Часът нула

13.

Най-голямата разузнавателна организация в света по едно неслучайно съвпадение на обстоятелствата е и най-забулената в тайна. Това е Агенцията за националната сигурност или съкратено АНС, което някои малко иронично разшифроват като „Агенцията не съществува“ или „А, никакви сведения“.

АНС, която се е разпростряла върху цели хиляда акра във Форт Мийд, Мериленд, отговаря за американското SIGINT или електронно разузнаване. Това включва комуникационното разузнаване (COMINT), радарното, телеметрично, лазерно и несвързаното с обработка на образи инфрачервено разузнавания. Най-общо се описва като прахосмукачка, всмукваща в себе си цялото електронно разузнаване по света, включително разшифроването на сигналите, ако се налага.

Грубо казано, АНС притежава способността (покрай многото други неща, на които е способна) да подслушва по електронен път повечето телефонни разговори по целия свят.

Съгласно изискванията на два закона — Заповед на президента номер 12333, член 2.5, и Указ за проследяване в рамките на външното разузнаване, член 101/F-1 — АНС няма право да избира за своя цел телефонните разговори на който и да било американски гражданин без разрешение на Генералния прокурор на САЩ, издадено въз основа на възможното подозрение, че въпросният гражданин действа като агент на чуждо разузнаване.

Ключовата дума тук е цел. Законът не може да бъде приложен, ако спътниците на АНС случайно засекат съмнителен разговор, докато сканират мрежата на международните телекомуникации.

Освен че законите са пълни с възможности за заобикалянето им, заявките към АНС за прослушване се одобряват от свръхсекретно действащ съд, създаден специално за целта. На всичко отгоре, ако спътниците на АНС прехванат телефонен разговор между Лондон и Москва, практически няма начин да се разбере дали някой от разговарящите е американски гражданин.

Така в действителност АНС е в състояние да прехване всеки телефонен разговор, входящ или изходящ по отношение на Съединените щати, в това число телекс, телеграфен апарат или факс, намиращ се някъде по света, като използва методите на прослушването в микровълновия обхват. Счита се, че агенцията пресява милиони телефонни разговори дневно.

За да стане изпълнима една толкова необятна задача, АНС програмира своите суперкомпютри да сканират разговорите за присъствието в тях на думи от свръхзасекретени списъци, между които наименования на групи, имена и естествено телефонни номера. По този начин всеки телефонен разговор или изпратен факс, в който се съдържат фрази като „ядрено оръжие“ и „Муамар Кадафи“ или думи от рода на „тероризъм“ и „плутоний“, да не говорим за имена на терористични лагери и кодови наименования на определени видове засекретено въоръжение, могат да бъдат маркирани за допълнителен анализ.

А телефонни разговори, които са зашифровани или скрамблирани12, определено будят интереса на АНС.

Вечерта на деня, когато Бауман се съгласи да работи за Малкълм Дайсън, случаен фрагмент от телефонен разговор между два пункта в Швейцария бе прехванат от намиращия се на геосинхронна орбита шпионски спътник от клас „Риолит“. Разговорът се състоя по наземната кабелна мрежа, но с използване на микровълнова връзва между две антени, разположени в Швейцария в зоната на пряка видимост една с друга.

Има много части на света, където различни топографски съображения — планини, водни басейни и други подобни — правят невъзможно осъществяването на телефонни разговори изцяло „по жицата“. При това положение огромен обем от телефонния трафик се предава между микровълнови ретранслатори. Понеже всяка такава станция изпраща сигнала си под формата на конус, част от излъчвания сигнал се разсейва нагоре и може да се прехване от антените на спътник.

Прехванатият сигнал, съдържащ фрагмент от телефонния разговор, беше буквално „загребан“ от реещия се над Земята спътник „Риолит“, препредаден на друг спътник, намиращ се в орбита над Австралия, оттам на релейна станция и след това на Форт Мийд, където дълбоко под сградата, в която се разполагат Щабът и Управлението за оперативна работа, се инсталирани почти сто декара компютри. Говори се, че това е компютърна мрежа, нямаща равна по своята плътност.

Само след минути сигналът беше категоризиран и възстановен в първоначалния му вид и бяха установени някои любопитни факти.

Първото, което откриха криптоаналитиците на АНС, бе, че сигналът е цифров — говорът беше превърнат в последователност от нули и единици. Цифровите сигнали имат едно огромно предимство пред аналоговите — могат да се приемат с минимален шум.

Но те имат и друго предимство пред аналоговите сигнали. Веднъж скрамблирани, те стават засекретени, неуязвими, неразбираеми от всеки, с изключение на шепа правителствени агенции, работещи за технологично най-напредналите страни.

И тогава АНС откри второто любопитно нещо. Прехванатият разговор бе допълнително засекретен срещу подслушване с помощта на най-нова зашифроваща система. В последно време не бе необичайно частни лица — особено онези от света на големите пари — да провеждат най-деликатните си телефонни разговори по съвременни телефони, способни цифрово да кодират гласовете им така, че да не могат да бъдат прослушани, записани или регистрирани по какъвто и да било начин.

Но повечето доставчици на тези свръхнадеждни телефони (един от които е например „Crypto A. G.“ от Цюрих) сътрудничат с правозащитните органи като предоставят алгоритмите за зашифроване както на Агенцията за национална сигурност, така и на британския ЦПР (Центъра за правителствени връзки в Челтнъм, Англия, британският аналог на американската АНС). Това прави възможно прослушването от АНС и ЦПР дори и на най-засекретените телефонни разговори. Международните бизнесмени, дискутиращи незаконни схеми, и наркокартелите, обсъждащи различни сделки, не проявяват предпазливост при използването на „сигурните“ телефони, защото изобщо не подозират, че повечето от тях съвсем не са чак толкова надеждни.

Но конкретният алгоритъм на зашифроване не беше известен нито на АНС, нито на ЦПР. И това бе последното, трето откритие.

Скрамблираният сигнал светкавично бе препратен на отдела за криптоанализ в сградата на Щаба и Оперативното управление на АНС. Там бе прекаран през суперкомпютър „Крей“, но дори „Крей“ се оказа безпомощен. Сигналът просто не можеше да бъде преобразуван до нищо познато. Вместо гласове крайният резултат бе безсмислена поредица от нули и единици, които компютърът просто не можеше „да разбере“.

Това вече беше необикновено. Компютрите на АНС са програмирани да разбиват практически всички шифри, включително и онези, които се получават след използване на електромеханични шифрови машини. В това число влизат всички системи, използвани някога от някого, включително сурови идеи, публикувани в технически списания, в книги, дори в романи — изобщо всеки шифър, който е бил предлаган, макар и само хипотетично.

Истината е, че ако в компютрите бъде въведен достатъчно голям обем зашифрован материал и ако се знае, макар и само принципно типът на използвания шифър, АНС в крайна сметка ще го разбие. В повечето случаи цифровите сигнали се разшифроват практически мигновено. Но в случая това не стана дори след часове интензивна обработка.

АНС има един вечен кошмар и той е да не би някой да измисли шифър, за който нейните специалисти не знаят. За криптоаналитика неразбиваемият шифър е като непроницаемия сейф за касоразбивача или като съвършената ключалка за майстора на шперца. Това е предизвикателство, мъчение и едновременно с това — червен плащ!

Двама криптоаналитици — „крипита“ както ги наричат колегите им от Форт Мийд — седяха пред екрана и съзерцаваха развитието на процеса със смесица от безпомощност и възхищение.

— Боже мой, що за шифър е това? — обърна се Джордж Фрешет към партньора си Едуин Чу.

Едуин Чу намести кръглите си очила с рогови рамки и се взря в стрелкащите се по екрана безкрайни колони цифри.

— Ами просто сме попаднали на нов.

— Какво ще кажеш да го поразгледаме, а?

14.

Брус Гелман, дребен, слаб и започващ да оплешивява мъж с рядка брада, беше доцент по изчислителна техника в МТИ. Репутацията му като електронен инженер бе на национално ниво. Според Кен Олтън той беше и легендарен хакер, натрупал значителен опит в тънкостите на телефонията, а освен това бе и един от основателите на „Тинкинг машинз корпорейшън“.

Не беше възможно да се каже със сигурност на колко години е. Облеклото му — груба вълнена риза, под която се виждаше друга, по-тънка, от трико, не бе типично за университетски преподавател, но от друга страна, хората, занимаващи се с компютри, рядко се отличават с изискана външност. Кабинетът му се помещаваше в Лабораторията по изкуствен интелект, която на свой ред се намираше в едно високо здание на Кендал Скуеър, Кеймбридж.

— Не знам защо имах впечатлението, че вашите хора са доста оправни — започна той, отпивайки кафе от гигантска пластмасова чаша. — Значи в лабораторията на ФБР са се отказали, а?

— Може да се каже и така — призна Сара.

— Разбирам — каза той подчертано вежливо, но без да оставя у събеседниците си съмнение какво му е мнението за ФБР. — От една страна, техникът, с когото сте разговаряли, по същество е прав: не би могло да се твърди, че е лесно да се възстанови изтрита лента. Това е вярно.

Тя извади от куфарчето си черна касета, запечатана в пластмасов плик за съхраняване на веществени доказателства, и му я подаде.

Той сръбна още една глътка кафе, остави чашата, сбърчи вежди и въздъхна:

— Е, може да имаме късмет. Може да се окаже, че телефонният секретар е от старите модели. Или че конструкцията му не е добра.

— Това би ли ни помогнало?

— Може би лентата при преминаване пред главите е играела нагоре-надолу, което би се случило, ако насочващите фиксатори са се разхлабили, така че да позволяват известни отклонения във вертикална посока.

— Значи това би облекчило нещата?

— Да, това би оставило ивичка стара информация над или под онова, което е било записано върху нея.

— Ами ако автоматичният секретар не е от старите или лентовите водачи не са разхлабени?

— Е… — проточи Гелман, — лентата все пак е триизмерна система, нали? — Той отново шумно сръбна глътка и пак припряно остави чашата на бюрото си. — Искам да кажа, че има известна дебелина. А предната и задната страна на лентата се подлагат на различно въздействие в процеса на записа.

Сара не разбираше накъде води тази аргументация, но реши да кимне.

— Така че ако сравните двете повърхности на лентата — продължи той, — ще видите, че има следи от магнитен запис и върху обратната страна. Понякога този метод сработва.

— Какво ще правим, ако не сработи?

— Е, тогава може да се използва ефектът на „прослушването“, който се състои в това, че можете да намерите следи върху една секция на лентата от онова, което е било записано в съседна секция. Изобщо съществуват различни места, където може да се търси информация. Изненадан съм, че във вашата лаборатория не са помислили за тях. — Той неодобрително поклати глава. — Следователно ние бихме могли да сканираме лентата и да я реконструираме двумерно, използвайки техниката на видеозаписа.

— Бихте ли ми обяснили това?

— Става дума за следното — започна Гелман. — Това е специална техника, която разработвам за… ъъ… друго правителствено ведомство на договорни начала. По дяволите, всеки би се досетил, че е АНС. Както и да е… нормално дадена аудиолента се намагнитва — положително или отрицателно — на ивица, нали така?

Сара кимна.

— Но при видеолентата информацията се разполага по различен начин. Тя се записва пак на ивици, но те са под наклон спрямо дължината на лентата, с цел да се събере по-голямо количество информация върху лента със същата дължина.

— Аха…

— Когато дойде моментът тази информация да бъде възпроизведена, видеомагнетофонът използва конична глава, за да я прочете. Това означава, че лентата се движи под ъгъл спрямо главата, разбирате ли ме?

— Да.

— Така че ако ви се налага да възпроизведете наистина тясна ивичка останала информация, която е разположена покрай ръбовете на по-широка лента — независимо дали е вертикална, или хоризонтална — можете да използвате принципа на видеозаписа, като четете с подобна конична глава.

Той спря за миг и Сара енергично кимна, за да го накара да продължи.

— Коничната глава ще сканира лентата под ъгъл, минавайки първо през новозаписаната информация, после и през тясната ивичка останала информация — тази, която ни интересува, нали? При това положение ние ще четем през равни интервали от време части от нея. Останалото е просто боклук. — Гелман говореше все по-бързо и по-бързо, с нарастващ ентусиазъм. — Въпросът е как да се отсее житото от плявата, ако се сещате какво говоря. Как да отделим звука, който ни трябва, от другия, който ни пречи. Е, има само един начин и той е да се напише програма, която разделя едното от другото, така ли е?

— Така.

— Добре, да видим как става това. Аз знам разстоянието и времето между частите от лентичката, която ни интересува — където е записана последователност от магнитни импулси. От скоростта, с която се върти възпроизвеждащата глава, мога да изчисля този разделящ интервал, който, впрочем, определя онова, на което казваме „периодичност“. Съобщавам на компютъра какво търся и го инструктирам да извлича през равни интервали сигнали с определена продължителност. Въвеждам в него снетата от коничната глава цифрова картина на магнитната информация, използвайки специално оборудване — възпроизвеждащ магнетофон с конична глава, който преобразува аналоговия сигнал в цифров. Това по същество е технологията, заложена в компактния диск и цифровата аудиолента, нали? Е, всъщност е модифициран CD-плейър, способен да чете и възпроизвежда възстановената аудиолента, като че ли е цифрова лента с висока плътност на записа.

— Вижте — не издържа Сара, — компютърните трикове не са най-добрата ми област и точно заради това съм при вас. Да разбирам ли, че не е изключено да сте в състояние да възстановите изтритата лента?

— Да, точно така.

— Колко време може да ви отнеме?

— Самият процес може да приключи и за няколко часа. Но ако трябва да се подходи правилно, една седмица подготовка вероятно ще…

— Окей. Бих желала да наема услугите ви на експерт срещу хонорар. Ще можете ли да получите някакви резултати за два-три дни?

— Три дни? — смая се Гелман. — Хм… теоретично да, но…

— Това би било чудесно — приключи Сара. — Благодаря ви.

15.

Бауман се събуди с пулсиращо главоболие, целият плувнал в студена пот. Лененият чаршаф под него беше мокър, сякаш някой го бе обливал с ледена вода. Той дръпна тежките завеси, за да пусне в стаята ярката утринна светлина. Погледна надолу към Авеню де Портюге, после нагоре към небето и прецени, че трябва да е към осем или девет часа. Днес го чакаше много работа.

Седна за няколко минути на ръба на леглото и започна да масажира слепоочията си, за да отстрани болката. Главата му още се въртеше от кошмарите, които го бяха измъчвали. Беше сънувал, че е обратно в дупката — онази черна килия на ужасите.

Беше понесъл боя — жестокото налагане с тръстикова пръчка, докато си завързан с разпънати ръце и крака за трикракия „кон“, в присъствието на безучастния затворнически лекар. Но дупката или „бомбата“, както я наричаха някои, беше най-лошото място в Полсмур — влажно ужасяващо подземие, което бе изпило всичката му сила и едва не го бе докарало до полуда. Дупката бе мястото, където те завличаха за наказание след сбиване в двора, за удар на бур, а понякога и без по-сериозна причина от тази, че старшият надзирател не е харесал лицето ти. Както и да е, той бе прекарал общо не повече от един месец в нея за всичките години, които бе излежал в Полсмур. Освен другото, хвърлянето в дупката означаваше още престой в единична килия с голи циментови стени, наказателен режим от царевична каша, рядка супа и пак каша.

Нямаше цигари, нямаше вестници, нямаше писма и посетители. Нямаше радио и телевизия. Нямаше никакъв контакт с външния свят, никаква възможност, макар и за малко да излезеш от гадната, вмирисана, неосветена килия, чиито стени като че ли с всеки изминат ден се доближаваха все повече една до друга. Единственото възможно нещо там бе да живееш като животно в клетка, чиято единствена забележителност бе отворената клозетна дупка в пода, от която се разнасяше вонята на собствените ти изпражнения.

Но защо му се присънваше този сън сега? Какво означаваше това? Дали подсъзнанието му не отказваше да приеме, че той вече е на свобода? А може би съзнанието му разглеждаше живота на друго, много по-висше ниво, на което той още не бе излязъл от затвора?

Бауман отиде в банята и си взе дълъг, почти нетърпимо горещ душ. След това облече един от меките хотелски халати, отпусна се в един шезлонг, взе телефона и започна да звъни. Докато говореше — френският му, макар и с лек британски акцент, бе безукорен — разсеяно приглаждаше влажната си коса.

Беше кацнал на „Орли“ от женевското летище „Коантрен“, използвайки фалшивия паспорт, предоставен му от хората на Дайсън. За щастие формалностите при пътуванията в рамките на страните членки на Европейската икономическа общност бяха сведени до минимум през времето, което бе излежал в затвора. Никой не пожела дори да отвори швейцарския му паспорт. Но Бауман не можеше да се довери напълно на този паспорт. Ако бе подправен, беше ли това направено на ниво? Можеше ли да се изключи напълно възможността фалшификаторът да е информатор на швейцарските власти? Ако бе откраднат, тогава съществуваше опасността вече да е обявен за изчезнал и номерът му да е маркиран по съответния начин в компютрите на граничните пунктове. Най-сетне, ако бе получен като нов непопълнен паспорт от някой швейцарски служител в паспортна служба, комуто е било щедро платено, доколко тайна бе останала тази сделка?

Дайсън бе предложил да достави пълния комплект документи от които Бауман щеше да се нуждае — паспорт, шофьорска книжка, кредитни карти — но инициативата му бе вежливо отклонена. Такива документи щяха да бъдат като звънче на шията на овца — решеше ли, Дайсън с лекота щеше да следи изкъсо придвижванията му.

Така че пред него имаше две възможности: да се свърже с професионален фалшификатор или сам да си създаде правдоподобна самоличност с подръчни средства. През последните пет-шест години нещата в това отношение се бяха усложнили до неузнаваемост. Паспортите бяха станали много по-трудни за подправяне, а и вече бе изключено да наемеш кола чрез заплащане в наличност. Разрастването на международния тероризъм бе принудило летищата да предприемат случайни проверки на паспортите и също така случайни преглеждания на ръчния багаж при трансатлантическите полети. Светът бе станал много по-подозрителен. На всичко отгоре Бауман не можеше да си позволи да се снабди с всичките документи от едно място и един източник. Така че през следващите няколко дни щеше да му се наложи да попътува из няколко страни.

Беше си резервирал апартамент 510 в „Рафаел“, на авеню „Клебер“. Хотелът бе луксозен, но дискретен. Никога преди не бе отсядал в „Рафаел“ (той не допускаше подобни грешки), но бе чувал за него от познати. По парижките стандарти апартаментът бе направо огромен, с голяма дневна, и струваше цяло състояние, но нали в крайна сметка той харчеше не свои пари, а тези на Дайсън. Освен това задачата изискваше от него да култивира у околните съответна представа за себе си.

Носеше известна сума в американски долари, швейцарски и френски франкове, която трябваше да му стигне засега. Първото плащане на Дайсън вече бе трансферирано в една панамска банка.

Имаше нужда от дрехи. Разполагаше само с костюма и обувките, които бе купил в Женева. Налагаше се да си набави комплект подбрани ризи, няколко чифта обувки и поне два класически костюма на бизнесмен.

И с всичко това трябваше да приключи за не повече от няколко часа, понеже го чакаха по-важни дела.

Час по-късно вече седеше в малката, не особено привлекателна за окото изложбена стая на една фирма за микровълнова комуникация, разположена на шестия етаж в една сграда на Булвар дьо Страсбург, 10-и арондисман. Компанията работеше с корпорации, новинарски организации и всеки, който имаше нужда от сателитна телефонна връзка.

Директорът на компанията, мосю Жилбер Тремо, се отнесе към Бауман с искрено уважение: джентълменът, британски гражданин, често пътувал из Третия свят и имал нужда от телефон, съвместим с „Интелсат-М“ или „Комсат“.

— Ще ви предложа най-компактния модел, с който разполагам — обясни мосю Тремо на перфектен английски. — Заедно с акумулатора тежи тринайсет килограма. Четирийсет и пет на трийсет и пет сантиметра, дебелина само дванайсет. Абсолютно портативен е, високонадежден и с отлично качество на сигнала. — Той го извади от заключената витрина. Приличаше на алуминиево куфарче.

Бауман щракна ключалката и апаратът се разтвори като книга.

— Антената?

— Плоска многоелементна антена — побърза да поясни Тремо. — За всеобщо облекчение дните на параболичните антени отминаха. Диаметърът на лъча е много по-широк, което означава, че насочването не е така критично.

— Не я виждам — поясни недоумението си Бауман.

Тремо докосна капака и обясни:

— Това е антената.

— Много удобно — призна Бауман.

— Да, така е — съгласи се Тремо. — Можете с лекота да го използвате от апартамента си или в хотелската си стая. Трябва само да го сложите на перваза на прозореца, да отворите капака и… това е. Индикаторът за сила на приемания сигнал ви помага да намерите най-добрата посока чрез завъртане. Апаратът сам ще изчисли азимута. Имате ли представа къде ще го използвате?

Бауман се замисли за момент.

— Защо питате?

— В момента на орбита са изведени четири спътника. В зависимост от това къде се намирате, ще се свързвате чрез който и да е от четирите. Ако сте в Москва например, направете така, че прозорецът на хотелската ви стая да гледа на запад. Но ако сте, да кажем, в…

— Колко бързо мога да се снабдя с него?

— О, можете да го купите още днес, ако желаете. Имам на склад три. Но не можете да го вземете с вас веднага.

— Защо?

— Тези апарати са под строг контрол. Първо трябва да направите заявка за идентификационен код, който ще ви служи и вместо телефонен номер. Тази заявка се обработва за не по-малко от три дни…

— Това е невъзможно — възрази Бауман. — Излитам довечера.

— Довечера ли?! — изненада се искрено Тремо. — Е, това вече е изключено.

— Ще го купя без идентификационен номер.

Тремо сви рамене и разпери безпомощно ръце.

— Ако можех да го направя, повярвайте ми, щях да го сторя с удоволствие. Но аз съм задължен да въведа в компютъра идентификационния номер на всеки продаден апарат редом със серийния му номер. В противен случай компютърът няма да допусне изнасянето му от склада.

— Вижте какво ще ви кажа — тихо проговори Бауман, извади от вътрешния си джоб плик и започна да отброява банкноти от по хиляда франка. — Намирам се в затруднено положение и се налага да се сдобия с този апарат незабавно. Готов съм да ви платя… — той не спираше да брои — щедро… за разбирането, което, вярвам, сте склонен да проявите по въпроса. Сигурен съм, че има начини да се заобиколят съществуващите глупави разпоредби като тази, съгласен ли сте?

Тремо изчака Бауман да отброи и последната банкнота от пачката, после придърпа купчинката към себе си и провери сумата. Накрая вдигна поглед към Бауман и със затруднение преглътна. Гърлото му беше абсолютно сухо.

— Да, господине — каза той и леко кимна. — Има начини.

16.

Няколко часа след като Едуин Чу и Джордж Фрешет, криптоаналитици на АНС, получиха кодирания фрагмент от телефонния разговор, прехванат от шпионския спътник над Швейцария, Едуин Чу разби кода.

Всъщност сториха го суперкомпютрите „Крей“, използвайки няколко техники, неизвестни на света навън. В интерес на истината Едуин Чу направи всичко каквото можа, за да помогне на компютрите, играейки ролята на пилот инструктор, седнал на задната седалка в самолета.

АНС винаги се интересува от нови схеми на зашифроване, така че работата, която Чу свърши заедно с „Крей“ късно през нощта и в малките часове на следващия ден, не беше само за да задоволи собственото си любопитство.

Макар по-скоро да ставаше дума най-вече за това.

Но не се оказа лесно. Ако Чу заемаше по-висока длъжност и имаше по-солидни връзки, щеше да се справи за около час, вместо за онези осем часа, за които свърши в действителност. Намерението му бе да използва последния модел „Крей“, но трябваше да преглътне дадения му по-стар суперкомпютър.

— Донякъде се надявах това да е RC-4 — обясни той на Фрешет, имайки предвид предлагания за широко ползване пакет за шифроване. Единствените програми, които АНС позволява да бъдат изнесени извън границите на Съединените щати, са онези, които използват дължина на ключа под 40 бита13. Най-известни измежду тези пакети са RC-2 и RC-4 — настройваеми шифри с прилична надеждност… но не и срещу АНС, където използват високочестотни интегрални схеми, специално проектирани да се справят с тях за няколко минути. — Нищо работа — скромно обясни той на Джордж Фрешет, подавайки му втори комплект слушалки. — Изглежда пак е работа на онази крипто фирма в Цюрих, която произвежда новите телефони с кодиране на гласа и която каза на Агенцията да го духа.

— Значи върви им бизнесът — промърмори Фрешет.

— Казвам ти, само те са. Компанията била основана от някакъв руснак емигрант, специалист по кодиране, който навремето работил за Осмо управление на КГБ. — Осмо управление на бившето КГБ отговаряше за сигурността на целия зашифрован радиотрафик на Съветите. — Един от най-кадърните им хора. Говори се, че бил голяма работа. Писнало му да работи с допотопна техника, когато всичко рухнало и парите свършили. За него това означавало, че няма кой да реализира последните му големи идеи. И станал капиталист.

— Хм…

Чу обясни, че руснакът разработил свой собствен алгоритъм на зашифроване още по времето, когато работил за КГБ. КГБ, разбира се, не му позволило да публикува нищо в някое математическо списание. Когато станал частник, руснакът запазил тайната само за себе си.

Което се оказало голямата му грешка.

Един от големите парадокси в света на криптографията е, че в колкото по-голяма тайна се пази дадена програма за зашифроване, толкова по-ниско е нивото на нейната надеждност. Ако не направиш идеята си достъпна за хакерите по целия свят, никога няма да разбереш скритите й слабости.

В конкретния случай, продължи обясненията си Чу, алгоритъмът залагал на невъзможността да се изпълни в обратен ред сложна полиномиална функция, но АНС бе успяла да реши проблема преди две години. Създателят най-вероятно не предполагаше това, а още повече щеше да се изненада, ако знаеше, че АНС бе изчислила предварително голям брой частни решения и ги бе записала в паметта на компютрите си, което пък бе дало шанс на Чу да подхване сложните полиноми и да ги сведе до по-прости.

Казано по-просто, шифърът не се бе оказал лек за разбиване, но благодарение на многопосочната и далновидна изследователска работа, която непрестанно се върши в АНС, и на невероятния изчислителен потенциал, който тя притежава, шифърът се бе оказал разбиваем.

— За щастие разполагахме с достатъчно обем материал, за да има върху какво да работим — завърши разказа си Чу. — А сега чуй.

Джордж Фрешет вдигна очи и късогледо го погледна.

— Тези приятели американци ли са?

— Глас-1 звучи като на американец. Глас-2 е на чужденец — швейцарец, германец, холандец или нещо подобно. Не съм сигурен.

— И какво ще правим с това?

— Ще го разпечатаме и ще го препратим нататък, за да ни се маха от главата, приятел. И ще дадем възможност на някой друг да си блъска главата. Що се отнася до мен… — той погледна часовника си — … време е за „Биг Мак“.

17.

Бауман се отби в един железарски магазин до „Етоал“ и купи оттам необходимите му принадлежности, след което отиде в английската книжарница на Авеню дьо л’Опера, откъдето избра два еднакви джобни речника с червени корици от винилова изкуствена кожа. Смяташе да ги използва за кодиране на изпращаните съобщения. После се впусна в къса обиколка на магазините за дрехи из 8-и арондисман и си купи няколко много добри костюма и ризи — вярно, конфекция, но отлично ушити — към които добави колекция от вратовръзки, няколко чифта английски обувки, скъпо дипломатическо куфарче и други аксесоари.

След това се върна в „Рафаел“. Макар още да не бе станало обед, потъналият в уютен полуздрач бар в английски стил с дъбова ламперия вече правеше добър оборот. Той избра малка масичка, седна там, поръча чаша еспресо и без да бърза, прегледа купчина американски вестници и списания: „Форбс“, „Форчън“, „Барънс“ и други. От време на време вдигаше поглед, колкото да провери влизането и излизането на клиентите.

Не след дълго забеляза мъж на възраст малко под четирийсетте — американски бизнесмен, доколкото можеше да се съди по външността му. Дочу и разговора със спътника му — изглежда, младши помощник — защото двамата избраха да седнат на съседната маса. Първият бизнесмен, чиято старателно вчесана тъмна коса изглеждаше посипана със сребро, се оплакваше на втория, че хотелът не донесъл неговото списание „Уолстрийт джърнал“ със закуската в стаята му тази сутрин, макар изрично да бил поискал това.

Късметът на Бауман сработи, когато към бизнесмена се приближи сервитьор с телефон в ръка, обърна се към него на фамилия и включи телефона в розетка на стената. След приключването на явно важния телефонен разговор двамата американци забързано излязоха във фоайето. Там помощникът седна в един от фотьойлите, а партньорът му се качи в асансьора.

Миг преди вратата на асансьора да се затвори, Бауман се вмъкна през нея. Бизнесменът натисна бутона за седмия етаж, Бауман ненужно го натисна повторно и притеснено се усмихна на собствената си непохватност. Бизнесменът, който видимо бързаше, не отговори на усмивката му.

Бауман последва американеца по коридора. Мъжът спря пред стая 712, а Бауман го подмина и се спотаи зад ъгъла. Бизнесменът излезе пак буквално след секунди, облякъл бежов шлифер и понесъл сгъваем чадър.

Не можеше да е сигурен, но ако се съдеше по времето — само няколко минути преди един — имаше голяма вероятност, че двамата американци отиват на делови обяд. Това бе парижка традиция и той добре знаеше, че подобни обеди продължават поне по два часа.

Бауман окачи табелката „Не безпокойте“ на вратата на стаята, в която бяха отседнали американците, сложи латексовите си ръкавици и незабавно се хвана на работа. Макар стая 712 да бе доста по-тясна от неговия апартамент, както можеше да се очаква, в нея имаше всичко необходимо, в това число малък сейф, вграден в ниша до голямото легло.

Сейфът, подобно на всички хотелски сейфове, които Бауман бе виждал, се оказа достоен за аматьор, но предназначението му явно беше само да обезкуражи крадливи камериерки от изкушението да откраднат видеокамера или добре натъпкан портфейл. Беше от типа, който обикновено се вгражда в хотелските стаи от средна категория нагоре: малка, тежка стоманена каса, взидана в уплътнена с цимент ниша, крайно неудобна за повдигане, макар това да не бе невъзможно.

На капака й се виждаше цифрова клавиатура. За да се отвори, трябваше да се набере кодовата комбинация — цифрите се появяваха на течнокристален дисплей — в края на която се натискаше бутонът, обозначен със звездичка, което задействаше по електронен път ключалката.

Той вкара малък шестограм в дупката на капака и плъзна плочата назад. Това беше достатъчно, за да получи достъп до обикновената ключалка с два ключа. Трябваше му минута игра с импровизирания комплект шперцове — това бе наборът домашни инструменти, който бе купил преди няколко часа от железарския магазин — за да се пребори с ключалката. Накрая сейфът се предаде.

Очакванията му не бяха измамени. Противно на европейците, които предпочитат да носят в себе си важните документи при пътуване, американците постъпват по обратния начин. Господин Робинсън — господин Съмнър Чарлз Робинсън, както гласеше пълното му име — бе оставил паспорта си заедно със значително количество чекове на „Американ Експрес“ и малка купчинка долари.

Бауман прибра паспорта в джоба си, после бързо преброи наличните (двеста и двайсет долара) и чековете (хиляда и петстотин долара). За миг се поколеба дали да не вземе и тях, после реши да се въздържи. Когато господин Съмнър Ч. Робинсън се върнеше, той можеше да реши (или не) да отвори сейфа и можеше (или не) да открие липсата на паспорта си. Ако това се случеше, той с голямо облекчение щеше да установи, че парите му са непокътнати, и не бе изключено да помисли, че е сложил паспорта си на друго място.

Едва ли би приел, че някой крадец ще открадне паспорта му и ще подмине парите. Дори след като претърсеше стаята, джобовете на различните си дрехи и багажа, и не намереше паспорта си, той можеше да се въздържи да информира хотелската администрация за неговата липса. Още по-малко вероятно бе да се обърне към полицията. Да, не си струваше да взема наличните.

Мартин Ломакс, адютант на Малкълм Дайсън, вдигна слушалката и се обади в офиса на компанията в Цуг, Швейцария, използвайки засекретената телефонна връзка, за да провери, че необходимите финансови операции са направени и преводът за Бауман е прехвърлен в панамската банка. Ломакс се обаждаше в Цуг вече трети ден подред, защото бе от онези, които мислят за всичко, а шефът не обичаше дори и най-незначителното недоглеждане.

Нещо повече, Дайсън имаше сериозни опасения относно разузнавателните възможности на американското правителство и бе инструктирал Ломакс никога да не обсъжда предстоящи неща по друга линия, освен засекретената. И то не коя да е засекретена линия, защото Дайсън съвсем не бе вчерашен и знаеше, че практически всички фирми, предлагащи кодиращи телефони — в това число прословутата „Crypto A. G.“ от Цюрих — продават алгоритмите си за зашифроване на АНС и ЦПР. Така че не съществуваше такова нещо като истински надежден телефон, освен ако човек сам не се погрижеше да го има.

Затова Дайсън не бе купил своите телефони от някоя от тези компании. Един руски емигрант в Женева бе намекнал тук-там, че търси финансиране за нов проект, предвиждащ създаването на компания за секретна комуникация. Руснакът, специалист по шифри, навремето бе работил за КГБ. Дайсън бе обезпечил първоначалния капитал и това бе помогнало руската компания да бъде основана. Първият прототип на новия надежден телефон бе предоставен на Дайсън. Никакви алгоритми не бяха дадени нито на АНС, нито на ЦПР. Тези телефони бяха истински надеждни и шифрованите съобщения по тях не можеха да бъдат разбити. Само по тези телефони Дайсън и съдружниците му можеха да говорят открито.

Бауман се върна в стаята си и до края на деня се отдаде на планиране.

Начинанието на Малкълм Дайсън наистина бе нещо изключително, но колкото повече мислеше върху него, толкова повече недомислици забелязваше. Дайсън бе направил няколко предположения, всяко от които можеше да се окаже невярно. Освен това милиардерът нямаше никаква представа за особеностите на мястото, където щеше да се проведе операцията, за мерките за сигурност, слабите места — все неща с ключово значение. Дайсън също подценяваше риска Бауман да бъде заловен или убит. Номерът, както се казваше, бе в подробностите, и Бауман нямаше намерение да пропусне дори най-дребната от тях.

Когато пиколото почука на вратата му, за да остави окачените на закачалки костюми, кутиите с обувки и останалата част от дрехите, които бе накупил тази сутрин, Бауман вече бе нахвърлил груб работен план — доста груб, но изпълним, в последното бе напълно сигурен. Той се преоблече и излезе на разходка.

Първото, което направи, бе да влезе в магазин за тютюневи изделия, откъдето си купи фонокарта, която щеше да му позволи да направи няколко международни обаждания от всеки обществен телефон. Намери един такъв в сутерена на някакво кафе и след известно обмисляне на следващия си ход се обади в Ню Хейвън, Кънектикът. Използвайки адреса, който бе преписал от квитанцията към пътните чекове на Съмнър Робинсън, той бе научил домашния му телефон от служба „Справки“.

Отговори му женски глас. Там бе късна нощ и първоначално гласът й прозвуча малко изплашено, сякаш позвъняването я бе събудило.

— Госпожа Робинсън ли е? — с подчертан английски акцент се осведоми Бауман. — Казвам се Найджъл Кларк и се обаждам от Париж.

Жената потвърди, че е съпруга на Съмнър Робинсън, и веднага попита дали мъжът й е добре.

— О, боже, не се безпокойте — възкликна Бауман. — Работата е в това, че намерих паспорта на мъжа ви в едно такси и… — Той изслуша възклицанието й, след което продължи: — Узнах телефона ви от „Справки“. Предайте на съпруга си да не се тревожи… държа го в ръцете си, неповреден и в безопасност. Кажете ми какво да правя, как да му го предам… — И той отново се вслуша. — Точно така — потвърди той, — на летище „Шарл де Гол“. — Гласът му звучеше благодушно, но очите му бяха стоманено студени. В този миг чу някой да слиза по стълбите. Една млада жена, обгърната в облак цигарен дим, видя, че телефонът е зает, и го прониза с раздразнен поглед. Той я пресрещна с равен, предупредителен поглед, който я накара да се изчерви, да хвърли цигарата си на пода и да се качи обратно по стълбището. — О, няма да заминава преди края на седмицата, така ли? Чудесно… Добре… Единственият проблем е, че аз трябва да взема полет за Лондон буквално след секунди, нали разбирате, и… О, по дяволите, чувам последното повикване на пасажерите и се опасявам, че трябва да тичам, но… ако ми дадете адрес, ще го изпратя по DHL или с някоя друга куриерска служба в мига, в който се озова у дома. — Той произнесе „дома“ с типичен лондонски акцент и се засмя добродушно, когато жената го засипа с несвързан порой от благодарности. — Хайде, хайде, дори не искам да чувам за това. Едва ли ще струва кой знае колко.

Инстинктът му говореше, че е постъпил както трябва. Да, американецът може и да не бе съобщил никъде за паспорта си, но сега жена му щеше да го потърси в хотела, щеше да му съобщи, че паспортът му е бил намерен от някакъв симпатичен англичанин и щеше да му каже да не се безпокои, понеже онзи обещал да изпрати паспорта по най-бързия начин при първа възможност.

Съмнър Робинсън сигурно щеше да се запита как е попаднал паспортът му в такси. Може би щеше да се усъмни дали изобщо го е оставял в сейфа си. Във всеки случай, при тези обстоятелства той нямаше да съобщава нищо никъде — нали щеше да очаква да си получи паспорта след ден-два. Е, готиният британец сигурно имаше намерение да му го върне, защо иначе ще си прави труд да се обажда чак в Ню Хейвън, нали така? Значи паспортът щеше да остане валиден поне още три дни. Дори повече, макар Бауман да знаеше, че никога не би рискувал.

Той окачи слушалката и се качи по стълбите на нивото на улицата.

— Отстъпвам ви телефона завинаги — каза той на младата жена, която продължаваше да чака, дари я със сърдечна усмивка и си позволи едва забележимо да намигне.

Обядва сам в хотела. Когато приключи, донесоха в стаята му голям кашон, в който се намираше апаратът MLink-5000. Разопакова го и внимателно прочете инструкцията за работа. Натисна с палци двата въртящи се винта на задния капак, извади слушалката, после отвори предния капак на устройството, нагласи ъгъла на антената и направи две обаждания.

Първото бе до банката в Панама Сити, откъдето получи потвърждение, че преводът на Дайсън е пристигнал.

Второто бе на частния номер на Дайсън.

— Започвам работа — късо осведоми той работодателя си и прекъсна разговора.

През последното десетилетие фалшифицирането на американски паспорт постепенно бе ставало все по-трудно и по-трудно. Не, разбира се, че не бе невъзможно — за опитния фалшификатор няма невъзможни неща. Но Бауман, макар да бе наясно с основните неща, далеч не беше професионален фалшификатор. Това бе работа, която той оставяше на другите.

След няколко дни щеше да се свърже С професионалист, когото познаваше и комуто можеше да се довери. Дотогава обаче трябваше да се оправя със собствени сили, и то в рамките на шестте часа, с които разполагаше, преди да отиде на „Шарл де Гол“, откъдето да вземе ранния полет за Амстердам.

Беше три сутринта, когато най-сетне въздъхна задоволен от резултата. Само внимателен оглед би разкрил, че паспортът е подправен, но нямаше подобна опасност — той щеше да напусне Франция през натовареното летище „Шарл де Гол“ със сутрешния полет, използван най-вече от бизнесмени, и знаеше, че френските инспектори ще имат време само за един бегъл поглед върху паспорта на поредния раздразнителен американски бизнесмен.

18.

Принца на мрака бе започнал да действа.

Дайсън бавно остави слушалката и почувства тръпка при мисълта за предстоящото. Бе наел най-добрия (той винаги наемаше само най-добрите) и този гений на обгърнатия в тайна свят на тероризма щеше да направи каквото трябва, така че точно след две седмици това, което трябваше да стане, щеше да е станало.

Той натисна бутона върху писалището, за да извика Мартин Ломакс.

Сградата на „Дайсън & Къмпани А. Г.“ беше на Рю дьо Рон в Женева, а офисът на самия Дайсън се намираше на последния етаж и заемаше югозападното крило. Мебелировката бе изцяло в бяло: бели кожени дивани, бял мокет от стена до стена, бял велтер, покриващ стените. Даже масивното му писалище с неправилна форма бе изсечено от огромен блок бял мрамор от Карара.

Единствено произведенията на изкуството — за разлика от дома му, тук внимателно подбрани и не толкова безвкусно изобилни — представляваха цветни петна, върху които окото можеше да отдъхне. Познавачът можеше да се наслади на Рубенсовата картина на три жени „Добродетел“, взета от богаташ по време на Втората световна война. Един Ван Дайк („Светото семейство със Света Ана и един ангел“) бе изчезнал преди време в Италия, за да се появи по-късно в „Дайсън & Къмпани А. Г.“. И Холбайновата „Света Катерина“ бе намерила пътя дотук от хранилище в Източна Германия скоро след падането на Стената.

За Дайсън събирането на стари майстори на черния пазар се бе превърнало в едно от най-приятните му занимания след оставането в изгнание. За него то беше като освобождаване от ограниченията на правните норми, начин да натрие носа на останалия свят и една невероятна тръпка — може би именно защото беше престъпление. Нека другите купуват второкачествените си придобивки, преговаряйки с упълномощени агенти по време на дискретни обеди с морска кухня на Бери стрийт, Лондон, където дилърите са като досадни мухи. Неговите картини, сред тях много от най-скъпите в света, бяха свалени от стативите си, за да бъдат скрити примерно в кух крак на маса или в неприкосновената дипломатическа поща на някоя страна.

Пазарът на творби на изкуството напомняше на Дайсън за Уолстрийт, където правилата се прилагат само по отношение на хора, които не са членове на клуба. Известният филантроп Нортън Саймън веднъж се бе изпуснал, че притежава бронзова статуя на Шива, контрабандно изнесена от Индия. Всъщност това се отнасяше до по-голямата част от азиатските произведения на изкуството, които той купуваше. Дори августейшият бостънски Музей на изящните изкуства бе имал нещастието да бъде хванат с откраднат Рафаел, за който директорът се кълнеше, че бил купил в Генуа.

Дайсън не изпитваше горчивина. По-скоро се чувстваше освободен. Отмъщението, което бе замислил, затъмняваше всичко останало.

Преди да се изплъзне от ноктите на американското правораздаване след грандиозния скандал за финансово облагодетелствуване след възползване от служебно положение, Дайсън бе изтърпял няколко обидни квалификации, най-популярната измежду които бе „най-големият нарушител на данъчните закони в историята на страната“. Това не беше истина. Той лично познаваше няколко добре известни, дори станали легендарни титани на бизнеса, носещи имена, познати на всяко американско домакинство, които бяха „спестили“ на американската данъчна система суми, много по-големи от тези, които Дайсън някога се бе опитвал да укрие.

Във всеки случай бяха го намерили за виновен по ни повече, ни по-малко от петдесет и едно обвинения, имащи отношение към укриването на данъци, данъчни злоупотреби и подстрекателство към извършване на злоупотреби с ценни книжа. Всичките му авоари в американски банки бяха блокирани. Проведоха се напрегнати преговори с Министерството на правосъдието и Комисията по сделките с ценни книжа. Очакваха го в най-добрия случай поне няколко години затвор, а това беше абсолютно неприемливо. Ако бившият му приятел Уорън Елкинд не се бе съгласил да сътрудничи на Министерството на правосъдието с цел да му бъде поставен капан, нямаше да се случи нищо особено, защото нямаше да получат доказателствата, необходими, за да бъде осъден.

И докато преговорите се влачеха, Дайсън замина на делово пътуване в Швейцария с жена си Александра и решиха да не се връщат. Швейцарското правителство отклони всички искания на американците да бъде екстрадиран. Логиката им бе необорима: според швейцарските закони Дайсън бе обвинен във фискални нарушения, които не даваха достатъчно основание за екстрадиране. Но дали беше случайност, че Дайсън бе и най-големият корпоративен данъкоплатец в Швейцария?

След известно време той отиде в Статистическото бюро в Мадрид, положи клетва в името на испанския крал и се отказа от американското си гражданство. Превърна се в испанец, живеещ в Женева, и престана да пътува с полетите на авиокомпаниите, защото се страхуваше от ловци на престъпници, за чиито глави е обявена награда. Като богат човек в деликатна ситуация, той бе очевидна жертва. Щяха да го отвлекат и или щяха да му поискат откуп от примерно един милиард долара, или щяха да го предадат на американското правителство. Затова летеше само с частен самолет.

Напоследък обаче възможността да бъде задържан много не го вълнуваше. Светлината в живота му бе изгаснала. Бяха убили жена му и дъщеря му, самия него го бяха приковали в инвалидна количка. Но за всичко щяха да си платят прескъпо.

Дайсън седеше в електрическата си количка пред огромното писалище — дребен плешив мъж с ръце и череп, покрити от старчески петна, безмилостен поглед в стоманените очи и пура „Маканудо“ в устата. Вратата се отвори и влезе Мартин Ломакс. Висок, слаб, започващ да оплешивява, Ломакс изглеждаше безличен, но бе верен.

Той седна в любимото си бяло кресло до писалището и извади химикалка и бележник, сякаш вадеше револвер от кобур.

— Искам да бъда сигурен — с присъщата си методичност се обърна към своя помощник Дайсън, — че изцяло сме се изтеглили от фондовата борса.

Ломакс вдигна поглед леко озадачен, разбрал, че фразата е по-скоро въпрос, отколкото нареждане. После погледна за всеки случай часовника си, за да се увери, че не бърка датата.

— Да — потвърди той. — Изтеглихме се. Ще станат три дни.

— А банката на Федералния резерв? Има ли някаква промяна в нейната политика?

— Никаква. Федералната банка повече няма да спасява частните банки. Данните, въз основа на които знаем това, са повече от надеждни. Вашингтон нарича това „банкова реформа“ — когато едрите вложители бъдат оставени да потънат заедно с фалиралата банка. На най-високо ниво се счита, че банките гонят бърза печалба и не спазват финансова дисциплина, така че всеки фалит би бил един добър урок.

— Отлично. — Дайсън завъртя количката си и с тъга в погледа надникна през високия френски прозорец към стелещата се пелена на дъжда. — Защото нашият човек вече действа.

19.

Пол О’Морисън, заместник-директор на Центъра за борба с тероризма към ЦРУ, припряно влезе в залата за съвещания, в която го чакаха събрани по спешност двайсет и петима души, и подаде разпечатките на директора на Центъра Хойт Филипс, който задържа най-горното копие и прехвърли за раздаване останалите.

Реакцията не се забави — беше бърза, но сдържана. Изненадата се прояви в разменени шепнешком реплики, последвани от мрачна тишина.

Центърът за борба с тероризма — самото му съществуване до неотдавна бе една от най-стриктно охраняваните тайни на ЦРУ — бе основан през 1986 година, за да ликвидира все по-обезпокоителната неспособност на правителството да реагира адекватно на засилващата се вълна от международен тероризъм.

Идеята за създаването му бе проста: да се даде възможност на близо дузината агенции в рамките на американското правителство — от ФБР до Държавния департамент и от Пентагона до Сикрет сървис — да концентрират на едно място разузнавателната информация, постъпваща от цял свят, с цел да бъдат ефективно координирани всички усилия, насочени за борба с тероризма.

Обикновено оперативките се провеждаха три пъти седмично в 8:45 сутринта. Сегашната обаче бе обявена за 7:30 — най-ранният час, когато би могло да се съберат всички служители.

Ситуацията още не беше кризисна, но не бе и далеч от това.

Пол Морисън бе събуден в четири и половина сутринта от дежурния в Центъра, който на свой ред бе алармиран по спешност от заместник-директора на сектор „Телекомуникации и компютърна обработка“ към АНС, във връзка със съобщение, получено по каналите на електронното разузнаване и нуждаещо се от нечие незабавно внимание. Когато Морисън бе влязъл в кабинета си в Центъра, на бюрото му вече го чакаше разпечатка на прехванат телефонен разговор, изпратен по засекретената факс линия от АНС.

— И така — прочисти гърлото си Хойт Филипс. — Тук може да има нещо, но може и да няма.

— Не знам дали двамата четем един и същи документ — изумено възкликна жената срещу него от другата страна на дългата заседателна маса. Казваше се Маргарет О’Конър и бе дребна, енергична, трийсет и четири годишна жена с късо подстригана кестенява коса, лице обсипано с лунички и изненадващо плътен глас. Тя беше офицер за връзка с Бюрото за разузнаване и изследвания към Държавния департамент.

Филипс повдигна гъстите си бели вежди и предупреди:

— Хайде да не правим от мухата слон, приятели. Това, с което разполагаме, е запис на двама души, разговарящи по заобиколен начин…

— Хойт… — прекъсна го симпатичен негър малко над четирийсетте, в син костюм и очила с рогови рамки. Казваше се Ноа Уилки и беше офицер за свръзка с ФБР, командирован тук, в Лангли, вече от седем месеца. — Неоспоримо е, че те имат предвид терорист… „Вероятно най-умният жив“… нает от човек, за когото може да се предполага, че е техният „шеф“. Те очевидно се страхуват, че този тип може да не е „напълно управляем“, което означава, че той действа от тяхно име, за да изпълни задачата, за която са го наели.

— Ноа — търпеливо обясни Филипс, — ако познаваш добре начина, по който АНС подава информация, сигурно си наясно, че до нас винаги стигат откъслечни фрази от телефонни разговори, които неизменно звучат по-страшно, отколкото в действителност. За бога, не знаеш ли, че когато някой студент от МТИ, прекарващ ваканцията си из кръчмите на Виена, се обади на приятеля си в Лондон и спомене думата „бомба“, като например „… снощи се натрясках и сега главата ми е като бомба — готова да експлодира“, това задейства някакъв компютър някъде и в резултат те измъкват посред нощ за ушите от леглото?

Заместник-директорът Морисън гледаше началника си и се питаше дали Филипс наистина не дава пет пари за прехванатия разговор, или просто клати стола на заместника си по някакви свои съображения. Всъщност сам директорът бе одобрил идеята на Морисън това съвещание да се проведе час и четвърт по-рано от обикновено, но може би Филипс сега се опитваше деликатно да се дистанцира. Възможно ли бе да смята разговора за невинен? Или просто правеше стойки?

— Хойт — тихо се обади Морисън, — струва ми се, че си заслужава да погледнем на нещата малко по-сериозно. В записа се споменава „обектът“ и почти няма съмнения, че това е „Манхатън Банк“. Двамата обсъждат възможността „работата“ да бъде свършена, без да се оставят следи. Опасяват се да не бъде разкрито, че са замесени. Споменават за „унищожаване на Уолстрийт“…

— Любопитно, какво точно би могло да означава това? — намеси се Уейн Картър, офицер за свръзка с РАМО.

— Не знам. Честно казано това може да е само преносен израз — призна Морисън. — Но те самите правят паралел с експлозията в Световния търговски център и атентата в Оклахома Сити.

— Знаем ли кои точно са тези двамата? — Въпросът на Маргарет О’Конър беше към офицера за свръзка с АНС, Боб Холпърн.

— Не, не знаем — отговори Холпърн. — Записаният фрагмент е привлякъл вниманието на нашите крипита заради необичайния алгоритъм на зашифроване. Никога не били виждали нещо подобно.

— Е, добре, поне разполагаме с име — обади се служителят от Оперативно управление на ЦРУ, Ричард Джарвис. — Името на терориста, нали? Хайнрих Фюрст? Това е страшно много в сравнение с други случаи.

— Това е кодово име — поясни Морисън. — И не намерихме нищо подобно на него в нашите бази данни.

— Дявол да го вземе! — не се сдържа някой.

— Германец — подсказа Ноа Уилки. — Дали да не направим справка в архивите на ЩАЗИ. — Досиетата на вече несъществуващата източногерманска тайна разузнавателна служба ЩАЗИ бяха иззети след падането на берлинската стена и сега бяха притежание на западните служби, най-вече на Германската разузнавателна агенция. В архивите имаше информация и за терористи, подкрепяни навремето от източногерманците.

В този момент Маргарет О’Конър зададе въпрос към всички:

— Добре, кой е най-умният жив терорист?

— Карлос Чакала — подсмихна се един от аналитиците на ЦРУ.

— Не, той е само най-небрежният жив терорист — възрази друг, без да скрива пренебрежението си.

Легендарният Карлос — с истинско име Илич Рамирес Санчес — бе в основата на няколко от най-ужасяващите терористични актове през 70-те години, но въпреки страховитата си репутация всъщност бе един престорено сантиментален тип, пристрастен към жените и алкохола. Напълнял до неузнаваемост и престанал да действа, той бе прекарвал дните си като заклещено без изход животно в занемарен апартамент в Дамаск. Краят бе дошъл през август 1994 година, когато французите го бяха отвлекли от Судан и го бяха натикали в подземна килия на затвора „Льо Санте“ в Париж.

— Истинският въпрос — уточни Джарвис от ЦРУ — е кои са най-опитните терористи от онези, които познаваме, за които не знаем къде се намират в момента?

— Да, това е проблемът — съгласи се Морисън. — Най-опитните терористи, за които знаем. Защото за наистина най-добрите — онези, които като сенки не са оставяли следи — ние сигурно все още нямаме досиета. И всъщност каква е дефиницията на думата „терорист“? Кой е терорист? Онзи, който изработва бомбите на ИРА? Кадафи? Някой от мнозината Абу: Абу Нидал, Абу Абас, Абу Ибрахим? Или цяла страна като Сирия например?

— В случая очевидно става дума за отделен човек, при това мъж — каза О’Конър. — Някой, за когото са знаели, че е свободен и може да поеме поръчката. Може би някой от компютърните гении ще използва DESIST, за да състави списък на известните терористи с психологически профили и всичко съществено за тях. — DESIST беше доста тромавата за използване база данни на ЦРУ, в която бяха въведени всички факти за терористичните операции.

— Пак се увлякохте — обади се Хойт Филипс. — Готови сте да похарчите маса пари за изключително скъпи справки в преследване на мираж. Напомням ви отново: още изобщо не сме сигурни, че става дума за нещо реално.

Настана дълго мълчание, нарушено накрая от Ноа Уилки:

— А готови ли сме да рискуваме да сбъркаме?

— Опасявам се, че трябва да се съглася с Ноа — каза Морисън на шефа си. — Налага се да действаме като че ли разполагаме със солидни факти.

Филипс въздъхна престорено.

— Ако… повтарям ако… решим да действаме, аз искам информацията за тази операция да остане тук, в тази зала. Не желая да се боря с Белия дом. Не искам да усещам във врата си дъха на Съвета за национална сигурност.

— Добре — успокои го Пол Морисън. — Ние тук сме единствените извън АНС, които знаем за това.

— Отлично — каза Филипс. — И нека да си остане така. Съдържанието на прехванатия разговор — и самият факт на неговото съществуване — няма да напускат тази стая. Нищо, повтарям — нищо, да не стига до CACTIS14. — Това бе новата засекретена срещу подслушване комуникационна мрежа, представляваща по същество система за обмен на документи чрез средствата на електронната поща, свързваща АНС, ЦРУ, Департамента, РАМО и останалите ведомства, имащи отношение към борбата срещу тероризма. CACTIS бе станала достъпна през април 1994 и бе дошла на мястото на старата система, известна като FLASHBOARD15. Естествено между CACTIS и предназначената за вътрешно ползване база данни на ЦРУ имаше „междина“, предпазваща архивите на ЦРУ от неоторизиран достъп на външни лица.

Междувременно Филипс продължи:

— Още не съм убеден, че имаме солидни основания да предприемем каквото и да било. Когато това стане, ще бъда повече от доволен да сформирам работна група или нещо подобно. Дотогава нямам желание да прахосвам ресурси по този въпрос. Моето решение е: да се остави без последствие!

— Откога работиш за терористите? — ехидно подхвърли човекът от АНС, Боб Холпърн.

— Отлично съзнавам какво говоря, Боб — отвърна му Филипс. — Не желая да бъда безпокоен през пет минути от някой хапльо в Съвета за национална сигурност, който не може да различи „Калашников“ от клечка за сладолед. Това означава никакви работни групи и никакви доклади до агенциите, от които са ви командировали. Нищо. Никакви следи в писмена форма. Нищо, ясен ли съм? — Той се надигна от стола си. — Няма да правим от мухата слон, окей?

20.

Около час след приключване на оперативката специален агент Ноа Уилки, човекът на ФБР, придаден към Центъра за борба с тероризма, стоеше в затворения двор между старата и новата сграда на ЦРУ и пушеше. Чу някой да го вика, обърна се и с изненада видя приближаващия се Пол Морисън, заместник-директор на Центъра. Морисън не беше пушач — какво тогава търсеше тук?

— Ноа — каза заместник-директорът, — хареса ми идеята ти за архивите на ЩАЗИ.

— ЩАЗИ… — обърка се за момент Уилки, издуха дима и се сети. — Аха, да… благодаря.

— Ти май четеш онзи запис точно като мен. — Ноа сбърчи вежди, опитвайки се да реши за коя от възможните интерпретации става дума. — Искам да кажа, че и аз мисля, че е възможно да сме изправени пред потенциално крайно сериозен терористичен акт — побърза да обясни Морисън. — Почувствах още, че и ти не си съгласен с начина, по който директорът се опитва да игнорира нещата.

Уилки всмукна дълбоко, замисли се над чутото и отново изпусна струя дим.

— Чувал ли си приказката: „Шефът може невинаги да е прав, но винаги е шеф“?

Морисън кимна и за момент замълча, после попита:

— Как е Дюк? Не съм се виждал с него не помня откога.

Пери „Дюк“ Тейлър — прекият началник на Уилки във ФБР — беше помощник на заместник-директора на отдел „Разузнаване“ и едновременно с това ръководител на секция „Антитероризъм“ на Бюрото.

— Оо… Дюк е добре — неопределено отговори Уилки. — Все си е такъв.

— Синът му най-сетне влезе ли в колеж?

— Сега кара подготвителната година. В Диърфийлд, мисля. После ще кандидатства отново.

— Хм — проточи Морисън. — Ако се е метнал на баща си, ще се справи с лекота.

— Аха — съгласи се Уилки.

— Обзалагам се, че Дюк би погледнал на информацията от АНС също като теб — каза Морисън.

„Това било значи“, досети се Уилки.

— Сигурно е така — сухо отговори той, — особено ако му я покажа. Обаче чу какво каза Хойт.

— Но от друга страна — изтъкна Морисън, — не е ли вярно, че лоялността ти на първо място е пред Бюрото.

— Ситуацията всъщност е по-сложна. Трябва да се придържам и към процедурата в Управлението.

— А кой казва, че Хойт представлява ЦРУ? — позасмя се Морисън. — Възможни са различни гледни точки, нали?

Уилки отново сбърчи вежди в размисъл и в този момент Морисън се обърна да си върви.

— Искаш да кажеш, че…

— Просто казвам следното — отговори му Морисън със загадъчна полуусмивка. — Да приемем, че следата е истинска и някой близък ден една бомба гръмва. Кого ще линчуват? ЦРУ? Съмнявам се. Ако няма замесени чужденци, тогава въжето е за вас, пичове. Поредната издънка на ФБР, схващаш ли? Първо Уейко16, после Световния търговски център, след това Оклахома Сити, сега това. И нека предположим, че директорът научи, че един от неговите агенти действително е знаел за акта предварително, но нищо не е казал… — Морисън поклати глава, сякаш не можеше да си представи мащаба на последиците. — Както и да е, онова, което исках да ти кажа, е, че трябва да се осланяш на собствената си преценка.

През седемте месеца на командироването си в Центъра за борба с тероризма в щабквартирата на ЦРУ в Лангли специален агент Ноа Уилки съвсем рядко бе отскачал до старата си работа — зданието „Дж. Едгар Хувър“ на Пенсилвания авеню между Девета и десета улица, Вашингтон. Повечето от работата му можеше да се свърши по телефона и по секретния факс.

За нещастие през тези седем месеца тук не се бе случило нищо особено. Работата беше рутинна и се въртеше около спазване на бюрократичната процедура. Оперативката тази сутрин бе нещо по-различно. Подадената от АНС информацията го бе заинтригувала. Въпреки опита на директор Хойт да омаловажи нещата, Уилки чувстваше, че се готви нещо голямо. А тази странна среща с Пол Морисън извън новата сграда… какво ставаше всъщност? Морисън явно го подканяше да запознае Дюк Тейлър с развитието на нещата, но защо? Дали водеше задкулисна борба за власт със своя шеф? Или се опитваше да намекне, че независимо от приказките на Хойт Филипс, ЦРУ тайно ще разработи следата, за да измъкне от ФБР и всички останали заслугата за предотвратения терористичен акт? А може би Пол Морисън само се опитваше да използва ФБР за свършването на рискованата работа като подхване разследване, на което ЦРУ няма право?

Вместо да прекара единия час обедна почивка в крос, той се обади по телефона и после отпътува по спешност до Вашингтон за бърза среща със своя началник Дюк Тейлър.

Пери Тейлър бе петдесетгодишен, но макар да му предстоеше пенсиониране, никой не би познал това по външния му вид. Той бе истински работохолик, неудържим и взискателен. Но едновременно с това беше и един от най-приятните и лесни за общуване хора, които Уилки бе срещал.

Докато Уилки разказваше за случилото се на сутрешната оперативка и после за странните подмятания на Пол Морисън, Тейлър замислено кимаше, а когато Уилки свърши, каза:

— Да, първото нещо е да се прекара името Хайнрих Фюрст през информационната база данни за тероризма. Също и през общата.

— Точно така — съгласи се Уилки, — но Пол Морисън от Центъра казва, че вече са го направили, а ти знаеш с колко повече информация от нас разполагат в тази област.

— Те казват, че била повече — усмихнато го поправи Тейлър. — Но ако ние хванем някой от нашите най-добри търсачи — примерно Кендал или Уенди — може и да намерим нещо. Не забравяй, че в разпечатката на записа АНС е отразила само своето предположение как се пише името въз основа на компютърната му обработка. Може да има и много други начини.

— Не съм настроен много оптимистично.

— Съвсем основателно. Няма причина да е иначе. Добре, следващата ни стъпка е да прегледаме профилите на всеки известен ни терорист по света и да отсеем неподходящите.

— Мисля, че веднага можем да отхвърлим чистите идеолози — подсказа Уилки. — Хората на Абу Нидал… Хизбула… ООП… Сендеро Луминозо.

Тейлър поклати глава:

— Според мен няма да е толкова лесно, Ноа. „Сияйния път“, Сендеро Луминозо — наречи ги както щеш — те може и да са промаоистки настроени, но ние знаем, че приемат поръчки на колумбийските наркотрафиканти, нали?

Уилки кимна.

— В наше време всеки е за продан. Идеологията понякога удобно се забравя. Единствените терористи, които можем да отхвърлим, са мъртвите или излежаващите присъда. И дори това оставя вратата широко отворена, защото какво бихме могли да кажем за терористите, за които нищо не сме чували и които правят първите си удари?

— И все пак онази забележка за „най-умния жив“ — възрази Уилки. — Не можеш да наречеш някой новак „най-умния жив терорист“, нали така? А и кой би наел дебютант? Според мен няма съмнение, че става дума за човек с репутация. Не казвам, че задължително трябва да имаме материал за него — или защо не за нея — но това при всички положения е човек с опит.

— Важно съображение — призна Тейлър. — Само дето с нищо не ни помага. Защо тогава не опитаме да подходим от другата страна: от обекта. „Манхатън Банк“.

— Ако това е обектът. Може да е. Но може и да не е.

— И това е вярно. Но ако сложим под микроскопа и банката, и Елкинд? Да видим дали няма да издърпаме някоя нишка от кълбото. Ще проверим всичките международни операции с участието на банката. Ще се поинтересуваме има ли врагове Елкинд. А той може да има врагове, за които не подозира. Ще разровим всичко, с което разполагаме.

— Ей… усещам, че говориш сякаш очакваш да ти помогна в това. Само че аз си имам работа на пълен работен ден. Забрави ли? Ти сам ме избра за нея.

— О… нямах предвид теб, Ноа. Имаме много хора за работа като тази. Но ти можеш да ни държиш в течение на нещата и да ни се обаждаш, когато получите нещо по-интересно. Не знам, за ЦРУ това може и да не заслужава интерес, но от друга страна, ЦРУ си е ЦРУ, от тях не можеш да очакваш кой знае какво. — Той се ухили. — Благодаря ти, че дойде при мен с тази история. Готов съм веднага да призная, че не бих бил съкрушен, ако хванем онзи задник преди ЦРУ да се усети.

21.

След вечеря Сара се качи горе, за да целуне Джаред за лека нощ. Той лежеше в леглото, държеше плюшеното мече Хъкълбери и четеше биографията на прочутия бейзболист Сатчел Пейдж. Напоследък рядко гушваше мечето — беше започнал да гледа на това като на детинщина.

— Това адаптация за деца ли е? — попита Сара.

— Не, за възрастни е. — Той отново подхвана четенето. След малко вдигна очи към нея и притеснено попита: — Какво има?

— Нищо — каза Сара. — Качих се само да ти кажа лека нощ.

— О… лека нощ. — Той й подаде бузата си за целувка.

— Защо ми се струва, че вече си я чел?

Джаред я изгледа неразбиращо, после попита:

— Да, защо?

— Всичко наред ли е?

— Да — отговори той и пак заби поглед в книгата.

— Ще ми кажеш, ако има нещо, нали?

— Да. — Пак не я погледна.

— Заради уикенда е, нали? — досети се изведнъж Сара. След два дни беше събота, а това означаваше ден с баща му.

Джаред продължаваше да чете, сякаш не я бе чул.

— Тревожиш се за събота — настоя тя.

Едва сега той я погледна.

— Не. — Устните му бяха леко извити от сарказъм. — Не се „тревожа“ за събота.

— Но не я очакваш с нетърпение?

Въпросът й го накара да се поколебае.

— Не — призна той тихо.

— Искаш ли да поговорим за това?

— Не, не ми се иска. — Каза го още по-тихо.

— Не искаш ли татко да дойде тази събота? Не е необходимо да правиш онова, което не искаш, нали знаеш?

— Знам… Не знам. Няма нищо. Само… — гласът му заглъхна, — защо той винаги се държи така?

— Защото си е такъв. — И двамата разбираха, че тази фраза не обяснява нищо. — Всички ние понякога не знаем какво правим, а татко…

— Да, знам. Той просто си е такъв. — Джаред решително заби поглед в книгата и добави: — Но да знаеш как мразя това.

22.

Може би най-голямата трудност в борбата с тероризма е да решиш какво да игнорираш и на кое да обърнеш специално внимание. Изправен си пред камара разузнавателни данни и повечето от тях са шум в системата: разговори в леглото, прехванати телеграми, слухове. Деветдесет и девет процента от тази информация е напълно безполезна.

От друга страна, последствията от игнорирането на някоя невинна забележка могат да бъдат невъобразими. Всеки професионалист в разузнаването, отхвърлил следа и позволил макар и несъзнателно това да доведе до изпълнението на терористичен акт, може да бъде обвинен и морално, и професионално за смъртта на човешко същество… или за гибелта на стотици хиляди.

Кариерата на Дюк Тейлър се градеше върху няколко негови таланта: от способността му да се сработва практически с всекиго, през аналитичния му ум, до уменията му в голфа. Не на последно място в списъка на талантите му беше острият му нюх — онова качество, което разграничава чиновника в разузнаването от професионалиста.

И точно този инстинкт сега му казваше, че Ноа Уилки е прав, а следователно ЦРУ греши: някой някъде подготвяше грандиозен терористичен акт.

Малко след разговора с Уилки той повика двамата си най-добри помощници Ръсел Улман и Кристин Виджиани — и двамата аналитици в секция „Антитероризъм“ — и ги запозна с информацията от АНС. Улман, широкоплещест мъж с арийски черти, родом от Минесота и малко над трийсетте, беше специалист по оперативните въпроси. Виджиани, с няколко години по-голяма от него — по изследването на разузнавателна информация.

— По причини, върху които не мога да се разпростирам, всичко, което ви казах, си остава между нас — каза им Дюк накрая. — Искам да направите каквото е необходимо момчетата от Форт Мийд да добавят няколко имена в работните си списъци от ключови думи: Хайнрих Фюрст и онзи приятел Елкинд. Ръсел, ще можеш ли да съставиш предложение за списък с ключови думи?

— Да — каза Улман, — но как да помолим АНС за това, след като се предполага, че не знаем нищо по въпроса?

— Остави го на мен, Ръс. Нали затова съм тук — дипломацията е по моята част. За вас остава вдигането на тежести. Крис, виж какво можеш да извадиш за Фюрст. Накарай Кендал или Уенди да направят пълно претърсване в базите данни. Уенди може да се окаже по-подходяща. Тя е добре с германските езици, ще може да излезе със свои идеи за алтернативни начини на изписване на името и прочее. Свържете се с нашите аташета в Германия и Австрия и ги инструктирайте да направят дискретни проучвания — може нещо да изскочи.

Тя кимна и си отбеляза в бележника.

— Ще опитам — в гласа й звучеше съмнение, — но съм сигурна, че това не е истинското му име.

— Добре, нека първо видим какво ще научите. Не забравяйте и за нашите хора. Не е изключено някой да знае нещо. Открийте всички, които знаят каквото и да било за Елкинд и „Манхатън Банк“. Агенти, служители в архива, дори миячите на коли. Уенди ще ти помогне. Утре сутринта искам на бюрото си разпечатка от досиетата на всички заподозрени терористи.

— Шегуваш се! — каза Улман.

— Включете колко искате хора, окей? Но помнете, искам не само обичайните заподозрени, а всички, които дори бегло се мярнат на екрана. Всеки терорист с досие. Налага се да започнем на максимално широк фронт.

23.

Бракът на Сара с Питър Кронин беше загадка, която с времето само се задълбочаваше. Конкретната причина, поради която го бе сключила, бе пределно проста: беше забременяла от него. Това обаче пораждаше няколко въпроса: защо бе решила да задържи детето, защо бе сметнала, че може да се омъжи за него, след като съзнаваше, че той просто я бе свалил, и най-сетне, най-големият въпрос от всички — какво я бе привлякло в него на първо място?

Да, наистина, той притежаваше красотата на филмова звезда — беше бликащ от жизнерадост блондин със замайваща усмивка. Факт, който би привлякъл вниманието й за не повече от пет минути. Защото стигаше само бегло да опознаеш Питър, за да разбереш, че той е груб, налагащ своето тип, от когото може да те побият тръпки. Но едновременно с това, стига да пожелаеше, той можеше да бъде безкрайно очарователен.

Когато за пръв път я покани да излязат — бяха се запознали покрай някаква дребна полицейска операция — тя веднага прие. Не е като мен, каза си тя тогава, но това е по-добрият вариант. Тя беше прекалено изтънчена, в известен смисъл дори душевно хилава, и имаше нужда от инжекция улична първичност. Сексуалният им живот се бе оказал невероятно възбуждащ. Никога преди не й се бе случвало да загуби представа за околния свят. Когато се скарваха, изпепеляващият му гняв за миг избиваше на повърхността, но веднага след това се сдобряваха. Така — в подеми и пропадания — продължиха пет месеца, когато изведнъж мензисът й закъсня с няколко дни и тестът за бременност — направи го сама с подръчен комплект, който си купи в аптеката — потвърди подозренията й.

Дори не се стигна до обсъждане на евентуален аборт.

Питър пожела да се оженят и макар гласът на разума да й крещеше съвсем друго, няколко дни по-късно двамата отидоха в бостънското кметство и го направиха. После заживяха заедно, сякаш не се бе случило нищо особено. Връзката им остана бурна, те продължаваха да се карат и той все още беше способен да я докара до сълзи.

А след няколко месеца започна да й изневерява. Вярно, тя не беше идеална съпруга. За нея кариерата стоеше над тези неща. От друга страна, Питър наистина имаше удължен работен ден, но нейната работа бе дори по-тежка. Още не й бе хрумвало, че на ситуацията би могло да се погледне и по друг начин: когато един мъж работи много, значи е амбициозен, а когато го прави една жена — тя е немарлива. След една бурна свада Питър обеща да прекрати извънбрачните си връзки. Сара прие дадените му със сълзи на очи обещания. Повярва, че наистина ще се опита да заздравят брака си, макар и само в името на все още нероденото им дете.

И така една сутрин в пет часа, бременна в седмия месец с Джаред, тя се бе прибрала неочаквано рано, скапана от работа. Цялата нощ бе прекарала в събиране на улики по сложен случай, свързан с магазин за скъпоценни метали в Кранстън, Роуд Айланд, за който имаше подозрения, че пере пари на меделинския наркокартел. Беше влязла в апартамента тихо, за да не събуди Питър. Той обаче споделяше брачното им ложе с чужда жена.

Две-три седмици след като се бе изнесъл, тя го видя на Тапас Скуеър под ръка със следващата.

Няколко месеца след раждането на Джаред Сара прие да бъде командирована в Германия, за да помогне в разследването на случая Локърби. След неколкомесечната раздяла с Питър тя с готовност се възползва от възможността да се махне от Бостън с детето. Бюрото имаше нужда от жени, владеещи немски, за предстоящите разследвания, а пълната й неопитност по въпросите на антитероризма не бе пречка — щеше да се научи. По време на курса за обучение на нови агенти вече ги бяха запознали с основните положения. Освен това, преди да замине за Германия се наложи да изкара неколкоседмично доста интензивно обучение в Куантико. Никак не беше лесно да живее в чужда страна с бебе на три месеца, но бе по-лесно от това да бъде в един и същи град с Питър.

Разводът им стана факт, докато Сара и Джаред още бяха в Германия. Съгласно клаузите относно родителските права обаче, Сара трябваше да живее в един и същи град с Питър. Затова тя и вече тригодишният Джаред се върнаха в Бостън през 1991.

Съвсем неочаквано Питър прояви силен интерес към малкия си син. Тя и Питър се държаха официално един с друг, но въпреки епизодичните услуги, които си правеха, всеки от тях изпитваше такава антипатия към другия, на каквато са способни само разведените.

Макар да не показваше, че съжалява за развода си със Сара, Питър се оказа способен на патологично силна ревност. Всеки път, когато тя излезеше с някого, той научаваше по някакъв начин за това и правеше всичко, за да прекрати връзката, винаги под предлог, че така е най-добре за Джаред.

Тя бе имала няколко относително сериозни връзки, но всеки път Питър и колегите му проследяваха човека и прилагаха различни форми на натиск върху него: разпити у дома, чести спирания за възможно най-дребните нарушения на правилника за движение. Не можеше да се каже, че това укрепваше крехката в началото връзка на Сара с въпросния мъж.

Повечето от тези излизания обаче така и не прерастваха в нещо по-сериозно. Мъжете по правило не са във възторг от идеята да излизат с жена, която има дете, но това беше само една от пречките. Другата бе, че тя беше способна да се отдаде до забрава на работата си, да остава до невъзможни часове, така че дори когато се натъкнеше на някой, който се помиряваше с факта на съществуващото дете, тя просто не бе в състояние да се задържи край него. Започнеха ли да излизат, тя започваше да отлага срещите поради служебни ангажименти. На няколко пъти се бе случвало поредният кандидат да организира специална вечер, а тя в последния момент се бе обаждала, за да каже, че е възпрепятствана. Но най-важната пречка беше вътрешното втвърдяване на Сара след развода: беше се научила да живее сама, не желаеше да й бъде причинявана повторно същата болка, в известен смисъл се бе превърнала в циник. Не искаше нов мъж в живота си, защото се бе омъжила веднъж и какъв бе резултатът? Кой е луд пак да иска това?

24.

Малко след като самолетът на KLM излетя от летището в Париж, Бауман забеляза един човек, седнал три реда пред него, да го гледа напрегнато, сякаш го познаваше.

Лицето му бе познато на Бауман.

Мъжът беше с гигантска фигура и мощни рамене. Късата му коса стоеше някак на снопчета, очите му бяха дълбоко разположени. Лицето бе месесто, с провиснали бузи — лице, което Бауман мислеше, че вече е виждал… но къде? Преди много време… във връзка с нещо неприятно? Поръчката в Мадрид?

Не.

Не, никога не беше виждал този човек. Сега беше сигурен в това. А и мъжът вече не го гледаше така втренчено, беше се обърнал напред и търсеше с поглед друг човек.

Бауман бавно пое дъх, отпусна напрегнатите си мускули и се облегна на седалката. Салонът беше претъпкан и бе прекалено горещо. По слепоочията му се стичаше пот.

Този път му се размина без малко. Но не биваше да забравя за бдителността. Грамадният мъж пред него извика в съзнанието му спомена за друг човек на друго място — приликата беше поразителна. Той затвори очи за момент и мигновено се пренесе отново в онази леденостудена стая в Мадрид, макар отвън да бе чудовищно ярък и невъзможно горещ следобед.

Прозорците на апартамента на хотел „Риц“ бяха устойчиви срещу куршуми, спомни си той. Всеки ден му носеха пресни плодове и свежи цветя. Дневната бе с необичайна овална форма и всичко, върху което можеше да се спре погледът, бе или боядисано, или покрито с тапет, или скрито под кремава тапицерия.

Четиримата млади баски, дошли в апартамента му, бяха облечени в явно неудобни за тях костюми и дори си бяха сложили вратовръзки. Причината бе съвсем ясна: връзката бе задължително условие, за да влезеш в хотел по онова време. Водачът им бе огромен непохватен мъж с ниско подстригана коса. Всички изпитваха видимо страхопочитание от Бауман, когото познаваха под друго име. Бауман, разбира се, бе дегизиран и не говореше. Те така и не видяха лицето му. Единственото по-характерно нещо, което си бе позволил, бе предназначено да дезинформира: макар да не беше пушач — този навик му предстоеше да придобие по-късно, в затвора — той бе избрал да пуши „Дукадос“, най-популярните испански цигари. Не, нямаше да им даде възможност да определят националността му.

Не знаеха нищо за него, но бе дошъл за срещата, препоръчан им най-горещо от един посредник, което беше причината да му предлагат четвърт милион долара за неговите услуги. За 1973 година това бе значителна сума. Хората бяха събирали песетите си дълго, късайки от хляба си и… обирайки банки.

Той изслуша разказа им в тишината на хотелския апартамент. Бяха баски сепаратисти — борци за свобода, активисти или терористи, според гледната точка — и принадлежаха към организация, наречена ЕТА. В родната им провинция това бе съкращение от Euskadi Ta Askatasuna — Баска нация и Свобода.

Идваха от Ируна и Сеговия, Паленсия и Картахена. Мразеха режима на генералисимус Франсиско Франко, който потискаше народа им, забраняваше му да говори на собствения си език и по време на испанската Гражданска война дори беше екзекутирал баски свещеници.

Те искаха амнистия за петнайсетимата членове на ЕТА, студенти и работници, хвърлени в затвора като политически затворници след съдебните процеси в Бургос през декември 1970. Франко умираше — макар да умираше от цяла вечност — и единственият начин да бъде свалено омразното му правителство бе да бъде убито единственото му доверено лице, човекът номер две след него, адмирал Луис Кареро Бланко. Това бе единственият начин да се разчупи лидерският ореол на неуязвимост.

Кареро Бланко беше премиер-министър и всички вярваха, че е определен да наследи Франко, като подсигури по този начин бъдещето на режима. Беше превъплъщение на чистия франкизъм и олицетворяваше бъдещето след Франко. Освен това бе антикомунист, антисемит и ултрадесен. Поради страховитите му космати вежди си беше спечелил прозвището Огро, великана човекоядец.

ЕТА неколкократно бе опитала да елиминира Франко и Кареро Бланко чрез провалили се бомбени атентати. Четиримата млади баски неотдавна бяха гледали „Денят на чакала“ — филм за фиктивен заговор, целящ ликвидирането на Шарл де Гол, и това ги бе вдъхновило да наемат професионалист — външен човек, за когото никой нищо да не знае. Бяха осъзнали, че нямат друг избор, ако искат работата да бъде свършена.

Така се бе родила „Операция Огро“.

Бауман не изрече пред тях нито дума. Комуникираше чрез детска дъска за писане. Не чуха гласа му. Нито успяха да го проследят макар и веднъж… макар да се опитаха…

Дадоха му за помощници проверени доброволци на ЕТА, но всички подробности по планировката оставиха на него. Бауман проведе подготвителната фаза крайно внимателно и както винаги направи старателно проучване на обстановката. Така научи, че всяка сутрин в девет часа Кареро Бланко отива на меса в църквата на йезуитите в Барио де Саламанка. Проучи маршрута на колата и обърна специално внимание на регистрационния й номер.

След това нае на Кале Клаудио Коело номер 104 в Барио де Саламанка сутеренен апартамент, разположен срещу църквата. Доброволците от ЕТА изкопаха тунел през стената на жилището до средата на улицата — отне им осем дни. Междувременно, използвайки един от легалните си контакти, ЕТА закупи от „Барутен склад Ернани“ двеста килограма експлозив „Гома две“, оформен като памплонски наденички. Разпределен в пет пакета, експлозивът беше поставен в пет големи гюма за мляко на няколко метра един от друг по цялата дължина на тунела. Бауман дълго се бори със задачата как да насочи ударната вълна на експлозива във вертикална посока и накрая я реши като запечата тунела с пломби от по няколко стъпки добре уплътнена пръст.

В нощта преди атентата вечеря сам. Поръча си прясно уловени малки змиорки и черен салам, пи „Оруха“. На следващия ден — 20 декември 1973 — черният „Додж Дарт“ на Кареро Бланко зави на ъгъла на „Диего де Леон“ по Кале Клаудио Коело. Бауман беше там, качен на стълба и преоблечен като бояджия. Когато колата мина над тунела, Бауман натисна бутона, скрит в кутия от боя.

Разнесе се приглушена експлозия и пламтящите останки от колата хвръкнаха високо във въздуха, прелетяха над покрива на пететажната сграда на мисията на йезуитите и се стовариха върху просторната тераса на втория етаж от другата страна. На погребението на Огро симпатизанти на дясното крило пееха на висок глас химна на фалангистите „Кара ал Сол“.

Когато започна очакваното ожесточено полицейско разследване, Бауман се зае с помощта на посредник с десетимата доброволци на ЕТА, които бяха изкопали тунела. Те загинаха до един по време на енергичен полицейски „разпит“. Бауман бе свършил работата, за която го бяха наели, и не беше останал нито един жив участник в конспирацията, който да е виждал лицето му.

Днешните посетители на Мадрид могат да отидат на Кале Клаудио Коело 104, но ще намерят сградата, в която Бауман бе наел сутеренния апартамент, напълно запусната. От другата страна на улицата, точно на мястото на атентата, има каменна плоча, върху която е изгравирано:

Няколко години след покушението бе публикувана книга, в която четиримата баски лидери единодушно настояваха, че цялата заслуга за атентата е тяхна, и естествено забравяха да споменат, че са наели професионалист. Този ход им бе подсказан от самия Бауман. Това не само придаваше по-голяма героичност на баското движение, но и изкусно заличаваше следите на неговото участие. Светът нямаше да разбере, че ЕТА е организация на некадърници. За сметка на това плъзнаха слухове — някои от тях толкова упорити, че витаят и до ден-днешен — че ЦРУ е подпомогнало баските с разузнавателна информация, за да ускорят свалянето на Франко (истината е, че не беше необходима никаква особена информация).

Когато Бауман се върна във Вахтхюис — главното управление на южноафриканската тайна полиция в Претория — там вече се бе разпространил слухът за неговото изпълнение. Още се говори как реагирал Х. Я. ван ден Берг, близо два метра високият шеф на тайната полиция, като научил какво е направил неговият агент Хенрик Бауман — с псевдоним „Зиро“. „Боже Господи! — избухнал Ван ден Берг. — Кой, по дяволите, е този Бауман? Бил агент, дъра-дъра. Та той е направо самият проклет Принц на мрака!“

25.

Точно в осем и трийсет на другата сутрин Дюк Тейлър влезе в главната квартира на ФБР във Вашингтон, качи се на своя етаж и се стресна като видя Ръсел Улман и Кристин Виджиани да седят по турски на мокета пред заключената врата на кабинета му. От двете им страни бяха подредени на три високи купчини папки с разноцветна маркировка. Двамата изглеждаха изморени до смърт. Обикновено свежият и винаги жизнен Улман имаше големи морави торбички под очите. Виджиани почти спеше.

— Боже мой — не сдържа коментара си Тейлър, — да не сте спали тук?

— Ами то… — започна хапливо Виджиани.

— Беше заключено — прекъсна я Улман с прегракнал глас. — Надявам се, не сме сбъркали като натрупахме досиетата тук.

Тейлър одобрително погледна трите купчини и каза:

— Дявол да го вземе, изобщо не съм си мислил, че ще ме разберете толкова буквално. — И поклати глава, докато отключваше. — Кой иска кафе?

Когато влязоха и седнаха, Улман поясни:

— Нека започнем с най-очевидните кандидатури. След елиминиране на мъртвите и арестуваните остават предимно араби. Оказа се при това, че повечето от най-известните терористи вече са понатрупали години.

Тейлър окуражително му кимна да продължава.

— Ахмед Джабрил, водач на Организацията за освобождение на Палестина „Общо командване“. Бивш капитан от сирийската армия. Член на партията Баас. Палестинец хардлайнер. Той и групата му стоят зад…

— Джабрил е креатура на сирийското разузнаване — прекъсна го Тейлър. — Давай нататък.

— Ами… добре. Следва Абу Нидал, разбира се — продължи Улман. — Бойно прозвище Сабри ал-Бана. Отцепил се от Ясер Арафат през 1974, за да основе революционен съвет Фатах. Брутален и гениален — може би един от най-умните терористи. По нечии оценки е отговорен за смъртта на над хиляда души, две трети от които палестинци. Стои зад терористични актове в повече от двайсет страни, включително кръвопролитието в истанбулската синагога през 1986, атаките на летищата в Рим и Виена през 1985. Никога не е бил залавян. За известно време живял в Либия. Понастоящем базиран заедно с организацията си в долината Бекаа. Никой не разполага с негова снимка.

Тейлър отрицателно завъртя глава.

— Това е един от онази крайно рядко срещана група терористи, които се интересуват само от идеологията. Никога не се предлагат за пари. Нататък.

— Всъщност той взима пари — обади се Кристин Виджиани.

— Само когато става дума за хора, които и без това иска да убие — възрази Улман и раздразнено я стрелна с поглед. — Както и да е, това не изглежда като операция на Абу Нидал. Но аз специално се заинтересувах от Абу Ибрахим, известен още и под името Мохамед ал-Умари. Водач на групата „15-и май“. Експерт в използването на барометрични детонатори и пластични експлозиви. Вероятно технически най-грамотният производител на бомби. Трябва да спомена още и за Имад Мугния — мозъкът зад отвличането на кувейтския самолет през 1988. Той има връзка с Хизбула.

— Проблемът е — въздъхна Тейлър, — че никой от тях при никакви обстоятелства не би могъл да мине за германец. Не че съм готов да ги изключа, но не съм съвсем готов да ги разглеждам сериозно. Крис, кои са твоите основни кандидати?

Тя се поизправи, отпи глътка кафе и се помъчи да разтвори по-широко изморените си очи.

— Нещо против да запаля?

— Не бих… — опита се да започне Улман.

— Давай — разреши Тейлър.

Тя извади пакет „Марлборо“, запали цигара и издуха дима. Ръсел Улман я гледаше с отвращението, с което се гледа змия, и дори помести стола си на няколко символични сантиметра от нея.

— Ако ще говорим за араби — започна тя, — не мога да повярвам, че той не спомена нито за Ислямски джихад, нито за Хамас. Особено Хамас, които напоследък доста са се активизирали. Ако Уорън Елкинд наистина е чак такъв поддръжник на израелската кауза, на мен ми се струва, че тази работа е само за Хамас, като се има предвид колко силно мразят Израел и как взривиха бомбата в кола пред израелското посолство в Лондон на 14 юли 1994 година. Както и атентатът в Аржентина, при който загинаха…

— Ако не си разбрала, ние не говорим просто за араби, а за терористи наемници, каквито не предлага никоя от тези организации — мрачно я прекъсна Улман. — Освен ако не разполагаш с друга информация.

За кратко се възцари тежка тишина, после Виджиани невъзмутимо продължи:

— Има един баски терорист от ЕТА, който изпълнява силови поръчки за картела Меделин, но това беше преди време. Смятат го за мъртъв, но има слухове. Мисля да се позанимая с него.

— Този тип е мъртъв — нетърпеливо се сопна Улман.

Виджиани отново го игнорира.

— В началото мислех, че сред „прово“ — Провизорното крило на ирландската републиканска армия — ще намерим добри кандидатури, но после се оказа, че нито един от тях не пасва на желания профил. Не ни е известно те да са изпълнявали поръчки. След това допуснах, че всеки от тях би могъл да го стори. Освен това, според последните разузнавателни данни, някои от протестантските групи в Северна Ирландия — Сдружението за отбрана на Ълстър и Доброволческият корпус на Ълстър — са започнали да използват наемници, платени убийци, за наистина сериозните си операции. Изобщо не съм се занимавала с изметта, която направи ОКБОМБ — каза тя, използвайки кодовото име на Бюрото за атентата в Оклахома Сити. — Те са прекалено примитивни. Освен това има и един южноафриканец, но той излежава доживотна присъда в Претория, Йоханесбург или бог знае къде. И макар да става дума за донякъде левичар, не мога да не спомена за Франк Търпил — бившият агент на ЦРУ, когото Кадафи нае, за да обучава специалните му сили.

Тейлър кимна все така със затворени очи.

— Ами… неговият приятел Ед Уилсън в момента излежава дългосрочна присъда във федерален затвор, но Търпил все още е на свобода. Според досието му той има пръст в редица убийства в Африка и опит за държавен преврат в Чад през 1987. Жив е, крие се някъде и има всички указания да бъде смятан все още за активен.

Тейлър отвори очи и намръщено погледна тавана.

— Може би.

Виджиани отбеляза нещо в бележника си.

— Най-сетне трябва да спомена за всички тренировъчни лагери в Източна Германия — те може вече и да са история, но някои от хората, обучавани в тях, все още са на пазара. Проблемът е, че за тях практически не разполагаме с нищо.

— Свързахте ли се с германците? — попита Тейлър.

— Работя по въпроса — обади се Улман.

— Добре — каза Тейлър. — Склонен съм да поразровим около Търпил и около всички обучени в Източна Германия, за които научим нещо. Кажете на хората да продължават да търсят. Крис, какво излезе от търсенето в базата данни за Уорън Елкинд?

Виджиани смачка фаса си в големия кристален пепелник, който взе от бюрото на Тейлър, после разказа набързо биографията на Елкинд, подчертавайки безкористната му работа за добруването на Израел.

— С изключение на това, за съжаление няма много друго — завърши тя. — Но имаме агент в Бостън, който току-що е завършил пълно претърсване на базата данни, интересувайки се от всичко около Уорън Елкинд.

— Така ли? И с какво се занимава той?

— Организирана престъпност, мисля. И не е „той“, а „тя“.

— Как се казва?

— Кехил, ако съм запомнила правилно. Сара Кехил.

— Знам я. Свърши голяма работа по Локърби. Експерт по антитероризъм. Питам се защо ли рови около Елкинд. Хм… Искам да говоря с нея. Извикайте я тук. А междувременно, защо не се приберете, за да поспите?

26.

Рано на следващата сутрин, след като Питър взе Джаред за през деня, Сара се качи в колата и отиде на работа. Откакто визитите на Питър бяха зачестили, Сара почти всяка събота ходеше до офиса. Всъщност този път имаше и изостанала работа, а беше готова на всичко, само и само да намери някакви улики срещу убиеца на Валери.

Оказа се, че не е необходимо.

Когато пристигна на работа, я чакаше записаното от телефонния секретар обаждане от Тед Уилямс. Тя го изслуша и веднага замина за отдел „Убийства“.

— Какво научихте? — започна тя още от вратата.

— Опръскване — каза Теди и поясни, че става дума за понякога невидими с просто око пръски от кръвта на жертвата по дрехите на убиеца.

— По-точно?

— Спортно сако, което намерихме в огромен дрешник, принадлежащ на един тип, известен като Боби Хигинс Сладкия.

Сара се облегна на стената и затвори очи. Призля й.

— Сладкия?!

— Боби Хигинс Сладкия живее в голяма къща в Молдън с поне четири съпруги. Мисля, че три от тях са сестри. Всяка си е сложила измислена от него татуировка под пъпа.

— Звучи ми като дамгосване на добитък. И кой е той?

— Нещо като непостоянен приятел на жената, която е била „мадам“ на твоята Валери. Мускул за отстраняване на проблеми.

— Съмнявам се.

— Валери е лъжела мадам и тя го е знаела.

— Може и да го е знаела, но много се съмнявам, че ще стигне дотам, че да наеме някакъв сводник да пречука Вал. По информация ли действахте?

— Отидохме с рутинен ордер за обиск, издаден въз основа на телефонните разговори на мадам. Твоят „бивш“ пръв забеляза уликата. Сако в бяло и златно, чиито ръкави на пръв поглед изглеждаха леко замърсени.

— Направихте ли ФГМ-тест? — Имаше предвид изследване за ензима фосфоглукомутаза.

— Пълно съвпадение с кръвта на Вал. Но ако си мислиш, че е опит за подхвърляне на улики, ще допълня, че той няма никакво алиби. Виновен е, та дрънка.

— Опита ли се да отрече, че сакото е негово?

Теди гръмко се изсмя.

— Да, ама сам не си вярваше. Честно ти казвам, това е най-грозното сако, което съм виждал.

— Балистичната експертиза?

— Боби Сладкия има „Глок“, същия калибър.

— И мислиш, че това е достатъчно? Какво ти казаха от Балистиката?

— Съвпада. — Но гласът му беше неуверен.

Тя поклати глава.

— „Глок“ няма резба на цевта. Така че балистичната експертиза е много по-трудна. Но щом искаш да излезе, че го е направил Боби Сладкия, действай. Това си е твоя работа. Изобщо не мисли, че ще тръгна да те спирам. Мен да питаш, колкото повече сводници са зад решетките, толкова по-добре.

— Унижават жените, така ли?

— Те са просто боклуци. Пожелавам ти той да няма опитен адвокат, който да се хване за слабостта на доказателството с „Глок“-а, защото иначе край на обвинението. Още нямаш свидетел, нали?

— Този тип е яко подпрян.

— Така че ако не внимавате, скоро ще можете да си отдъхнете в отдел „Автокражби“. Не, само не ми се оправдавай, Тед. Наистина не ми пука. Сега, ако не възразяваш, приеми моите поздравления.

Късно следобеда Сара мина да прибере Джаред. По кални дънки и мръсни тениски двамата с Питър хвърляха футболна топка на ливадата. Току-що бе започнало да вали и Джаред изглеждаше малък и притеснен, но щом видя майка си да слиза от колата, ентусиазирано й махна с ръка.

— Подранила си — извика Питър.

— Нещо против да понаблюдавам няколко минути?

— Може, мамо — отвърна Джаред. — Татко току-що ми показваше как да минавам през организирана по схема защита.

Питър пак показа, размахвайки ръка, и викна:

— Под прав ъгъл. Пет метра право напред, после свиваш надясно и отново пет метра. Ясно ли е?

— Направо и надясно? — попита Джаред. Гласът му беше тъничък и напрегнат.

— Тръгвай! — неочаквано изрева Питър и Джаред хукна. Питър хвърли топката и Джаред я улови.

Сара се усмихна.

— Не! — скара се Питър. — Казах под ъгъл, нали така? Трябваше да заобиколиш противника. Искам да го направиш в полет.

— Че аз дори не знам какво да направя в полет — оправда се Джаред.

— Тичаш напред колкото можеш по-бързо и аз я хвърлям над главата ти. Сечеш встрани, скачаш и я ловиш. Ясно?

Джаред изтича обратно при баща си и докато се приближаваше, се оправда:

— Ама я хванах, нали?

— Джери, приятелю, ти изобщо не я хващаш както трябва. Използваш само ръцете си. Не използвай само тях. Притисни я до гърдите си. Постави тялото си пред полета й.

— Не, не искам да ме удря.

— Я не се лигави — скара му се Питър. — Не може да те е страх от топката. Дръж се като мъж. Искам да опиташ пак, хайде.

Джери отново се затича и се подхлъзна в калта.

— Сега, като я уловиш, притисни я до гърдите си — извика Питър и хвърли топката. Тя описа идеална крива. Той пак извика: — Притисни топката в гърдите си. Притисни я!

Джери направи крачка встрани, топката се плъзна между ръцете му и тупна в тревата. Джаред се хвърли след нея, загуби равновесие повторно и този път падна.

— Боже Господи! — изпъшка Питър. — Топката няма да ти направи нищо лошо. Постави тялото си пред нея! Не се страхувай от нея.

— Аз… го направих…

— Сложи двете си ръце около топката!

Объркан, Джаред се изправи и се затича обратно към баща си.

— Виж, Джери — с по-мек глас каза Питър. — От теб се иска да я притиснеш до тялото си. Добре, сега ще опитаме „кука“.

— Кука ли? — изморено повтори Джаред.

— Да, кука. Отиваш там, тичаш десет метра и се обръщаш. Топката ще бъде при теб. Разбра ли ме?

— Разбрах — каза Джаред. Гласът му беше мрачен.

Сара се запита дали нейното присъствие не го притеснява и реши, че това е напълно възможно и че е по-добре да си ходи.

— Добре, да започваме! — извика Питър, докато Джаред се тътреше напред. В един момент момчето реши да се затича и рязко ускори ход. Питър хвърли топката силно и безмилостно, като куршум. Джаред спря, обърна се, както му беше казано, и в същия миг футболната топка се заби в корема му.

Сара го чу как хлъцна — и в същия миг Джаред се преви и бавно се свлече на тревата.

— Джаред! — извика Сара.

Питър гръмко се изсмя.

— И това ми било мъж! Я се стегни! Без малко да се изпуснеш, а? — После се обърна към Сара. — Нищо му няма. Излезе му въздухът. Сега ще се оправи.

Джаред с мъка се изправи. Лицето му бе почервеняло. По бузите му се стичаха сълзи.

— Татко! — извика той. — Защо го направи?

— Че какво толкова съм направил? — засмя се Питър. — Казах ти, момче, трябва да я притиснеш в тялото си. Какво си се превил така? Искаш ли да се научиш, или не?

— Не! — изкрещя Джаред. — Господи, татко! Ако знаеш как мразя това! — И закуцука към Сара.

— Мразя го! — изхълца момчето приглушено, щом притисна лице в блузката й. — Той е такъв тъпак, мамо. Мразя го!

Тя го притисна до себе си.

— Но ти се справи много добре.

— Мразя го! — Гласът му ставаше все по-висок. — Мразя го! Не искам повече да идва да ме взима. — Питър се приближаваше към тях с мрачно лице, стиснал зъби.

— Виж, Джери — каза той. — Не искам да се страхуваш от топката. Ако го направиш както трябва, топката не може да те удари.

— Защо не се махнеш оттук, по дяволите! — избухна Сара.

— Боже мой! — престорено възкликна Питър. — Не го стискай толкова, боли го!

— Махай се — повтори Сара.

— Ти си тъпак! — извика Джаред на баща си. — Не искам повече да играя футбол с теб. Глупак такъв!

— Джери — опита се да го успокои Питър.

— Разкарай се, татко! — извика Джаред с треперещ глас, обърна се и тръгна през тревата.

— Джаред — извика Сара след него.

— Отивам си у дома, мамо — изхлипа той.

Сара и Питър останаха под ромолящия дъждец. Русата му коса беше разбъркана, а сивата му тениска бе кална. Изглеждаше все така строен и във форма както винаги. Никога не й се бе струвал по-привлекателен и никога досега не го бе мразила толкова силно.

— Говорих с Теди — каза тя.

— Да?

— Научих за Боби Сладкия.

— И какво, да не си изненадана, че намерихме убиеца на курвата толкова бърза?

— Не. Само мисля, че сте хванали не когото трябва.

— Боже, Сара, та ние намерихме кръв по дрехите на този тип. Какво повече искаш?

— Имате улики, колкото да го пъхнете зад решетка. Но не мисля, че той е убиецът.

Питър поклати глава и се усмихна.

— Добре, както и да е. Може ли да използвам душа ти? И да се преоблека вътре? Джаред и аз ще излезем на вечеря. „Хилтоп Стейк Хауз“.

— Не мисля, че Джаред ще иска да излезе.

— Не помниш ли, че е мой до довечера?

— Изборът за това е на Джаред, Питър — напомни му тя. — А аз не мисля, че той ще иска да излиза с теб тази вечер до „Хилтоп“ или докъдето и да е. Съжалявам.

— Детето трябва да се научи да стои само на краката си — тихо каза той.

— За бога, Питър! Та той е само на осем години. Не виждаш ли, че още е дете?

— Той е момче, Сара. Децата имат голям потенциал. Единственото, от което има нужда, е малко дисциплина. — Гласът му звучеше почти умолително. — Знаеш ли, че Джой Гамаши бе от категория „перо“, но стана световен шампион? Ако искаш да се пребориш с Флойд Патерсън, Марвин Хаглър или Майк Тайсън, трябва да можеш да понесеш няколко цицини. Ти го учиш да бъде мек. Джери има нужда от баща.

— Но ти не си му баща, а спаринг-партньор — каза Сара тихо, без да крие неприязънта в гласа си. — Удари с ракета, насочени в ребрата. Крошета в челюстта. Ти си груб, да не кажа нещо повече, и аз няма да го допусна. Няма да ти позволя повече да третираш сина ми по този начин.

— „Сина ми“ — повтори Питър иронично.

За момент и двамата замълчаха.

— Виж какво — обади се Сара, — защо не облекчиш нещата за всички ни? Върви си у дома. Джаред не иска да излиза с теб на вечеря.

— Детето има нужда от баща — тихо повтори Питър.

— Да — съгласи се Сара. — И е напълно ясно, че не ти можеш да бъдеш такъв.

27.

Няколко минути след четири куриерът на офиса — бузест чернокож на средна възраст — донесе на Сара малък жълт плик и каза:

— Току-що пристигна. С бързата поща.

— Благодаря, Сами — отговори Сара. На етикета се четеше познат обратен адрес: „Лаборатория за изкуствен интелект, МТИ“.

Тя разкъса плътната материя на плика, извади касетата и я сложи в касетофона.

Гласовете бяха неясни, звучаха едновременно глухо и кънтящо като в тунел, в който свисти вятър. Дори на висококачествения дек, който Сара взе назаем от отдел „Аудио“, качеството на записа беше прискърбно ниско. Установи все пак, че след известно прослушване свиква и може да разбере думите.

— Това — обясни Сара на Уил Фелан и Кен — е рутинно позвъняване.

Чу се мъжки глас, който каза, че се обажда от „Обслужване на картите“, и остави номер, започващ с 80017. След това се разнесе кратък звуков сигнал и синтетичният глас на телефонния секретар обяви датата и часа на записа: „Понеделник, четири и дванайсет следобед“.

— Добре — каза Сара. — Сега слушайте.

Нов мъжки глас. Ако първият бе звучал като изгубен в електронния водовъртеж, този бе още по-слаб и някак подхвърлян от разбиващите се вълни на смущенията.

— Госпожо? Уорън е. — Нова вълна от пращене, после: — … в „Четирите Сезона“ в осем довечера. Стая 722. От дни мисля за вас и не може да ми спадне. Наложи се да се облекча в тоалетната на самолета. Сигурно съм нарушил разпоредбите на Службата за контрол на полетите. Ще трябва да ме накажете.

Фелан изви вежди и се обърна да погледне Кен, който едва се сдържаше да не избухне в смях.

Нов сигнал. Изкуственият глас обяви: „Понеделник, пет и двайсет следобед“.

— Чудесно, значи разполагаш с… — изръмжа Фелан.

— Почакай — прекъсна го Сара. — Има още един.

Вълна от пращене, кухо и металическо. Следващият глас беше мъжки, но тънък. С британски акцент. Връзката беше отвратителна и през няколко секунди прекъсваше.

— Валери, Саймън е. Добър вечер. — Говореше бавно, изговаряше думите внимателно. — Приятелят ти е в стая 722 на хотел „Четирите сезона“. Ще търсиш малък кръгъл плосък предмет, който прилича на компактдиск…

Пауза, после:

— … златист на цвят. Може да е, но може и да не е в пластмасова кутия. Със сигурност ще бъде в куфарчето му. — Мощна продължителна вълна на смущения. — На излизане ще видиш микробус, паркиран малко по-надолу по улицата. Ще отнесеш диска до микробуса, ще го дадеш и ще изчакаш да бъде изкопиран. След това ще го върнеш на рецепцията на хотела. Ще им кажеш, че си го намерила. Когато се прибереш у дома, към полунощ ще те посети един приятел, който ще ти даде остатъка от сумата, за която се споразумяхме. Дочуване.

Сигнал и пак механичният глас: „Понеделник, шест нула нула следобед“.

Сара натисна бутона за спиране и погледна двамата мъже.

Настъпи дълго мълчание.

— Приемливо ли е това като доказателство? — попита Фелан.

— Без проблем — отговори Кен. — Брус Гелман има репутация оттук до небето.

— Говореха за някакъв CD-ROM, нали? — поиска да се увери Фелан.

— Вероятно — каза Сара. — Да си припомним каква е ситуацията: заплащане от пет хиляди долара с отрязани половинки от банкноти, кражба на компютърен диск — това не е от обикновените случаи на „сводник убива проститутка“. По мое мнение става дума за доста сложна постановка.

Фелан замислено кимна.

— От кого и с каква цел?

— Моята теория е, че Уорън Елкинд е бил подставен за обир от Валери. Допускам, че Елкинд е имал нещо или най-малкото притежава достъп до нещо… нещо, свързано с компютри, което има голяма ценност за някои хора със значителни ресурси. — Сара извади касетата от касетофона и разсеяно я завъртя в ръката си.

Фелан въздъхна тежко.

— Има нещо тук — призна той. — Но е недостатъчно, за да предприемем каквото и да било. Какво се разкри при търсенето в компютъра?

Тя обясни, че извадката с ключова дума „Уорън Елкинд“ от търсенето из базите данни на различните ведомства е дала точно 123 споменавания. Информацията бе пристигнала по факс, вместо с пощата, защото за щастие Фелан бе парафирал заявката като „спешна“, а не „нормална“. Повечето от споменаванията бяха боклук — „подслушвания“, както казват в средите на разузнаването. Някакъв агент на ЦРУ в Джакарта бил чул името на Уорън Елкинд да се споменава във връзка с голямо банково споразумение с индонезийското правителство. Друг от военното разузнаване на САЩ в Тел Авив бе дочул слух (фалшив, както се бе оказало впоследствие), че Елкинд веднъж бил приел подкуп от израелски министър. Трети чул, че Елкинд бил подкупил член на израелското правителство. Купища боклук.

В този момент телефонът иззвъня и Кен стана да отговори.

— Склонен съм да оставя Елкинд извън тази каша — измърмори Фелан.

— За теб е, Сара — каза Кен.

Сара взе слушалката.

— Да?

— Агент Кехил, обажда се Дюк Тейлър от Управлението.

— Да? — отново каза тя, но сърцето й заби лудо. Това сигурно беше нещо сериозно.

— За колко време можеш да си събереш багажа и да вземеш самолета за Вашингтон? — осведоми се Тейлър. — Трябва да те видя незабавно.