Часът нула

43.

Полицейските служби по цял свят все още използват старата система за класифициране „Хенри“, която систематизира отпечатъците по различните им характерни особености: затворени контури, дъги, възли и линии.

Тази методика е доста архаична и предполага „ръчно“ разпознаване по метода на поединичното сравнение, а това понякога може да отнеме седмици, дори месеци.

От 1986 година в САЩ бе възприет различен, позволяващ компютризиране начин на съхранение и сортировка на пръстовите отпечатъци. Той се нарича „Автоматизирана система за идентификация на пръстови отпечатъци“ или АСИПО и използва високопроизводителни оптични скенери за анализ на отпечатъците и тяхното дигитализиране22. Целият образ с най-дребните му подробности се разполага върху фина мрежа с разделителна способност почти сто точки на квадратен сантиметър, което позволява всяка една точка да се преобразува в няколко числа, които впоследствие лесно могат да бъдат сравнени с други. Така контурите и възлите се свеждат до байтове и битове — онези информационни единици, които компютрите могат да обработват. Благодарение на АСИПО ФБР и основните полицейски служби в рамките на страната имат възможност да сравняват пръстови отпечатъци със скорост от девет хиляди в минута.

В отдел „Идентификация“ на ФБР се съхраняват отпечатъците на около двайсет и четири милиона осъдени престъпници плюс тези на още почти четирийсет милиона други американци, в това число федерални служители и военнослужещи, включително такива от запаса. Съвсем неотдавна АСИПО на ФБР е свързана по електронен път със системите АСИПО в столиците на различните щати и по-големите градове из цялата страна. Тази мрежа, наречена ИАСИПО — „Интегрирана АСИПО“ — и базирана в новооткрит изчислителен център в Кларксбърг, Западна Вирджиния, свързва всички местни управления на ФБР в единна система за безхартиен обмен на информация, която скоро ще измести окончателно остарелите картички с пръстови отпечатъци.

Работната група бързо се събра по сигнал, изпратен до индивидуалния „бийпър“ на всеки отделен член. Дори Кен Олтън, събуден от дълбокия си сън, се дотътри, хванал вечната си чаша кафе. Сара раздаде всекиму копия от „десетката“ на Хенрик Бауман — отпечатъци от десетте му пръста върху картичка към досието, изпратена от южноафриканците. На специалния формуляр ясно се различаваха всички детайли на всеки пръст, внимателно натиснат в отделно каре върху картончето, в долната половина на което имаше и така наречената „лапа“ — четирите пръста на двете ръце, натиснати едновременно.

— Възможно е да се окажат неизползваеми — съобщи тя, — но трябва да знаем, че ги имаме за всеки случай. Числата под всеки отпечатък са идентификационните кодове по системата „Хенри“, която южноафриканците все още използват. Знам, че е от каменната ера, но е безсмислено да се оплакваме. Отдел „Идентификация“ вече ги обработва и прави всички възможно максимално бързо да ги въведе в АСИПО.

— И какво, да не би да няма отпечатъци от устни? — сухо се осведоми лейтенант Рот.

Чуха се тихи изкисквания, някои не толкова дискретни.

— Не разбрах? — призна Сара, видимо озадачена.

— Шега — обясни Уейн Ким от съдебномедицинския отдел към Главното управление на нюйоркската полиция. — Имаше няколко статии относно възможностите за идентифициране чрез използване на отпечатъци от устни. Обаче слаба работа.

— Ясно — каза тя. — Сега искам да отбележа някои подробности относно отпечатъците, които имате пред себе си, защото знам, че не сте специалисти в тази област. Докато не получим класификацията по АСИПО, можете да изпращате тези десет отпечатъка по факс или да получавате латентни отпечатъци по факс, но трябва да правите това не просто по факс с висока разрешаваща способност, а и по засекретена линия. Не искам да има никакви грешки, ясно ли е? И бъдете внимателни, защото дори факсът с висока разрешаваща способност може да внесе малки, но несъществуващи детайли в обменяните отпечатъци. Така че ако получите комплект отпечатъци, за които мислите, че може да са на нашия човек, съветвам ви да ги изпратите във Вашингтон по куриер.

— Сара — измъчено попита Кен, — как стои въпросът с надеждността на сравнението по АСИПО?

— Окей, мога да кажа следното: компютърът дава оценка на съвпадението А, В или С. „С“ означава несъвпадение, отхвърляне. Разбирате, че не става дума за твърдо „да/не“. Резултатът, когато няма твърдо отхвърляне, се изразява в списък от десетте най-близки съвпадения, подредени в намаляваща стойност на обобщения фактор. Коефициентът на перфектно съвпадение е 19998. Все пак не забравяйте, че ние работим в сферата на опазването на закона, а не на разузнаването, така че всичко, което правим, трябва да бъде законосъобразно, тоест да може да бъде представено в съда. Всъщност, дори ако компютърът изплюе твърдо сравнение, някой от отдел „Идентификация“ ще трябва да направи оценката по чисто „човешки“ начин или иначе казано „на око“.

Кен кимна.

— Ще вкараме ли това в Националния информационния център по престъпността? — попита Марк Маклафлин от нюйоркското полицейско управление. Той имаше пясъчноруса коса и лице, обсипано с лунички.

Сара поклати глава отрицателно.

— НИЦП използва различна система, най-обикновена числова класификация, разработка на нашето Управление, колкото да може да се съхраняват отпечатъците в компютър. Основава се на изброяването на линиите между делтата и ядрото. Оценката е доста груба и има смисъл колкото да се привлече вниманието към потенциален кандидат за съвпадение, нищо повече от това. АСИПО и ИАСИПО естествено са много по-мощни средства за идентификация.

— Ще трябва да се обърнем и към Олбани, след като приемаме, че този тип вече е тук — обади се лейтенант Рот. — Говоря за Секцията по пръстови отпечатъци към Отдела за криминално правораздаване. Така че ако е бил арестуван и отпечатъците му са били снети където и да е в щата, веднага ще научим. Според мен има смисъл да загубим известно време и да разпратим отпечатъците във всички щати с искане за проверка, като предложим на колегите да ги задържат и вкарат в архивите си. Знам, че в Ню Йорк ще го направят, но в много щати ще откажат.

— Добре, но какво да правим с отпечатъците, които ще ни изпратят в резултат на исканията, които ще отправим? — попита един от агентите, Денис Стюарт, чиято специалност бе организираната престъпност.

— Имаме известна техника тук — отговори тя. — Разполагаме с четец на пръстови отпечатъци, който изработва термичен образ на отпечатъка, който пък е свързан към видеомонитор. Ако получите отпечатъци отнякъде, обърнете се към лейтенант Рот — той ще отговаря за това.

Когато групата се разпръсна, към нея се приближи Папас и я заговори с тих глас:

— Виж, Сара, с цялата тази съвременна технология под ръка неусетно можем да забравим, че всички компютри на света не могат да излъскат свястно дори една обувка.

— Не те разбирам.

— Страх ме е, че часовникът отмерва времето, а всички тези играчки само отклоняват вниманието ни.

— Алекс, не можем да се откажем от помощта на новите технически средства.

— Помниш ли, че администрацията на Рейгън отдели седемнайсет милиона долара за компютърна система, която уж трябваше да предсказва терористични актове на базата на предварителни сигнали? Е, това се оказа пълен провал. Изобщо не можа да заработи. Един огромен и скъпо струващ майтап. Думата ми е дали не трябва да седнем с теб и да помислим по стария начин за различните възможности. Какво ще правиш довечера?

— Отивам да взема Джаред, връща се от лагера. Между шест и седем трябва да съм на гара „Пенсилвания“.

— И ще отидете някъде на вечеря?

— Нямам планове. Ще видя какво ще поиска Джаред.

— Добре, може ли да мина по-късно, когато Джаред си легне? Не… имам по-добра идея. Защо не попиташ Джаред като си дойде дали не иска да отидем тримата в един чудесен гръцки ресторант, който открих случайно на Първо авеню? Двамата с теб ще можем да поговорим, а Джаред ще си поиграе на автоматите. Но не бих искал да ви развалям вечерта…

— О, Джаред винаги се радва да те види, Алекс. Но тази идея с гръцкия ресторант малко ме безпокои… Нали знаеш колко е капризен с храната.

— Добре де, нека бъде „Макдоналдс“.

44.

— Ако Бауман наистина е в Ню Йорк — започна Папас, след като Джаред легна да спи, — той трябва да е влязъл в страната през последния месец.

Сара кимна.

— Това стеснява интересуващия ни интервал от време, но ние не знаем дали е влязъл легално, или нелегално. И е професионалист, така че е в състояние да се промъкне незабелязано. А това го прави практически неоткриваем.

— Не трябва да мислиш по този начин. Трябва да мислиш, боравейки с вероятности. Да, възможно е хора да влизат и излизат от САЩ нелегално, просто прекосявайки пеша границата с Канада, следователно е необходимо да накараме канадците да прегледат собствените си бази данни за входящи пътници.

— Ами ако е дошъл през Мексико? Спукана ни е работата, ако трябва да разчитаме на помощ от мексиканците.

— Казах ти: мисли с вероятности. Мексико е страна, която се използва много по-рядко за незаконни влизания като това.

— Добре, но какво да искаме от канадците? Те биха могли да ни помогнат само ако той е кацнал в Канада със собствен паспорт, под истинското си име. Което е изключено.

— Съгласен съм, но все пак си струва да проверим.

— А ако е пристигнал по въздух направо в САЩ? Има много международни летища. Може да избира на воля. Какво му пречи да се спре на някое невзрачно място?

— Едва ли — възрази Папас. — Един инспектор означава много по-стриктен контрол — точно онова, което той би искал да избегне. Според мен много по-хитро е да избере някое голямо, натоварено летище, където във всеки момент пред митницата и паспортния контрол висят поне петстотин изнервени пътници. Маса хора, а само един нещастен, преуморен митнически инспектор. Точно така бих постъпил аз.

— Е, чудесно — въздъхна тя с горчивина. — Значи ще търсим човек, влязъл в САЩ по някое време през последния месец. Под някакво име. Изобщо… някакъв анонимен тип. Добре, нека сега минем на въпроса за паспорта. Да предположим като начало, че е влязъл в САЩ директно, но не със собствения си паспорт. Какви възможности за издирване ни предоставя този вариант?

— Малко — замислено каза Папас. — Без снимка ръцете ни са вързани.

— Наистина изглежда безсмислено.

— Може да ни помогне само ако използва паспорт, издаден от друга страна.

— Защо да не използва, ако е по-лесно да си го набави?

— Защото ще трябва да рискува проверка през митническия и имиграционен контрол в повечето американски летища и ще накара служителите там внимателно да се вгледат в документите му, а кой би искал това? Определено не и нашият Принц на мрака.

— Окей, значи за него е най-добре да се сдобие с американски паспорт.

— Има доста начини. Класическият е да отиде на гробището, да си запише името на някой починал на детска възраст и който сега би бил горе-долу на неговите години, да извади акт за раждане на неговото име и да подаде с него молба за издаване на паспорт. Всичко това е по-лесно да се каже, отколкото да се направи, защото първо е свързано с маса главоболия и, второ, защото все по-често актовете за раждане се проверяват в регистрите на умрелите за издаден смъртен акт, така че рискът за провал е значителен. Не, според мен той или ще опита да се сдобие с откраднат паспорт или ще поръча да му фалшифицират.

— Вече не е толкова лесно да се фалшифицира американски паспорт.

— Наистина не е лесно. Макар че не би следвало да разглеждаме тази задача като невъзможна, ако с нея се залови опитен професионалист. Тези хора обаче за щастие не са толкова много.

— И все пак той може да наеме някой от експертите, нали?

— Да, и ако този човек свърши работата си на ниво, няма да можем да го заловим.

— За бога, Алекс, нали всички входни гранични пунктове са свързани в компютърна мрежа?

— Така е, но…

— Доколкото си спомням от обучението в Школата за млади агенти, съществува практиката да се разпращат списъци за наблюдение и снимки на издирвани лица по контролно-пропускателните пунктове, така че митническите инспектори ще направят или поименна справка в азбучния списък, или ще проверят номера на паспорта.

Папас кимна и изтръска нова цигара от пакета.

— Знам още, че на повечето възлови места разполагаме с автоматични четци, така ли е? Те сканират оптично кодираната информация в долната част от страницата на паспорта и са програмирани да търсят нарушения в алгоритъма, използван при генериране на кодовото число. Ако нашият човек размаха фалшив паспорт, няма ли да го заловят моментално?

— Да, ако фалшификацията е посредствена. Не, ако е на ниво. Много си далеч от истината, ако си внушаваш, че системата ни е достатъчно съвършена да разкрива фалшификации. Казвам ти, че не е.

— Нима няма да го засекат, ако има паспорт с номер, който никога не е бил издаван?

— Точно така. Това е друго заблуждение. Фактът е малко известен, но е истина: системата не разпознава неизползвани досега паспортни номера.

— Мили боже! Надявам се, че в тази така наречена „система“ поне се регистрират загубените или откраднати паспорти. Иначе не си представям за какво изобщо може да се използва!

— Права си, загубените и откраднати паспорти се въвеждат в компютъра, така че ако някой се опита да използва такъв, терминалът издава предупредително съобщение, макар да не ми е известно точно под каква форма. Точно по този начин заловихме онези терористи.

Говореше за един неотдавнашен случай, така и останал неразгласен от ФБР, при който група терористи открадна хиляда и петстотин валидни американски паспорти. ФБР обаче въведе номерата на всеки един от тях в системата за граничен контрол на входящи пътници и успя да залови всички, проявили неблагоразумието да ги използват.

— Значи Бауман няма да използва откраднат паспорт — заключи Сара.

— Хм… не мисля, че този извод се налага задължително. Винаги минава време между кражбата на паспорта — независимо дали би я направил той, или някой друг — и момента, когато неговият номер влиза в компютъра. Може би човекът, от когото е откраднат, няма да го използва за известно време, а може служителката, чието задължение е да актуализира информацията в базата данни, да се забави.

— Значи той може да използва откраднат паспорт?

— Правилно.

— Майната му! Тогава трябва да направим кръстосана проверка.

— Каква по-точно?

— Автоматизираните оптически скенери по граничните пунктове записват съществената информация за всяко лице, влязло в страната: в колко часа, на коя дата, с кой полет и къде. Права ли съм дотук?

— Да.

— Всичко това постъпва в огромната база данни на Държавния департамент. Ние трябва да прекараме тази информация през филтъра на списъка от всички паспорти, за които е съобщено, че са откраднати в рамките на последния месец. В резултат ще получим извадка от базата данни на всички откраднати или изгубени паспорти, използвани след като за тях е било съобщено.

Папас се поусмихна.

— Отново любимата ти технология, а?

— Разбира се, това няма да ни помогне, ако за паспорта, с който Бауман е влязъл, не е било съобщено в консулския отдел на съответната страна. Но нека предположим, че изчезването му не е останало незабелязано. Тогава ще държим в ръцете си списък с незаконно използваните паспорти, ще започнем разследване по него и ще намерим нашия човек.

— Няма да стане — отсече Папас. — Говорим за две съвършено отделни и независими бази данни. Тъжно, но истина. Не съществуват технически условия да направим подобно засичане. На теория може да звучи добре, но на практика твоята идея се свежда до това да се сравни списък от няколко хиляди откраднати или изгубени паспорти с информация за няколкото милиона души, влезли в САЩ през интересуващия ни интервал от време. Нещо, което трябва да се извърши на ръка. Ще ни отнеме цяла вечност. Изтощителна, влудяваща и направо невъзможна работа.

— Нали за такава работа Бог е изобретил компютъра?

— Чуй ме, Сара. През цялата ми работа за Бюрото такова нещо не е било правено. Никога. И това не е без причина.

— Да, знам я. Просто досега не сте разполагали с човек като Кен Олтън, компютърния магьосник. Ще му позвъня. Предполагам, че както обикновено току-що се е събудил и е включил компютъра си за през нощта.

— Ти май никога не се отказваш. Не забравяй обаче, че дори да откриеш кой паспорт е използвал, той вече е в страната.

— Но пък ще разполагаме със следа.

— Голяма следа, няма що!

— Не бъди толкова критичен, моля те — сгълча го Сара. — За нас това поне би било изходна точка.

— Ако имаме късмет.

— Да, понякога човек наистина трябва да разчита на мъничко късмет. Да напомням ли собствените ти думи: мисли позитивно!

45.

В голям град като Ню Йорк Бауман се чувстваше като в родната си стихия. С лекота се сливаше с тълпата, грижейки се постоянно да мени облика си. Организираше каквото трябва, уговаряше си срещи и купуваше необходимото му в пълна анонимност.

В началото нае апартамент с една спалня на четиридесет и първия етаж на нюйоркския „Хилтън“ в крилото, известно като „Директорската кула“. Имаше и не толкова скъпи стаи, както и още по-луксозни хотели, но за него беше най-важна височината, на която щеше да живее.

Монтира сателитния си телефон на перваза на източния прозорец, отвори капака му, за да ориентира плоската многоелементна антена, провери индикатора за сила на сигнала и нагласи наклона по-прецизно. След това, вместо да използва слушалката, включи в куплунга на апарата кабела на портативния факс, който бе купил на Четиридесет и седма улица. Постави на съседната маса евтината електрическа пишеща машина, с която се бе сдобил от същото място, и няколкото празни формуляра за фактури.

И за пръв път почувства безпокойство. Ситуацията се беше променила.

Изобщо не бе имал намерение да убива висш служител на ФБР, макар и оглавяващ неговото издирване, но не бе имал изход. Бе направил всичко възможно смъртта да изглежда като случаен акт на непровокирано насилие — беше откраднал портфейла на Тейлър и със снабдения си със заглушител револвер бе прострелял мъртвото тяло в главата и гърлото. Бе взел от куфарчето списъка на членовете на специалната работна група, но не бе докоснал нищо от останалото. Надяваше се разследващите смъртта на Тейлър да помислят, че убиецът дори не се е сетил да надзърне в багажника на колата. Но дори да заподозряха Бауман, те не можеха да знаят, че той разполага със списък с имената на хората в групата.

Сигурно беше едно: ФБР бе научило достатъчно за начинанието му, за да сформира спешно специално звено, натоварено със задачата да го издири. Това беше сериозно. Имаше възможност мисията му да претърпи провал и той да бъде заловен. И той за пръв път се запита струва ли си да продължава по плана.

Вече бе получил значителна част от парите на Дайсън и знаеше, че ако иска, може да изчезне сега по такъв начин, че никога да не бъде открит. Но никога не бе прекъсвал мисия, освен в редките случаи, когато това му беше заповядвано. Съзнаваше, че хората зад бюрата имат склонност да проявяват предпазливост, дори страх, и това им е присъщо. Сам той смяташе, че задачата му едва е започнала. Гордееше се със своята ловкост и изобретателност, а най-високо поставяше таланта си да остава неоткриваем.

Истината бе, че въпреки реалната опасност той смяташе, че може да продължи, без да бъде заловен. Бяха го наели да свърши определена работа и той щеше да се справи. Гордостта не му позволяваше да се откаже по средата.

Така че насочи вниманието си към евентуалния източник на изтеклата информация. Съществуваха неприкрити докрай следи — такива винаги имаше, защото бе невъзможно човек да работи във вакуум — но той не вярваше, че сам неволно е станал причина за изтичане на информация. Вярно бе, че експертът по бомбите в Лиеж бе наясно с малка част от предстоящата операция и че познаваше устройството и механизма на задействане на бомбата. Но той знаеше твърде малко и определено недостатъчно, за да бъде информатор на ФБР.

Не, изтичането бе станало от екипа на Малкълм Дайсън. Въпросът бе дали някой от неговите помощници е бил убеден да работи за противниковата страна, или мерките за сигурност не са били достатъчни.

Ако се приемеше първата възможност — предателство от страна на някой от хората на Дайсън — това означаваше пълно компрометиране на операцията. По дяволите, именно затова Бауман не обичаше да работи в екип! Дали беше така, щеше да се разбере съвсем скоро. Дотогава той щеше да продължи, както бе планирал, но щеше да проявява по-голяма предпазливост, готов да прекъсне мисията си във всеки момент.

Ами ако изтичането на информация имаше механична, техническа природа, а не човешка? Подслушван факс апарат или телефон, монтирано устройство за подслушване в кабинета на Дайсън? Руснаци, англичани, американци — всички те разполагаха с техническите ресурси да подслушват телефонни разговори чрез своите спътници. Но нали Дайсън и хората му никога не използваха открити линии — Бауман изрично бе настоял на това. И все пак някой от неговите сътрудници би могъл да говори открито по аматьорски телефон — някое от онези устройства със зашифроване, които се намираха на пазара?

Тора определено бе възможно.

Беше крайно малко вероятно изтичането на информацията да е станало по време на онзи единствен и кратък телефонен разговор по спътниковата връзка, по време на който той бе казал само няколко думи, които при това биха могли да се интерпретират по безкрайно много начини. Да, и ЦРУ, и АНС, и ЦПР можеха да използват спектрален анализатор, за да уловят този характерен сигнал, но какво би ги накарало да сторят това?

Горчивият опит бе научил Бауман колко опасно е да се доверява дори на засекретените линии за комуникация и той имаше за правило да прави това само когато е абсолютно наложително. Когато либийците го наеха да вдигне във въздуха през 1986 дискотеката „Ла Бел“ в Западен Берлин, те бяха проявили върховната глупост да изпратят „засекретено“ съобщение от Триполи до Източен Берлин, предсказвайки „радостно събитие“, което щяло да се случи в някой берлински клуб. Американците бяха прехванали съобщението и трескаво се бяха опитали да затворят за известно време клубовете в Западен Берлин, без да знаят кой от тях е набелязан за мишена. Операцията за малко не се провали и Бауман едва сдържа нервите си тогава. Това поне послужи на либийците за урок: оттогава те използваха за комуникация само куриери — единственият напълно сигурен начин за свръзка.

Повторното използване на телефона представляваше риск, макар и неголям. И все пак, заслужаваше си да вземе някои предпазни мерки. Това щеше да бъде последното му обаждане до Дайсън, освен ако не възникнеше непредвидена кризисна ситуация.

Това обясняваше използването на факса.

Бауман позвъни по спътниковата линия до банката в Панама Сити, откъдето потвърдиха, че вторите 3.3 милиона долара са прехвърлени по неговата сметка в Лихтенщайн. Чудесно, оставаше само една седмица до датата на удара. Дайсън коректно бе изпълнил задълженията си по договора и не се бе проявил като скъперник с парите. От друга страна, 3.3 милиона долара за човек като Дайсън не бяха нищо повече от джобни пари.

Следващото му позвъняване беше до лихтенщайнската банка, от която той закупи злато на кюлчета на стойност малко под 6.6 милиона щатски долара. Загуби няколко хиляди от сделката, но в стратегически план ходът му щеше да се изкупи с лихвите.

След това седна и написа следното съобщение:

Завърши с:

Използвайки джобния речник, който бе купил още в Париж, той зашифрова съобщението си с прост шифър със заместване и напечата получения текст с пишещата машина на една от фактурите бланки. Съдържанието изглеждаше съвсем невинно — изброяваха се цените на поискани артикули, а именно: позиция 1 — #101.15, позиция 2 — #13.03 и така нататък. Само Дайсън знаеше, че това следва да се разбира по следния начин: страница 101, петнайсета дума от началото; страница 13, трета дума и т.н. Прост шифър, но практически неразбиваем.

Бауман бе определил на Дайсън петминутен прозорец, през който да му изпрати по факса зашифровано по подобен начин съобщение. Той си поръча обяд по румсървиса, подремна и после отново отвори антената на MLink-5000.

Точно в началото на договорения прозорец индикаторът примигна, за да сигнализира, че приема съобщение, след това факсът леко забръмча и от него изпълзя лист с отговора на Дайсън.

Той го прочете, след това изгори в пепелника и този лист, и всички останали, които бе използвал, изсипа пепелта в тоалетната, пусна водата и излезе на разходка.

За свръзка с АНС бе избрана Кристин Виджиани. Задачата й на практика се свеждаше до едно-единствено нещо: да разбере колкото може повече за прехванатия телефонен разговор и да настоява за още информация. Сара се бе погрижила да й издейства достатъчно висок допуск, даващ й правото да чете прехванатите от АНС разговори.

АНС не само бе пословично потайна организация, но се отнасяше с крайна неохота към идеята да споделя с конкурентните ведомства повече от минимално необходимото за своите методи и източници на информация. Виджиани още в началото се сблъска с проблема да намери човек, който, от една страна, би могъл да й каже нещо съществено, и от друга — да е упълномощен и да има желанието да говори за това.

Накрая едни от аналитиците на АНС, казваше се Линдси, я повика на разговор по засекретен телефон СТУ-III. Беше сърдечен и изглеждаше запознат с прехванатия по сателитната връзка разговор.

— Първото, което бихме искали да знаем — започна Виджиани, — е дали разполагате с телефонните номера на позвънилия или обадилия се.

— Не.

— Така ли? Сигурен ли сте в това?

— Напълно. Отговорът е „не, не знаем“.

— Нито единия, нито другия?

— Именно.

— И защо?

Линдси се позамисли.

— Затруднявам се да ви отговоря — въздъхна накрая той. — Това, с което разполагаме, е откъс от разговор, на който сме се натъкнали по време на прослушването на огромен поток информация. Притежаваме само няколко минути от средата на разговора до края му.

— Но прехващането на разговор по сателитната връзка… — започна Виджиани и спря, без да знае как да продължи.

Линдси почувства невежеството й по въпроса и уточни на прост език:

— Твърде рядко успяваме да разберем номера, на който се звъни. Това е напълно случайно. Възможно е само когато засечем разговора от първата му секунда, така че да запишем и сигнала за набиране на номера.

— Наистина ли сме така безсилни?

— Въпрос на технологични възможности.

— Добре, в такъв случай бихме искали да направим заявка да продължавате да следите чрез спътниците си използването на подобна схема на зашифроване в бъдеще. Според нас онзи, който се е обадил, ще продължи да използва шифровия си телефон, така че сега, след като знаем ключа, би следвало само да записваме всичко, което отговаря на използваната схема на зашифроване.

— Опасявам се, че това не е възможно — попари надеждите й Линдси. — Спътниците ни не могат да различават един алгоритъм на зашифроване от друг, защото това може да се установи едва когато сигналът се прехвърли при нас за анализ.

— Подигравате се с мен! Наистина ли говоря с Агенцията за национална сигурност?

Отговорът на Линдси беше ледено мълчание.

— Добре — примирително каза Виджиани, — какво ви е известно за конкретния прехванат разговор?

— Няколко факта. Знаем, че става дума за цифрово кодиран сигнал, което в определен смисъл е удобно за нас, понеже не може да се каже, че цифровата телефония вече е задръстила ефира. Скоро ще бъде точно обратното. Засега още не.

— Какво друго?

— Знаем от коя микровълнова станция е излъчен сигналът — известно ни е точното й разположение. Това е станцията, известна като „Женева-север“, с кодово обозначение Алфа-3021, намираща се на възвишение в северната част на Женева. Ако нашият човек отново използва същия телефон, сигналът най-вероятно отново ще бъде излъчен пак от нея. Можем да следим станцията.

— Окей…

— Освен това всяка микровълнова станция използва определени, твърдо фиксирани за нея честоти на излъчване. Можем да наредим на подслушвателните ни станции да прослушват тези честоти и редовно да ги сканират. Разбира се, ще помолим британците и по конкретно техния ЦПР също да контролира тези честоти и да обработва съобщенията по тях. Ако имаме късмет, можем да запишем нов сигнал, който не се поддава на разшифроване отведнъж.

— Прекрасно — одобри Виджиани, — само че този път запишете и телефонния номер.

— Окей, ще направим каквото можем — сухо обеща човекът от АНС. — Имате го.

Виджиани стана от бюрото си и тръгна към офиса на Сара. Там се бяха събрали останалите членове на групата. Всички, включително самата Сара, изглеждаха смазани от мъка.

— Какво? — попита тя Улман. — Какво се е случило?

— Дюк — отговори й той, без да се обърне към нея.

46.

Сара стоеше пред работната група „Минотавър“ и с последни сили се опитваше да запази на лицето си изражение на спокойствие и хладнокръвие.

— Каквито и да са личните ни подозрения — започна тя, — не можем да изключим възможността, че Пери Тейлър е загинал при… устата ми не се отваря да кажа „рутинен“, но такъв е смисълът — рутинен опит за ограбване. Поне така изглеждат нещата за криминалната лаборатория на Бюрото и отдел „Убийства“ на вашингтонската полиция.

— На паркинг посред бял ден? — със съмнение в гласа попита Джордж Рот.

— Било е привечер — уточни тя.

— Но все пак слънцето още не е било залязло — настоя Рот.

— Така е, но колата му е била паркирана в далечния край на паркинга.

Папас поклати глава, но Сара не можа да разбере какво го притеснява.

— Според мен — настоя Рот — Бауман е направил така, че да изглежда като грабеж. Но нима някой от нас е способен да повярва, че става дума за грабеж? Аз не познавам Тейлър. Но вие от Федералното ми отговорете на един въпрос: използвал ли е този човек някога наркотици?

— Разбира се, че не — отговори Виджиани. — Това очевидно е дело на Бауман. Което отговаря на въпроса дали той е в САЩ.

Ръсел Улман, за когото Пери Тейлър беше нещо като баща, досега бе мълчал, без да проговаря. Около очите му имаше червени кръгове. Сега той каза тихо:

— Искам да знам дали в Лабораторията са проверили за корелация между начина на действие на Бауман при убийствата в Полсмур и нашия случай.

— Да — отговори Сара. — Няма нищо общо.

— Защо? — попита Рот.

— По всичко изглежда, че Тейлър е умрял в резултат на прострелни рани в гърлото и челото, получени от упор.

— А ти какво си мислеше? — не се сдържа и избухна Виджиани. — Че Бауман ще си остави подписа, ще забие табела с надпис „Ето ме тук! Хайде сега да ви видя!“.

— Окей — спокойно отговори Сара. — Може всички вие да сте прави.

В този момент се намеси Рот:

— А има ли някакво сходство между смъртта на Тейлър и тази на твоята приятелка в Бостън?

Сара поклати глава отрицателно.

— Балистичната експертиза казва „не“.

— Ако Дюк е бил убит от Бауман — обади се Папас, — това доказва, че той не се страхува да убие служител на ФБР, рискувайки безмилостното разследване, което неминуемо ще последва. Важният въпрос тук е: защо го е направил? От колата на Тейлър като че ли нищо не е откраднато и липсва само портфейлът му.

— Може би Бауман е искал да се снабди с картата му за самоличност — каза Улман. — А може би само е искал нещата да изглеждат като ограбване.

— Мотивът — прекъсна го Виджиани — е да парализира в зародиш издирването. И след като вече е убил Тейлър, този човек няма да се поколебае да убие всеки един от нас.

На третия ден на Джаред в Ню Йорк, неделя следобед, той настоя да отидат в парка да си поиграе. Сара бе работила цялата събота и смяташе да поработи и в неделя, но в последния момент се смили над сина си. Усещаше, че е важно да отделя малко внимание и на него. Освен това можеше да свърши някоя работа и докато той си играеше.

Джаред, облечен в новото си кожено яке, подарък от Питър, се заигра с някакво дете, а Сара седна на една пейка и запреглежда папките, които бе взела със себе си. Постепенно обаче мислите й се отклониха в друга посока.

Смъртта на Пери Тейлър бе променила всичко. Никой от тях не вярваше, че смъртта му се дължи на обикновено нападение с цел грабеж. Сега усещането бе, като че ли Бауман седи в съседната стая. Можеха да чуят крачките му, да доловят дишането му, да усетят приближаването му. Той вече бе престанал да бъде абстракция, анонимно кодово име. Беше тук.

Потънала в мисли, Сара не забеляза веднага, че Джаред е изчезнал.

Когато осъзна това, тя бавно се изправи и огледа цялата поляна. После прибра папките в чантата си. Джаред го нямаше.

Още беше спокойна. Джаред бе импулсивно дете и имаше склонност да се втурне в някаква посока, без да помисли, а освен това нали сега имаше и другарче.

Тя го извика. Няколко души се обърнаха да я погледнат.

Отново извика, този път по-високо.

Никакъв отговор.

Сърцето й тревожно заби.

Тръгна по пътеката, на която той и приятелчето му си бяха играли, но тя изведнъж свърши, опирайки в гъста гора. Тогава чу виковете му и се затича.

Три яки момчета в напреднал пубертет бяха заобиколили Джаред и го бутаха със здравите си ръце. Едното дърпаше с все сила новото му кожено яке. Другото заплашително държеше бейзболна бухалка. Лицето на Джаред бе почервеняло, очите му бяха широко отворени от страх.

— Ей! — извика тя. — Пуснете то! Оставате го на мира!

Те се обърнаха да я погледнат и две от тях се отправиха към нея.

— Мамо! — тревожно извика Джаред.

— Мамо, мамо! — подигравателно го изимитира едно от момчетата, рошаво и с рехава козя брадичка.

— Ще те шибам, кучко! — каза другото, поклащайки бухалката.

Сара владееше основните положения в борбата без оръжие, но истината бе, че досега не й се бе налагало да се защитава физически, нито веднъж след Академията на ФБР, нито веднъж както сега — без оръжие, защото бе оставила револвера си на работа.

В следващия миг почувства парализиращ удар в корема, в същия момент Джаред ужасено изпищя, а някой дръпна чантичката й от рамото. Пуберът с бухалката замахваше за повторен удар. Тя яростно се хвърли срещу двамата си нападатели, забелязвайки, че Джаред е повален на земята от третия, който най-сетне успя да смъкне коженото му яке. Джаред отново изкрещя.

Улучи единия в брадичката. Той обаче само примигна, сграбчи я за китката и я удари безмилостно в корема.

— Само го оставете на мира — успя да изпъшка тя, но те се нахвърлиха върху нея, сграбчиха я и я заудряха.

Тя отчаяно изпищя.

— Махайте се! — разнесе се мъжки глас вдясно от нея. — Пусни я веднага!

Тя зърна малко вдървено приближаваща се фигура на строен мъж с очила и по джинси, облечен с тъмносиня тениска. Той се хвърли без замисляне срещу нападателите. Едно от момчетата — онова, което бе отнело якето на Джаред — се обърна, за да прегради пътя на новопоявилия се защитник, а другото с бухалката замахна и с все сила го удари в бедрото.

Мъжът политна. Очилата му изхвърчаха на няколко крачки, едното стъкло изскочи от деформираната рамка.

В следващия момент, също така бързо, както се бяха появили, трите момчета побягнаха. Джаред лежеше на земята и плачеше. По челото му се стичаше кръв. Тя изтича при него и го прегърна.

— О, боже! Боже мой… Добре ли си? Добре ли си?

— Боли — отговори той с тъничък гласец.

— О, боже — прошепна тя и затърси в окървавената му коса раната, от която шуртеше кръвта.

Бяха го ударили по главата. Тя силно го стисна, усещайки как телцето му се надига и отпуска под нея от риданията му. Когато най-сетне напипа отворената рана, той се сгърчи от болка. Тя вдигна поглед и видя мъжа със синята тениска с мъка да се надига от земята.

— Добре ли е? — попита я мъжът. Имаше меки кафяви очи и невчесана прошарена коса. Държеше се за бедрото, после се наведе да вдигне очилата си, които изглеждаха безнадеждно счупени. — Май са го ударили зле.

Приближи се, коленичи до нея и докосна главата на Джаред. Той изви от болка.

— Изглежда лошо — отбеляза мъжът. — Ще трябва да го откараме в болница. Има ли наблизо?

— Нямам представа — призна Сара, ужасена от мисълта, че Джаред може да е сериозно контузен. — О, боже… Трябва да има!

— Можете ли да го вдигнете? Ако не можете, ще го направя аз. Не трябва да върви.

— Не — бързо отговори Сара. Не искаше да позволява на непознат да докосва Джаред, макар човекът да изглеждаше съвсем прилично, може би към четирийсетте, симпатичен и съвсем безвреден. — Аз ще го нося.

— Ще спра такси.

След малко, на път за болницата, той й се представи. Казваше се Брайън Ламоро, архитект, писател и професор по архитектура и градоустройство в Едмънтън. Нещата се бяха развили толкова светкавично, че тя не бе намерила време дори да благодари на непознатия, отзовал се на вопъла й за помощ.

Когато таксито спря, Сара му позволи да извади Джаред и тръгна след двамата в отделението за спешни случаи на болницата „Свети Лука“. Кървенето на Джаред бе все така обилно и той изглеждаше замаян.

— Струва ми се, че е наред — опита се да я успокои Брайън. — От раните по главата винаги тече много кръв. Сигурно се е одраскал, когато са го съборили на земята.

Когато отвеждаха Джаред с количка, Сара за пръв път забеляза, че Брайън леко накуцва. Не можеше да прецени дали това е от удара с бухалката. Джаред, който гледаше към Брайън, не бе от най-тактичните и най-сетне реши да проговори:

— Сигурно са те ранили, когато се опитваше да ни помогнеш?

— Не точно — отговори Брайън Ламоро. — Е, насиниха ми бедрото, но ще се оправя.

— Но ти куцаш! — настоя Джаред.

— Накуцвам от доста време — отговори той. — Но иначе нищо ми няма.

— Как се случи? — попита Джаред.

— Джаред! — възмутено възкликна Сара.

— Не, не, няма нищо — успокои я Брайън. — Стана при нещастен случай. Преди много години.

— Аа. — Джаред изглеждаше удовлетворен от обяснението.

Хирургът острига косата му около раната и обезболи мястото с инжекция, разговаряйки през цялото време с детето, за да отклони вниманието му. Няколко минути след като местната упойка започна да действа, той започна да поставя шевовете. Сара държеше ръката на сина си, а Брайън седеше на един стол.

— Това е — съобщи на Сара хирургът, когато приключи. — Няма му нищо, ще се оправи. Трябва да се е одрал на нещо в земята — парче метал, счупено стъкло или нещо подобно, в резултат на което е получил повърхностна, но неприятна рана. За щастие тези рани лесно се шият.

— Не трябва ли да проверим за сътресение? — попита Сара.

— Няма никаква причина — каза лекарят. — Доколкото разбрах, той не е губил съзнание, нали?

Тя поклати отрицателно глава.

— Е, тогава не се налага.

— Не е ли опасно да инфектира?

— Почистих раната, детето има валидна ваксинация против тетанус, както ми казахте, значи няма основания за безпокойство. Не, на ваше място не бих се безпокоил. Внимавайте да не си мие косата три дни. Следете все пак за признаци на инфекция, като почервеняване или събиране на гной. След една седмица шевовете трябва да се свалят. Ако имате собствен педиатър, може да го направи и той, иначе елате пак тук. Ще се оправи.

Тримата седнаха заедно до един автомат за напитки в чакалнята на спешното отделение. Брайън разказа, че работел върху биографията на един канадски архитект, чието име Сара никога не бе чувала. Сподели, че е тук, защото част от документите, свързани с делото на архитекта, се намирали в Ню Йорк. Сара каза, че работи за ФБР, внимателно отбягвайки подробностите около точната си работа, а той, явно почувствал затруднението й, не настоя за повече.

Съвсем неочаквано Джаред, с цялата прямота на осемгодишно момче, запита:

— Женен ли си?

Сара почти се изчерви. Нима синът й се превръщаше в сводник на майка си?

— Жена ми почина преди време — простичко отговори Брайън.

— Съжалявам — каза Сара. Докато бе отговарял на сина й, го бе наблюдавала внимателно. Сега, по-отблизо, се виждаше, че е преждевременно посивял, защото лицето му бе още младежко, и макар около ъгълчетата на устните му да имаше бръчици, те явно бяха от усмивки.

— Как? — поиска да знае Джаред.

— Джаред! — скастри го Сара.

— Няма нищо, въпросът му е напълно естествен. Тя боледува дълго време, Джаред.

— От какво е била болна, рак ли?

— Да — потвърди Брайън. — Рак на гърдата.

— О — прошепна Джаред, изпитвайки едновременно притеснение и скука.

— Била е млада — обади се Сара.

— Случва се и на младите. Но е ужасно. — Той помисли, преди да зададе на свой ред въпроса си: — Разведена ли сте?

— Да — призна тя и бързо допълни: — Вие имате страшен подход към децата — сигурно имате син?

— Клер искаше да имаме дете, преди да се разболее. И двамата искахме. Преди да се захвана с дисертацията си и да подхвана академична кариера, работех като консултант към Бюрото по детските въпроси на канадското правителство. Всъщност имах контакт с много деца на възрастта на Джаред. Той е страхотно момче.

— И аз мисля така, но знам, че съм предубедена.

— Значи сте сама тук? Искам да кажа сама със сина си.

— Да.

— И с мен е същото. В този град е ужасно да си самотен.

— Казах, че съм сама, а не самотна. А градът… хм, мисля, че е по-добър за живот от примерно Джексън, Мисисипи.

— Вижте… не знам дали не… насилвам нещата, но имам два билета за концерт с последните квартети на Бетховен в Карнеги Хол. За другиден са. — Той почервеня. — Купих ги за мен и колега…

— Но тя има ангажименти — прекъсна го Сара, — а вие не желаете нейният билет да остане неизползван, нали?

— „Той“, а не „тя“ — поправи я Брайън. — Реши да се върне в Канада малко по-рано от планираното. Не знам дали си падате по този вид музика, но…

— Съжалявам — отговори Сара. — Обожавам камерната музика, а късните квартети са измежду любимите ми, но честно казано, тези дни не мога да поема отговорността да бъда надежден компаньон. Дошла съм в Ню Йорк по въпрос, който не търпи отлагане, пейджърът ми непрекъснато звъни и често ми се налага да отскачам до работа в най-необичайни часове на денонощието.

— Е, няма нищо — измънка Брайън.

— Не, не мисля така — каза тя. Брайън с нещо я привличаше, но тя изпитваше инстинктивно недоверие към всеки непознат в града. — И все пак благодаря за поканата. Освен това много ви благодаря за помощта.

— Ще ми дадете ли поне телефонния си номер?

Тя се поколеба, обмисляйки възможните последици, накрая се съгласи и му го каза.

— Значи някога мога да ви позвъня?

Тя сви рамене и се усмихна.

— Разбира се.

— Ще го направя. Джаред, сигурен съм, че скоро ще се оправиш. Само не си мий косата следващите няколко дни. Нали чу какво нареди докторът?

— Да, ще го понеса някак — обеща Джаред.

— Знаех, че ще можеш. Е, оздравявай. — Той подаде ръка на Сара. — Може би някой път пак ще ви видя?

— Да — отговори тя. — Може би.

47.

Кодираното съобщение, което Бауман изпрати по сателитния телефон, излезе след къс предупредителен сигнал на един от личните факсове в кабинета на Малкълм Дайсън.

Факсовете, приемани по тези линии, бяха само за неговите очи и в по-голямата си част съдържаха разузнавателна информация от политически характер и поверителна или секретна, която би могла да повлияе при сключването на важни сделки или разкриваща подробностите около крещящо незаконни операции, затова той държеше дори собствения си персонал настрана от тях.

Неотдавна например, частният реактивен самолет на Дайсън често кръстосваше до Москва и обратно, както и до украинската столица Киев, където сътрудниците на Дайсън подработваха условията на няколко действително византийски сделки със зърно и захар, сибирски петрол и рафинирана в Казахстан мед. Повечето от тези начинания бяха секретни в най-висша степен, особено като се имаха предвид огромните подкупи за политици от висшите етажи на властта. Дали някой от тях не бе изгърмял?

Но този факс с празно поле на изпращача представляваше безсмислен набор от думи. Дайсън остана загледан в него цели няколко секунди, докато накрая се досети, че става дума за договорения с Бауман шифър със заместване.

Той позвъни на Ломакс и му връчи листа със задачата да се справи с разшифроването. Ломакс отнесе факса и джобния речник и след четвърт час се върна с текста.

Дайсън сложи очилата си за четене и прегледа „превода“.

— И какво, по дяволите, би следвало да означава това? — попита той помощника си. — „Изтичане на информация от ваша страна. Американското разузнаване практически е в течение на всичко“?

Ломакс отговори с въпрос:

— Дори да има изтичане на информация, откъде знае той, че тя е от наша страна?

— „Изтичане“ — озъби се Дайсън. — В каква степен? След като не казва, че прекратява операцията, значи не е чак толкова сериозно.

— Не знам.

— И това „… практически в течение на всичко“ — що за израз е това?

— Не знам.

— Споделил съм само с двама души — замислено каза Дайсън. — С теб и с Кинцел. — Йохан Кинцел ръководеше клона на „Дайсън & къмпани“ в Цуг, Швейцария и бе едно от действително малцината доверени лица на Дайсън.

— На практика на Кинцел не сте казали нищо съществено — напомни му Мартин Ломакс. — Освен най-общо за намеренията ви.

— Но вие двамата сте разговаряли по този въпрос, сигурен съм в това.

— Естествено — съгласи се Ломакс. — Той отговаря за връзката с банките. Но комуникирахме само по секретния телефон.

Дайсън погледна секретаря си с изпепеляващ поглед.

— Предполагам говориш за руския телефон?

— Разбира се.

Дайсън поклати глава.

— Тези телефони са сигурни и те са единствените, които искам ти или Кинцел да използвате. Какво, по дяволите, иска от нас този човек? Моят офис се преглежда профилактично за подслушващи устройства всеки ден. И това се прави за цяла Аркадия всеки понеделник… Хм, значи сега вече изобщо не можем да влезем във връзка с него. Случи се точно това, което исках да избегна.

— Поне знаем, че е в Ню Йорк.

— Голямо успокоение. Остава само една седмица, а ние нямаме представа докъде е стигнал.

— Важното е, че вие по никакъв начин няма да бъдете свързан с онова, което ще се случи.

Дайсън се усмихна загадъчно и посегна към поредната пура „Маканудо“, чийто край отряза с прецизността на хирург. Запали я със златната си запалка и се обърна към прозореца. Мартин Ломакс стоеше, без да проговаря, научил отдавна, че не бива да прекъсва замислянията на своя шеф, които напоследък зачестяваха.

Всъщност в съзнанието на Дайсън за пореден, може би милионен път, прелиташе картината на инцидента. Той не бе намерил отражение в нито един от вестниците — сигурен белег, че американското правителство и неговите съюзници бяха потулили нещата. Операцията бе проведена немарливо, така че колкото по-малко се знаеше за нея, толкова по-добре.

Дайсън винаги се бе страхувал от така наречените „ловци на глави“ — работещите на свободна практика детективи, които издирват и залавят търсени лица, за които е обявена награда — но не му бе хрумвало да се пази от такъв човек, работещ на договор за американското правителство, което бе възможно най-високото ниво на подобен ловец, разполагащ с най-изчерпателна разузнавателна информация.

Вашингтон явно бе вдигнал ръце. Всички законни възможности бяха изчерпани. Отдел „Международна дейност“ към Министерството на правосъдието бе предал на Департамента заявката си за екстрадиране. Департаментът я беше препратил към швейцарското си посолство. Поискано бе и сътрудничеството на сектор „Международно издирвани бегълци“ към Централното американско бюро на Интерпол, но и това не бе помогнало.

И тогава в главата на някой от Министерството на правосъдието, чието безсилие очевидно го бе докарало дотам да разглежда явно абсурдни варианти, се бе родила идеята: майната им на федералните маршали; да наемем човек и да го пратим в Монако, където Дайсън и жена му отиват два пъти месечно; да го упълномощим да залови досадника — ей така, да влезе в кралството, да го хване за яката и да го довлече обратно в Щатите, за да го изправим пред съда и правосъдието. И да замажем нещата както можем впоследствие.

Опитът бе извършен на тъмна улица в близост до казиното. За сигурност бяха изпратили двама ловци, а не един. За да се погрижат за двамата бодигардове на Дайсън, разбира се.

Луната беше пълна, небето черно-синьо. Двайсет и шести юни. Малкълм и Александра Дайсън току-що си бяха тръгнали след нощ, прекарана край масата за бакара, придружавани от трийсет и една годишната им дъщеря Пандора — фина, красива жена, единственото им дете, дошла от Париж да ги види.

Пандора звънко се смее, а нощният въздух ухае на парфюма на Александра.

Шум от забързани крачки по паважа, някакво изшумоляване.

Той зърва за миг с периферното си зрение нечий силует, стрелкаща се напред фигура.

Винаги нащрек, винаги подозрителен, Дайсън усеща мускулите на корема му конвулсивно да се свиват, още преди мозъкът му да е разбрал каквото и да било.

Разнася се стържещ мъжки глас: „Не мърдайте!“.

Бертан, старшият бодигард на Дайсън, вади револвера си, но нападателите мигновено отвръщат на огъня.

Внезапна експлозия, серия приглушени изпуквания, проблясващите оранжеви огънчета на изстрелите, острата миризма на кордит. Женски писък, който подсъзнанието му разлага на ужасен писък на две жени. Лъч лунна светлина, отразен в обецата на Пандора, задавено изкашляне.

Бертан спаси с цената на своя живот този на Дайсън, но не и краката му. Съпругата на Дайсън и дъщеря му бяха убити на място. Дайсън, парализиран от кръста надолу, успя да излази до умиращата си жена и до детето си и ги прегърна с двете си ръце — защитен жест, оказал се прощален.

Сега Малкълм Дайсън беше инвалид, носещ своя гняв в инвалидна количка. Едно време бе живял, за да натрупа богатство, сега живееше само заради отмъщението.

48.

Рано сутринта в понеделник Сара пристигна в щаба, вървейки малко вдървено след вчерашното нападение. Беше скрила одраскванията по врата и бузите си с анкерпласт. На дясната й буза се виждаше голямо ожулване, започващо вече да посинява, имаше друго малко под лакътя й, но най-лошото оставаше скрито под ребрата й.

— Какво се е случило с теб, по дяволите? — възкликна Папас.

Тя му разказа за премеждието и го увери, че Джаред е добре.

— Осемгодишните момченца — каза Папас — са уникален човешки вид. Те лесно се плашат и също толкова лесно могат да бъдат успокоени. Освен това раните им заздравяват буквално за една нощ и това е една от основните им физически особености.

Приближи се Кристин Виджиани и изчака Папас да свърши. В едната си ръка държеше навит на руло факс, а в другата — димяща цигара.

— Имаме снимка — съобщи тя, възползвайки се от първата пауза.

Сара рязко се извърна.

— Слава богу! Как я намери?

— Разпращах питания до всички наши съюзници и страни, с които сме в приятелски отношения, както ми нареди. Няма да скрия, че бях скептично настроена. И изведнъж… обаждане от МОСАД. — МОСАД имаше славата на служба с изключително богат фотоархив, като някои от обектите вече се съхраняваха на CD-ROM.

Сара взе факса.

— Какво е това? — попита тя.

— Увеличен фрагмент от снимка, направена в Йоханесбург от движеща се кола. Обектът е група излизащи от ресторант офицери от тайните служби.

— И е получена по факса, нали? — видимо обезсърчена попита Сара.

— Това е всичко, с което разполагат, а освен това съществува само един-единствен кадър.

— Че може ли това да бъде лице? Прилича ми повече на размазан отпечатък от палец. — Снимката наистина бе абсолютно безполезна.

Виджиани дръпна от цигарата си и присви очи, без да отговаря.

— Съжалявам, Крис — извини се Сара. — Чудесен опит, но това с нищо няма да ни помогне.

Когато групата най-сетне се събра за сутрешната оперативка, Сара обяви:

— Разполагаме с неколкостотин копия на изпратен от южноафриканците образ, получен с помощта на фоторобот, включително подробен словесен портрет. Разпратете ги навсякъде с молба да бъдат съхранявани известно време, защото не знаем къде ще се появи. Нашата цел е да проверим колкото може повече хотели, а това означава, че имаме нужда от подкрепления както от полицията, така и от Бюрото. Помнете, търсим беглец, обвинен в убийство. Това е версията ни, ако трябва да обясняваме.

— Че той си е точно такъв — промърмори един от полицаите.

— Имате ли представа колко хотели има в града? — попита друг полицай, висок, слаб сламенорус младеж на име Рейнахан.

— Не — отговори Рот и се обърна, за да го прониже с поглед. — И колко са точно? Интересно ми е да чуя.

Рейнахан неспокойно се изкашля:

— Че как, по дяволите, бих могъл да знам? Цял куп…

Рот кимна дълбокомислено:

— „Куп“ значи. Ясно. Това информация за служебно ползване ли е, или мога да я пусна на пресата?

— За Бауман е известно, че пътува първа класа — прекъсна безсмисленото пререкание Сара — и че отсяда в първокласни места, така че трябва да обърнем специално внимание на най-добрите хотели, както и на най-долнопробните свърталища, нощните приюти и различните евтини пансиони. Това са най-подходящите места за човек, който търси анонимност, и те са далеч за предпочитане пред всичко, предназначено за средната класа.

— Аз ще отида в „Плаза“ и „Карлайл“ — самопредложи се Рейнахан. — Джордж, в Харлем има маса дупки, на чиито табели е изписано твоето име.

— Ограничете издирванията засега в Манхатън — инструктира ги Сара. — Съобщавайте, че търсим бял мъж към четиридесетте. Сини очи, черна коса, средно телосложение, без особени белези. С брада, но може да е избръснат или да си е оставил мустаци. Вероятно говори с акцент.

— Че как, дявол да го вземе, ще звучи този акцент?

— Никой няма представа — каза Сара. — Следващо нещо: нека не забравяме, че той не може да съществува във вакуум, в пълна изолация. Какво би трябвало да направи, за да може да живее в града и да се занимава с приготовленията си?

— Дали има съучастници? — попита Виджиани. — Всеки по-голям терористичен акт предполага използването на някакви помощници или поне лица за осъществяване на контакт. Той не може просто така да долети, да сложи бомбата и да си замине. Нещата не стават по този начин.

— Може би ще иска да си открие банкова сметка — изказа предположение полицаят, партньор на Виджиани. — Да наеме кола, камион или микробус.

— Например от „Райдър трък рентал“ в Джърси Сити — подсказа лейтенант Рот. Намекваше за мястото, откъдето конспираторите от атентата в Световния търговски център бяха наели своя микробус.

— Той е странник в непозната страна — каза Сара. — Точно затова може да установи връзка с някои от старите си контакти, например приятели, съучастници или просто познати от времето, когато е работил за южноафриканската служба или след това. Крис, бих искала да останеш тук, да поемеш факсовете и телефоните и да видиш какво още може да се появи от приятелските разузнавателни служби като използваме нашите връзки. Предполагам, че засега няма нищо ново от дясно екстремистките групи, нали така?

Виджиани бавно поклати глава.

— Не очаквах и да има. Кен, нещо по снимката, която Кристин получи от МОСАД? Има ли развитие?

— Направих множество опити да обработя кадъра с няколко нелоши графични пакети. Някои са наша разработка, но опитах и с такива, предлагани на пазара. Безнадеждно е. Там просто отсъства лице. Питам се дали онези от МОСАД не са забравили да сложат обектива на фотоапарата.

— Благодаря все пак — каза Сара. — А успя ли да откриеш някакви роднини, помощници или познати на нашия човек?

— Нула — късо отговори Кен.

— Чудесно — насмешливо подметна един от полицаите. — Оказва се, че нашият човек няма приятели.

— Да, ако ти казват „Принц на мрака“, едва ли ще си голям приятел с много хора — скастри го Рот. — „Хей, пич, поканил съм Принца на мрака на вечеря. Ще имате ли достатъчно лазаня за двама ни?“

Сара учтиво се усмихна, а няколко полицаи се захилиха.

— Един от спецовете по идентификация — продължи Кен — преработи десетте му отпечатъка в няколкото наши формата, поддържани от АСИПО и НЦКИ, както и в системата „Хенри“, след което ги изпратихме по секретния факс за начало на французи, италианци, испанци, германци, израелци и англичани. Няколко антитерористични служби се отзоваха с желание за помощ.

— И? — не се стърпя Сара.

— И се натъкнахме на доста интересни факти.

Няколко глави се обърнаха към него.

— През 1985 и 1986 година е имало поредица от петнайсет бомбени атентата в Париж. Загинали са тринайсет души, а над двеста са ранени.

— Не бяха ли иранци? — подсказа Папас.

— Не знам — тероризмът е малко встрани от моите интереси. Но знам, че е бил арестуван роден в Тунис французин, който е бил изправен пред съда като мозък на тази кампания. Тогава се оказало, че той иска да попречи на Франция да изпрати оръжие на Ирак по време на войната с Иран. Следствието открило хубав чист отпечатък от палец на една от тръбите, натъпкани с взрив като бомба. Палецът така и не бил идентифициран, но едно било ясно — той не принадлежал на тунизиеца.

— Бауман — досети се един от полицаите.

— Така изглежда — съгласи се Кен. — Нашият човек обича да пътува и не му пука за кого работи. После испанците установиха, че също разполагат с частичен отпечатък от неговия показалец, снет през 1973 година от горивната система на една кола. Нашият човек е бил с латексови ръкавици, но на едно място латексът се протрил достатъчно, за да позволи оставянето на отпечатъка.

— За кой случай става дума? — остро попита Папас.

— Атентатът срещу Луис Кареро Бланко, премиер-министър на Испания.

— Господи, но това бяха баските — възкликна Папас. — Баското сепаратистко движение ЕТА. Но знаете, тогава плъзна слухът, че са използвали външен човек. Бауман… възможно ли е това?

— Е, те установиха съвпадение на отпечатъците — въздъхна Кен, — значи е напълно възможно.

— Този тип не е призрак — обади се Улман. — Той действително съществува.

— Кен — каза Сара, — разбери колкото можеш повече за тези случаи. Искам имена, контакти… всичко. Свърза ли се с Центъра за изследване на анализ на тероризма?

— О, да — отговори Кен. — Нулев резултат, разбира се. Нашият човек е безкрайно предпазлив.

— А какво става с кръстосаната проверка?

— Голяма идея, високопочитаема госпожо. — И той обясни на другите в какво се състои предложението на Сара. — Но Департаментът е с вързани ръце заради Закона за държавната тайна, който, кой знае защо, защитава паспортната информация с такова ожесточение, че просто не позволява да научиш наведнъж всичко, което те интересува.

Папас многозначително погледа Сара. Тя се почувства неудобно.

— Едно от многото ни защитени права — с горчивина подметна тя. — Но с толкова много права, какво да кажем за простичкото право да не бъдем разкъсвани на парчета в метрото или небостъргачите?

Кен разгорещено продължи:

— Задай на Департамента обикновен въпрос като „Можете ли да кажете дали някой не е влязъл в тази страна, използвайки фалшив паспорт?“ и ще получите в отговор куп дивотии. Например „О, ние не използваме номерата на паспортите за опазване на закона“ или „О, в паспортите има вградени толкова много клопки срещу фалшифициране, че това никога не би могло да стане“. Глупости от този род. Но ето какво не искат да кажат: те имат система за следене на загубени или откраднати паспорти, така че всеки опит да се влезе с такъв ще бъде предотвратен, независимо в кой от главните пунктове за влизане в страната е бил засечен. Нарича се „Консулска система за търсене и поддръжка“. Тя обаче не работи в реално време. И дори не е близо до тази фаза. Информацията в нея изостава със седмици. Така че, ако някой открадне паспорт от някого в Лондон — ама го открадне нагло, под самия му нос, така че той добре да види, че му е откраднат — този паспорт спокойно може да се използва за влизане в САЩ, стига човекът поне малко да прилича по външен вид на лицето от снимката в паспорта. Защото ще изминат седмици, докато посолството в Лондон изпрати — забележете, по обикновената поща, а не по електронен път — доклада за откраднатия или загубен паспорт и той бъде обработен, завършвайки с въвеждане в базата данни.

— Успя ли поне да получиш списъка на паспортите, за които е съобщено, че са откраднати или изгубени през последните няколко месеца? — попита Сара.

— Ето това е другото нещо. Те просто не могат да ми предоставят такава информация, защото, представете си, не обработвали тези данни така, че да попаднат във файл.

— Шегуваш се — не повярва Сара.

— Уви, не. Държавният департамент на САЩ издава четири милиона паспорта годишно. Ако погледнем данните за загубените и откраднати паспорти през 1992 година например, числото е 13101 загубени и 14692 откраднати. Разбира се, много хора, които просто са си загубили паспорта, съобщават, че им е бил откраднат, макар и само за да не изглеждат смешни в очите на чиновниците. На всичко отгоре, оказва се, че Департаментът не може да направи кръстосана проверка за откраднати паспорти, използвани след като за тях е било съобщено, че са били откраднати!

— Ега ти работата — иронично се обади лейтенант Рот.

— И какво сега? — попита Сара.

— Това, че те не могат да го направят, не означава, че аз не мога да го направя.

Сара измъчено се усмихна.

— Действайки от името на Бюрото, аз влязох в „Консулската система“, за да извлека номерата на паспортите, за който е съобщено, че са откраднати или загубени. После влязох в базата данни на БРИДД, където са регистрирани всички, които са влезли в страната по какъвто и да било начин.

— И ако има съвпадение — възбудено го прекъсна Виджиани, — ще получиш списък на всички, използвали откраднат или загубен паспорт, за да влязат в страната през последните няколко месеца.

— Точно така — приключи Кен.

— И? — не се сдържа Сара.

— Ами проверката се извършва в момента и ще ви съобщя резултата веднага щом ме пуснете да си поиграя с моите играчки.

— И си направил всичко това през уикенда? — недоверчиво попита един от полицаите, чернокожият Леон Хоскин. В гласа му прозвуча повече презрение, отколкото удивление.

— Компютрите нямат нужда от сън — обясни безгрижно Кен. — Освен това някои от тези номера могат директно да се отхвърлят. Други принадлежат на жени, старци, хора не от бялата раса.

— Не — спря го Сара. — Бъди много внимателен кого елиминираш. Професионалист като Бауман може да се дегизира така, че да изглежда много по-млад или по-стар, да се престори на прикован в количка инвалид и какво ли още не. Моля те, не прибързвай в отхвърлянето на кандидатури.

Без сама да знае защо, в същия миг в съзнанието й се стрелна образът на свития на кравай Джаред на земята в Сентръл Парк, последван от козята брадичка на пубера, който я беше нападнал.

Тя почувства прилив на гняв и си помисли колко малко се бяха придвижили напред всъщност, откакто беше пристигнала, и колко дълъг път им предстоеше да извървят, преди да се появи макар и нищожен шанс да спрат Принца на мрака.

49.

Уорън Елкинд, председател и мениджър на „Манхатън Банк“, бе поставен от ФБР под денонощно наблюдение още със започването на операция „Минотавър“. Досега Елкинд бе отклонил всякакви опити от страна на ФБР за уточняване на някои подробности, така че Сара нареди неговото наблюдаване, уверена, че с течение на времето ще напипат слабото му място.

В Ню Йорк Сити имаше няколко добре известни сексклуба, предлагащи услуги със завързване и „възпитание“, и като се имаше предвид връзката му с Валери Санторо, съществуваше голяма вероятност, че Елкинд често посещава поне един от тях. Малко изненадващо обаче, той не се обърна нито веднъж към двата най-добри — „Кутията на Пандора“ и „Лешникотрошачката“.

Около четири часа на следващия следобед Елкинд излезе от офиса си в Манхатън Банккорп Билдинг и тръгна пеша на север към Лексингтън. Агентите го проследиха до една административна сграда на Източна шейсет и първа между Първо и Второ авеню, която отстоеше само на няколко преки.

Няколкото обаждания на служебния му телефон разкриха първия път, че е „извън офиса“, а втория, че „няма да се връща днес“. Веднага щом групата за проследяване установи със сигурност къде точно е отишъл — тринайсетия етаж на сградата, където се помещаваше добре скритият от интереса на околните „Бримстоун клъб“ — бийпърът на Сара иззвъня.

Тя пристигна след трийсет минути — впечатляващо постижение, като се имат предвид задръстванията в тази част на града.

Асансьорът я откара направо на тринайсетия етаж и когато вратата му се отвори, тя излезе в малка, интимно осветена приемна, в която имаше няколко удобни кресла, потънали в аромата на евкалипт и разположени по периферията на черен килим. На стената висяха големи фотоси на момичета в черни кожени дрехи, заели провокативни пози. Зад стъклена преграда стоеше пламенна жена на средна възраст с очевидно изрусена коса, необятен бюст и тежък пурпурен грим. Тя внимателно изгледа Сара и попита:

— Мога ли да направя нещо за вас?

Сара бе облечена спортно по джинси и разкопчана доста надолу риза с навити ръкави. Изглеждаше като привлекателна млада жена, може би студентка пред завършване, а може би професионалистка в почивен ден. Трудно беше да се каже каква е точно, но определено не създаваше впечатление на човек, от когото някой трябва да се пази.

Тя внимателно бе обмислила тактиката си тук. Можеше да покаже документите си и това щеше да я спре още в приемната, ако тези хора бяха готови да се правят на непристъпни. Опиташе ли да проникне със сила, това щеше да го предупреди. Трябваше да влезе по някакъв начин.

— Една моя приятелка ми намекна, че мога да намина насам, да поработя за вас и да науча това-онова — подхвърли тя небрежно.

— Аха — неангажиращо отговори администраторката. — И коя е тази приятелка?

— Не бих искала да говоря за това. Просто приятелка. Моя специалност е доминацията.

Тя пак изгледа Сара с неутрален, но оценяващ поглед.

— Имаш ли опит?

— В известна степен. По-скоро под формата на игра с моя приятел. Но съм гледала в клубове… „Лешникотрошачката“, нали знаете? Бих искала да започна по-професионално.

— Омъжена ли си?

— Не. Представата на бившия ми съпруг за доминация и подчинение остана само като желание и с него така и не стигнахме до физическо прилагане… не знам дали се изразявам ясно.

Жената късо се изсмя.

— Кои играчки познаваш?

— Ами… единични бичове, камшик, някои ножове, електрически уреди, ИЧТ. — „ИЧТ“ бе професионален жаргон за „Изтезаване на члена и тестисите“.

— Тук ножът е забранен — поясни служителката. — Не допускаме нищо, което пуска кръв.

— Искам да разгледам — каза Сара.

— Една от стаите ни е заета.

— Няма нищо. Ще погледна останалото.

Жената сви рамене.

Появи се втора жена — тя за разнообразие имаше гарвановочерна коса — която я поведе на обиколка. Беше със здраво телосложение, с гърди още по-развити от тези на нейната колежка, облечена изцяло в черен ластичен комбинезон. Имаше извит нос. Представи се като Ева и направи кратко встъпление към темата.

„Бримстоун клъб“ бил един от най-добрите в сферата на Д&П или „доминация и подчинение“. Клиентелата му, обясни „екскурзоводката“, включвала някои от най-богатите и облечени във власт мъже и жени. Никакви представители на низшата и дори на средната класа на обществото. Сред редовните посетители имало няколко добре известни фигури, а един-двама били познати на цяла Америка, че и в света.

— Много от нашите членове са мъже — обясняваше Ева, — които в по-голямата си част обичат подчинената роля, но има и изключения. Главно са хетеросексуални, но това не е правило. Персоналът ни наброява четиринайсет души — двама мъже и дванайсет екзалтирани любовници.

Ева поведе Сара по нисък коридор с добра акустика.

— Тарифата ни е двеста и петдесет долара на час при сеанси с продължителност минимум два часа. Не се допуска секс и използване на наркотици — в това отношение сме стриктни.

— В известен смисъл, предполагам.

— В известен смисъл — усмихна се тя. — Говоря за сношение и орален секс. Никаква кръв. Никакво стимулиране до оргазъм с ръка. Това е закон.

— Каква част от петстотинте остава за мен?

— Четиридесет процента от часовата тарифа — обясни Ева.

— И на колко клиенти дневно мога да разчитам?

— Всъщност — запъна се Ева, — винаги има излишък на момичета.

— Добре, при това положение какво ми гарантира, че няма просто да седя така и да чакам да дойде някой, който си няма фаворитка?

— Ако си добра, ще изкарваш по хиляда на ден за клуба, което значи четиристотин за теб.

— Вие сигурно имате договори за реквизита със сексмагазините в града? Със съответната отстъпка, разбира се. Тези неща са доста скъпи.

— О, естествено. Без екзотични костюми няма клиенти и толкова. Да, имаме споразумения. — Тя отвори врата, на която пишеше „Тоалетна“. Мъж в дрехи на камериерка лазеше на колене и изплашено почистваше покрития с теракота под, използвайки четка за зъби и кофа с лизол. Сара успя да забележи, че има на пръста си венчална халка.

— Още не е достатъчно чисто, Матилда — излая придружителката й. — Започни отначало! — Тя затвори вратата. — Това наистина е тоалетната. Една е за мъже и жени. Истинското му име е Матю. Превръща се в Матилда, когато играе ролята. Мекушав е, обича да го тъпчат.

— От друга страна, добри прислужници трудно се намират, нали? — подметна Сара.

— А, не и тук. Както и да е, има пет тъмници, обзаведени с всичко необходимо.

Тя отвори тежка стоманена врата, на която пишеше „Тъмница две“. Ако не бяха боядисаните й в черно стени, тя спокойно можеше да представлява кабинет за преглед на доктор. Оборудването й обаче нямаше да се намери в нито една болница. Вътре имаше въртяща се дървена маса с халки за завързване, механизъм за разпъване на крайниците и кръст с монтирани на него каишки за пристягане. До едната стена се виждаше изправена полица с подредени на нея бичове, камшици и всякакви приспособления, за които Сара не можеше да си представи как биха могли да се използват. До другата стена стоеше тапициран с черна кожа гимнастически кон.

— Това е „Две“. Горе-долу са еднакви с малки разлики — съоръженията за окачване, стол с пирони и други неща от този род.

— Мога ли да видя и другите?

— „Тъмница Три“ в момента се използва, но останалите мога да ти покажа, щом искаш. Макар че е излишно — повярвай, те наистина са почти еднакви.

— Добре, да оставим това.

— Нашите момичета по правило носят обикновена кожа, лакова кожа, латекс, поливинилхлорид или английски ездови костюми. Използваме завързване, пляскане, бичуване, унижение — във всички степени от „мека“ до „строга“. „Игра с кукла“, инфантилизъм, изтезания на гениталиите, на зърната на гърдите, обожествяване на крака. Все известни неща.

Когато се върнаха в приемната и дадоха на Сара формуляр в три страници за попълване, тя поиска да отиде в тоалетната.

— Разбира се — с безразличие в гласа каза Ева. — Нали помниш къде е?

— Да.

— Ако искаш Матилда да се махне, просто го изгони. Той обожава тези неща.

Вече сама, тя се отправи отново по коридора в посока на тоалетната, подмина я и намери вратата, на която пишеше „Тъмница Три“. Отвори я рязко.

Красива червенокоса жена, обута в черни, прилепнали за тялото й панталонки, по сутиен, ръкавици и черни ботуши от лачена кожа на тънки високи токове, държеше камшик над гол мъж на средна възраст, чиято глава беше скрита под черна кожена качулка.

Тя се обърна към отворената врата и сърдито натърти:

— Моля?

— О, аз моля за извинение — отговори Сара. — Господин Елкинд?

Изпод качулката се разнесе приглушен объркан глас:

— Да, госпожо?

— Господин Елкинд, аз съм специален агент Сара Кехил. Ужасно съжалявам, че се налага да ви обезпокоя, но мисля, че е крайно време да поговорим.

Централното управление на „Манхатън Банк“ се намираше в привличаща погледите модернистична сграда, проектирана от Сесар Пели и разположена на Четиридесет и втора улица, близо до Лексингтън, в непосредствено съседство с управлението на основния конкурент „Ситикорп“.

Директорските кабинети бяха на двайсет и седмия етаж, а този на Уорън Елкинд заемаше голяма част от ъгъла на сградата, обхващайки площ, достатъчна за малка фирма. Подът бе покрит от стена до стена с персийски килими, а по коридорите имаше старинни мебели от орехово дърво.

Облечен в двуреден морскосин костюм за хиляда долара, със златиста вратовръзка и с вчесана назад коса, седнал зад необятното си бюро, Уорън Елкинд излъчваше обичайната за него строгост. На Сара й беше трудно да свърже този бюрократ с изпотената шкембеста фигура, която бе видяла преди по-малко от час само по кожена качулка.

Уорън Елкинд беше директор на втората по значимост търговска банка на страната. Випускник на Амхърст, той от двайсет години бе женен за богата, известна сред хайлайфа нюйоркчанка, и имаше от нея четири деца. Беше директор на „ПепсиКо“, „Оксидентал Петролиъм“ и „Файделити Инвестмънтс“ и член на няколко елитни клуба. Имаше много връзки.

— Даа — проточи той, — адвокатът ми страшно ще се зарадва.

— И пресата — вметна Сара. — Да не говоря за вашите акционери. И няма да споменавам хилядите служители на „Манхатън Банк“.

— Съзнавате ли, че това е изнудване?

— Да — радостно призна Сара.

— И че мога да направя така, че да ви уволнят?

— Само ако успеете да го докажете — отговори тя. — Но ако аз си отида, ще ви повлека със себе си.

— Какво искате, по дяволите?

— Хм, мислех си, че така и няма да попитате. Господин Елкинд, ние разполагаме с доста сигурна информация, че вие или вашата банка, а може би и вие, и банката, сте набелязани за мишена от терористи. И се опитваме да ви кажем това вече втора седмица.

— От кого?

— Не знаем.

Той бавно кимна.

— Може би са лудите, които гръмнаха Оклахома Сити. Тези десни милиции са убедени, че главните банки са обединени в гигантска конспирация, включваща евреи, руснаци, Тристранната комисия и Съвета за международни отношения.

— Мисля, че който и да стои зад това, е значително по-умен и опасен от военизираните групи. Във всеки случай, нуждаем се от вашето сътрудничество. Преди няколко седмици сте се срещнали в Бостън с Валери Санторо — момиче на повикване. Тя е била убита по-късно същата нощ.

Елкинд я гледа безизразно няколко секунди. Косъмчетата в ноздрите му бяха бели. Ръцете му бяха с идеален маникюр.

— Не знам нито за кого говорите, нито какво имате предвид.

— Господин Елкинд, разбирам ситуацията, в която се намирате. Вие сте женен мъж с четири деца, директор сте на основна банка и имате репутация, която трябва да пазите. Разбирам и причините, поради които не искате да признаете връзката си с Валери Санторо. Но потенциалните последици са крайно сериозни. Искам да ви уверя, че ще запазя името ви в пълна тайна и че всяка връзка с госпожица Санторо също ще…

— Вие май не разбирате английски! Не знам за кого говорите.

— В такъв случай ще ви съобщя, че от лимузина, наета на ваше име, е било позвънено на телефонен номер, регистриран на името на Валери Санторо. Това е документирано и представлява факт номер едно. Факт номер две: името ви бе намерено в „Ролодекса“ на Валери Санторо. Сега ще поговорим ли за няколко минути?

Елкинд продължително я изгледа, сякаш затруднен в решението как да продължи. Накрая заговори:

— Вижте, специален агент Кехил — каза той с подчертан сарказъм. — Не познавам никаква Валери Санторини или както, по дяволите, да й е името. Казвате, че от лимузината ми е било позвънено на нейния телефон, така ли беше? И какво, дявол да ви вземе, ви кара да си мислите, че знам нещо по този въпрос? Защо сте уверена, че аз съм позвънил? Как, по дяволите, бих могъл да знам кой е имал достъп до лимузината, която съм наел?

— Господин Елкинд…

— Споменахте, че името ми било в картотеката на някакво момиче. И какво от това?

— Моля ви…

— Вижте, човек в моето положение е обект на всякакви атаки и схеми за измъкване на пари от луди хора и маниаци. Подобни хора дебнат богатите като мен, без да откъсват поглед от нас. Те внимателно преглеждат „Четиристотинте“ на „Форбс“ и купуват адресите ни от компютърни компании, които въртят бизнес с подобни бази данни. Дори не познавам тази жена и съм раздразнен, че ми губите времето с подобни дивотии. Ако ще ме обвинявате в убийството на някакво момиче, за което не съм чувал, моля, направете го. Но първо се уверете, че уликите ви са железни. Защото ще ви изритат от работа с гръмотевичен смях. Аз лично ще се погрижа за това.

Сара почувства, че лицето й пламва от гняв. Тя съзнателно заби поглед в ръждивочервения килим и се насили да се концентрира върху цветния мотив на него.

— Това заплаха ли е?

— Това е предсказание. Не съм лишен от приятели. Не се ебавайте с мен! — И той рязко се изправи.

— Седнете, моля — каза тя. После извади портативен касетофон от чантичката си и натисна бутона за прослушване. След като пусна разговора между Елкинд и Валери, тя каза: — Това, в допълнение на документираното ви членство в „Бримстоун клъб“, може да стане публично достояние чрез използване на изкусно организирано изтичане на информация. Което ще означава край на царуването ви в „Манхатън Банк“. Не искам да ви описвам унижението, на което ще бъдете подложен. Не се съмнявам, че собственият ви борд на директорите незабавно ще поиска оставката ви.

— Личният ми живот си е моя собствена работа.

— Не и за човек с вашето положение в обществото.

— Не виждам никаква разлика между това, което правите сега, и начина, по който сте преследвали Чарли Чаплин. На вас самата не ви ли се струва отвратително?

— О, понякога и аз мисля така — призна Сара. — Но предполагам, че този начин на игра ви е добре познат.

— Това обвинение е достойно за Макиавели…

— Точно така… понеже целта оправдава средствата. Всички винаги са за опазване на личните права, освен ако не нарушаваме „правата“ на терористи и убийци — тогава всички са за нашето разузнаване. Не знам защо, но си мислех, че заплахата от терористична атака срещу вашата банка би трябвало да ви убеди да ни сътрудничите още преди много време, но сега виждам, че съм бъркала. Добре, нека изборът бъде ваш: или ще ми кажете всичко, или ще загубите кариерата, а може би и семейството си.

Сара си спомни страниците за обществени прояви в „Таймс“ и „Таун & Кънтри“, където често показваха съпругата на Уорън Елкинд в поредната й благотворителна изява.

Иванджелийн Елкинд явно не знаеше нищо за наклонностите на мъжа си, следователно заплахата от разкритие имаше тежест. Сара се отвращаваше от себе си, макар външно да изглеждаше съсредоточена и хладнокръвна.

Разбира се, в никакъв случай не бе сигурно, че признаването на сеансите с Валери щеше да разруши брака на Елкинд. Понякога семействата намират неочаквано дълбоки артезиански кладенци на вътрешни ресурси и устояват на много силни сътресения. Но едно бе напълно сигурно — кариерата му на преуспяващ и властен американски банкер със сигурност щеше да бъде унищожена.

— Валери Санторо е била наета да открадне CD-ROM от вашето куфарче… — опита се да продължи тя.

— Нищо не е било открадвано от моето куфарче — прекъсна я той.

— Не. Тя го е взела за малко, след което го е върнала на администрацията в „Четирите сезона“.

— Какво се опитвате да…

— Говоря за един CD-ROM. Случайно да сте открили, че сте го сложили „по грешка“ на друго място, докато сте били в хотела?

— О, Господи Боже! — Елкинд пребледня като мъртвец.

— Какво има?

— Дискът… мислех, че някак е изпаднал от куфарчето ми. Искам да кажа… той просто не би могъл да представлява ценност за никой друг… никой не би могъл дори да предполага какво точно е записано на него. Когато ми го върнаха, сметнах, че някак е паднал от куфарчето ми.

— И какво има на него?

— Всяка година ние записваме на CD-ROM кодовете за удостоверяване на самоличността — така наречените „електронни подписи“ — използвани от всеки отделен компютър през всеки отделен ден. Електронният подпис се използва при изпращането на пари по целия свят с компютър по време на електронния обмен на документи. Точно за това бях отишъл в Бостън — трябваше да присъствам на заседание във връзка с мерките за сигурност. Веднъж годишно всички шефове на банката или упълномощени специално за случая техни представители се събират и получават тези ключове.

— Следователно онзи, който притежава подобен криптографски ключ…

— … може да проникне в нашата мрежа, да фалшифицира трансакции и да открадне по този начин милиарди долари. Страх ме е дори да се замисля за последиците.

— Но ако се окаже, че банката неочаквано е загубила голяма сума, няма ли Федералният резерв да се намеси и да я рефинансира?

— Господи, не… Проклетите банкови реформи! Федералните отскоро говорят за „морални задължения“ и твърдят, че не сме били достатъчно стриктни с клиентите си. Истината е, че само осем процента от активите на „Манхатън Банк“ са надеждно вложени в държавни облигации или тройно подсигурени гаранции на раздаваните кредити и са с относително висока степен на ликвидност.

— Какво означава това?

— На практика означава, че е достатъчно да загубим към сто милиона долара, за да станем неплатежоспособни… Така, сега ми кажете какво искате да направя, моля.

— Искам да се срещна с вашия директор по безопасността — отговори Сара. — И то веднага.

Директорът по безопасността на „Манхатън Банк“ беше жена, малко под петдесетте, и се казваше Роузбет Чапман. Тъй като се оказа, че е бивш служител на Бюрото, Сара помисли, че ще имат общи неща, за които да побъбрят.

Роузбет Чапман обаче не си падаше по бъбренето, а само сумтеше като раздразнена чистачка. Косата й бе тупирана в идеално подравнена бледоруса топка, а розовото червило на устните й бе нанесено с безукорна прецизност. Гласът й беше плътен контраалт, а тримата й помощници стояха отстрани и слушаха в почтително мълчание. Уорън Елкинд, изглежда, наистина имаше страст към силните жени.

— Искате от нас да задействаме плана за управление в кризисна ситуация, така ли? И очаквате „смислен план“, както сама го нарекохте. От друга страна, не ни представихте абсолютно никакви доказателства за очаквана атака нито срещу Централното управление на „Манхатън Банк“, нито срещу някои от клоновете ни.

— Не е съвсем така — възрази Сара. — Разполагаме с прехванат телефонен разговор…

— Който звучи безсмислено. Това е разговор, голословна заплаха.

— В нашата работа не винаги си позволяваме да разчитаме дори и на заплаха… — пак се опита да започне Сара.

— Имате ли представа колко заплахи се отправят срещу таза банка?

— А какво друго, по дяволите, очаквате да получите? — не издържа Сара. — Искате да опрете ухо в тиктакаща бомба? Или да видите как цялата ви сграда рухва в развалини? А може би се надявате да получите нотариално заверена декларация, подписана от терористите и… и желаете със собствените си очи да проверите дали срокът на нейната валидност не е изтекъл?

Роузбет Чапман на свой ред избухна:

— А вие искате да изпратите отряд за обезвреждане на бомби, който да претърси клоновете ни, така ли? Сигурно държите публично да се обяви, че някой ден, може би скоро, може би кой знае кога, „Манхатън Банк“ ще бъде ударена от терористи? Имате ли някаква представа как ще се отрази това на бизнеса ни?

— Добре — примирително каза Сара. — Нека се споразумеем за следното: ще изпращате периодично групи от цивилно облечени експерти, които незабелязано от клиентите ви ще претърсват за бомби. Никой няма да се досети за нищо. Ще засилите мерките за сигурност, тук и във всичките си клонове. Ще удвоите и дори утроите личната охрана на Елкинд. И, за бога, променете кодовете за достъп до банковата ви компютърна система незабавно. Съгласна ли сте поне на това?

Роузбет Чапман я гледаше мрачно и след дълга пауза каза сопнато:

— Да. Това можем да направим.

50.

— Ах, дявол да го вземе — извика Кен. — Значи Елкинд проговори. Я да чуем какво мисли за компрометиращите ситуации.

— Не, няма да разговаряме на тази тема — гнусливо сбърчи нос Сара и седна. — Бих предпочела дори да не мисля за тези неща. По неговите думи на диска е бил записан годишният комплект пароли за влизане в тяхната мрежа, което не е никак малко, като се има предвид, че става дума за по една парола за всеки компютър и за всеки ден. Той смята, че човек с достъп до тази информация може да открадне милиарди долари от банката. Това звучи ли ти правдоподобно?

— Да.

— Обясни ми.

Кен въздъхна с въздишката на експерт, който се ужасява от перспективата да обяснява на езика на невежите.

— Добре… Така нареченият „кеш“, парите в наличност, онова, с което години наред сме си купували чаша кафе или сме използвали за бакшиш на сервитьора, смешните банкноти и монети… та, казвам, тези неща изчезват, разбираш ли? И много бързо се превръщат в история. Днес пет от всеки шест долара в икономиката не са кеш, ами… въздух. Потоци от нули и единици се стрелкат с безумна скорост в киберпространството. Трилиони долари ежедневно рикошират от компютър до компютър по целия свят. Казах трилиони — може ли мозъкът ти да си представи за какво става дума?

Сара бавно поклати глава, потънала в размисъл.

— Искам да кажа следното: човек може да заяви, че кешът е абстрактно понятие, нали така? Къс оцветена хартия, отпечатана в нечий монетен двор. Същото се отнася и до чековете — какво друго наистина са те, освен своеобразни разписки за дължими суми? Окей, но наистина големите пари — говоря за космическите суми — се придвижват с помощта на компютрите. В миналото, когато една банка е искала да изпрати един милион долара, тя е използвала за целта куриер с парче хартия в ръката — чек на приносителя. Сега това се прави чрез електронен превод на сумата.

— А каква е гаранцията срещу кражба?

— Да, щях да стигна и до това. Истината е, че тази система адски улеснява нещата. Само истинските глупаци днес нахълтват в банките с револвери и маски, за да откраднат онези десетина хиляди долара, с които средната банка разполага в наличност. Нещастници! Но през 1988 една група в Чикаго едва не се измъкна със седемдесет милиона долара, откраднати чрез електронен превод.

— Но не са се измъкнали, така ли?

— Само защото са били тъпаци. Работата е там, че истината за тези удари почти никога не излиза на бял свят, понеже хората не искат да разкриват, че са ги прецакали. И все пак през 1982 или 83-та един пич влязъл в една американска банка — забравил съм вече къде — позавъртял се наоколо с цел „социално инженерство“…

— Това пък какво е?

— О, това е хакерски жаргон за ситуацията, когато използваш хора, за да извъртиш някой номер с компютри. Та въпросният тип се представил за човек на Федералния резерв, обяснил, че е дошъл със задача да провери нещо свързано с мерките за сигурност и успял да прехвърли 10.2 милиона долара по швейцарска сметка, където мигновено закупил с тях диаманти… и се изпарил във въздуха.

— Наистина ли?

— О, да. Сещам се и за един случай от 1989 година, когато измамник от Малайзия изработил двама служители на „Суис Банк Корпорейшън“ в Цюрих за голяма сума, убеждавайки ги да прехвърлят двайсет милиона долара на нюйоркски клон на австралийска банка. Ордерът бил фалшифициран, но кой да разбере? Двайсетте милиончета мигновено се озовали в Австралия, бързо се разпределили по множество отделни сметки и изчезнали в ефира, без да оставят следа. Когато швейцарците се усетили, парите вече все едно че никога не били съществували.

— Значи ако някой разполага с компютърните пароли…

— Шегуваш ли се, Сара? Господи, та този човек може да задигне всички пари на банката само за един ден. Май ще трябва да хвърля едно око на компютрите в „Манхатън Банк“, а?

51.

Ако сте наркотрафикант, търсещ начин да прекара няколко хиляди килограма кокаин в Съединените щати, вероятно ще се спрете на един от няколкото отдавна изпробвани метода, разработени от наркокартелите. Можете да скриете стоката в кухините на специално изработени алуминиеви заготовки, натоварени в трюма на венецуелски кораб, пристигащ на пристанището в Ню Арк. Или да я превозите в камиони през мексиканската граница, заровена сред строителни материали.

Ако сте внимателен и ако товарните ви документи са в ред, вероятността е на ваша страна.

Но ако имате за задача да прехвърлите относително малки количества контрабандна стока, без значение дали става дума за наркотици, експлозиви или обогатен плутоний за изработване на атомна бомба, има друг, много по-безопасен начин.

Трябва само да се възползвате от някоя куриерска служба за бързо изпращане на пощенски пакети като DHL, „Федерал експрес“ или „Еърборн“. Милиони пакети влизат в САЩ всеки ден, като поне стотина хиляди от тях са „бърза поща“ и те изключително рядко се подлагат на проверка.

„Операторите за експресни пратки“, както американското правителство официално нарича Международните куриерски служби, подлежат на стриктен контрол съгласно дълъг списък от правила, постановени в том 19 на „Американския кодекс за потребителски услуги“, част 128. Тези „оператори“ са длъжни да докажат по удовлетворителен за американските митничари начин, че транспортните им средства са достатъчно надеждни и че всеки техен служител е бил назначен след подробно проучване с оглед неговата пригодност за този вид работа.

Международното летище „Джон Ф. Кенеди“ в Айдълуайлд, Ню Йорк, представлява общ митнически пункт, своеобразна фуния, през която минават всички бързи пратки от Европа. За да се ускори митническата процедура, повечето куриерски агенции предварително изпращат по компютърен начин декларация, чиято цел е да даде възможност на американската митническа служба да обработи също така предварително каргото в самолета. В края на краищата, тази служба не би могла да инспектира всеки отделен пакет от хилядите, минаващи през „Джон Ф. Кенеди“.

Етиен Шарейрон, специалистът по обезвреждане на бомби от Лиеж, Белгия, когото Бауман бе наел да конструира взривателя, изпрати по DHL, Брюксел, два пакета в два различни дни. Всеки пакет съдържаше отделен проектиран по задание взривател, умело скрит във вътрешността на комбиниран CD-радиокасетофон, модел „Сони CFD-30“.

Шарейрон знаеше маршрута, по който ще пътуват пакетите на DHL. Първо, беше му известно, че Брюксел е европейската централа на DHL. Знаеше още, че пакет, изпратен от офиса на DHL в Брюксел, ще замине с някой от частните „Боинг-727“ на DHL. Знаеше и че пакетите, съдържащи взривателите, ще пристигнат на летище „Кенеди“ към един или два часа през нощта, ще минат през митницата и ще бъдат натоварени на друг самолет на DHL, за да пристигнат към девет сутринта в Синсинати, където е американската централа на DHL. Следователно, още на следващия ден те щяха да се намират в ръцете на човека, който ги бе поръчал. Като цяло пратката щеше да пристигне за не повече от два работни дни.

Шарейрон си беше свършил работата и бе избрал добър, относително надежден вариант за изпращане на детонаторите. Бе пропуснал да съобрази един-единствен фактор, който се казваше старши инспектор Една Мей Джонсън.

Джонсън работеше за американската митническа служба вече трийсет и шест години. Яка чернокожа жена със свиреп вид и остър интелект, тя бе известна сред приятели и почитатели като „Орловото око“, а сред онези, които се изпречеха на пътя й, с много други прозвища, някои далеч не толкова ласкателни, а други — направо нецензурни. Над четиридесет години съвместен живот бяха научили съпруга й да не се опитва да й погажда номера.

До същия извод бяха стигнали и лицензираните митнически посредници, на които се налагаше да се занимават с нея всяка нощ, когато пристигнеха пратките. Те до един знаеха, че щом инспектор Джонсън е на смяна, никому няма да се удаде да промъкне нещо покрай нея. Всичко щеше да бъде стриктно по правилата. Тя преглеждаше сякаш под микроскоп митнически декларации, товарителници, търговски фактури (официалният формуляр, изискван от американските митници, всъщност се нарича декларация за внос и в нея се описва съдържанието на пакета, стойността на товара и неговото предназначение), търсейки — и откривайки — дори най-малки несъответствия.

Сред митническите посредници имаше и такива, които се кълняха, че откриването на подобни несъответствия води Една Мей до оргазъм. Намереше ли нещо нередно, човек можеше да е сигурен, че ще направи всичко по силите й да оправи работата, дори това да означаваше задържане на цялото карго.

В куриерския бизнес има една дума, от която настръхват косите на всички, и тя е „разпломбиране“: това означава да се накара превозвачът да отвори контейнера и да прекара три вълнуващи часа в прехвърляне на две хиляди пакета, за да се намери онзи нещастен, нищожен и мизерен малък плик, чиито документи са били объркани. Имаше хора, които подозираха, че това й доставя неимоверно удоволствие.

Та значи, ако сте в куриерския бизнес и Една Мей е нощна смяна, специално се постараете всичко да е наред. Уверете се, че нещата, които митничарите винаги държат да прегледат ръчно — животински продукти, лекарства, витамини, храна — са в отделен контейнер, за да не задържите хиляди други пакети.

Освен това проверете, че стойността, вписана в товарителницата, съответства на обявената в декларацията за внос; накрая убедете се сами, че нито един товар не е по-тежък или пък с по-голям обем от приетите норми.

Защото, ако вие пропуснете това, Една Мей със сигурност ще го забележи.

Всъщност тази нощ нямаше нищо нередно в документите на DHL. Те бяха напълно изрядни. Инспектор Джонсън прегледа списъка със съдържанието на пратката — тя предпочиташе да работи, използвайки разпечатка на принтер, защото бе убедена, че екранът на монитора предразполага към грешки — и не намери нищо, на което да възрази.

И докато обработваше документите, се върна при компютъра и извика на екрана обобщената декларация за внос. Тогава там излезе мигащо съобщение „ПРЕГЛЕД“.

Автоматизираната система е програмирана да избира по напълно случаен начин някоя партида, придържайки се към предварително заложен в нея определен обем на извадката, и да я определя за преглед. „ПРЕГЛЕД“ означава, че съответната пратка се задържа за физически оглед на съдържанието й.

Тя вдигна поглед към посрещача и каза:

— Е, Чарлз, тази нощ нямаш късмет. Този товар се задържа.

— О, господи… — изпъшка нещастникът.

— Хайде, хайде, по-добре се хващай за работа и уведоми DHL. Ще им се наложи да разтоварват.

Шестте големи контейнера бяха свалени от самолета и пренесени в склада на митницата. На служителите на DHL бе наредено да ги разпломбират. Доведени бяха кучета, които да душат пакетите. Не се намериха експлозиви, но в един от пакетите, изпратен от Флоренция, Италия, откриха седем едри бели трюфела, опаковани заедно с ароматизирани сапуни, за да се скрие острият им аромат.

Инспектор Джонсън избра по случаен начин още дузина пакети и ги даде за оглед на рентгена. После поиска няколко от тях да бъдат разопаковани. Огледа съдържанието им сама, убеди се, че то отговаря на вписаното в товарителницата, и накара работниците да ги запечатат пак с яркожълта скоч лента, надписът на която информираше получателите, че техните пратки са отваряни от американската митническа служба.

Единият от пакетите, които бе дала за оглед с рентген, според товарителницата и митническата декларация трябваше да съдържа комбиниран CD-радиокасетофон. Макар огледът да бе разкрил, че онова, което е вътре, най-вероятно е указаното устройство, Една Мей Джонсън видя нещо подозрително в теглото.

Пакетът беше по-тежък, отколкото би следвало да бъде. Нейното вечно безпокойство бяха наркотиците, а сам Бог й бе свидетел, че наркотрафикантите не спираха да измислят нови начини за пренос на своята стока. Затова накара хората на DHL да разпечатат пакета и сама разглоби матовочерния „Сони CFD-30“. Докато развиваше винтовете, се наслаждаваше на изящната му форма и дори през главата й мина мисълта колко много би се зарадвал нейният внук Скот на нещо като това. Питаше се колко ли може да струва.

Най-сетне внимателно свали долния капак. Вътре, вместо нормалните електронни части, намери черна кутия с някакви индикатори на капака. Наистина беше нещо електронно, но мястото му не бе тук.

— Какво е това, по дяволите? — попита високо тя.

Целият пакет незабавно бе изпратен в Бюрото по алкохола, тютюневите изделия и огнестрелното оръжие за подробна инспекция.

Там установиха, че фалшивият комбиниран касетофон служи само за опаковка на черна пластмасова кутия с размера на кутия за обувки с метален капак. В нея имаше микровълнов датчик, няколко крайно любопитни приспособления, скоби за прикрепване, жици и места за завинтване.

Специално отделение явно бе предвидено за батерия. Особен интерес представляваха втулките с резба за завинтване към нещо. Тогава един от агентите на бюрото се досети, че ако към тях се завинти капсул-детонатор…

Не, това не беше възможно, нали?

Защото в такъв случай се оказваше, че в опаковката на фалшивия касетофон е скрит взривателят на необикновено сложна бомба.

52.

Беше още само шест сутринта и Сара лежеше в леглото, мъчейки се да се разсъни, когато телефонът иззвъня.

Четиридесет и пет минути по-късно тя вече се намираше в залата за съвещания към кабинета на заместник-директора на ФБР, отговарящ за нюйоркското управление, грамаден, двуметров белокос ирландец на име Джозеф Уолш. До него — и това бе единственото лице, което й бе познато — седеше Хари Уитман, ръководител на Обединеното звено за борба с тероризма. Когато я представиха на останалите двама мъже по ризи с къси ръкави, стомахът й направи салтомортале: единият беше доста пълен негър на име Алфонс Мичъл, първи заместник-комисар на Главното управление на нюйоркската полиция, а дребният жилест мъж до него се казваше Томас Максуини и беше шеф на детективския отдел в полицията. Съвещанието беше явно на високо ниво и темата очевидно бе повече от сериозна.

По средата на масата имаше телефон с говорител и малка, вече ядовито съскаща кафеварка. Тя си наля чаша кафе, усмихна се на Уитман и седна при останалите.

— Да започнем с най-важното — каза помощник-директор Уолш, обръщайки се директно към Сара. — Не зная дали ще възприемете тази новина като добра или лоша, но считано от този момент, вашето разследване придобива статут „широкомащабно следствие“.

Сара кимна, без да издава емоциите си, защото най-малко от всичко искаше да се досетят за страха, която започваше да я обхваща. Широкомащабно следствие можеше да се разреши само от най-високо ниво, от самия Генерален прокурор, съгласувано с директора на ФБР. За да стане това, трябваше да са налице неопровержими улики, подлежащи на уточняване. Защо така неочаквано? Какво се бе променило?

Той продължи:

— Американската митническа служба откри в пратка на DHL компонент на сложна бомба. Хърб, ще поемеш ли от тук нататък?

— Да — чу се от говорителя на масата. Беше гласът на Хърбърт Маси, ръководител на техническата секция към превъзнасяната от всички лаборатория на ФБР. — Благодарение на съвестната работа на хората от митницата на Джей Еф Кей и не без значителна доза късмет попаднахме на обикновен на външен вид портативен CD-плейър, прехванат по пътя му от Брюксел за Манхатън, или по-точно за клон на компанията „Пощенски кутии, Инк.“, разположен непосредствено до Колумбийския университет. — Чу се изшумоляване на разлиствани листа хартия. — Вътре се оказа скрит доста сложен запалителен механизъм.

— Това е част от бомба, Сара — поясни Алфонс Мичъл, първият заместник на полицейския комисар.

Сара прехвърли наум няколкото възможни остри отговора, но накрая просто кимна вежливо.

Междувременно гласът на Хърб Маси уточни:

— Доколкото ми е известно, агент Кехил е работила по случая Локърби, така че вероятно има представа от устройството на бомба. Както и да е, митницата изпратила находката до БАТИОО, а те я предадоха на нас. Ще призная, че се наложи да повиша глас, но в края на краищата нашите техници се оправиха доста чевръсто. — В случаите, нямащи отношение към тероризма, разследването щеше да бъде поето от Бюрото по алкохола, тютюневите изделия и огнестрелното оръжие. При дадените обстоятелства обаче анализът на взривателя беше направен от секцията на Маси към Лабораторията по криминалистика.

— Кога е пристигнал пакетът на летището? — попита Сара.

— Предната нощ.

— Значи, ако не го бяхме открили, сега трябваше вече да е изпратен по указания адрес?

— Правилно — отговори Маси. — Под кожуха на CD-плейъра имаше друга кутия, в която намерихме някои доста интересни неща. Имаше например джобен приемник на пейджър, свързан с реле.

— Дистанционно управление — уточни Сара. — Карайте нататък.

— Имаше още електронен таймер, който, изглежда, се използва за задействане на механизма, ако не бъде нарочно спрян. Но най-дяволската хитрост бе микровълнов датчик, свързан по такъв начин, че да задейства взривния механизъм, когато някой се приближи на по-малко от осем метра до бомбата.

— Агент Маси — прекъсна го шефът на детективите, — интересува ме експертното ви мнение: според вас за какъв вид бомба е предназначен подобен взривател?

— Има няколко възможности. Отсега например може да се каже със сигурност, че не е предназначен за задействане в самолет.

— Защо сте сигурен в това? — попита помощник-директор Уолш.

— Няма барометрични свойства, нито е чувствителен към удар. Това означава, че не е проектиран да взриви бомба в самолет, достигнал определена височина или раздрусван от съприкосновението със земята при кацане. Освен това пейджърът е предназначен да получи радиосигнал за задействане, което за нас е указание, че идеята е това да стане по специално подадена команда.

— Добре — пожела да уточни Уолш, — след като бомбата трябва да бъде задействана чрез пейджър, това не налага ли ограничения относно местата, където може да бъде поставена? Нали все пак радиосигналите не проникват абсолютно навсякъде?

— Да — съгласи се Маси. — Можем да бъдем доста сигурни например, че бомбата не е — или може би трябва да кажа не е била предназначена да избухне примерно в тунел или в метрото.

— Или в подземен паркинг — подметна Хари Уитман, който сигурно никога нямаше да забрави атентата в Световния търговски център.

— Точно така — долетя гласът на Маси. — Всички тези места са твърде екранирани, за да позволят на активиращия сигнал да стигне до пейджъра или най-малкото това не може да стане с достатъчна степен на сигурност. Знаете какво е когато опитвате да използвате клетъчния си телефон в гаража на паркинг, нали?

Томас Максуини се наклони напред и го прекъсна:

— Бих искал да се върнем на микровълновия датчик. Интересува ме какво определя границата от осем метра? Не трябва ли да помислим по какъв начин това допълнително уточнява мястото, където е трябвало да бъде поставена бомбата? Например, ако тя се намира на улицата или на оживено място, където винаги има хора, взривният механизъм веднага ще се задейства, нали така? Значи идеята е била да бъде поставена на място, където няма много хора.

— Да — съгласи се Сара. — Другата възможност е да бъде инсталирана през нощта в безлюдна сграда.

— Възможно е — каза Маси.

— Но има и още нещо — продължи Сара, оглеждайки мъжете, преди да си налее втора чаша кафе. — И то е може би най-важното. Замисълът е бил бомбата да избухне при всички обстоятелства, разбирате ли? Таймер, микровълнов датчик, активиран по радиото пейджър — по един или друг начин, бомбата е трябвало да избухне на всяка цена!

— Е? — попита Алфонс Мичъл.

— Ами сега вече знаем много за намеренията на терориста или терористите — обясни Сара. — След като не са предвидени средства за изключване на взривателя, можем да сме сигурни, че операцията не предполага искане на откуп или някакъв опит за изнудване. Те не желаят нищо от нас! За разлика от нормалните терористи — ако в тази фраза изобщо има някакъв смисъл — нашите хора не искат Съединените щати да освободят затворници, да прекратят война или нещо подобно. Те искат разрушение на всяка цена!

— Това е правилно — чу се гласът на Маси.

Напрежението в стаята рязко се покачи.

— Хм… госпожо Кехил — обади се Алфонс Мичъл от Главното управление, — вие пропускате най-важния факт. Няма да има никакво разрушение. Защото проклетият взривател е в ръцете ни! Без него нашите терористи нямат бомба, нали така?

— О, чудесен извод! — отсече Сара. — И какво сега… да започва ли нашата група да си събира нещата, или ще ни дадете ден-два, за да свикнем с тази мисъл?

— Сара! — предупредително се обади Хари Уитман.

— Съжалявам — извини се Сара. — Просто искам да отбележа, че направеният коментар беше нелеп, бих казала даже опасен. Откъде знаем дали не съществуват примерно цяла дузина подобни взриватели, че те вече не са пристигнали в страната и че за разлика от този случайно разкрит, не са в ръцете на получателя си? Или дори да приемем, че този взривател е единственият, какво би могло да попречи на нашия терорист да вдигне слушалката на телефона и да си поръча нов? И да нареди да му го изпратят по друг начин.

— Ясно — обади се Уолш. — Не можем да изключим подобна възможност.

Алфонс Мичъл отпи глътка кафе в гневно мълчание.

— Агент Маси — попита Сара, — от онова, което знам за работата на пейджърите, мисля, че не е възможно да си купиш пейджър просто така, а трябва едновременно с покупката да се абонираш и за съответната телефонна услуга, така ли е?

— Ами… и да, и не — въздъхна Маси. — Пейджър можеш да купиш винаги и навсякъде. Но за да заработи трябва да наемеш и услугата.

— Добре, в такъв случай имаме отправна точка. — Сара огледа събралите се край масата с усмивка. — Ще установим връзката между пейджъра и доставчика на услугата и ще видим кой е подписал договора. Даже ако е сключен под фалшиво име, това не може да стане без предоставянето на определена информация, така че има за какво да се закачим…

— Не — прекъсна я Маси, — не е толкова просто.

Алфонс Мичъл скрито се усмихна зад чашата кафе.

— Защо не? — осведоми се Сара.

— Първо на първо, серийният номер на пейджъра е изтрит. Онзи, който е проектирал това нещо, е бил необикновено предвидлив.

— Но има и други начини… — започна Сара.

— Купуваш си пейджър от компания, предлагаща съответните услуги — каза Хари Уитман, — и наемаш услугата, нали така? После купуваш от втора фирма друг пейджър, този път без услугата. Сега всеки пейджър е програмиран да реагира на цифров код, изпращан до него. И ако изследваш първия пейджър и промениш по съответния начин втория, така че да реагира на цифровия код, предназначен за първия…

— Стана много сложно… — прекъсна го Уолш.

— Аз разбрах — нетърпеливо се намеси Сара. — Пейджърът, свързан към взривателя, работи като онзи, който е бил купен заедно с услугата, но ако се опитаме да открием следа, тръгвайки с него, няма да стигнем доникъде. Умно.

— Точно така — потвърди Хърбърт Маси. — Но аз се опитвам да стигна до гвоздея в програмата, а все не мога. Чуйте сега внимателно. Нашите техници имат теория кой стои зад всичко това.

— И кой е той? — не се стърпя Сара.

— Либия.

— Боже мой! — избухна Хари Уитман.

— Откъде знаете? — попита помощник-директор Уолш.

— Добре — с наслаждение обясни Маси. — Ще трябва да наградя едно от момчетата с допълнителен почивен ден. Таймерът е от онази партида, която Ед Уилсън продаде на Либия още през 1976 година.

Сара и другите участници в съвещанието от ФБР много добре разбираха за какво говори Хърбърт Маси, но никой от полицията нямаше представа какво означават думите му. И наистина, историята за Либия и излезлия от контрол агент на ЦРУ Едуин Уилсън беше написана… но не до края.

Публично известно е, че Едуин Уилсън — служител на ЦРУ и изменник — с помощта на съучастник беше успял да продаде на Муамар Кадафи двайсет тона пластичен експлозив „Семтекс“23, който впоследствие беше използван в множество терористични нападения по целия свят. Също така достояние на обществеността е, че Уилсън е продал на либийското правителство три хиляди електронни таймера за използване във взривни устройства.

Онова, което не бе станало достояние на широката общественост, бе как и откъде се бе снабдил с тях Уилсън. Той ги бе получил от същия източник, който ги изработваше по договор за ЦРУ. Уилсън бе възложил производството на тези таймери на човек, живеещ в околностите на Вашингтон, уважаван изобретател с над шестстотин патента, регистрирани на негово име, който в продължение на дълги години бе разработвал високотехнологични устройства за нуждите на разузнавателната общност в Съединените щати. Същият човек, който едно време бе правил сателити за Военновъздушните сили в тяхната база „Едуардс“ и бе считан от всички за гений.

Изобретателят знаеше, че Едуин Уилсън е служител на ЦРУ, но не можеше да знае, че той действа от свое име, а не от името на Управлението. Фактът, че Уилсън му бе платил за таймерите в брой, сигурно би трябвало да го обезпокои, но Уилсън ловко бе отклонил вниманието му.

Така изобретателят проектира и изработи три хиляди таймера, монтирани в черни пластмасови кутийки. На капачетата имаше светодиод и ключ. Таймерът можеше да се наглася на интервал от нула до сто и петдесет часа със стъпка един час. Чак до 1988 година тези таймери почти без изключение бяха намирани във всички бомби, поставени от арабските терористи.

— Значи мислите, че Хенрик Бауман е нает от либийците? — попита Сара.

— Напълно е възможно. Всичко води натам — каза Хърбърт Маси.

— Браво — възкликна Хари Уитман.

— Добра работа — призна и Сара. — Добре, сега искам този взривател да бъде сглобен, да бъде опакован и още днес да бъде предаден на „Пощенски кутии, Инк.“.

— Какво, по дяволите… — почна шефът на детективите Максуини.

— Сара — обади се и Уитман, — ти не си с всичкия си.

— Нищо подобно — отвърна тя. — Искам пощенският клон да бъде поставен под интензивно наблюдение. Мисля, че някой ще се появи да поиска колета. Да ви напомням ли, че още не сме сигурни дали става дума за Бауман? Допуснали сме, че е той, нищо повече.

— Агент Кехил — чу се напрегнатият глас на Маси, — ние още не сме приключили с огледа на устройството.

— Ако го задържим по-дълго, Бауман без съмнение ще стане подозрителен и може изобщо да не се покаже. Колетът трябва да пристигне днес — ден закъснение може да се приеме, но не повече. Освен това искам да се организира пълно подслушване на всички телефони в съответния клон на „Пощенски кутии, Инк.“ за в случай, че Бауман — или който и да било друг — се обади да провери какво става с пратката. Ако аз бях на негово място, щях да постъпя точно така.

— Май не ме чухте — оплака се отново Маси. — Казах, че още не сме свършили.

Заместник-комисар Алфонс Мичъл мрачно изгледа Сара и бавно поклати глава.

— Окей — отстъпи Сара. — Тогава поне намерете дубликат на касетофона, опаковайте го по абсолютно същия начин и го предайте в пощата днес, използвайки за целта редовен камион на DHL, както нормално би станало. А, и още нещо. Митническата служба обикновено използва жълта скоч лента за опаковане на пакетите, отваряни от нея, на която пише „Отваряно от митницата на САЩ“ или нещо в този дух. Не искам този пакет да бъде запечатван с такава лента. Искам да изглежда като че ли не му се е случвало нищо особено. — После отново огледа събралите се около масата и заяви: — Ще го хванем този мръсник.

53.

През следващите дни Бауман работи почти без да спира и нае не един, а два обзаведени апартамента в различни части на града под различни имена, представяйки се като съвършено различен тип човек. Нае и един малък склад на забутана уличка, който можеше да използва за гараж.

После се свърза с компютърния магьосник („кракер“, както бе научил, че трябвало да казва), но той — нямаше как да не му отдаде дължимото — настоя да се срещнат лице в лице. Бауман знаеше за него само, че е около трийсетте, че има самомнение, граничещо с мегаломания, че работи епизодично и само срещу фантастични суми. Най-важното обаче бе, че младокът му бе препоръчан от амстердамския посредник, който го бе нарекъл „човек с рядко умение, супермозък и истински магьосник“.

Името на кракера бе Лио Краснер. Работеше за бизнесмени, които не харесват балансите по кредитните си карти и искат да ги променят, за частни детективи и за репортери, търсещи сензации. Беше готов да работи за всякаква организация, способна да го заинтригува, само не и за правителството.

Славата на Краснер бе плъзнала из подземния свят на компютърните кракери още през 1991. Официално се признава, че по време на войната в Персийския залив телевизионната компания Си Ен Ен е наела известен брой компютърни кракери, хакери и фрийкъри24 за да заобиколи наложените от американското правителство ограничения за информиране на пресата. На тези компютърни магьосници им беше плащано да прехващат военния трафик от и към комуникационните спътници и да го разшифроват. Краснер се бе оказал ключова фигура в този проект и бе станал незаменим за Си Ен Ен и другите телевизионни мрежи, както и за различни частни лица, желаещи да разберат какво става там.

Бауман си уговори среща с Краснер в един изненадващо ярко осветен, но занемарен ресторант на Уест стрийт, чиито изплескани прозорци гледаха към отвратителна улица.

Лио Краснер се оказа нисичък и невероятно дебел, почти подпухнал. От двете страни на месестото му лице се спускаха огромни бакенбарди. Неизмитата му коса стигаше до яката. Носеше очила с оцветени стъкла и дебели рамки.

Бауман се представи, използвайки американско име и съответна легенда. Краснер протегна влажната си пухкава ръка, за да се ръкуват. След няколко минути, през които се разбра, че общите приказки са безсмислени, Бауман премина на темата и каза накратко какво иска.

Краснер, който до момента бе слушал, скрил уста зад малкия си кръгъл юмрук, бавно премери с поглед Бауман и загадъчно се поусмихна. На съседната маса седна посетител, остави на масата сака си и се зачете в някаква измачкана книга.

— Говорите за нещо изключително сериозно — каза накрая Краснер. — Нещо, след което силно ще се размирише. Най-сетне нещо, след което сигурно дълго, много дълго няма да мога да работя.

— Може би да, а може би не.

— Предполагам сте наясно, че става дума за голяма, действително значителна сума пари?

— Имам предвид шестцифрена сума за няколко дни работа — намекна Бауман.

— Шестцифрена ли? — презрително изсумтя Краснер. — Тогава си намерете някой гимназист. Сигурно се шегувате.

— Добре, предложете хонорара си вие в такъв случай. Но не забравяйте, че в крайна сметка сте само подизпълнител. Да чуем какво искате.

— Хонорарът ми е милион долара и не ме интересува дали ви харесва, или не.

— Не разполагам дори с близка до това сума — отсече Бауман.

— Тогава направете поне сериозно предложение.

— Ако изтръскам всички чекмеджета, ако взема на заем и вляза в дългове, мога да събера към половината от това. Но усилието ще е значително.

— В злато. След вашия номер никоя валута няма да остане стабилна.

— Разбрано. А вие познавате ли поне отчасти системата, използвана от „Манхатън Банк“?

— Разбира се, че познавам „Манхатън Банк“. Малко проучване, някой и друг телефонен разговор и съм готов. — Той подаде отново ръка, този път за сбогуване. — Няма проблем.

54.

Половин час по-късно Папас отбеляза на чаша кафе:

— Те са прави, Сара. Ако беше предала онзи взривател, не само че щяхме да се лишим от източник на много допълнителна информация, но щеше доброволно да си се разделила и с ключово веществено доказателство.

— Идеята ми съвсем не беше да изхвърлям това нещо — каза обезсърчено Сара, защото дълбоко в себе си знаеше, че Папас е прав. — Исках всичко да е както си е било, за да не алармираме ненужно Бауман и… — Гласът й заглъхна. — Добре де, не бях права. Признавам.

— Е, добре — кимна Папас. — Да се греши е човешко, но да се прощава не е в правилата на Бюрото. „Пощенски кутии, Инк.“ отваря след колко… петнайсетина минути, така ли? Работно време от девет до седем. Екипът на място ли е?

— Униформени полицаи, но ми казаха, че били измежду най-добрите в Ню Йорк, каквото и да означава това. Както и да е, те вече са по местата си и наблюдават. Ти какво мислиш за онзи либийски таймер?

— Ед Уилсън продаде цял камион таймери на либийците и никой не може да каже къде са те сега. Не бих изключил някои вече да са минали през доста ръце.

— Арабски ръце?

— Най-вероятно.

— Но не ми се вярва зад това да стоят либийците.

— Защо не?

— И либийците, и иранците разполагат с цял поменик доброволни самоубийци, които едва издържат да дойде часът, в който ще могат да умрат за слава на Аллаха. Изобщо не им трябва да наемат такъв като него.

— Той е най-добрият.

— Те не се нуждаят от най-добрия.

— Не можеш да знаеш това със сигурност. Нямаш представа какъв е замисълът на Бауман.

— Не това исках да кажа. Наема се най-добрият, за да не те заловят, за да не свържат случилото се, каквото и да е то, с теб. На либийците обикновено не им пука дали ги подозират, или не. Даже ако се разбере, че зад инцидента стоят те, толкова по-добре — това ги прави по-известни.

Папас не проговори, давайки й възможност да доразвие мисълта си, а когато видя, че тя няма какво повече да добави, отбеляза:

— Хм, може и да има нещо в това, което казваш.

По същото време един камион на DHL спря пред входа на „Пощенски кутии, Инк.“ на Бродуей 2840, между 110-а и 111-а улици, в непосредствено съседство със сладкарницата „Кълъмбия бейгълс“ и недалеч от Колумбийския университет. Беше съвсем обикновен камион, тръгнал да разнася първата партида пратки за деня. Спрял успоредно на паркиралите до тротоара коли, шофьорът извади три колета „бърза поща“.

Тази сутрин в клона на „Пощенски кутии, Инк.“ работеха двама нови служители. Единият беше тъмнокос мъж над двайсетте, ангажиран с пренареждане на колети. Другият бе симпатична млада руса жена, която явно беше в процес на усвояване на нещата, понеже бе прикрепена към по-опитна, макар и по-млада от нея служителка. Косата на блондинката беше дълга и гъста и чудесно скриваше малката слушалка в ухото й.

На Бродуей, точно до рампата на пощата, чакаше жълто такси, чиято лампа на покрива показваше, че в момента не работи. Шофьорът, възпълен и започнал да оплешивява мъж в евтино кожено яке и избеляла дънкова риза, задълбочено изучаваше вестника си. Понеже се намираше далеч от участъка, в който досега бе работил, той се съмняваше, че има шанс да мине някой, който би могъл да познае в негово лице лейтенант Джордж Рот от нюйоркската полиция.

Жълтото такси — истинско нюйоркско такси, иззето при акция по залавяне на пласьори на наркотици — беше мобилният команден пункт. От него Рот можеше да се свърже с двамата полицаи вътре, които бяха придадени към тяхната група за този конкретен случай.

Осемте души от екипа за наблюдение бяха подробно инструктирани, подходящо дегизирани и разполагаха с необходимото комуникационно оборудване. Под ризите и пуловерите им бяха монтирани безжични микрофони, а слушалките бяха скрити под перуки, в бейзболните кепета или шапките.

По оживената отсечка от Бродуей, точно пред рампата, един агент на ФБР в анцуг за джогинг се опитваше да смени задната дясна гума на сребристия си „Корвет“ — друга конфискувана кола. Млад мъж с лице на латиноамериканец седеше зад волана на паркирана камионетка за разнасяне на пица. Куцукаща бездомна старица бавно тикаше количка за пазаруване, пълна с алуминиеви кутии.

Друг агент наблюдаваше от прозорец на третия етаж в административната сграда от отсрещната страна на улицата. Следващ агент в униформа на сервизен техник и каска на главата задълбочено инспектираше повреден електромер в глуха уличка на десетина метра от входа на пощата.

Във всеки филм се оказва възможно да се проследи за секунди едно телефонно обаждане. Реалността, за нещастие, далеч не е така впечатляваща. Регистриране и трасировка, както го наричат, може да отнеме пет, десет дори петнайсет минути, ако не и по-дълго, а често се удава само след няколко опита.

Но както и да е, сега чакаха Хенрик Бауман — ако наистина колетът бе за него — да позвъни и да се поинтересува дали е пристигнала пратка на името на някой си мистър Джеймс Оукли. Дори да го направеше от телефонен автомат, все пак имаше вероятност, че ще успеят да го засекат навреме.

В 11:14 той позвъни.

Разговорът пое младата руса полицайка, която сопнато се осведоми:

— Името ви, ако обичате? — После направи знак с показалец. — Сега ще проверя, господин Оукли. — И натисна бутона за временно задържане на разговора.

Партньорът й вече задействаше процедурата по трасировката и без да сваля слушалката от ухото си, каза на жената:

— Задръж го колкото може по-дълго.

— Ясно — отговори тя. — Но той каза, че бързал, и наистина не знам дали ще мога да го задържа.

— Разбира се, че ще бърза — съгласи се мъжът. — Да не е идиот! — А в слушалката каза: — Да, добре. Разбрах, ще се постараем.

Изминаха десет секунди, след това двайсет.

— Трябва да се обадя отново и да кажа нещо — обезпокои се русата жена, — иначе той ще заподозре нещо и ще го изгубим.

— Казват, че е от Манхатън — съобщи партньорът й. — Не съвсем в централната зона. Давай, давай, човече. Побързай малко.

— Мат…

— Да, да, добре. Обади се, кажи му нещо… измисли нещо, за бога. Спечели още малко време!

Тя натисна отново бутона, включи се във временно прекъснатия разговор и каза:

— Имаме нещо за вас и се опитвам да го открия. Плик ли очаквате, или пакет? Има разлика, защото ги съхраняваме на различни… О, майната му! Затвори. — Тя остави слушалката. — Изгубихме го.

Бауман окачи слушалката на телефона в кабината и бързо се отдалечи. По съображения за безопасност не искаше да остава на открита телефонна линия повече от двайсет секунди. Нямаше никаква представа в каква степен се е развила технологията за проследяване на обажданията през годините, които бе прекарал зад решетките, но не искаше да се запознава с евентуалния прогрес на свой гръб. Беше научил най-важното; пакетът бе пристигнал. Дори да бяха трасирали този телефон, докато стигнеха тук, той отдавна щеше да си е отишъл.

Може би проявяваше прекомерна предпазливост. В края на краищата беше крайно малко вероятно, че някоя от агенциите за опазване на закона е научила нещо за тази пощенска пратка. Но той се доверяваше на инстинктите си — нали точно те бяха опазили живота му в неговата изпълнена със смъртно опасни рискове кариера.

Подчинявайки се на все същата свръхпредпазливост, той се бе и дегизирал: дълга рошава кестенява перука, естествена на пръв поглед брада, изкуствено коремче, свободна бяла риза. Пак затова взе такси до „Пощенски кутии, Инк.“, където мина по улицата, за да огледа предварително ситуацията. Не намери основания за безпокойство, макар че ако го бяха надушили, екипът за наблюдение едва ли щеше да бъде лесно откриваем.

Той влезе в помещението на пощенския клон. Единственият друг човек вътре беше млад мъж на гишето, който, заслушан в уокмена си, попълваше някакъв дълъг формуляр, приличащ на молба за постъпване на работа.

— Мога ли да ви помогна? — попита младата жена зад гишето.

— Не, благодаря — отговори Бауман, загледан в изложената колекция от сгъваеми картони за кутии с различни размери. После спокойно се обърна към служителката и с небрежен тон попита: — Къде впрочем е Дона?

— Дона? — с недоумение повтори жената.

— Онази, която нормално работи дневна смяна тук — уточни Бауман. Беше идвал тук вече два пъти, всеки път дегизиран по различен начин, и бе дочул, че някаква Дона винаги поема дневната смяна. — Не се ли сещате? Руса. Дълга коса.

— О… тя ли? Съжалявам. Аз съм нова тук. Дона излезе и няма да се връща… спомена, мисля, че отива на плаж. Вие какво, да не сте й приятел?

Инстинктите на Бауман му крещяха да излезе веднага. Едва сега осъзна, че и двамата зад гишето са нови. Това никак не му харесваше. Още по-малко му харесваше, че кандидатът за работа беше сложил връз ушите си слушалките на уокмена. Това го правеше особено съмнителен. Слушалките можеха да се използват за връзка с команден пункт. От друга страна, всичко това можеше да има и напълно естествено обяснение. И все пак инстинктите му казваха да не рискува.

— Да — каза той. — Предайте й поздрав от Били. — Той погледна часовника си, сякаш закъсняваше за среща, и излезе.

Когато измина половината пряка, забеляза, че младият човек с уокмена върви след него.

А това вече никак не му харесваше.

Няколко крачки зад него Ръсел Улман, който в продължение на близо час се бе преструвал, че попълва формуляр, тихо каза в скрития микрофон:

— Не знам дали това е нашият човек, или не, но за всеки случай ще го проследя.

— Разбрано — прошепна гласът в ухото му. — Върни се веднага, щом установиш със сигурност, че не е той.

— Окей — отговори Улман.

Бауман неочаквано тръгна да пресича улицата, промушвайки се между движещите се коли. След малко вече вървеше по тротоара от другата страна. Когато наближи ъгъла, видя в отражението на една витрина, че младежът продължава да го следва.

Следяха го!

Защо? Единственото обяснение бе, че по някакъв начин са разкрили взривателя по пътя му от Белгия. Вярно бе, че имаше много места, където би могло да разберат какво представлява „касетофонът“, но…

Нима Шарейрон бе проговорил?

Малко вероятно. Ако го бе направил, сигурно щеше да изпее и двата адреса, на които Бауман бе поискал да му бъдат изпратени взривателите. А понеже вече беше получил единия без никакви усложнения, това като че ли изключваше Шарейрон.

Не, изглежда, по някакъв начин бяха отворили пакета в пратката на DHL. Случваха се подобни неща и точно поради тази причина той бе поръчал не един, а два взривателя. Реалният свят предлага много възможности за провал, затова човек винаги трябва да се подсигурява.

Навлезе в тълпата туристи, току-що слезли от някакъв автобус, надявайки се да се загуби сред тях за миг, и пак зърна отражението на преследвача си в една от витрините. Човекът изглеждаше сам. Защо? Къде бяха другите?

В ухото на Улман се разнесе:

— Вероятно е някой особняк. Малко ли са первертите, които използват наети пощенски кутии, за да си обменят гадни видеокасети, детска порнография и какво ли още не? Видя ли лицето му? Защото ние не успяхме.

Бауман опита няколкото класически маневри за освобождаване от „опашка“, но преследвачът беше прекалено добър. Нямаше съмнение, че е професионално обучен, а изглежда имаше и талант. Лицето на младежа не му говореше нищо, но това бе без значение. Макар да бе провел известни наблюдения върху сградата, в която се помещаваше щабът на „Минотавър“, не бе успял да идентифицира нито един член на групата измежду влизащите и излизащите.

Бауман подмина малък опушен китайски ресторант, спря, сякаш размислил, и влезе вътре. Трябваха му няколко секунди, та очите му да привикнат към полумрака. Беше единственият посетител на заведението. Ходът, който бе предприел, беше предизвикателство към преследвача да влезе и той и да се разкрие.

Улман видя пълният мъж рязко да спира, за да влезе в китайския ресторант. Направи му впечатление, че той за миг се бе поколебал пред ресторанта. Нямаше никакво съмнение, че този човек се опитваше да се отърве от него.

Е, добре, сега вече не му бе оставил избор.

Той отвори вратата на ресторанта и пристъпи в очакващия го полумрак. Благодарение на климатика вътре бе прохладно. Огледа се. Нямаше никого. В дъното на ресторанта някакъв китаец седеше зад шубера и натискаше джобен калкулатор. Улман прошепна в микрофона и съобщи местонахождението си, след това се приближи до китаеца и попита:

— Видяхте ли някой да влиза?

Мъжът изморено погледна Улман, после посочи към задната част на ресторанта. Улман видя вратата на тоалетна, изтича при нея, рязко я отвори и влезе.

Само умивалник и тоалетна чиния… никакво шкафче, прозорец или място за криене. И никаква жива душа.

Бързо се върна в коридора, погледна наляво, след това надясно и тогава видя кухнята. Това вече бе единственото място, където мъжът би могъл да се скрие.

Той бутна летящите крила на вратата. Влезе без обяснения, огледа се и отново не видя онзи, когото търсеше. Само двама възрастни китайци режеха зеленчуци. Но имаше още една възможност — служебния вход за доставки. Улман изтича натам, без да обръща внимание на възмутените викове на китайците.

Вратата излизаше в тясна уличка, от която го лъхна непоносима миризма на развалена храна. Огледа се и не видя нищо. Мъжът, изглежда, бе избягал през тази врата нататък по уличката.

Майната му.

Беше успял да му се изплъзне. Улман предпазливо слезе по плъзгавата от мръсотия стълбичка и мина покрай трите издути черни пластмасови чувала за смет.

— Мисля, че го изгубих — каза той в микрофона.

— Добре — чу се в отговор. — Изпращам ти двама души в подкрепа и ще видим дали не можем да го открием.

Улман тихо пристъпи към големия син метален контейнер за боклук, препълнен с още хранителни отпадъци, и в мига, в който надникна зад него, почувства, че го сграбчват за гърлото с ужасяващо болезнена сила. Посегна за револвера си, но в същия миг нещо се заби в дясното му око.

Той се прегъна от болка и изохка. Не знаеше дали окото му не е извадено. Осъзна, че нещото, забило се в окото му, е дуло на револвер. И изведнъж откри, че здравото му око гледа право в две леденосини очи.

— Кой си ти? — прошепна непознатият.

— ФБР — изграчи Улман. — Бауман…

— Приятелю, сбъркал си — каза Бауман, стисна трахеята на русия младеж и го уби.

Агентът на ФБР беше жилав и здрав, но определено му липсваше опит. А и бе видял лицето му… вярно, дегизирано, но този риск не можеше да се поеме. Бауман извади портфейла на убития и намери в него личната му карта — специален агент Ръсел Улман. Прибра картата в джоба си и прошепна повече на себе си:

— Сбърка…

55.

Пластичният експлозив, известен като С-4 и така обичан от терористите, обикновено се доставя в правоъгълни блокчета, опаковани в прозрачно или зелено фолио. Цветът му е чисто бял.

Компактността на С-4 го прави предпочитан от американските военни и несъмнено от терористите. За тях обаче едно от най-ценните му качества е липсата на миризма, което обяснява защо откриването му е трудно. Трудно, но не и невъзможно.

Онова, което остава неизвестно извън някои тесни кръгове на разузнаването и различните служби за охрана на закона, е, че някои видове С-4 са много по-лесно откриваеми от други. По очевидни причини хората в звената за борба с терористите предпочитат техните противници да знаят колкото се може по-малко за различните видове С-4.

Благодарение на работата си в южноафриканското разузнаване обаче, Хенрик Бауман знаеше доста за експлозивите. Знаеше, че активната съставка в С-4 е съединението циклотриметилен тринитрамин, която е абсолютно лишена от миризма. Всъщност в повечето пластични експлозиви кучетата и механичните сензори улавят миризмата на примесите.

Той знаеше още добре скривания факт, че всичкият С-4 в САЩ се произвежда в седем завода. Шест от производителите използват нитроглицерин за производството на динамит и това замърсява експлозива С-4, получаван по време на същия технологичен процес. Точно този замърсител прави С-4 откриваем.

Една-единствена компания в Америка прави чист, „незамърсен“ С-4 и Бауман знаеше коя е тя.

А освен това имаше доста добър план как да се снабди с известно количество.

56.

Като експерт-консултант по закупуването на компютърен хардуер и софтуер в отдел „Мрежови администратори“ на „Манхатън Банк“, Рик Девор се бе примирил с необходимостта да устоява на множество ухажвания по телефона. Такава му беше работата и той я вършеше без оплакване и винаги се държеше твърдо, но приятелски. Истината бе, че в компютърния бизнес голяма част от продажбите се договарят по телефона, така че просто нямаше как да се отклоняват разговори. Рик Девор се бе научил бързо да разпознава шегобийците и продавачите на боклуци и да се отървава от тях в самото начало.

Търговецът, който му се обади тази сутрин обаче, изглежда знаеше за какво говори.

— Здрасти, аз съм Боб Пурсел от „Метродайн системс“ в Хонолулу — представи се гласът по телефона.

— Здрасти, как си? — неутрално го поздрави Рик, внимавайки да не го окуражи ненужно, но и да не го обезсърчи. „Метродайн“ беше една от много популярните софтуерни компании тези дни, за което говореше и фактът, че се намира в предпочитания от новите софтуерни къщи град — Хонолулу. Занимаваше се с разработка на системен софтуер за работа под Novell.

— Благодаря, добре. Виж, не искам да ти отнемам много време, затова направо ще ти съобщя, че вече предлагаме нов модул за защита на данни, извършващ шифроване на файловете в реално време, независимо от техния формат или структурата на мрежата.

— Хм… — незаинтересовано подметна Девор, рисувайки кръгчета на розовото си бележниче за телефонни разговори. Представяше си двамата с Деб снощи в леглото и се питаше дали е истина, че мъжете мислят за секс на всеки пет минути.

Човекът от „Метродайн“ обаче продължаваше, при това с все по-разгарящ се ентусиазъм:

— Всеки път когато съхраняваш файл под Novell, той автоматично се шифрова, а всеки път, когато го отваряш — се дешифрира. Страхотен продукт. Работи точно както автоматичната компресия и декомпресия на файловете, без потребителят да съзнава какво става. Според мен всеки клиент на Novell трябва да го има. Та, питах се дали ще намериш малко време за мен, ако дойда да обсъдим всичко…

— Оо, това звучи страхотно — искрено проточи Девор, — но проблемът е, че вече се отказахме от Novell. Съвсем неотдавна се прехвърлихме на NT Advanced Server25. — Това беше мрежова система на „Майкрософт“. — Съжалявам.

— Не, не, чудесно — възкликна зарадвано продавачът. — Ние имаме версия и за NT — нали разбираш, стараем се да отговорим на разнообразните нужди на пазара. Имаш ли нещо против да попитам какво използвате в момента за защита на данните?

— Ами всъщност…

— Не ме интересуват подробностите, питах само дали разчитате единствено на мрежовия софтуер за защита. Защото в нашия продукт ние сме се постарали да поправим слабостите на NT в това отношение. Както знаеш, NT дори не може да зашифрова, така че това трябва да се прави специално. Но нашата програма изпълнява глобално, напълно прозрачно за потребителя кодиране/декодиране в реално време…

— Виж какво — спря го Рик Девор, влизайки в режим „приключване на разговора“, — вече ти казах всичко, на което имам право. Съжалявам. Не съм упълномощен да обсъждам свободно тази тема. Но ако искаш да ми изпратиш демонстрационна дискета с твоя продукт, ще се радвам да й хвърля едно око. Окей?

След като си записа пощенския адрес и името на човека за осъществяване на контакт, Лио Краснер постави обратно слушалката и се обърна към работната си станция SPARC-20.

Беше научил за използвания от банката софтуер всичко, което му бе необходимо.

57.

Обадилият се по защитената телефонна линия аналитик от техническата служба се държеше като гимназист. Тънкият му глас на няколко пъти му изневери.

— Агент Кехил, аз съм Тед Грабовски — неуверено съобщи той. — Определиха ме да работя върху едно устройство, за което знаете — взривяващ механизъм.

— Да… — Сара се зачуди какво ли би могла да каже на това.

— Ако помните, вие ме помолихте да проверя за сигнатура…

— Естествено, че помня. — Анализът на оставените от инструменти белези бе една от силните страни на Лабораторията на ФБР и макар в повечето случаи този анализ да предполага изнурителен труд и неотслабваща концентрация на вниманието, това по правило са единствените надеждни „отпечатъци“, позволяващи да се „идентифицира“ бомбата.

— Добре, но има нещо смущаващо — продължи Грабовски. — Сигнатурата, така да се каже, е с различен почерк.

— Спойките?

— О, те са чисти, бих казал прекалено чисти. Мен повече ме притесняват обикновените свързвания на проводниците.

— По-точно?

— Те са в стил „Уестърн Юнион“. Прекрасна работа.

— Защо не опресните паметта ми?

— Исторически погледнато, свързванията „Уестърн Юнион“ са измислени за работа с телеграфни кабели, защото те обикновено са подложени на силен опън и е трябвало да се измисли начин за свързване на голи кабели, който да издържа на рязко дръпване. Тази свръзка се прави така: вземате двата оголени края, огъвате ги надолу разделени, завъртате ги веднъж, така че да се пресучат, вдигате краищата нагоре и отново ги пресуквате под деветдесет градуса. Получава се свързване грубо с формата на триъгълник, който се обвива с изолирбанд и…

— Добре, какво всъщност установихте?

— Разбрах… но това е само предположение… разбрах, че човекът, който е работил тази част, е бил обучаван в Индиан Хед.

В Индиан Хед, Мериленд, се намираше Школата на военноморските сили за експлозиви, сапьори и обезвреждане на бомби, където се обучаваха всички американски експерти по бомбите. Макар че ЦРУ притежаваше свои бази, в които да обучава експертите си, повечето агенти на ЦРУ минаваха и през Индиан Хед.

— Казвате ми, че това е било направено от американец?

— Не, госпожо, не казвам това. Може би не сте в течение, но в Индиан Хед приемат за обучение и чужденци. Там има един курс, който се казва „Изработване на импровизирани взривни устройства“ — знам, защото съм минал през него. Казвам, че онзи, който е изработил това малко бижу, със сигурност не е либиец.

Кристин Виджиани влезе забързана.

— Какво има, Крис?

— Попаднах на нещо, което мисля, че ще искаш да видиш.

— О?

— Трябва само да съберем две и две и ето какво се получава. Нашият човек е ликвидирал Кареро Бланко, нали така? Наели са го баските?

— И?

— Е, добре, потърсих информация за убийството на Кареро Бланко, надявайки се нещо да изникне — тя пое дълбоко от цигарата си, — и научих, че ЦРУ разполага с надеждна информация, че онзи, който е бил нает от баските, скоро след това е бил нает и от ИРА.

Сара се поизправи в стола си. Вниманието й беше приковано.

Виджиани междувременно продължаваше:

— Това ме наведе на мисълта да вляза във връзка с отдел „Специални операции“ на Скотланд Ярд. Там откриха сериозни доказателства, че нашият човек е извършил и атентата срещу британския посланик в Северна Ирландия в средата на 70-те — спомняш ли си случая?

Сара, разбира се, го помнеше много добре. На 21 юли 1976 Кристофър Юарт-Бигс, британски посланик в Ирландия, беше убит с противопехотна мина, поставена в дренажна тръба под път в околностите на Дъблин, по който минал с колата си. Юарт-Бигс бе успял да бъде посланик само три седмици.

Убийството се оказа дело на ИРА-Извънредни. Но дълго време се правеха само предположения кой е реалният извършител. По-късно британското разузнаване научи, че е бил платен професионалист, следователно стриктно казано, извършителят не беше ИРА.

След обстоен технически анализ и съпоставяне на различни разузнавателни данни вече нямаше никакво съмнение, че Юарт-Бигс е станал жертва на все същия загадъчен убиец, ликвидирал и Кареро Бланко в Мадрид. Името обаче така и остана тайна.

— Този Бауман — завърши Виджиани през облак дим — май наистина е най-гадният шибан убиец на света.

— Агент Кехил? — обади се пак след един час аналитикът от техническата служба. — Имахте въпрос относно таймера.

— Да?

— Ами мисля, че има нещо не наред. Реших да се задълбоча в нещата, след което помолих и другите момчета да погледнат, и сега всички сме на мнение, че таймерът е почти идентичен на онези, които Едуин Уилсън е продал на Либия през 1976 година.

— „Почти идентичен“ ли?

— Изработен е точно както онези, но не е от тях. Нали се сещате за пластмасовия кожух, в който са монтирани таймерите? Ами, аз измерих точката на топене на пластмасата и установих, че тя е 344 градуса по Фаренхайт, така че мога със сигурност да заявя, че таймерът не е същият.

— Сигурен сте, така ли?

— Абсолютно. Ние разполагаме с няколко от таймерите на Уилсън и те всички са монтирани в корпус от найлонов каучук, който се топи при 542 градуса по Фаренхайт. Този, за който говорим, е с ацетилов каучук. Съвсем различен.

— Значи е фалшив? Смятате, че някой е изработил фалшив таймер, който да изглежда точно като либийския, за да създаде впечатлението, че бомбата е на либийците?

— Точно това се опитвам да кажа. Няма друга причина, поради която някой ще се захване да прави точен дубликат на таймера, освен да заблуди хората от звеното за антитероризъм. Някой се опитва да ни прекара.

58.

„АААА конструкции и изкопни работи“ беше като язва в края на иначе прекрасното градче Маунт Киско, окръг Уестчестър, щат Ню Йорк. Компанията не представляваше нищо повече от малка тухлена постройка, заобиколена от товарни камиони с ремаркета, кукнала в центъра на терен, отрупан със строителни отпадъци и заграден с ограда от бодлива тел, по която бе монтирана охранителна система.

„Четири А“, както я наричаха собствените й служители за по-кратко, обявяваше взривни дейности за строителни нужди в справочника „Жълти страници“ за Манхатън. Рекламата й представляваше малко червено каре, в което с чертички бе схематично нарисуван кулокран, от чиято кофа се изсипваше пръст. Благодарение на сполучливото хрумване с четирите букви „А“, компанията бе поставена на първо място в списъка на раздел „Изкопни работи“.

Компанията бе западаща, но напълно устройваше Хенрик Бауман. Той внимателно бе прелистил жълтите страници в търсене на подходяща строителна компания и бе отхвърлил всички, които нямаха лиценз, разрешаващ им да държат на склад и да работят с експлозиви.

Този суров критерий бе отсял повечето кандидати. От останалите само няколко подхождаха на желания профил: малка, частна и в достатъчно лошо финансово състояние, за да не може да си позволи да откаже на някакъв англичанин, който се обажда, за да обсъди частен бизнес, свързан с използването на С-4.

За щастие шефът, Дейвид Никълсън младши, не се оказа обременен със скрупули. Бауман знаеше, че няма да е трудно да намери някой в тази сфера на дейност, който да прояви желание за съвместна работа. Никълсън изслуша предложението на добре облечения мъж, представил се като Джон Макгинес от Бристол, Англия, и се съгласи да види какво може да се направи. Всъщност, дали поддал се на вежливите обноски на господин Макгинес, или на предложените петдесет хиляди долара в наличност, но Никълсън младши с радост прие предложението.

Англичанинът обясни, че представлява чужд купувач — явно не желаеше да се разпростира повече от това — който имал затруднения с получаването на експорт-лиценз за голям строителен договор в Кувейт. Въпросният купувач имал нужда от петстотин метра възпламенителен шнур, няколко специални електрически капсул-детонатора за инженерно-техническа работа модел М6 и хиляда фунта С-4, който според американските военни стандарти се казваше „Експлозив М-112“.

Не, уточни англичанинът, не можело да става и дума за някакъв си „Експлозив М-112“. По чисто технически съображения, в които той също не искал да навлиза, веществото трябвало да има конкретен номенклатурен номер.

Бауман естествено се въздържа да обясни, че указаният от него код специфицира точна партида на определен производител. Беше намерил тази информация в списък на правителствени контрагенти, публикуван в съответния бюлетин, и информира Никълсън, че въпросната партида се предлага за продажба точно в този момент на много изгодна цена на национален търг, провеждан от правителствената Служба за разпродажба на използвано военно снаряжение (СРИВС) в Батъл Крийк, Мичиган. СРИВС бе звено на Агенцията за отбранителна стратегия, която пък на свой ред бе част от Министерството на отбраната. Всеки месец СРИВС предлагаше за продажба от държавните складове излишъци на експлозиви на драстично ниски цени. В търговете можеха да участват всички, притежаващи съответния лиценз за работа с експлозиви.

— Добре — съгласи се Никълсън, — ще го купя още днес, щом настоявате.

— Да, настоявам — подчерта Бауман.

— И после какво? Как, по дяволите, ще прикрия факта, че съм направил незаконна препродажба?

— Изобщо няма да правите подобно нещо. Ще си получите закупения С-4 и ще го складирате в склада за специална продукция. Ще изключите захранването на охранителната система, монтирана в оградата — пропуск, за който ще обвините някой от онези ваши работници, с които нямате нищо против да се разделите. Ще ми се обадите, че всичко е готово, и веднага ще се разплатим. На следващата сутрин ще намерите ключалката на склада разбита. Ще се ужасите от случилото се и незабавно ще алармирате полицията. Толкова. Повече нито ще ме видите, нито ще чуете за мен. Всъщност не… има едно последно нещо: хората, за които работя, много държат да останат в сянка. Ако се разчуе макар и една проклета дума за нашата сделка — най-късата шибана думичка — и двете ви дечица ще си останат без татко. Съвсем просто. Ясен ли съм?

59.

Точно по същото време Кен Олтън седеше дълбоко замислен на работното си място, заобиколен от сините екрани на монитори, няколко клавиатури, невъзможна плетеница от кабели и купища празни кутии диетична „Пепси“.

— Свързах се с компютърните специалисти в „Манхатън Банк“ — каза той — и до известна степен се позапознах с тяхната система. Трябва да призная, че за банка е доста надеждна. Но все пак ми се иска да отида някой ден там и, така да се каже, „да си поизцапам ръцете“, като проверя каквото мога сам.

Сара кимна.

— Отлично. А някакво развитие с паспортите?

— Приближаваме се към края.

— Колко сме наблизо?

— В момента отсявам плявата. Стигнах до малко повече от четирийсет имена. Можем да ги проверим и всичките, но ще бъде много по-ефективно, ако сведа отговора до едно-две.

— А какво представляват четиридесетте?

— Сечение на двете бази данни: всеки американски гражданин, влязъл в страната от началото на годината, и всички американски паспорти, за които е съобщено, че са били откраднати или загубени.

— Мога ли да видя списъка?

— Няма да ти свърши никаква работа, но разбира се, че можеш да го видиш. Да ти го разпечатам ли?

— Моля те.

Той чукна няколко клавиша и лазерният му принтер се събуди за живот с леко жужене.

— Готово. Както виждаш, това е само списък от имена, номерата на социалните осигуровки и паспортните номера, подредени в намаляващ ред на вероятността.

— Говориш за вероятността даден мъж да се окаже нашият човек?

— Точно така.

— На базата на какви критерии?

— Използвам комплекс от фактори: височина, възраст, пол. Като начало например знаем, че Бауман е висок метър и седемдесет и осем.

— Хората от граничния контрол не проверяват ръста, Кен.

— Така е, но ако някой е много нисък — в един от случаите човекът е само метър и петдесет — малко вероятно е това да бъде Бауман, освен ако не си е подрязал краката. От друга страна, не изключвам нито един от по-високите, защото всеки може да се направи да изглежда по-висок със специални обувки, да речем.

— А възрастта? Мисля вече се съгласихме, че може да изглежда доста по-стар от годините, на които е, като използва специален грим.

— Да, съгласен съм и с това, но едва ли ще се направи на осемдесетгодишен старец, нали? Има възрасти по паспорт, които просто не са за него. Всеки под двайсет и пет години също отива надолу в списъка. На следващо място идва маршрутът.

— Това пък защо?

— Обработвам информацията, изхождайки от предположението, че Бауман не е излязъл от САЩ, за да влезе пак. С други думи, той най-вероятно се е сдобил с паспорта навън и го е използвал, за да проникне в страната. Всеки, който, да кажем, е влязъл в страната миналата седмица, но е излязъл една или две седмици по-рано, най-вероятно не е нашият терорист. Следователно отива надолу в списъка.

— Окей, добре.

— Освен това разполагам с данни от повечето, макар и не всички авиокомпании, с които са долетели тези четирийсет и трима души. Говоря за списъци на пасажерите, дневници на полетите, регистър на компанията. Тези бази данни могат да ни разкажат доста неща, например дали даден пасажер е закупил билета си с кеш. Има сериозни основания да предполагаме, че нашият човек е постъпил именно така. Онези, които са купили с кредитна карта или по друг начин, отиват надолу в списъка. Не ги изваждам изобщо, но вероятността да са те намалява.

— Има логика.

— О, най-сетне можем спокойно да елиминираме всеки, който е влязъл в страната преди датата, на която Бауман е избягал от затвора. — Той взе листа от принтера и й го подаде. — Така че в момента присъстваш на финалната фаза. Трябва да се обработят още няколко бази данни. Ден или два и ще разполагаш с едно-единствено име.

Лейтенант Джордж Рот вече се беше отказал да претърсва по-подробно уличката зад китайския ресторант и дори се бе обадил по радиото, за да докладва липсата на успех. И точно когато се обръщаше към Бродуей, нещо сред купа боклук в контейнера привлече вниманието му. Той се приближи по-близо до смрадливите отпадъци и видя, че първото му впечатление се е оказало вярно — там стърчеше черна кожена обувка. Той я дръпна и едва тогава осъзна, че тя все още е обута на крак.

Няколко минути по-късно специалната работна група се събра на оперативка за края на деня. Отсъстваха само двамата, имащи отношение към операцията в „Пощенски кутии, Инк.“, Джордж Рот и Ръсел Улман.

Сара започна с кратко изложение на резултатите от наблюдението над пощенския клон:

— Няма никакво съмнение, че някой се обади да попита за въпросната пратка — каза тя — и прекъсна разговора, преди да сме засекли обаждането.

— Мислиш, че сме събудили подозрението му? — попита Папас.

— Възможно е. Но не можем да изключим и че просто е крайно предпазлив.

— Той може изобщо да не дойде да си вземе колета — продължи Папас. — Ако наистина е Бауман, може и да няма нужда от него — като знаем в какви подробности подготвя операциите си, той вече може да разполага с взривател, получен по друг канал.

— Наистина е така — съгласи се Сара. — Във всеки случай, инструктирала съм ги да ми се обадят в мига, в който някой дойде да си поиска колета. — И тя продължи с подробностите по другите операции, които бяха в ход.

Едно широкомащабно разследване като операция „Минотавър“ използва хищнически предоставените му на разположение ресурси: този статут им позволяваше да поискат всяко техническо нововъведение, в това число свръхминиатюрни микрофони и видеокамери, насочващи предаватели за локализиране на кола, подслушване на комуникационна техника. По правилник статут „широкомащабно разследване“ се даваше за една година с възможност за продължаване, ако се налага. Някои широкомащабни операции, като войната на ФБР срещу комунистическата партия на САЩ, бяха продължавали по четирийсет години без прекъсване. Техният проблем беше, че не разполагаха не само с година, а дори и с един месец.

Тя разказа какво бяха открили в техническата служба за взривателя. Най-интересното, разбира се, беше получената от младия Тед Грабовски информация само минути преди да започне оперативката.

— След като разбрали, че следата с либийския таймер е фалшива, техниците са се хванали на работа съвсем сериозно — разказваше тя. — Направили са подробен оглед с микроскоп, обръщайки специално внимание на следите от инструменти. Помните ли опита за атентат в Кувейт срещу президента Буш преди две години?

— Разбира се — потвърди Папас. — Намерихме експлозиви, възпламенителен шнур, взриватели, и по тях определихме, че хората зад операцията са — кой друг, наистина? — иракчаните. Е, каква е връзката?

— Ами установено е, че са използвани същите секачки, с които са били рязани проводниците за изработването на иракската бомба.

— Мили боже! — прошепна Папас.

— Чакай малко — не се сдържа Виджиани. — Казваш, че нашият взривател е направен от иракчани?

— Не — отговори Сара. — Защото не иракчани стоят и зад бомбата в Кувейт. Тя е била доста сложна и най-вероятно над техните възможности.

— Сара — призна Виджиани, — струва ми се, че нивото се качи доста над заплатата, която ми плащат. Не можеш ли да обясниш по-просто?

— Окей — каза Сара. — Бауман е наел някой, който да конструира, да изработи и да вкара в САЩ взривателя. Същият човек е изработил и бомбата в Кувейт. И пак той е бил обучен в Школата на военноморските сили за експлозиви, сапьори и обезвреждане на бомби… от самите нас! Така че, ако открием кой е изработил взривателя на кувейтската бомба…

— Любопитен ми е този фалшив либийски таймер — прекъсна я Папас. — И най-вече този опит да се пусне фалшива следа. Защо би искал някой да направи това?

— За да скрие своето участие и да ни върже тенекия? — предложи мнение Виджиани.

— Или — замислено продължи Папас — да припише цялата операция на либийците по някаква стратегическа причина. Но независимо кое от двете е, това излиза извън рамките на обичайното поведение на терористи. Мисля, че зад тази работа стои някой, който не иска да поема отговорност, да търси слава или да опитва изнудване. Накратко казано, Бауман е нает от някой, който просто иска да унищожи част от Ню Йорк Сити — по всичко изглежда „Манхатън Банк“ — без да прави декларации след това.

— Добре — каза Виджиани, — само че няма как да го направи без своя взривател. А той още никакъв не се е вестил да си го получи, нали така?

— Доколкото ми е известно — отговори Сара. — Но може да се появи. Макар да не ми се вярва.

— Сара — попита Папас, — от какво друго има нужда нашият човек, за да си направи бомба?

— Ами, очевидно от експлозив. Защо, какво имаш предвид?

— Това, че терористите обичат пластичните експлозиви — „Семтекс“, С-4 и другите подобни, нали? А те са практически недостъпни на открития пазар. Значи той или ще го внесе по някакъв начин, или…

— Да — сети се Сара, — или ще си го намери тук. — Тя разбра каква бе идеята на Папас. — Разбира се, това определено е възможност.

— Какво? — не разбра Виджиани. — Да го открадне ли?

— Може би — разсеяно отговори Сара, която мислеше за другите начини.

— Значи ако разпратим предупреждение…

— Прекалено много хора ще разберат — отклони варианта Сара.

— Можем да редактираме текста внимателно — настоя Виджиани.

— И все пак ще се породят прекалено много въпроси. Не, ще поискаме от БАТИОО да ни информира за всички кражби на С-4, динамит или други експлозиви. Ще им дадем номера на нашия дежурен за денонощен контакт. Няма да споменаваме какво ни интересува. Ще им кажем да се концентрират върху военните бази.

Виджиани сви рамене.

— Какво пък, става и така. — Тя вдигна поглед, защото в същия момент в стаята влязоха Рейнахан и Рот. — Успех?

Но израженията и на двамата ясно показваха, че новините не са добри.

— Какво се е случило? — бързо попита Сара.

— Улман — късо отговори Рот.

— Какво Улман? — но Сара знаеше отговора.

— Мъртъв е — с нисък глас изрече Рейнахан.

— О, боже — изплака Виджиани.

Рейнахан продължи:

— Проследил е някакъв тип в продължение на няколко преки, после изчезнал без следа на малка уличка зад един ресторант. Когато връзката прекъсна, изпратихме няколко момчета да го открият.

— Аз го намерих — каза Рот. — Напъхан в контейнера за боклук зад ресторанта. Под куп… не знам какво беше… развалена храна. — Той тежко се отпусна на близкия стол.

Възцари се дълбока тишина. Никой не знаеше какво да каже.

— Бауман ли? — попита Папас.

— Същият начин на действие — уточни Рот. — Точно както при убийствата в Полсмур. Направено с голи ръце. Макар че беше пръснал окото му с някакъв тъп предмет.

— Значи Ръсел е бил по следите му — пресипнало прошепна Виджиани.

— Това не знам — въздъхна Сара. — Сигурно е обаче, че Бауман е по нашите.

60.

Звънецът позвъня и Сара натисна бутона, за да пусне Брайън Ламоро. Беше с великолепно кафяво сако, под което се виждаше фина синя риза, и изглеждаше чудесно. От него се долавяше лек аромат на скъп одеколон. Носеше очила на Армани с тънка вътрешна рамка от черупка на костенурка, които необяснимо как го правеха да изглежда почти секси.

— Нови очила — отбеляза тя вместо поздрав.

— Всъщност тези са старите — поясни Брайън. — Радвам се, че тази вечер най-сетне ще можем да излезем.

— Е, не мога да работя без прекъсване — каза тя, въпреки че всъщност искаше да е в щаба на „Минотавър“. И все пак разбираше, че ако продължава в същото темпо, скоро ще се побърка.

Той извади иззад гърба си малък букет лилии и й го подаде.

— Колко мило! Благодаря ти, но искам отново да те предупредя, че ако бийпърът ми се обади по време на концерта, ще те оставя сам.

— Разбрано. Нали така се уговорихме.

Излизаха за втори път, но без сама да знае защо, тя беше неспокойна. Беше му отказала веднъж в болницата, но бе приела поканата му по-късно същия ден, когато се обади под предлог да провери как е Джаред. На следващия ден се срещнаха да пийнат и тя реши, че от цялата тази история може и да излезе нещо.

Джаред свенливо се приближи. Зад него пристъпваше от крак на крак повиканата да го наглежда Бриа — ученичка в колежа „Меримаунт“, Манхатън.

— Значи ти строиш къщи, Брайън? — попита Джаред.

— Не, само пиша за тях — призна си Брайън.

— О! — малко разочаровано каза момчето. — А обичаш ли бейзбола?

— Истината е, че не го разбирам. Не знам нищо за него. Но колко странно, че отвори дума за бейзбола. — Той извади малка, опакована в целофан картичка, и я подаде на Джаред. — Виж какво намерих сред боклука.

Джаред погледна, ококори очи и изкрещя:

— Не може да бъде! Това е от петдесет и трета! — Той се обърна към Сара и поясни: — Страшно трудно е да се намерят картички на Сатчел Пейдж — тогава просто не са издавали картички за негърската лига.

— Надявам се да не е струвала прекалено скъпо — каза Сара, неспособна да се развълнува чак толкова.

— Знаеш ли, Сатчел Пейдж дори не е знаел на колко е години — разказваше Джаред. — За него почти не е правена статистика. Хвърлял е по три мача дневно, ден след ден… Това е страхотно.

Телефонът иззвъня. Сара се обърна да го вдигне, но Джаред я изпревари.

— О, здрасти — каза той без никакъв ентусиазъм и Сара инстинктивно разбра кой се обажда. — Ами… добре съм. — Гласът му беше монотонен. — Всичко е наред. Мамо, татко се обажда.

— Кажи му, че ще му се обадя утре от работа.

— Мама излиза на среща — каза Джаред вместо това. Когато затвори телефона и се обърна, Сара го изгледа сурово, но той не се смути. Изражението му казваше: „Знам какво правя“.

— Ето това се казва жилищен блок — каза Сара, когато минаваха покрай „Дакота“ на Западен Сентръл Парк и 72-ра улица. Беше разстроена и изплашена от убийството на Улман и почти не беше в състояние да мисли за нещо друго, освен за работата си, макар да се опитваше. Да маскира това с безгрижие. — Знаеш ли нещо за него?

— „Дакота“ ли? Разбира се — отговори Брайън. — Ами… това е първият наистина луксозен жилищен блок. Построен е през 80-те години на миналия век от Едуард Кларк — президент на компанията за шевни машини „Сингер“. Хората го нарекли „Грешката на Кларк“, защото бил издигнат на абсурдно далечно разстояние от центъра на града.

— Хм…

— Всъщност според мен се нарича „Дакота“ на името на Територия Дакота, която също е доста далеч оттук.

— Кой е бил архитект? — попита тя без интерес. Какво правеше тук? Опитваше се да поддържа някакъв разговор, за да откъсне мислите си от кошмарите?

— Хенри Харденбърг — каза Брайън. — Един от великите архитекти на своето време. И… сега си спомням, че Кларк купил околната земя и построил дървени къщи. След това монтирал в мазето на „Дакота“ мощен електрогенератор, за да захранва с ток не само „Дакота“, но и околните къщи. Отличен пример на градоустройство.

— Не беше ли убит тук Джон Ленън?

— Да… Сара, не се обиждай, но имам чувството, че тази архитектурна разходка ни най-малко не те интересува в момента. Случило ли се е нещо?

— Не, всичко е наред.

— Нещо с Джаред?

— О, не, Джаред се оправя чудесно.

— Преди малко се обади твоят бивш, нали?

— Да. Нямам представа как ме е открил чак тук, но той е изобретателен човек. От друга страна, и аз не се крия. Просто… просто искам най-сетне да ни остави поне за малко на спокойствие.

— Надявам се да не е от ревнивите.

— Точно обратното. А освен това е и склонен към насилие.

Брайън спря едно такси и въздъхна.

— Чудесно. Аз не можах да се оправя с онези хлапетии… та какво ли остава за ревниво ченге.

След квартета в сол минор имаше пауза. Брайън прошепна:

— Боже, тази бавна част е истинско изпитание.

— Какво искаш да кажеш?

— Мисля, че е най-трудната за слушане от целия Бетховен. Някой някъде я беше сравнил с човек, който се опитва да види колко бавно може да кара велосипед, без да падне.

Сара тихо се засмя. Колкото по-дълго го наблюдаваше, особено когато той се оживяваше от ентусиазъм по темата, на която говореше, толкова по-привлекателен й се струваше. Разликата между него и Питър бе толкова голяма, че даже не беше забавно да ги сравнява. Как бе възможно една и съща жена да изпитва влечение към двама така противоположни мъже? Онзи ден в парка тя бе изпитала съжаление към него, дори за миг бе почувствала леко презрение — толкова непохватен й се беше сторил. И колко чудесен, внимателен, грижовен се бе оказал, когато ги отведе в спешното отделение на болницата.

След Grosse Fuge концертът завърши с квартет в си диез, който за Сара беше едно от най-великите музикални творения, създадени от човек.

— Изумително, нали? — каза Брайън и я хвана за ръката. — Това адажио е едно от най-тъжните неща, който съм чувал.

Сара стисна в отговор ръката му и кимна.

Когато излязоха, взеха такси до апартамента му, който се намираше в непосредствена близост до Сътън Плейс. Беше си обещала, че няма да завършва вечерта в неговата спалня или в някоя хотелска стая, но от една страна чувстваше някакъв комфорт в компанията му, а от друга, Бриа й беше казала, че няма нищо против да постои до късно.

Апартаментът му се оказа малък, но елегантно обзаведен, с много книги, повечето имащи отношение към архитектурата, и чудесна, удобна мебелировка. Тя отиде в кухнята му и се обади оттам, за да провери дали Бриа няма някакви проблеми с Джаред, после се върна и седна на мекия диван, докато той наливаше бренди.

— Харесва ми — каза тя, имайки предвид целия апартамент.

— О, не е мой — отговори той. — Мисля, че споменах пред теб за моя колега от Едмънтън — той и неговата съпруга са тук в свободната им от лекции година, но решиха да прекарат лятото в Талиесен — сещаш се предполагам: къщата на Франк Лойд Райт26 в Уисконсин. Бяха много доволни да ме оставят да им спестя наема за няколко седмици.

— Излишно е да ми обясняваш — каза тя. — Нали видя моето обзавеждане: кашони от бутилки за мляко и сандъци за пренасяне на покъщнина. Колко хубаво е да живееш в такова прекрасно място…

Той донесе чашите и й подаде едната.

— Виж, Сара, ние почти не се познаваме, така че мога да ти се сторя малко агресивен, но искам да ти кажа следното. — Той седна до нея на дивана, но дистанцията бе толкова точно избрана, че нито изглеждаха опасно близко един до друг, нито подчертано далеч. — Непрекъснато долавям, че не желаеш да говориш за онова, с което се занимаваш, каквото и да е то, независимо дали работиш за ФБР, или не. Щом така искаш, нека така да бъде. Но не искам да си мислиш, че не се вълнувам от твоите проблеми.

Сара не се сдържа и леко се усмихна.

— Разбрах.

— В такъв случай да говорим за времето или за нещо друго.

— Добре, имаш ли нещо против да ти задам личен въпрос?

— На мен ли? Че аз съм като отворена книга.

— Ти накуцваш. Личи си, че си свикнал с това. Как стана — при катастрофа с кола или се случи нещо друго?

— Около две седмици след смъртта на жена ми се напих и треснах колата в един стълб. Когато отворих очи, бях в болница. Дойдоха да ме посетят двама полицаи и ми казаха, че не са намерили никакви следи от плъзгане на гуми по пътя.

— Какво означава това?

— Означава, че изобщо не съм се опитал да спра. Забил съм колата право в стълба със сто километра в час.

— Опитвал си да свършиш със себе си?

— Не помня такова нещо, но те казаха, че изглеждало така.

— Обичал си я.

— Да, обичах я. Беше чудесен, прекрасен човек… — Той се поколеба за момент, сякаш в гърлото му бе заседнала буца. — Но това е съвсем друга част от моя живот и сега не е време да говорим за това, нали?

— Добре.

Той стана и пусна някаква музика. Имаше хубаво, гъвкаво тяло, широки рамене и тесен кръст. Не беше тяло на човек, който седи на едно място — академичен работник или архитект — така че явно поддържаше форма с упражнения.

— Този „Арманяк“ е превъзходен — обади се Сара.

— Благодаря. Надявах се да ти хареса.

— Обожавам „Арманяк“.

— Отлично. И аз. А обичаш ли джаз?

— Естествено. С какво разполагаш?

— Нека те изненадам.

Той се върна на дивана и този път седна по-наблизо, наблюдавайки лицето й. Разнесоха се първите тонове на изпълнението — просто, но подчертано синкопирано пиано.

— Оскар Питърсън и Ела Фицджералд! — възкликна Сара. — Един от най-великите албуми на всички времена.

— Имаш добър вкус в музиката — призна Брайън, наведе се към нея и я целуна по устните. След това задържа лицето й с двете си ръце, сякаш се възхищаваше на изящен предмет на изкуството.

Сара затвори очи, разтвори устни и вкуси езика му.

О, боже, мислеше си ти, остави ме да се насладя на този миг.

Сложи ръце на гърба му, постави длани върху широките му плещи, после бавно ги спусна надолу по твърдата плът под ризата. Пъхна пръсти под колана му и ги остави там, наслаждавайки се на топлината и на кадифената мекота на хълбоците му.

Езикът му бавно изследваше устата й и той прихвана лицето й още по-силно.

Изживей момента, повтаряше си тя. Само този…

И грижите, смъртта, страхът и несигурността бавно започнаха да напускат главата й. След малко я почувства така празна, че й се зави свят, но тя беше благодарна на това усещане.

Ръцете му бавно като нейните се спуснаха по шията й, минаха през раменете и спряха отстрани на гърдите й, прихващайки ги едва доловимо. Сара се чувстваше обхваната отвсякъде от приятна топлина. Усети, че започва да се възбужда.

Не мога да повярвам, че това се случва с мен, мислеше си тя. Това просто не се случва на мен. Не познавам този човек, не знам нищо за него, не…

Той разкопча горните копчета на блузката й, опря устни върху голата й кожа, после прекара език през тялото й до зърната.

— Ммм… — сладостно простена тя.

Разнесе се началото на нова песен: „От колко време продължава това?…“ питаше Ела с дрезгав глас, вярно, не в златните си години, но в отлична форма. После продължи да пее и на един ред малко се запъна: „Още веднъж и ще станат дв… три пъти!“.

Тя подпъхна пръсти под колана на гащетата му и усети отново копринената мекота на кожата отдолу. В същия момент той се пресегна зад гърба й, за да разкопчее сутиена й, и тя усети как освободените й зърна набъбват и се втвърдяват. Той разкопча полата й и я остави да падне на пода, после свали колана си и пусна панталоните да се свлекат. Тя видя издутината под гащетата му и сама бавно ги смъкна.

Бавно, мъчително бавно главата му отиваше все по-надолу, оставяйки гореща следа от целувки по корема й, по косъмчетата под пъпа, и…

— Брайън… — каза тя в напразен опит да си възвърне контрола над случващото се.

Но там долу езикът му пърхаше като пеперуда, а може би по-точно като колибри, главата му се движеше леко напред-назад, после нагоре-надолу, а езикът му беше за миг твърд и проникващ, и веднага след това мек, влажен и пулсиращ. Той целуна, после внимателно нагласи уста между устните й и… о, боже, дори изтананика в това положение няколко такта в тон с песента, след това обхвана клитора й и областта около него в страстна, но мека като перце целувка. Без да осъзнава това, тя се поклащаше напред-назад, присвиваше и разпускаше леко бедра, усещайки как тънката струйка удоволствие се засилва и надига в извисена на ръба на пропастта вълна и тогава чу нещо далечно и незначително, но нещо като…

… механичен звук от външния свят, а не света на удоволствието, в който тя плуваше…

… пейджъра й. Тя простена. Пейджърът даваше сигнал.

Брайън недоволно изсумтя.

— Не сега — каза той.

— Съжалявам… съжалявам… трябва да… — Тя се изтърколи настрани и извади клетъчния телефон от чантичката си. Отиде гола с него в банята, затвори вратата и включи вентилатора, за да заглуши гласа си.

— Да, Кен — каза тя. — Повярвай ми, надявам се, че е наистина важно.

— Съжалявам, че те обезпокоих — чу се гласът на Кен Олтън. — Но, да, мисля, че е важно. Имам го.

— Имаш… какво?

— Паспортът. Паспортът, използван от Бауман, за да влезе в САЩ. Името е Томас Алън Мофат.

Сара прекъсна разговора, сгъна телефона и се върна в спалнята. Брайън лежеше по гръб с малко крива усмивка.

— Наред ли е всичко? — поинтересува се той.

— Всичко е чудесно — успокои го тя. — Добри новини.

— Прекрасно — въздъхна Хенрик Бауман. — Всички имаме нужда от добри новини. Сега… докъде бяхме стигнали?