Часът нула

85.

Бауман включи осветлението. Мазето беше с нисък таван, голо и доста голямо. Той, разбира се, бе идвал вече тук преди няколко дни, за да го разгледа, знаеше къде е котелното отделение, къде са складовите помещения и коя част от мазето се намира непосредствено под компютърния център.

— Къде се намираме? — попита Джаред.

— Казах ти. Имам да свърша нещо важно, преди да те отведа у дома.

Джаред поклати глава.

— Мама има някакви проблеми. Казала, че става дума за нещо сериозно. — Той повиши глас. — Искам веднага да си ида вкъщи.

— Ей сега. Само да свърша моята работа. И моля те, не говори толкова високо.

С раница на гърба и ръце на хълбоците Джаред предизвикателно го погледна.

— Ей! Заведи ме у дома веднага!

— Казах ти, след малко.

— Веднага! — отекна гласът на Джаред.

Бауман рязко се приближи до него и бързо сложи ръка връз устата му. Джаред замаха с ръце и зарита.

Сара знаеше, че е способна да се справи с много задачи, от националната безопасност през отвличания до убийства; беше развила в себе си способността да събира всичките си сили срещу страха и голямото напрежение, но нищо не можеше да я предпази от това. Никакви години на обучение, никакъв професионален опит, никакви диаграми на дейностите, които я бяха научили да използва, никакви техники на систематизиране, които толкова помагаха в кризисни ситуации.

Всичко това се оказваше напълно безполезно, когато синът ти е отвлечен от професионален терорист, а на всичко отгоре Сара съзнаваше, че на практика тя напълно доброволно и без да влага капчица мисъл в постъпката си, сама беше предала сина си в ръцете на похитителя.

Стомахът й беше свит на топка.

Въздухът в гърдите й не стигаше. Кръвта пулсираше в ушите й.

О, боже.

Преди много години, когато Джаред бе осеммесечно бебе и живееха във Франкфурт, един ден се бе хванала да преглежда няколко досиета, докато Джаред пълзеше по пода. В средата на дневната имаше спираловидна стълба и тя знаеше, че е опасна. Беше стръмна и желязна. Имаше случаи, когато бе потръпвала при мисълта какво може да се случи на едно бебе, ако падне по стълбата. Затова обикновено слагаше на отвора й обърнат стол.

Изглежда, досиетата бяха погълнали цялото й внимание, защото я изненада силен трясък, след който настъпи гробна тишина. Веднага разбра какво се е случило. Джаред бе съумял някак да се промъкне под стола и се бе изтърколил по стълбата.

Тогава, както сега, стомахът й се сви на топка. Светът около нея спря да се движи. Без сама да знае как, се озова над стълбата и с ужас погледна в отвора й. Мозъкът й възприемаше нещата като в каданс, но нали, слава богу, и времето около нея бе спряло. Джаред беше паднал до средата на стълбата и главата му се бе заклещила между две пръчки на перилата. Не издаваше нито звук.

Беше убедена, че е мъртъв. Беше убила малкото си красиво бебе, отклонявайки вниманието си от него само за миг. Мъничкото й безпомощно момченце с разтапяща сърцата усмивка и двете едва поникнали предни зъбчета, детенцето, на което предстоеше цял живот и което изцяло зависеше от нейната закрила, бе мъртво.

Тя се хвърли надолу по стълбата и сграбчи неподвижното телце, но можеше да види само задната част на главицата му. Беше ли настина мъртво, или само в безсъзнание? Изведнъж Джаред нададе разкъсващ душата писък и Сара изкрещя в отговор от облекчение. Опита се да измъкне главата му, но тя наистина се бе заклещила. Дърпайки внимателно и извъртайки я в различни посоки, тя най-сетне успя да я освободи и едва сега можа да види личицето му. Видя, че е ударено и почервеняло, но иначе на мъничкия Джаред му нямаше нищо. Тя го притисна в рамото си и проплака:

— О, боже, о, боже, о, боже…

Беше наред. След десет минути спря да плаче и тя му даде биберона.

Едва тогава осъзна какъв заложник всъщност е майката…

Неспособна да издържа повече на вихрушката от мисли и спомени, тя бавно се отпусна на близкия стол, замаяна и безсилна.

„Брайън Ламоро“ се бе оказал прикритие за обучения в Южна Африка терорист Хенрик Бауман. Колко нелепо, но едновременно с това и логично! Та какво наистина знаеше тя за този човек, освен че той се бе опитал да спаси нея и Джаред в Сентръл Парк…

… което явно е било постановка, осъзна тя внезапно. Сигурно той бе организирал нападението… нищо чудно да бе платил на няколко готови на всичко тийнейджъри да нападнат малкото момче за удоволствие или може би, за да спечелят някой и друг долар. Малко капаро предварително, останалото — след работата. А след това се бе оказал на това място „случайно“ и се бе втурнал да им помага — колко умен начин да се запознаеш с една жена, изпълнена с подозрение към всеки срещнат в този нов за нея град. Сигурно е бил уверен, че не разполагат с негова снимка, защото иначе не би посмял дори да помисли да нахлуе така изобретателно в живота й и да поеме риска от разкриване още в началото. И как ловко бе играл ролята на непохватен крехък интелектуалец — абсолютната противоположност на истинската му същност — макар да не бе успял да скрие мускулестото си тяло, мощните бедра, добре оформените бицепси. И защо тя бе обърнала толкова малко внимание на това намиращо се във върхова форма жилаво тяло? От друга страна, в наши дни мъжете наистина посещават фитнес центрове и се грижат за физиката си и това можеше да се отнася дори за някакъв си канадски професор по архитектура. Но защо не бе заподозряла, че има нещо особено в този човек, когото познаваше така бегло?

Помисли си за няколкото нощи, когато се бяха любили… не, абсурдно бе да нарича случилото се по този начин, с толкова неподходяща дума… не, те само бяха правили секс — и почувства тръпка на отвращение.

Сега обаче трябваше да мисли само за Джаред.

Около нея всичко продължаваше да се развива неестествено бавно. Светът изглеждаше застинал като на снимка. Тя се намираше в клещите на някакъв кошмар.

Минута по-късно парализата отстъпи пред твърда решимост. Тя нареди всички членове на групата да се съберат незабавно и изпрати искане до Министерството на енергетиката да мобилизира прословутата си Група за действие при ядрена криза.

Трябваше да намери Джаред. За да намери него, трябваше да открие Бауман, още повече че откриването на Бауман се превръщаше във въпрос от първостепенна важност за цялото ФБР, и на живот и смърт за Ню Йорк Сити.

Бауман огледа дванайсетте сандъка, натрупани на четири купчини по три един върху друг, подредени до една от стените. Всеки от тях беше запечатан с ярко оцветена лента, която предупреждаваше „Документация на ФКГД“.

Беше сигурен, че никой от сградата не би се докоснал до сандъците през няколкото часа, които щяха да престоят тук. Нали сам беше организирал с „Гринич Тръст Банк“ тези сандъци с „компютърни разпечатки“, необходими за работата на ФКГД, да останат тук, в мазето, до ревизията утре. Нали служител на самата банка се бе обадил на административния директор на сградата и бе подсигурил съгласието му да складират за през нощта сандъците в мазето. Това място се използваше като временен склад при доставки, така че мениджърът не бе намерил основания да възрази.

Сандъците съдържаха С-4, но понеже пластичният експлозив има около два пъти по-голямо специфично тегло от хартията, която уж трябваше да бъде запечатана вътре, той ги бе напълнил само до половина с С-4 и бе допълнил оставащото празно пространство с фалшива банкова документация. Така теглото на всеки сандък не можеше да събуди подозрение, а както бяха запечатани, никой не би посмял да ги отвори.

В известен смисъл изглеждаше логично тези сандъци да бъдат разтоварени точно тук, но изборът на мястото далеч не бе случаен. Подобно на повечето сгради и тази имаше яка сърцевина, към която бяха „прикачени“ останалите конструктивни елементи. Взривяването на бомбата тук би увеличило максимално вероятността сградата да се срути.

Освен това точно на горния етаж се намираха компютрите Unisys на Мрежата.

Той извади от куфарчето си нещо, което на пръв поглед изглеждаше като въже за простиране — с помощта на леснодостъпен за купуване гумен печат бе маркирал „въжето“ с надпис „ПРОТИВ ФАЛШИФИКАЦИЯ/ДА НЕ СЕ ДОКОСВА/ПОД КОНТРОЛ НА ОХРАНИТЕЛНА СИСТЕМА“ — и внимателно обвърза с въжето всички сандъци, като го прекара няколко пъти около тях.

„Въжето“ всъщност представляваше възпламенителен шнур. Завърза на единия му край троен възел, вкара го в един от сандъците и го напъха в експлозива.

След това извади от куфарчето си черна кутия със светлинна индикация на алуминиевия капак, на която пишеше „СИСТЕМА ЗА ОХРАНА НА ВЕЩЕСТВЕНИ ДОКАЗАТЕЛСТВА“. Макар и да изглеждаше като охранителна система, кутийката беше взривяващото устройство. Едното бе попаднало в ръцете на ФБР, но другото бе пристигнало по друг канал, както предвидливо бе наредил. Той свърза взривателя към възпламенителния шнур, чийто друг край отиваше в експлозива. Пейджърът, който бе добавен само като резервен вариант за задействане, сега нямаше да му бъде необходим.

Но във взривателя бе вграден микровълнов детектор.

Като цяло устройството бе доста сложно. Бе конструирано така, че да се противопостави успешно на опитите на хората от бомбения отряд, в случай че те се появяха тук своевременно, което бе съмнително.

Датчикът бе обемен тип, което означаваше, че използва Доплеровия ефект. Всъщност това бе адска машина. Пространството около бомбата в радиус осем метра щеше да се запълни с микровълнова енергия. След нищожно кратък преходен процес щяха да се образуват стоящи вълни. Ако тук се появеше предмет, движещ се със скорост близка до тази на нормалния човешки ход, стоящите вълни щяха да се разрушат, датчикът щеше да прехване отразените от движещото се тяло вълни, щеше да затвори електрическата верига и бомбата щеше да експлодира.

Той беше готов да натисне активиращия бутон върху капака на взривателя, когато чу глас.

— Как е? — осведоми се строен млад негър с обръсната глава и обеца на лявото ухо. Беше се появил съвсем изненадващо и явно бе човек от охраната.

— Добре — отговори Бауман и дружелюбно се усмихна. — А ти?

— Чудесно — увери го пазачът. — Какво има в сандъците?

— Документи.

— Значи си към банката?

— Не, аз съм към ФКГД — обясни Бауман, молейки се в себе си пазачът да не попита как е попаднал в мазето. — Нещо не е наред ли?

— Ще трябва да преместиш тези сандъци оттук — нареди пазачът. — Не могат да останат. Правилникът за противопожарна охрана не разрешава.

Бауман изгледа пазача с любопитство и въздъхна:

— О, само това не! Моят шеф е уредил въпроса с административния директор… как беше, а, някой си Таляферо, ако не бъркам.

— Наистина е той, но не ми е казвал нищо за оставянето на някакви сандъци тук.

Слухът на Бауман изведнъж долови глухи удари, разнасящи се наблизо в мазето, и той погледна пазача, за да види дали и той ги е чул.

— А бе то като ти тръгне накриво… — каза той. — Какво сега, трябва ли да се обаждам на моя шеф да звъни отново на Таляферо? Защото тези неща и без това ще бъдат изнесени оттук утре рано сутринта. — Той внимателно наблюдаваше пазача, преценявайки дали си струва риска да го убива тук, в административна сграда, през работно време, в самия център на града.

Пазачът се поколеба, после погледна часовника си. Беше ясно, че няма никакво желание да чака тук някой, който тепърва ще се обажда на някой си друг, който да позвъни на трети, за да му бъде наредено.

— Добре, остави ги — съгласи се той. — При условие че наистина утре рано сутринта ще ги изнесете.

Ударите се засилиха и станаха още по-настойчиви. Беше момчето, което бе затворил в някакъв празен склад.

— Ама разбира се — потвърди с измъчена физиономия Бауман. — Ще ги изнесем, обещавам.

— Хм… — неопределено изсумтя негърът и се обърна да си върви, после се закова на място. — Чуваш ли нещо?

— Не, какво?

— Ето там. Някакво хлопане.

Бауман се престори, че се вслушва.

— Прилича на раздрънкана канализация.

— Там, там — посочи пазачът.

Ударите се разнасяха ритмично и настойчиво. Беше повече от ясно, че са дело на човек.

Бауман се приближи до мястото, където стоеше пазачът, сякаш опитвайки се да чуе шума от същата позиция.

— Ако питаш мен… — започна той и мигновено протегна силните си ръце към шията на пазача, счупи я моментално и завърши започнатото изречение: — … това си е тракане на стара канализация.

86.

— Сара… — обърна се към нея Папас, държейки слушалката.

— Какво има?

— Джаред е.

— О, слава богу — каза Сара и натисна примигващия бутон за линията за връзка. — Джаред?

Гласът му беше слаб и се чуваше сякаш от много далечно място:

— Мамо?

— Миличък, добре ли си?

— Страх ме е, мамо! — Личеше си, че всеки момент ще се разплаче. — Брайън трябваше да ме заведе у дома, но ме отведе на друго място…

— Но ти си добре, нали? Не ти е направил нищо лошо, нали?

— Не. Е, сложи ми това нещо в устата, но аз успях да го извадя.

— Къде си?

— Не знам. Затвори ме в някаква дупка. В мазето на една сграда. Голяма, цялата от цимент и стъкло. Приличаше на банка. Опитвах се да удрям по тръбите, за да привлека вниманието на някой… — Гласът му изтъня. — Мамо, страх ме е от него!

— Знам. Той е опасен човек, но ние ще те намерим. Миличък, кажи ми колкото можеш повече за това къде се намираш, какво видя, когато…

— Мисля, че чувам гласове…

И връзката прекъсна.

След двайсет минути напрегната работа, в която вложи цялото си внимание, Бауман успя да приключи с проверката на всички връзки и съединения. Бомбата беше задействана, а това означаваше, че цялото мазе е недостъпно. Всеки, който минеше на по-малко от осем метра от нея — пазач, метач, който и да било — щеше да я задейства, а това щеше да разруши сградата с Бауман в нея. За да се защити от подобна опасност, той бе повредил всички ключалки на външни врати, водещи към мазето. Вече можеха да се отворят само отвътре, не и отвън. Сега щеше да излезе и ако се появеше бомбеният отряд и успееше да насили някоя от вратите… е, толкова по-зле за тях.

Бауман бе възбуден и неспокоен, както ставаше винаги в кулминационния момент на дадена операция, макар никога досега да не му се бе удавало да свърши нещо от подобен мащаб.

Погледна часовника си. Хеликоптерът сигурно вече бе излетял, за да го вземе оттук заедно с малкия заложник. Срещата беше уговорена на покрива на сградата и пилотът трябваше да го откара направо на летище „Тетърбъро“ — на няколко километра извън града.

Пилотът можеше и да не успее — Бауман не се доверяваше изцяло на никого и отчиташе такава възможност — но това бе малко вероятно. Той му бе предложил толкова пари, че пилотът сигурно щеше да направи всичко възможно да бъде където трябва в уречения час.

— Прекъсна ли? — попита Папас.

— Не знам… — отговори Сара. — Линията заглъхна. Той каза „Мисля, че чувам гласове“ и линията заглъхна.

— Или онзи е открил Джаред, или Джаред е прекъснал, за да не го чуят да разговаря. Да се надяваме, че е второто. И да се надяваме, че пак ще се обади. Това е единствената ни надежда.

— Алекс, Джаред не знае къде се намира. Знае само, че е заключен в стая в някакво мазе на сграда, която прилича на банка, но това описание отговаря на хиляди места.

— Не, нямах предвид това — поясни Папас. — Следващия път, когато се обади, ще трасираме разговора.

— Той има клетъчен телефон, Алекс!

— Боже мой, ти си толкова разстроена, че не мислиш ясно.

— Едва мога да мисля. Можем да локализираме телефона, нали така?

Когато група престъпници отвлякоха висш служител на „Ексън“ преди няколко години, изведнъж си спомни тя, те използваха клетъчен телефон, за да предадат исканията си за откуп, мислейки погрешно, че клетъчните телефони не могат да се трасират. Това бе довело до залавянето им.

— Но само ако Джаред пак се обади — каза Папас.

87.

Има само четири места в Манхатън, където могат да кацат хеликоптери — четири официално одобрени площадки. Едната е на Западна трийсета улица и Дванайсето авеню, до магистралата „Уест Сайд“; втората е на Източна трийсет и четвърта; третата е на Източна шейсета улица.

Четвъртата е известна като „Манхатън-център“ и се намира на кей номер 6 на Ийст Ривър. Някои хора още я наричат със старото й име „Площадка Уолстрийт“, но за хеликоптерните пилоти тя е „Център“. Намира се под управлението на Пристанищните власти в Ню Йорк Сити и предлага дванайсет места за кацане на хеликоптери.

Понеже пространството в града е убийствено скъпоценно, повечето компании, предлагащи чартърни услуги с хеликоптери, са разположени в Ню Джърси. Една от най-малките компании, базирана на летище „Елеър“ във Фармингдейл, Ню Джърси, на деветдесет километра югозападно от Ню Йорк Сити, бе лицензирана от Федералната администрация по въздухоплаване като такси оператор. Дан Хамънд, петдесет и една годишен, бе най-възрастният от шестимата назначени на пълно работно време пилоти на фирмата. Повечето от останалите бяха под четирийсетте. Пилотирането си е работа на младите и Дан не познаваше нито един пилот на хеликоптер над петдесет и пет. Тук не ставаше дума за изхабяване, а за минаване през медицински преглед всяка божа година. Колкото по-дълго живееш, толкова по-вероятно е да се провалиш на прегледа, ако не по една причина, по друга. А гръмнеш ли на прегледа, няма да те пуснат до машината.

Малката и досадна тайна на Дан Хамънд бе, че слухът му отслабваше. Не го бяха хванали миналата година на прегледа, но личният му лекар го бе предупредил, че няма начин да се изплъзне и този път. Ушите му бяха свършили титанична работа през петдесетте и една години използване и сега, след четвърт век оглушителни рок концерти, след ужасно шумните стари „Хюи“-та във Виетнам, след полетите в „Бел-205“ и хилядите къси „подскачания“ с новите машини, вече окончателно отказваха да му служат.

За фирмата пенсионирането на Дан Хамънд нямаше да бъде трагедия. Имаше дузини млади пилоти с необходимия минимум от хиляда летателни часа в турбинен хеликоптер, които чакаха да заемат мястото му.

Какво да се прави, и без това май беше дошло времето да напуска. Икономиката бе в отвратително състояние, а това сериозно се бе отразило на издръжката на хеликоптерните компании.

Само благодарение на необясним късмет вчера се бе появил някакъв богат луд, пожелал да наеме машина. Голяма работа, че бе поставил особени искания, които дори не бяха съвсем законни.

Богаташът бе поискал да бъде взет от района на Уолстрийт, но не от „Манхатън-център“. Не, този пич или бе прекалено мързелив, или се смяташе за крайно важна особа, за да седне в лимузината си и да измине двете преки до „Центъра“.

Искаше да бъде взет от хеликоптерна площадка на покрива на сграда. Обясни, че искал да впечатли свои приятели.

Хамънд се бе опитал да му обясни, че така вече не се прави, особено след забраната, наложена от градските власти след ужасния инцидент, станал на покрива на небостъргача „Пан Ам“, когато един хеликоптер се разби при кацане и парчетата му се разлетяха навсякъде с такава сила, че имаше убити дори долу на улицата. Цялото въздушно пространство извън четирите одобрени хеликоптерни площадки се считаше за охранявано. Посмей да го нарушиш и Федералната администрация по въздухоплаване ще ти поднесе собствените топки на сандвич.

— Какво всъщност ще бъде наказанието? — поиска да разбере богаташът.

— Глоба и спиране или отнемане на пилотските ми права — отговори Хамънд.

— Ще кажеш на шибаната администрация, че ти се е наложило да направиш аварийно кацане — предложи мъжът.

— Аварийно ли?

— Да, какво толкова — ще им обясниш, че си имал проблем с управлението… че точно пред теб се е появило ято. Тогава няма да ти отнемат правата.

— Но пак ще ме глобят.

— Ще платя.

— Мога да загубя работата си — каза Хамънд, въпреки че тази перспектива от известно време бе престанала да го плаши.

— Ще направя така, че да не съжаляваш за нея — обеща богаташът.

Накрая Хамънд прие. В края на краищата, за безопасно кацане не бе нужно нищо повече от зона трийсет на трийсет, свободна от висящи кабели.

Богаташът бе предплатил пет хиляди долара, като остатъкът щеше да бъде изплатен след кацане на летище „Тетърбъро“.

Сто хиляди долара бяха предостатъчни на Хамънд и жена му, за да платят капарото на един малък мотел в Линокс, Масачузетс, който им харесваше от години.

Сто хиляди бона, за да напусне работата, която така или иначе щеше да загуби съвсем скоро.

Не, такова решение не беше никак трудно за вземане.

88.

Специалистът от техническата служба на ФБР пристигна след двайсет минути, носейки необходимото му в желязно сандъче. Отвори го и извади преносим компютър, който незабавно включи към високочестотен приемник със специално проектирана антена, която филтрираше всички сигнали извън обхвата 800–900 мегахерца. Повечето клетъчни телефони използват тесен обхват около 870 мегахерца.

Винаги когато даден клетъчен телефон започне да предава, всъщност се излъчват два сигнала. Единият е този, който се чува — гласът — а другият е на носещата, който е на 4.5 MHz над основния първичен сигнал. Носещият сигнал съобщава на приемащия телефон идентификационния номер, честотата, на която става предаването, и „клетката“ или района, в който е разположен повикващият.

Сега техникът нямаше друга работа, освен да чака Джаред да позвъни отново. Когато го направеше, той щеше да се настрои на носещата честота и щеше да разкодира идентификационния номер на обаждащия се.

Това число щеше да бъде въведено в свързания към устройството компютър, на който бяха записани всички съществуващи честоти на използвани клетъчни телефони, предоставени от Федералната комисия по комуникациите.

Клетъчните телефони непрестанно скачат от една честота на друга, когато собственикът преминава от една клетка в друга, така че телефонът на позвънилия непрекъснато съобщава на приемащата клетка — използвайки за целта носещата честота — кога да препредава, кога да превключи честотите и на коя точно да се превключи, което пък зависи от това коя клетка приема най-силен сигнал.

Като се знае кой идентификационен номер се следи, компютърът може да настрои приемника за сканиране на нужната честота. По този начин става възможно бързо да се идентифицира клетката, от която става обаждането.

Понеже Джаред се намираше в сграда — следователно телефонът беше стационарен — задачата донякъде се опростяваше. Това означаваше, че се намира в рамките само на една клетка, за която имаше сериозни основания да се предполага, че е в очертанията на Манхатън.

Трябваше само пак да се обади.

Седем минути след пристигането на техника в щабквартирата на „Минотавър“ той наистина позвъни отново.

Сара вдигна телефона и чу шепота на Джаред:

— Мамо?

— Джаред, о, слава богу. Добре ли си?

— Да — каза го с обичайната си раздразнителност, което я накара да се усмихне.

— Джаред, сега искам да ме слушаш внимателно. Не прекъсвай, каквото и да става. Как изглежда сградата, в която се намираш?

— Ами… сграда, мамо, модерна сграда. Не знам!

— Как се казва банката?

— Тя е само на първия етаж…

— Коя е банката!

— Беше нещо с „Гринич“…

— „Гринич Тръст“! Джаред, можеш ли да излезеш оттам?

— Стаята е заключена. Тук е съвсем тъмно.

— Къде е той? Джаред, какво прави той в момента?

— Той… — Джаред сниши глас до едва доловим шепот. — Той идва. Чувам, че е пред вратата.

Сърцето на Сара тупкаше като лудо.

— Господи, Джаред! Внимавай!

Техникът, надвесен над приемника непосредствено до Сара, предупреди:

— Още малко. Задръжте го още само малко.

Тя чу някакъв глас, мъжки глас, който извика нещо, след това чу телефонът да издрънчава на пода, после се разнесе слабичкият глас на Джаред:

— Помощ!

— Още пет секунди! — изкрещя техникът.

Но в телефона вече не се чуваше нищо.

Сара тревожно се обърна и видя Папас да я гледа с широко разтворени очи, видя и техника, сгърбил се над апаратурата си.

— Не успяхте, нали? — каза тя.

— Не още — призна той.

— О, боже!

— Не, почакайте! — извика техникът.

— Но нали прекъсна!

— Няма нищо — каза той. — Телефонът още е включен.

— Какво искате да кажете?

— Независимо дали по телефона се говори, или не — обясни техникът, без да сваля поглед от екрана на компютъра, — той продължава да предава… осем седем нула точка нула шест мегахерца…

— Какво? — не разбра Сара.

— Докато телефонът е включен — независимо дали се говори, или не — докато захранването му е включено, той продължава да обменя сигнали с най-близката клетка. Нали точно така може да се види силата на сигнала преди да започнете да говорите. Това е… Да! Улових го!

Бауман веднага видя, че момчето говори по клетъчен телефон. Как беше забравил? Сграбчи детето, запуши устата му с парцал и каза повече на себе си:

— Сега, малкия, да тръгваме. Крайно време е да се махаме оттук.

89.

— Намерихме адреса! — изкрещя Папас.

— Слава богу — въздъхна Сара.

— Не е небостъргач или нещо подобно. Двайсететажна сграда близо до Уотър стрийт на някаква уличка… Муур стрийт.

— Какво има там?

— Офис на „Гринич Тръст“ на нивото на улицата — така съобщи полицаят. Не било клон, а някаква администрация…

Телефонът на бюрото му иззвъня и той го грабна.

— Да? — Изслуша каквото му казваха и изведнъж се опули. — Боже Господи…

Затвори, преглътна и обясни:

— На нивото на мецанина на тази сграда, неозначен по никакъв начин и практически невидим за несведущите, има огромен център за обработка на данни, наречен Мрежата, който е…

— Добре — прекъсна го Сара. — Алекс, искам ти и двама от по-младите колеги да останете тук. Единият ще има грижата за моя телефон, в случай че Джаред направи нов опит да позвъни. Другият ще поема всички разговори от ЦРУ или от другаде. Оставям те за мой заместник. Рот, искам да дойдеш с мен и да поемеш координацията на операцията. Всички останали незабавно да се поставят на разположение на Командния център.

— Разбрано.

— Искам още да се свържеш с човека, който отговаря за Мрежата. Ако е възможно, настоявам незабавно да прекратят всякакви операции. Да се уведомят всички обслужвани банки да преустановят всякакви трансакции. И още нещо — искам патрулна кола, незабавно.

— Ясно.

— Искам евакуация на всички околни сгради, от пряка до пряка.

— Ти луда ли си? — сряза я Рот. — Имаш ли представа колко небостъргачи има там? Там са Ню Йорк Плаза, Стейт Стрийт Едно, Батъри Парк, Финансовият център Броуд…

— Направи го! — каза Сара. — Уведоми полицейския комисар — упълномощени сме да направим това — и блокирайте улиците с всички възможни подръчни средства, включително патрулни коли, полицаи, агенти, каквото намерите. Очистете тротоарите. Искам всеки свободен полицай да бъде изпратен там. Никой да не навлиза в заградения район. Всяка сграда да бъде евакуирана.

— Боже Господи! — изпъшка Рот. — Ако Бауман е в сградата, където се намира Мрежата, и ако всички там едновременно се втурнат навън, никога няма да го открием.

— Рот, и моят син е там.

— Сара — намеси се Папас, — и двамата сте прави. Трябва да изпразним сградата незабавно, но едновременно с това трябва да контролираме кои излизат.

— Не е възможно, Алекс.

— Възможно е. Спомни си Мека!

— Мека ли? Какво искаш да кажеш?

— 1979 година. Голямата джамия в Мека. Класически пример.

— Алекс, нямаме време за сложни изпълнения.

— Сара! Изобщо не е сложно. Трябва само да докараме няколко автобуса с хора от отдел „Борба с безредиците“, това е.

И той набързо обясни идеята си.

— Действай — каза тя. — И някой да ми помогне да си намеря защитна жилетка.

Полицейската кола се понесе по Седмо авеню с виеща сирена и въртящи се светлини на покрива.

На задната седалка Рот даваше нареждания по телефона, а Сара гледаше през прозореца.

О, боже, о, боже, о, боже!

Джаред… О, боже…

Ако Бауман бе взел сина й за заложник, как тогава Джаред бе успял да се обади два пъти незабелязано?

И къде се намираше?

Чу как Рот казва:

— Хиляда фунта С-4. Приемете най-лошия случай — когато цялото количество е в бомбата. — Той направи пауза, за да изслуша какво му казват, и след секунда продължи: — Това е предостатъчно, за да свали цялата сграда, в зависимост от това къде е сложено взривното устройство. Възможно е да убие всички вътре. Определено ще нанесе сериозни поражения на околните постройки и ще убие пешеходци.

Мислите на Сара се носеха бясно, а тялото й се бе вдървило от напрежение. Спасяването на Джаред означаваше предотвратяване на инцидента. Тя си повтаряше тази фраза като мантра, защото можеше да мисли само за своя син. Знаеше, макар че никога нямаше да си признае това, че изведнъж бе загубила всякакъв интерес към случая, към работата си, дори не се вълнуваше от невъобразимите щети, които можеше да нанесе бомбата.

Дъждът беше спрял, но все още бе облачно и небето изглеждаше металносиво.

Щеше ли да убие Джаред?

Вече бе убивал… на едро и на дребно, каза си тя. „На дребно“ за нея означаваше очи в очи, а „на едро“ бяха терористичните актове, които този човек бе осъществил. Без да знае защо, за нея убийствата „на дребно“ бяха ужасяващи, защото доказваха, че той може да отнеме живот лице в лице с жертвата. Щеше ли такъв като него да се поколебае да убие Джаред, ако сметне това за необходимо?

Може би. Нали още не го бе убил… или поне така се надяваше тя. Може би в плановете му влизаше само да го използва като заложник, като застрахователна полица, като човешки щит. Молеше се в себе си Джаред да е още жив.

Но как бе допуснала така лесно да я изиграят? Как така точно тя, обучена да бъде подозрителна и станала такава в резултат на професионалния си опит, се бе хванала на въдицата? Защо бе проявила такава готовност да види в него един сърдечен и приятен мъж? Как бе съумял той да скрие от нея истинската си същност?

Да, той бе несъмнен майстор на дегизировката, но може би не е чак толкова трудно да се дегизираш, когато никой не знае как изглеждаш? Всъщност бдителността й бе притъпена от физическата му непохватност, разбра тя изведнъж. Но може би и тя самата не бе пожелала да види противоречията?

Пред фасадата на сградата вече бе започнала да се събира голяма тълпа. Сините и червени лампи на полицейските коли тревожно проблясваха. Полицаи спираха и отбиваха колите. Районът около Муур стрийт бе блокиран с подвижни прегради, на които имаше предупредителен надпис „ПОЛИЦЕЙСКА БАРИЕРА — НЕ ПРЕМИНАВАЙ“. Няколко коли на пожарната охрана приближаваха откъм Уотър стрийт с вой на сирените си. Два-три микробуса на телевизията вече бяха успели да се доберат дотук — Сара нямаше представа кой ги е алармирал толкова бързо. Тук бе и групата за кризисни ситуации на нюйоркското полицейско управление.

Как бяха успели всички тези хора да пристигнат тук толкова бързо?

И тогава видя отговора. Хората от бомбения отряд на нюйоркската полиция вече бяха поели контрол над ситуацията, както обикновено се случваше след тяхна намеса. Някой бе успял да ги повика — може би един от полицаите, пристигнали първи. Всеки момент щеше да пристигне и Групата за ядрени кризисни ситуации, след което щеше да започне междуведомствена борба кой да поеме случая. Освен ако не успееше по някакъв начин да я предотврати.

Тя вдигна поглед към сградата и прошепна:

— Джаред.

90.

— Искам да се прочисти и блокира целият район — нареди на подчинените си облеченият в брезентово яке началник на бомбения отряд.

Сара се приближи и показа картата си.

— Специален агент Кехил, ФБР — каза тя. — Тази операция е под мой контрол.

— Така ли? — погледна я с досада командирът на отряда. — Е, вече не е.

Бомбеният отряд към нюйоркското полицейско управление е най-голямото и най-старо подобно поделение в страната. Базиран в Шести полицейски участък на Десета улица 233, той реагира на около 1300 сигнала годишно, за да открие и обезвреди различни взривни устройства. Отрядът се състои от шест екипа от по двама детективи, условно наименувани от „A“ до „F“, командирът е лейтенант, а под него има четирима сержанти.

Бомбеният отряд е част от Научния отдел към полицейското управление, който пък е едно от поделенията на Детективското бюро. За да няма объркване, макар членовете на отряда да носят златни значки, те се водят не детективи, а „детективи специалисти“, което определено е шамар в лицето на тази съставена изцяло на доброволчески принцип група от смели до безумие мъже.

Според полицейския устав Бомбеният отряд може да приеме задача само ако бъде повикан от хора на ГКС — групата за кризисни ситуации. В конкретния случай ги бе повикал един от членовете на ГКС, който след огледа на мястото основателно бе решил, че има сериозна вероятност в сградата да е заложена бомба. Полицаят просто съвестно бе изпълнил дълга си.

До пристигането на противоядрената група Сара беше безсилна да направи каквото и да било: Бомбеният отряд бе поел контрола над нещата. Но появеше ли се Групата — най-елитното звено в цялата система на Съединените щати — тя автоматично щеше да поеме ръководството на цялата операция.

Разнесе се свистене на спирачки. Сара погледна и с облекчение въздъхна — това беше Групата.

Репортерът на Си Ен Ен стоеше на фона на вълнуващата се тълпа, заобиколила сградата на Мрежата на Муур стрийт.

Папас и Рейнахан гледаха телевизионния екран.

— … бомба в тази сграда — обясняваше репортерът, — където се намира важен и досега държан в тайна изчислителен център на Уолстрийт. Според полицейски източници в мазето на сградата е възможно да има едва ли не хиляда фунта пластичен експлозив С-4.

Последваха записани кадри на тълпи хора, опразващи съседните сгради. Паниката се засилваше и няколко души бяха сериозно смачкани. Никой не бе убит, но имаше ранени.

— Полицейски източници съобщиха на Си Ен Ен, че всички входове и изходи на сградите, намиращи се на Муур стрийт, са блокирани, с изключение на главния вход на всяка сграда. Възникналата между федерални и местни власти патова ситуация беше разрешена след появата на група от Министерството на енергетиката, известна като Група за ядрени кризисни ситуации, която пое контрол над всичко.

Последва видеообект, показващ фасадата на сградата, където бе инсталирана Мрежата. Пред нея имаше шест автобуса, паркирани в две колони по три, образуващи тесен коридор, водещ от главния вход до малък двор на другата страна на улицата.

Автобусите изглеждаха като обикновени машини на градския транспорт с една съществена разлика: страните им бяха облицовани със стоманени плочи, стигащи до паважа, така че никой да не може да пропълзи под тях. За зрителите подравнените автобуси изглеждаха като висока желязна стена — непреодолима преграда за всеки, който би искал да избяга. Всички, евакуирани от сградата, трябваше да минат между автобусите и да стигнат до двора, където всеки трябваше да бъде идентифициран и при възникване дори на най-малкото подозрение — разпитан.

Същият метод бе използван през 1979 година, когато въоръжен отряд на сунити фундаменталисти завзе най-святата от всички джамии на исляма в Мека, задържайки в нея двайсет хиляди посетители. Саудитските войски бяха намерили начин да изведат религиозните поклонници, без да позволят на похитителите да се измъкнат с тълпата. Те използваха автобуси на силите за борба с безредиците, за да образуват коридор, през който всички намиращи се в джамията поклонници бяха изведени на близкия стадион и разпитани.

Папас се усмихна, доволен от себе си.

Доброволци от пожарната охрана стояха отвън и отвътре на входа и избутваха паникьосаните служители по трима през крилата на въртящата се врата, откъдето смаяните хора попадаха в коридора между автобусите. Когато стигнеха до двора от другата страна на улицата, всеки минаваше пред малка група наблюдатели от операция „Минотавър“, в присъствието на Сара и Виджиани.

Процедурата не се развиваше гладко. Фоайето гъмжеше от хора, напиращи да се озоват на свобода колкото може по-скоро.

— Ще умра тук! — пискаше някаква жена.

— Пуснете ни навън! — ревеше мъж.

Прозорците на сградата, подобно на тези в повечето административни сгради в града, не можеха да се отварят, но хората на улицата чуваха ясно ударите по тях отвътре. В един офис на шестия етаж някой запрати метален стол в прозореца и по тротоара долу се посипа натрошено стъкло. Ужасен глас изкрещя: „Повече не издържам!“ и някаква двайсетинагодишна жена скочи през назъбената дупка.

Ударът в паважа натроши костите й, но тя оцеля, притеснявайки полицаи и пожарникари, че това може да окуражи още някой да последва примера й.

Командирът на Бомбения отряд, макар и раздразнен, че е изместен от Групата, вдигна мегафона си и извика:

— Останете по офисите си! Няма причина за паника! Има време!

Но сам не вярваше на думите си. „Клетите нещастници“ — помисли си той.

Сара и Виджиани можеха да разгледат в лице повечето от излизащите служители. Бауман бе майстор на дегизировката, но нямаше как да остане незабелязан от разстояние една-две крачки.

Бяха задържани няколко мъже — всички с бради, един от тях с дълга коса, който се оказа компютърен специалист, работещ на втория етаж за една юридическа фирма — но след няколко секунди по-подробно оглеждане те бяха освободени.

— Ще ви скъсам гъза в съда! — заплаши дългокосият програмист.

— Успех — сопна му се Сара.

Чу се нов трясък: някой бе изхвърлил през прозорец на дванайсетия етаж цяло бюро. Парчета стъкла нараниха няколко от най-любопитните, но никой не пострада сериозно.

— Всеки опитващ се да напусне по друг начин, освен през централния вход, ще бъде задържан! — изгърмя във въздуха металически глас.

— На никой не му пука! — извика откъм фоайето мъж на средна възраст. — И без това всички ще умрем!

Сара се обърна към Виджиани:

— Оставям те да ме заместваш. Аз влизам вътре.

— К-какво? — заекна Виджиани.

— Влизам вътре — повтори Сара и тръгна към сградата.

— Ти си луда! — извика след нея Виджиани.

— Може — съгласи се Сара, без да се обръща. — Но съм ви началник.

91.

Докато полицаи и пожарникари продължаваха да извеждат служителите от сградата, Противоядрената група, без да се бави, започна разполагането на своето оборудване, използвайки товарната рампа до сервизния заден вход на сградата.

Придружаваха ги патрулни полицаи, чиято задача бе да не позволят никому да избяга от сградата, докато те влизат. И наистина, няколко души се опитаха да се промъкнат, но най-безцеремонно бяха задържани.

Първи влезе командирът на Групата, доктор Ричард Пейн — висок мъж към четирийсетте, с преждевременно побеляла коса. Доктор Пейн, който имаше научна степен по ядрена физика, в обикновения си живот бе ръководител на специални проекти към Отдела за съвременна технология на Националната инженерна лаборатория в Айдахо. В американската бюрократична йерархия на държавните служители той бе GS-1531. Имаше огромен опит в областта на ядрените оръжия и беше смятан за гений от всички, които някога бяха имали нещо общо с него.

До Пейн вървеше неговият заместник в тази операция, подполковникът от американската армия Фреди Суарес от 112-а техническа дивизия за експлозиви и амуниции, Форт Ричи, Мериленд. Зад тях останалите членове на екипа бутаха колички с обемисто и внушаващо респект оборудване.

При нормални обстоятелства работата им беше къртовска. Подобно на всички бомбени отряди, тези хора бяха обучени да откриват взривни устройства и да обезвреждат адските машини, блокиращи достъпа до взривателите. След това идваше диагностиката: изследване на взривното устройство, определяне на начина на неговото функциониране. Накрая устройството биваше обезвреждано. Ако се налагаше, последната фаза се предшестваше от вземане на мерки по минимизиране на евентуалните щети.

Но за разлика от всеки друг бомбен отряд често — макар и за щастие далеч невинаги — те трябваше да се занимават с ядрени или най-малко с крайно сложни импровизирани експлозивни устройства.

През последните дни бяха имали достатъчно време да изследват взривателя, открит на аерогарата. Макар да нямаше никаква гаранция, че атентаторът ще използва идентично взривно устройство или дори нещо сходно на него, те бяха готови да се справят с това.

Но условията за работа се оказаха далеч от идеалните. В учебника пишеше, че никой не започва работа по обезвреждане на бомба, докато не бъде обезопасен и евакуиран целият район. Нещо повече, правилата изискваха да няма никой в радиус от триста метра. Всички знаеха, че подобно нещо е немислимо в Манхатън, където можеш да смяташ, че си постигнал максимума, ако успееш да изтласкаш хората до ъгъла на най-близката пряка.

Доктор Пейн посочи на подчинените си стълбището към мазето и помисли: „На мен поне ми плащат да рискувам живота си. Но всички тези хора са дошли на работа тази сутрин, разчитайки да се върнат по домовете си, при своите семейства. Живи…“.

— Добре — обърна се той след малко към скупчилите се в тясното пространство пред мазето на сградата, в която се намираше Мрежата. — Местните вече минаха с кучетата из фоайето и не откриха нищо.

Нямаше нужда да обяснява на своите хора, че при случаите на сложни бомби при добре организирани терористични актове кучетата, които би следвало да надушат експлозивите, са безполезни. Те вършат прекрасно работата си, когато става дума за ТНТ, динамит или някои по-обикновени видове експлозив. Дори и при С-4, ако се озоват в непосредствена близост, което означава на сантиметри от мястото.

Кучетата на нюйоркския Бомбен отряд не бяха надушили нищо, но и не ги бяха докарвали тук, пред мазето. Вратите за него бяха заключени. Много вероятно бе бомбата да се намира вътре. От конструктивна гледна точка, мазето бе най-логичното място.

Всъщност, макар екипът да не знаеше това, кучетата нямаше да надушат нищо подозрително, дори ако намереха запечатаните сандъци вътре и се изпикаеха върху тях, защото онзи С-4, който Бауман бе избрал за своята бомба, изобщо не миришеше.

Въз основа на данните, с които разполагаха, имаше сериозни основания да се предполага, че бомбата е под фоайето, но първата задача на екипа беше да се убеди в това със сигурност. Ако е възможно.

Механичната версия на служебно куче, използвано за откриване на бомби, е детектор на пари, който съществува в множество модификации. Ричард Пейн бе избрал за случая йон-мобилен детектор на изпарения, който беше с големината и формата на средно голямо куфарче.

Налагаше се обаче да работят в пълно неведение: ако бомбата бе в мазето, те нямаха никаква представа къде точно е поставена, а тя можеше да се намира навсякъде. Бяха се събрали на стълбищната площадка пред боядисаната в бяло желязна врата, през която се влизаше в мазето. Недопустимо бе да си позволят да избият вратата, защото адската машина би могла да бъде свързана с нея.

Затворената врата затрудняваше използването на детектора. В устройството беше вградена вакуумна помпа, която всмукваше въздух. Но бомбата можеше да се намира на значително разстояние от другата страна на вратата. Суарес свали края на маркуча на нивото на пода, до малката пролука между долния край на вратата и пода. После включиха устройството. „Дробовете“ на датчика започнаха да се пълнят с въздух, поемайки в себе си необходимата за анализ проба.

След няколко минути Суарес направи знак да изключат. Ако зад вратата имаше С-4, датчикът не можеше да го регистрира. Сигурно бяха прекалено далече.

Той сви рамене.

Доктор Пейн също сви рамене.

Все още не бе изключено там да има С-4. Просто трябваше да направят още тестове.

Доктор Пейн, подполковник Суарес и двайсет и осемте членове на Групата бяха професионалисти и имаха значителен опит в обезвреждането на бомби. Но въпреки това всеки от тях беше дълбоко в себе си изплашен. За тази бомба се знаеха прекалено малко неща.

Простичко казано, те не знаеха дали бомбата ще избухне, ако някой се приближи до нея. Взривателят беше подробно изследван в централната лаборатория към Министерството на енергетиката, за да се определи какво количество енергия задейства детектора и дали има превключвател на прага на задействане, или потенциометър. Лично доктор Пейн бе снел графиката, показваща каква енергия задейства този датчик в зависимост от положението на регулатора на усилването и много добре знаеше какво движение би задействало устройството. И знаеше, че бомбата не реагира на движение на разстояние по-голямо от осем метра от нея.

Но не беше сигурен дали обхватът на задействане не е бил допълнително разширен, отдалечавайки безопасната граница примерно на десет метра, на петнайсет или дори повече.

От друга страна, възможно бе датчикът изобщо да не е включен.

Нямаше ни най-малка представа.

Но едно беше съвсем сигурно: неговите хора не бяха задействали бомбата. Където и да се намираше границата на безопасността, те не я бяха нарушили.

Нищо не им гарантираше обаче, че тя не минава непосредствено до дръжката на вратата, така че трябваше да приемат най-опасната възможност.

Ако наистина е включен датчик на близостта, мислеше си Пейн, той най-вероятно покрива зоната зад вратата. Микровълновото лъчение не може да прониква през стомана.

За да не рискуват излишно, не трябваше засега да се приближават по-близко от мястото, където стоеше най-приближилият се до бомбата човек — самият доктор Пейн.

Първата задача на екипа бе да изключи със сигурност възможността зад вратата да има ядрено устройство. За да направят това, трябваше да проверят дали има радиоактивност. Без да имат представа по каква технология е изготвена евентуалната атомна бомба, те не можеха да знаят за какво да проверяват: алфа- или бета-частици, гама-лъчи или неутронна емисия. За всяка от възможностите имаше специално разработена процедура. Освен това можеха да се опитат да установят наличието на каквато и да било излъчваща радиация субстанция или да установят продукта на разпада — това, до което материалът на бомбата щеше да се разпадне след взрива.

Доктор Пейн разбираше, че не се намират достатъчно близко, за да установят със сигурност наличието на алфа- или бета-емисии. Оставаха им неутроните и гама-лъчите. Ако детекторите им „подушеха“ голямо количество гама-лъчи или макар и малко количество неутрони, това би било индикация, че имат работа с уран; обратната комбинация бе характерна за плутония.

Тестовете показаха, че бомбата зад желязната врата не е атомна.

Това бе успокоително, но на спокойствието им бе съдено да продължи само още няколко секунди.

В една тъмна стая на петия етаж Бауман работеше с поялник и секачки. Джаред, с вързани ръце и крака, се извиваше проснат до него и риташе с овързаните си крака по пода в безсмислен опит да повика някого. Но подът беше циментов и покрит с теракотени плочки, така че ударите почти не вдигаха шум, а освен това сградата вече бе почти изцяло евакуирана. Просто вече никой не можеше да го чуе.

Бауман продължаваше да работи, концентриран до максимум.

92.

Следващата проверка трябваше да установи дали микровълновият датчик е включен.

Ако отговорът бе отрицателен, тогава спокойно можеха да избият вратата и да се приближат, за да обезвредят бомбата.

Ако не…

Е, най-напред трябваше да получат точен отговор на този въпрос. За целта щяха да използват едно устройство, което на техния жаргон се наричаше „микровълнов снифър“32. То търси електромагнитни излъчвания в спектъра, започващ от десет гигахерца нагоре. Съществува цивилна версия на същото устройство, която се използва за проверка на безопасността на микровълновите фурни в кухните.

Един от младите членове на екипа, армейски сержант Грант, чиято специалност бе откриването на взривни устройства, взе дългата гъвкава антена на „снифъра“ и по заповед на Пейн я насочи към желязната врата.

— Доктор Пейн — каза той след малко, — тук просто няма как да засечем нищо. Тази врата е стоманена, а микровълновото лъчение се екранира от желязото, сър. Вратата просто няма да пропусне нищо навън.

— Така е — съгласи се Пейн, — но ти продължавай да контролираш.

Сержант Грант бе служил в армията достатъчно дълго, за да знае, че на заповед не се възразява, така че послушно продължи да държи антената, макар да не бе убеден в смисъла. „Снифърът“ естествено мълчеше.

— Да подпъхна ли антената под вратата.

— Не, Грант. Рискът е много голям.

— Сър — не се сдържа Грант, — както казах, тази врата… — Но изречението му остана недовършено, защото се разнесе пронизителен звън. „Снифърът“ бе установил наличието на опасност.

Антената, която Грант държеше насочена към пролуката до пода, се бомбардираше от микровълново лъчение с интензивност, превишаваща неговия праг на сработване.

— О, да го… — изкрещя Грант.

Лъчението се „просмукваше“ под прага. Ако някой се приближеше дори с няколко сантиметра, имаше сериозен риск това да взриви бомбата.

— Замръзни! — извика Пейн. — Никой да не помръдва!

Острият сигнал продължаваше да раздира слуха им.

— Добре — обади се след малко доктор Пейн с по-спокоен глас. — Проклетото нещо не се задейства. Но всякакво движение може да го накара да сработи.

— Господи! — изви Грант. Той наистина беше замръзнал в доста неудобна поза, частично наведен към вратата с протегната дясна ръка, в която държеше антената.

— Не смей да помръдваш нито един шибан мускул — изсъска Пейн. — Не схващаш ли, че детектираме вълни, минаващи под вратата? Тя прилепва плътно към цялата рамка и само там има пролука.

— Не издържам в тази поза — простена сержант Грант.

— Дявол да те вземе — каза едва сдържайки се Пейн, — не помръдвай, защото можеш да ни хвърлиш всичките във въздуха! — Усещаше, че започва да го обзема паника.

Грант стоеше, опулил очи. На стълбищната площадка се бе възцарила гробна тишина, нарушавана само от виещия алармен сигнал. Трийсет души стояха и не смееха да помръднат. В далечината се разнасяха слаби викове, чуваше се вой на сирени, но тук единственият шум беше от тревожния сигнал и хартиеното шумолене на брезентовите им якета, когато хората съберяха смелост да вдишат или издишат.

— Сега, чуйте ме — проговори Пейн. — Искам всички да погледнат в краката си.

Хората му до един се подчиниха.

— Запомнете къде точно сте стъпили. Дръжте краката си в същото положение. Имайте предвид, че датчикът зад вратата улавя вълните, отразени от телата около него. Нямам представа как не сме го задействали досега — може би току-що се е включил. Но ако някой от вас помръдне крак, възможно е да задействаме взривателя.

— О, господи… — изпъшка някой.

— Ако се наложи да помръднете, направете го в посока, успоредна на вратата. Така вероятността да го задействате е по-малка. Но аз ви съветвам да не помисляте за помръдване.

— Аз… не… мога… — прошепна мъченически Грант. От краката му се разнесе някакво шуртене и Пейн видя, че там се образува локвичка урина. На левия му крачол се появи дълго мокро петно.

Пейн, макар да бе изплашен както всички останали, изпита притеснение за нещастника. Грант без съмнение съзнаваше, че това е последната му задача за Групата.

Но тя можеше да се окаже последна и за самия Пейн.

— Грант — спокойно проговори той, — можеш ли да ме изслушаш?

— Сър… — изграчи Грант.

— Грант, искам да помръднеш тази антена нагоре с няколко пръста. Направи го бавно и плавно. Право нагоре.

— Да, сър — отговори Грант и с трепереща ръка бавно започна да изтегля антената нагоре. Върхът й леко подскачаше.

— Плавно, Грант.

— Старая се, сър.

Сигналът внезапно спря.

Сержант Грант бе повдигнал антената на не повече от шест пръста от предишното й положение и сега тя очевидно се намираше извън зоната, евентуално контролирана от микровълновия датчик.

— Това е границата на безопасността — прошепна Пейн повече на себе си, отколкото на другите. — Излъчването не преминава през вратата.

Той беше добре запознат със силните и слаби страни на микровълновия „снифър“. Например сега те вече знаеха интензивността на лъчението — тя автоматично се извеждаше върху индикаторите на устройството — но без да отворят вратата, нямаше как да разберат на какво разстояние се намира бомбата. Това означаваше, че не са в състояние да начертаят еквипотенциалните повърхнини на полето, а следователно не можеха да узнаят докъде могат да се приближат, без да рискуват да задействат взривателя.

Пейн знаеше, че микровълновият датчик не е непреодолима преграда, ако знаеш какъв е точният подход. Има си начини. Например, ако се приближиш до датчика изключително бавно, може и да не го задействаш.

Но ако си позволиш дори леко да размахаш ръце, както при ходене, най-вероятно присъствието ти ще бъде детектирано, защото ръцете ще се движат от и към датчика със скорост по-голяма от скоростта, с която се движи тялото.

Този начин засега беше неприложим. Без да са видели бомбата и преди да разполагат с точна оценка на разстоянието до нея, никой не можеше да рискува да се приближи.

И това беше най-неприятното. Как да обезвредиш бомба, ако дори не знаеш къде се намира тя?

93.

За петнайсет минути опашката на евакуиращите се от сградата на Мрежата се стопи.

Последва приканване по мегафона всички останали вътре да се изнесат, но в продължение на десет минути не излезе никой.

Сред служителите на банката нямаше нито един, който макар и малко да прилича на Бауман.

Вътре в сградата Сара се качваше по стълбището. Вече бе претърсила първите четири етажа, но от Бауман нямаше и следа. Също и от Джаред.

Когато стигна петия етаж, тя тихо тръгна по безлюдния коридор, проверявайки стая след стая.

Доктор Пейн направи наум някои бързи пресмятания.

Вярно че детектираха електромагнитна енергия, но означаваше ли това наистина, че не могат да помръднат? Той знаеше, че обсегът на откриване винаги е по-голям от прага на задействане. Това означаваше, че те могат да „виждат“ излъчвателя, но не е задължително в този момент и той да „вижда“ тях. Винаги съществува праг на допустимата утечка, така както е допустимо микровълновата фурна да има известна утечка и нейното наличие не означава, че има опасност хората наблизо да бъдат „сготвени“.

Пейн старателно бе изследвал взривателя. Знаеше точно каква енергия е достатъчна, за да се задейства бомбата. Той повтори няколко пъти пресмятанията наум и всеки опит го убеждаваше, че количеството енергия, отразено обратно под желязната врата, е недостатъчно да задейства датчика.

Изглежда, тук бяха в безопасност. Можеха да се движат.

— Добре — обади се доктор Пейн. — Границата минава от другата страна на вратата. Има някакво разсейване на електромагнитни вълни под прага, но според мен ние сме в безопасност, докато стоим от тази страна. Искам всички да се изтеглят назад.

От тази страна на вратата, от тази страна на границата, те можеха да се движат. Датчикът, осъзна той едва сега, беше настроен да улавя само движение от другата страна.

Това бе добре. Това им даваше повече пространство за маневриране.

Това също означаваше, че ще могат да погледнат от разстояние бомбата, използвайки технология, която и до ден-днешен остава засекретена от американското правителство. Идеята е да се използва неутронна „сонда“, която излъчва неутронен поток с точно определено ниво на енергията. Потокът се насочва към целта, а сондата изследва интензивността на отразения поток, т.е. определя степента на поглъщане на неутроните.

За неутронната сонда металните стени са прозрачни, така че желязната врата не представляваше преграда. Използваше се същият физически принцип, който е в основата на детектора, установяващ наличието на експлозиви, съдържащи водород. Неутронната сонда, с която разполагаха, бе изключително мощна. Пейн щракна ключа и провери показанията на индикацията.

— Хм, вътре има експлозивен материал — прошепна той на Суарес. — И то в огромно количество, доколкото мога да преценя.

— Какво ще правим? — практично попита Суарес.

Доктор Пейн не отговори — истината бе, че просто нямаше идея. Изглежда трябваше да се довери на инстинктите си — в подобни случаи това не само бе единственото, а често бе и най-доброто решение.

— Добре — каза той накрая, — донесете генератора.

— Какво смяташ да правиш? — изненада се Суарес.

— Не ме ли чу? Генератора.

— Искаш да облъчиш бомбата? Боже Господи…

— Искам да изгоря интегралните схеми на мозъка й, но не съм сигурен, че ще мога да го направя.

Електромагнитният импулсен генератор се захранваше от мощен кондензатор или по-точно от кондензаторен блок, който изисква мощен енергиен източник. Докато нагласяваха блока зад желязната врата, подполковник Суарес каза:

— Сър, всички са изведени от сградата и ситуацията вече не заплашва ничий човешки живот. По устав не сме длъжни да рискуваме живота си, ако ситуацията не заплашва никого. А сградата, повтарям, е празна.

— С изключение на терориста.

— Да, сър, с изключение на терориста.

— Терористът и едно дете. Но ако сградата хвръкне във въздуха, те няма да бъдат единствените загинали.

— Правилникът, сър…

— Шибай го правилника — прекъсна го Пейн. — Отворете вратата.

— Сър, не можем — каза Суарес.

— Не разбираш ли, че не можем да изпържим онова нещо през вратата! Дори не можем да насочим излъчвателя, докато вратата е затворена. Отвори проклетата врата! Веднага!

— Заключена е, сър. — Суарес с мъка запазваше хладнокръвие. — Не е възможно. Ключалката е задръстена с епоксидна смола или някакво друго лепило, пък и вратата се отваря навън, към нас. Трябва да бъде отворена отвътре. Много бавно.

— Ясно. Имаме ли вече наш човек вътре в сградата?

— Не знам…

Доктор Пейн вдигна уоки-токито си, повика лейтенант Джордж Рот и повтори въпроса си:

— Имаме ли някой все още в сградата?

Сара зави по коридора.

Изведнъж нещо леко изпука.

Беше нейното уоки-токи, неочаквано събудило се за живот.

— Кехил… Кехил… НОКП — обади се равен механичен глас. НОКП означаваше „Незабавно обаждане на командния пункт“ и бе едно от няколкото прости кодови съкращения, които Групата използваше, за да не позволи на журналистите, подслушващи радиоефира, да разберат за какво става дума.

— НОКП, Кехил… слушам.

— Има заден вход за мазето. Искаме да влезеш през него и да отвориш една врата.

94.

Сдържайки гнева, решимостта и страха си, Сара изтича надолу по стълбите до фоайето и намери в един от ъглите му врата за мазето.

Беше повредена — някой бе счупил в ключалката й ключ и я бе запълнил с лепило. Това явно бе Бауман, който не искаше никой да влиза в мазето.

Вратата не биваше да бъде насилвана. Това можеше да задейства бомбата.

Трябваше да има друг начин да се проникне в това мазе. Тя отчаяно се затича през фоайето. Как да се вмъкне в мазето, без да използва врата?

В този момент подмина малко сервизно помещение, чиято врата бе подпряна с метална кофа и парцал за забърсване на пода. Спря, доотвори я и видя в дъното канализационни тръби, които пронизваха цялата сграда.

Това бе отговорът.

Тръбите бяха монтирани в квадратна шахта, която стигаше и до мазето. Пред тях имаше известно пространство… не беше кой знае колко широко, но може би достатъчно.

Тя се наведе и погледна. Подът на мазето се виждаше на три-четири метра надолу. Няколко от тръбите се извиваха под прав ъгъл, за да влязат в широк прашен вентилационен въздухопровод, достатъчно широк, за да екранира движенията й от микровълновия детектор, ако се спусне зад него.

Тя събу обувките си, съблече сакото си и се вмъкна в тясното пространство, държейки се здраво за тръбите.

Плъзна се надолу, спускайки се полека към пода на мазето. На различни места различни тръби се извиваха под прав ъгъл и тръгваха в различни посоки… До пода оставаха около два метра.

Тя бавно и внимателно се спусна долу, избирайки „сянката“ на въздухопровода.

В последния момент краката й стъпиха върху безжизненото тяло на униформен мъж, сгърчено точно под нея, и тя едва не извика от изненада. Изглеждаше като човек от охраната — някой, опитал се да спре Бауман.

След това различи дълга редица натрупани един върху друг сандъци, върху които имаше малка черна кутийка, която проблясваше под ярката светлина.

„Ако ти го виждаш, значи и то те вижда“ — беше казал доктор Пейн.

Но какво бе безопасното разстояние?

Точният окомер не бе от най-силните й страни, но при всички случаи тя беше поне на трийсет метра от устройството.

Сара спря, натисна бутона за предаване на уоки-токито и каза:

— НОКП, НОКП, Кехил… Вече съм вътре. Виждам го. Колко време ми остава?

— Кехил, НОКП. Не знаем. — Беше гласът на Пейн. — Предполагаме, че докато терористът е в сградата, бомбата няма да избухне.

— Добре.

— Агент Кехил, на ваше място не бих се отпускал. Устройството има антена на нивото на пода, покриваща кръгова зона с вероятен радиус от дванайсет до петнайсет метра. По-далеч от петнайсет метра сте в безопасност. Сега… искам бавно да се придвижите напред.

— Колко бавно?

— Не мога да отговоря на този въпрос. Ако сте далече от него, датчикът ще възприема всяко движение като много по-бавно, отколкото ако се изправите до него.

— Кажете ми ориентировъчно някаква скорост!

— Колкото може по-бавно. Признавам, че времето ни притиска, няма съмнение, че някакво предварително заложено време изтича, но ние нямаме никаква представа кога е часът нула. Ще рискувам да ви дам груба оценка: движете се с по-малко от една стъпка в секунда. Нашият анализ показа, че датчикът „забелязва“ движения със скорост около една стъпка в секунда, така че вие се движете по-бавно от това.

— Господи, това е много бавно!

— Дръжте ръцете си „мирно“ — прилепнали отстрани. Не… по-добре ги дръжте скръстени на гърдите. При никакви обстоятелства не ги размахвайте. Датчикът най-лесно забелязва клатения напред-назад като при маймуните. Внимавайте да не предизвикате забележим Доплеров ефект.

— Това пък какво означава?

— Просто… дръжте тялото си колкото може по-неподвижно. Придвижвайте се с опрян до стената гръб. Няколко сантиметра в секунда, не по-бързо. Винаги, когато е възможно, избирайте път, при който между вас и устройството да има някакви плътни масивни предмети — ако има пещ, машини, оборудване — всичко, каквото има там долу. Говоря за неща, непрозрачни в радиообхвата. При изследването на устройството разбрахме, че то работи на малко повече от десет хиляди мегахерца, следователно стени и масивна зидария, бетон и стомана биха играли ролята на доста ефикасен екран.

Сара понечи да тръгне към главното помещение на мазето, но в последния момент спря. Вдигна уоки-токито до устата си, осъзнала, че сега може да го използва за последен път, докато е тук долу, след като се налагаше да върви със скръстени ръце.

— Тук виждам някои големи предмети — каза тя. — Бойлер, редица от… не знам от какво. Но между тях има свободно пространство. Големи пролуки. Няма да мога да се движа през цялото време зад преграда между бомбата и мен.

— Постарайте се — инструктира я Пейн. — Когато се озовете в пролуките, движете се колкото може по-бавно. Това устройство използва обемен датчик.

— Какво, какво?

— Няма значение. Важното е да внасяте минимални изменения в комплекса стоящи вълни чрез максимално бавно придвижване.

— Не разбирам нито дума от нещата, за които ми говорите!

— Казах ви: бавно и плавно, агент Кехил. Тръгвайте!

„О, мили боже — помисли си тя. — Мили боже!“

Джаред беше в сградата, просто нямаше къде другаде да е, някъде там, на горните етажи. Беше жив, трябваше да е жив, но сигурно не можеше да издаде звук.

От агентите на ФБР при известни обстоятелства може да се очаква да пожертват своя живот. Но никой не може да изисква от никого да жертва живота на свои близки. Тази клауза отсъства от всякакви договори с работодателя.

Докато бавно се плъзгаше покрай хладната влажна стена на мазето, тя усети полъх на леденостуден въздух с едва доловима миризма на плесен, позната й от детството и поради това странно успокоителна.

Едно… две… едно… две. Бавно, още по-бавно. Ръцете притиснати върху гърдите. Едно… две… едно… две. Краката й трепереха от невероятното напрежение, което бе необходимо, за да им попречи да се подгънат под нея. Плъзгане с гръб, опрян във влажната стена… едно… две…

… ето го и бойлера, грамаден, от пода до тавана, стоманена стена, излъчваща страшна жега… индикаторът му свети. Лесни осем или десет стъпки. Тя стигна до него, инстинктивно се отдръпна от непоносимата горещина и с облекчение изпусна въздуха от гърдите си.

Десет спечелени стъпки. Десет свободни от напрежение стъпки. Тя си позволи бързо да се плъзне покрай стената. Лъхна я адска горещина и по ръцете й се застича пот, струйките проникнаха под мишниците й и тръгнаха надолу, гъделичкайки я. Други струйки вече пълзяха по вътрешната страна на бедрата й. Зеленикавата флуоресцентна светлина влудяващо пулсираше.

Стигна до края на бойлера, откъдето започваше пролука с широчина метър и половина — два преди следващото прикритие, което — сега вече можеше да различи това — представляваше висока редица от кантонерки за архивиране на документи.

Веднага забави придвижването си и отново започна да се плъзга покрай стената. Виждаше пред себе си черната кутийка, струваше й се, че усеща обгръщащите тялото й електромагнити вълни. Сега, от този ъгъл върху капака на кутийката се виждаше малка рубиненочервена точка. Какво беше това… индикатор? Щеше ли да й намигне, ако я забележеше? Щеше ли поне да примигне в онази частица от секундата преди тази сграда заедно с нея и сина й да се превърне в пламтяща развалина? Или това щеше да се случи без никакво предупреждение? Дали малкото чудовище щеше да забележи, че тя се опитва да се промъкне с някакъв си сантиметър по-бързо от допустимото и щеше ли това да го разгневи, така че да изригне в ярост?

Тя гледаше като хипнотизирана, мислеше си за Джаред и в съзнанието й вече започваше да изкристализира план да се разсее, да не мисли за това, докато се плъзга покрай влажната стена към кантонерките под трепкащата светлина над главата й.

Оставаха й осем метра и тогава щеше да тръгне покрай нова стена, преди да стигне до вратата.

Тя притисна гърдите си още по-силно и едва сега разбра, че дрехите й са подгизнали от пот.

Мислеше си за Джаред, който чакаше сврян в някаква стая.

Плъзна се зад стената от кантонерки, без да забравя за пролуките между тях, през които несъмнено проникваха електромагнитните вълни. Стигна до ново открито пространство. Стори й се дълго километри, не, сякаш се простираше в безкрайността. Отново бавно плъзгане. В този миг усети мускулен тик, някъде там, където бе връзката между крак и хълбок — нищожно трепване, но тя спря като закована. Сърцето й щеше да изхвръкне. Остана така, напълно неподвижна, затаила дъх. Чакаше червената светлинка да й намигне и… Нищо! Тя си позволи безкрайно бавно да издиша. И пак се плъзна наляво. Едно… две… едно… две…

Вече чуваше шум от другата страна на тежката желязна врата, която сантиметър по сантиметър се приближаваше към нея. Хората от Групата даваха и получаваха заповеди и разпореждания, настройваха техниката си и очакваха от нея да им отвори вратата. Уоки-токито й изпращя, но тя не му обърна никакво внимание.

— Кехил… Кехил… НОКП… там ли сте?

С ръце, долепени до гърдите, тя бавно се плъзгаше встрани, без да отговаря. Добра се до следващия екран за вълните — някакъв метален тръбопровод — но заслонът беше много тесен, нищо и никакви пет-шест стъпки облекчение, което й се стори несправедливо малко.

В главата й нахлуха мисли за Брайън-Бауман. Стрелна се портретът, генериран от фоторобота, който беше като нескопосана карикатура, без да има никаква прилика с оригинала. Как ли изглеждаше истинският Бауман? Познаваше ли го тя? Кой бе той? Отново излезе в открито пространство и с изненада установи, че бе стигнала до ъгъла, който бе студен, влажен и приятно заоблен.

Но вземането на завоя не се оказа никак лесно. Тя бавно извъртя тяло, опитвайки се за пръв път в живота си да проумее физиката на микровълновия датчик.

Не откъсваше поглед от червената точка.

Плъзгане — един сантиметър, втори. Притискаше ръцете към гърдите си все по-силно и по-силно. Усети някакво гъделичкане в гърлото. Трябваше да се изкашля. Всичко друго се изпари от главата й, освен мисълта „Не смей да кашляш, главата ти ще се люшне!“. Гъделичкането ставаше непоносимо.

Не спря да се плъзга! Гъделичкането отслабна.

Вратата беше толкова близко, че можеше да се пресегне и да я докосне. Трябваше да напрегне цялата си воля, за да не го направи. Ръцете й трябваше да останат скръстени. Не можеше да си позволи резки движения — само сантиметър, после друг, трети…

На какво разстояние се намираше в момента, колко далеч бе бомбата от вратата?

Толкова й бе трудно да определя разстояния, а никога, никога в живота й това не бе било толкова важно. Дванайсет метра? Не, повече. Петнайсет? Може би. Петнайсет бе критичното разстояние. Датчикът беше в състояние да засича движение в рамките на петнайсет метра. А може би повече?

Гласовете от другата страна се засилваха.

Тя стигна до рамката на вратата, плъзна се така, че застана директно пред нея, бавно, безкрайно бавно отпусна ръце, сякаш галейки се по гърдите, спусна ги по корема си, изпъна ги, свали ги, следвайки контура на тялото си мъчително бавно, докато напипа дръжката с две ръце. Завъртя я внимателно, но тя не поддаде, опита по-силно, но тя пак не помръдваше, накрая я натисна с всичка сила и тя се завъртя. Благодаря ти, Господи.

— Пристигнах — обяви тя.

— Слава богу — повтори мислите й глас отвън. — Отлично. Сега внимателно. Никакви резки движения.

Тя натисна вратата навън, внимателно, но решително.

И бавно.

Агонизиращо бавно, сантиметър по сантиметър. Никога не си бе представяла, че една врата може да се отваря толкова бавно…

… и чу някой да изкрещява:

— Дявол да те вземе, ще избухне!

— Всичко е наред! — извика тя на свой ред. — Разделят ни повече от петнайсет метра, сигурна съм!

Разнесоха се крясъци, вик, после съвсем внезапно и крайно изненадващо подът се надигна, чукна я леко по тила и едва сега тя осъзна, че всъщност някой я е натиснал да легне и да се отстрани от апаратурата.

Огледа се, видя, че на стълбището няма никого, и осъзна, че спазвайки правилника си, хората от екипа на Групата също са напуснали сградата.

— Добре, агент Кехил, да вървим! Мърдай! — разнесе се гласът на човека, който я бе натиснал да легне. Беше в свободен зелен комбинезон, подплатен с плочки от кевлар. На главата си носеше каска. — Махай се!

— Не! — внезапно извика тя. — Никъде няма да отида!

— Веднага изчезвай!

— Я ме остави! — изкрещя тя. — Ще стоя тук! Синът ми е тук!

— Махай се! Вън! Тази операция не е твоя, ние я поехме! Само Суарес може да остане, той ще включи машината.

— Съжалявам — непреклонно заяви Сара. — Ако нещо се случи, искам да бъда тук, за да помогна. След това ме дайте на съда. Изобщо не ме интересува!

Видя, че подполковник Суарес се усмихва.

— Права е — каза той. — Може да ми потрябва помощ. Нека остане.

Суарес насочи антената към бомбата и без предупреждение натисна бутона, изстрелващ свръхмощен импулс електромагнитна енергия.

Чу се силно изпукване. Сара, отдръпнала се встрани от генератора, почувства как косата на тила й настръхва и се изправя в буквалния смисъл на думата. Тялото й потръпна, сякаш импулсът бе минал през него.

Замириса на изгоряло.

Там, на двайсет метра от тях, се намираха натрупаните един връз друг сандъци, омотани с възпламенителен шнур. Отгоре беше черната кутийка на взривателя. Яркочервената точка на светодиода беше изгаснала.

— Това ли беше? — попита Сара.

— Ами… мисля, че да — отговори Суарес. — Ъъ… не детектираме никакво електромагнитно излъчване. Том?

Човекът в защитния комбинезон от кевлар потвърди:

— Спектралният анализатор не приема никакво поле на протичащ електрически ток. Значи в онова нещо не тече никакъв ток.

— Приближи се към устройството — заповяда Суарес.

Човекът с каската тромаво мина през вратата.

Сара затаи дъх и установи, че се моли наум.

Суарес й обясни:

— Там всичко е изгоряло, но импулсният генератор не може да унищожи механичен взривател, така че Том ще отиде да провери.

Том се приближи до взривното устройство, пристъпвайки бавно, така че не усети как кракът му докосва обтегнатата, почти невидима жица. Той разгъна плосък жълт екран, сложи го зад кутийката и насочи към нея малък цилиндричен предмет.

Суарес продължи да обяснява:

— Това е СВ2 екран, който флуоресцира под въздействието на рентгенови лъчи. Сега той използва миниатюрен флуороскоп, за да облъчи онова нещо с рентгенови лъчи, така че да разгледа неговата рентгенова снимка на екрана. Много добре знае какво да търси — на първо място някакво отклонение от устройството, което ни изпратихте.

— Изглежда чисто — извика Том.

— Чисто е — изрева на свой ред Суарес към останалите членове на екипа.

Том отвори кутийката и погледна в нея. Всичките интегрални схеми на електронната схема бяха изгорели.

Бомбата беше обезвредена.

В този момент нещо привлече вниманието му, някакво проблясване, и той усети стомахът му спазматично да се свива.

Голям механичен хронометър. Голям, стар, кръгъл хронометър, който на всичко отгоре изглеждаше модифициран. Дългата секундна стрелка прескачаше от деление на деление с нормална скорост, но на изпадналия в паника Том му се струваше, че тя бясно се носи напред.

От часовника излизаха две жички и отиваха в един от сандъците.

Той рязко се извърна и моментално забеляза жицата, която бе докоснал при приближаването си към бомбата. Нелепа система, използвана от командосите в джунглата. Точно от вида, на който никакви електромагнитни импулси не могат да сторят нищо.

Секундната стрелка обикаляше циферблата, насочвайки се към стоманения щифт, с който щеше да направи контакт. Обикновен механичен таймер за 60-секунден интервал. Оставаха по-малко от трийсет секунди.

Зад гърба на Том някой извика:

— Какво става?

— Назад! — дрезгаво изкрещя Том. — Не е обезвредена!

Най-простата възможна адска машина! Естествено, във взривателя, който бяха анализирали, нямаше нищо такова. Бауман в никакъв случай не беше човек, който би се доверил изцяло някому, даже не и на онзи, който бе изработил сложния взривател. Затова го бе дублирал със своя система.

Две скапани жички!

Можеше ли да ги среже?

Ами ако някъде вътре имаше от онези електрически схеми, които затварят контакт при прекъсване на външната верига? Тогава бомбата щеше да експлодира!

Пръстите на Том се разтрепериха.

Да ги среже или не?

Две жички.

Оставаха по-малко от десет секунди.

Не. Онези електрически схеми имат нужда от три жици.

Пет секунди преди стрелката да докосне щифта…

Той ги сряза.

Примигна, напрягайки тяло, сякаш това би му помогнало.

Секунда… две… три…

Нищо.

Том бавно издиша и усети, че по бузите му се стичат парещи сълзи.

Бомбата наистина беше „мъртва“. Той се обърна и с изкуствено спокоен глас докладва:

— Взривното устройство е обезвредено.

Суарес клекна на пода, изпитал неимоверно облекчение. Сара се облегна на рамката на вратата, неспособна да повярва, че всичко е свършило. Очите й се напълниха със сълзи.

— Устройството е обезвредено — извика навън Суарес.

И тогава уоки-токито на Сара изпращя.

— Кехил, Кехил, Рот е.

— Рот, тук е Кехил — отговори тя. — Приемам.

— Засякохме твоя човек.

95.

Докато насочваше хеликоптера си встрани от предписания въздушен коридор, Дан Хамънд чу в слушалките:

— Хеликоптер три-две-едно-три, отклонявате се на север от предписания ви маршрут. Хеликоптер три-две-едно-три, от…

Хамънд щракна ключа в положение „Предава“:

— Аз… имам… проблем… — опита се да каже той, както предварително бе решил.

Но диспечерът го прекъсна:

— Хеликоптер три-две-едно-три, зоната, в която току-що навлязохте, е обявена забранена за достъп.

Забранена? Това пък какво беше? Хамънд за момент се обърка. Кой, по дяволите, би могъл да очаква подобно нещо? Защо ще е забранена тази зона?

И отново щракна ключа на радиостанцията, за да попита.

96.

Тя стигна по стълбището до двайсетия етаж на сградата, изкачи се по тясната желязна стълба, извеждаща на покрива, и излезе на открито под сивото небе на късния следобед. Въздухът беше влажен. Спря да си поеме дъх. Зад нея на стълбичката чакаха няколко полицаи, дошли на помощ. От двете страни се издигаха много по-високи сгради. От улицата долу достигаше шум от викове, сирени и клаксони.

Веднага съзря двата застанали един до друг силуета. Не различаваше лицата им, но не беше необходимо — позна ги.

Джаред. Беше със запушена уста и с белезници. Тънките му китки бяха стегнати в стоманения пръстен само на единия белезник. Другият край бе заключен към правоъгълен предмет, нещо, в което Сара изведнъж позна пластмасовата кутия, в която синът й си носеше обяда от къщи. Погледна отново, този път по-внимателно, защото нещо не й бе ясно. Правилно ли виждаха очите й?

Измамно мекият му глас я изпълни с ужас:

— Сара — проговори Бауман с отвратителна нежност, — не искам да сторя нищо лошо на Джаред, но ще го направя, ако бъда оставен без избор. Само от теб зависи това да не се случи.

— Бомбата ти е обезвредена — каза тя в отговор, все още леко задъхана. — Просто е безсмислено да продължаваш. — И тя пристъпи няколко крачки напред, за да даде възможност разговорът им да бъде предаден по включеното й уоки-токи.

— Не се приближавай повече, ако обичаш. Предполагам се досещаш, че бих предпочел да се махна оттук, вместо да остана. Така че двамата с теб сега ще сключим сделка. — Беше странно: сега той говореше с акцент и гласът му бе съвсем различен.

— Какво искаш? — попита го тя, отвратена от мисълта, че се налага да преговаря с това чудовище.

— Само след няколко минути ще съм напуснал тази сграда. Ще взема Джаред с мен.

— Какво означава това? — Беше изморена, дори костите я боляха, и не искаше да повярва на ушите си. Едва сега можа да види лицето на Джаред. Очите му бяха широко отворени от уплаха и той стоеше, без да помръдва, сякаш замръзнал.

— Само за първата част от моето пътуване. Колкото да си гарантирам безпрепятствено изтегляне. Пътническа застраховка, така да се каже. Обещавам ти, че на Джаред няма да се случи нищо, стига да ми сътрудничиш.

— Обещаваш ли?

— Просто няма причина да наранявам сина ти. Всъщност аз доста го обичам.

Постепенно в нея бе настъпила някаква промяна, някаква студенина, странна сплав от омраза, решимост и горещо желание да опази сина си и това я накара да забрави за страха.

— Защо не вземеш мен вместо него? — предложи тя и направи още една крачка напред.

— Моля те, Сара — спря я Бауман. — Заради Джаред остани там, където си. И ме изслушай внимателно. Не бих желал ти или някой от хората ти да допуснете грешка. Първо, трябва да направя телефонно обаждане. — Бауман извади от джоба си клетъчен телефон, разгъна го и набра номер. Вслуша се за няколко секунди в слушалката, после донабра още няколко цифри. — Такаа… — каза той. — Благодаря ти за телефона, Джаред. Сега бомбата е задействана. — Той прибра клетъчния телефон и вдигна пред погледа на Сара малък предмет, който й беше трудно да различи. — Това е едно много интересно устройство, наричано „ключ на смъртта“. Сигурен съм, че знаеш как работи. Бутонът е свързан с малък радиопредавател и сигнал-генератор, който излъчва непрекъсната честота. Прави го дори в този момент. Предавателят е маломощен, излъчва някакъв си един миливат. Става за използване само в обсега на пряката видимост. Докато държа бутона натиснат, сигналът се излъчва. Пусна ли си пръста, предавателят престава да излъчва.

— Какво искаш да кажеш? — попита тя, макар да се досещаше. Гласът й издайнически трепереше.

— В кутията за обяд на Джаред има малко експлозивно устройство — половин блокче С-4, свързано към капсул-детонатор, който от своя страна е свързан последователно с модифициран пейджър. Току-що позвъних на пейджъра и с това отворих едно реле. Сега има едно-единствено нещо, което пречи на бомбата да избухне — сигналът, който моят предавател излъчва. Нормално затвореното реле е свързано към миниатюрен радиоприемник, програмиран да приема само една честота. Докато приемникът „чува“ сигнала — подчертавам, непрекъснато излъчвания сигнал — ключът стои отворен, така че всичко е наред. Но ако сигналът спре или бъде макар и за малко прекъснат, релето се затваря и осъществява верига между батерията и капсул-детонатора, взривявайки блокчето С-4. И Джаред… изчезва. Половин фунт С-4, не повече, но напълно достатъчно, за да го превърне в мъгла.

Джаред стоеше със затворени очи.

— Ти си болен — прошепна Сара. — Няма друга дума. Той е дете.

— Така че ако ми се случи нещо… да кажем, ти или някой от твоите хора се поддаде на импулса да ме застреля — аз отпускам пръста върху бутона и всички хвръкваме във въздуха. Ако се опитате да заглушите сигнала, приемникът ще престане да го „чува“ ясно и Джаред ще умре. Ако пък по някакъв начин ти попадне в ръцете и се опиташ да го изтеглиш в безопасност, в мига, в който той се отдалечи или скрие от предавателя в ръцете ми, пак умира. Един съвет: дори не опитвайте стандартната тактика на ФБР да ме изчакате да се изморя, защото когато батерийката на предавателя или на приемника в кутията на Джаред се изтощи, бомбата ще се взриви.

— И как да знам, че казваш истината? — попита тя с кух глас. Знаеше, че Групата и нейните хора напрегнато слушат този монолог по уоки-токито, и се ужасяваше от мисълта, че някой „герой“ може да направи грешката да премахне Бауман по някакъв начин.

— Предполагам, че се съмняваш, нали така? От друга страна… готова ли си да поемеш риска?

Сара изгледа Бауман, после свали погледа си върху Джаред и с неочаквана страст в гласа попита:

— Питам се как можеш да направиш подобно нещо? Нима поне малко не обичаш Джаред?

Бауман цинично се усмихна.

— Не си блъскай главата с подобни въпроси, Сара.

— Разбирам какъв си, научих какво представляваш. Просто си мислех, че изпитваш нещо към Джаред. Наистина ли си готов да го убиеш? Не вярвам.

Усмивката на Бауман се стопи. Тя беше права — този човек наистина имаше някакви чувства към детето, но подобни чувства са мимолетни и сега за него приоритет номер едно бе как да избяга. Цялата работа бе в неговата увереност, че Сара няма да допусне на сина й да се случи нещо лошо и сега това бе най-важното.

— Не ме подлагай на изпитание, Сара — заплашително каза той. — Дори не си помисляй. Сега… Джаред ще ме придружи до едно близко летище. Когато се кача на самолета и се почувствам в безопасност, ще ти го върна. Искам да разбереш едно: ако някой направи грешка или ако се държи прекалено агресивно, Джаред ще загине и кръвта му ще изцапа твоите ръце.

Сара чу слаб шум в далечината и вдигна глава. Звукът постепенно се засилваше и тя изведнъж се досети от какво е. След малко към тях с характерния пърпорещ звук се снижи хеликоптер — беше черен, издължен и с тъмни стъкла.

Малко преди този момент намиращият се в командния пункт на Групата доктор Ричард Пейн се обърна от уоки-токито, което бе слушал до момента.

— Суарес — отсечено заповяда той, — веднага ела тук. Имам нужда от малко оборудване…

Пърпоренето на хеликоптера вече бе оглушително, защото той висеше над главите им.

— Разбрахме ли се? — извика Бауман. — Споразумяваме ли се?

Сара погледна Джаред. По бузите му се стичаха сълзи.

— Да — извика тя на свой ред. Решението изобщо не беше трудно. Но можеше ли да вярва, че този човек ще освободи Джаред, когато хеликоптерът кацнеше? Всъщност с какъв избор разполагаше тя?

Витлото над главите им застрашително се въртеше.

Бауман отиде при машината, стискайки Джаред за ръка. Някъде долу виеха сирени и сигналните въртящи се лампи на патрулните коли хвърляха сини и червени отблясъци по стените на околните сгради.

Той скочи в отворената врата на хеликоптера и бутна Джаред на седалката до пилота. С бързо невидимо движение на ръката деактивира бомбата в кутията, завързана за китките на детето, след това изключи предавателя.

Хеликоптерът още не бе излетял. Бауман погледна Дан Хамънд и отсечено му заповяда:

— Ей, ти, слизай от машината. Няма да пътуваме за „Тетърбъро“.

Хамънд, изплашен, но и облекчен, се надигна от седалката си, промъкна се покрай Бауман към отворената врата и слезе на покрива. Бауман седна на мястото му и хвана лоста.

— Дяволски си прав, че няма да пътуваш за натам — чу се глас непосредствено зад него и Бауман усети докосването на хладна стоманена цев до слепоочието си.

Гласът беше на лейтенант Джордж Рот, който бе изпълзял иззад високите облегалки на седалките от първата редица, където бе чакал своя момент.

— Правиш голяма грешка — каза Бауман на Рот и пусна лоста на комбинираното управление. — Това дете носи бомба.

— Знам за бомбата — уведоми го Рот. — Не се ли сещаш, че иначе досега да съм те очистил?

Бауман се усмихна, но усмивката му бе леденостудена. Той бързо се пресегна и изтегли револвера от пристегнатия към глезена му кобур, скочи от седалката, извъртя се с лице към полицая и се прицели в него. Дързост, характерна за командос.

— Сега ще слезеш ли от хеликоптера, или предпочиташ да умреш?

Двамата напрегнато се гледаха в очите.

— За мен тази ситуация е патова — проговори Рот. — Струва ми се, че имам по-добра идея. По-добра и за двама ни. Ти пускаш детето, а аз идвам с теб вместо него. Така Сара си получава сина, а ти оставаш със заложник.

— Ами ако не се съглася с това? — попита Бауман.

— Тогава всички хвръкваме във въздуха. На мен специално не ми пука. Честно ще ти кажа, от известно време ми минава мисълта да свърша със себе си.

— Ами ако се разбере, че полицай от нюйоркската полиция е станал причина за смъртта на едно дете?

Рот сви рамене.

— Че кой ще разбере нещо? Нали ти си направил бомбата. Пусни детето да си върви.

— Благодаря, но ще се въздържа — отговори Бауман. — Честно казано, детето е много по-ценен заложник. А и не бих искал да научавам на какви номера си способен.

— Виж — каза Рот, — ние не говорим за някакъв си заложник. Става дума за дете, към което, доколкото разбрах, не си съвсем безразличен. Сигурен съм, че не искаш да ти тежи на съвестта.

— Повярвай — отговори Бауман, — не искам да падне нито косъм от главата на това дете. Ако му се случи нещо, виновен ще си само ти.

Рот обмисли следващите си думи няколко секунди, които в напрегнатата тишина се проточиха като цяла вечност.

— Добре — въздъхна той. — В такъв случай ще ти разкажа какво направихме през последните няколко минути. Предполагам знаеш, че тук са дошли група момчета от Противоядрената група, и ако изобщо си такъв професионалист, за какъвто те смятат, сигурно ти е известно, че те са най-добрите в занаята. Докато двамата със Сара си бъбрихте, нейното уоки-токи беше отворено и момчетата чуха всичко. Изслушаха крайно внимателно твоето описание на бомбата. Така… та тези момчета носят със себе си една играчка на име спектрален анализатор, която и аз не знам как успя да открие що за сигнал излъчваш, каква е неговата честота и други подобни неща. И както бързо го разбраха, така и бързо направиха предавател, който да излъчва точно същия сигнал на точно същата честота… Дреболия за такива като тях. Аматьорска работа. На генийчетата им трябваха само пет минути, за да се справят. Междувременно пък аз се дотътрих до хеликоптерната площадка на няколко преки оттук и скокнах в хеликоптера. Та искам да ти кажа, че точно в този момент въздухът около нас е бомбардиран от този сигнал, с който така се гордееш. Така че бомбата на Джаред няма да избухне. Мен ако питаш, можеш просто да изхвърлиш този бутон, дето го държиш. Да не ти тежи. Хайде, давай… не се безпокой, няма да гръмне.

— Опитът беше много добър — каза Бауман. — Без малко да ти повярвам.

— А бе ти май не ме разбра — въздъхна Рот. — Хубаво… провери дали ти казвам истината. Хвърли бутона през прозореца.

— Наистина ли искаш да си играеш с живота на детето?

— Ей, я почакай — възкликна Рот, сякаш изведнъж осъзнал нещо. — Не ми вярваш, така ли? Наистина не ми вярваш, а? Тогава ще ти кажа няколко числа, приятелю: ти излъчваш във VHF обхвата на сто четиридесет и седем мегахерца, а сигналът е модулиран с честота седемнайсет цяло и половина килохерца, което, както ме убедиха, било равно на точно седемнайсет хиляди и петстотин периода в секунда.

Този път Бауман не се усмихна. По бузата му бързо се спусна едра капка пот. Значи наистина бяха дублирали неговия сигнал-генератор. Той се изруга наум.

— Та си мисля, че май си загубил лоста за упражняване на натиск, а?

— Ами ако вашите изчисления с малко се различават от истината? Тогава…

— Виждаш ли — продължи все така небрежно Рот, — честно казано и на нас не ни се иска да рискуваме подобна грешка. Затова пак ще ти повторя предложението: пусни Джаред да си върви и задръж мен вместо него. Така ще имаш все пак някакъв лост, а Сара ще получи сина си. Всички печелят. Какво ще кажеш?

Бауман се поколеба. Разбираше, че не разполага с много възможности. Бомбата явно бе обезвредена. Макар да не знаеха, че той сам я бе деактивирал, експертите бяха направили необходимото да се справят с нея. Той сигурно бе по-бърз с револвера от полицая и без съмнение щеше да може да го убие, но съществуваше не нулева вероятност, че полицаят няма да умре на място, ще може да стреля и може би да го рани, а подобен риск не си струваше. Всъщност защо този полицай не го бе убил веднага? Дали не блъфираше с дублирането на сигнал-генератора? Това също бе възможност, но полицаят се държеше прекалено уверено. Едва ли би разигравал подобен театър, ако допускаше, че животът на детето наистина е застрашен, особено когато ставаше дума за сина на Сара. По-вероятното обяснение бе, че полицаят не иска да рискува с престрелка, която по някакъв начин би могла да повреди предавателя. Тънка сметка, наистина.

— Добре — съгласи се той.

— Махни бомбата от детето — каза Рот.

— Можеш да го направиш сам — отвърна Бауман и му подаде ключа за белезниците.

Рот взе ключа и свали белезниците на Джаред. Забеляза, че са от типа, широко използван от полицаите — „Смит енд Уесън, модел 100“.

— Сложи сега устройството на седалката до теб — нареди Бауман. — Не се безпокой, аз вече го бях деактивирал.

Рот бързо остави кутията за храна на седалката. Видя, че през китките на момчето минава алена ивица.

Джаред бавно вдигна ръка и внимателно свали лепенката от устата си. Очите му се насълзиха от болка, докато го правеше. После извади парцала.

— Добре ли си? — попита го Рот.

— Не знам — с нещастен глас отвърна Джаред. — Мисля, че да.

— Окей — каза с облекчение Рот. — Слизай сега.

Сара наблюдаваше оставения на празен ход хеликоптер.

— Какво прави Рот вътре, по дяволите? — не се сдържа тя.

— Прехванахме хеликоптера и го принудихме да кацне — обясни й Виджиани какво се бе случило междувременно. — Беше навлязъл в забранена зона. На Рот му хрумна идеята да се качи на борда и да опита да изненада Бауман.

— Господи, надявам се, че знае какво прави.

— Бъди спокойна, знае — увери я Виджиани.

В същия момент Сара видя Джаред да слиза по трите стъпала на спуснатата подвижна стълба и да изтичва към нея. Тя го прегърна с все сила. Той плачеше, а миг по-късно плачеше и тя.

— О, Джаред, милото ми момче!

Пилотът също се приближи и каза:

— Онзи задник по-добре да внимава с машината. Дяволски е скъпа.

— Ти се радвай, че си жив — сряза го Виджиани. — И че не си в затвора.

— Ей — възмути се Хамънд, — нали сключихме сделка? Нали се съгласих да ви сътруднича? По-добре се погрижете да направите това, което обещахте.

Вътре в хеликоптера двамата мъже, останали сами, стояха насочили револвери един срещу друг.

— Сега — проговори Бауман, — понеже аз ще трябва да седна на мястото на пилота, ти ще трябва да свалиш револвера си пръв.

Рот спокойно го изгледа и обясни:

— Ако ме убиеш, нищо няма да спре снайперистите на покрива да те ликвидират. Нали се сещаш?

Бауман кимна.

— Повярвай ми, знам, че живият заложник е по-ценен от мъртвия полицай. Свали револвера.

Рот за миг се замисли дали да не се направи на герой, но чувстваше превъзходството на противника си и знаеше, че Бауман ще го убие само за част от секундата и после ще се опита да се изплъзне на снайперистите. Нямаше как, налагаше се да се довери на инстинкта на Бауман да оцелява.

Свали револвера си и го пусна на пода.

— Сега изпразни джобовете си — нареди Бауман.

Рот се подчини и хвърли на пода няколко дребни монети и връзка ключове.

С непостижима бързина Бауман го удари с дръжката на револвера си по слепоочието, достатъчно силно, за да го изпрати в безсъзнание. Рот се свлече на пода на хеликоптера. Бауман не искаше да го убива, нито дори да го осакатява. Рот наистина му бе по-нужен като жив заложник.

Той закопча с белезниците на Джаред ръката на Рот за дръжката на креслото, скочи на пилотската седалка и огледа пулта за управление. Веднага забеляза, че е по-различен от старите модели, на които се бе учил да пилотира.

Но не забеляза Рот да помръдва.

Не забеляза как клепачите на Рот трепват.

Рот предпазливо отвори очи. Бавно плъзна лявата си ръка, оставена свободна, към колана си и напипа скритото малко джобче, където винаги носеше резервния ключ за белезници.

Не е много известно, но всички белезници използват един и същи универсален ключ. Така че белезниците, с които Рот бе закопчан към седалката — „Смит енд Уесън модел 100“ — можеха безпроблемно да се отключат с ключа на белезниците, които използваше Рот — „Пиърлес“. Рот благодари на съдбата, че не бе преминал на много по-редките „Смит енд Уесън модел 104“, които бяха с повишена сигурност и по тази причина имаха уникален ключ.

От този ъгъл не можеше да вижда Бауман, но шумът на двигателя му подсказваше, че все още стоят на празен ход на покрива. Бавно вкара ключа в ключалката на белезниците и с леко завъртане на китката се освободи.

Все така бавно, молейки се Бауман да е зает с друго и да не го види, той плъзна едната си ръка нагоре и незабелязано отново активира бомбата.

След това с единствено движение се претърколи през отворената врата на хеликоптера и падна на покрива на сградата.

Бауман вдигна поглед навреме, за да види бягството на Рот, но не изпадна в паника, а притегли лоста на комбинираното управление към себе си и вдигна хеликоптера във въздуха.

Имаше ясна представа как точно стоят нещата. Знаеше, че ФБР и полицията не разполагат с нищо по-сериозно от леко огнестрелно оръжие, което просто нямаше как да свали хеликоптер като този. Известно му бе още, че съгласно приетия преди един век закон на американската армия е забранено да участва в качеството на пазител на закона на територията на страната. Което означаваше, че военните нямат право да свалят хеликоптера му.

Заложниците му — първо Джаред, след това Рот — му бяха дали възможност да се вдигне във въздуха. Това бе всичко, от което имаше нужда. Хеликоптерът се издигна високо над Манхатън и се насочи към един отдалечен район на Ню Джърси. Бауман беше изпълнен с гордост. Осъзнаваше, че току-що е преодолял най-голямото предизвикателство в кариерата си и че макар да е допуснал някои грешки, все пак от него наистина няма по-добър.

— Рот! — извика Сара. — Какво… какво се случи? Какво стана с бомбата?

— Бомбата ли? — невинно попита Рот и сви рамене. Все още бе замаян от удара по главата и падането от хеликоптера на покрива. После се ухили на доктор Ричард Пейн. — Вашият сигнал генератор свърши страшна работа. — Измъкна изпод колана на синята си полицейска униформа продълговата кутийка с размерите на пакет цигари и я подаде на Пейн.

Сара видя двамата да си разменят многозначителни погледи, но не разбра техния скрит смисъл.

В следващата секунда вниманието й бе привлечено от мощна експлозия на километър от тях над река Хъдсън.

Всъщност най-напред пламна голямо огнено кълбо, после над него се издигна и бял, и черен дим. След няколко секунди до тях достигна оглушителен тътен. Хеликоптерът описа остра огнена траектория и започна да се разпада още във въздуха, обсипвайки повърхността на реката с милиони дребни отломъци.

— Рот — каза Сара и го прегърна, — обикновено не обичам, когато не ми казват всичко, но… предполагам този път ще трябва да направя изключение. Отлично свършена работа!

Накрая бе разбрала какво се бе случило. Изглежда, специалистите на Групата, възползвайки се от информацията, която Бауман, без да подозира, им бе предоставил по нейното уоки-токи, бяха изработили в светкавично кратък срок малък предавател за Рот, който да работи с бомбата на Бауман. Бяха му го дали преди да се качи на хеликоптера от площадката недалеч от тук. Стриктно погледнато Рот не бе направил нищо незаконно.

Но май не бе съвсем така. Действително той не бе взривил сам бомбата в хеликоптера, но сигурно се бе погрижил да е включена, докато предавателят на кръста му не бе преставал да излъчва от момента, когато Бауман се бе качил в машината, така че тя нямаше как да избухне, докато Рот се намира наблизо.

Рот наистина бе блъфирал, поне частично — не бе казал на Бауман, че предавателят е на колана му и че той е единственият наличен. А щом хеликоптерът се бе отдалечил извън обсега на предавателя — над реката, както бе пресметнал екипът на Групата, макар че тази оценка сигурно бе била един от рисковите моменти — приеманият сигнал бе отслабнал достатъчно и бомбата бе избухнала. Никой никога нямаше да научи естествено, и определено никой от хората на покрива никога нямаше да сподели дори с колега за случилото се. Невъзможно бе да се докаже каквото и да било… а и нали в крайна степен справедливостта бе възтържествувала.

97.

Малкълм Дайсън изключи програмата на Си Ен Ен и гневно завъртя количката си към редицата телефони, подредени на писалището му.

— Проклетият Принц на мрака се издъни! — изкрещя той в празното пространство и бе смаян да чуе, че някой му отговаря.

— Наистина — каза един мъж, приближавайки се откъм вратата, придружаван от други двама.

Дайсън зяпна. Трима други се изкатерваха през прозорците. Разпозна тъмносините униформи с големи яркожълти букви на тях. Не беше необходимо да ги чете, за да се досети, че това са федерални маршали на Съединените щати. Никога нямаше да забрави първия път, когато бе видял същите тези униформи със светложълти букви. Беше в нощта, когато убиха дъщеря му.

— Какво… — започна той.

— Казах „наистина“ — повтори мъжът. — Но поне ни даде основание да ви отправим обвинение, срещу което издействахме екстрадирането ви, господин Дайсън. Макар че вие и хората ви също доста ни помогнахте.

— Какви ги дрънкате, по дяволите?

— Нали разбирате, след като разполагаме с неопровержими доказателства за ролята ви в международния тероризъм, швейцарското правителство повече няма да ви защитава. Просто не може. Така че ви предадоха на нас. Екстрадират ви в Съединените щати. — Маршалът заключи ръцете на Дайсън в белезници и избута количката му навън от кабинета и по дългия главен коридор на чудесното имение, което Малкълм Дайсън бе кръстил Аркадия. — Прекрасно място сте си устроили тук — отбеляза той, позволявайки си да хвърли поглед наоколо. — Направо възхитително.

98.

Погребалната служба се състоя на едно малко невзрачно гробище в южната част на Бостън, където семейство Кронин имаше откупени места. Джаред не плака. Издържа стоически, безстрастен, безмълвен.

Теди Уилямс обаче плака с истински сълзи, както и Сара — също с истински сълзи. Небето пак беше сиво и облаците се носеха като цигарен дим.

След като всичко свърши, преди тълпата да се бе разпръснала, Папас се обърна към Сара, усмихна й се тъжно и попита:

— Как е, шефе?

— Точно както ти изглежда — отговори тя.

— Вярно ли е, че те изтеглят в централното управление?

Тя отново кимна.

— Приятно е, нали? Напред и нагоре…

— Мисля, че да…

Той понижи глас, така че Джаред да не го чуе.

— Джаред издържа на всичко като мъж. Силно дете.

— Да. Но му е тежко…

— Предполагам, че същото може да се каже и за теб.

— Да… Но в по-малка степен. Не го харесвах, но имахме син, който ни свързваше. Най-ценното нещо в живота ми. Затова не бих казала, че бракът ми с него е бил грешка. Вярно, не трябваше да се омъжвам, но го направих, и в резултат от ада на съвместното ни съществуване се получи най-прекрасното същество на света.

— Мисля, че късметът ти с мъжете все някога ще ти изневери.

— Може би — каза тя, обърна се, отиде при Джаред и го хвана за едната ръка. Папас взе другата му ръка и тримата тръгнаха към колата. — На този свят всичко е възможно.

Боби Хигинс Сладкия бе съден и намерен за невинен по обвинението във връзка с убийството на Валери Санторо.

Малкълм Дайсън бе тикнат зад решетките в американски затвор и почина там от сърдечен удар.

„Манхатън Банк“ бе обявена за фалирала, а акциите й за лишени от стойност. Банката на Федералния резерв сключи сделка със „Ситикорп“, която пое ангажимента да изкупи малкото останали авоари на „Манхатън Банк“. Два дни по-късно Уорън Елкинд се самоуби.