни интересуват, е какво е имало на въпросния CD-ROM. Кен, защо му е на един терорист CD-ROM?

— Вариантите са безброй — обясни Кен. — Мога най-общо да предположа, че дискът съдържа нещо, което ще позволи да се пробие системата за сигурност на банката. Пароли, ключове за зашифроване — неща от този вид.

— Лесно ли е да се копира CD-ROM?

— Никакъв проблем. Ха, то си е направо като да го снемеш на ксерокс. За около две хиляди долара можеш да си купиш CD-плейър със записващо CD-ROM устройство.

— Добре. Ръсел, свърза ли се с израелците и склонни ли са те да ни съдействат?

— „Да“ на първия ти въпрос, „не“ на втория — отговори Улман. — Знаеш, че МОСАД не отлепя устни. Не потвърдиха дали Елкинд е един от техните… как бяха… саяни. Дори не са склонни да кажат дали някога някой от МОСАД е осъществявал контакт с него. Неофициално потвърдиха, че знаят за перверзните вкусове на Елкинд, главно защото бил един от хората със съществен принос за Израел, а те обичат да бъдат информирани. Казаха, че не им е известна никаква връзка между тероризма и Елкинд, но не е изключено просто да не желаят да се разпростират на тази тема.

— Нещо от авиокомпаниите?

— Нищо от големите, а дори и от по-дребните — обади се Кристин Виджиани. — Но и не бих очаквала да науча нещо, освен ако той не реши да пътува под истинското си име или някое от известните ни други имена, а ако има грам мозък в главата си, няма и да помисли за такова нещо.

— Сара — намеси се Папас, — може би следва да се обадим на всички разузнавателни служби, с които поддържаме връзка: на британците, на французите, на испанците и германците. Дори руснаците биха могли да изровят нещо в архивите, останали им от съветско време.

— Добра идея — съгласи се Сара. — Искаш ли да я координираш? Направи запитване за всякакви справки на името на Хенрик Бауман или негови известни прозвища, негови приятели, роднини, партньори. Искам търсенето да е максимално общо. Този тип има дълго досие в тероризма, значи все някъде е оставил някаква следа.

Папас кимна и си отбеляза нещо в бележника.

— Трябва да те предупредя, че може да се наложи да окажем известен натиск. Антитероризмът е малко странна дейност — всички казват, че са за това, и обещават да помогнат, докато не дойде моментът, когато трябва да го направят. Но все пак ще направя общо запитване.

— Е, това вече ми хареса — обади се лейтенант Рот. — Значи разследването е толкова свръхсекретно, че не можем да обелим дума за него пред никого, освен пред няколко хиляди души по целия свят — от Мадрид до Нюфаундленд. Това му казвам аз „да държиш нещата под сурдинка“.

— Ама… — запъна се Папас.

Сара бавно се обърна към полицая, опитвайки се да не избухне.

— Лейтенант Рот, или сте с нас, или изчезвайте оттук. По-просто от това не мога да ви го кажа. Но ако ще се махате, направете го незабавно!

Рот се усмихна криво и леко се поклони.

— Извинявам се.

— Приемам извиненията ви. Кен, вече направихме пълно търсене в архива на Бюрото, но понеже това е по твоята специалност, може би ще продължиш опитите.

— Ще опитам — съгласи се Кен, — но аз нямам никаква представа за индексните файлове, имащи отношение към тероризма.

— Не се съмнявам, че ще се оправиш. Повечето полезна информация е в ЦРУ, където поддържат главната база данни за тероризма. Всъщност тя е разделена в две части: междуведомствена и предназначена само за ЦРУ, в която е въведена оперативна информация, източници, методи и така нататък. Ще имам нужда и от някой — Кристин, може би ти — който да провери за евентуални връзки между нашия терорист и маниаците от рода на онези, които стоят зад ОКБОМБ.

— Съмнявам се, че има нещо — каза Виджиани. — Тук явно става дума за международен…

— Съгласна съм. Но провери все пак, окей? Най-малкото изключи такава възможност.

— Сара, какво ще правим с Елкинд? — напомни Папас. — Той засега е най-добрата стартова точка. Ако го убедим, че банката му е набелязана за мишена, може би ще стане малко по-отстъпчив.

— Да — въздъхна Сара. — Би трябвало, нали? — „Освен ако не се опитва да скрие нещо“, помисли си тя.

Телефонният номер и адресът на Пери Тейлър фигурираха в указателя на Вашингтон-метрополитен, Александрия.

Използвайки една от фалшивите си шофьорски книжки — онази, принадлежаща на Карл Фурние от Синсинати — Бауман нае от агенция „Херц“ черен „Форд мустанг“, измина късото разстояние до Александрия и с лекота намери дома на Потомак Драйв 3425 — тухлена къща с потъмнели от времето керемиди.

Минавайки покрай нея със средна скорост, той видя, че поляната отпред е безукорно окосена и в благороден тъмнозелен нюанс. Единствената кола под наскоро боядисания навес беше „Джип Гранд Чероки“, ограничен тираж, в също толкова благороден ловджийско зелен цвят. Последен модел. Семейна кола.

Върна се във Вашингтон и прекара деня в различни покупки първо в магазин за електронни части, после в друг за домашни животни и накрая в спортен. На другата сутрин стана призори и към пет часа беше пак в Александрия.

Все още беше тъмно, но в небето можеха да се различат тъмнорозовите ивици, предвещаващи пукването на зората. Този път на алеята имаше втора кола — металносин „Олдсмобил“ последен модел. В къщата не светеха никакви лампи.

Бауман подмина къщата, без да намалява. Кварталът изглеждаше населен с хора от горната прослойка на средната класа, така че всяка спираща или забавяща хода си кола несъмнено щеше да бъде забелязана от някого. Самите къщи бяха на значително разстояние една от друга, а границите между тях бяха очертани или от огради, или от живи плетове, но не се забелязваше стремеж към пълно усамотение. Със сигурност щяха да се намерят ранобудници — или в съседната къща, или през улицата, чиято първа работа след ставане щеше да е да надникнат през прозореца.

Той спря на няколко преки на почти празния паркинг на бензиностанция на „Мобил“ и се върна пеша при дома на Пери Тейлър. Беше с плетена вълнена жилетка и нови бели маратонки. Изглеждаше като човек от квартала.

В едната си ръка държеше яркочервена каишка, която подрънкваше, докато вървеше, а в другата — специална алуминиева лопатка за почистване след собственото куче. Като наближи дома, той леко подсвирна и тихо извика:

— Тайгър! Хайде, приятел! Ела тук, Тайгър!

Тръгна по алеята за коли на Тейлър и с облекчение видя, че прозорците са още тъмни. Продължи леко да подвиква, оглеждайки обезпокоено поляната за изгубилото се непослушно куче. Накрая стигна до олдсмобила и бързо клекна зад него.

Ако по някаква случайност го зърнеше Тейлър или някой бдителен съсед, той имаше готово извинение. Независимо от това сърцето му биеше до пръсване. Тейлър бе служител на ФБР, отговарящ за антитероризма, и предпазливостта беше повече от наложителна.

Трябваха му само няколко секунди, за да вмъкне под задната броня на олдса плоска метална кутийка. Силният магнит веднага щракна.

— Тайгър, тук, Тайгър! — извика той с артистичен шепот и се изправи.

На втория етаж в съседната къща светна лампа. Бауман небрежно се върна по алеята, сви рамене и поклати примирено глава — най-вече заради съседа, който би могъл в този момент да го наблюдава.

38.

Най-хубавите къщи в Амстердам са разположени на канала „Херенграхт“. Това е дълга редица от фасади на домове, построени в най-разнообразни изумителни стилове. Кварталът е известен като Златния завой.

Един от най-величествените домове, построен в стил Луи XIV с двойно стълбище на входа и тавани, покрити с фрески, принадлежеше на американец малко над четирийсетте, оженил се за изключително богата холандка и поел грижата за банковия й концерн.

Рано сутринта в огромната спалня мелодично иззвъня телефон и събуди както американеца, така и красивата му руса съпруга. Мъжът взе слушалката, изслуша съобщението, каза няколко думи и я сложи обратно.

След това тихо заплака.

— Какво има? — попита го жена му.

— Джейсън… — отговори той. — На смъртно легло е.

От пет години не се бе виждал с по-малкия си брат, който живееше в Чула Виста, Калифорния. Преди пет години брат му беше заявил, че е гей, и новината бе разделила завинаги неговото консервативно републиканско семейство.

Последваха разпри и двамата братя вложиха много жар във взаимни нападки и обвинения. Отношенията им безвъзвратно се влошиха и те престанаха дори да си говорят.

А тази сутрин бе дошла новината, че Джейсън — единственият жив роднина на Томас — е болен от СПИН в напреднала фаза. Според лекарите му оставала още най-много седмица.

Макар Томас да бе американски гражданин, той не бе напускал страната от две години, а последния път бе излизал само за едно кратко и неотложно отиване до Лондон. Мразеше пътуването и до тази сутрин се бе надявал никога да не му се налага да напуска Амстердам.

Той стана, слезе на долния етаж, изпи чаша koffie verkeerd (кафе с горещо мляко), приготвено от иконома, и направи резервация за първия възможен полет до Сан Франциско за себе си и жена си. След това отиде при покритото с мраморен плот писалище в кабинета си, където съхраняваше най-важните документи, за да извади паспорта си.

Но него го нямаше.

Това бе доста странно, защото го бе виждал на мястото му само преди два-три дни, когато се бе наложило пак да бърка тук, за да си извади копие от акта за раждане. Отново прерови чекмеджето, после го извади и погледна зад него, където той би могъл случайно да падне.

Не, и там го нямаше.

Чистачката, която се грижеше за кабинета му, бе идвала съвсем наскоро, но тя не бе човек, който би си позволил дори да отвори това чекмедже.

По-късно същата сутрин Томас, жена му и икономът претърсиха дома от тавана до мазето, но безрезултатно. Паспортът беше изчезнал.

— Защо не се обадиш в посолството и не кажеш, че се е загубил? — нетърпеливо го посъветва жена му. — Ще ти извадят нов веднага. Не можем да продължаваме с търсенето, ако ще пътуваме следобед.

Той позвъни в американското консулство на Мюзеумплайн и съобщи, че паспорта му го няма. След няколко уточняващи въпроса му казаха да дойде и да попълни съответните документи.

— Кажете ми пак името си, сър — помоли жената на другия край на линията.

Той отговори с нескривана досада, защото досега вече го бе споменавал три пъти на тази тъпачка. Дори й го беше произнесъл буква по буква, като на пълен идиот.

— Мофат — въздъхна той. — Томас Алън Мофат.

39.

Бауман купи кафе и вестник от една закусвалня, качи се в колата си, разгърна вестника върху волана и го запрелиства. В един момент извади изпод съседната седалка кутията на приемника, включи го към захранването през отвора за запалката и нагласи антената. Всеки случаен минувач би решил, че си чете вестника, докато всъщност вниманието му беше концентрирано върху показанията на течнокристалната индикация. Една малка пулсираща червена точка му казваше, че насочващото устройство, или „хрътката“, което бе прикрепил под бронята на олдсмобила, излъчва сигнал и че колата не е помръдвала.

Индикаторът на седалката до него му казваше къде се намира предавателят и какво е взаимното им разположение. Той щеше да му позволи да проследи човека от ФБР, без да рискува да бъде забелязан.

Съществуваше рискът, че ФБР редовно „прослушва“ със съответната техника колата на Тейлър, в който случай „хрътката“ нямаше как да не бъде забелязана, но тези проверки едва ли се правеха ежедневно. При всички положения време за губене нямаше.

Беше започнал втората си чаша кафе, когато в 7:50 мигащата червена точка се помръдна.

Той потегли след колата на човека от ФБР, движейки се на неколкостотин метра след него. Само веднъж си позволи да се приближи, с цел да разгледа Тейлър отблизо. Това стана на голямо кръстовище малко преди Дистрикт. Тейлър се намираше в дясната лента, до входа на някакъв пазарен комплекс, а Бауман влезе в паркинга на комплекса, та да мине достатъчно наблизо.

Бинокълът „Никон 7×50“, който предвидливо бе купил, му позволи внимателно да огледа Пери Тейлър. Наетата от Бауман кола имаше тъмни прозорци, така че Тейлър не би могъл да види Бауман, дори ако случайно погледнеше в негова посока. Тейлър изглеждаше някъде към петдесетте и имаше нормално телосложение. Сивата му коса бе ниско подстригана. Носеше очила с телени рамки. Облечен бе в маслиненозелен поплинен костюм, бяла риза и вратовръзка със златни ивици: беше олицетворение на понятието „правителствен бюрократ“.

40.

Сара и Папас не бяха първите пристигнали в щаба на операция „Минотавър“. Макар да бе седем и петнайсет, всички вече бяха налице, с изключение на Кен Олтън, останал до малките часове на нощта, за да инсталира в рекордно кратки срокове локална мрежа, свързваща компютрите. Понеже всеки член на групата разполагаше с индивидуален компютърен терминал, това щеше да позволи на всички възможно най-ефикасен достъп до досиета и архивни данни. Кен бе обяснил на Сара, че не се безпокои особено за опазване тайната на ползваната информация, понеже всичките им колеги бяха най-внимателно проучени и с необходимия допуск до секретни сведения. После й се бе извинил, че липсата на време не му позволява да инсталира система за защита, която би направила „периметъра“ на системата непристъпен. Сара му каза да остави нещата каквито са. Наистина нямаха време за подобни организационни подробности.

Групата се разби на екипи и всички излязоха по различни задачи, въоръжени с „бийпъри“ за в случай че Сара има нужда да се свърже с някой от тях по спешност. Двамата с лейтенант Рот отидоха в офиса, който тя бе обявила за свой, и щом влязоха, Сара почна направо:

— И така, лейтенант Рот, научих, че вие сте един от най-способните полицаи, че са ви считали едва ли не за гений, докато сте били на работа в отдел „Издирване“, че сте заловили дванайсет бегълци за година и половина, че сте страхотен, когато опре до паспорти и кредитни карти, и че притежавате някаква невероятна дарба да намирате хора — нещо като шесто чувство. Надявам се информацията ми да е вярна.

Рот подхвърли в устата си ментов бонбон, ухили се и каза:

— Преувеличена е. Мога само да кажа, че ще направя всичко, на което съм способен.

— Това ми стига.

— Окей — продължи той, а Сара се приготви да си води бележки. — Има една организация, която би могла да ни бъде в помощ. Казва се APPLE21. Нейни членове са директорите на службите за охрана на деветстотин сгради и компании в града. Най-често им се налага да се занимават със случаи на взлом и дребни престъпления. Прекарват времето си основно в размисли за обществените тоалетни, товарните рампи и сервизните входове, но след случилото се в Световния търговски център не подценяват тероризма. Координаторът на програмата е мой добър приятел. Ще взема да му се обадя.

— Но ако мишена е „Манхатън Банк“ — изненада се Сара, — защо да се главоболим с другите деветстотин сгради?

— Изхождам от предположението, че „Манхатън Банк“ може да е само една от няколкото набелязани цели. Може и да греша, но според мен е по-безопасно да изключваме от един разширен списък, отколкото да ни изненадат неприятно.

— И какво смяташ да ги попиташ?

— Ще се поинтересувам например дали са получавали заплашителни писма, или са забелязали необичайно поведение. Намираме се в Ню Йорк Сити. Заплахите и подозрителното поведение тук са начин на живот, затова знам, че ще ми кажат „да“, и тогава ще трябва да разследваме. Искам да кажа, че имаме необходимите ресурси… защо да не се възползваме от това?

— Хм… интересна гледна точка — промърмори Сара.

— Освен това, мислех си, че ще трябва да се занимаем със списъка на най-известните сгради и забележителности и да не ги изпускаме от наблюдение.

— Като Емпайър Стейт Билдинг и небостъргачите близнаци на Търговския център ли?

— И Рокфелер Сентър, Линкълн Сентър, Обединените нации, Крайслер Билдинг, Статуята на свободата, сградата на нюйоркската стокова борса.

— Статуята на свободата?

— Преди петнайсет-двайсет години група хърватски националисти поставиха там бомба. И тя взе, че гръмна. Нанесе маса поразии, но за щастие нямаше жертви. Между другото, Статуята на свободата е под опеката на Националната паркова администрация и те използват електронна техника за преглеждане на багажа на посетителите. Освен това…

На вратата се почука и влезе Ръсел Улман с голям плик в ръка.

— Тук са — обяви той.

— Кои? — попита Сара.

— Отпечатъците.

— Пръстовите отпечатъци на Принца — подметна Рот. — Нали казах, че все някой ден ще пристигнат.

— Излязохме на финалната права — обади се Улман. Виждаше се, че едва сдържа възбудата си. — Все едно че сме го пипнали.

— Сериозно? — подметна Рот. — Момченце, надбягването даже не е започнало.

Сара дръпна плика от ръцете на Улман и го отвори. Рот беше прав, разбира се. Наистина не бяха започнали.

Вътре имаше пълен комплект внимателно снети отпечатъци.

— Къде е снимката? — изненада се тя.

— Не са могли да намерят — обясни Улман.

— Какво? Как така „не са могли да намерят“?

— Ами не могли. В случаи като неговия — Бауман е бил дълбоко законспириран агент — старата секретна служба по правило е съхранявала само една фотография, и то в недостъпни практически за никого лични досиета. Ясно защо: по съображения за сигурност. Но се оказва, че дори тази единствена снимка липсва — открадната, съзнателно отстранена… нещо такова.

— Опитай затвора, Ръсел — сопна се Сара. — Не се ли сети?

— Сетих се, естествено — спокойно отговори Улман. — В Полсмур фотографират всички новопристигнали затворници, след което съхраняват снимките им на две различни места, но изглежда, че и двете му снимки са изчезнали през последните няколко седмици.

— Глупости! — избухна Сара.

— Не — възрази Улман. — Претърсили са навсякъде, но снимките просто са били откраднати.

— Как е възможно?

— Ами според мен е обяснимо — каза Улман. — Много години южноафриканското правителство е правило всичко възможно да опази в тайна лицето на този човек. Същото прави и ЦРУ със своите дълбоко законспирирани агенти. Имало е може би общо три съществуващи негови снимки във всички архиви. Лесно е да се предположи, че ако нашият човек е имал достатъчно връзки или няколко могъщи приятели на подходящи места, не е било кой знае колко трудно да се направи така, че фотографиите му да изчезнат. Южноафриканците толкова дълго и така старателно са пазили неговата анонимност, че сега — когато сами искат да намерят снимката му — не могат.

— Изглежда, нашият човек има доста влиятелни приятели където трябва — обади се Рот.

41.

Пери Тейлър пристигна в Главното управление на ФБР в 8:20 сутринта, насочи колата си през главния вход за служители и слезе от нея със сиво куфарче в ръка. Значи щеше да стигне на работното си място преди 8:30. Беше човек на точността, а това за Бауман бе добре, защото означаваше, че също така е и човек на навика, което пък е особено полезно уязвимо място.

За нещастие колата на Тейлър не излезе от сградата през целия ден. Червената примигваща точка оставаше неподвижна, значи „хрътката“ още не бе открита, предавателят работеше, а колата не бе помръднала.

Бауман прекара няколко часа, разхождайки се по околните улици. Купи си слънчеви очила и тениска с надпис „Вашингтон“ и неуморно се преструваше на турист. Обядва с хотдог от сергия на пресечката на Десета и Пенсилвания авеню.

Направи му впечатление, че входът за гаража на ФБР откъм Пенсилвания авеню е затворен и бариерата е спусната, вероятно по съображения за сигурност. Инцидентите в Световния търговски център и Оклахома Сити напълно обяснимо бяха поопънали нервите на ФБР. Той видя, че все пак се допуска влизането в сградата на туристически групи, стига да са съпроводени от екскурзовод. Без специални съображения, просто защото се чудеше какво да прави, той се включи в една от сутрешните групи, чиято обиколка започна пред витрината със снимките на десетимата най-търсени престъпници в Америка и завърши с филм за ръчното огнестрелно оръжие.

Останалата част от деня прекара в наблюдение на различните изходи на сградата, за да не пропусне момента, когато Тейлър би излязъл. Това така и не стана. Много служители на ФБР напуснаха по време на обедната почивка и се отправиха към съседния търговски комплекс, където имаше голяма закусвалня, но Тейлър, изглежда, се бе задоволил да обядва на бюрото си.

Към четири следобед Бауман се върна при колата си и зачака излизането на Тейлър. Червената точка помръдна чак в 18:45. Бауман даде на Тейлър достатъчен аванс, преди да го последва. По всичко личеше, че Тейлър се прибира у дома по маршрута, по който бе дошъл на работа.

Бауман караше след него разочарован. Това можеше да продължи дни наред и той нямаше да научи нищо, освен ако не влезеше или в офиса на Тейлър, или в дома му. Тейлър наистина се прибираше право вкъщи, но за да е напълно сигурен, Бауман проследи олдса дотам, докъдето му се стори благоразумно.

Проникването в къщата би било елементарно, но той нямаше никакви основания да се надява, че ще открие вътре нещо интересно. Отговорните служители на ФБР, какъвто Тейлър без съмнение беше, не съхраняват служебна информация в дома си. От друга страна, проникването в неговия кабинет, макар и възможно, бе толкова опасно, че самата идея за това изглеждаше налудничава. Без съмнение този човек или някой от колегите му се ровеха из миналото на Бауман. Следователно бе възможно да го разпознаят, ако го зърнат.

Но даже ако успееше да влезе във въпросния кабинет подходящо и убедително дегизиран, какво би могъл да намери там, освен ако не останеше за известно време сам — нещо, на което нямаше никакъв смисъл да разчита?

Бауман подозираше, че в сивото куфарче Тейлър държи пропуска си за сградата на Управлението и различни документи. По пътя можеше да се възползва от открилия се шанс.

Но не, грубата сила определено не бе подходяща в случая.

Бауман се върна в „Джеферсън“ и се обади в автокъщата, чието име — „Бротиган Мотърс“ — бе видял върху скобата на регистрационния номер на колата на Тейлър.

— Ало… — каза той, когато го свързаха със сервиза. — Обажда се Пери Тейлър. Купих си кола от вас, момчета — олдс, модел деветдесет и четвърта. И одеве, без да искам, си заключих ключовете вътре.

— Съжалявам, сър. Нямате ли резервен комплект?

— Всъщност имам, но е у жена ми, а тя замина за Маями Бийч при роднини. Добре съм се подредил, нали така?

— Господин Тейлър, ще трябва да ви поискам идентификационния номер, който можете да откриете или в самата кола, или в документите й. Мислете ли, че ще можете да се справите?

— Няма никакъв проблем. Имам го.

— Чудесно — каза все така търпеливо младежът, — защото иначе ние щяхме да имаме проблем. — Бауман му издиктува номера и младежът каза: — Окей, задръжте така за момент, докато намеря картона ви… Ей сега… Готово… ще ви продиктувам едно число, господин Тейлър. — Младежът говореше бавно, сякаш Тейлър беше слабоумен. След това издиктува дълга поредица от цифри. — Идете с него — това е кодът на вашия ключ, нали разбирате? — при кой да е ключар и той ще ви изработи нов ключ. Разбрахте ли ме?

— О, чудесно — въздъхна Бауман. — Много ви благодаря.

42.

За нещастие следващия следобед Пери Тейлър пътува от работа до вкъщи без спиране.

Бауман се обади в автокъщата, поиска да говори с Кени — младежа, който му бе помогнал — и му благодари. Направи го, защото никак не го устройваше Кени сам да позвъни от добра воля на Тейлър и да се поинтересува дали всичко е наред.

На следващата сутрин Тейлър спря в един магазин — явно за да си купи обяда, но твърде за кратко, за да има възможност да се направи нещо сериозно.

Вечерта след работа обаче Тейлър спря на няколко километра от дома си край един супермаркет и влезе да напазарува.

Най-сетне му се бе открила очакваната възможност.

Тейлър заключи куфарчето си в багажника. Бауман го изчака да влезе в супера и се приближи до олдсмобила.

Видя, че той отново бе оставил колата с изключена алармена система. Без никакво притеснение Бауман пъхна ключа на багажника в ключалката и с лекота го отвори. Както можеше да се очаква, Тейлър поддържаше багажника си безукорно подреден — никакви боклуци, стари вестници, парцали или списания с оръфани страници. Имаше само неразпечатана кутия с топки за тенис и сивото куфарче „Самсонайт“. Той го взе, затвори багажника и се върна при собствената си кола.

Макар куфарчето да беше с шифрова ключалка под дръжката, състояща се от три диска с цифри на тях, Тейлър не го беше заключил. Всъщност защо ли да го прави? Нали беше на безопасно място в багажника?

В един от джобовете имаше полуавтоматичен револвер „Смит енд Уесън“, модел 1006. Имаше и бележник и няколко папки. Докато прелистваше бележника и преглеждаше папките с облечените си в латексови ръкавици ръце, Бауман усети, че започва да се изпотява. Затова запали двигателя и включи климатика, но разликата бе минимална. Колата трябваше да бъде в движение, за да може климатичната инсталация да заработи на пълна мощност.

Тейлър най-вероятно нямаше да се забави много, което означаваше, че Бауман трябва да приключи с огледа само за минути и да върне куфарчето в багажника колкото може по-бързо. В никакъв случай Тейлър не биваше да разбере, че някой е тършувал из колата му. За щастие тя бе паркирана в един от отдалечените краища на паркинга и наоколо бе почти безлюдно.

В куфарчето имаше много документи с гриф „Поверително“ или „Секретно“, но това едва ли имаше някакво значение. Никой вече не би погледнал документ без гриф поне „Строго секретно“. Бауман знаеше, че американското правителство използва три степени на секретност: поверително, секретно и строго секретно. Последната бе най-високата и независимо какво говореше хорската мълва, по-висока от нея просто не съществуваше.

За сметка на това съществуваха трийсет поднива на секретност, известни като „ниши“. Даден държавен служител можеше да притежава достъп до една или повече ниши и да не притежава такъв за други.

В този момент Бауман се натъкна на интересен документ, какъвто не бе очаквал да намери. По-скоро не се бе надявал да намери.

Представляваше зелен лист с антетка „Еъртел“.

Бауман познаваше достатъчно механизмите на ФБР, за да му е известно, че съществуват три категории комуникации, обменяни между Главното управление и оперативните служби. Рутинните съобщения се наричаха „Писмо“ и се отпечатваха на бяла хартия. Следващото ниво на спешност се наричаше „Еъртел“ и беше на зелена хартия. По-точно беше да се каже, че тя бе зелена само за Управлението, докато филиалите получаваха сини копия. Тази категория съобщения (известни още като „зелените“) пътуваше с куриер или се изпращаше по факс. Най-високото ниво на спешност бе запазено за „Телетайп“. Тези съобщения вървяха на плътна жълта хартия и също се изпращаха по куриер или факс. Единствената оперативна разлика между „Еъртел“ и „Телетайп“ бе в антетката.

Конкретният „Еъртел“ бе адресиран до помощник-директора на ФБР, оглавяващ нюйоркското управление. Беше от Пери Тейлър и в него се изброяваха членовете на специална работна група към Обединените сили за борба с тероризма, носеща кодовото име „Операция Минотавър“. Бе упоменато от кои организации идват хората. Петима бяха от ФБР — двама от Главното управление, двама от бостънския клон и един неотдавна уволнил се от същия клон.

Съдържанието на документа достатъчно ясно разкриваше, че това са имената на агентите, на които е възложена задачата да разследват „възможен“ „очакван“ терористичен акт в Ню Йорк Сити. Ставаше дума за хора, тръгнали по следите на Бауман!

Той държеше в ръцете си имената на ловците.

Преписа набързо имената и данните към тях и внимателно подреди документите обратно. После слезе от колата си, отвори багажника на олдса, сложи куфарчето както си беше и затвори багажника. След това бързо се наведе да свали предавателя от задната броня — беше прекалено рисковано да го оставя повече. Опипа с пръсти вътрешната страна на бронята, намери кутийката на „хрътката“ и я прихвана по-здраво, за да отлепи силния магнит. В същия момент чу нечий глас съвсем наблизо до себе си.

— Не мърдай — каза гласът. — ФБР.

Бауман рязко се извърна и видя Пери Тейлър. Или бе проявил немарливост, или бе подценил Тейлър. Тейлър без съмнение бе видял през витрината някой в подозрителна близост до колата си и бе излязъл от страничен изход. Не държеше никакви пазарни торбички.

Ситуацията беше крайно неприятна и Бауман за момент усети, че му се завива свят. Не искаше да убива Пери Тейлър, от самото начало не бе имал такова намерение. Притеснено се усмихна и дори се позасмя с нескривано неудобство. След това проговори с южняшки акцент, който вече му се струваше напълно естествен.

— Ужасно място да си изгубиш контактната леща.

Видя, че Тейлър за миг се поколебава.

— Къде си я изпуснал? — попита той скептично.

Дали го беше видял да отваря багажника? Наоколо нямаше жива душа. Никой не можеше да ги види.

— Ами… тук някъде… къде другаде? — отговори Бауман, поклащайки глава. — Боже Господи, някои дни всичко ми върви наопаки.

— И на мен ми се е случвало — каза Тейлър. — Чакай да ти помогна.

Едва сега Бауман се досети, че Тейлър е невъоръжен. Нали револверът му бе в багажника. Тейлър се приближи уж за да помогне на Бауман да намери изгубената леща, но в действителност — Бауман бе уверен, че е точно така — с намерение да го сграбчи и може би да се опита да го обезоръжи.

— Благодаря — каза Бауман, изчака Тейлър да се приближи достатъчно… и внезапно ръката му се стрелна към гърлото на Тейлър като жило на змия, сграбчи го с всичка сила и Пери Тейлър се отпусна на земята мъртъв. Изглеждаше досущ като човечец на средна възраст, комуто е призляло от задушаващата жега на вашингтонската вечер.