Червения вълк

39

Томас посяга към каната с кафе и установява, че е празна. Усеща как го обзема раздразнение, челюстите му се стягат. Въздъхва тихо и поглежда жена си, седнала откъм другата страна на кухненската маса. Пие четвърта чаша, пресушила е цялата кана, приготвена лично от него, преди той да привърши дори първата. Тя не забелязва настроението му, потънала дълбоко в есе от някакъв професор по ислямска цивилизация, посветено на въпроса кой именно следва да се смята за истински иракчанин. Събрала е косата си в чорлава топка на върха на главата, бръсва от време на време някой измъкнал се кичур от очите си. Халатът не е затворен добре и гладката й кожа се вижда под бархетната тъкан.

Извръща поглед и става.

— Искаш ли още малко кафе? — пита той саркастично.

— Не, за мен не, благодаря.

Нито го поглежда, нито му обръща някакво внимание.

Все едно съм част от мебелировката, казва си той. Средство за осигуряване на комфорт, в който да си пише идиотските статии.

Успокоява се и пълни чайника с вода. У дома, във Ваксхолм, винаги е имало електрическа кафеварка както при родителите му, така и докато живееше с Елеонор, обаче Аника намира всичко това за излишно.

— Още една машинария. И така мястото не ни стига. А освен това водата възвира много по-бързо върху газов котлон, отколкото в електрическа кафеварка.

Права е, но не е там работата. Проблемът е в това, че той губи все повече лично пространство, докато тя го заема. Колкото повече тя разширява своето, толкова по-малко остава за него.

Преди да се случи тая история с Бомбаджията, нещата не му изглеждаха точно такива. Тогава всичко протичаше по-бавно, крадеше от неговото пространство частица по частица, без той да забележи. Появиха се децата, тя получи редакторско място и, разбира се, той даде своята дан, но после всичко се нормализира, когато жена му си бе у дома и можеше да се грижи за апартамента и децата. А сега се налага да се свре в своето тясно ъгълче и да остави тя да се разпорежда с целия му живот.

Когато водата в чайника кипва, той поглежда към жена си. Ъглеста и кокалеста, слаба, с меки гърди. Уязвима и чуплива, но твърда като кремък.

Сигурно е усетила, че я гледа, защото вдига поглед към лицето му.

— Какво има?

Той се извръща.

— Нищо.

— Да, бе — отвръща тя, взема си вестника и излиза от кухнята.

— Чакай малко — виква той подире й. — Мама се обади да ни покани на обяд за днес. Казах да. Надявам се, не възразяваш.

Защо ли я питам? За какъв дявол трябва да й се обяснявам, задето съм приел покана от собствените си родители?

— Ти какво каза?

Влиза вдървено обратно в кухнята, а той се обръща и я поглежда, застанала права до вратата, с виснал до пода вестник в ръка.

— Дванайсет часа — отвръща той. — Обяд във Ваксхолм.

Тя поклаща невярващо глава.

— Как можеш да решиш подобно нещо, без дори да ме попиташ?

Томас загърбва печката, докато налива вода през кафето във филтъра.

— Беше заета с мобилния си. Не исках да те смущавам.

— Това ме смущава несравнимо повече. Няма да дойда.

Обзема го завладяващ ирационален порив да я стисне за гушата и разтърсва, докато възелът се разсипе от темето й, зъбите затракат едни о други, а халатът се свлече от раменете.

Но затваря очи и се опитва да овладее дишането си, докато отговаря на вентилатора в стената:

— Нямам никакво намерение да докарам отношенията с моите родителите до същото лайняно положение, до което си го докарала ти с твоите.

По шумоленето от вестника разбира, че е напуснала кухнята.

— Добре — провиква се Аника откъм хола с безизразен глас. — Взимай децата, но аз няма да дойда.

— Ще дойдеш, къде ще вървиш — заявява той, все така вторачен във вентилатора.

Тя се връща в кухнята. Поглежда я през рамо — гола е, ако не брои късите чорапки.

— И ако все пак не дойда, какво? Може би ще ми бухнеш един в главата и ще ме завлечеш дотам за косите?

— Не звучи зле.

— Отивам да си взема душ — заявява Аника.

Погледът му залепва върху задника й, докато тя крачи през антрето. София е много по-заоблена и кожата й розовее. Тази на Аника има зеленикав оттенък, а на слънце бързо преминава в наситено маслинен цвят.

Трябва да е извънземна, казва си Томас. Малка зелена жена от друга планета, ъглеста и безформена, крайно неразумна. Възможно ли е да се живее с извънземна? Отпъжда тази мисъл и преглъща. Мамка му, защо винаги сам прави нещата толкова трудни за себе си? Съществува изход. Има избор. Възможно е да си върне живота, който му липсва, да заживее с мека и розова жена с човешка душа и ябълкови коси, която с радост ще го приеме в мансардния си апартамент.

Мили Боже, какво да сторя?

В същата секунда звънва телефонът.

Само това не! Тя е. Защо звъни тук? Казах й да не го прави при никакви обстоятелства.

Втори път.

— Няма ли да вдигнеш? — провиква се Аника изпод душа.

Трети.

Грабва слушалката с пулсиращи слепоочия, напразно търси остатъци от слюнка в устата си.

— Томас и Аника — чува той собствения си пресъхнал глас.

— Трябва ми Аника. — Ане Снапхане. Говори задавено, а чувството на облекчение е толкова силно, че го усеща чак в топките си.

— Момент, моля — отвръща той, като издиша. — Ей сега.

Аника изскача от ваната, грабва пешкир и оставя мокра диря след себе си, на път към телефона. Острият камък се върти и мята из гръдния кош, ангелите тананикат тревожно някъде отзад. Не поглежда Томас, докато минава покрай него и взема телефона, студенината му я кара да поддържа дистанция.

— Чете ли днешния вестник? — пита Ане Снапхане със сух и дрезгав глас.

— Махмурлукът ли те е налегнал? — отвръща с въпрос Аника, докато отмества сиренето, за да разчисти кухненската маса пред себе си. Томас въздъхва шумно и се отмества с два милиметра; освобождава й пространство.

— Зверски, но не това е същественото. Бьорнлунд спря канала ни.

Аника отмества и хляба, за да направи още място.

— Какви ги дрънкаш?

— Министърът на културата ме вкара току-що в списъците за съкращение. Пише го във вестника.

Томас се извърта на деветдесет градуса. Раменете му заявяват пределно ясно, че се разграничава от нея по най-решителен начин.

— Какво? Ей сега го прегледах.

— Най-отгоре на първа страница.

Аника се навежда напред и хваща вестника, който чете Томас, за да го отгърне на първа страница. Той го дръпва ядно към себе си.

— Задръж така — казва Аника в микрофона. — Мога ли само да хвърля един поглед? Бьорнлунд променя условията за получаване на цифрова честота за излъчване. Е, и?

— Вчера са уведомили борда. Взели са първия самолет от Ню Йорк и кацнаха тук преди половин час. Вече е оповестено, че премиерата се отлага. Назначено е официално заседание на борда за два и половина, цялото ни планиране отива на кино, а ТВ Скандинавия — на боклука. Вероятно ще приключа кариерата си като културен репортер в селското радио в Шюхерад.

— Но защо си толкова черногледа? — казва Аника, като удря Томас по коляното, за да й направи място. Какво пречи да станете кабелна или сателитна програма?

Ане заплаква и приятелката й внезапно осъзнава сериозността на положението, както и чувството си за вина.

— Стой така, ще сменя телефона — казва тя.

Оставя слушалката и без да ще, удря Томас, докато скача на крака.

— Дявол да го вземе — негодува той и смачква вестника в скута си.

— Чети си спокойно, махам се — казва Аника и бърза през антрето към спалнята, увита в пешкира. Там го оставя да се свлече на пода. Пъхва се под завивките и взема слушалката на телефона до леглото.

— Трябва да има някакво решение, все пак. Къде е проблемът?

Ане се съвзема.

— Казвала съм ти вече — сопва се тя, но Аника я прекъсва:

— Знам, че не ме бива много за слушател. Винаги съм го приемала като техническа подробност. Все едно аз да почна да ти разправям за технологично време при печата или за смяна на матрици. Кажи ми пак.

Сяда между възглавниците, а Ане поема дълбоко въздух.

— Главната цел на ТВ Скандинавия е, или по-скоро беше, да покрие целия Скандинавски полуостров. Това са двайсет и пет милиона потенциални зрители, грубо пресметнато, една десета от населението на САЩ. Тоест трябва да стигне до всеки дом в Швеция, а за целта са нужни предавателите на „Тераком“. Американските рекламодатели не проявяват интерес към потребителски групи с по-малка численост.

— Какво е „Тераком“?

— Националната мрежа за излъчване. По-рано бе част от национализираната „Телеверкет“, но се превърна в обществена корпорация със стопанска цел, както и всичко останало.

Ангелите млъкват, напълно сразени от отчаянието на Ане Снапхане.

— И няма други предаватели? Не можете ли да си изградите собствени?

— Ти луда ли си? „Тераком“ е на път да банкрутира, при всичките си сега съществуващи.

Аника се отпуска и опитва да намери решение, възползвала се с радост от предоставената от Ане Снапхане възможност да се разсее, да загърби Томас и София, децата и Ваксхолм, както и всичко друго.

— Добре де, но далеч не всеки може да гледа цифрова телевизия. Трябва да разполагаш с ония кутии, нали? Толкова ли е важно наистина?

— След някоя и друга година няма да има никаква друга телевизия, освен цифрова. А истински важното тук е позицията на правителството. Ако наземната цифрова мрежа работи съобразно идентични критерии с тези за останалите в бранша — сателитни и кабелни, — пазарът ще експлодира.

Възбуденият писък на Елен прониква през вратата на спалнята, миг преди момиченцето да влети в нея, преследвано на метър разстояние от Кале, който реве с дебел глас, извил пръсти като нокти на хищно животно.

— Мами, помощ! Тигърът ме гони!

— Не сега — казва Аника и прави опит да ги усмири с жест, което е съвършено безсмислено, понеже и двамата се стоварват отгоре й, кикотейки се истерично. — Нищо не разбирам — продължава тя в слушалката. — Как така правителствената позиция води до закриване на канала?

— До този момент единствено правителството определяше кой да има достъп до държавните телевизионни предаватели както за аналогови, така и за цифрови програми. Аналоговите са само три, разбира се, и съществуването им е резултат от чисто политическо решение: това са канали едно, две и четири.

— Елен — казва Аника, — и ти Кале, марш да се обличате. Ще ходите на гости при баба и дядо.

— Цифровите излъчвания изискват много по-тесен вълнови диапазон — продължава да обяснява Ане, — така че когато трите аналогови канала спрат да работят, ще освободят място за двайсет и пет цифрови. С новата си позиция правителството най-после признава, че не бива да определя кой какво да излъчва и делегира правата си на Комисията за радио и телевизия.

— Непременно ли трябва да ходим? — пита Кале като говорител и на двамата. — Там не е интересно. Не ни дават да тичаме вътре в къщата.

— Хайде по-бързо — подканя ги Аника. — Зъбите, чисто бельо и прочее.

— Дотук няма нищо ново — продължава Ане Снапхане. — Предложението за това изменение се върти за обсъждане вече повече от година по всички инстанции. Именно заради това американците решиха да направят тази инвестиция, но ето че днешният вестник съобщава за нова клауза в инструкцията за работа на Комисията по радио и телевизия, която по-рано я нямаше.

Аника изпраща децата вън от стаята, стисва клепачи и прави опит да се съсредоточи.

— И?

— По време на консултациите бе в сила рамкова програма от десет точки, които телевизионните компании трябва да покрият, съобразно членове първи, втори и четвърти от третия раздел на Закона за радио и телевизия от 1996 година. А сега най-неочаквано се пръкна единайсета точка.

Аника потъва назад във възглавниците.

— Тоест Карина Бьорнлунд снася ново изискване в най-последната минута.

— Именно, буквално броени дни преди решението. А въпросната единайсета точка гласи: „Кандидати с преобладаващ чуждестранен капитал, които излъчват за повече от една страна в района на Скандинавия, но не и за други страни членки на ЕС, нямат право да ползват наземната дигитална мрежа“.

— Което означава?

Чува Томас да вика по децата откъм кухнята.

— Че всеки друг, който отговаря на изискванията, може да излъчва, но не и ние.

— Тоест законът е насочен конкретно срещу ТВ Скандинавия — констатира Аника. — Никога няма да го прокара през парламента.

— Ще го прокара като едното нищо. Зелените са с нея.

— Те пък от какъв зор?

— Правителството се отказва от пътни такси, но след Нова година въвежда ограничения за цялата пътна мрежа около Стокхолм с цел да се намали замърсяването, и така Карина Бьорнлунд печели техните гласове за спиране на ТВ Скандинавия.

Аника сама долавя скептицизма в гласа си, когато казва:

— Но в това няма капка разум. За какво й е да го прави?

— Да — съгласява се Ане Снапхане, — въпросът е напълно уместен. — И заплаква тихичко.

Томас подвиква нещо в антрето и Елен започва да вие. Докато децата пищят, а по линията откъм Лидингьо се донася ехо от отчаянието на Ане, ангелите внезапно пак запяват, думите им се застъпват една друга, а пред очите й, подобно на видение, изплава записката от регистъра на министерската кореспонденция:

Молба за спешна среща по неотложен въпрос.

— Пила ли си днес? — пита Аника достатъчно гръмко, за да заглуши вътрешните гласове.

Ане събира сили, преди да отговори:

— Не. — И подсмърква. — Но ми мина през ум. Даже си налях джин, но го лиснах в тоалетната. Стига толкова, нали така?

Отчаянието й сякаш се изчерпва, ограничава се до отделни подсмърквания, а децата престават да крещят в кухнята.

— Най-напред Мехмет, а сега и това. Нямам повече сили.

— Имаш — отвръща Аника. — Облечи нещо и ела насам. Зарежи колата.

— Не знам дали ще мога.

— Ще можеш. Томас отива с децата във Ваксхолм и аз оставам свободна цял ден. Обещай, че ще дойдеш.

— Не ми се остава тук, нямам сили… — Нов пристъп ридания. — Онова дърто копеле от долния етаж вечно слухти, Миранда прави курсове от едното място до другото, а и целият тоя сняг за чистене всяка зима…

— Ела тук да потърсим нова къща в интернет. Крайно време е да се преместиш в града като всички нормални хора.

Ане замълчава, дишането й се чува по линията, отначало забързано, а сетне все по-бавно.

— Първо трябва да си помисля.

— Знаеш къде живея.

40

Кале застава до Аника при входната врата, обут в новите зелени ботуши със светлоотражатели. Бузите му аленеят от жегата в подплатената грейка. Огромните очи блестят.

— Тати защо ни се сърди?

Аника коленичи до детето и го гали по бузата.

— Тати е уморен. Много работи. Скоро ще се оправи. — Усмихва му се. Опитва се да влее в душата му усещане за сигурност и спокойствие, каквито сама не изпитва.

— Искам да си остана у дома с теб — заявява Елен.

Аника се обръща към дъщеря си, която се е изпотила от чакане.

— Ане ще ми идва на гости. Малко е тъжна и ще трябва да й помогна някак.

— И големите могат да са тъжни — отбелязва Кале.

Обръща глава, за да се овладее, а мъката в гърдите й е такава, че ще ги пръсне. Моите великолепни дечица, скъпите ми.

— Скоро ще сме пак заедно — успокоява ги тя, като се изправя и пристяга колана на халата.

Томас влиза забързан в антрето, мрачен като облак, с разчорлена коса.

— Какво търсиш? — пита го Аника.

— Мобилния. Виждала ли си го?

— Трябва ли да го вземаш?

Поглежда я, сякаш е малоумна.

— Пробва ли да го набереш? — пита Аника.

Изражението му преминава от присмехулно към изненада. Тя замълчава и отива при телефона, за да набере номера на Томас. Страничният джоб на палтото му започва да звъни.

— Карай внимателно — заръчва му, докато изкарва децата през вратата.

Мрачен, обиден поглед, хвърлен през рамо.

Вратата хлопва и тя остава сама с вледенени крака на течението откъм стълбите. Подът изчезва, тя пада свободно, небето се завърта наоколо, ангелският хор гърми. Знае, че посетите в главите на началниците от Федерацията семенца вече покълват.

София Гренборг, казва си тя. София Гренборг, мръсна кучка такава! И ангелите запищяват с нечувана до момента мощ, дават израз на негодуванието си по един съвършено неприличен начин.

Запушва уши с длани, стисва зъби и бяга надалеч от тази врата, надалеч от течението, обратно в леглото. Завива се презглава, диша дълбоко, като внимава да не я заболи от това.

Рагнвалд, казва си Аника. Властелинът с божествена сила. Самолетът от F 21. Експлозията. Един млад мъж гори. Любовта към красивата атлетка, активистка от клуба за служебни кучета. Теология в Упсала, пробудилата се любов към Председателя Мао. Смъртта като професия. Бени Екланд, съмнителна репортерска звезда. Линус Густафсон, наблюдателно момче с гелосана коса. Курт Сандстрьом, фермер политик с ясни житейски позиции.

Отмята юргана, протяга ръка към телефона и набира прекия номер на Q.

Ако отговори, това е знак, казва си тя и мигом пропъжда тази мисъл, понеже какво става, ако не се обади, що за демон ще излезе от бутилката?

Но той вдига слушалката. Гласът му издава умора. Аника сяда в леглото и ангелите се оттеглят начаса.

— Има ли нещо? — пита тя нервно.

— Нещо конкретно ли си мислиш?

Затваря очи, успокоена от този глас.

— Не те питам дали си се изчукал.

— Ти пък какво разбираш от тия работи?

Тя се мъчи да пусне една усмивка в слушалката.

— Откриха ли нашия приятел Рагнвалд?

Той симулира прозявка.

— Не, сериозно — настоява Аника и подръпва телефонния кабел. — Все трябва да има някакъв напредък. Какво става с Курт Сандстрьом?

— Мъртъв е. Това е сигурно.

Обляга се назад, върху възглавниците, а болката се утаява, почти изчезва.

— Йоран Нилсон от Саттаярви — казва Аника. — Как е възможно някой да потъне вдън земя за цели трийсет години, без вие или Интерпол, или ЦРУ, или Мосад, или дявол знае кой друг да го открие? Как е възможно това да се случи?

Q замълчава в продължение на няколко дълги секунди.

— Не сме си клатили краката, ако това имаш предвид.

— Сериозно? — Вдига поглед към тавана. — Знаели сте, че живее във Франция. Какво му е толкова трудното? Трябвало е просто да вземете голяма прахосмукачка и да натиснете бутона.

— Френската полиция разполага с огромна прахосмукачка, която събира всякакви боклуци. Този специално успява всеки път да мине през филтъра.

Действителността застава на фокус и свободното падане спира. Рее се на едно място, сигурна и спокойна.

— Как успява? Ако е толкова опасен, колкото си мислите, ако наистина е международен убиец, който приема поръчки срещу крупни суми, как се измъква? Защо никой не го е заловил?

— Не знаем колко пари взема и дали изобщо взема. Може да убива, мотивиран от най-чиста проба убеждения.

— Но откъде знаете, че е именно той?

— Налице са голям брой случаи, за които сме напълно убедени, както и други, за които сме почти сигурни, а има и една камара трупове, във връзка с които нямаме нищо друго освен подозрения.

Сега е в безопасни води.

— Но защо именно Рагнвалд? Пръстови отпечатъци ли оставя? Или елегантни носни кърпички с целувка от червило?

— От сведения на агенти под прикритие, от целия апарат за сигурност.

— Аха — казва Аника. — Имаш предвид слухове и догадки.

— Е, сега вече започна да говориш глупости.

И двамата замълчават, камъкът в гърдите я прогаря отвътре.

— Има все пак нещо, което не ми е ясно — проговаря Аника, когато паузата продължава толкова дълго, че се уплашва да не е останала сама на линията. — Някой трябва да поддържа връзка с него. Как иначе би комуникирал с работодателите си?

— Какво имаш предвид?

— Все някой го наема за всичките му мръсни задачи. Как става?

Комисарят замълчава за малко.

— Извън протокола — казва той и Аника завърта глава. — Чрез ЕТА. Години наред испанската полиция подозира един лекар от Билбао в посредничество, само че така и не съумели да съберат достатъчно доказателства срещу него, за да му отправят обвинение. Тия работи не стават лесно в страната на баските. Ако някой започне да отправя обвинения срещу уважавани членове на обществото, целият регион може да пламне. А въпросният доктор е безупречен, глава на семейство и признат специалист с частна практика в областта на вътрешните болести.

— А не можехте ли вие сами да възложите поръчка на Рагнвалд? Да го подмамите в капан един вид?

Известно колебание.

— Може и да е опитвано, само че аз не знам нищо по въпроса.

Значи дотук се простира неговата откровеност. Решава да не настоява повече. Търка крака един о друг, за да възстанови кръвообращението.

— Ако не е бил във Франция, къде тогава?

— Най-вероятно прекарва дълго време във Франция — отвръща Q, стъпил отново върху сигурна почва, — само че не живее там постоянно. Изобщо не мислим, че се е установявал някъде за постоянно.

— Значи е живял три десетилетия на палатка?

Къса въздишка на изтощение.

— Смятаме, че се представя за бежанец от Северна Африка — казва Q, — член на група нелегални имигранти, които търсят сезонна работа из провинцията.

— Селскостопански работник?

— Те се местят от един район в друг, от област в област, там, където реколтата е готова за събиране.

Аника кимва несъзнателно.

— И никой нищо не казва за останалите — допълва тя.

— Абсолютна лоялност. Не ги интересува, ако някой изчезне за седмици, месеци или завинаги.

— И никой не се изненадва, когато въпросният цъфне отново?

— Не задават въпроси.

— Плащане в брой в края на деня.

— И без банкови сметки — допълва Q.

— Няма наеми, нито семейство.

— Много от сезонните работници имат семейства — поправя я Q. — Някои се грижат и за по-далечни роднини, но не и Рагнвалд.

— Той само бере грозде и ябълки, а в свободното си време отстрелва по някой политик.

— По-скоро когато не работи по докове, мини или някъде другаде, където може да остане незабелязан и на практика неплатен.

Мълчат известно време.

— А защо не сте го задържали, след като сега е в Швеция?

Q въздъхва дълбоко.

— Нещата не са толкова прости, колкото май ти се струва. Убийците, които вършат делата си без видим мотив, са най-трудни за хващане. Вземи например Лазера, който в рамките на година и половина уби един и рани десет случайно подбрани хора в района на Стокхолм, преди да бъде заловен, а живеел на пъпа на града, имал си кола и всеки ден поздравявал съседите си. Иначе казано, той е типичен аматьор. Този, с когото си имаме работа в нашия случай, е убил четирима, за които сме сигурни. Помежду им не може да се установи никаква връзка, ако изключим момчето, което става свидетел на първото убийство. Методите са също съвършено различни. Екланд е прегазен, момчето — заклано, Сандстрьом е застрелян. Няма отпечатъци от пръсти, а откритите влакна са различни при всяко от местопрестъпленията.

— Това може би означава просто, че сменя облеклото и ръкавиците си.

— Именно — съгласен е Q.

— И няма свидетели?

— Най-добрият, момчето, е мъртъв. Не разполагаме с никакви други по-сериозни улики.

Аника прехвърля през ума си чутото.

— Четирима — повтаря тя. — Каза четирима.

Q не реагира.

— Има още едно убийство — извиква тя и се изправя в леглото, без да се усети. — Значи отново го е направил. Кого е убил?

— Не си чула правилно. Казах трима.

— Не ме занасяй. Някой е убит през последните два дни, а роднините му са получили поредния цитат от Мао. Или ми кажи какво точно е станало, или започвам да въртя телефоните.

Той се засмива.

— Празни приказки. Ако има убит, медиите щяха да налетят като лешояди.

Отговаря на смеха му със сумтене.

— Дрън-дрън. Не и ако е убита жена. Съпругът вероятно е задържан и ще се изненадам много, ако дори местният вестник пусне стандартните при подобни случаи няколко реда.

— Стандартни ли?

— Семейна свада приключва трагично. Не нещо, което да разпали въображението, не е интересно и едва ли някой ще тръгне да пише за това. Кажи ми каквото знаеш и можем да измислим нещо.

Следва няколкосекундно мълчание, гъсто като сметана.

— Както съм казвал и преди, понякога тръпки ме побиват от теб — проговаря най-накрая Q. — Откъде разбра?

Аника се обляга пак върху възглавниците, а през лицето й пробягва мимолетна усмивка.

— И няма връзка с останалите трима, нали?

— Поне засега не сме установили такава. Маргит Акселсон, учителка от детска градина в Питео, омъжена, с две пълнолетни дъщери, удушена върху стълбищната площадка в собствената си къща. Съпругът работи на смени и я открил, щом се прибрал.

— За да бъде моментално заподозрян в убийство?

— Нищо подобно. Смъртта е настъпила преди полунощ, а той е бил с колеги в базата F 21 чак до края на смяната в един и половина.

Аника усеща прилив на адреналин в мозъка и опъва несъзнателно нозе, като се мъчи да остане изправена.

— F 21 ли? Той работи в базата? Значи има връзка: взривяването на дракена.

— Вече проверихме тази следа. Той е отбил военната си служба в I 19 в Буден и няма никакво отношение към базата чак до седемдесет и четвърта. Обстоятелството, че съпругът на жертвата случайно работи на място, където е извършено престъпление, свързано с Рагнвалд, изобщо не е в състояние да ме развълнува, за разлика от теб очевидно.

— А цитатът? Какво се казва в него?

— Изчакай един момент…

Оставя телефона, отваря чекмедже, рови из някакви хартии, прокашля се и отново заговаря:

Народи от цял свят, обединете се и сразете американските агресори и техните лакеи. Народи от цял свят, бъдете храбри и решителни в борбата, преодолявайте трудностите и настъпвайте вълна след вълна. И тогава целият свят ще принадлежи на народа. Чудовищата с всякакъв облик ще бъдат унищожени.

Настава мълчание, а стаята престава да се люлее.

— „Чудовищата с всякакъв облик ще бъдат унищожени“ — повтаря Аника. — Чудовища. С всякакъв облик. Включително учителки от детски градини.

— Преподавала е и в Образователната асоциация на работниците. Води курсове по сгъване на салфетки и грънчарство. Не отдаваме особено голямо значение на цитата. Не мисля, че и ти трябва да го направиш. Профайлърът ни е на мнение, че използва цитатите като визитна картичка, нещо като твоите целувки с червило.

— Да не сте поканили някого от ФБР? — пита Аника, докато прехвърля крака през ръба на леглото и отпуска стоплените си ходила върху студения дървен под.

— Това беше през седемдесетте — отвръща Q. — Вече десет години сами си правим профилите.

— Извинявай. И какъв е настоящият профил?

— Можеш да се досетиш и сама. Мъж, по-скоро на възраст, мотивиран от силна омраза към едно общество, за което си е изработил своя, отчасти порочна представа, който си отмъщава за понесените в миналото житейски неправди и унижения. Неженен, ограничен кръг приятели, дълбоко наранено самочувствие, силна нужда от себедоказване, не го свърта на едно място и трудно се задържа на работа. Доста интелигентен и физически силен. Това е горе-долу.

Аника затваря очи и се мъчи да запамети подробностите, убедена, че не й казва всичко.

— Но за какво са му тия цитати? Защо се идентифицира по такъв начин?

— На някакво равнище вътре в съзнанието си той иска да го познаваме. До такава степен е убеден в превъзходството си над нас, че може да си позволи да оставя тези знаци, които да напомнят за него.

— Нашият Рагнвалд — казва Аника. — Имам чувството, че го познавам добре. Представи си само: ако я нямаше онази експлозия, би могъл да присъства на вечерята с Нобеловите лауреати след три седмици.

Изненаданото мълчание отсреща показва, че Q не схваща мисълта й.

— Карина Бьорнлунд — помага му тя. — Министърът на културата. Тази година ще ходи на официалната вечеря или поне има покана за нея, а пък ако на Рагнвалд не му се бе наложило да изчезне, днес щяха да са женени.

— Какви ги дрънкаш?

— Разбира се, няма начин да разберем дали този брак би изтраял толкова време, но ако бе…

— Я чакай — прекъсва я Q, — откъде знаеш тези неща?

Аника върти телефонния кабел между пръстите си.

— От регистрите — отвръща тя. — Насрочили са час за сключване на граждански брак в общината на Люлео. Два следобед в петъка след атентата.

— Изключено. Щяхме да го знаем.

— По онова време браковете са се оповестявали предварително. Има съобщение във вестника.

— В кой?

— Норландски новини. Разполагам с няколко изрезки от него, все свързани с Карина Бьорнлунд. Наистина ли се опитваш да ме убедиш, че не знаете за тяхната връзка?

— Детинска забежка — отвръща Q. — Пък и тя й слага край.

— Това е закъсняла реакция. Карина Бьорнлунд би дала мило и драго, за да отърве кожата.

— Ясно. Имам си работа с новоизпечен профайлър аматьор.

Аника си мисли за имейла на Херман Венергрен, молба за спешна среща по неотложен въпрос, последван от внезапно изменение в правителствения законопроект, внесено в последния момент от министъра на културата, което позволява на евентуално приетия по-късно закон да изключи ТВ Скандинавия от достъп до цифрово излъчване, точно както желае Херман Венергрен. Остава открит единствено въпросът с какви аргументи са обосновали своето искане собствениците на нейния вестник, та да склонят министъра към промяна в становището.

В главата си чува своя собствен глас: моли прессекретаря на търговския министър да му предаде нейна молба за коментар и съобщава на Карина Бьорнлунд най-строго пазената тайна на социалдемократите. И няколко седмици след това, най-неочаквано за всички, Бьорнлунд става министър.

— Повярвай ми — казва Аника. — Знам за нея повече от теб.

— Трябва да затварям — отвръща Q и тя няма какво да добави, защото ангелите са си отишли, сврели са се в своето скривалище.

Оставя телефона и забързва към лаптопа, включва го и нахлузва чифт чорапи, докато се зареждат програмите. Започва да въвежда новите данни, свивките на коленете й се изпотяват, а глезените замръзват.

41

На външната врата се звъни. Аника отваря предпазливо — не знае какво може да очаква. Ангелите затананикват тревожно, но се успокояват, когато пред погледа й застава Ане Снапхане, задъхана от изкачването, с побелели устни и зачервени очи.

— Влизай — казва й Аника, като отстъпва навътре в антрето.

Ане влиза мълчешком, прегърбена и сдържана.

— Да не си тръгнала да умираш? — любопитства Аника. Приятелката й кимва, строполява се на пейката и смъква плетената лента от главата си.

— Така се чувствам — отвръща тя, — ама нали знаеш какво казват във Влака беглец?

— Онова, което не те убива, те прави по-силен — отвръща Аника и присяда до нея.

Парното пропуква, някъде в сградата пускат вода в тоалетната, отвън спира и отново потегля автобус, а двете си седят безмълвни, вперили поглед в шкафа с резбовани ананаси, купен от Аника от битпазара в Стокторп.

— Много е шумен този град — отбелязва най-накрая Ане.

Аника изпуска въздух от белите дробове в глуха въздишка.

— Така поне никога не оставаш насаме — отвръща Аника и се надига от мястото си. — Искаш ли нещо? Кафе? Вино?

Ане Снапхане не помръдва.

— Отказах пиенето — оповестява тя.

— А, пак лош ден, така ли? — пита Аника, като проточва шия, за да погледне през балкона към задния двор. Някой е забравил отворена вратата на помещението с кофите за боклук и тя се мята напред-назад под напора на силния вятър.

— Имам усещането, че са ме запратили в някаква бездънна яма и падам ли, падам — казва Ане. — Започна се с Мехмет и новия му ебалник, после приказките Миранда да живее при тях за постоянно. А сега, след като и работата ми отива на кино, не остава нищо, което да ме крепи. Ако на всичко отгоре продължа и да пия, все едно сама си подписвам присъдата.

— Ясно. — Аника хваща дръжката на вратата, за да се задържи права.

— Всичко ми се вижда толкова странно, докато обикалям из града. Не помня някога да е бил такъв. Направо не се диша. Всичко е толкова гадно сиво. Хората приличат на призраци; имам усещане, че половината от тях са мъртви. Не съм сигурна дали аз самата съм жива. Може ли да се живее така?

Аника кимва и преглъща шумно, а вратата навън хлопва два пъти: тряс-тряс.

— Добре дошла в царството на мрака — казва тя. — Не трябваше да те викам, предвид собственото ми настроение.

Ане има нужда от време, докато осъзнае, че говори съвсем сериозно.

— Какво е станало? — пита тя, като се изправя, сваля палтото и шала и ги окачва. После застава до Аника край прозореца и поглежда надолу, към боклука.

— Какво ли не. Положението ми в службата не е много сигурно. Шюман ми забранява да пиша за тероризъм. Убеден е, че съм превъртяла заради Бомбаджията.

— Хм — сумти Ане и скръства ръце.

— А Томас си има любовница — продължава тя почти шепнешком, а думите се търкулват между стените, стават все по-големи и по-големи, докато накрая лепват за тавана.

Ане й хвърля недоверчив поглед.

— Какво те кара да мислиш така?

Гърлото на Аника се сгърчва, лепкавите думички не искат да излязат от него. Поглежда ръцете си и се прокашля, сетне вдига поглед.

— Видях ги. Пред един универсален магазин. Той я целуваше.

Ане зяпва, а върху лицето й се изписва дълбоко недоверие.

— Ама съвсем сигурна ли си? Да не бъркаш нещо?

Аника поклаща глава и отново забива поглед надолу.

— Казва се София Гренборг и работи във Федерацията на областните управи. В една група са с Томас — нали съм ти казвала, дето проучват опасността от нападения срещу политици…

— Господи — откликва Ане, — господи, какъв копелдак. И какво казва? Отрича ли?

Аника затваря очи и слага длан на челото си.

— Нищо не съм му казвала. Ще се оправя по друг начин.

— Що за дивотия? Разбира се, че трябва да говориш с него.

Аника вдига поглед.

— Знам, че обмисля да ме остави. Мен и децата. Започна и да лъже. А освен това той е изневерявал и преди.

Ане е изненадана.

— С кого?

Аника прави опит да се засмее, но усеща как очите й се пълнят със сълзи.

— С мен — казва тя най-накрая.

Ане Снапхане въздъхва тежко и я поглежда с очи от черно стъкло.

— Трябва да говориш с него.

— Чувам гласове — продължава Аника и си поема дълбоко въздух. — Пеят ми ангели, а понякога ми говорят. Изпадна ли в стрес, започват начаса.

Затваря очи и започва да тананика меланхоличната им песничка: летни вихри закопнели сърца лилии под златен дъжд…

Ане Снапхане я хваща за раменете и завъртва към себе си, към своето опнато, мрачно лице.

— Имаш нужда от помощ — казва тя. — Чуваш ли какво ти говоря, Аника? За Бога! Не можеш да ходиш насам-натам с цял куп самодиви в главата. — Приближава още и я разтърсва така, че зъбите на Аника затракват. — Не можеш да се оставяш така, Анки, чуваш ли.

Аника се освобождава от ръцете на приятелката си.

— Няма нищо — промълвява тя. — Когато мисля за нещо сериозно, те си отиват. Когато работя, когато съм заета с нещо. Искаш ли кафе?

— Зелен чай — отвръща Ане. — Ако ти се намира.

Аника се запътва към кухнята с особена подскачаща походка, усетила изумлението на ангелите дълбоко в стомаха си. Разказа им играта. Те не са допускали, че е способна да го стори; въобразяват си, че цял живот ще й припяват, ще я утешават и тормозят, без някой нещо да разбере.

Налива вода в малкия меден чайник, пали газта със запалка, чиято мижава искрица едва стига да даде живот на синкавия пламък.

Отрада за душата, пеят те сега с немощни, самотни гласчета, дъщеричка слънчево сърце.

Задъхва се и плясва с длан бузата си, за да ги накара да млъкнат.

Ане влиза в кухнята по чорапи. Лицето й е възвърнало част от цвета си, погледът е изпитателен.

Аника пробва една усмивка.

— Мисля, че най-вече се опитват да ме утешават — казва тя. — Пеят ми само хубави неща.

Отива в килера и търси опипом чай в полумрака.

Ане Снапхане присяда край кухненската маса. Аника усеща погледа й върху гърба си.

— Сама си го правиш — обажда се Ане. — Не ти ли е ясно? Сама се тешиш: търсиш скритото малко детенце в себе си. Пели ли са ти така като малка?

Аника преглъща гадна забележка по повод любителската психология и наистина успява да изрови малко японски чай, подарен от колега в службата.

— Сериозно ли си решила да се местиш? — пита тя и се връща при вече кипналата вода. — Мога да ти препоръчам Кунгсхолмен. Ние, островитяните, сме малко по-добри от всички останали.

Ане мачка няколко останали от закуска трохи между палец и показалец, замисля се, преди да отговори.

— Все се надявах Мехмет да дойде при нас или пък цял живот да си я караме постарому, ако ме разбираш? Той някак си… е част от всичко и без него… не се получава. Мизерно е някак, и е далече, а дъртият пергиш от долния етаж не пропуска да надзърне под халата ми всеки път, когато тръгна да слизам за вестника.

— За теб кое е приоритет? — пита Аника, докато налива чай през цедката.

— Миранда — отвръща Ане, без да се замисли. — Макар да ми е съвсем ясно, че не съм като мъчениците, дето ще се откажат от всичко в името на децата, но все пак къщата в Лидингьо никога не е била номер едно в живота ми. Обичам модернизма, разбира се, но със сигурност мога да оцелея и с по-обикновен интериор.

— Може пък да преглътнеш мъничко ар нуво, ако се наложи? — отбелязва Аника, докато носи чашите чай.

— Даже малко шведски романтизъм — отвръща Ане. — Наздраве.

Аника сяда срещу приятелката си, гледа я как духа в чая.

— Имаш предвид Йостермалм, нали?

Ане кимва и бърчи лице, след като си опарва езика.

— Колкото е възможно по-близо, за да може да ходи пеша от едната къща до другата.

— Колко голяма?

— Колко скъпа, искаш да попиташ. Не съм в състояние да доплатя нищо в брой.

Пият чая, потънали в мълчание, заслушани в блъскането на боклукчийската врата, чиито звуци долитат на неравномерни интервали откъм двора. Кухнята се олюлява лекичко в слабата зимна светлина, ангелите тананикат неуверено, камъкът се върти и дере.

— Искаш ли да потърсим в мрежата? — пита Аника и се изправя, неспособна да остане повече на едно място.

Ане допива чая и я следва към компютъра.

Аника сяда и се съсредоточава върху иконите и клавишите.

— Да започнем от най-доброто — обажда се тя. — Три стаи, балкон и отворена камина на Артилеригатан.

Ане въздъхва.

— Продава се един такъв, сто и петнайсет квадрата, трети етаж, отлично състояние, нова кухня, изцяло облицована баня с вана и корито за крака, оглед в неделя 16,00.

— Четири милиона? — гадае Ане, проточила шия към екрана.

— Три и осемстотин — отвръща Аника, — но сигурно ще се вдигне, след като започнат офертите.

— Абсурд — заявява Ане Снапхане. — Не мога да си го позволя. Колко излиза ипотеката на месец?

Аника затваря очи и започва да пресмята наум.

— Двайсет хиляди плюс таксите, но минус данъчните облекчения.

— Няма ли нещо по-скромно?

Откриват един двустаен на партер, в по-лошата част на Валхалавеген, за милион и половина.

— Безработна — казва Ане и се отпуска тежко върху подлакътника на стола. — Изоставена от бащата на дъщеря си, на една крачка от това да стане алкохоличка и с двустаен апартамент на партера. Мога ли да изпадна повече?

— Репортер в Радио Шюхерад — напомня Аника.

— Ясно ти е какво имам предвид — отвръща Ане и се изправя. — Отивам да поогледам апартамента на Артилеригатан. Дават ли кода за входната врата?

Аника разпечатва всички подробности, заедно с кода и телефонния номер на посредника.

— Идваш ли с мен?

Аника поклаща глава и остава на място, докато приятелката й отива в антрето, обува се и облича, нахлузва плетената лента и увива шала около шията.

— Ще се обадя да ти кажа всичко — обещава тя от прага на входната врата, а ангелите запяват песничка за раздяла, всичко хубаво, Ане, мила моя.

Аника припряно започва ново търсене и гласовете заглъхват, докато разглежда новопостроена къща на Винтервиксгатан в Юршхолм, която все още се продава само за шест милиона и сто.

Дъбово дюшеме във всички стаи, преходна кухня и столова, и двете бани с мозайка в средиземноморско синьо, равна, подходяща за деца градина с нови плодни фиданки, за допълнителни снимки кликнете тук.

Тя следва указанията и се зареждат нови снимки, снимки от нечий чужд живот, на двойно легло в кремавобяла спалня с прилежаща баня.

Тук живее семейство, казва си тя, което е решило да напуска. Свързали са се с посредник, той е направил оценка, взел е цифрова камера, за да заснеме тая тъпа реклама, преди да я качи в мрежата, за да може сега кьораво и сакато да наднича в тяхната спалня, да съди за вкусовете им, да преценява как са използвали пространството.

Къща-мъща, пеят ангелите. Стой си вкъщи!

Изправя се бързо и отива до телефона, за да набере Справки с треперещи пръсти. Когато чува женски глас, пита за номера на Маргит Акселсон в Питео.

— Има Торд и Маргит Акселсон в Питхолм — съобщава операторката намусено. — Записан е като инженер, а съпругата — като учителка в забавачка. Това ли е?

Моли да я свържат и чака с притаен дъх, докато телефонът звъни. Ангелите са притихнали.

Отговаря старомоден телефонен секретар. Главата й бръмва от жизнерадостния женски глас, съпроводен от провлачен, заради дългогодишната употреба, фонов шум.

— Здравейте! Свързали сте се с дома на семейство Акселсон.

Естествено, че ще е ваш, след като живеете в него.

— Торд и Маргит отсъстват в момента, а момичетата са в университета, така че оставете съобщение. Чао засега.

Аника се прокашля, докато апаратът щрака и бучи.

— Здравейте — проговаря тя със слаб глас, след като сигналът, записан някъде в околностите на Питео, изписуква. — Казвам се Аника Бенгтзон, репортер от Вечерна поща. Моля да ме извините заради късното обаждане, но звъня по важен въпрос. Зная за цитата от Мао.

Поколебава се за миг. Не е сигурна дали близките на жената са информирани за трите писма с подобно съдържание.

— Искам да говоря с Торд — продължава тя. — Знам, че не сте го сторили вие.

Замлъква отново, слуша тихичкия шепот на лентата и се пита колко ли още може да мълчи, преди апаратът да изключи.

— Последните няколко седмици разследвам инцидента с взривения самолет „Дракен“ в базата F 21 през ноември шейсет и девета година — казва най-накрая тя. — Известно ми е за Рагнвалд. Знам също, че е бил заедно с Карина Бьорнлунд…

Някой вдига слушалката в другия край на линията, а промяната в звуковия фон я кара да подскочи.

— Експлозията ли? — обажда се груб мъжки глас. — Какво знаете за това?

Аника преглъща.

— Вие ли сте Торд?

— Какво знаете за F 21? — Гласът е рязък и приглушен.

— Доста — отговаря Аника и чака.

— Нищо не можете да публикувате във вестника, без да сте сигурна — заявява мъжът. — Нямате право.

— Нито пък имам намерение — казва Аника. — Народи от цял свят, обединете се и сразете американските агресори и техните лакеи. Народи от цял свят, бъдете храбри и решителни в борбата, преодолявайте трудностите и настъпвайте вълна след вълна. И тогава целият свят ще принадлежи на народа. Чудовищата с всякакъв облик ще бъдат унищожени. Какво означава това?

Мъжът дълго не отговаря. Ако не е звукът от телевизор, който продължава да се чува, Аника би си помислила, че е затворил.

— Обаждаха ли се и други журналисти? — пита тя най-накрая.

Чува мъжът да преглъща. Следва хрипкава въздишка, която я кара да отдръпне слушалката от ухото си.

— Не. Тук смятат, че всичко е ясно. — Замълчава. Може би плаче. Тя чака мълчаливо.

— Написаха, че съм задържан за разпит и освободен поради липса на доказателства.

Аника кимва мълчаливо — кой е луд да звъни на убиец?

— Но не сте го направили вие. От полицията го знаят.

Мъжът въздъхва дълбоко, а гласът му трепери, когато проговаря:

— Тук тия неща са без значение. Комшиите видяха как ме откарват с полицейска кола. Оттук нататък си оставам убиецът на Маргит и това е.

— Не и ако заловят извършителя — възразява Аника и чува мъжът да ридае. — Не и ако заловят Йоран Нилсон.

— Йоран Нилсон — повтаря мъжът и се изсеква. — Кой е той?

Тя замълчава, прехапала език — не знае доколко осведомен е този човек.

— Известен е с псевдонима Рагнвалд.

— Искате да кажете… Рагнвалд? — повтаря мъжът. — Жълтия дракон?

Аника се сепва.

— Моля? Какво казахте?

— Знам за него — казва Торд Акселсон с по-мек глас. — Побеснелият маоист, дето се подвизавал като революционер в края на шейсетте и сега се е върнал. Знам какво е направил.

Аника трескаво грабва химикалка и лист хартия.

— Никога не съм чувала да го наричат така — казва тя. — Сред маоистите, които са се събирали в мазето на библиотеката, е бил познат като Рагнвалд.

— Това е преди Зверовете — казва Торд Акселсон.

Аника замълчава за миг, а сетне повтаря на глас и записва:

— Преди Зверовете.

Отново мълчание по линията.

— Ало? — обажда се Аника.

Дълбока въздишка потвърждава присъствието на мъжа отсреща.

— Момичетата се прибират — шепне мъжът с приближени до микрофона устни. — Сега не мога да говоря за това.

Аника мисли светкавично.

— Утре ще бъда в Люлео по друга работа — казва тя. — Мога ли да намина, за да си поговорим на спокойствие?

— Маргит е мъртва — казва мъжът. Думите му се чуват накъсани и изкривени. — За нея вече няма нищо страшно. Но аз никога няма да я предам. Никога. Това трябва да ви е ясно.

Аника продължава да записва, макар да не го съзнава.

— Искам само да се ориентирам в нещата — казва тя. — Нямам намерение да злепоставям Маргит или когото да било.

Мъжът отново въздъхва и мисли известно време.

— Елате по обяд. Момичетата ще бъдат в полицията — няма кой да ни пречи.

Дава й адрес и напътствия, повтаря — дванайсет часа.

После тя оставя слушалката да си почива върху вилката една безкрайна минута. Ангелите мълчат, но лявото й ухо бучи с тъп звук. Сенките в стаята са издължени и криви. Подскачат по стените, когато преминават коли или се разлюлеят уличните лампи.

Трябва да измисли как точно да представи нещата пред началството.

Звъни в редакцията и ето ти късмет, дежурен е Янсон.

— Как си, да те вземат дяволите — интересува се той, като пуфти дим в микрофона.

— Попаднах на нещо — отговаря тя. — Чудна история от всеобщ интерес. На един нещастник от прилично предградие в Питео убили жена му и сега всичко живо е убедено, че той го е извършил.

— Обаче…? — Янсон не гори от ентусиазъм.

— Определено не е той — казва Аника. — Точно когато е станало, той е бил по работа, на шейсет километра от местопрестъплението, в компания на трима колеги. Полицията е наясно с това кой е отговорен, обаче за нашия човек — никаква полза. Съседите виждат как го вземат с полицейска кола рано сутринта и картинката е ясна за всички. Местните вестници съобщават, че е прибран за разпит и освободен поради липса на доказателства. Докато е жив, остава убиец на жена си.

— М-да — отсъжда Янсон. — Не знам какво да ти кажа.

— Само се постави на мястото на нещастния човечец — настоява Аника. — Не стига че му отнемат любимата съпруга, но губи и репутацията си сред хората, с които е прекарал цял живот. Как ще я кара отсега нататък? — Тя млъква и прехапва устна. Дали не прекали малко?

— И той няма нищо против да говори за всичко това?

Тя се прокашля.

— Утре по обед. Да си запазя ли билет?

Янсон въздъхва шумно.

— Давай — казва той. — В края на краищата ти си независим репортер.

— Не става дума за тероризъм — допълва Аника.

Дежурният се засмива малко глуповато.

— Чувам, че Шюман се е намесил.

— Нов ден, ново заглавие — отвръща Аника и затваря.

Сега звъни в денонощната служба по командировки на вестника и си поръчва билет за полета в десет без двайсет до Калакс, плюс кола под наем, но да е някоя малка.

Едва е приключила разговора, когато входната врата се отваря и в апартамента нахлуват децата, жужащи от излишък на енергия. Тя бърза да изключи компютъра, преди да ги посрещне в антрето.

— Мами! Знаеш ли какво стана, купиха ни сладкиши, задето бяхме толкова добри у баба и дядо, понеже не тичахме изобщо, а тате си взе списание с голи жени, а пък дядо пак го боли сърцето и може ли да излезем в парка, моооолим те!

Прегръща и двете, смее се и ги полюлява нежно, топли и уханни.

— Разбира се, че ще излезем. Сухи ли са ви ръкавиците?

— Моите са ужасни — съобщава Елен.

— Ще намерим друг чифт — успокоява я Аника и отваря гардероба с ананасите.

Томас минава покрай нея, без да я погледне.

— Утре съм в Люлео за цял ден — съобщава тя, докато нахлузва ръкавици върху протегнатите пръсти на детето. — Ще трябва да ги заведеш и прибереш.

Той спира пред килера, а раменете му се вдигат до ушите. Има вид на човек, който всеки миг ще експлодира; тя очаква взрив, но такъв не настъпва.

Томас продължава към спалнята с вечерните вестници и брой на Кафе под мишница. Хлопва вратата зад себе си.

— Отиваме ли, мами?

— Да — казва Аника и грабва якето. Отваря вратата на балкона, за да вземе шейната, която държат там. — Тръгваме.