Часът нула

61.

В четири и половина сутринта тясната уличка в района на Уолстрийт естествено беше тъмна и безлюдна. Над капака на уличната шахта се издигаше облак непрозрачна пара. Захвърлена жълта опаковка от сандвич подскачаше по мокрия асфалт, подхвърляна от лекия ветрец.

В края на уличката се появиха две фигури — едната висока и стройна, другата ниска и дебела. Бяха облечени в плътни панталони, ризи с дълги ръкави, ръкавици за заваряване и ботуши.

На гърбовете си бяха нарамили туристически раници, от които се поклащаха маркучи за въздух с наустници. Те приближиха изпускащата пара шахта и високият, който носеше и еднометров лост, подпъхна острия му край под капака и натисна с цялата тежест на тялото си.

— Сега виждаш защо не бих могъл да направя това сам — обясни Лио Краснер.

Бауман не му отговори, а продължи да натиска лоста, докато накрая се разнесе измъчен стон на ръждясал метал, премина в остро изскърцване и капакът на шахтата бавно започна да се повдига.

— Действай — каза той.

Краснер тромаво се надвеси над отвора, извъртя пълното си тяло и започна да се спуска по стъпалата на взиданата в стената желязна стълба. Бауман го последва и влагайки всичката си сила, притегли обратно капака над главата си. Накрая железният диск щракна и се намести. Бяха успели да влязат под земята за минута и трийсет секунди.

След малко първо Краснер, после Бауман скочиха от последното стъпало в локвата застинала вода под тях. Вонята беше неописуема. Краснер направи движение като че ли ще повърне, а Бауман захапа до кръв долната си устна.

И двамата едновременно посегнаха към силиконовите наустници, дръпнаха ги и с нетърпение ги наместиха в устата си. Бауман пусна сгъстения въздух от бутилката на Краснер, после Краснер направи същото за него. Свежият въздух със съскане изпълни дробовете им. Краснер дълбоко пое дъх няколко пъти.

Въпреки отровната миризма, те не стояха в отходни води, а само в няколко пръста дълбока, събрала се от дъждовете обикновена вода от уличната канализация, която обхващаше стотици километри подземни тунели под улиците на Ню Йорк. Тези тунели изпълняваха две функции — едната беше очевидна, а за другата говореха множеството кабели, прикрепени към пода и тавана. Това бяха кабелите на захранващата мрежа и тези за телекомуникацията.

— Тук ли ще оставим лоста, или ще го вземем с нас? — каза Краснер.

— Вземи го! — нареди Бауман. — И да движим по-бързо.

С лек плисък покрай тях се стрелна плъх с размера на малко куче.

— Майната му! — изскърца през зъби Краснер и тялото му се разтресе от отвращение.

Бауман извади от раницата си пещерняшка лампа, предназначена да се носи прикрепена на челото, и си я сложи. Ориентира се по компаса, нулира брояча на крачкомера си и търпеливо изчака Лио да направи същото. Той се подчини, после извади картата, съставена от няколко познати му кракера, които като него обичаха тръпката на престъпната дейност.

Близо триста метра вървяха през водата по пода на канализацията, направлявани в този лабиринт от компасите, крачкомерите и изненадващо подробната карта на подземната плетеница от тунели. Имаше и по-пряк път, но това би означавало да влязат през отвора на шахта, разположена на централна улица, а това бе изключено.

След известно време стигнаха до разклонение на два тунела, чиито извити стени бяха покрити с множество големи продълговати правоъгълници, свързани към масивни разклонителни кутии. Двамата свалиха маските и взаимно си изключиха притока на въздух.

Лио обясни, че това е един от многото комутационни възли, където техниците на NYNEX могат да се включват към различните линии. За Бауман това си беше просто гора от проводници, отчайващо преплетени един с друг.

— Всеки е надписан — пъшкайки обясни Краснер. — Цифренобуквен код. По сметката на абоната. Не се безпокой, знам какво търсим.

Покрай тях се шмугнаха първо два, после още три едри плъха. Единият дори спря да подуши нещо в застоялата сива вода, после продължи по пътя си.

След неколкоминутно търсене Лио намери нужния му кабел.

— Коаксиален — ненужно прошепна той. — Точно както ми бяха казали.

— Хм?

— Говоря за вида на кабела — медна жица в пластмасова обвивка с ширмовка. Позволява лесно свързване.

— И какво щеше да правиш, ако беше фиброоптичен?

Краснер поклати глава, смаян от невежеството на Бауман.

— Нося всички необходими инструменти, така че няма никакво значение какъв би бил кабелът. — Той извади секачки, сряза кабела и го зачисти. — Проблемът с влакнестата оптика е, че диагностическата проверка открива, ако има разклонение за подслушване. Коефициентът на оптично съпротивление на материала, който се използва за свързване на двата срязани края на такъв кабел, винаги променя характеристиките на преминаващия светлинен импулс. Така че профилактичната проверка веднага ще установи наличието на промяна в условията за пренасяне на информацията. Според мен даже няма да се стигне до профилактика — само като се включат и ще разберат.

Той вкара двата отрязани края в малка квадратна кутийка и обясни, че се нарича „разклонител“ и се прави от компанията „Блек бокс“. Допълни, че представлява сложно устройство, неоткриваемо в двата края на кабела, често използвано като високоимпедансна паралелна „слушалка“ на компютри с диагностична цел.

След това внимателно извади от раницата си преносим компютър модел NEC Ultralite Versa, не по-голям от книга с твърди корици, и свърза „разклонителя“ към серийния порт на компютъра.

— Това приятелче е модифицирано така, че да има един гигабайт дискова памет — обясни той и постави малкия компютър на полица, излизаща от стената. — Добре, сега е шест и десет. Няма какво друго да правим до девет, след което ще ми трябва да запиша не повече от един час трафик. Дотогава ще дремна. „Манхатън Банк“ отваря след колко… а, цели три часа.

Докато Лио Краснер спеше, Бауман седеше до него и мислеше. Мислеше за времето, прекарано в затвора, за годините на своето детство, за преподавателката в университета, с която бе имал дълга и пламенна връзка. Мислеше си, разбира се, и за Сара Кехил и играта, която бе започнал с нея. Дори в началото да бе изпитвала някакви подозрения към „Брайън“, развитието на връзката им доказваше, че вече не е така. Той успешно се бе настанил в живота й и скоро, много скоро щяха да се разкрият нови възможности.

Накрая алармата на часовника на Лио Краснер иззвъня и го събуди.

— Оох… — прозя се с наслаждение той. Дъхът му беше гаден. — Добре, имаме основание да очакваме някакви действия след три минути. Да го включим, а?

След по-малко от час той вече разполагаше със запис на огромна част от изходящия трафик на „Манхатън Банк“.

— Сега тук има маса информация. — Той лекичко потупа кутията на компютъра. — Структурата на трансакциите, дължината на пакетите, кодовете на получателите — всичко. Остава по-простото: да се имитира този формат, за да се проникне в системата. — Той извади кабела на „разклонителя“ от порта на компютъра си. — Няма как, ще трябва да го оставя тук.

— Няма ли да го открият?

— Е, ако държиш, мога да го дръпна сега и да прекъсна линията. Тогава вече ти гарантирам, че ще се издъним.

— Не, не искам това — търпеливо отговори Бауман. — Но си прав — искам това тук да се махне. Не мога да рискувам да оставя веществено доказателство за повече от един ден.

— А да искаш да заличиш и следите от срязването? — попита Краснер.

— Бих се радвал да мога аз да свърша тази работа, но не съм сигурен, че съм способен да го направя по такъв начин, че да не се забелязва. Признавам, че не мога. Така че пак трябва да се върнем тук двамата. Довечера.

— Ей, човече — озъби се Краснер, — аз имам и личен живот.

— Не мисля, че имаш избор — обясни Бауман. — Заплащането ти зависи изключително от удовлетворителното справяне с всички аспекти на задачата.

Кракерът замълча. Личеше си, че това развитие никак не му допада.

— Довечера трябва да анализирам трафика и да напиша програмата. Нямам време да джапам из канализацията. Ще трябва да почака.

— Добре — неочаквано се съгласи Бауман. — Ще почака.

— А… като споменах програма и се сетих. Нищо не мога да направя без ключа. Носиш ли го? Ако си забравил да го вземеш…

— Не — спря го Бауман. — Не съм забравил — и той подаде на кракера блестящия златен диск на CD-ROM-а, който му бе дал Дайсън. Беше откраднат — Дайсън, разбира се, не спомена подробности как е успял да го постигне — от служител на банката с висок пост. — Ето ти ключа.

— Дали е актуален? Паролите валидни ли са още?

— Паролите сигурно вече са променени, но това няма значение. Криптографският софтуер не е променен, а цялата информация за него е вътре.

— Добре — съгласи се Краснер. — Няма проблем.

62.

Малкълм Дайсън изключи канала, по който излъчваше Си Ен Ен, и натисна бутона, с който се затваряше нишата в библиотеката, където бе телевизорът. Беше наблюдавал бизнес репортаж за компютърната индустрия и не можеше да мисли за нищо друго, освен за плана.

Знаеше, че ахилесовата пета на капитализма е компютърът. Но не компютърът изобщо, компютърът като абстрактно понятие, а една определена компютърна система в една конкретна сграда в Долен Манхатън.

Нейният адрес се пази в тайна, но ако познаваш някои хора, той може да се научи. Банкери и хора, занимаващи се с пари, от време на време, обикновено на чаша късно нощем, отварят дума какво би могло да се случи, ако… и потръпвайки, изхвърлят тази мисъл от главата си.

Всеки момент могат да ни сполетят големи катаклизми, но ние не си мислим за тях. Малцина от нас разсъждават за възможността от сблъскване на гигантски метеорит със Земята и че това би заличило всякаква следа от живот на нея. С края на студената война все по-рядко ни безпокои и опасността от внезапно избухване на световен ядрен конфликт.

Но унищожаването на Мрежата е кошмарът на всеки банкер. Това би хвърлило Америка във втора криза, в сравнение с която 30-те години на века биха изглеждали като епоха на безгрижен просперитет. Възможността това да се случи обаче старателно се крие от обикновения гражданин.

За нещастие тя е съвсем реална.

Идеята първо бе хрумнала на Дайсън, а Мартин Ломакс я бе разработил, за да я представи на своя шеф преди шест месеца… и почти шест месеца, след като Дайсън бе станал инвалид, а жена му и дъщеря му бяха убити.

Докладът на Ломакс сега лежете скрит в тайно чекмедже в бюрото на Дайсън в библиотеката. Дайсън го бе чел безброй пъти. Това му даваше сила, позволяваше му да живее, помагаше му да забрави за болката — физическа и психическа. Този доклад започваше така:

63.

Сега вече разполагаха с името, което Бауман бе използвал, за да влезе в САЩ. От една страна, това беше голяма победа, от друга — напълно безполезно.

— Може никога вече да не го използва отново — каза Рот.

— Ако е така, няма да ни свърши никаква работа — кимна Сара.

— Наистина, за какво би го използвал отново? Ако реши да се регистрира в хотел, може да направи това под каквото си иска измислено име.

— Кредитни карти?

— Да не би да е откраднал и кредитните карти на този Мофат?

— Не знам.

— Ако го е направил?

— Тогава все едно че е в ръцете ни — каза Сара. — Само да опита и сме го заковали.

— Не, той не е глупав. Не вярвам, че ще използва открадната кредитна карта. Даже и да реши, дори най-тъпият мошеник знае, че първо трябва да провери картата на една от онези машинки в бензиностанциите на самообслужване — ако я отхвърлят, ще знае, че не е наред. По-просто от това не може да бъде.

— Може да му се наложи да наеме кола или микробус.

— Правилно — съгласи се Рот. — Но за това ще му трябва шофьорска книжка.

— Той разполага с шофьорската книжка на Томас Мофат.

— Е, това вече може да ни помогне. Какво предлагаш?

— Възложено ни е да се занимаваме с конкретна терористична заплаха на територията на САЩ. Извършваме широкомащабно разследване. Това означава, че можем да поискаме голяма помощ. Това чудовище вече уби двама агенти на ФБР.

— Не говориш предполагам, че трябва да изпратим сто души по фирмите, които дават коли под наем в целия Ню Йорк Сити?

— Не само тук, ами и в Ню Джърси и Кънектикът.

— Шегуваш се!

— Ей, ти май забрави, че заловихме терористите от Световния търговски център благодарение на шофьорската книжка на Мохамед Саламех, с която бе нает микробусът?

— Добре де, ти си шефът — със съмнение в гласа се съгласи Рот.

— Не искам да ви развалям настроението — намеси се Кристин Виджиани с любимата фраза на всеки, които иска да вкисне някой друг, — но единствената причина, поради която всички изглеждат така сигурни, че Бауман е използвал паспорта на Томас Мофат, е удобното съвпадение във времето. На мен тази логика ми се струва малко съмнителна.

— Откраднатият паспорт на Мофат е използван за влизане в страната преди дванайсет дни — изтъкна Папас, — което е осем дни след неговото бягство от затвора Полсмур. Подобен ред на събитията изглежда прекалено удобен, за да го игнорираме. Освен това има и други фактори…

— Крис — намеси се Сара, — безсмислено е да говорим повече. Във Вашингтон има група, която работи по случая, така че скоро ще разполагаме с отговор.

Всъщност в същия този момент не един, а няколко екипа на ФБР търсеха Бауман във Вашингтон.

Откриха една от стюардесите в апартамента й до Дюпон Съркъл, но тя направо се изсмя, когато агентът на ФБР я попита спомня ли си пътника от място 17-С. И митническият служител, който бе обработил Бауман/Мофат, не повярва на ушите си, като чу въпроса.

— А бе вие, хора, се шегувате — каза той. — Знаете ли колко стотици влизащи са минали покрай мен онзи ден?

Агентите на ФБР не успяха да открият нито един шофьор на такси от летище „Дълес“, който да си спомни да е вземал пари от човек с лице от синтезирания портрет на Бауман.

Друг екип на ФБР се занимаваше със списъка на пасажерите, който „Юнайтед Еърлайнс“ току-що им бе изпратила по факса. Те поне имаха късмета да имат насреща си американски превозвач, защото чуждите авиокомпании нямаше да бъдат така отзивчиви. Някои от тях дори едва ли щяха да се съгласят да покажат списъка на пътниците си без криминална призовка, която щеше да е трудно да се издаде, понеже Бауман не бе издирван по криминален повод. А можеха дори да поискат така нареченото „писмо за заплаха на националната сигурност“ — секретен документ, чието съдържание би следвало да се придържа стриктно към указанията на Генералния прокурор за външното контраразузнаване.

Трябваше да благодарят на Бога за съществуването на американските многонационални конгломерати. На екипа на ФБР бяха необходими само няколко минути, за да разбере, че Бауман е закупил билета си в Лондон с кеш, отворен за връщане. Имаха възможност също и да разгледат форма I-94, която се попълва от всички пристигащи от чужбина пътници. Бауман бе дал фалшив адрес разбира се — те не бяха и очаквали друго — защото в Бъфало, Ню Йорк, подобна улица не съществуваше.

Имаше нещо по-важно: след като знаеха на кое място бе пътувал Бауман, те научиха и името на пасажера, прелетял океана редом с него. Бауман бе седял до пътеката, но от дясната му страна бе седяла жена на име Хилда Гинзбърг. Екип на ФБР посети госпожа Гинзбърг, свадлива седемдесет и четири годишна старица, в дома й в Рестън, Вирджиния, и й показа паспортната снимка на Томас Алън Мофат, получена от архива на Държавния департамент.

Госпожа Гинзбърг отрицателно поклати глава — не, това определено не бил мъжът, седял до нея по време на полета от Лондон. Това потвърди, че снимката на Мофат в паспорта е била сменена с нечия друга.

А формуляра I-94 изпратиха в отдел „Идентификация“ на ФБР за проверка дали по него има латентни отпечатъци.

След като хвърли мръсните си дрехи, взе душ и се преоблече, Лио Краснер излезе на разходка.

Когато стигна до сребристата сграда на „Манхатън Банк“, той влезе във фоайето с най-безгрижна походка и взе асансьора до двайсет и третия етаж. Там беше кафето за персонала, така че отсъстваха всякакви мерки за сигурност.

Той намери табло за обяви и закрепи на него бележка. После постави също такава бележка на таблото в залата за почивка. След това се разходи по етажа и остави същите бележки навсякъде, където беше разрешено.

Накрая се върна в апартамента си и се хвана на работа.

64.

Това е Ню Йорк, където никой не познава съседите си, казваше си Бауман, запъхтян и подгизнал, докато завърташе третия ключ в снабдената с три ключалки входна врата на апартамента на Сара Кехил. Беше дванайсет и половина на обед, но небето бе тъмно и от него с библейска отмъстителност се сипеше пороен дъжд. Носеше шлифер — една от онези бежови измишльотини с колан, каквито в този момент носеха може би всички мъже по улиците, макар той да бе купил своя в Париж от „Шарве“.

Беше чул някой да казва, че когато в Манхатън вали, градът замира парализиран и е напълно невъзможно да се вземе такси. Тези думи се бяха оказали напълно верни. Отне му маса време да намери свободно такси, което после едва пълзеше поради обедния пиков час и пороя.

Сара нямаше да се прибере още поне няколко часа, а Джаред беше в Детската християнска организация. Да, можеше да има проблеми, ако съседите на Сара си бяха у дома по това време (но тях ги нямаше) и някой от тях случайно го видеше да влиза в апартамента й.

Но това беше Ню Йорк. Непознатите предизвикват у хората лесно предвидима реакция. Например жените и техните чантички. Когато една жена не ви познава, тя инстинктивно се вкопчва в чантичката си, сякаш в нея се съдържат спестяванията на целия й живот, макар вътре рядко да има нещо повече от червило, несесер, касови бележки, квитанции за дрехи, дадени на химическо чистене, някоя друга смачкана на топка бележка и… ключове.

Когато жената реши, че ви познава по-добре, тя ще поотпусне чантичката. Това е жест на интимност, буквално животински по своята природа. Във вашия апартамент, в подготовка към любовната игра, тя ще отиде в банята и в зависимост от това какво смята да прави там, може да остави скъпоценната си чантичка на масичката за кафе, право пред очите ви… При второто си идване в апартамента му Сара бе отишла да използва телефона. Това показа на Бауман, че въпреки амбицията си да бъде корава жена, тя е доверчив човек.

Телефонът — Бауман се бе погрижил той да бъде единственият в апартамента — бе в кухнята и поставен на място, откъдето да не се вижда вътрешността на дневната. Тя бе провела петминутен разговор с момичето, което викаше, за да наглежда Джаред.

Времето се оказа повече от предостатъчно. Има си инструменти за този вид работа и дори най-простият крадец може да си ги направи. Първият от тях е дълга, плоска пластмасова кутийка, в която има два пласта восък, по-мек от пчелния — единият на капака, другият на основата.

Това беше петото му претърсване на апартамента на Сара. Тя беше много внимателна и не оставяше никакви папки, никакви бележници със записки относно хода на разследването, никакви компютърни дискети. Правеше задачата му по-трудна, но не и невъзможна. Той вече знаеше къде точно работи тя — беше научил свръхсекретното местоположение на щаба на операция „Минотавър“. Знаеше телефонния номер там. Скоро щеше да знае още повече. Наближаваше моментът, когато тя щеше да свали гарда и щеше да започне да говори за работата си и да споделя тревогите си. Разговор на възглавницата, разбира се. Това бе напълно възможно. Но дори да не се случеше точно така, самата близост до нея му даваше възможности, за които не бе и мечтал.

Имаше и риск, естествено. Винаги има риск, когато набелязаният за жертва се сприятелява с ловеца. Опасно бе да прекарва толкова много време с нея, да се любят. Но рискът, макар и съществуващ, не бе голям, защото той знаеше със сигурност, че не съществуват негови снимки. Като се изключи най-общото му описание по словесен портрет — а то подхождаше на 20 процента от мъжете в Ню Йорк — работната група нямаше никаква представа как изглежда той в действителност. Южноафриканската тайна служба бе взела специални мерки в досието му да няма негова снимка, а тези в затвора бяха унищожени. Нямаше никакво съмнение, че ФБР се бе постарало да му синтезира портрет с фоторобот, но тази скица едва ли щеше да им свърши работа. Каквито и данни за него да бяха изпратили южноафриканците на своите колеги тук, те нямаше да имат нищо общо с външния му вид сега.

Те можеха да знаят истинския цвят на очите му, но нямаше никакъв проблем той да се промени. Тази промяна можеше да стане например с използването на стандартни, леснодостъпни цветни контактни лещи, но този вид дегизировка не е за професионалистите. Внимателният наблюдател винаги ще познае, че носите контактни лещи, и това може да породи неприятни въпроси. Бауман разполагаше със специални лещи, изработени по поръчка от оптометрист в Амстердам. Те бяха полутвърди и покриваха цялото око, а не само ириса, и можеха да се носят без усложнения по дванайсет часа. Цветът им беше напълно естествен и за постигане на ефект на максимално правдоподобие, на мястото на ириса имаше дори пъстри точици (нещо, което не може да се постигне с обикновените контактни лещи). Дори най-мнителният наблюдател не би могъл да различи истинския син цвят на очите му под светлокафявите ириси на лещите.

Разбира се, ако в нея възникнеха подозрения, щеше да се наложи да я убие веднага, така както бе направил с Пери Тейлър и Ръсел Улман. Но какво би я накарало да заподозре, че спи с врага си? Такава причина просто не би могла да се появи.

Това беше игра, но много възбуждаща. Танц с дявола.

Той преглеждаше апартамента, търсейки повече и по-малко вероятни тайни места — например сред вещите на Джаред — без да забравя да се вслушва в звуците откъм улицата… аларма на кола, клаксон, сирена.

И в този момент за пръв път се натъкна на нещо интересно.

Бележник. Бележник с празни листа на нощната й масичка. Дори горният лист беше празен, но на него се виждаше едва различимия отпечатък на нещо написано на листа, който бе стоял върху него. Той леко разтри вдлъбнатините с оловен молив и на това място се появи някаква драсканица — бели букви на потъмнелия от оловото фон на листа.

Томас Алън Мофат.

Това беше едно от имената му. Как, по дяволите, се бяха добрали до него? В такъв случай, изглежда знаеха, че е влязъл в страната благодарение на откраднатия паспорт на Томас Мофат.

Той бавно пое дъх. Този път му се бе разминало на косъм. Беше резервирал микробус за утре на името на Мофат, защото на това име бе издадена единствената валидна шофьорска книжка, с която разполагаше.

Е, в такъв случай се налагаха спешни мерки.

65.

— Не, не се безпокоя, че може да е атомна бомба — каза Папас.

— И защо не? — попита Сара.

— Не ме разбирай погрешно, не казвам, че няма страшно, ако гръмне атомна бомба. Работата е там, че макар физиката на атомната бомба да е проста, тя е доста непрактична… искам да кажа, че не е лесно да се изработи.

— Но ако нашият терорист разполага с ресурсите и е способен да…

— Излишно е да ти обяснявам, че атомната бомба ще унищожи голяма част от града, а в прехванатия разговор ясно се говори за цел, за атака срещу банка, а не срещу целия град.

— Има логика — съгласи се Сара. — Нямаме право да изключваме никаква възможност, но в известен смисъл голяма конвенционална бомба би била много по-страшна, защото е много по-трудно да се открие. Много по-трудно.

— Така е.

— Добре, с какви възможности разполагам? — попита тя.

— Очевидно не можеш да разпоредиш прочистване на града от бомби. Но можеш да поискаш редовни проверки във всички клонове на „Манхатън Банк“. Това определено не е невъзможно. Имаме персонал за това тук, в Ню Йорк.

— Имаш предвид бомбения отряд на нюйоркската полиция ли?

— Те се намесват само когато под носа ти тиктака бомба. Иначе не помръдват. Добри са, признавам, но бомбата трябва да е налице.

— И ако намерим бомбата?

— Тогава можеш да действаш — каза Папас. — Но трябва да те предупредя: не само ще трябва да се справяш с криза, ами и ще трябва да водиш междуведомствена война. Бомбеният отряд на нюйоркската полиция е един от най-старите и най-опитните в страната, но техният опит е ограничен само до относително нискотехнологични бомби — направени в домашни условия и така нататък. От друга страна, ще се намеси БАТИОО, което носи цялостната отговорност за всички престъпления, свързани с използване на експлозиви. Те имат нужния опит и не се съмнявам, че ще искат да играят. Най-сетне идва армията, която пък е отговорна за обезвреждането на бомби по цялата континентална част на САЩ, без базите на другите видове въоръжени сили. И те ще искат да се намесят, изтъквайки — съвсем основателно при това — че са технически много по-добре оборудвани от полицията.

— Забрави да споменеш и Групата за действие при ядрена криза — каза Сара. — Те са най-добрите.

— Права си — съглася се Папас. — Най-добрите са.

— Ами тогава ще кажа на началниците, че има вероятност бомбата да е атомна — въздъхна Сара.

— Какво? — Папас подскочи. — Нямаме нито една основателна причина да допускаме, че може да е атомна, а ти искаш да изплашиш до смърт…

— Знам, знам — каза Сара. — Но това е единственият начин да накарам да задействат Групата, а се опасявам, че ще имаме нужда от помощта на най-добрите. И когато ни потрябват, ще ни трябват максимално бързо.

66.

Облечен в европейски костюм, Бауман чудесно се вписваше в тълпата уолстрийтски бизнесмени, пристигащи на работа. Човек спокойно можеше да го вземе за космополитен банкер или за търговец от англоезична страна.

Той стоеше на Уотър стрийт и небрежно гледаше към отсрещната страна на улицата, където се издигаше невзрачна административна сграда. Безброй хора бяха минали край тази сграда, хора, чиито съдби зависеха от Уолстрийт, но колцина от тях й бяха хвърлили нещо повече от абсолютно незаинтересован поглед?

На нивото на улицата се помещаваше административната част на малка банка с името „Гринич Тръст“. На горните етажи имаше различни други офиси. Фоайето на сградата бе в характерния за Уолстрийт стил, със зелен мрамор. Абсолютно нищо забележително нямаше в тази скромна постройка.

Освен онова, което бе разположено на нивото на мецанина зад ненадписани врати, достъпът през които ставаше с магнитни карти.

Там, добре защитена и скрита от света с анонимността на обстановката, се намираше Мрежата — нервният център на световната финансова общност. Бауман вече знаеше доста подробности за скритото зад тези стени и врати. Знаеше, че там е инсталирана мощна двупроцесорна система Unisys A-15J с оптическа дискова памет с огромен капацитет. В случай на пожар помещенията мигновено щяха да се изпълнят с парите на потискащото горенето съединение „Хейлон“. При токови удари или спиране на тока компютрите щяха да продължат работата си, захранвани от мощни акумулатори до момента, когато щяха да се включат резервните дизелови генератори.

Силовата подсистема бе дублирана, така както и системата за телекомуникации, а двата процесора обезпечаваха дублиране на изчислителните ресурси. Имаше двайсет и четири препроцесора за електронно идентифициране, проектирани и изработени от английската фирма Racal-Guardata, чиято задача бе да филтрират всички постъпващи съобщения, проверявайки за тяхната автентичност, преди да ги допуснат към системата за обработка. Това ставаше по алгоритмичен път, чрез анализ на структурата на заглавната част на съобщенията.

Конструкторите на Мрежата си бяха направили труда да извършат подробен анализ на възможните рискови ситуации. Тяхната предвидливост бе стигнала дотам, че бяха използвали външни работници само за грубата работа и бяха повикали свои техници, които да довършат най-деликатните свръзки и монтажни операции. Също вътрешни хора — но това вече се подразбираше — извършваха и периодичната профилактика.

И все пак, погледнато в чисто исторически план, това си беше технология от началото на 80-те години, която използваше само най-елементарните мерки за сигурност. Беше направо скандално в каква степен зависи цялата финансова система на планетата от тази съвсем обикновена административна сграда.

След случилото се в Световния търговски център имаше много приказки какви поражения били нанесени на американската финансова система. Пълни глупости! Бомбата в Центъра бе убила шепа хора и бе прекъснала някои дейности за известно време. Това не беше нищо в сравнение с другото, което щеше да се случи тук, на отсрещната страна на улицата.

Трилион долара преминаваха по електронен път през един от етажите на тази сграда всеки ден — повече от цялата парична маса на САЩ в обръщение. Огромни богатства се стрелкаха със светкавична бързина оттук към целия свят. И какво наистина представлява в наши дни една държавна облигация, освен микроскопичен запис върху някаква компютърна лента? Цялата крехка структура на планетарните финанси зависеше от нормалното функциониране на една пълна с компютърен хардуер зала. И едва се крепеше на крехкото доверие, че тази система ще продължи да функционира все така нормално.

Прекъсването на потока информация — или още по-лошо, унищожаването на машините и изтриването на архивираните данни щеше да доведе до разклащането на цели правителства и до заличаването на огромни корпорации. Глобалната финансова система със стържене щеше да застине. Фирми и компании по целия свят щяха да изчерпят паричните си запаси, щяха да се окажат неспособни да платят за поръчаните стоки, щяха да прекратят производствените си цикли и дори нямаше да могат да издадат на своите работници чекове със заплатите им. Колко изумително е, разсъждаваше Бауман, че ние позволяваме на собствената ни технология да изпреварва нашата способност да я използваме!

И точно в това бе гениалността на плана за отмъщение на Дайсън. Той бе избрал целите си както конкретно, така и общо. Някакъв банкер на име Уорън Елкинд, шеф на втората по големина банка в страната, бе предал на властите Дайсън заради опит да получи материална изгода, възползвайки се от вътрешна информация, и сега щеше да плати за коварството си. Компютърен вирус щеше да проникне в системата на „Манхатън Банк“ и щеше да преведе наличния й капитал по банки из целия свят. Това не само щеше да доведе до затварянето на „Манхатън Банк“, но й щеше да я лиши от натрупаното в нея богатство. Тя просто щеше да фалира.

„Не искам Уорън Елкинд да умре — специално бе подчертал Дайсън. — Искам да живее, но да страда всеки ден. Искам да види делото на своя живот унищожено и да стане свидетел на рухването на банката, в която е вложил всичко.“

Дайсън знаеше, че фалитът на дори една толкова голяма банка няма да отслаби сериозно икономиката на САЩ. Ударът, истинският удар, щеше да дойде един ден по-късно, когато малко преди края на работния ден окончателно и безвъзвратно щеше да бъде унищожена Мрежата. Това щеше да парализира за години цялата икономика на Съединените щати, които бяха изпратили своите агенти, за да убият жена му и дъщеря му.

Идеален план наистина, помисли Бауман. Защо никой досега не се бе сетил за него?

67.

Беше събота сутринта и Сара заведе Джаред в болницата „Свети Лука“, за да му махнат шевовете. Върнаха се малко преди обед. Сара се готвеше да извика Бриа, за да може да отиде на работа, когато позвъни Брайън.

— У дома ли сте — попита той. — Тъкмо се чудех дали не ви се ходи на разходка из града.

— Разходка?

— Искам Да ви покажа любимото си място в Ню Йорк.

— Първо трябва да се обадя по телефона и да видя с колко време ще разполагам следобед — каза Сара. — Но трябва да те предупредя, че…

— Знам, знам — бийпъра.

Той ги посрещна на входа на блока и ги заведе с метрото в центъра на града, на пресечката на Западна седемдесет и втора и Бродуей.

— Ти откъде си? — попита го Джаред, докато пътуваха.

— От Канада.

— Но откъде по-точно?

— Един град на име Едмънтън.

— Къде е това?

— В Албърта. Това е столицата.

— А щат ли е това?

— Ами… ние го наричаме провинция. Тя е около пет пъти по-голяма по площ от щата Ню Йорк.

— Едмънтън… — замислено каза Джаред. После очите му внезапно се разшириха. — Не са ли оттам „Едмънтън Ойлърс“?

— Точно така.

— Значи познаваш Уейн Грецки28?

— Никога не съм го виждал.

— О… — Джаред не скриваше разочарованието си.

Сара не откъсваше поглед от тях: седяха един до друг и Джаред видимо се радваше, че са заедно.

— Знаеш ли — обади се Бауман след кратка пауза, — баскетболът е бил измислен в Канада преди сто години. Първият кош всъщност е бил плетена кошница за плодове.

— Аха — отговори Джаред, останал не впечатлен от Канада и нейния принос. — А можеш ли да подадеш пас?

— Като в американския футбол ли? — попита Бауман.

— Да.

— Не, не мога. Съжалявам, няма да мога да играя футбол с теб. Не ставам за нищо. Ти обичаш ли футбола?

Джаред се поколеба.

— Не много.

— А какво обичаш?

— Тенис… софтбол.

— Играеш ли с татко си?

— Да. А ти искаш ли да опитаме двамата с теб?

— Не знам, Джаред, наистина не съм добър в тези неща. Но мога да ти разказвам за сградите. А ти някой ден можеш да ми покажеш как да подавам пас.

Тръгнаха към Улуърт Билдинг и Бауман каза, обръщайки се повече към Джаред, отколкото към Сара:

— Това някога е била най-високата сграда в света.

— Хайде де? — възрази Джаред. — Ами Емпайър Стейт Билдинг?

— Тогава тя още не е била построена. Тази сграда е завършена през 1913 година. Тогава от нея е била по-висока само Айфеловата кула, но това, разбира се, не се брои.

— А самолетите разбиват ли се във високите сгради?

— Доста рядко — отговори Бауман. — Един самолет веднъж се блъснал в Емпайър Стейт Билдинг. Знам също, че и един хеликоптер се разбил на части, когато опитвал да кацне на покрива на Пан Ам, и загинали много хора.

— Хеликоптер ли? Могат ли да кацат хеликоптери на Пан Ам?

— Вече не. Преди време можело, но след онзи ужасен инцидент хеликоптерите могат да кацат само на официално определените за тях площадки.

Бяха стигнали пред сводестия главен вход на Бродуей с извитата и покрита с орнаменти арка. Той посочи най-високата част на арката, където беше закрепена фигура на бухал.

— По замисъл това трябва да символизира мъдрост, трудолюбие и нощ — обясни Бауман. Архитектурата го бе привличала от детство, а присъдата в Полсмур му бе предоставила достатъчно време да се образова допълнително. А като прикритие подобни знания бяха просто незаменими.

— Защо там няма нищо? — зададе поредния си въпрос Джаред, посочвайки двете празни ниши от двете страни на портала.

— Чудесен въпрос. Един добре известен американски скулптор е трябвало да извае статуя на Франк Улуърт, която да бъде поставена там, но по някаква причина това така и не било направено.

— А какво е трябвало да има на другото място?

— Твърди се, че било за Наполеон, но никой не знае със сигурност.

Когато влязоха във фоайето, Бауман им посочи гипсова отливка до тавана, за която обясни, че била конзола. Джаред виждаше само, че става дума за фигура на човек с мустаци, притиснал коленете си и държащ монети в двете си ръце.

— Кой е това според теб? — попита Бауман.

— Някакъв старец — недоумявайки отговори Джаред. — Не знам. Много е странен.

— В известен смисъл е странен, прав си. Това е старият господин Улуърт — обясни Бауман, — който плаща за сградата си с дребни монети. Защото той платил цялата сграда до последната дреболия. Кабинетът му бил направен така, че да наподобява двореца на Наполеон, със стени, покрити със зелен мрамор, докаран от Италия, и с позлатени капители в коринтски стил. — Джаред нямаше представа какво е това „капител“, но думата му прозвуча внушително. — Къде искате да вечеряме? Макдоналдс?

— Само там — заяви Джаред.

— А какво знаеш за сградата на „Манхатън Банк“? — неочаквано попита Сара.

Бауман за миг замръзна. После се обърна към нея и с безразличие сви рамене.

— Какво знам ли? Знам, че не представлява нищо особено. Защо питаш?

— Не е ли и тя проектирана от някой известен архитект?

— Пели, но не е от постиженията на Пели. Ако искаш да се насладиш на истински Пели, разгледай Световния финансов център в Батъри Парк Сити. Погледни четирите кули… обърни внимание как с увеличаване на тяхната височина пропорциите на прозорците в гранита също се променят, така че когато се слеят на върха, там всичко вече е плътно отразяващо стъкло. Можеш да видиш отражението на облаците във върха на кулите. Изумително решение. А защо се интересуваш от сградата на „Манхатън Банк“?

— Просто любопитство.

— Аха — кимна Бауман и после се обърна към Джаред. — Джаред, мислиш ли, че наистина можеш да ме научиш да подавам пасове?

— Аз ли? Естествено — отговори Джаред. — Кога?

— Какво ще кажеш за утре следобед?

— Мисля, че мама тогава ще бъде на работа.

— Добре де… Сара, мога ли да ти отнема Джаред за следобеда, докато си на работа? Ще отидем в парка — само двамата с него. Какво мислиш?

— Ами… добре — каза тя не много убедено.

— Да?! — изкрещя Джаред. — Благодаря ти, мамо!

— Добре. Но обещай ми, че ще бъдеш внимателен. Не искам отново да се случи нещо с главата ти.

— Стига си се безпокоила — каза Джаред.

— Просто внимавай.

Късно през нощта телефонът иззвъня. Стресната от тревожен, неспокоен сън, Сара вдигна слушалката.

— Шибаш ли се в момента с онзи?

— Моля?

— Попитах те, шибаш ли се в момента. Пред очите на сина ми.

— Питър, ти си пиян… — простена Сара и прекъсна разговора.

Няколко секунди по-късно телефонът отново иззвъня.

— Мислиш, че можеш да го държиш само при себе си през цялото лято ли? — изкрещя Питър. — Решението на съда не е такова. Мога да го взимам през уикендите. Да не си мислеше, че няма да те намеря, а?

— Виж, Питър, според мен си пил прекалено много. Нека поговорим сутринта, когато поизтрезнееш…

— Смяташе, че ще ти се размине, а? Е, имам новини за теб. Идвам да видя сина си!

— Чудесно — каза Сара. Не виждаше смисъл да се разправя. — Ела да го видиш.

— Той е малкото ми момче… Няма да ти позволя да ми го отнемеш…

И прекъсна разговора.

В малък апартамент на една пряка разстояние Бауман внимателно слушаше репликите по телефона.

Чудесно. Ела да го видиш.

Той е малкото ми момче. Няма да ти позволя да ми го отнемеш.

Бившият съпруг на Сара прекъсна разговора, след което и Сара затвори, а накрая и Бауман, силно заинтригуван, също сложи слушалката на вилката.

Хората казват по телефоните неща, които не би трябвало да изричат, дори и най-подозрителните хора, даже професионалистите, който много добре знаят какво може да се направи с телефоните в наши дни. Личните разговори на Сара понякога бяха полезни за Бауман, но служебните бяха много по-информативни.

Бауман чуваше всичко, което Сара казваше по телефона, още от деня, когато легнаха за пръв път. Бившият й съпруг се обади веднъж. Обадиха се и няколко нейни приятелки от Бостън, но тя като че ли нямаше много приятели. Решеше ли сама да използва телефона, това най-често бе по работа. Джаред водеше дълги, безсмислени, тривиални разговори с няколко от приятелите си, но Бауман никога не си губеше времето да го слуша.

68.

Когато Лио Краснер се върна в апартамента си, телефонният му секретар вече беше записал няколко обаждания в отговор на бележките, които бе разлепил преди не повече от половин час. Той изчака докъм средата на следобеда и се натрупаха общо осемнайсет позвънявания от секретарки и други служители (шестнайсет жени и двама мъже) на „Манхатън Банк“.

Едно по едно той отговори на всички обаждания.

— Проектът ми е на дискета — каза той на първата секретарка, — но компютърът ми се скапа. Това, от което имам нужда, е професионално редактиране, нали разбирате — да се прегледа целият текст, да се отстранят правописните грешки, да се поправят граматическите неточности, такива неща. Трийсет страници.

После уточни, че му трябва за края на утрешния ден. Настоя, че е крайно спешно. Излишно бе да обяснява: кой друг, освен студент в бизнес университет на зор ще се бръкне с триста долара за час работа?

Онази, на която се спря, призна, че няма компютър вкъщи, но изрази готовност да свърши работата по време на почивките и прекъсването за обяд. Обеща да се справи до края на деня.

Уговориха се да се срещнат в кафе-бара във фоайето на „Манхатън Банк“ рано сутринта.

69.

На следващия ден, по целия път до Сентръл Парк, Джаред беше намусен. Двама негови нови приятели от лагера отиваха на видеоигри след края на заниманията всеки ден и този път бяха поканили и него.

— Виж, съжалявам, но отговорът ми е „не“ — заяви му Сара. — Радвам се, че имаш нови приятели, но не искам да излизаш, ако не те придружава възрастен — или аз, или Бриа.

— Но това е само на две преки, мамо — опита се да протестира момчето. — И изобщо няма да съм сам. Ще бъдем трима.

— Не. Нали видя какво се случи в парка, когато те оставих сам за малко…

— Господи — възкликна Джаред. Държеше се точно като баща си. — Но това е нелепо.

— Ей — обърна се към него Сара. — Не ме ли чу? Казах „не“.

— Това е глупаво.

— Това е предпазливост — обясни тя и двамата тръгнаха да пресичат улицата към парка. — Просто не искам да ти се случи нещо лошо.

— Защо винаги се държиш с мен като с малко дете? — повиши глас той.

Към тях се приближи Брайън, беше по спортна фланелка. Той целуна Сара по бузата и потупа Джаред по рамото.

Сара ги остави да се занимават и отиде на работа. Уговориха се да се видят на същото място точно след два часа.

Джаред обясни на Брайън основните положения при подаване или улавяне на пас.

— Първо се затичваш — повтори той. — И едва след това аз хвърлям топката.

— Окей — каза Брайън и се затича.

Топката се извиси във въздуха и започна да се спуска към него. Той се хвърли след нея и не я хвана. Тя падна и отскочи от земята, а той се подхлъзна в калта и се просна по гръб. Джаред избухна в смях, а миг по-късно и Брайън се присъедини към него.

Двамата стояха изцапани с кал и неистово се смееха. После седнаха на тревата, Брайън си пое дъх, сложи ръка през раменете на Джаред и каза:

— Знаеш ли… и моите родители се разведоха, когато бях дете.

— Наистина ли?

— Да… Знам колко е гадно. И… хм. Това още никому не съм го казвал. Когато бях на девет — само на година повече от теб — родителите ми непрекъснато се караха. Ама наистина непрекъснато. Като станах на десет, се разведоха, но им трябваха години кавги, за да стигнат дотам. И един ден, когато още бях на девет години, така ми писна от постоянните им разпри, че взех и избягах от къщи.

— Ами! — възкликна Джаред.

— Точно така. Събрах си любимите играчки, взех някои дрехи, сложих всичко в една чанта, качих се на автобуса и пътувах цял час, без да знам накъде отивам, до последната спирка.

— Далече ли беше?

Бауман кимна, опитвайки се да си представи как би изглеждало детството на едно момченце в Канада. Изпитваше голямо наслаждение от лъжата, защото чувстваше, че звучи убедително.

— Прекарах нощта сред полето, а на следващата сутрин взех обратния автобус и се прибрах. Родителите ми вече бяха изпаднали в паника. И не само те. Оказа се, че едва ли не целият град е излязъл да ме търси. Дори полицията бе разпратила патрулни коли навсякъде заради мен.

— И какво направиха родителите ти? Сигурно са били бесни?

— О, да. Бяха страшно ядосани. Но поне за един ден ги видях единни… този ден те не се караха. Безпокояха се за мен. Знаеш ли защо ти разказвам това? Просто опитай се понякога да погледнеш на нещата от позицията на майка си. Тя се безпокои за теб, защото те обича. И без това има много грижи с тази нейна опасна работа, нали тара?

— Да — съгласи се Джаред. — Мисля, че е така.

— Знам със сигурност, защото тя ми каза, че е ръководител на група хора, които търсят някого… Разказвала ли ти е някога за работата си?

— Малко… не знам.

— Но знаеш, че има причини да се безпокои, нали?

Джаред сви рамене.

— Какво ти е разказвала?

70.

Лио Краснер работи през цялата нощ, проклинайки проклетия досаден англичанин, който го бе наел да свърши тази работа.

Успя да свърши, преди да се съмне. Крайният резултат представляваше компютърна дискета, на която като че ли имаше само един файл, съдържащ трийсетте и една страници на семестриален проект върху пазарната икономика и монетарната политика. Краснер бе копирал различни откъси по темата от учебник за колежите и бе направил текста полуграмотен, вмъквайки безразборно правописни и граматически грешки. Разбира се, единствената интересна за него част от дискетата оставаше скрита за обикновения потребител и представляваше сложна програма, която той добросъвестно бе писал до сутринта.

Няколко минути преди девет часа той влезе в кафе-бара в сградата на „Манхатън Банк“ по блейзър и вратовръзка. Фината синя риза му бе малко тясна около врата, а под мишниците и в средата на гърдите бяха избили петна пот.

Мери Авакян, административен помощник на старшия вицепрезидент на „Манхатън Банк“ по кадровите въпроси, сложи дискетата във флопи устройството на своя компютър, наля си голяма чаша кафе (не много силно и с две лъжици захар) и веднага се хвана на работа.

Първо, за да може да работи по-бързо, копира съдържанието на дискетата на твърдия си диск, което означаваше, че го копира в локалната мрежа на банката. После хвърли поглед на текста. Боже Господи! Каква каша! Нима това момче, което, изглежда, едва можеше да пише, щеше да завърши престижен университет, да стане бизнесмен и да започне кариера с шестцифрена заплата, докато тя робува за някакви си въшливи двайсет и четири хиляди?

По време на кратките паузи за кафе и най-вече през обедната си почивка тя мина през проекта на своя клиент. Правописът беше толкова ужасен, че не смееше да се довери на програмата за проверка. Работата й отне час и половина и това не бе най-приятният час и половина в живота й. Но за триста долара, необлагаеми с данъци, нямаше право да се оплаква. За триста долара щеше да редактира писанията на това момче всеки път, когато пожелае.

71.

Същата вечер Сара и Брайън изведоха Джаред на вечеря, избирайки ресторант, където той да може да си поръча чийзбургер и пържени картофи. Брайън избра за себе си голяма салата и смесено блюдо тестени специалитети на италианската кухня. След като вечеряха, тримата бавно поеха пеша към апартамента на Сара и в един момент чуха глас.

— Джаред.

Сара и Джаред се извърнаха едновременно, разпознавайки високия рус мъж, който тичаше към тях през улицата.

— Хей, малки приятелю, как си? — извика Питър, защото това, разбира се, беше той.

По лицето на Брайън премина сянка на загриженост, а Сара видимо се напрегна. Брайън остана по-отзад, докато Питър се приближаваше, разперил ръце. Джаред изглеждаше неприятно изненадан и някак се бе свил.

— Прегърни татко си, Джери — настоя Питър и се наведе към Джаред. Беше спортно облечен.

Джаред стоеше все така вдървен, не повдигаше ръце и с безпомощен гняв гледаше баща си.

— Хайде, приятелче — каза Питър и сам прегърна сина си. После се изправи, обърна се към Сара и погледна Брайън. — Е — каза той саркастично, — надявам се да не съм прекъснал нещо?

— Абсолютно нищо — отговори Брайън. — Връщахме се от вечеря. — Той протегна ръка. — Казвам се Брайън Ламоро.

Питър му се усмихна по начина, по който змия се усмихва на заек.

— Питър Кронин. Ти, значи, си последната измислица на Сара?

Брайън се поусмихна с видимо притеснение.

— Струва ми се, че ще е най-добре да ви оставя да си поговорите тримата.

— Не, Брайън — обади се неочаквано Сара. — Моля те!

— И без това утре ми предстои тежък ден. Наистина трябва да се прибирам.

— Брайън — пак настоя Сара. — Недей.

Питър сложи ръка през крехките раменца на Джаред.

— Как е лагерът, Джери? Ей, сериозно ти казвам… липсваше ми.

Бауман продължаваше да стои малко настрани и пристъпваше от крак на крак, без да изпуска от поглед развоя на събитията.

— Ти май наистина сериозно си решила да намериш твоя луд бомбаджия — каза Питър на Сара. — И си толкова ангажирана с него, че нямаш време за Джаред, нали така? Хвърляш го в лагера за цял ден и… какво, мислеше, че няма да разбера ли?

— Ще се махнеш ли оттук? — попита Сара.

— Не, съжалявам, няма да се махна — отговори Питър. — Дойдох да се видя с Джаред за ден-два. Хайде, приятелю, да вземем нещата ти и ще дойдеш с мен. Отседнал съм в „Мариот Маркиз“. Двамата с теб ще разгледаме всички забележителности на Ню Йорк Сити — майка ти е прекалено заета, за да ти ги покаже… И с работата си, и с приятеля си…

— Питър, не говори така пред детето — каза Сара.

— Не, татко, не искам да дойда с теб — извика Джаред с поруменяло лице. — Прекарвам страхотно и така.

— Хайде, приятелче…

— Не можеш да ме вземеш насила — каза Джаред, присвил очи в несъзнателна имитация на баща си. — Ако искаш, върни се в Бостън. Само ме остави на мира.

Питър изгледа Джаред, после Сара. Устните му леко потрепнаха в опит за усмивка. И неговото лице бе започнало да почервенява. След това се обърна към Сара и изсъска:

— Опитваш се да го настроиш срещу мен, така ли? Мислиш, че можеш да постъпваш така с моя син?

— Не, татко — намеси се Джаред. — Тя дори не говори за теб. Аз съм причината. Писна ми от теб, омръзна ми да ме подмяташ насам-натам.

Питър понечи да каже нещо, после бавно се обърна и си тръгна.

72.

Малко след полунощ Бауман си тръгна от апартамента на Сара. Улицата беше безлюдна и студена, обляна в лунна светлина. Той тръгна по нея и веднага усети, че някой го следва.

Обърна се и видя Питър Кронин — бившият съпруг на Сара.

— О, здравейте — каза „Брайън“.

Кронин доближи лицето си на няколко сантиметра от неговото, след това го избута в някаква глуха уличка и се доближи още повече, така че дъхът му пареше лицето на Бауман. Сложи голямата си ръка на рамото му и го притисна в тухлената стена. Бауман се огледа — наоколо нямаше никого. Бяха сами.

— Нека си изясним някои неща с теб, Брайън. Аз съм полицай. Разполагам с ресурси, каквито не можеш да си представиш. Смятам да проуча що за птица си и бъди сигурен, че ще науча всичко. Няма да повярваш какви гадости ще изровя за теб, лайно нещастно. Бедна ти е фантазията какво може да ти се случи. Мога да те депортирам, пикльо.

— Добре, това е достатъчно — обади се Бауман.

— Достатъчно ли било, тъпако? Било му достатъчно значи? Аз вече проверих някои неща за теб. Няма никакви сведения за никакъв Брайън Ламоро, който да е влизал в тази страна. Така че или си влязъл нелегално, или не си този, за когото се представяш.

— О, така ли било? — флегматично се осведоми Бауман.

— Точно така, приятел. Затова смятам да обърна целия ти живот наопаки, нещастнико. Ще превърна дните ти в кошмар, а след това ще…

Разнесе се силно изпукване и главата на Питър се завъртя почти на 180 градуса. За миг изглеждаше като че ли се бе извърнал да погледне зад гърба си, но понеже гръбначният му стълб беше прекършен, главата се килна гротескно настрани. Очите му гневно проблеснаха, устата му се отвори, сякаш в опит да каже нещо, но после замръзна в маската на смъртта.

Бауман внимателно положи тялото на земята, извади от джоба си запечатано пакетче с кърпичка за почистване, отвори я и изтри отпечатъците от пръстите си по шията и лицето на Питър Кронин. След секунди вече беше напуснал уличката на път за своя апартамент.

73.

В два през нощта Хенрик Бауман и Лио Краснер отново влязоха в наводнените тунели под района на Уолстрийт. Този път вървяха по-бързо и се ориентираха без компаси, крачкомери и карта.

Пристигнаха при комутационния възел и свалиха наустниците за дишане. Краснер, гневен, че е принуден да се занимава с физическа работа, свали своя, без да казва нищо.

После се обърна и все още задъхан от изминатия път, погледна Бауман заплашително.

— Преди да свърша тази скапана дреболия, искаш ли да ме изслушаш.

Стомахът на Бауман се сви.

— Не съм толкова глупав, колкото, изглежда, си мислиш — каза Лио. — Цялата нелепа идея да ме накараш да се върна отново в тази помийна яма и да оправя някакъв скапан кабел… ще ти кажа: имам лошо предчувствие.

— Какво означава това?

— И двамата много добре знаем, че спокойно можеше да оставим „разклонителя“ и никой никога нямаше да го открие. Самото ни слизане тук е по-рисковано, отколкото да оставим нещата, както си бяха. Така че възниква въпросът, защо поемаш подобен риск?

Бауман се намръщи.

— Не искам да…

— Не, още не съм свършил. Ако си намислил да ме похарчиш тук, по-добре го забрави. Заснел съм първата ни среща. Ако не се прибера у дома до два часа, ще бъде направено телефонно обаждане.

— Какво искаш да кажеш? — заплашително попита Бауман. На първата им среща той бе отишъл с малък скрит детектор на електромагнитно излъчване, който щеше да разкрие използването на работещ касетофон. Сигурен беше, че Краснер блъфира.

— Това е моята застрахователна полица — обясни кракерът. — И друг път съм работил за глупаци като теб. Знам много добре на какво сте способни.

— Това е делова сделка — спокойно и с малко тъжен глас обясни Бауман. — Определено нямам намерение да те убивам. Защо да го правя? И двамата сме професионалисти. Свършвам работата, за която съм те наел, плащам ти — доста щедро, нали така? — и повече никога няма да се срещнем. Всичко друго би било просто… лудост.

Краснер го изгледа за няколко дълги секунди и се обърна към плетеницата от проводници.

— Исках да сме наясно по въпроса — каза той и свали „разклонителя“. След това възстанови връзката, така че срязването на кабела да не личи. Кабелът, по който „Манхатън Банк“ изпращаше зашифрованите си данни, отново изглеждаше както преди. Като свърши, той се обърна и се усмихна на Бауман: — Е, това е всичко, пич…

Бауман протегна двете си ръце със светкавична скорост и изви врата на компютърния магьосник така, че прешлените му изпукаха. Устата му се отвори в нещо средно между гримаса и усмивка, очите тъпо се изцъклиха. Голямото му тяло се отпусна.

Усилието беше свръхчовешко, но Бауман бе изключително силен. Той вдигна на гърба си трупа и го отнесе в глухия край на тунела. После с навлажнена кърпичка избърса отпечатъците на пръстите си от шията и лицето му.

Имаше голяма вероятност тялото да остане неоткрито седмици наред, а след това вече нищо нямаше да има значение.

74.

Рано на следващата сутрин Кристин Виджиани бе информирана, че я търсят по секретния телефон. Тя влезе в екранираната стаичка за комуникации, запали цигара и вдигна слушалката.

— Виджиани на телефона — съобщи тя.

— Обажда се Лари Линдси от АНС. — Виджиани не каза нищо толкова дълго, че той поясни: — Вашата връзка в Агенцията.

— А, да… Какво има?

— Включете скрамблера — нареди той. — Темата е деликатна.

Виджиани позвъни в апартамента на Сара. Сара вдигна веднага.

— Надявам се да не те събуждам — каза Виджиани.

— Не, току-що си налях кафето. Какво се е случило?

— Мисля, че научих крайния срок.

— За какво говориш?

— За крайния срок, нали ти казах. За деня, когато ще бъде извършен атентатът. Мисля, че знам датата.

— Така ли?

— ЦПР е прехванал нов фрагмент на зашифрован разговор, излъчен от същата микровълнова станция, както предишния път.

— Казвай!

— Англичаните са обърнали по-специално внимание на микровълновата станция „Женева-север“, прослушвайки цял спектър от избрани честоти, и се натъкнали на сигнал, който не се поддава на разшифроване. Записали го и го прекарали през суперкомпютър, модел „Крей“. И ето ти изненада: схемата на кодиране се оказала същата, както при предишния разговор.

— Какво е съдържанието? Нещо повече за Бауман?

— Не, някакъв мъж — впрочем същият, който чухме в предишния прехванат разговор — се обажда на банкер в Панама, за да даде разрешение за извършване на плащане. Беше много подробен в нарежданията си. Искаше да е сигурен, че една трета от някаква сума е била платена в началото, втора една трета — миналата седмица, и държеше последната третина да се плати след точно три дни. Уточни, че става дума за 26 юни. Сломена, че на 26 юни в САЩ ще има сериозен „инцидент“ и че преводът трябва да бъде разблокиран едва след новината за този „инцидент“. Не каза нищо друго съществено.

— След три дни… — замислено каза Сара. — Права си. Това трябва да е определената дата. Тогава ще взриви бомбата.

Тя сложи слушалката на вилката и се обърна към Джаред.

— Искам да носиш със себе си моя клетъчен телефон. Сложи го в раницата си.

— Оха! — радостно извика Джаред.

— Не става дума за игра, Джаред. Не трябва да го използваш. Не го показвай на никого и не си играй с него, чуваш ли ме? Искам да съм сигурна, че ще мога бързо да те намеря.

— А ти откъде ще ми се обадиш?

— Имам на работа други клетъчни телефони.

— Страхотно! — ентусиазирано отговори Джаред.

В много малкия, немебелиран апартамент на една пряка от тях, Бауман остави слушалката, сви устни и бавно поклати глава.

75.

Когато Лио Краснер каза Бауман, че е записал първата им среща, той не блъфираше. Но беше достатъчно съобразителен да не прави това с касетофон в себе си, защото много добре знаеше, че има устройства, които установяват използването на подобна техника — портативен ръчен детектор на електромагнитно излъчване или дори чувствителен детектор на метал.

Не, той беше измислил нещо много по-ефикасно.

След първото обаждане на Бауман Краснер бе настоял да се видят в добре осветен ресторант, а не в някоя тъмна кръчма. Той помоли за помощ свой приятел — хакер, кракер и сродна душа — който дойде в същия ресторант със спортен сак.

Спортният сак, оставен на маса, съседна на масата, където седяха Бауман и Краснер, имаше найлонова мрежичка от двете си тесни страни, която по идея трябваше да дава възможност за изсушаване на потните дрехи след тренировка. Но мрежичката изпълняваше отлично още една роля: през нея бе възможно да се снима скрито с видеокамера.

Докато видеокамерата вършеше работата си, приятелят на Краснер седеше, зачетен в книга. Той остана на мястото си дълго след като двамата събеседници излязоха, после също си тръгна.

По този начин Краснер разполагаше с видеозапис на срещата си с Бауман — чието име, разбира се, не знаеше — от който избра няколко кадъра и направи от тях великолепни снимки на човека, който го бе наел. Използвайки качествен цветен скенер с високо разрешаваща способност, той сканира обратно една от черно-белите снимки, записвайки образа в компютъра си.

Той знаеше, че клиентът му може да го проследи, може да установи апартамента му, може да намери видеокамерата и купчината черно-бели снимки. Но само човек, много по-опитен с компютрите, отколкото този тип изглеждаше, би заподозрял, че образът му се съхранява и в един от стоящите наблизо компютри.

Нещо повече, Краснер не бе излъгал и когато бе предупредил, че ако не се върне до определено време в апартамента си, ще бъде направено телефонно обаждане. Използвайки същата проста технология, прилагана при охранителните системи, които автоматически телефонират на номер в полицията, ако бъдат задействани от крадец, той бе свързал устройство за набиране на телефонен номер с външен таймер — да, можеше да използва за целта и компютъра си с модема към него, но работещият компютър можеше да събуди нечие подозрение — който задействаше телефонен секретар със записано на него съобщение за препредаване.

Така че точно в девет сутринта след последната разходка на Краснер из подземните тунели таймерът сработи, набиращото устройство набра 911 и секретарят изпрати съобщението.

76.

Точно в девет сутринта една от шейсет и трите дежурни операторки на номер 911 в залата на Полис Плаза 1 учтиво предупреди в микрофона:

— Разговорът се записва.

Не отговори никой и тя се готвеше да затвори, когато чу характерния шум на превъртаща се касета, след което заговори мъжки глас:

— Името ми е Лио Краснер — малко колебливо започна гласът — и искам да съобщя, че ме няма. Това не е шега. Хм… — Чу се фонов шум от прелистване на хартия. — Моля, изслушайте ме внимателно. Вероятно е да съм отвлечен, но… хм… още по-вероятно е да съм убит. Ако е второто, има голям шанс да намерите тялото ми в подземен тунел, чието точно разположение сега ще ви опиша…

Записаният глас на Лио Краснер продължи и операторката на 911 ставаше все по-малко и по-малко скептична. Човекът обясняваше прекалено сериозно, за да се приеме, че това е някаква неуместна шега. Тя въведе информацията — име, адрес, възможно местонахождение на трупа — в терминала пред себе си и го изпрати по мрежата до един от полицейските диспечери, които дежуреха в съседна зала.

Обажданията на телефон 911 се подреждат на екрана по реда на техния приоритет, започвайки от абсолютен приоритет 1 и стигайки до 10, който се присвоява на оплаквания за лаещо куче или силна музика от съседите — неща, които могат да изчакат или при натовареност да се игнорират.

Макар ситуацията да не изглеждаше вече спешна, на обаждането от дома на Краснер бе даден приоритет 3 — както е по предписание за всички случаи на „намерени тела“ — което означаваше, че се налага изпращането и на линейка.

Всъщност случаят се пое от линейка, група на пожарната команда, екип за спешно реагиране на нюйоркската полиция и кола с двама детективи.

77.

— Мога ли да ви помогна?

Администраторката в приемната на отдел „Информационно осигуряване“ към „Манхатън Банк“ с хладна вежливост поздрави едрия чорлав мъж, който се бе появил пред нея с физиономия на нощен бродяга, натъкнал се на привидение.

— Специален агент Кен Олтън, ФБР.

Тя се вгледа недоверчиво в значката, после върна поглед върху лицето на Кен, сякаш неспособна да свърже едното с другото.

— Какво мога да направя за вас, агент… Олтън?

— Трябва да говоря с вашия шеф — каза Кен.

— Мога ли да попитам за какво се отнася?

— Да, отнася се до това ми посещение. Извикайте го, ако обичате.

— Имате ли уговорена среща?

— Веднага — каза Кен.

С кисела гримаса администраторката вдигна слушалката и позвъни на шефа си.

Кен Олтън само не бе легнал връз работната станция в кабинета на завеждащия отдел „Информационно осигуряване“, който тревожно стоеше до него.

— Нали ви казах — каза началникът, — изпълнихме всички диагностични тестове в най-тежък режим на проверка и системите ни изглеждат в ред. Никаква следа от опит за проникване отвън.

— Имаш ли нещо за пиене? — попита безцеремонно Кен, докато разглеждаше на екрана съдържанието на основната директория.

— Кафе?

— Бих предпочел пепси-кола. Диетична. Сега искам да науча минавали ли са през вас някакви необикновени преводи на суми. Говоря за последните ден-два. Имам предвид необичайно големи суми, дребни несъответствия или… Момент… Почакай малко… Само секунда…

— Да?

— Я погледни този изпълним файл… Срещам го вече на милион различни места.

Мрежовият администратор, дребничък негър с посивяла коса, подстригана толкова ниско, че главата му изглеждаше като обръсната, се наведе да погледне и каза неуверено:

— Трябва да проверя в ръководството.

— Добре — въздъхна Кен. — Ще копирам този файл така както е, и искам да го запиша на машина, несвързана към мрежата. Ще го дизасемблирам29 и ще се опитам да разбера какво прави, ако се стартира. А може и направо да го пусна, за да видя.

— Какво мислите, че представлява?

— Не знам. Ти ми кажи дали този файл трябва да бъде тук.

— Окей.

Двайсет минути по-късно Кен погледна мрежовия администратор тревожно и извика:

— Дявол да го вземе, човече! Това е шибан вирус! Ако някой по погрешка го пусне…

— Какво? Какво представлява?

— … цялата ви система ще гръмне. Имаш сериозен проблем. Изключи всички потребители.

— Какво говориш? — прошепна администраторът.

— Не ме ли чу? Спри системата.

— Ти да не си луд? Не мога да направя такова нещо! Днес е най-натовареният ден от седмицата! Мрежовият трафик достига пикова стойност…

— Действай, човече!

— Ако изключа системата, цялата банка ще престане да работи! — изкрещя обърканият администратор на Кен и демонстративно скръсти ръце. — Никой няма да има достъп до нужния му файл, всички банкови операции ще станат невъзможни, всеки отделен банков офис ще…

— Ще го направиш ли, да те вземат дяволите! — изрева Кен. — Изпрати съобщение до всички включени потребители…

— Виж, не може да се изключи цялата шибана банка просто ей така! Да не мислиш, че…

— О, боже! О, Господи боже мой! Остави…

— Какво?…

Кен посочи екрана. Удари няколко клавиша, но нищо не се промени. Прекара пръст по цяла редица на клавиатурата, натисна я с длан, но на екрана не ставаше нищо.

— Късно е вече — каза Кен с пресекнат глас. — Мамка му! Не знам дали е бил програмиран да се задейства точно в този момент, или го активирах аз с опита си да го разгледам.

Администраторът се обърна към монитора на съседната работна станция и стовари ръка върху клавиатурата, но ефектът, както преди, беше нулев. В този момент се разнесоха викове от съседните маси и след няколко секунди в залата на компютърния център цареше хаос. По пътеките между бюрата панически тичаха хора.

— Франк! — изкрещя един мъж, затичал се към администратора. — Увиснахме!

— Какво става, по дяволите! — изрева един новодошъл от вратата.

Отговори му Кен, но така, че се чу само той:

— Имаш на главата си вирус, който е превзел цялата система, цялата ви банка. Огромен, шибан, чудовищен вирус!

Навън валеше страхотен дъжд.

Не беше взел чадър, разбира се, и дрехите му веднага подгизнаха. Едно минаващо такси се смили и отби, и Кен се шмугна на задната седалка.

Докато таксито се носеше към Трийсет и седма улица, Кен се опита да събере мислите си.

Вирус. Проклет полиморфен30 компютърен вирус. Но що за вирус бе той? Каква бе неговата цел? Груба шега — да блокира работата на банката за някой и друг ден? Или нещо по-зловещо като… като изтриване на всички данни на втората по големина банка на страната?

Но как бяха успели да го вкарат в мрежата? Имаше няколко принципно възможни начина: можеше да го е направил служител на банката, но бе възможно да е сторено отвън, от някой, притежаващ достъп до компютрите… или чрез връзка по модем… или със заразена дискета. Имаше една известна история — е, известна из компютърните кръгове — за някакъв човек, наел разкошен офис в Лондон, представяйки се за компютърна компания. Този човек успял да убеди едно голямо европейско компютърно списание да разпространи безплатно дискета към всеки екземпляр на следващия брой. Дискетата на пръв поглед съдържала анкета за СПИН: слагаш я на компютъра си, стартираш програмата, а тя започва да ти задава неудобни въпроси, завършвайки с вероятността да се заразиш от СПИН!

Но покрай това правела и още нещо с компютъра. Заразявала твърдия му диск с вирус, които след няколко пускания на системата скривал всички файлове и на екрана се появявала сметка. Съпровождащият текст информирал всеки потърпевш как да изпрати определена сума до пощенска кутия в Панама, срещу което щял да получи програма, отключваща достъпа до изчезналите му файлове. И схемата за изнудване като нищо щяла да сработи, ако не се намерили няколко умни хакери, които разгадали начина на функциониране на вируса и създали програма за възстановяване на заразените твърди дискове.

Кен познаваше няколко души, които имаха много по-голям опит в тази област от него. Веднага щом се добереше до офиса си, щеше да им се обади и да изпрати вируса на своите приятели, за да го изучат на спокойствие и видят какво може да се направи.

Но проклетото такси едва се влачеше по улиците. Той извади клетъчния си телефон и позвъни на Сара.

78.

Повечето хора летят с реактивни самолети, тънейки в блажено невежество какво ги държи във въздуха. Същото може да се каже и за принцовете на капитализма, които тънат в невъобразими богатства, без да съзнават как парите им по магически начин пътуват за части от секундата от Ню Йорк до Хонконг. Какво ги интересува — стига машината да работи, на кого му пука как става това?

Но Малкълм Дайсън от малък обичаше да разбере какво движи нещата. Той дори знаеше как функционират горивната и предавателната системи на колата му.

Познаваше още и машината на капитализма, съзнаваше колко крехка е тя, беше му известно и къде се намира уязвимото незащитено място в корема й… Той завърши тежкия си работен ден в библиотеката в Аркадия и натисна върху бюрото си бутон, който изпрати инфрачервен лъч към подвижния преден панел на шкафа в стил „Луи XIV“ отдясно. Панелът се плъзна встрани с леко бръмчене и телевизорът зад него се включи. На екрана се появи програмата на Си Ен Ен с новините от последния час.

Говорителят, симпатичен млад мъж с безукорно сресана тъмна коса и искрени черни очи каза „Добър вечер“ и започна да чете текста на водещата новина от спомагателния монитор, оставащ извън обсега на камерата.

— Компютърен вирус парализира работата на втората по големина американска банка — каза той. — Говорител на „Манхатън Банк“ заяви, че ръководителите на банката нямат представа по какъв начин вирусът е проникнал в банковата компютърна мрежа, но смятат, че това е резултат от съзнателно насочена срещу банката атака от страна на компютърни хакери или фрийкъри.

На екрана до главата му се отвори графично каре, в което се появи фотография на световноизвестната сграда на „Манхатън Банк“. Той продължи:

— „Независимо откъде е дошла атаката — каза председателят на банката Уорън Елкинд, — ние ще бъдем принудени да затворим врати, считано от единайсет часа източно стандартно време тази сутрин, може би завинаги.“

Дайсън леко се размърда в количката си.

— Компютрите на банката тази сутрин полудяха. По-късно бе установено, че неизправност в банковата електронна система за разплащания е довела до изтеглянето на целия капитал на банката, оценяван на повече от двеста милиарда долара, разпределен в различни финансови институции по света, и до превеждането на все още неустановени, но огромни суми в банки по целия свят. Техният общ размер се оценява на четиристотин и петдесет милиарда долара — много повече от собствения капитал на банката… Според Председателя на Федералната банка последиците от този акт за американската икономика са трудно изчислими. Към момента разполагаме с две новини: първата от Вашингтон, където Белият дом изрази сериозната си загриженост от катастрофалното развитие на нещата, втората от Ню Йорк Сити, където три милиона дребни инвеститори и спестители в банката станаха свидетели как само за един миг спестяванията им се изпаряват.

Последва видеоматериал, показващ разгневени тълпи да щурмуват офисите на „Манхатън Банк“ на Белфорд-Стайвесънт и в Бронкс.

Дайсън извади пура от специалната кутия на бюрото си, обряза внимателно краищата й и прошепна:

— Още нищо не сте видели.

79.

В кабинета на Уорън Елкинд цареше невъобразим хаос. Телефонът на писалището му не спираше да звъни; млади мъже и жени влизаха и изскачаха на бегом с разпореждания. За всекиго бе ясно, че се намират в криза. Банката рухваше.

Сара застана на прага на вратата и се вкамени.

— Къде бяхте досега, по дяволите? — изкрещя й Елкинд. — Този проклет компютърен вирус изпразни сейфовете на банката до последния грош, а на всичко отгоре току-що научих, че никога няма да можем да разплетем тази бъркотия.

— Значи вече сте готов да разговаряме?

— Боже Господи! Добре… Я всички да излязат навън. До един!

Когато кабинетът му се изпразни, Сара се приближи.

— Когато ми се обадихте, споменахте името на Малкълм Дайсън. Мислите, че той е зад всичко това, така ли?

— Как, по дяволите, мога да съм сигурен? Казах, че е възможно.

— В досието за вас, което се поддържа от ФБР, няма нито дума за Малкълм Дайсън.

— Това е свръхсекретна информация, за бога!

— Защо?

— Този мръсник вероятно смята, че аз съм отговорен за всичко. Беше обвинен за най-големия скандал с възползване на информация, сполитал някога Уолстрийт, и точно това е причината, поради която избяга, но аз съм сигурен, че обвинява мен. Сигурно си мисли, че ако не бях съобщил за него, той все още щеше да си бъде уважаван американски гражданин.

Сара се приближи още до писалището му и попита:

— Вие го предадохте, така ли?

— Е, не беше точно така — намръщено отговори Елкинд.

— Вие сте били свидетелят, заради когото са го подвели под обвинение — настоя Сара. — Само вие сте знаели. Цялото дело е било построено около вашите показания.

— Той се нуждаеше от помощта на банката, за да осъществи изкупуване на акции в огромен мащаб. Предложи ми да участвам. Отказах. Аз съм честен банкер.

— Предали сте го — повтори Сара.

— Нещата не стоят толкова просто.

— Нищо никога не е просто.

— Когато Комисията по сделките с ценни книжа надуши следите му, той ме покани на обяд в „Харвард клъб“. Искаше да „уеднаквим версиите си“, или казано с две думи, да излъжа. Но аз вече бях дал съгласие да сътруднича на Комисията. Поискаха от мен да ми прикрепят микрофон и батерия на фланелката, но аз не нося фланелка, а те не искаха да залепят със скоч микрофона за кожата ми. Така че, представяте ли си, техникът ми предложи своята фланелка. Обяснявах им, че не нося полиестер, но… какво да правя, съгласих се и я облякох. Намериха празен дрешник до дневната в клуба и останаха там, докато аз предавах съдържанието на целия ни разговор. Ужасявах се само от мисълта, че Дайсън може нещо да разбере.

— Мисля, че в крайна сметка е разбрал. Не ви ли е отправял някакви заплахи?

— Не. Единственият път, когато бях убеден, че ще направи нещо страшно и ще реши да се разправи окончателно с мен, беше когато федералните агенти едва не го убиха в онази абсурдна престрелка. Ще ви кажа честно — седмици наред ме беше страх да се появя сред обществото.

— Кога беше това?

— Датата ли ви интересува?

— Да.

— Никога няма да я забравя. Падна се на рождения ден на жена ми — отпразнувахме го в „21“ и тогава донесоха на масата ми телефона. Беше един от моите клиенти в Европа. Каза ми, че Малкълм Дайсън е бил прострелян от американски служители в Монако и че жена му и дъщеря му са убити, а самият той бил тежко ранен. Спомена, че вероятно щял да остане парализиран за цял живот. Помня ясно, че тогава си помислих: дявол да го вземе, защо не са очистили и него? Той е отмъстителен човек. Беше 26 юни.

— Това е утре.

Но 26 юни още беше и денят, когато съгласно втория прехванат телефонен разговор трябваше да бъде изплатена последната трета от възнаграждението на Бауман.

— Извинете ме — каза Сара. — Трябва да вървя.

80.

— Искам да се свържеш с Министерството на правосъдието — нареди Сара на Виджиани — и да получиш от тях списък на всички известни им служители, колеги, съдружници и приятели на Малкълм Дайсън, който вероятно понастоящем се намира в Швейцария. След това се свържи с АНС и поискай от тях да изровят от архивите си записи на гласовете на всеки от хората в списъка. Накарай ги да направят анализ чии може да са гласовете от прехванатите телефонни разговори.

На вратата се почука. Беше Рот. Видя, че Сара разговаря с Виджиани, но въпреки това влезе и каза:

— Виж, Сара, обадиха ми се…

— Рот — рязко го пресече Сара, — в момента имам друга работа.

— Да, видях, но реших, че ще искаш да го чуеш. Току-що ни се обадиха по отворената линия от полицията в Монте Киско, Ню Йорк. В отговор на искането да бъдем държани в течение на всичко по-интересно, помниш ли?

— И?

— Ами преди два часа получили доклад за кражба от някаква строителна компания там. Хиляда фунта пластичен експлозив С-4, откраднат от специалния им склад снощи.

— Колко? — Сара го погледна недоверчиво.

— Хиляда фунта.

— Господи! — прошепна тя.

— С две думи — заекна от възмущение заместник-директорът Джозеф Уолш, — вие ми казвате, че нямате никаква представа?

— Не, сър — поправи го главният експерт на ФБР по експлозивите и неспокойно се изкашля в юмрука си. — Казвам ви, че можем да дадем мнение само по някои най-общи аспекти.

Уолш и без това изглеждаше достатъчно заплашително. Не беше необходимо да става и да изпъва двуметровата си фигура над дребничкия експерт, извисявайки се над него, както направи в момента. Сара и Хари Уитман гледаха сцената като хипнотизирани.

— Господи — изгърмя мощният глас на Уолш. — Разполагаме с шибания взривател. Знаем, че са откраднати хиляда фунта С-4. Какво още искате? Подробен чертеж и електрическа схема? Шибана разходка с екскурзовод?

Но експертът по експлозивите Камерон Кроули, дребен прецизен човечец, въпреки ниско подстриганата си посивяла коса и розовобузото си лице, не можеше да бъде изваден от равновесие толкова лесно. Той вече бе свършил чудесно работата си след атентатите в Световния търговски център и Оклахома Сити и всички в офиса на Уолш знаеха много добре на какво е способен. Този човек, колкото и дребен да беше, имаше репутация, която щеше да стигне до края на дните му.

— Нека ви кажа аз какво точно знаем и най-вече какво не знаем — каза той. — Знаем, че е възможно — повтарям възможно — откраднатите хиляда фунта С-4 да са предназначени за тази бомба. Не знаем дали кражбата не е случайно съвпадение и дали наистина е дело на… ъъ, Бауман.

— Така е — обади се Сара, за да го окуражи.

— Ако приемем, че експлозивът е откраднат от Бауман, не знаем със сигурност дали той планира един атентат, или смята да извърши серия бомбени експлозии. Не знаем дали смята да използва всичките хиляда фунта в една бомба. Това все пак е огромна разрушителна мощ.

— Какво разбираш под „огромна“? — попита Уолш.

Експертът затруднено въздъхна.

— Ами… не знам дали помните, но Пан Ам-103 беше свален с помощта само на един фунт пластичен експлозив. И още по-точно казано само четиристотин грама. Хиляда фунта определено ще нанесат по-големи поражения, отколкото при ТРЕЙДБОМБ. Не забравяйте, че там използваха дори не динамит, а… а „магьосническа“ смес от амониев нитрат и какво ли още не, което бе достатъчно да избият дупка през шест етажа на небостъргача. Взривният еквивалент на онази бомба беше грубо към петстотин килограма тринитротолуол. А С-4 е с около една трета по-мощен от ТНТ.

— Може ли да разруши сграда? — нетърпеливо попита Уолш.

— Да. Някои сгради — да, други — не. Не може да разруши огромна сграда като Световния търговски център. — Той знаеше, че комплексът на Световния търговски център е бил подложен на четири независими изследвания, отнасящи се до инженерните аспекти на неговата конструкция, които изследвания, основавайки заключенията си на базата на теорията на трептенията, бяха стигнали до извода, че постройките в комплекса на Центъра не могат да бъдат разрушени от нищо по-малко от атомна бомба. — При всички случаи изходът би зависил от множество фактори, несвързани с мощността на бомбата.

— Например? — проговори Уитман.

— Например къде е поставена бомбата. Дали ще се намира отвън или в сградата. Много бомби се оставят отвън, така че разрушенията да могат да бъдат видени и снимани. Целта е максимален психологически ефект.

— А ако се сложи вътре? — намеси се Сара.

— Има едно приблизително правило, което казва, че пораженията от бомба в сградата са пет пъти по-големи от тези на същата бомба извън сградата. Пример: вижте какво стана в Оклахома Сити.

— Ти все още нищо не искаш да ни кажеш! — изкрещя Уолш.

Кроули присви устни, за да сдържи раздразнението си, и продължи подчертано спокойно:

— Анализът на експлозиите е сложна дисциплина. Геометрията на заряда оказва влияние върху формата на ударната вълна. Ударните вълни обикновено се разпространяват под деветдесет градуса спрямо повърхността на заряда. Ние не знаем дали в нашия случай зарядът ще има някаква по-особена форма, дали ще бъде сферичен… не знаем нищо за него. Не знаем дали мястото, където ще бъде поставен, създава условия за отклонение на ударната вълна в една или друга посока и дали това ще доведе до разсейване на нейната енергия, или ще изиграе кумулативна роля. Даже нямаме представа в коя точно сграда ще бъде заложена бомбата. Това също има значение, защото различните материали имат различна способност да устояват на фронта на ударната вълна. Стъклото например…

— Дявол да го вземе — не се стърпя Уолш. — Искаш да кажеш, че хиляда фунта С-4, поставени както трябва в сграда с размери средни за тези в Манхатън, може да разгони фамилията на всички наоколо.

— Точно така — потвърди Кроули. — Цялата фамилия, без изключение.

В този миг се обади зумерът на интеркома върху бюрото на заместник-директора. Уолш отиде при него с тежки крачки, превключи на говор и извика:

— Дявол да го вземе, Марлин, казах да не ме безпокоиш!

— Съжалявам, сър, но е много спешно. Отнася се до агент Кехил.

— О, за бога. Кехил?

Сара отиде на свой ред до интеркома.

— Да? Алекс, аз съм в… Какво? Как така се е обадил лично… Аха…

Тя прекъсна и се обърна към тримата мъже от ФБР, които не бяха откъсвали поглед от нея по време на разговора й.

— Беше Алекс Папас. На Рот се обадили от отдел „Убийства“ в полицията. Намерили труп в някакъв тунел от канализацията под Уолстрийт. По всичко изглежда, че жертвата е човекът, пуснал компютърния вирус в мрежата на „Манхатън Банк“.

— Бауман?! — ахна Уитман.

— Някакъв хакер, нает от Бауман.

— Откъде знаем това? — попита Уолш.

— Изглежда, жертвата се е обадила на 911 след смъртта си.

— Чуваш ли се какво говориш, агент Кехил? — раздразнено изгърмя Уолш.

— Малко е сложно да се обясни. По всичко личи, че този компютърен гений се е страхувал, че може да бъде ликвидиран. Затова записал на касетофон съобщение за собственото си убийство. Не разбрах съвсем ясно как точно го е направил. Смисълът е…

— Това истина ли е? — попита я Уитман.

— Изглежда, да. Екип на бърза помощ и група пожарникари слезли в тунелите и намерили тялото. В момента детективите от отдел „Убийства“ и няколко от нашите хора са на път за жилището на жертвата.

81.

Кен Олтън разгледа техниката в апартамента на Лио Краснер с възхищението на познавач. И подсвирна. Това момче имаше чудесен Macintosh Duo е отделение за подвключване на преносим Powerbook, два големи цветни Mac-монитора, IBM с процесор Pentium и работна станция SPARC-20, работеща под Unix, всичко свързано в мрежа. Имаше също съвсем нов PostScript цветен принтер с висока разрешаваща способност и цветен скенер Xerox.

Боже Господи, та този човек притежаваше даже прототип за алфа-изпитания на HPIS-35. Това беше работна станция за научни изследвания, разработена от консорциум на Hewlet Pacard/Intel/Sun, в която бяха вложени пет взаимодействащи си високопроизводителни RISC-процесора от фамилията SPARC/Pentium, чиято работа се подпомагаше от три мултипроцесора, изработени в лабораторията на HP по технологията „галиев арсенид“.

Страхотна колекция.

Той се опита да влезе в HPIS-35 и SPARC-20, но естествено се оказа, че трябва парола.

— Майната му — каза той и стана, след което се разходи из апартамента.

— Какво? — попита Рот, явно недочул.

Кен не му обърна внимание. Разхождаше се и мислеше.

Влезе в спалнята и видя лежащия на нощната масичка портативен компютър. И веднага се досети, че проблемът е решен.

Малкият компютър се свързваше към работната станция чрез така наречения разпределен спектър. С други думи, човек можеше да използва портативния компютър, за да работи посредством него на работната станция. Разбира се, за осъществяване на връзката имаше специален протокол, записан на компютъра, и той се свързваше с работната станция, подавайки й паролата. Това облекчаваше достъпа.

Дори гениите понякога са лениви, каза си Кен.

Той се включи и бързо прегледа файловете на всяка от машините. Някои от тях изглеждаха потенциално интересни, но в един момент се натъкна на група файлове на работната станция, които го заинтригуваха с разширението към имената си, а то беше JPEG. JPEG е стандартизиран механизъм за компресия на растерни изображения, наименуван по комисията, създала този стандарт, именно Joint Photographics Experts Group. Всеки файл с такова разширение имаше размер около 39K — подходящ обем за съхранение на висококачествена черно-бяла фотография, но може би недостатъчен за цветна.

Аха. Това обясняваше и скенера. Прекарваш снимката през скенера, а той записва образа от снимката във файл, съхранявайки го като черно-бял или използвайки скала на сивото. Черно-бялата фотография се разбива на точки или пиксели, на всеки от които се присвоява степен по скалата на сивото в обхвата от 0 до 255. Компресиращата програма започва да обработва този огромен масив от числа, търси в него информационните излишъци, изчиства ги и така го компресира. В крайна сметка се получава компютърен файл, който е двоичен — куп нули и единици. Компресията наистина не е идеална, при нея се губи информация и възстановеният образ не е идентичен с оригинала, но има предимството, че създава изключително малки файлове, ако се използват вътрешно заложените коефициенти за качество на образа.

Кен не знаеше как точно работи компресията на JPEG — в главата му се въртяха объркани фрази като дискретна косинусова трансформация, хроминантно субсемплиране, квантуване на коефициентите — но знаеше как да я използва. И това бе важното.

Добре, разсъждаваше той наум, щом е съхранявал образи, значи тук някъде трябва да има и програма за тяхното възпроизвеждане.

Той помисли още малко и въведе от клавиатурата: „xv brit.jpeg &“.

Това беше командата за извикване на стандартната програма за дисплей.

— Какво е това? — попита Рот, надвесил се над рамото му.

— Сега ще видим… — отговори Кен, който нямаше представа какво ще последва.

След няколко секунди екранът се изпълни с висококачествен фотографски образ на мъж: тъмноок, тъмнокос, с твърди черти, но симпатичен, около четирийсетгодишен. Макар снимката да изглеждаше направена с телеобектив на някакво обществено място като ресторант иди нещо подобно, лицето на мъжа беше излязло кристално ясно.

— Това ли е покойникът? — попита Рот.

— Не — каза Кен. — Лио Краснер казва в своя запис до 911, че има снимка на мъжа, който го е наел. Това, изглежда, е тази снимка.

— И кой е?

— Мисля, че е Бауман.

С нова команда той преобразува файла от формат JPEG в PostScript — формат за печат на графични изображения — и го изпрати на принтера.

— Ей! — ентусиазирано извика Рот на останалите в апартамента. — Мисля, че хванахме нашия човек.

82.

Като супервайзър на отдел „Информационно осигуряване“ към „Гринич Тръст Банк“, Уолтър Гримър, петдесет и две годишен, отговаряше за техниката, монтирана на Муур стрийт, в непосредствено съседство с Уотър стрийт и в същата анонимна сграда, където се помещаваше свръхсекретната Мрежа.

Гримър бе служител на банката от шестнайсет години, като преди това бе работил в „Кемикъл Банк“. Нито обичаше кой знае колко работата си, нито харесваше колегите си. И макар да бе завършил счетоводство, гледаше с отвращение и на професията си. Открай време. Обичаше жена си и двете си дъщери и умираше да се грижи за дома си в Тийнек, Ню Джърси. И вече бе започнал да брои месеците до пенсиониране.

Те обаче бяха много.

Точно дни като днешния го караха сериозно да обмисля идеята за предсрочно пенсиониране. Сутринта бе започнала с обаждане от новия помощник на старшия финансов инспектор, който го бе известил, че предстои посещение от ФКГД. Чудесно. Можеше ли да се измисли нещо по-неприятно? Може би да, ако при следващия профилактичен преглед докторът му кажеше, че има полип или киста.

О, ФКГД, проклетата ФКГД. Прословутата Федерална комисия по гаранциите върху депозитите — проклятието на самото съществуване на Гримър.

ФКГД осъществяваше надзорни функции над банките с щатски лиценз — всички банки, които не бяха членки на Федералния резерв, които не бяха национални и нямаха буквичките „N. A.“ в пълното си наименование, издадено им от съда. Тези банки имаха индивидуален „коефициент на надеждност“ — число в интервала от 1 до 5, като 1 означаваше най-добра. Коефициентът накратко бе известен като КАМЕЛ, акроним от следните фактори: капитал, авоари, мениджмънт, ефективност на печалбата, ликвидност.

В зависимост от нейния КАМЕЛ — а той винаги бе държан в тайна от банката — ФКГД инспектираше дадена банка веднъж годишно или на всеки осемнайсет месеца. По-дългият цикъл бе запазен за банки с коефициенти едно и две. Банки с коефициенти над 2 или с авоари над 250 милиона долара биваха инспектирани по-често.

Уолтър Гримър не можеше да знае със сигурност, но подозираше, че „Гринич Тръст“ има среден коефициент някъде около три. Това на практика означаваше, че всяка година от осем до дванайсет ревизори нахлуваха тук в екип и най-безцеремонно се настаняваха за период до месец и половина. Те анализираха структурата на дадените кредити, адекватността на капитала на банката спрямо риска на съществуващото портфолио от заеми, стабилността на печалбата, ликвидността на банката. Цялото весело приключение завършваше със среща при президента на банката и борда на директорите й.

Мно-о-го забавно. А Уолтър Гримър имаше честта и привилегията да бъде служител за свръзка на банката с ФКГД.

Онзи, който се бе обадил тази сутрин — помощникът на главния финансов инспектор на банката — бе телефонирал на Гримър, за да го извести, че по някаква проклета причина ФКГД е решила да се върне за допълнителен преглед на някои документи, сякаш веднъж годишно им се бе видяло прекалено рядко. По тази причина бяха извадили някои справки на компютрите, така че следобед щеше да пристигне цяла дузина сандъци с документация за ревизорите и Гримър трябвало да се разпише срещу получаването й.

Дали това не бе свързано по някакъв начин с фалита на „Манхатън Банк“?

Това ли бе накарало ФКГД да ги удостои с изненадваща визита?

— И къде, по дяволите, ще намеря място да прибера дванайсет сандъка? — безпомощно бе извил Гримър. — Тук няма място за дванайсет сандъка!

— Знам — съчувствено бе казал помощникът. — Службата за доставка ще ги остави в мазето на сградата и нека останат там до утре сутринта, когато ще дойде ФКГД. Само за през нощта. После проблемът става техен.

— Мазето ли? Не можем да ги оставим там!

— Господин Гримър, вече съгласувахме с административния директор. Просто подпишете, че са доставени при вас, окей?

Носачът от куриерската служба „Метро-Куик“ сумтеше, докато маневрираше с камиона си към модерната сграда на Муур стрийт. Проклетата улица бе павирана и камионът подскачаше.

Добре поне че сандъците бяха пълни с хартия, а не с теракотени плочки или нещо подобно. Той натовари на количка дванайсетте запечатани сандъка, около всеки от които имаше лента с надпис „Документация на ФКГД“, и ги пренесе в мазето на сградата.

— Подпишете тук, моля — каза той на Уолтър Гримър и му подаде кочана с разписките.

83.

Виджиани нахлу в офиса на Сара, без да чука.

— Има съвпадение.

— Съвпадение?

— Искам да кажа, че АНС откри съвпадение. Говоря за прехванатия разговор. Знаем имената на хората, които са разговаряли.

— Я да чуем?

— Човек на име Мартин Ломакс, явно близък съветник на Малкълм Дайсън, и някой си Йохан Кинцел, който пък движи финансите на Дайсън.

— Чудесно. Мисля, че това оформя нещата. Вече можем да се изправим в съда. Браво.

На вратата почука Папас и каза:

— Сара, трябва да поговорим.

Тя познаваше Папас много добре и по изражението му разбра, че става дума за нещо сериозно.

— Какво има?

— Има още едно убийство — каза той. — Намерен е труп в твоя квартал. Току-що получихме доклада.

— Чий?

— Сара… — Папас се приближи и сложи ръка върху раменете й. — Тялото е на Питър.

Когато се осъзна, видя, че е в тоалетната и повръща.

По бузите й се стичаха горчиви сълзи. Искаше да се обади на Джаред, искаше да се види с него веднага, но как да постъпи? По какъв начин се съобщаваше на осемгодишно дете такава новина?

Тази сутрин му бе дала клетъчния си телефон и му бе казала да го носи в раницата си, за в случай че поиска да се свърже с него. В случай че спешно се налага.

Не… Не можеше да му звъни по телефона. Трябваше да го направи лично.

Щеше да бъде още по-трудно заради това, че Джаред бе сърдит на баща си. Раната беше още отворена, болката щеше да бъде силна.

Трябваше да се поразходи.

В щаба се обади Рот и поиска да го свържат със Сара.

— Не е тук — обясни му Папас. — Даже не знам къде е. Току-що й съобщих лоша новина за нейния бивш съпруг. Излезе преди петнайсет минути.

— Ще пробвам да я намеря у тях — каза Рот. — Ако я видиш, кажи й, че сгащихме нашия човек.

— Какво значи това?

— Искам да кажа, че разполагаме със снимка… фотография на Бауман.

— За какво говориш?

Но Рот вече бе успял да прекъсне разговора и започна да набира номера в дома на Сара. Обади му се телефонният секретар и понеже мислеше, че тя е тръгнала за вкъщи, може би да вземе сина си, Рот остави съобщение на секретаря.

Сара седеше в кафето пред сградата на щабквартирата. Очите й бяха зачервени, главата — замаяна.

Питър… мъртъв!

Възможно ли бе това да е съвпадение? Ами ако Бауман бе искал да убие нея, но се бе натъкнал на Питър — Питър, който бе в града и който сигурно е опитвал да дойде у тях…

Джаред. Нима следващият бе Джаред?

Трябваше незабавно да се върне на работа, днес бе изключено да намери време, но някой трябваше да вземе Джаред от летния лагер. Не можеше да помоли Папас — той й трябваше.

Тя влезе в телефонна кабина на улицата и избра номера на Бриа, но прекъсна още преди телефонът да започне да звъни. Бриа беше при родителите си в Олбани. Другата гледачка, Катерин, беше на училище.

И тогава тя позвъни на Брайън.

В малкия немебелиран апартамент Брайън изслуша съобщението, което лейтенант Рот остави на телефонния секретар на Сара.

Значи Лио Краснер не бе блъфирал. Беше му каза, че щяло да бъде направено обаждане. И бе споменал, че е заснел срещата им.

Бауман трескаво мислеше. Утре бе 26-и — годишнината от датата, когато федералните маршали на Съединените щати бяха убили съпругата и дъщерята на Дайсън. Дайсън държеше всичко да стане утре.

Но те имаха снимка.

Знаеха как изглежда.

Сара веднага щеше да го познае. Този развой на събитията беше непредвиден.

Добре, бомбата поне бе вече на място. Да чака до утре би означавало да поеме допълнителен риск акцията да бъде провалена.

Не, този риск не биваше да се поема. Трябваше да изтегли нещата с един ден напред. Дайсън щеше да разбере.

Трябваше да действа незабавно.

И тогава изведнъж телефонът отново иззвъня. Това бе разговор, пренасочен тук от „неговия“ апартамент — мястото, където бе водил Сара. Бауман позна по звъна.

Беше Сара.

— Брайън, моля те. — Гласът й бе на границата на истерията. — Трябва да ти поискам една услуга.

Рот тръшна слушалката в апартамента на Краснер.

— Майната му — изръмжа той, — къде, по дяволите, е Сара? — След това високо попита в пространството: — Дали този тип няма тук покрай всичко останало и факс?

84.

Хенрик Бауман чакаше пред сградата на Детската християнска организация на Западна шейсет и трета улица, облечен в синьо поло, здрави памучни панталони и слънчеви очила.

Джаред излезе и се усмихна, като го видя, после изтича при него.

Бауман спря такси, качиха се и той каза на шофьора да кара към Уолстрийт.

— Къде отиваме? — поинтересува се Джаред.

— Майка ти разреши да се поразходим.

— Но директорът на лагера каза, че трябва да ме заведеш у дома, защото мама не можела да се откъсне от работа.

Бауман разсеяно поклати глава.

— Директорът каза, че мама иска да ме заведеш у дома — повтори озадачено Джаред, — защото се било случило нещо важно.

— Отиваме на разходка — тихо отговори Бауман.

Беше един часът и няколко минути и улиците гъмжаха от хора, излезли по време на обедната си почивка. Макар да изтегляше цялата операция един ден напред, моментът бе подходящ, защото бе обед, а в този период от деня Мрежата работеше с пълно натоварване.

Когато таксито стигна Муур стрийт, той нареди да спрат пред новата двайсет и три етажна сграда, където беше компютърният център на Мрежата.

— Какво е това място, Брайън? — попита Джаред. — Къде се намираме?

— Изненада — каза Бауман.

Хвана Джаред за ръка и го отведе зад сградата, където се намираше боядисаната в жълто врата на изхода за евакуация при опасност.

Извади от джоба си ключа, който бе направил преди няколко дни, отключи и двамата поеха по сервизното стълбище за мазето.

— Сара — извика Виджиани, още щом я видя да влиза. — Току-що приемаме факс за теб. Излиза адски бавно.

— Кой го изпраща?

— Рот. Казва, че това е снимка на Бауман.

Сърцето й лудо заби. Сара отиде при факса и веднага разбра защо се приема толкова бавно. Наистина беше фотография. Листът излизаше с долната си част напред. Първо се показа дебела бяла рамка, после тъмна област, която пъплеше милиметър по милиметър.

Стоеше над факса. Напрежението бе невероятно. Изминаха две минути, преди да се покаже целият лист.

Тя погледна лицето и стомахът й се сви.

Погледна повторно. Зави й се свят, усети, че всеки момент може да загуби съзнание. Лицето се стрелна към нея като бърз влак, като специален ефект във фантастичен филм. Тя рязко пое въздух.

Беше лицето на Брайън…